Много пъти губех надежда, че изобщо ще видя положителен тест. Особено след изказване на две светила, че заради намален ЯР, едва ли изобщо имам шанс за бременност с мои яйцеклетки, дори и с ин-витро. Толкова сълзи съм изплакала, че всеки път си мислех, че нямам повече сълзи и сили. Забременях докато чаках Фонда за одобрение - бяхме решили това да е последен опит. Знам, че звучи като клише, но в момента, в който се бяхме примирили, че няма как да стане - стана. Сега на моменти с тази бременност губя вярата, че ще си опазя бебчето, но всеки ден се моля на Този, който ми го изпрати, да го пази.
Слънце, друго което дава надежда, са подписите на "старите" момичета от Форума - почти няма някоя от нас, която да не е гушнала своето детенце. След естествено забременяване, АРТ или осиновяване. И безкрайно се радвам на всяка линийка в подписите тук. От сърце ти желая скоро и ти да започнеш да отброяваш дните до срещата с твоето детенце!

Здравейте момичета,
записвам се и аз в тази темичка, защото вече повече от 2г изживявам тази ежемесечни- надежди, вълнения, терзания, мечти, страх и разочарования.
Нека си дадем кураж 

Кажете ми,че не съм единствената 21 годишна,която не може да забременее от 3 години.Това ме убива...

pushkova, след 3 години опити за забременяване и липсата на такава е време да се обърнете към специалист и да посетите клиника по репродуктивно здраве.

Кажете ми,че не съм единствената 21 годишна,която не може да забременее от 3 години.Това ме убива...

Няма значение, че си на 21 години - сигурна съм, че пак боли. Както ти е казала Мецани, време е за среща със специалист. Не с кварталния гинеколог. Хубавато е, че на 21 г би трябвало по-лесно да се реши проблемът Желая ти скоро да се похвалиш с 

Аз съм от хората, които не говорят за проблема. Защото всеки път, когато трябва да говоря го преживявам отново. А от това нямам нужда. Болката е толкова лична, че не очаквам друг да я разбере. А и да я разбере....пак си остава. От съжаление никога не съм имала нужда, от нездраво любопитство също. Хората сме различни и мисля, че трябва да уважаваме правото на другия да не говори.
След всеки неуспех съм рухвала. Буквално. Затварях се и не исках никой да виждам, никой да чувам. Плачех, страдах и така докато мине време. После отново опит.....
Имало е моменти, в които съм искала да се откажа. Мислех, че мога да живея без дете, но не мога да преживея още един неуспех. Заради мъжа ми събирах сили и опитвах отново.
Дадох си почивка от 1г, в която наистина спрях да мисля само за това. Успокоих се и някак си в себе си се примирих, че каквото има да става ще става
Ходих 2г на психотерапия и съвсем отговорно мога да кажа, че без тази подкрепа нямаше да успея. Нямаше да мога да издържа. Не е за пренебрегване този вид терапия, макар че в Б-я все още това е нещо екзотично. Слава Богу попаднах на много добър професионалист, който е специализирал и практикувал в чужбина и с когото си паснахме. И така, с негова помощ успявах след неуспех да се събера и да тръгна отново към следващия опит

отдавна не е писано тук,но ми се иска да споделя и аз .След месец става 1 година от опитите ни за бебе,знам,че има момичета с много(за жалост) по-дълга история от мен в бебеправенето и страшно ви се възхищавам,че сте токова борбени....аз имам един аборт преди 10 години,от тогава не съм спряла да се измъчвам и да си мисля какво ли не-че Бог ще ме накаже,че убих живо същество,че никога няма да имам дете,че съм ужасен,ужасен човек и няма нужда да живея повече ...вярвайте ми,страшна борба водя със себе си...сега,когато вече година не става бебето(не съм със същия мъж) си мисля,че той не заслужава да бъде без деца,не може да страда заради мен....искам да подчертая-нямам медицинско становище за проблеми след аборта,нямам инфекции имам редовен цикъл....това са мои страхове и не мога да се преборя с тях....страх ме какво следва от тук на сетне...изследвания,ходене по мъките......страх ме е,ужасно много ме е страх.......

съжалявам за обърканата история,благодаря,че я прочетохте

iliqnka_85, наричаш ходене по мъките изследванията, които ви предстоят ....  та ти сама си ги причиняваш мъките с тези си мисли. Първо се избави от чувството за вина. Каквото било - било. После си избери клиника по репродуктивна медицина ( прочети тук http://www.zachatie.org/forum/index.php?board=2.0, питай ни за всичко). После си хващаш момчето под ръка и отивате в избраната клиника, срещате се с лекаря и следвате начертания от него план. Не е задължително пътя ви до бебе да е лутане, мъка и неизвестност. Ако не се щурате по лекари, които само се наричат специалисти, може бързо да установите какъв проблем имате и също така бързо да се справите с него (което ти пожелавам). Време ви е вече за среща с лекар и дано от първият път улучите правилният такъв.
Питай за всичко, което те интересува и успех!

iliqnka_85, никога не губи надежда, никога!Пешек ти е дала насока за клиниките, прочети и се ориентирай към една.

Никой не обича да ходи по лекари, но никога не забравяй, че все пак имаме шанс, дали чрез АРТ или нормално имаме шанс да станем майки това е най-важното.От нас самите зависи колко време ще чакаме.Ако оставим всичко на само тек и само се надяваме, просто продължаваме агонията.Моя съвет е да не чакаш много, а да се насочиш към някоя клиника.

И ти се обвиняваш за нещо станало преди 10 години, а ако излезе, че проблема е при мъжът ти?Ще го обвиняваш ли?Не мисля!Подкрепяйте се, стремете съм към една и съща цел и ще успеете!

Момичета,благодаря Ви...понякога ме обзема тиха лудост :oops:но ще се справя,ако се наложи и по трудния начин..Благодаря за подкрепата

Времето лекува всички рани казват възрасните...
Но този рана при мен не се лекува...
Надеждата вътре в мен ту се разпалва като огъна ту изгасва...
Но годините си текат и някак се свиква 

Времето не лекува тази рана, по-скоро притъпява болката и просто свикваш да живееш с това. При мен помагаше единствено действието по проблема. Никакви странични дейности и опити за разведряване не вършеха работа. Чувствах се добре, обнадеждена и оптимистично настроена само когато бях в процедура, когато правех нещо конкретно по въпроса, дали изследвания, дали някакво лечение, процедура - няма значение. Важното беше да знам, че правя нещо. Това за някои е убийствено и не казвам, че е правилно, напротив, при някои хора действа точно с обратен ефект, усилва стреса. Но при мен - действаше. В моя случай единствения начин да забременея беше с ин витро и просто няма как да седя и да се надявам да стане, ако не правя процедури. Може би затова, само това ми помагаше.
Разните му там мантри и положителни мисли не само че не ми помагаха, ами ме дразнеха и вбесяваха, ама то и аз съм малко особен типаж в това отношение. Не си падам по ала-бала приказки, обичам действието. Изпадала съм в много големи дупки, не исках да виждам никого, не исках да комуникирам с никого, особено с приятели с деца или не дай боже - бременни Затворих се много в себе си, промених се, нищо не ми носеше радост. Но дори в най-големите си сривове не съм губила надеждата, просто си страдах, страхувах се, но не губех надежда. Вярвах и все още вярвам в медицината, в напредъка на технологиите и си казвах, че няма начин да няма начин, все някак щях да успея, щях да опитвам докато издържа финансово и психически. Разбира се, отчитах и конкретната си диагноза, според която уж имах голям шанс, но в един момент нещата пак не се получаваха и преди последния опит бая се бях отчаяла вече и започнах да се опитвам да приема, че може и да не се получи никога. Имах своите върхове и спадове, ту пълно отчаяние, ту еуфория..... Няма рецепта, момичета, това е истината. Всеки сам се преборва, за жалост в тая болка сме сами, колкото и да ми обяснява някой, че не било така - не съм съгласна. Дори и с цялата подкрепа от семейство, приятели, партньор, пак си сам. Защото никой, който не го е преживял, не може да те разбере напълно. Дори собствените ни мъже, които също преживяват тази болка, я преживяват различно. Затова, търсете вашия начин да се съхраните, защото това е важно. От тази борба, независимо какъв ще е резултата, трябва да излезем цели, иначе просто няма смисъл. Важно е да запазим вярата в света, в себе си, в околните. Стерилитетът променя, променя и то много, макар някои да твърдят обратното. Понякога към по-добро, понякога обаче си мислим, че е към добро, но след време се оказва, че не е съвсем така. Затова, трябва да се опитаме максимално да запазим отношението си към света, нервите, психиката си. Защото дори и след положителния край на борбата, животът продължава както винаги, няма цветя и рози, розови облаци и безметежно щастие. Светът не е спрял да се върти, само защото ние сме имали проблеми, хората не са станали по-съобразителни или по-чувствителни, само ние сме станали такива.
Извинявам се ако звуча мрачно, не искам да ви отегчавам или да ви настройвам негативно. Просто ми се иска някой от време на време да ги казва тези неща, защото са важни, много важни, а ние вглъбени в собствената си борба, понякога спираме да живеем и после обратната адаптация може да бъде трудна.
И все пак, не бива да губите надежда! Вярвайте, борете се, но и живейте!
Успех на всички и много, много, много се надявам съвсем скоро да си пишем в едни други теми

sixsens
точно така се чувствам-все едно съм спряла да живея-живея само в моментите след овулация,когато чакам нещо да се случи...адски гадно е ....живота сякаш се промени,спря...знам,че не е правилно и се опитвам да су чувствам както преди да започнем опитите.....вече обаче не си спомням каква съм била

Mного точно казано sixsens !
И аз се  чувствам най-добре когато ходя по изследвания, но мъжът ми пък е абсолютно различен случай трябва с месеци да се уговаряме за едно изследване.  И сякаш напук на всичко всички около мен забременяват и раждат    

Така е момичета, променяме се. И се променяме завинаги, поне за себе си мога да го твърдя категорично. Опитвам се понякога да си спомня дали съм била такава и преди в някои отношения, ами не си спомням. Дори и след като вече имам дете, минаха повече от 3 години откакто спечелих борбата, но онзи горчив вкус си остана. Станах някак цинична към живота.... Да не говорим, че нервите ми са съсипани, къде от стерилитета, къде от други фактори след това, но то всичко се натрупва и в даден момент започва да избива. Затова казвам, че е много важно да се съхраните, защото после живота не става по-лесен. Много често, когато имаме проблем с безплодието, имаме склонността да идеализираме майчинството и изобщо живота след появата на детето. Всичко не се струва, че ще бъде по мед и масло и щом като вече имаме дете, то непременно всичко ще си дойде по местата и ще сме безмерно щастливи. Не че не сме, не ме разбирайте погрешно, но често след сблъсъка с реалността, оставаме понякога разочаровани. Не от децата си, естествено, а като цяло от идеите, които сме имали как ще протече всичко след като така чаканата рожба дойде на бял свят. Може би, защото сме си мислели, че щом веднъж успеем, другите неща не са толкова важни, това ще ни е достатъчно и ще бъдем едни прекрасни родители, спокойни, уравновесени, ще приемаме особеностите и трудностите  по отглеждането на детето по-леко, по-спокойно.... Не винаги се получава така, обаче. Особено ако сме имали прекалено идеалистични представи В никакъв случай не искам да кажа, че едва ли не ще е зле, мнооооого трудно и непосилно. Не, просто ще е както при всички останали, но ние като дълго чакали и борили се, някак сякаш подсъзнателно сме се настройвали, че накрая ще бъдем компенсирани за страданието, болката и всичко после ще е лесно. Но не е, както казах, животът си тече, както при всички останали.
Затова и наблягам на този момент със съхранението и умереното иделизиране. Много е трудно човек да се пребори със себе си, то затова е толкова тежка тази борба. Защото е двойна - от една страна със стерилитета, от друга със самия себе си. Знам, че от моята уста звучи лесно, защото вече съм се преборила. Много по-лесно е да се каже, отколкото да се постигне и го знам много добре, защото и за миг не съм забравила къде съм била и през какво съм минала, как съм се чувствала. Но мисля, че опитът на преборилите се е много ценен, защото дава обратна връзка какво и как се случва след това. Важно е да бъдете подготвени и да не забравяте, че има и после, важно е не само настоящето.

П.С. Леле, днес нещо ми става Големи лирични отклонения, голямо чудо. Извинявам се, ако съм досадила или още по-лошо - ако съм ви натъжила Научете се да гледате на живота маааалко по-лежерно и отгоре, ако го можех това преди, ако имаше кой да ми каже тези неща, ехееееее И за да завърша все пак положително - всяка една изживяна болка, всяко препятствие, всяка сълза - всичко си заслужава! Вярвам, че скоро всяка от вас ще го разбере от личен опит
Лято е, времето е прекрасно, използвайте го - не се затваряйте, не се изолирайте, живейте, че после ще го търсите

И сякаш напук на всичко всички около мен забременяват и раждат

Неоспорим факт.

sixsens, не се извинявай за отклонението!
Благодаря ти за споделеното.Много ми помагаш, да знаеш!

Понякога е много трудно да си позитивен и усмихнат, когато ти се случват гадни неща, когато си разочарован и гневен и тъжен... А да си призная, понякога се натъжавам и като седя във форума... Не знам как допуснах живота ми да се върти около правенето на бебе..., някъде по пътя губим себе си..., а това е много страшно, защото вече не сме пълноценни - не сме ние.
Обаче си дадох сметка, че трябва да съм благодарна за слънцето, което вече имам в живота си, знам в какво състояние съм била преди, знам и сега.
Желая ви здраве и късмет, бъдете себе си и се обичайте и уважавайте.
Пожелавам на всички мечтите да се сбъднат!

Sixsens, това което си описала напълно съответства и на моите емоции. След поредния неуспех, въпреки предварителната нагласа, че няма 100% гаранция, въпреки знанието, че това не е края, в момента съм в "дупката", и искам да съм сама там. Съжалението и съветите на близките и приятелите не само че не ми помага, а дори ме изнервят, защото изведнъж всички станаха специалисти, дават насоки и абсурдни предложения(за билки, хапчета, осиновяване), без дори да са се сблъсквали с проблема. Знам, че не е с лошо, но мисля че само човек минал през това може да го разбере. Отстрани е друго. А и тези ала-бала с положително мислене, откъсване от проблема и отиване на почивка и забавление - направо ми се повръща от тях. Още повече, когато всички процедури и изследвания не са незначителна сума и не се събират за седмица(поне в моят случай). Ако аз ги попитам дали ще заминат на някъде да се забавляват когато дете/близък е болен, дали ще ми дадат положителен отговор. Не мисля! Затова предпочитам самотата. Предполагам, че не всеки го изживява така, и не е правилно, но това е моят избор. Преди всеки опит си казвам, че съм подготвена за евентуален неуспех и мога и ще се справя, но след всеки ми е още по-трудно да го преживея. Не се отказвам. Просто ми трябва време да си изстрадам мъката. И аз като се чувствам жива, пълноценна и полезна единствено когато действам, когато съм в процедура. Знам, че чакането на "чудото" не ще ми помогне. Затова продължавам напред!

Здравейте момичета!
Явно при всички нас, които се борим с това мислите и чувствата са ни сходни, но всяка една от нас го преживява по различен начин. Положителното мислене може би помага, но в определени моменти. Когато обаче подобни съвети чуем от хора, които не са минали през това наистина дразнят изнервят и какво ли още не. Близките ни в стремеж да ни успокоят казват неща, които ни нараняват повече.
И колкото и да сме силни и да си мислим, че не ни се отразява чак толкова зле има моменти в които осъзнавам, че не е така. Като ми кажат "Успокой се малко, много си изнервена" - да изнервена съм сигурно има за какво. Аз съм човек, който не показва проблемите си пред другите, защото не искам да ги натоварвам, но това не значи че нямам такива. В момента съм в стимулация, поставих си за цел да мисля положително, да се храня здравословно и какво ли още, защото вярвам че този път ще успея, но така както мисля "положително" изведнъж ме обзема страх от евентуален неуспех, започвам да цивря и си мисля как ще успея да го преживея този път - при тази силна вяра разочарованието ще ме докара до голямо отчаяние. Мисля си и за това като успеем какво следва, дали ще бъдем добри родители, ще възпитаме ли децата си добре. Около нас всички са с деца и си правим изводи за това какво е добре да правим и какво не, но не е сигурно, че това ще ни помогне. Вярно е че цялта енергия си я съсредоточваме в борбата с безплодието, защото в момента това е "нещото" което трабва да преодолеем. Надявам се наистина да успеем да се съхраним и без значение от това в какви дупки ще изпадаме, важното е да излизаме от тях и да не сме прекалено вглъбени в отчаянието си. Дано всички успеем!

Момичета, пиша ви единствено да ви вдъхна малко надежда. Аз не съм една от вас, но няколко мои познати минаха през това и имам някакво бегло понятие как се чувствате. Въпросът е никога да не губите надежда, дори и докторите да ви казват, че няма да можете да имате деца, това не означава,  че е така. Отиде някъде със своите половинки, на планина, на море, отърсете се от всички проблеми и лоши мисли. Чудото ще се случи и на вас, но ако се напрягате постоянно няма как да стане. Желая успех на всички и дано скоро да се похвалите, че ще ставате мами!

Alike, не пиши глупости, с тях надежда няма да вдъхнеш.

Всеки коментар на тази страница, и почти всеки в темата, споменава изрично, че думи като твоите са най-дразнещите и най-болезнените за хората с репродуктивни проблеми. Приеми, че добрите намерения не са основание да даваш съвети за проблем, който не познаваш и не разбираш.