Момичета, аз съм толкУ ларж и като жена и като човек, може и да звучи самохвално, но е истина... За близо 9 години семеен живот - аз въпрос "Къде си?" по телефона не съм му задала на Иван, не съм и ревнива, не съм и придирчива, не съм и лигня някоя - да очаквам мъжът до мен да ми обгрижва от-до, пък аз кифленската нали....ох, ах, това не мога, онова не мога. Нещо мога ли сама - просто го върша и помощ не търся, до задника ми да е дето има една дума. За хобита, интерси, излизания поотделно - не само не съм го спирала (както и той мен), а напротив, за нещо което му е интересно (пък и неговото хоби е бая скъпичко) - разучавала съм го, участвала съм активно, подкрепяла съм и съм се кефела с него заедно. Само за музиките му у дома и в колата - няколко почивки на "малдивите" са излетели и не само не съм мрънкала, а ми е било кеф, щом на него му е кеф. До раждането на Дани - винаги и за всичко ме е подкрепял и той. Може да ви звучи нелепо, но дори тон не сме си повишавали за цялото това време, не повече от 48 сме изкарвали разделени, приказна връзка и брак имах. Омъжех се с кеф и убеждение, че това е до гроб. Колебания нямах и песъчинка, че това е човекът и по-прекрасен - няма.
Детето - чакано, желано, да не кажа, че повече той го искаше, аз всякаш...можех и още да поизчакам без да ми е драма, но за него вече беше. Е, роди са Дани и баща му....абе все едно зомби гледаш.
Нямам друго определение. На външен вид - същия, жестовете му, гласът му - същите... НИЩО друго в поведението му обаче нямаше общо с преди малкия. Ама на 180 градуса като казвам - буквално го казвам. Всичко, което преди намираше за тъпо, пошло, нередно, за което укоряваше брат си дори и коментираше с мен потресено...ми взе да го прави той. Лично, усърдном непрестанно. Направо бях не ошашкана, ами...няма такава дума. С дете ли да свиквам , зомбито ли да гледам, с него ли да се разправям...
Смея се сега, ама тогаваааа.
Мъчно ми е да го кажа, но първите 2 години от живота на детето си - с нищо добро не ги помня.
Освен със самият факт, че него вече го имаше. Бяха ми "сървайвър"и физически и психически и емоционално....само да изтикам някак от единия ден за другия на мускули и злоба. Просто да се насладя истински на бебето, на това, че го има най-после, едни неща които...по-спокойните от мен (тогава) майки знаят, че трудно се описват с думи - не можах. Чак като се изнесох в моето си жилище, успокоих се, наредих си нещата в главата малко по малко и емоциите ми се наместиха - тогава се усетих наистина майка - щастлива и самодоволна квачка.
Преди това...каква наслада братееее? То целият ми живот се срива пред очите ми и аз просто...нито разбирам защо, нито с нещо мога да спра процеса, оказвам се най-лоша и ужасна, че съм му родила прекрасно дете на този мъж, че си го гледам съвестно, а той...буквално не можеше да ме диша тогава. Ни мен, ни дете. И това - като гръм от ясно дете се изсипва налЕ... А наслаждавай се де.
Всеки ден като мантра си го повтарях, а то е и самата истина: "Жива и здрава си, дете имаш живо и здраво, всичките ти близки и обични хора са добре - всичко друго се оправя. Споко, ще мине и това." Това те крепи и отрезвява в подобни моменти, ама...далеч е от пълноценно щастие и усещане на един неповторим момент, уверявам ви. Ако нещо наистина не мога да простя на Иван е това. Че ми ограби на МЕН тези моменти, в този период. Дани - не ги помни, нищо не е рабрал, за него всичко е ОК. Сега пък - е още по-ОК, обаче аз "моята цена" си я платих за това ОК и баща му - с нищо не може да ми се реваншира. И да иска и да опитва....няма как.
Нещо да ни липсва материално - никога не е допуснал и не би. Да ме е обиждал, крещял и пр. селски изцепки, или аз пък него - не е било. Понякога предпочитам май това да беше, че да се изясни къФ му е зора поне, ако ще да не го решим. Да знам бе... Вместо...описах какво. Може би ще ме разберат повечето от вас, защо бих искала поне още едно дете, но и да мога да го зачена...май не бих посмяла. Втори път такова чудо, че и по-лошо има от това - няма да ми остане мозъка на място вече.
Всеки с предела си, моят явно не е висок.
Та, пожелавам ви - чак такива неща да не ви спохождат в личен план, пък хър-мър да има понякога - по-добре е от "всичко идеално" и после - храсссс с голямата брадва и се чудиш какво и откъде ти е дошло, ама...от сърце така.
Навиканият и гореоплют Иван - дойде и си прибра наследника все пак. Беше мек, мазен и мъркащ, поради което мадам Павлова тази вечер ще релаксира психически без компания.
Но все пак, ако трябваше да живеем с него и за ВСИЧКО което искам да се случи - да трябва да викам, да се кобря по 100 пъти на ден, че той не се сеща сам (или се скатава, щото по-лесно), ами...мерси, но май предпочитам да съм си разведена и да си остана такава. То и мъже четат тука доста
, ами само Рачо е куражлия да пише, та... "Момчета опичайте си акъла навреме" ви съветвам, че после става еднааааа - хич не ви трябва.