Злати, коренно различен е проблемът при вас, идеално го знам, ама знам и, че който не го е видял с очите си "к'во моЙ да бъде", все си мисли, че ти нещо си халтава с нервата. Дано наистина с възрастта поутихнат тия неща при Габи, не е в теб дефекта, че вече не го издържаш, ама - нямаш вариант просто.
То и аз нямам с Дани и неговите си "страсти", както напоително писах по-горе  , ще си го трая и ще му се радвам и такъв, ама то вече чак научен интерес събужда у мен бе! И все повече усилва вярата ми в генетиката и нейната вездесъща роля. Понеже както се чудя и не разбирам откъде и защо така при Дани, в същия този момент си давам ясната сметчица, че тати му е същия, ама същия в това отношение та чак ужасяващо еднакво е като механизъм досаждането при двамата. Ама Иванчо все пак 40-тата кара и някак самите теми по които досажда са по-приемливи (за мен), ако и да са идентични моментите и причините, когато го прави. Но категорично вече не се чудя, що беше тоя тръш и драма като се роди детето и как "той бил пренебрегнат". Та тия двамката имат някой палав ген на "патологичния досадник" и сега гледам втора част на същото шоу от г-н Павлов младши. Другият вариант е да вярвам в извънземна намеса, с цел лично отмъщение към мен 

Тегавото за мен беше, че много време - хората наоколо ме третираха като някоя лигла, дето просто не й се гледа дете видиш ли ти и затова ми се СТРУВАЛО едно, или друго с Дани, както и за теб с Габи го казват/мислят. И като бяхме и двете с тебе по-пресни майки, съответно и по-несигурни - яко ни гризеше, че то ние просто не сме добри и нормални майки. Ся като поотмина времето обаче, я виж как околните взеха да реагират с  "Въхххх, ама той/тя често ли прави така?". Ми вЕрно я, кой е лигавия сега а? Слаба утеха, ама поне се убедих, че ни съм луда, ни лигава, ни калпава майка. Както и ти.

Додич, у вас 99,9% причините за подобен тип поведение са каквито мислиш и са съвсем обективно предположими. С гушкане и демонстрация на любов и топлина - ще си изгради и връзките и сигурността и това ще си отмине като период. При моичкият явно ще е характер баш това, ама...само да са ни живи и здрави децата. Другото ще го избутаме и наместим все някак.

Сис, за мен поведението на Дани е нормално и не мисля че имаш повод за притеснение. Моят син е същия, а и не само той е така ( мои наблюдения). Не обича да се занимава сам, иска аз или баща му да сме до него, да играем заедно, изобщо да правим всичко заедно. В момента, в който започна да готвя, говоря по телефона, или просто искам сутрин да изпия едно кафе, Жорко започва да иска хиляди неща, които да получи на секундата. Иска вниманието ми да е насочено единствено и само към него 
Според мен няма нищо стряскащо. След някоя друга година, присъствието на майката и бащата вече няма да е така желано, дори ще има моменти, в които детето ще ни игнорира и избягва. Тогава пък ще ни е мъчно за отминалите моменти, в които детето е искало да бъде само и единствено с нас 

Забелязвам тази тенденция предимно при момчетата аз. Според мен /не претендирам да съм права/, е много важно овреме да се отлепят плавно от полите на майка си тия деца, особено момчетата. Смятам всички се досещате защо Нищо няма да му стане, ако родителите му вземат че дишат спокойно от време на време. Напротив, от преки и косвени наблюдения, считам, че доста често тази прекалена прилепчивост играе лоша шега на по-късен етап. Особено пък, ако майката не парира от време на време това поведение, а напротив, поощрява  го и търси аргументи да го оправдае. Резултатите не са особено добри Пак да кажа, не претендирам за научно издържани тези или теории, просто мои лични наблюдения и заключения.

П.С. Сис, няма как да не се съглася с теб на 100%. Много хора и мен са ме мислели за лигла, неспособна и прочее. Доста от тези хора, обаче, са имали вече не един сблъсък с острата фаза, наблюдавали са сцената от-до, нейни реакции, наши реакции и т.н. и сега са яко  И вече не чувам - еее, ама то е дете, ти какво искаш, ама по-спокойно сега де, то ще мине. Вече чувам - боже, ти имаш егати здравите нерви, как го издържаш това? Хахахха, то там е тънкия момент, че не го издържам. Понякога имам чувството, че ще превъртя. Пия си хаповете, като стане вече много зле в някоя ситуация крещя, истерясвам, моля се, рева, вия и те така. Мила картинка. Последният път майка ми беше свидетел, разрева се жената и искаше да напуска работа, за да идва да ми помага. Е, преди това съм чувала от нея доволно реплики как аз съм много нервна /точно нейно копие, между другото, ама явно удобно е забравила/, как не бива така да се карам на Габриела, горката тя. И ся хоп - обърна палачинката. И не че половин час след като рева и ме оплаква, не нае пак старата песен - ама няма да й се караш Мдам, така е при мен - шизофренично.

За да съм честна, имахме един не малък период от няколко месеца, в които тя беше много добре, Габи имам предвид. Много рядко се тръшкаше, то дори не беше тръшкане, а инатене, но сравнително лесно и бързо се справях с това, разбира се, подкрепена с дневната доза успокоителни. То аз вече съм толкова невротизирана, че от най-малкото настръхвам и се разтрепервам. Взех да получавам пристъпи и затова и потърсих помощ вече. Но е факт, че нещата бяха тръгнали в чудесна посока.

И от 2 месеца насам, пак се завърна всичко. Подозирам, че й се отключи девиацията от катастрофата, колкото и да беше лека. Съвпада като време. Пак ще я водя на психолог/психиатър/ Сега от около седмица и нещо се е покротнала пак, да видим. Непредсказуема е и все съм на тръни с нея Да знаете, ужасно е това.

Сикс, да, може и така да е. И аз имам подобни наблюдения.
Не поощрявам това поведение, но откликвам (не винаги) на желанието му да правим нещата заедно. За мен игнорирането на детето ще изиграе лоша услуга на същото дете на по-късен етап.

Всъщност какво приемате за нормално поведение от едно 3 годишно дете?

Меци, пускам пореден, щото с тоя мобилен нет, не ще да ми редактира предишния...

По принцип си права, но Жорко първо е по-малък и поради това - все още влиза в онази възраст, за която това е типично за всички деца. Аз виждам достатъчно деца на възрастта на моето, говоря с родителите им баш по тази тема, сравнявам...не бих казала, че така са масово.
Второ, че той реално не иска нещо да правим ЗАЕДНО, а да го прави той сам, а аз просто да стоя с него като наказана и ако не го правя - намира методи да ме тормози. И не го прави несъзнателно. Т.е. това е по-скоро упражняване на контрол и начин на налагане, не желание за близост и нужда от такава в общия случай.

Ако мога да пообобщя, грубо и картинно така -  около 50% от комуникацията ни с него е смислена, ефективна, приятна и за двама ни, полезна, в рамките на нормалното за всички деца на тази възраст. Останалите 50% (че да ги докара до 100%) - са ми принудително наложени на мен, като от тях той не извлича някакво знание да кажеш, не играем заедно буквално, нищо не вършим заедно, ама наистина заедно, за разлика от другото време. В тези "кривите" 50% време е просто проява на някакъв върл инат, че АЗ - няма и няма да правя нищо, което ми е интересно, нужно, приятно и да бъда оставена сама на себе си. Третира ме като негов придатък. Грозна дума, но няма по-описателна и точна просто. На мен за ТАЗИ част от времето ни заедно ми е чуденката, а не за поведението му изобщо. След като е получил всичко нужно му, смислено, приятно като комуникация с мен, защо има необходимост някаква да ме обсебва така, без реално за нищо да съм му нужна. Измисля един след друг формални поводи да ме ангажира и развърта, ей така "да ми уплътни времето" един вид. И имам база за сравнение, защото знам как е когато цели истинска комуникация с мен (или друг).

Та да е жив и здрав да стане голям - ще ми липсва онази ефективната, приятна ми и сега част от нашето общуване. Но ей тоя тормоз и пилене на нерви - в никакъв случай. Това не е "здравословно общуване", нито е провокирано от някакви здрави подбуди. Това е "поведенческо отклонение" някакво, да, не ми е приятно да го кажа за моето си дете, но виждам, че е такова. Нито е по реда си, нито е при всички деца чак толкова и аз не живея в гората все пак, деца виждам много, та да мога да сравня адекватно.

За стряскащото - не е стряскащо разбира се. Просто е много, много неприятно някой да съумее да ака 4 поредни пъти (смятай какъв контрол на черва и мускули), за да може да ти прекъсва разговора по телефона, за да бършеш дупе, почистиш гърне и като го донесеш чисто, с един дяволит поглед ти казва, че "Аз пак ще акам" и пуска една "порция" и аре пак същото... Пробва и 5-и път, ама му свърши "материала". Нали не си представяш как ей това се прави неосъзнато и нецеленасочено? Ако е имал напън неудържим - щеше просто да се наака в гащите с всичко накуп. Но понеже свалихме памперса и бързо сгря, че зарязвам всичко при тая "вълшебна фраза" - ей това ми спретна дори. Нямам нищо против да ме "игнорира и избягва" по ей тоя въпрос точно, още от утре  Апропо, на фона на ей тия изпълнения - преди три дни отишъл сам в нормалната тоалетна, седнал си без дъска, изакал се и идва да ми каже... И аз първо не повярвах. Т.е. човечето може ТОВА, но ме накара 4 поредни пъти да чистя гърне, понеже говоря по телефона, не по друга причина. И още милион такива номера може и ми ги прилага 24/7 апропо. Ми сори, ама хич не ми се вижда нормално на мен.

П.П. И както казах в чаршафа - той не иска да бъде само и единствено с нас, няма никакъв дерт това да го играе на произволно лице друго. Важно е само да има такова на чалъм.

Меци, разбира се, че не трябва да се игнорира детето. Говорим за поставянето на някакви разумни граници просто.

Не мисля, че съм точния човек, който може да каже какво е нормално за едно 3 годишно дете. Вече доста са ми изкривени възприятията Пък и те новите версии, дето вика Мели, нямат нищо общо с едновремешните деца. Това много хора на възрастта на родителите ми и около нея, са ми го казвали. Не знам на какво се дължи, на много фактори предполагам, но е факт.

Сис, разбирам те за какво говориш. И номера с акането ми се прилага, и още какво ли не. Обяснявам - не ме разбира на този етап. До 1 -2 години и това ще отмине.
Много често околните не забелязват "кусурите" у своите деца, но задължително ще отправят реплика за чуждите. Почти няма дете, което да не иска вниманието на родителите ( и част от роднините) да е насочено към него, особено в тази възраст.

Мисля си, че на всички ни е време за второ дете. Така хем голямото ще има нов "слушател"  , хем ще се научи, че вниманието не може да е насочено само към него 

Ами свате за "нашето издание" (и по-старите) - явно родителското тяло е имало по-избистрена дефиниция, кое действие е "игнор на детето" и кое не е баш. Аз като съвременен родител си признавам, че нямам особено изчистени понятия по темата. Като опитам да си ги изчистя - оказва се, че не мога, защото ако детето ми искало нещо сега и веднага, все тая по каква причина и не му го дам - значи го игнорирам. И ощетявам. И му вредя. Дори с фразата, макар и напоително и мило обяснена, че "Когато мама говори с някого, не бива да я прекъсваш и да крещиш, а да изчакаш да приключи и тогава да кажеш". Ама така съм го карала да се чувства на второ място, па съм рискувала баш сега да има нещо важно за казване и да го сецна и да го увредя... А кажи ми ти кое значи да си игнорираш детето аджеба, по сегашните стандарти?! Онзи ден ми пуши главата, за бабата на близка приятелка трябва спешно рядка кръв, жената бере душа, звъня телефони, питам, потя се....по задника ми е чудо на чудесата. Мамо, мамо, мамо, дай, вземи, виж, искам... Дали не помолих 10 пъти в движение да спре, че говоря, че е важно, че трябва да изчака? Помолих не амииии, на сълзи ме изби вече. Е, накрая креснах да се маха, че.... (многоточието буквално, заплаха нямаше). И к'во ся, по новата мода - това е игнор, то детето, то имало нужда и пр. Еми да оставим друг дето има нужда от кръв да умра тогава и да му правим гъди-гъди баси. Преди да звънне телефона, понеже той гледаше ТВ и аз стоях на съседния стол блеейки в градината - детето ми не изпитваше грам нужда от общуване с мен. Изпита я остро едва след като вдигнах телефона и станах от стола си И то така остро, като остро стомашно разстройство му дойде тая нужда. Това е само ЕДИН пример, мога да дам 100 000 такива, ама не виждам нужда просто.

А не виждам, защото в днешно време като че ли и самите родители са в два условни "лагера" за тия неща. За едните - това дето го разправям си е съвсем ОК и даже трябва да го толерирам, чрез "редовен емоционален отклик" и да го поощрявам един вид и това е полезно за детето ми. Другият "лагер" не е на това мнение. Аз вече не знам на кое мнение съм на теория, само знам, че за мен това поведение не е баш нормално и хич не ми понася...на нищо.

Ако ви опиша един ден прекаран с детето ми как преминава, гаранция, че поне половината майки във форума (по обективни причини) - не отделят толкова време изобщо на децата си по най-различни параграфи. Т.е. да ми се държи като терорист на цялото внимание обърнато му за какво ли не по принцип и да не ми дава да да съм будна и да дишам едновременно - никак не е оправдано и не е за толериране за мен. За радости пък съвсем. Пък за "игнор на детето" е просто нелепо да става дума.  За игнор на майка му - по-може.

Питам се Меци (не е заяждане, или критика), наистина се питам, щото ми е на дневен ред явно и не само заради собствените ми нерви... Та се питам, как, кога и по какъв начин - ние следва да научим децата си на онова наглед простичко, но много важно нещо наречено "да имаш мярка". За всичко и във всякаква ситуация. Т.е онази преценка, че твоята лична нужда от нещо, в един конкретен момент не е по-вездесъща от нуждата от друго на някой друг, пък било и собствената ти майка. Как учим да не са егоисти и самогъзници, като им "откликваме" на всяка щукнала им простотия буквално от страх, че иначе ще се чувстват игнорирани от нас? Как?
Като станат на кръгло 5, 7, 15 години и хоп - почваме - дъска и показалка? Пък до предишния ден сме им се разстилали като изтривалки за всичко, че то...емоционалната му нужда. Аз чета тук по-отдавна отколкото пиша. И с годините - следя разни потребителки, които са ми любими. Някои са с деца ученици вече. Ми аз да ти кажа - не видях момента, в който детето в първи клас да бъде приемано и третирано по-различно от детето като новородено по повод на безкрайните му нужди от подгъзуване и липса на личен живот и права на неговите родители. То детето все има няк'ви такива нужди, все ако не му ги начешем ще се почувства игнорирано, необчино. Всяка възраст на децата ни има свои специфики, но общото за всичките им фази е, че те са все така чувствителни за куп неща в тоя живот. И к'во праИм Меци тогава? Като в оная много готина реклама с бабаката дето: "Жорко, спиш ли мама?" 

То откакто се е родил Дани - аз да ти кажа не чух ни един по съвет как да се отнасям с него по същество, освен - "бе лягай там като килимче, мри ако щеш, той ако иска нещо - явно има защо да го иска". За кърмаче - има нек'ва логика. За Дани,, който си сваля и инсталира игри на личния си таблет...? Доста ми издиша вече това. Но пак така ми се казва (не от теб) да правя същото като при кърмаче. Не бива ли да има някаква еволюция в позицията на родителя, повече взискателност, някакви ограничения, налагане на правила някакви, ако ще и "силово", ама той животът не е розови облаци все пак. И за нашите хлапетии няма да бъде. Аз се чудя вече що за човече си отглеждам, честно. Уж е ОК, уж добре се справям, но е уж. И с не особено задоволство виждам, че не толкУ модерните майки като мен - се справят по-добре с децата си. И техните са щастливи, обичани, спокойни и хармонични, ама ИМАТ МЯРКА. Това дето при моето го няма. И, че го няма - не е виновно то, ами съм аз. Просто още се чудя къде точно я оплесках и къде и как следва оттук насетне,  да опитам да коригирам. Дано да може само... Че, ако не може - лошо Седларов, лошооо 

Сис, той къде спи?  Адмирации на теб и Злати за усилията и че споделяте. Ние имаме такъв период,  но бързо преминава. Първо детето остана почти без играчки по обективни причини. Сега ако иска играчка си спестява за нея, даваме му два долара седмично. От нас нещо до 10 долара веднъж месечно. Като има дефицит на играчки и собствена голяма стая ела да видиш как два часа играе с пастели. А иначе в София все седяха настрана или ако някой седне да се занимава с него.
Твърдо заставам зад твърдението за родителите и личния им живот и поне от тукашните си наблюдения мога да ви кажа, че тук никой не се върти на пета около детуто си...а децата са много възпитани. Тук Ники е извън рамката. И знаете ли, тук свръх обгрижваните по канадските стандарти, които наблюдавах до сега са: руско говорорящи, момчета арабчета и българчета. До някъде и китайчета ама на една предпуберска възраст.
 А на родителя хич не му дреме да си сложи пищящото четиригодишно в количка, да върже коланите и да го прибере. Ма че му отнема основно благо като играта навън...катосе научи как да се държи, тогава навън.

И аз съм в клуба на "висящите", ей така може и да не играя, ама трябва да вися. Напоследък и ние големи ядове берем с това, че детето няма мярка, ама големи ви казвам, пак съм започнала валериана. Освен това комбинираме работа и учение и гледане на Мишо, т.е. нерви и изтощение в комбинация с мрънкащо тригодишно. Ами аз на неговата възраст бях войник, бе, нито някой ме е занимавал, нито е играл с мен, нито нищо. Мишо беше няколко месеца на градина, много добре му се отрази, много го хвалеха там, ама у дома си показва рогцата. Благодарна съм на Жбрул, че все пак повдига темата, че и родителите и те са хора и имат нужди Помага ми да се чувствам по-малко виновна, че искам да взема душ на саме или да използвам тоалетната на саме.

Лелеее Jbrul,направо ме стресна аз такова чудо не съм имала,но съм с момиче ей сега живот и здраве като се роди момчето ще патя явноооо... и моите наблюдения са,че това се случва по-често с момчетата направо не знам какъв съвет да дам освен да се консултираш с психолог и той да ти каже това доколко е нормално и какво да направиш моята като малка все сама си се занимаваше,е естествено играла съм си с нея,но такова досаждане докато имам работа абсурд,племеницата ми е колкото нея,но брат ми живеят при майка ми,т.е. намесата на бабата и дядото е нон стоп и детето и до сега не се занимава с нищо само,чака мама да си дойде и тогаз излизат заедно,а е на 11 г...аз откачам единствено,че не сяда да учи докато не и кажа и трябва да съм до нея,да присъствам дет викаш и все обяснявам как с мен никой не се е занимавал така ама пука и на нея... а и предпочитам да я следя отблизо все пак за учението....ама при теб не става въпрос за туй...ген както казваш колежка имам нейния е в трети клас и е същия като твоя,не искам да те отчайвам,но стана такъв особено след като се разделиха с баща му..може и това да е...

Понеже станахме мнозинство, чак почвам де си мисля, че е нормално да е такова положението, колкото и да ме изнервя и мен ситуацията 
За разлика от теб Жбрул, аз съм нервна и викам, с което си действие се самоизнервям още повече май, защото реална полза няма. За капак на всичко аз ако откажа нещо, се почва с рев и мрънкане, понякога дори първо се почва с това и после следват исканията. На мен никой не ми е казал, че съм лигла, свеки вчера ми вика "Виж как реве, ама сълзи няма"  Близките му викат пършинг, той е като едно торпедо неуморно. Има ли други деца, често аз не разбирам, че имам дете. Други майки си ги проверяват, че правят забележки за неща, моето все едно го няма. Но в къщи задължително тече някакво детско за фон и аз трябва да присъствам от близо на строежите или квото е там, отместване на погледа или откланяне на вниманието са невъзможни, ако забележи такова нещо почва да ме "проверява". Това с "помагането" взе да става болна тема. Прахосмукачката първо трябва да му я дам да бръмчи поне 10мин. за да почна да чистя. Като готвя нещо той е качен на един стол до мен и наливам олио, той ми повдига бутилката, сипвам лъжица брашно, той ми я изтръгва от ръцете за да сипе следващата или ми държи ръката при сипването. Стигаме до ситуации, в които реве да готвим нещо, просто щото си е намислил да ми "помага", не защото реално му се яде 
Мецани , много лежерно приемаш ситуацията. Ми я си представи две такива обсебващи, аз мога да откача и с едно 

Нещо май не ме разбрахте.
Никъде не твърдя, че родителят не е човек и няма право на своите минути свобода. Целта на написаното от мен бе да кажа на Жбрул, че НЕ Е само Дани такъв, а че това обсебване е често срещано при деца във възраст 2-4 години ( най-често при 3-годишните). Не че приемам спокойно ( и аз се изнервям и на моменти ми идва да избухна) ситуацията, приемам я за нормална за възрастта на 3-годишните. За мен това е един от периодите, през който минава детето и той ще отмине скоро. Този извод съм го направила според моите лични наблюдения. Живея в блок , в който сме над 10 семейства с деца на тази възраст; комуникацията ми с други майки по градинките; написаното в тази тема...

От както се е родил моят син, съм му поставяла хиляди диагнози -  аутизъм, хиперактивност и т.н. И това винаги в някой от трудните периоди във възрастта. Правила съм консултация и с психолог. В един момент започнах повече да се вглеждам в държанието на другите деца и в отношението на родителите към дадена ситуация.  И видях, че:
1. поставям доста високи изисквания за моето дете и че искам  реакцията му в дадена ситуация да е едва ли не като на възрастен човек;
2. родителите забелязват другите "невъзпитани" и "проблемни" деца, докато същите реакции у техните деца се приемат за нормални.
3. доста от децата, които навремето съм определяла като досадни, невъзпитани, изпуснати и неспасяеми, се превърнаха в прекрасни 15-годишни младежи.

Относно помагането в някоя от дейностите на мама. Да, позволявам. Да, и на мен ми пречи, отколкото да ми помага. Да, и аз се изнервям. Но пък смятам, че по този начин създавам навици - да бъде подреден, да изчисти, след като сам е изцапал, и че майката ( след време и жената) не са слугини.

Най-прекия пример за децата са родителите. Копират ни във всичко - в дейностите, които вършим, в общуването помежду ни, дори в интонацията, която използваме. И това е в началото, това трудното начало. След време изграждат своята индивидуалност, но до преди това - копират.

Мен лично повече би ме притеснило дете, което не търси близост, не търси комуникация и внимание. Ето това вече не е нормално.

п.п. аз съм била същата досада и инат - това по думи на бабите и майка ми 

п.п.2 този пост го писах повече от 1 час 

Моите вече са доста по-големи от вашите, но може би от погледа на отминалото време може да съм ви полезна с нещо, с това как се справих с тях. Ще кажете, ама те са 2, занимават се - да 2 са, занимаваха се сами понякога, но както писа някой по-горе представяте ли си въпроси по 2 едновременно и да отговориш едновременно, защото "защо на него първи, този път съм аз първи".
Съвети не давам, просто споделям
Повечето ще кажат твоите са кротки, добри и т.н. Само аз знам как са станали такива Може и малко характер да е, но не всичко.
Когато бяха около вашите, беше същото като при вас, а на мен ми беше много трудно, защото след работа гледах да наготвя, оправя из къщи, дори и да почина малко, баби нямаме. То беше постоянно мамо, ела да гледаш, мамо, дай на мен. Какво правих: Казвах им наредете пъзела(примерно), обаче като изненада, да не виждам и ме повикайте тогава. Естествено не взимах пъзели от 9 части, а от 49 и не играеха с големи конструктори а с Лего. Отнемаше им известно време, през което аз можех да свърша нещо. Когато искаха да помагат, давах работа, която реално няма да ми пречи на мен, но ще се чувстват големи и значими - примерно да белят чесън (голямо спокойствие, докато го правят), дори и да не ми трябва, да белят краставици с белачка (започнаха на около 4) и други подобни, които ще ги концентрират за известно време без да са в краката ми.
Аз стигнах до извода, че всичко това е просто защото те вече са осъзнали, че растат и учат все повече и искат да покажат, че е така, искат така да се каже публика, пред която да си покажат възможностите.
Все още има моменти, когато се случва гореописаното, особено, когато говоря по телефона или с баща им. Нееднократно е повтаряно, когато говоря с друг или по телефон, изчаквате да свърша. Няма братче, веднага трябва да се каже. не изпитвам скрупули, че щели да се чувстват пренебрегнати и т.н. Те трябва да разберат, че не са центъра на вселената и като пораснат никой няма да им се върти на пета, а ще трябва да си "извоюват" и заслужат вниманието. Аз съм против щом слънцето каже"А" аз вече да съм скочила и козирувам. Понякога си мисля и се обвинявам, че съм прекалено строга, но когато ми кажат "Какви са добри", тези ми мисли се изправят, явно съм постигнала целта си

П.П. Чудя се на себе си какъв дълъг пост написах 

има много деца като твоя Дани, JBrul - по-обсебващи и самотуващи.

има и много майки като теб - които имат нужда от повечко лично време и пространство (и аз съм от тях).

комбинацията ви е неблагоприятна, просто 

спасението на твоя човек (и на теб) се нарича "други деца". дали ще му родиш братче/сестриче, дали ще му организираш често срещи с други деца - ти си преценяваш. трябва да общува със себеподобни и тогава ти ще поизчезнеш от предния план и ще можеш по-спокойно да си вършиш твоите си дела.

Aз все пак да кажа, ако не е станало ясно. НЕ мисля, че само Дани се държи така, че това поведение няма връзка И с възрастта му, че е за психолог, психиатър, или медикаментозно лечение...  Казвам, че при него този вид поведение е изведено в крайност и не е на мен да ми се струва така само. Отделно, че аз самата не съм нервак, не е да ми "кипва млякото" от най-малкото, не очаквам моето 3-4 годишно да се държи като някой на 24. Казвам само, че явно "по природа" детето ми е по-склонно към досаждане (явно не само моето) и си мисля, че следва да взема някакви конретни мерки за ограничаване на тези му прояви. Хем, защото за мен самата ще е по-добре, хем защото не считам, че за него има полза да "достига нови, небивали висини" в областта и да счита, че да се държи така си е баш баш нормално и приемливо. В крайна сметка, той не живее в гората и ако аз ще го търпя такъв ща не ща - другите хора няма да го търпят. И с право.

Не става дума и да е "лигав" в смисъла, който влагаме тук обикновено. Аз ревящо дете не знам какво е в общи линии, да се тръшка и истерясва - тоже ми е непозната случка. Дори съвсем малък като беше, само с едно кротко обяснение в общия случай (по начин подходящ за съответната възраст) се решава въпросът с правене на нещо опасно, или което казвам, че не може и не трябва. Не съм повтаряла. Като се започне от прословутото отваряне на всякакви чекмеджета и шкафове (беше към годинката), веднъж го направи, намесих се, не е повтарял. Тапите ми за контакти бяха излишни - казах - не пипа. За излизане на улица, чекнене по високи места, игра с остри предмети, или опсани - веднъж казвам и това е. Не е "неразбраН', инатче и пр. Обаче неговото разбиране рязко липсва за описаните по-горе неща, които именно товарят и то много.

В абсолютно всяка дейност, която извършвам и може да участва и той го включвам, дори да му пречи и да ме бави - включвам го, поради причините посочени от Меци. Разговарям с него много и за всичко. Пеем, играем си, четем книжки и пр. дейности, които са НОРМАЛНИ с децата - на него му се случват всеки ден и то по много. Т.е. и дума не може да става, че го пренебрегвам, изолирам, че той затова така... Е, прощавайте, ама не е "игнор" желанието ми да посетя едното място без него например. Ама той и там се мъкне с мен, гледа ме в очите, по звука определя какво точно правя и е: "Пишкаш ли? Изпишка ли се? Дай да пусна водата".  И това ли да търпя безкрайно, че му било период и всички го правели? Първият път, в който посмях да вляза сама да си взема душ - тези, които са ми на фейсбук са виждали отмъщението му. Моето детенце, дето една беля не беше направило в живота си - игра боулинг с 20-ина стъклени топки от елхата и ги направи на сол из цялата стая, защото? Точно така, защото аз нямам право да се къпя на затворена врата, че и без него. Разбира се, обясни ми как те топките тръгнали да падат сами, той опитал да ги хване и не успял цъ цъ  Цели 20 бройки. Иначе и да го караш - няма да свърши нещо подобно, защото е чистник и подреденко, та чак маниакално на моменти и това си му е ген, не е аз да съм му го набивала.  Моето "безправно положение" и ролята ми на "онази, която няма право на свое време, нужди и дейности насаме" - се бранят с всички сили и средства. Вкл. с такива дето по принцип на него не са му по вкуса. Ама за "каузата" - всичко прави човекът.

Алекс, за теб, а и за други потребители (които не са запознати), в полза на темата, която разискваме - споделям следните неща за личния си живот. Когато се разведох с бащата на Дани - той беше на годинка и нещо т.е. изобщо не е сгрял, че нещо се случва и какво е то. С баща му - не сме имали грозни сценки, скандали, викове, камо ли пък пред него да са се случвали. При нашата раздяла - аз се бях преместила с Дани на къщата тука за половин година, хем защото м беше неприятно вече да живея в бившето ни жилище (докато вървеше основен ремонт на личното ми), хем за да е детето на въздух, къща с двор и пр. От негова гледна точка - това беше някакво разнообразие и кеф, не е отчетено като ние сме тук понеже мама и тати имат проблем. С развод, без развод - баща му го е виждал постоянно, всеки ден, с часове е седял при нас и тогава. Комуникацията ни винаги е била нормална, ако не ти кажа, че сме разведени - няма как да ти хрумне просто. Тя там друга сапунка с нашия развод де, ама два месеца след като го направихме в съда - баща му "се завърна" така да се каже  И оттогава - сме си пак двойка, ама не е формално, с подпис в гражданското просто. Всъщност - баща му отдавна се попренесе в моя апартамент, неговият седи като музей, ама аз там няма да се върна просто. И баща му си е постоянно с нас, с него, както всеки баща в една нормална двойка. От гледна точка на Дани - неговите родители са като всички останали - прекарват много време заедно И с него, водят го заедно на почивки и други места, на гости, на заведение и пр. Та...раздялата ми с баща му, няма как да му е травма, или причина за досадното му поведение, защото той хабер си няма, че раздяла е имало изобщо. Развод какво е - също не знае, нито пък някой е седнал да му обяснява, че "виж ся ние сме разведени", понеже няма нужда. И още нещо. Поради факта, че баща му си работи за себе си - той няма нормирано работно време, поради което - прекарва с Дани доста повече време, от един друг средностатистически баща може да си позволи в общия случай. Аз си го гледах лично детето у дома, на ясла не е бил, на ДГ тръгна на 2 години и 8 месеца, ама то с толкова болести, до май тази година пак си беше в къщи предимно. Аз допреди година - не работех изобщо, сега поработвам от къщи, което него не го бърка в смисъл на "мама липсва". Не липсвам, там съм си. Баби в отглеждане и възпитание - не са се месили, щото и двете са много работни. Та борбата е обичайно да успеем все пак някой уикенд да го пробутаме на едната, или другата, че с баща му да изръшкаме някоя дискотека  И да правим секс после спокойно, щото иначе - няма чалъм. Дани не си ляга, ако аз не си легна. Ако го приспим някак си и го пренесем в друга стая....антенки ли има, датчици ли...обикновено пристига в "разгара на сесията" с маниер типичен за каубой влизащ в бар в Дивия запад. Та просто избягваме нали...да си обръщаме внимание, когато детето е в къщи. Пък то е в къщи през 99% от времето. Аз къде на майтап, къде не толкова казвам, че: "хубаво, че се разведох с баща му още преди две години, щото с това му поведение и обсебване - все щяхме до развод да стигнем". Еми то наистина е върховен лукс с Иван да имаме някакви отношения извън пряко свързаните с Дани. И ги имаме само, когато Дани е пробутан на някоя от бабите си.

Отделно, че след цял ден тормоз и пилене на нерви от негова страна, дори да заспи...ми на мен вече до НИЩО не ми е, честно. Искам САМО да ми е тих, ако може и тъмно. Ни ми се чете книга, ни ми се гледа филм, ни ми се говори с някого, ни нещо друго ми се прави "по-така". Само ми се седи да си блея в една точка и така разпускам. Смешно и изкукало звучи, знам, но това е истината. И ако аз вече съм се развела и в този смисъл - не рискувам загуба, то повечето момичета, с деца с такова поведение тук - са си надлежно омъжени и със сигурност не искат да се развеждат. Ама както и да захаросваме въпросът, да се умиляваме на децата си и да обясняваме, че то всичко е период и все ще мине... Мнават си годините в ей такива отношения между мама и тати - демек никакви. А това е нездравословно за всяка връзка, била с брак, без брак - все едно. За всяка двойка и семейство да го кажа. И затова не съветвам никой тук, да толерира такова поведение като на Дани, защото то е вредно за целостта и нормалното функциониране на семейството. Аз и затова говоря за ИМАНЕ НА МЯРКА, а не че децата трябва да имат бутонче "off" и видиш ли ти да са някак невидими. И едното е крайност и другото, аз "златната среда" все селя, ама както е видно - не я нацелвам, та хич даже 

Тя Мими26, много ясно ги е обЕснила нещата, при това не за първи път. Опитвала съм някои от нейните похвати и сега ги опитвам, ама не става при Дани. Аз ли грешно опитвам, той ли грешно ме разбира - нямам понятие. И по повод тази тема и онази за неасистираното домашно раждане, да ви кажа какво си мислех тези дни. Значи за тоя тип раждания, неваксиниране, маниакално кърмене и от вида - всички гракнахме, че това са просто "моди", при това опасни. Все още мисля така. Мисля си и друго обаче. Ей това с подлагането на децата ни (буквално), "емоционален отклик за всичко и на всяка цена", оправдаването на едно, или друго влудяващо ни поведение с "ми то е период, нормално е ще отмине" и толкова. Ми извинете, ама те "периодите им" просто нямат край. Има само влизане от един в друг период и това е. Майки на ученици в 3-и, 4-и клас обясняват всякакви идиотии с "период", баш както майката на кърмаче, което има колики и все "иска на ръце". А дали и ТОВА не е просто "мода", аналогично на цитираните по-горе моди? Защо сегашните деца имат уж съвсем естествено тези "периоди", пък ние не сме ги имали? Нещо повредени ли сме били според вас? Аз не съм удряна у дома, винаги съм се чувствала обичана и обгрижвана, ама такива чудесии като Дани - не съм правила никога. И да съм само аз - бива. Ама то всичките ми набори са били като мен. Пък сега всичките набори на Дани са като Дани. Единственото общо е, че и те и Дани биват отглеждани по сегашната "мода" за гледане на деца. Друго общо - няма. Освен общият калпав резултат де, масовата прилепчивост и задушаване на родителското тяло по всички възможни начини, това им е толкова общо, че всички викат: "нормално си е да е така, не се кахъри". А дали е нормално наистина? Питам се просто, ей така както ви го пиша, така си го мисля и нямам категоричен отговор. Но да кажем, че клоня към един от двата възможни

Вени, ами къде да спи маци? Ще залагаш ли?  Спи в СВОЯТА стая, на СВОЯТА спалня, но с мен, или баща си на нея, или по същата схема на моята спалня. Връткаме си спалните из къщи, ей така за разнообразие на обстановката само, другото си е както преди. Може да спи и на пода в банята, ако и аз легна там - не му е дерт. Мястото може да е всякакво, хич не му е важно. Важното е да има някой жив, мърдащ и дишащ строен там с него (може да е баба му, или ти дори) и да му свети как той спи. Иначе просто не спи и точка. Не, не се уморява, не, и след ДГ не се уморява, може да стои и до 3 часа, ако аз стоя. По този въпрос - вече не знам има ли нещо, дето да не опитах, а опитах и с добро и с лошо, в различни периоди - тцъ. И накрая просто вдигнах ръце, защото само причинявам още и още нерви на себе си, стрес за него, а файда - няма и няма. Чакам да започне да ходи по девойки и тогава те ще спят с него вече. Това е положението.

Наясно съм с тези раУти дето ги казваш jam и съм съгласна. Вкл. в частта, че сме неподходяща комбинация като тип хора и характери, аз наистина ненанвиждам да бъда лазена, обсебвана и пр. И за разлика от много хора - аз обичам да бъда сама, вкл. за дълги периоди от време, много ми е кеф. Ей така както умея и да комуникирам прекрасно и да се впиша във всякаква компания. Мога и двете, ама май да си кеся сама ми е по-големият кефец.
Мерси за съвета да му родя...още себеподобни. Предлагам да ви запиша общ час с другаря Иван за психолог, че да ви намести чакрите по този въпрос.  и от него чух подобна абсурдна вметка наскоро, побърза да каже, че се шегувал де - то смятай как съм го изгледала... Тая - нЕма да стане тая просто, нИ щЪ. Извън този "фантастичен метод" - другите предложени ги ползвам с пълна сила и пара, когато имам тази възможност, ама то не моЙ денонощно да издирвам "стада деца" на произволни места и така "да си гледам моите дела". Но да, засега това е единственият момент, в който "ми слиза от врата" и то така рЕзко, та не го виждам дори, с часове. Освен да си направя целоседмична , денонощна ДГ и да го "оглеждам" в нея. 

Сис, не следвам никаква мода относно възпитанието на детето ми. Не чета статии, не гледам предавания с психолози. Ако забележа проблем в сина си, ще направя консултация с психолог. Гледам си детето по интуиция и черпя информация от пишещите майки във форума, които споделят как са се справили с даден проблем.

Не оправдавам децата за всичко с репликата "Период е, ще мине", но в твоя случай, на база твоите обяснения и моите лични наблюдения за децата в моето обкръжение, смятам, че това действително е период, който ще отмине. Не казвам никъде, че трябва да се приложиш в жертва на детето и че не трябва да имаш лично пространство, нито те обвинявам, че  игнорираш Дани( дори не съм си го и помислила). Споделих за мен кое би било притеснително и кое не.

Меци, къде ЗА БОГА казвам, че ти в нещо ме обвиняваш бре?  Или, че гледаш Жорко неправилно, по книги и пр. Майките във форума апропо - също си гледат децата по общата  и масовата за нашия момент "норма", а аз ЗА СЕБЕ си имам съмнения, че тя е ОК във всички параметри просто. Т.е. сравнявам себе си с други хора, които допускат същите грешки (предполагаеми) като мен и няма как да си кажа, че аз реално греша по този начин. Дори да си го помисля - всички ме убеждават, че не греша. Може да са прави, може и да не са. Аз не твърдя нищо, както казах още на старта - СПОДЕЛЯМ само свои мисли и защо ги имам същите. Не казваш никъде, че трябва да съм жертва на Дани, обаче аз реално съм жертва на Дани, ти казваш, че това си е нормално от което следва и, че всъщност...трябва да бъда. Щото, ако не бъда - то не е нормално. Така излиза, не че ти го казваш. Все тая кое как ще кажем, смисълът е важен. Дано ме разбираш правилно. Хем неговото си е ОК, хем не бива аз да съм жертвата, хем съм, хем не е ОК, ако не искам...К'во праИм така? Чакаме да мине, ама то не минава, става все по-зле и те така.

Следващият ферман дето ще постна е в пряка връзка с темата, не съм го писала в момента (чак толкУ бързо не пиша)  Поствам, за да изясня какво имам предвид под "моди" и какво джанъм се опитах да намекна накратко в предишния пост. И кое е МОЯТА тема за размисъл в случая и на какво са базирани съмненията ми, че си гледам детето наистина добре и правилно. Примери, съпоставки, резултати... Отворена съм за всякакви контрааргументи, ако се окаже все пак, че не съм объркала яко нещата с Дани - то за мен би било върла радост, не поражение. Демек - много ще се кефя да не съм права и да са ми неоснователни съмненията.

За тези неща, които тук коментираме – обикновено има някоя господстваща теория за някакъв времеви период. Както през 60-те години масово кърменето се е считало за недостатъчно добър начин на хранене и са гъчили бебетата с АМ с нужда и без нужда, щото „така е по-добре“ например. Към днешна дата – господстващата теория е баш обратната нали... Ся па се кърми на всяка цена, та до гимназия, та ако не кърмиш – апокалипсис просто. Никой от нас не усеща кога и как се сменя някое течение за нещо, просто когато опрем лично до конкретна дейност – водим се от актуалната в момента теория за същата дейност и много дълбоки „анализи“ никой не сяда да прави.

С отглеждането и възпитаването на деца и теориите и модите там – не е хич по-различно. Раждаш, огледаш се другите какво правят масово, правиш го и ти и толкова. Солят бебето, че било добре – солиш и ти, не го солят щото е малоумно – и ти не солиш мноУ ясно. Като не ти харесват ефектите и вземеш да се чудиш как аджеба правиш всичко толкУ правилно и то е от полезно по-полезно пък резултатът ти все калпав – вземеш та се замислиш.(или поне аз) Та споделиш някои наблюдения и опасения по темата и чуваш как „няма проблем бе, то така си е нормално“. Ама що го броим за нормално всъщност? Ми защото в повечето къщи било така. Ама защо е така? А защо преди 20-30 години не беше така? И защо като не беше така – ние не сме някакви депресирани хорица, с отклонения, емоционални липси и пр. Ужасяващи неща, дето щели да настъпят, ако не търпим сега всякакъв вид тормоз от страна на нашите си деца? Аз логика не намирам. Виждам само една промяна на „теченията“ по въпроса, която се е състояла когато не ме е засягала мен пряко, като взе да ме засяга – действах при „завареното положение“ и не допусках, че то същото с нещо не е ОК. Даже напротив – щом е по-ново и мУдерно, то е по-добро, за тия години някакви нови неща сме открили и ги прилагаме... Дръжки...“казанао на латински“. Чини ми се, че в опит да се коригират 4-5 важни дефекта на „старата школа“ (примерно „боят възпитава и изгражда характер“, „дете се целува само като спи“, „да реве – к'во толкова“, „да седи при баба си две години – майната му“) - то просто сме се оляли и сме отишли в една друга крайност. И тя като е толкова масова вече – никой не я възприема като крайност, а като норма. И дори да счита, че тая „норма“ е яко сбъркана – не смее да я променя дори за своето дете, понеже няма увереност да го направи най-често. Ами, ако все пак греши? Ами ако не действа по нормата, защото е повече егоист от другите и негоден за родител, че затова...? Всички така, само аз онака, ми дали аз пък не греша и пр.

В моето детсвто „нормата“ беше друга просто. Тя беше такава и за всичките ми връстници. Пишехме си домашните сами и за лоши оценки – следваха шамари, а не детски психолог, кършене на пръсти как детето не учи, щото има емоционални липси, а не че просто го мързи и от сорта. При мама, тати и баба, в техните легла – децата спяха до късно когато се случи, по чисто битови причини. Малко хора имаха големи жилища, че да има и отделна детска стая, живееха в един апартамент 2-3 поколения накуп обикновено. Аз добре помня, че често ми завиждаха повечето ми сученици, че имам собствена стая, докато те се бутаха по 5-6 души в двустайна панелка примерно. Определено – не ми съчувстваха как съм „наритана от незаинтересованите си родители самичка в тази стая“. Аз не се чувствах наритана, а привилигирована и то съвсем основателно за онова време. По мое време – не беше „норма“ бебета и малки деца да кесят до 12ч. нощес и нататък, че „ма то просто не иска да ляга, к'во да го направя?“. Обаче сега е и всички ахкаме, ако някоя майка каже, че в 8ч. нейното дете е в леглоото СИ, гаси му лампата с „лека нощ“ и то просто си спи. Не кЪт у нас налЕ...Лягаше се след „Сънчо“, масово в работните дни, някакво изключение имаше за почивните и пак не беше до 12 ч. де. При всички деца беше така, никое не се чувстваше тормозено по тоя повод, вкл. и аз. Когато при всички е така – то ти не считаш, че си тормозен, защото е така и при теб. По мое време, една родителска двойка не биваше обявявана за тотални егоисти и самогъзници, затова, че не ходи навсякъде с детето/децата си и то от ДРУГИ родителски двойки държа да подчертая. Аз неведнъж, когато съм се измъквала без детето си някъде, например за един уикенд на морето тази година при Же – чух и видях доста възмутено оцъклени физионамии, ма как така съм отишла и то НА МОРЕ без да си взема детето, как изобщо ми било комфортно да си гледам своя кеф два дни, знаейки, че така лишавам миличкото дете от море и пр. БрЯх и лишение и чудо и драма, па все едно тия два дни го бях оковала в мазето поне. По мое време, при родителските двойки - всички ги правеха тези неща. Та тогава и баби имаше на чалъм, по-лесно беше, сега не стига, че по принцип трудно можеш на някого да оставиш децата си, та си и престъпник и изрод, че не си ги помъкнал ПАК с теб. По мое време (и подчертавам пак, че и по-лесно ставаше това) родителите си позволяваха и ходене на гости  само за възрастни, море само за мама и тати, оставане насаме в града за лятото, ако има село и баба в това село и детето е там. Някой да помни с потрес и мъка летните си ваканции на село да запитам? Да се е чувствал необичан от майка си и баща си, защото са го „зарязвали“ там? Ако има такъв – моля да ми каже, искам да познавам поне един жив човек такъв. Нашите ходеха на море с мен по две седмци, после правеха и едно само двамата. Дори не съм се замисляла защо, нито съм се натискала да ме вземат с тях и на второто, нито ми се виждаше странно и лошо. Нормално ми се виждаше, всички го правеха край нас същото. Никоя майка не си седеше с години у дома, понеже толкУ „специално и чувствително“ дете й се панало, че плачело като го води на ДГ. Плаче, не плаче – там. Аз лично бая рев изревах заради ДГ и пак бях там от-до, хем си имах баба у дома. Ходех на ДГ, защото това било полезно за мен, такава беше „нормата“ и аз – в кюпа. Който не си четеше книгите от летния списък усърдно – оставаше без телевизия, затваряха го у дома, докато не прочете еди колко си страници, изпитваха го за съдържанието, да е сигурно, че са прочетени, че тогава пак го пускаха навън. На никое хлапе не му хрумваше да замери майка си с книгата, да къса и яде страници и да реве истерично, че го карали да чете. Напротив – гледаш виновно, срамуваш се и четеш на екс, зашото си пренебрегнал своето почти единствено задължение. Даммм, тогава имахме и задължения, не само права и капризи. И ни се виждаше нормално да е така. Ако някое на възрастта на Дани сега, правеше като него, когато разговарям с баща му (или друг), а именно: Дърпане, дуднене, мамосване и постоянно увеличаване на децибелите до степен крясъци, само и само да ни прекъсне – получаваше звучен шамар. Всеки път! И на опит три за това – не е имало опит 4. Пък аз сега си прекъсвам разговора с баща му, което именно цели Дани, за да обяснявам благо за м'найсти път, че така не бива, защо не бива, да ми каже „Да, добре мамо, разбрах“ и три секунди по-късно да направи абсолютно същото. Разбира се – аз трябва да чакам да стане на 15, че да спре да прави така просто, то му било период и т'ва е. Или вЕрно да чакам да тръгне по жени, че да спре да иска да ми спи в леглото. Защото иначе щял да плаче, ако го заключа в стаята и силово му наложа, че ще спи там и то самичък – ще стане масов убиец. Минимум.

Сега ще ми кажете: „Еми като така мислиш, ти защо така си гледаш детето като нас, а не така както считаш за по-добре.“. Ами защото до скоро – аз всъщност нямах и подозрение, че сама създавам повечето проблеми, които споделям. Просто като понавъртях стаж и се уверих на своя глава, че в тия всичките теории – нещата звучат супер на хартия, но в практиката се получава друго, та тогава вече се размислих по-надълбочко. Също така, трудно е когато „нормата“ за нещо масово  е еди каква си – човек да се усъмни, че тя не е ОК. Хеле за такова нещо точно. То и по-масово си изхвърляме боклука не където трябва, а не обратното, но понеже там няма съмнение кое от двете е лошото - „нормата“ не ни обърква. Пък за тая раУта с децата – обърква, защото уж все някакви благи и добри неща следва да правим с тях, естествени за родителя и някак не бие на очи. Поне докато не станеш жертва на психо-емоционално извращение от страна на детето си и вземеш да си чукаш тиквата: „А как стана това?“. Че то няма вина – ясно. Имаш ти (в случая аз) и започваш да търсиш къде си сгрешил. Поне аз го правя и не искам да продължавам все така да греша. Не само заради себе си.


В много други теми, всички сме се пенеили по въпроса, че не моЙ, не бива, не е нормално каквото и да сътворят мъжете, да се казва „Еххх ми те са мъже, ми те така правят просто“ и дотам. Считаме, че това са безумни оправдания някой да дели домакинска работа на „мъжка и женска“, грижата за децата – също, ако щеш че за тях си е ОК да кръшкат, ама за жените не е, че бива да имат по-високи заплати само щото бли мъже, или да ни бият щото така ги напъвало просто и е типично за пола им и пр. Ей това същото обаче го правим спрямо децата си и то наред. Ама то си е нормално, та то си е нормално, ама тормози те, ама си е нормално, ама вече си на хапчета от тоя тормоз, ама с баща му на детето реално не сте двойка ми съквартиранти дето не се понасят откакто то се е родило, ама карай – така трябва и е НОРМАЛНО. Ми не е нормално бе другарки. Отдето и да го погледнем, с к'вото и друго да го сравним на тоя свят, то е всичко друго, ама нормално не е. Но трудно го забелязваме просто защото става дума за децата ни, не за нещо друго. Поне според мен.

Дали е период и минава не знам, но колкото повече позволяваш, толкова повече искат, никога не е достатъчно.

пп Мммм да, сигурно до десетата си година съм си лягала със сънчо. Нямаше "Не ми се спи", "Не искам", "Не мога да заспя"

 Разлика между нашите родители и нас самите като родители е доооста голяма и се изразява в следното:
1. Нашите родители не са имали информацията, с която ние разполагаме - статии в интернет, блогове, тв. предавания с психолози, видове течения в педиатричния свят. Те са имали една книга на д-р Спок ( или някоя съветска книга) и съветите на бабите.
2. Нашите родители са станали родители на 20г, докато ние ставаме родители на 30+. Едно е да си на 20 г и да те вее вятър на бял кон, друго е да си вече възрастен и завършен индивид, който се вглежда и изучава детето си.
3. Незаменимата помощ на бабите. По-голямата част от нашето поколение е отгледано от своите баби, защото нашите родители са били твърде млади. И поради своята младост те са трябвали да завършат висшето си образование и да се утвърдят.
4. Живот в един дом от няколко поколения. Именно това е давало възможност на младите родители да оставят детето на някоя баба и да си отидат спокойно на гости или да отидат уикенда на палатка и да си гледат живота.

И аз искам така, ама не мога, защото баби нямаме - в чужбина са. Хич не ме интересува кой как ще цъка с език, ако имам баба, на която да оставя детето  и да забегнем с мъжа ми за един уикенд. Като нямаш тази възможност, гледаш да се нагодиш някакси.

С мъжа ми често се шегуваме, че поколението на нашите родители са невероятно късметлии. Живели са в супер спокойно време ( знаете какво имам предвид), децата им са отгледани от бабите, че на всичко отгоре сега пък не си гледат и внуците 

п.п. Не знам от колко годишна възраст са ми спомените, предполагам около 4 г, но лятото никога не съм си лягала след Сънчо. Играехме с децата от махала докато се стъмни.