Реших да поизвадя темата от шкафа... Няма да пиша, за да давам съвети на някого, не пиша и за да измрънкам"" и да се "жалвам, не пиша и за да търся помощ реално, понеже не мисля че по въпроса мога да получа такава. То не е такъв вид „въпрос“, че да може да се помага... Пиша просто, за да споделя, защото аз вече тотално не успявам да подредя в главата си някои неща.
Как ме определят околните, като майка – не ми е водещо, важно ми е аз сама за себе си да мога да го направя, трудно ми е да обясня защо, просто е така. Обичам да съм наясно със себе си да кажем. Та от всичко, което съм виждала и виждам около мен – считам, че ми се падна лесно за гледане дете по основните параметри. Това със спането – отдавна не го броя и го „преживях“ така да се каже, не може всичко да е по мед и масло.
Вече поотрасна – изключително комуникативен е, чудесно се вписва в компания с други деца, умее всичко типично за възрастта си, та с някои неща дори е напред, много му харесва да ходи на ДГ, говори като доста по-голямо дете, АКО ПОЖЕЛАЕ – самозанимава се с различни неща. Т.е. умее ги въпросните, при това добре и когато настоявя някой да му прави компания в тези занимания – то не е защото изпитва затруднения сам да се справи с тях, категорично. Уточнявам го това, защото като ме попитат: „Ама не се ли занимава сам вече?“ - аз не знам как точно да отговоря коректно. Ако кажа „Не“ - не е съвсем вярно, понякога, се занимава сам но е рядко, а отговорът „Не“, предполага и неспособност да се занимава сам, не нежелание просто. Ако кажа „Да, занимава се“ - и това не е съвсем вярно, защото той просто НЕ ЖЕЛАЕ да се занимава с почти нищо сам, не и за приемливо дълго време. Случва се, ама повече като изключение. Не е и да се разфокусира от дейността набързо (сиреч дефицит на вниманието). Ако кукна с него и три часа ще реди пъзели, предимно сам ги реди, но трябва някак и аз да съм въвлечена в цялата история , за да го прави. Просто да съм ангажирана физиесчеки с него и в невъзможност да върша нещо друго (различно от обръщане на внимание на принца) и заниманието му, ей така да „светя“, ама да светя. Много често в подобна ситуация – от чиста проба скука (само да седя и да зяпам) – понечвам да се включа пряко в заниманието. Обичайната му реакция обаче е: „Нееее, не пипай, аз сам мога, ето виж...“ т.е. не е целта да „играем заедно“ буквално, нито нещо иска да му показвам, помагам – тцъ. Само да вися при него е важното.
Стана ли обаче, зарязва всичко и се помъква подире ми. Буквално като опашка. И моментално захваща друг вид атака за ангажиране на вниманието ми - дали ще е мотане в краката ми с несекващо питане къде отивам, защо отивам, коментари на дейността която извършвам, настоятелни оферти да ми помогнел и навиране (с което реално ми пречи де), после бърборене колко ми помогнал и „Нали мамо, нали мамо...“, но да е наврян там е важното. Понеже е вече и достатъчно хитър, ако не му е интересно какво правя в даден момент и това да ми „помага“ не му е по вкуса – моментално се измисля някакво искане от тези, на които по принцип знае, че не отказвам – жаден съм, гладен съм, топло ми е, студено ми е, в краен случай – искам еди какво си (което е на недостъпно място) и спира да го иска веднага след като го дам и се върна към моето си занимание и се мисли следващо нещо, с което да не бъда оставяна на мира. И за секунда!
Уточнявам, че не става дума за периоди, или че просто си има и такива дни. Той други дни – няма, не е и имал откакто се е родил. Също така – не го е страх от каквото и да било – тъмното, Торбалан, че ще се изпаря...т.е. това поведение не е от някакъв невротичен вид, на страхуващо се от нещо дете, че затова нали. Или необичано, негушкано, пренебрегвано... Постоянно бива гушен, целуван, казвам му колко го обичам по 10 пъти на ден поне, не само аз – и вербално и невербално е засипван с любов и то доста открито и напоително демонстрирана. От липса на време да си общува с мен, или други близки – също не е страдал никога, всъщност той има повече такова време, сравнено с други деца на неговата възраст по разни субективни причини. Та не е и опит да компенсира присъствие, което като цяло му е недостатъчно. Този му „кърлежов синдром“ (така взех да го наричам за себе си), който описвам, също така не се проявяа спрямо мен само да кажеш, той се държи така с всеки възрастен когото докопа в орбита. Просто аз го отнасям най-много, понеже аз съм с него най-много време. Да ми се струва само, че го има това дето го разправям – няма да е. Няма, защото най-различни по вид и възраст хора, вкл. хора с деца, дето по-добре от мен знаят как „Ма то те така са всичките деца“, та те, след няколко по-дълги, или по-честички срещи, започват със следните коментари: „Лелееее, ама той наистина няма ни спирка, ни умора“, или „Ама блазе ти на спокойствието, ти наистина имаш здрави нерви, не знам как го издържаш, той винаги ли така прави?“. Това дето го „прави“ не е вида досаждане, като писъци, тръшкане, вършене на глупави и опасни неща напук и пр. Неговите подходи за окупация на внимание са по-рафиниранички, от вида да заговори някого, да му попее, да му покаже това-онова дето можел – все едни такива благи и за аплодисменти неща, дето ни да се караш, ни да му обърнеш гръб...и после няма откачанее. Заговаря те за нещо, като изчерпа една тема, започва втора, трета, пета...безконечно може да го прави. Шансът за откачане е внезапна поява на нещо по-интересно от теб, като му се наслади обаче – връща се и те емва наново. Само когато има много деца наооколо – има рахат, защото само те са приоритет за него. Е хубуу, ама не мога да си народя една ДГ, че нали....
Защо започна това му поведение все повече да ме товари напоследък обаче? Защото вече е дете на 3 години и половина, което говори чудесно, има хиляди възможности да прави разни интересни и приятни за него неща, без постоянно да ми вади душата (или ако не моята , на когото докопа), обаче то не щееее. Само – не, трябва поне една жива жертва там да има и тогава. И когато беше във все още бебешорска възраст така да се каже – правеше съвсем същото, но с други средства. Споделяла съм и тогава, но ми казваха, че ще видя, ще поотрасне, ще може много неща сам, ще ги разбира и ще спре. Сега ме лазел постоянно (като беше по-малък), просто защото искал много работи, ама не можел самичък, скучно му е и това са само причините. Съгласна съм, че наистина до определена възраст това е типично за всички деца, ако и при Дани да беше доста по-остро проявено та лежах на тая кълка, че още малко и налЕ.... Да, ама не. Колкото повече умения, знания и възможности придобива – те не са повод да намали този психо-емоционален терор, ами са средство, за да го практикува още по-умело и ефективно. Какво и защо обаче го подтиква да прави така – нямам вече идея, пък не е като да не съм мислила, оглеждала отвсякъде, вкл. съм допускала и някаква медицинска причина за това поведение, ама то на нищо медицинско не вързва.
За да не остане някакво съмнение, че на мен просто ми е дошло нещо ташкън майчинството, че затова ми се струват разни неща за детето ми, ще ви дам пример как всеки от нас би реагирал на възрастен човек, който се държи по този начин. С: „Егати и досаданика е тоя!“. Не луд, не невъзпитан, не нещо друго – просто досаден. Вярвам всеки е попадал на такъв човек, примерно в голяма компания – хваща те за слушател, дудне някакви скучни за теб неща едно след друго, всеки учтив опит да се изнижеш – не се отразява, досадникът ти се усмихва мило и подхваща следваща история, не ти дава възможност и едно „наздраве“ да кажеш на другите. Ако все пак те остави и за 5 мин., то е защото е успял да налази друга жертва, ако му избяга – пак налазва теб, ако опиташ да се направиш на глух – следва потупване по рамото, но не и отказване и пак те емва. Да кажеш нещо лошо за този човек по принцип – няма какво, ама реално – ти е спукал гьона от досаждане, скапал ти е вечерта и единственият начин да се измъкнеш от него – всъщност е да си тръгнеш от събитието. Ако досадникът те хареса – той се мъкне след теб и да си смениш мястото. Другият вариант нали е – да си груб и директен с „Абе я се разкарай и стига ми досажда“, което лично аз не съм посмяла да си позволя досега.
Дани по същество – прави същото. Уж нищо лошо, ама целият ефект е, че може да те подлуди, понеже тотално те обсебва, през повечето време. И опциите да се спасиш са същите. Да си Одиш, ама няма как хахаха, или да изпуснеш парата и нервите, да избухнеш, да се развикаш.... За какво? Защото те вика да рисувате уж заедно ли? То почти всичко дето му хрумва, за да те полази е едно такова благовидно, полезно, едва ако се изчерпа оттам – минава на вълна да шуми, да повтаря едно и също като развален грамофон (уж на себе си), но пак с цел да ти пречи на това, което правиш и не е пряко свързано с него. Не може бе! Докато пиша това – съм в постоянен диалог с него например, на каквато тема захване, така е спокоен, че ми е главен ангажимент явно. Спра ли да разговарям, ще измисли нещо, с което да ме откъсне физически от компа – едно, второ, трето, пето...колкото трябва.
Аз не съм изнервена да ви кажа. Може би в момемнта точно съм напрегната, заради разни битово-ежедневни неща, ама нищо фрапантно и преди е било, много пъти. По принцип не съм нервак. Да кресна – рядко е, хем ме мързи, хем не виждам смисъл. Понякога обаче, така ме изтощава с това си поведение Дани, особено когато сме само двамата за дълги периоди (както сега), че ми идва да изрева, ей така нечленоразделно в някакъв момент, защото се чувствам толкова напрегната, че имам усещането, че кожата ми ще се пръсне и костите ми пукат чак. Не го правя, защото бих му изкарала акъла най-малкото, а и това няма да го накара да спре с досаждането. Обичам си детето, благодарна съм че го имам, но все пак опитвам всякак да му се насладя на това майчинство, нали това е целта, голямата – да е хубаво и за мен и за детето. Но когато съм хронично напрегната от ей това му поведение и имам чувството, че ще гръмна вече при поредното мамосване за няма нищо, или ще го "гръмна" него – нещо не е по реда си съвсем. Това са момeнтите, в които си казвам, че явно съм калпава майка т.е. не калпава, но явно от по-непригодните за майчинство жени, че друга не би се натоварвала от такова поведение на детето си, че аз просто съм нетърпелив човек, че , че... Обаче все по-често получавам доказателства, че не аз съм нетърпелива, ами то вЕрно не е за търпене. Като ми го каза и майка на три деца, с мъж който рядко си е у дома (пилот), че тя това не би могла да го издържи – вече се замислих, ама наистина. Аз каквото мога и е по силите ми, за да не се дразня – правила съм, правя и сега, самонатискам се всякак да не изпусна нерви. Обаче тези усилия се отразяват все по-негативно на собствената ми психика, което вече ме тревожи. Хайде, аз не съм най-важната в тази тема, ама все пак за детето си съм важна и бива да съм добре. Не спирам да обяснявам, че това, което прави не е хубаво, защо не е хубаво, по начин смилаем за него – ефект няма. Да се карам и наказвам, защото собственото ми дете ми досаждало – то първо звучи нелепо, второ – можеш да се скараш за нещо конкретно. Пък то досаждането е нещо комплексно и имагинерно, дето дърт човек не го разбира понякога, какво остава за Дани... Не виждам полезен ход, ама и все по-трудно се понася това му поведение, което пък и явно се задълбочава. Започвам да се притеснявам, че и на него ще вреди в бъдеще, хайде аз ще издаяня каквото ще да ми коства.
Моите благодарности към всеки имал сили и нерви да го прочете това всичкото, просто наистина имах нужда да го споделя. Знам, че не е в помощ на никого и не предлага решения за нищо, пък за капак звучи и много объркано. Помага ми на мен в случая, да знам че съм го казала на някого. Това е. Този път проявявам чист и неподправен егоизъм в този форум, вярвам че съм си заслужила този „бонус“ сега, защото обикновено съм „от другата страна“. Ще гледам да не се повтаря все пак
