Днес е мрачен, мъглив и студен ден. Зимата идва, няма как. Не живеем на Хаваите....а така бих искала. Е, там има урагани...но поне е топло. В сърцата на хората е топло. Обичат се, танцуват накичени с гердани от красиви цветя. Красивите цветя и те искат топлина. Затова и пролетта е толкоз красива. Всичко е цъфнало и живее. А зимата....всичко умира. Мрачна, студена, безжизнена. Но все пак след зимата идва пролетта. Надежда все пак има. Ще потърпим три, четири месеца, но знаем че пролетта ще дойде. Но нещата не стоят така със зимата в сърцето и душата ми. Тя се е настанила от много отдавна и не иска да си иде. Аз я бутам...но тя не отстъпва място на пролетта. За кратки моменти излиза красиво и живо кокиче, но тя бързо го убива и продължава да властва. Ужасната Зима. Как да я ужищожа??? Как да преместя Хавайският бряг в измръзналата ми душица. Толкова малко й трябва. Един топъл лъч, едно малко слънчице...и тя ще си отиде. Незнам как я допуснах в себе си?! Или може би така трябва да стане?! Не съм от лесните хора и се боря със зъби и нокти, но тя е по-силна от мен. Унищожава ме малко по малко. И наистина незнам как да я изгоня? Толкова съм уморена, токова ми е студено и искам да заспя. Искам да си представя, че това е просто сън, дълъг сън и, и че скоро ще дойде пролетта с моето събуждане. Но тя все не идва и не идва. Незнам дали ще дойде някога. Вече незнам. Имам едно, единствено човешко желание, а тя ми го отнема без да има капка милост. Постоянно се питам защо, защо, защо?
Онзи ден в Билата видях на опашката пред мен едно момиче. Красиво, облечено в скъпи дрехи, с прекрасни бижута от перли. Толкова харесвам перлите. Придават стил и сексапилност. Отиваха й много. Лицето й беше не просто красиво. Тя сияеше, изглеждаше просто човешки щастлива. Забелязах, че коремчето й е малко голямо. Казах си..."ето едно щастливо, красиво, бременно момиче". Но не... тя беше красива, шастлива, сияеща майка на няколко месечно детенце в количка. След като с приятелката си натовари количката, тя си гушна слънчицето и му се зарадва. Завидях й. Така й завидях на щастието и усмивката, че не можах да откъсна очи от нея. Сигурно в очите на другите съм изглеждала смешна?! Едва не се разплаках, но после в колата се наревах. Толкова малко му трябва на човек, за да е щастлив. Незнам защо щастието не иска да дойде при мен?! Превърнала съм се в една студена топка лед. Преди да излеза в отпуск за искито, шевката ме попита дали не съм болна? Бледа, без грим и настроение? От месеци не се гримирам, обличам се със старите си спотни дрехи, нямам желание да се наглася и да излезна с усмивка от къщи. Да, болна съм. Този порочен кръг се стеснява и ме убива бавно. А колко малко ми трябва, за да засияя като онова момиче в магазина. Просто един проклет положителен тест.
Ден 9 от трансферът ми. Направих домашен тест и той..........естественно отрицателен. Снощи, преди да си легна в 23.00 часа видях бледо розово-кафеникаво зацапване. Казах си "това беше...почна". Днес Т=37.2. Няма логика. Трябваше да е паднала. Гърдите почти не ме болят вече. Но още го няма М. Няма и зацапване. Вече изперквам. Напрежението и стресът ме съсипват. И незнам какво да правя?! На дъното съм. И най-лошото е, че незнам дали ще излекувам последният си проблем-зона пелуцида. Надеждата ми се срива, момичета.
Кръвният тест ми е насрочен за Петък.
