Здравейте момичета!Със съпруга ми правим опити за бебче от около година и половина, но за съжаление все още без резултат Напоследък през последните 2 месеца обаче все по трудно ми става след поредното разочарование, че пак няма + тестче да се изправям и да продължа...Почти всеки месец става все по-зле и вече си мисля, че започвам да изпадам в някаква депресия, което мисля, че вече ще ме довърши...Как се справяте момичета и вие с непрекъснатото чакане всеки месец и с надеждата, че и на нашата улица ще изгрее слънчицето...?Защото аз мисля, че вече психически започвам да се сривам, което пък от своя страна ми създава вече проблеми и в общуването със съпруга ми и с хората около нас, защото вече започвам да се затварям в себе си и неискам да разговарям и да се виждам с никого...Направихме вече доста изследвания и уж всичко е наред, а бебе все още няма и незнам какво да си мисля вече...Знам, че много момичета сигурно ще ме укорят и ще си кажат, че е малко времето  за да се отказвам, но не искам да ме разбирате погрешно-аз не съм се отказала, но вече малко съм се отчаяла...

Много е трудно, но трябва да продължиш напред.Казваш година и половина, а мислите ли да отидете при специалист това е повече от нормалното изчакване.

Сълзите не спират никога, винаги са в очите, но в един момент просто осъзнаваш, че при теб просто е по-трудно, но ще стане.Трябва да вярваш, и да говориш или да намериш твоя начин да преодолееш проблемите.Не се заключвай, не забравяй, че живота продължава със или без бременност и не можеш да го върнеш.

Ние сме тук да помагаме и като имаш нужда пиши.Но наистина обмислете дали не е време да се срещнете със специалист по репродуктивни проблеми.

Здравей Маги!Много благодаря за подкрепата и куража!Да от октомври месец миналата година посещаваме клиниката на д-р Щерев и съответно там освен хормоните, тест за хламидии, цитонамазка и микробиология, правихме и спермограма и тест за проходимост за тръбите.Ходила съм и на ендокринолог и там съм изследвала и хормоните и пак всичко беше в норма.Единствено на цветната снимка на тръбите резултата беше-еднорога матка с тръба само от ляво, но пък си имам два яйчника, а също така тръбата е проходима.Лекарите казаха, че това не е проблем да забременея щом тръбата е проходима. В клиниката проследихме и О и лекарката каза, че си имам О.Затова след цветната снимка лекарката ми каза да изчакаме пак няколко месеца защото имало голяма вероятност да забременея и февруари да отида на преглед и да направим план за инсеминация.Тук обаче се страхувам малко...и не от самата процедурата, а от резултата след нея...Знам, че трябва да се справям и се опитвам...всеки път вдигам главата, колкото и да ми тежи и продължавам някакси напред...Всеки ми казва не го мисли и ще стане...Е аз не мисля, че през цялото това време всеки месец го мисля постоянно...но пак не става...Лесно е на всички от страни, които не са се сблъсквали с тези проблеми, но никой от тях не може да ме разбере какво ми е...Надявам се много скоро и на нашата улица да изгрее слънчице...Сестра ми(тя е по-малка от мен с 2год.) роди декември месец (забременяването и не беше планирано) и някак си чувствам, че все едно не мога пълноценно да се зарадвам на малката и често като я гушкам, се чудя дали и аз изобщо някога ще си гушна наше бебче...Трудно е, но ще се опитам да продължа напред, защото просто нямам друг избор...Успех на всички момичета в тази не лека борба...!

„То ако беше лесно, на нас ли щеше да се падне?“ - казваше баба ми. Да ти кажа, че лесно се преминава през този период - ще те излъжа, а не искам. Да ти кажа - не го мисли - глупаво е, ти и сама си го разбрала. Мога да ти кажа не си сама. Тук сме, като теб сме и те разбираме. Знаем как боли, знаем колко дълбоко може да бъде отчаянието. Нашата работа тук е не само да ти дадем практични съвети за клиники и лекари, но и да не те пускаме в дупката на отчаянието. Трудно е, боли, но просто приемаш, че това е вашият път към бебето. Този път нито е лек, нито се преминава сам. Трябва да го вървите двамата, а ние ще ви подкрепяме и ще стискаме палци. Ако мислиш, че няма да срещнеш разбиране сред познатите си, гарантирам, че ще го срещнеш тук. Ние тук не се отказваме и не позволяваме на другите да се откажат. Ние не се отчайваме и не разрешаваме на другите да го правят. Когато някоя падне - подаваме ръка, изправяме я, отупваме праха и продължаваме.
Ако това ще ти помогне прочети историите в конкурса „Бебе на Зачатие“. Ще видиш много успехи и много прекрасни деца. Вярвай, че и ти ще пишеш в такива теми скоро.
Успех ти желая!

Не се затваряй в себе си и не разваляй отношенията със съпруга си, двмата заедно имате този проблем и ако не се разбирате нещата ще са доста по-трудни. И аз често съм си мислила, че не ме разбира или не му пука, защото не си показва емоциите, но след като го поразпитам се оказва, че съм грешала. Това което ми помага на мен е спорта, отивам в залата и си оставям там негативната емоция. Ако не обичаш да спортуваш си открии друго хоби - танци, книги, гоблени, курс по чужд език..... нещо което ще те отдалечи от тегавите мисли и дори може да те поразвесели. Срещай се с хората, които не са наясно с проблема ти, просто за да не говориш постоянно за това. Като за начало изглежда трудно, но е много важно да си в здрав дух и свежи мисли. Кажи, че можеш и опитай, това е пътя към успеха!

До болка съм се наслушала на това - "Не го мисли, прави нещо друго,заеми се с нещо, което да те завладее на 100% и се разсейвай и бебето само ще дойде!"
Да, ама не .. не е толкова лесно.

А какво е твоето предложение, за справяне с емоциите? Затъване надълбоко в депресантски мисли и настроения ли?

И моят син е на 9 год, много искам да стане батко, но съм реалист. По-добре здрава майка, отколкото хахо.

И ДА, наистина трябва да се прави нещо за разнообразие, иначе става страшно.

Здравейте момичета!Много ви благодаря за подкрепата и честно казано не знам какво щях да правя ако го нямаше zachatie.org и всички вас.А относно отчаянието, то идва и става все по-голямо с всеки следваш МЦ, но да опитвам се...опитвам се да се справям и да не загубя надеждата...И честно казано съм борбена личност, постигнала съм много в живота ми с търпение и употитост и може би затова Бог ме изправя пред поредното изпитание, защото знае, че не се отказвам лесно и че ще се справя каквото и да ми коства...По принцип аз работя и уча едновременно висшето си образование, което само по себе си говори, че не ми остава много свободно време, защото все пак се грижа и за домакинските си задължения, но преди време реших да се запиша и на тренировки по Зумба...В началото бях много ентузиазирана и се разтоварвах, но впоследствие не ми оставаше много време между работата, лекции и изпитите, домакинската работа и лекарите...Някакси спрях постепенно и да посещавам тренировките...Но смятам отново да започа, защото мисля, че имам нужда от някакво странично разтоварване, което да го правя, защото ми харесва, а не от задължение!Забелязала съм обаче, че и това непрекъснато криене на проблема от всички около теб също много те натоварва!Това, че все трябва да криеш и лъжеш приятелите, че трябва да ходиш на лекари и на изследвания много натоварва психиката ми.От друга страна това е проблем, за който в България не се говори много и не е лесно да споделяш...И ето затова съм щастлива, че има такива форуми С нетърпение очаквам да мине и този месец и надявам се да имаме късмет да направим инсеминацията следващия месец, защото лекарката ми обясни, че ще можем да направим инсе-то само когато О е от ляво, защото си имам само една тръбичка все пак и ще трябва да се съобразим с нея...Ще се опитам да се настроя позитивно и да вярвам, че чудото ще ни се случи още при тази инсеминация, защото знам, че е много важно и емоционалното състояние и се отразява при опитите за забременяване....Така че вдигам главата и гледам само положително, защото смятам следващия месец вече в календара си да имам  чертички.А ако не стане няма да се отказвам и юли месец успях да си запиша час в клиниката на д-р Стаменов най-накрая и ще продължа там...Успех на всички момичета и дано скоро всички да се преместим в темичките на бременните и да споделяме там вълненията си

Забелязала съм обаче, че и това непрекъснато криене на проблема от всички около теб също много те натоварва!Това, че все трябва да криеш и лъжеш приятелите, че трябва да ходиш на лекари и на изследвания много натоварва психиката ми.От друга страна това е проблем, за който в България не се говори много и не е лесно да споделяш..

Щом криенето на проблема те натоварва, защо го правиш?
Имаш ли причини да криеш и лъжеш приятелите си?
Няма как да се говори в България за това, ако всички мислеха като теб, нали?

Аз, например, никога не съм крила от никого проблема си, свързан със забременяването. Всички, които бяха около мен знаеха какво се случва. Един "товар" по-малко
Нали не мислиш, че репродуктивните проблеми са нещо срамно, за което задължително трябва да избягваме да говорим?

Здравей Неда,
Още от самото начало започнахме с криенето от всички близки хора от неуспешните ни опити и основната причина беше от суеверие, че нали ако стане(ние много се надявахме да стане бързо) първите 3месеца не било хубаво да се казва...Но след това започнаха проблемите с криенето и аз започнах да се изморявам да крия и съответно първите хора, с които споделихме за проблема бяха моите родители и сестра ми.Основната причина да крия всичко от всеки е съпруга ми, защото той не иска да се разчува, че имаме такива проблеми.И съответно аз за да не си развалям отношенията с него, се затварям в себе си и крия от хората около нас.Той е малко по-студен човек и не обича да говори за личните си неща дори и пред най-близките си хора(родителите му).И казва, че иска поне когато сме в средата сред приятелите ни да спира да мисли за този натоварващ ни проблем.Знаете хората са различни и мъжете малко по-трудно говорят и възприемат тези проблеми.Аз не смятам, че репродуктивните проблеми са нещо срамно, защото ако смятах така до сега сигурно щях да не съм предприела никакви стъпки в търсенето на проблема, но както написах по-горе щом съпруга ми смята, че това за сега са неща, които засягат само нас двамата, смятам да се съобразя с него и да замълча.Аз все пак имам подкрепата на най-близките си хора, а това, че той смята, че няма нужда от подкрепата на никой друг освен моята, си е негов избор.А пък и смятам, че не трябва да го притискам, а да изчакам с времето той сам да се почувства готов да говори открито с хората около нас за този проблем.

slance, разбирам те...ах, тези мъже...
Ще ти кажа как аз "излекувах" моят мъж от това.
Започнах да му разказвам ежедневно за форума / тогава беше още само в dir.bg/, по-късно за Зачатие. Споделях истории за други момичета,  факти - колко хора имат подобен проблем и т.н. Най- напред исках да се увери, че не сме сами.
Говорехме много за сдружението, за целите му. Наблягах много на това, че безплодието не е срамна болест, и че затова трябва да се говори и споделя с други.
На първата форумска среща отидох благодарение на него, на мен нещо не ми достигаше куража...Той ме накара да се срещна "на живо" с "приятелките по съдба".
По- късно го запознах с мъжете на някои от момичетата от тук. Видя, че всички са едни нормални, прекрасни хора. Отпусна се най-напред с тях да говори за репродуктивни проблеми. До ден днешен едни от най-близките ни семейни приятели са оттук
Ела да го видиш сега как обяснява на свои познати за разликата м-у ИНВИТРО и ИКСИ напр..Наскоро присъствах на разговор между него и негов приятел за проблемите при забременяване. Ако знаеш колко компетентни съвети раздаваше, така се беше въодушевил да изрежда как първо мъжът трябва да си направи спермограма, после жената еди какво си...

Поводът да пиша е тъжен, но ме провокира да споделя аз как намирах надежда в трудни моменти.
Четях всички теми във форума и следях дневниците, и така опознах много от жените тук и историите им. И разбрах, че проблемите ми са малки, и че нямам основание да унивам и да се вайкам. Научих се да уважавам силата и смелостта на другите. Общността тук е огромна опора в борбата срещу безплодието.

Поводът да пиша е тъжен, но ме провокира да споделя аз как намирах надежда в трудни моменти.
Четях всички теми във форума и следях дневниците, и така опознах много от жените тук и историите им. И разбрах, че проблемите ми са малки, и че нямам основание да унивам и да се вайкам. Научих се да уважавам силата и смелостта на другите. Общността тук е огромна опора в борбата срещу безплодието.

Споделям напълно!
Освен това ходенето в клиниката и престоя ми там по време на  трите ми процедури ме зареждаха много- това че виждах, че не съм сама с такъв проблем, споделянето с други момичета в клиниката, ходенето на срещи на Зачатие, както казва Цигу- общността тук е голяма опора.
Вдигай глава, момиче, не си позволявай да падаш духом повече от 15 дена (това е моят критерий- най- много за толкова съм си позволявала да се депресирам), намирай начин да разпускаш и общувай, общувай, говори за проблема, престраши се и ще видиш как ще ти олекне!
Ако се учудваш на разликата във възрастта на децата ми ( в подписа ми), то е защото бяхме подали документи за осиновяване преди да забременея, обадиха ни се като беше "баткото" на 10 месеца. Винаги има начин!
Желая ти наистина сила и успех в намирането на себе си!
Тук сме всички с теб! И всички сме минали по различни и нелеки пътища до достигането на мечтата си!

Мари-ал, вие сте щастливци! Даваш пример за това, че надеждата не може да се запази само с позитивно мислене - трябва и действие. Щастие пожелавам на цялото ви пораснало изведнъж семейство!

Много ви благодаря момичета!Не знаете колко положително ми действате Като чета различните истории на момичетата тук и някак си се окуражавам за да продължа напред.Честно казано си мисля, че вие сте единствените хора, които могат да ме разберат как точно се чувствам, защото сте се сблъскали с подобни на моя проблем и сте успели да събирате сили и да не спирате да се надявате, че един ден всички ще гушнем нашите толкова дълго чакани бебчета и ще чуем думичката мама.Надявам се много скоро и при нас нещата да се получат и силно вярвам, че и нашия ред ще дойде, макар и понякога надеждата да ме напуска за малко :)Още от този месец отивам на преглед и да направим план за инсеминация с лекарката ми, защото по-добре да съм опитала дори и да не се получи(макар, че силно се надявам да има +тестче), отколкото да стоя и да чакам.Успех момичета

Подкрепям, мнението на Неда и на Мишанта.При нас беше различно де.И на двамата ни отне много малко време, за да си зададем въпроса, ще говорим ли открито и да кажм и двамата "Да".Но от познати знам, че наистина говоренето в къщи, споделяне на истории от форума, помага много на мъжа да разбере, че не сте единствените с подобен проблем.В процеса на отваряне към околните ще разбереш колко много хора около вас са имали или имат проблем със забременяването и как са имали същите страхове.

Здравейте момичета!Аз също като вас смятах, че след като започна малко по малко да споделям със съпруга ми за форума и за момичетата от зачатие ще мога да повлияя по някакъв начин на съпруга ми, но в началото като започнах да му разказвам за различни случаи и истории, той само ми се караше, че само това ми било в главата и че сигурно защото постоянно го мисля и съм се вманиачила нещата не се получавали и за известен период спрях да му разказвам.Чак след като направих цветната снимка и нещата не бяха толкова "розови", колкото очакваше той, мисля, че започна малко да ме притеснява и да осъзнава, че явно наистина някъде има проблем.Но въпреки всичко аз не се отказвам и започвам малко по малко да продължавам да му разказвам за форума и мисля, че наистина по някакъв начин успявам вече да му повлияя да отдава по-голямо значение на положението, в което се намираме и да ме подкрепя повече...Направо въ се възхищавам момичета...Възхищавам се на волята и упоритостта, която имате...Благодаря ви, че ви има