Нито съм феминистка, нито кариеристка. Искам за себе си всички нормални за една съвременна жена неща разбира се, но как да го кажа... "с мярка". Не съм искала и като съвсем млада да имам някаква страхотна кариера, да бъда "мега шеф" на нещо, име... Предполагам, че не съм достатъчно амбициозна просто за такива неща. Иначе, макар и да прозвучи нескромно - не е като да нямам данни за тях, или като да нямах... Към момента съм зациклила и ми е трудно да преценя обективно в момента какво е. Но ясен приоритет по тези въпроси имах мнооого преди да мисля сериозно за семейство. И той беше, че семейство и деца ще са ми винаги на 1-во място, а всичко останало на 2-ро. Така и направих, почти се получи...е, животът поднася непредвидим изненади и се налага сега и двете да са ми приоритет. Не по убеждение, а по необходимост просто. Справям се някак.

В контекста на темата обаче - все по-убедена съм в ползите на ранното майчинство. Казвам го и от позицията на майка, при това разведена такава. Нуждата от дете и непреходната обич към детето са констаната. Всичко останало са "променливи" в това уравнение. Вкл. любовта към бащата на това дете, която все пак е първопричина да го пожелаеш това дете и то точно от този мъж. Ако бях родила 2-3 деца, преди 30 г. - все щях да ги отгледам, дори при раздяла с баща им. И на онази възраст - иммах стабилна и щастлива връзка, ама деца не щях, че.. "ми рано е". Главно затова. Да, ама ако тогава бях си родила децата, дори да се бях развела пак - те сега да са ми поотгледани вече. И аз да си гледам спокойно кариерата и живота без бърсане на дупета и невръстни деца у дома. Тийновете са не по-малко проблемни, ама за тях - освен да палим свещи всичко да е ОК - реално няма много какво да се направи.  Да не говорим с първо дете на 20 и първо на 31 колко разлика в реакциите и видиотяването ми би имало. Космическа. Тонове пощаени нервни и мозъчни клетки при вариант - 1. Живи баби и друга рода да помага, млади родители и пр. екстри. Това сега го няма и все по-малко ще го има.

Чисто в личен/любовен план - тези дни превъртях 20-ина двойки семейни приятели на нашите. Поне половината са с втори брак, сключен накъм моята възраст. Първият - класика за онова време - състуденти, набързо 2-3 деца (с едно няма), не станали нещата, накъм 30 развод. Да, ама масово и единият си е имал деца и другият и се събират и влюбват на 30 и нещо и няма драма. Ако искат и могат - общо дете, ако не искат и не могат - щастливи заедно, ей така заради тях двамата си. И никой не се чувства прецакан. Няколко от двойките имат и общи деца, други  нямат, гонят 60-те сега тези хора - и са щастливи заедно и оградени от много деца, внуци и са им пълни къщите... За кариера - ясно - малките им деца едно време яко са ги гледали бабите, те посли градили кариера и въртяли любов.

Пък аз щото много мислих, избирах и всичко да ми е идеално нали...на 36 втасах с едно дете (поне това имам) и една каруца дилеми дали още едно, а дали ще стане, а ако стане дали ще е ОК, ако не е ОК ще оцелея ли изобщо при втори дубъл на същото... Що? Щото сакън не раждай на 20? А да! И нали дай сега кариера, с малкия лепнат за полата ми, пък нали и още едно бебе евентуално и аз на 40 и, ама без помощ, ама то и парите зор, ако кариерата не е на макс...

Само една съученичка имам, която се омъжи и роди веднага след бала. Всички я съжалявахме тогава.  Разведе се с дете на 3, мама и тати подпряха яко, тя направи 3 магистратури междувременно, хвана работа за 4-цифрена заплата, онзи ден й гледах снимките от остров Х ( с женска компания, не някой друг да го плаща), синът й е на път гимназия да завърши... Пък ние нали сме "умни" другите - цял клас - една няма с дете над 7, половината разведени и си "чукаме чуканките". Предполагам тя сега нас съжалява и с право. От мен, ако зависи да правя кампания по въпроса - във всеки ВУЗ у нас ще има лозунги - "женете се и раждайте СЕГА!". И да, всъщност добра кариера е по-възможна, когато този ангажимент го "отметнеш" във възраст, в която още учиш, или не си стигнал топ-позиция в кариерата си, която няма как да опазиш с 1-2 бременности и по 1-2 години поне след тях у дома с бебе. Тези места - не ги пази никой. Точно напротив. Да не говоря за загуба на трудови навици, "затъпяване", това че те забравят и трябва наново да градиш неща за които си блъскал с години и пр.

Колкото повече мисля - толкова повече не виждам никаква полза от взетите от мен решения по тези въпроси и то взети с абсолютното убеждение за правота, убеждение подхранвано от близките ми, обществото...По повод казаното от цигу по темата - напълно споделям. Супер е , че имаме тези избори, не са невъзможни за осъществяване. Но считам, че моделът за случване приеман и сега за верен и правилен - всъщност е обратният.

Тъй като почти във всеки от постовете говорим за избор и дали сме щастливи от избраното се сетих за нещо, което не е свързано директно с майчинството.

По темата за връзката между свободния избор и щастието, има два много интересни материала, които показват, че има известен парадокс - свободният избор или изобилието от варианти, от които сами да изберем ни носят вместо желаното щастие и удовлетворение повече съмнения дали сме избрали правилно и неудовлетворение от избора, който сме били сигурни, че ще ни ощастливи.

Темата ме впечатли много, защото от тези проучвания излиза, че точно онова, на което толкова разчитаме да ни направи свободни и щастливи се оказва, че ни носи точно обратното в дългосрочен план. Ето линковете, ако ви е инересно да ги видите.

http://www.ted.com/talks/sheena_iyengar_on_the_art_of_choosing?language=en

https://www.ted.com/talks/barry_schwartz_on_the_paradox_of_choice?language=en

Хубава тема Блу,добре си се сетила да я пуснеш..
Никога няма да забравя какво ми каза братовчедка на баща ми като ме изпращаще за студентка "помни,че ако сега не си намериш някого за когото да се омъжиш после ще ти е много трудно,а изпити може и на 60 години да вземаш" и е права   е,омъжих се на 22 г. ако зависеше от мен щях и веднага да родя,но господин съпруга искаше да си стъпим малко от малко на краката и тогаз...та родих на 26 г.забременях си спонтанно на 3 -я месец,изкарах си една безпроблемна бременост и родих прекрасна дъщеря като стана на 3 г.започнах работа в онкологията с идеята,че ще забременея,а си е друго да си на държавна работа вместо в някоя частна фирма...е,да ама не...не се случваше,лутах се от лекар на лекар,а годините си минаваха...наслушах се на приказки" имаш дете,какъв ти е проблема,знаеш ли колко и едно нямат" само ние с мъжа ми си знаехме какво ни е когато Вера ни казваше  "всички си имат брат или сестра само аз не,кога ще ми родиш брат?" ...благодарна съм на колеги,които ме насочиха към репродуктивен специалист,на мъжа ми,че бе винаги до мен каквото и да реша и естествено на всички вас в този форум които бяхте и продължавате да сте до мен по трънливия път който извървях...в заключение ще кажа,че е хубаво човек да си прави планове,но не винаги става така както си го планирал...по план трябваше на 30г.да съм с две деца...на практика се случи на 37 г. по-добре късно отколкото никога,така е...дано наистина ни четат повече жени и да си дадат сметка,че кариера се прави и на повече години,но деца е много по-лесно и да ги направиш докато си по-млад и да ги и гледаш докато си по-млад,едно е на 26 г. съвсем друго е на 37 

Записвам се да чета темата, защото скоро влязох в 30-те, искаме и трето дете, но ...абе страх ме е повече, отколкото с първото.

Второто дойде също толкова чакано, но за разлика от първото (родено на) с второто в България леееко ме стимулираха, но направих само един фоликул и двата пъти. Второто(родена в Канада на  29) дойде неочаквано и спонтанно, чак не вярвахме. Но последствията от раждането като влизане в нормална физическа и психическа форма продължават и до днес. Като добавим, че на 30 ме чака поне още една година трудно учене, мъжът ми иска още 4, ако искаме трето дете трябва да избираме: или по-нестабилен статут откъм финанси, или минимум след 5 години да започнем опити(опити!!!) и евентуално на към 36-37-38 мои да имаме трето. Тогава как ще издържим физически на три деца, това се чудя?

Аз съм на 31 навършени и специално за себе си считам, че много съм закъсняла. С мъжът ми вече сме заедно 11 години. В началото се пазахме, а още на първия месец, в който не се пазихме бях бременна, но за съжаление извънамточно - с последвали 2 доста травматични операции - неуспешна операция и реопераця. След това аз имах период, в който държах да се пазим, за да се съвзема емоционално от шока, който изживях тогава(за които вина имат и определени имена в Майчин дом, но това е друга тема). Имах и период на отлагане, за да намеря някаква що-годе стабилна работа - не говоря за кариера, а просто работа, която да не е с изгледи да приключи като фирма, екип и т.н. (което на няколко пъти ми се случи последните години) и на която съм на постоянен договор, а не на изпитателен срок, в който ако разберат, че съм бременна могат да ме освободят във всеки един момент(няма кой да ми помага, а неговите доходи не са достатъчни, особено ако станем 3ма). Имах и период на отлагане заради здравословен проблем, който се оказа, че идва от жлъчката и съответно взех решение и превантивно я отстраних. От 4-5 години сме осъзнали необходимостта от посещение на репродуктивен специалист, но както казах все имахме уж много обективни причини да отлагаме. Според мен понякога цялото това отлагане се дължи и на доста кофти стечение на обстоятелствата, тъй като сме го правили с нежелание и притиснати от фактите, а не от лекомислие.
Утре е поредният ден, в който ще треперя дали ми е нарастнала достатъчно лигавицата, за да знам дали ще имаме процедура. Емоционално ми става все по-трудно. Роднините ме гледат с укор, дори приятелите, които ако не са сами и повечето са с бебета на ръце, ни питат а ние - кога? Няма да коментирам очевидната им недискретност, но аз все повече се натъжавам и безсънните нощи стават все повече, а аз все по-вяла. Знам, че трябва да се стегна, да намеря вярата си отново и най-вече - да не се предавам в борбата. Обаче на практика често изпадам в емоционални дупки.
Винаги съм си се представяла, че до тази възраст ще имаме поне 2 дечица с любимия, но за съжаление фактите не са такива и сме си само двамата още. Надявам се, че все още имаме време да сбъднем мечтите си.

Вени,на 37-38г. ще ти е трудно с бебето,другите ще са достатъчно големи не,че като пораснат е по-лесно... на моменти не издържам...безсънни нощи заради бебето,учене и сестра му като ме сюрпризира с някоя пубертетска глупост и се чувствам безсилна...не и се учи,разсеяна е,мързи я или просто почвам да мисля,че ревнува и така привлича вниманието към себе си...на 12 г.да не знаеш как да учиш ми се вижда безумно...чака да се върна от лекции и започва това не го разбирам,онова ми го обясни и т.н. и се започва едно четене на урока от моя страна и отсяване на най-важното в него то и учебниците са им идиотски написани ама и нейния мързел е голям...междувременно малкия си иска игри с него,трябва да сготвя,изчистя и т.н. и наистина всичко ми идва в повече...та,да трудно е,не е невъзможно,но е доста по-трудно,първо,че ЕГН-то си казва думата,защото едно е на 26 да си недоспал,друго е на 38 второ свикнахме с факта,че имаме голямо дете и може да си ходим където и когато си искаме,сега се съобразяваме,че имаме малко дете и няма как да го влачиш по ресторанти,хотели и т.н. а,бе живота ти се променя и ако аз съм се настроила психически за тази промяна и знам,че известно време ще е така и това не ми е проблем,то виждам,че на съпруга и дъщеря ми тази промяна май не им харесва особено...надявам се да се справим с това,защото все по-често ми минава идеята за това да си събера багажа и да съм сама с двете деца...

Вени, извинявай ти си млада, хич не ми се вписваш тук.Аз съм на 35 и знам че ще е трудно за второто.Дали ще стане, кога, как.Още не мога да се навия вътрешно да тръгна по доктори, а знам че нямам право да чакам, за да не съжалявам.

Аз, пък, за разлика от повечето от вас - не съм имала емоционални проблеми относно "закъснялото майчинство". Или съм "емоционален дебил", или обстоятелствата са причина...
Омъжих се на 25, не сме се пазили. Скоро след сватбата преживях първия си спонтанен аборт. После се заредиха - извънматочна, спонтанен, извънматочна, спонтанен... И така 5 броя.
Малко време си дадох, за да осъзная какво се случва, да приема, че единствения шанс е инвитрото и да се реша на тази стъпка.
Първото си дете родих на 34г, второто на 40. Никога не съм мислела, че ми е късно. Нямаше и за какво да се обвинявам, не съм закъсняла по собствено желание, така е трябвало да се случи.
По време на последната процедура, доктора няколко пъти се опита да започне разговор - "то, на тия години...". Винаги го прекъсвах, че годините са ми екстра, много си харесвам възрастта и т.н.
Колкото до това, дали е по-лесно или по-трудно да гледаш дете на 40 - ми не знам, нямам опит. Много често, като гледам младите майки около мен, всъщност се радвам, че не съм родила на 25.
Когато приятели ми кажат "ох, вие няма как да дойдете с нас "еди-къде си", с тези малки деца", отговарям "ние достатъчно ходихме, когато бяхме без деца".
Та така - не отлагайте, ако смятате, че ще съжалявате, но не се обвинявайте, ако не зависи само от вас и желанието ви да имате дете.

Ех, че хубава тема! Тъкмо прелиствах за хиляден път страниците на форума с цел, да открия нещо обнадеждаващо, да завържа разговор с някой, който има сходна на моята съдба и хоп, попаднах тук. Идеалното място да се излея, макар, че няма да ми помогне кой знае колко...предполагам....
Аз съм с едно дете вече на 10. Стана изненадващо за нас на втория месец от връзката ни и след години неуспех с предишния ми партньор. Бях на 28, с един яйчник и се бях примирила с мисълта, че вероятно никога няма да бъда майка. Е, станах! Още след раждането на дъщеря ми всички започнаха да ни говорят за второ. Аз обаче реших, че щом веднъж е станало, няма причина да не стане и втори път, та реших, че второто ще е планувано (не, че първото не беше де, по скоро не вярвахме, че ще стане). Започнах да уча на 29, малката растеше....Хайде да завърша образованието си и ще направим второ. Не щеш ли, след като завърших ми предложиха работа на временен договор и ...времето минаваше...а ние се пазихме ли, пазихме! Реших, че трябва да изчакам постоянен договор и така да раждам второ.Вече бях на 35, но и грам не ми минаваше през ума, че всеки следващ ден ме отдалечава от второто ни дете. И така, в един слънчев летен ден получих дългоочакваното назначение (преди 3 години). Започнахме опити-месец, два, три...не става, а и секса е сравнително рядко явление-работата, детето, стрес....ама аз оптимист, ще стане някой ден. Дъщеря ни редовно говори за бебе, само тя нямала брат или сестра, скучно и било и дъра, бъра, ей такива....Тръгнах по лекари, направих изследвания. Откриха ми Хашимото-втора година съм извън релси с това ТСХ, антимюлервоя хормон излезе 0.21 и последва диагнозата, която ми дойде като шамар-критическа! Как бе? Нееее, не може на мен да ми се случи това, не вярвам, тоз доктор нищо не разбира....цикълът ми е ту на 15 дни, ту на....колкото си иска, но аз не искам да се откажа и вярвам, и вярвам и вярвам....до идването на вещицата, която ми се смее зловещо в очите и сякаш ми казва: ,,Видя ли, всичко е свършено! Приеми го, това беше!" От скоро започнах да пия витамини, добавки...хващам се за всеки симптом като удавник за сламка...меря температури, правя секс по график...уви. Всеки месец на неуспех ми идва да си хвана главата и да я блъсна някъде силно, щото все от нея си патя. Усещам такава огромна празнота, и неудовлетвореност, и вина, че сгреших, че си правих сметките без кръчмаря....и....чета, и споделям с всеки, като че ли някой може да ми помогне...нищо! Остава само чакане и надежда. До кога обаче...
Е, съжалявам за дългия си пост....и се радвам, че намерих местенце, където да напиша мислите си, дори и никой да не ме прочете, дори и никой да не може да помогне...Благодаря!

Скъпа Калия, всички сме ги правили тези грешки. Не се обвинявай! Аз съм решила ако не стане второ дете до 2-3 години, да осиновя. Знам, че ще е трудно, но това ми се струва най-правилно.

Благодаря ти, Раши. Хубаво решение сте взели. Аз пък съм решила, ако до края на тази година нищо не стане, да мирясвам вече, че много се изтормозих. В крайна сметка годините ми не са никак малко и щом така е трябвало да стане...ще го приема, макар и трудно. Хубав ден и успех!
Хехе, и мойта щерка се казва Никол Да са ни живи и здрави!

Здрасти Калия,

Ехе, щерките са адашки
То, за осиновяването, само аз съм навита. Мъжо не е много развълнуван от тази идея. Но, ако нямаме второ биологично дете, ще кандиса си мисля. Дълъг път ще бъде и този ...

Според мен майчинството никога не е закъсняло, а е дошло в правилния за жената момент . Този момент не е точно в най-подходящата детеродна възраст и това е проблем, и то сериозен, но от друга гледна точка - дошло му е времето. По-скоро става дума за отложено майчинство, когато жената по нейни съображения е решила, че може да изчака с раждането на дете. И тук започва драмата.

Прави сте всички, които казвате, че трябва много да се говори и алармира, че не е безобидно да се ражда след 35. Преди време знаех, че у нас жените раждат за първи път средно на 28 години, сега виждам, че jam е посочила 29. Това е тревожно. Мислех си, че такива като мен, които не са успели да станат майки, преди да стане твърде късно, са изключение, а се оказва, че това вече е масово. Но да не говоря за статистиката, ще кажа за себе си.

При мен не е стояла дилемата "кариера или дете". Не че не съм била амбициозна да постигна нещо в професията си, но винаги съм смятала за по-важно да имам хубаво семейство с деца. Съгласна съм с цигу, че съвременната жена не може да бъде само домакиня и майка, тя иска и да работи. И аз не бих се чувствала пълноценна, ако не се изявявах и на друго поприще, освен домашното. Не работата обаче ме спираше. Всъщност на 25 и през ум не ми минаваше да се женя и да раждам. Мислех си, че имам време. За първи път се почувствах готова да имам дете на 29. И най-вероятно тогава нямаше да имам проблеми. Просто житейските ми обстоятелства се стекоха зле. Аз също имам вина, че не се опитах да променя нещата в своя полза, но проклетата мисъл, че имам време ме утешаваше. Не съжалявам за тези години и за избора, който съм направила. Бях щастлива. Просто си нося кръста за взетите решения. Едва ли бих променила нещо, ако имах възможност да повторя това време. И така на 39 се оказах сама. Целият ми предишен живот се срина. И пак имах надежда, че все още не е късно да имам дете. Молех се само да съм здрава и годна, докато срещна човека, с когото искам да създам ново семейство. Подочувах информациите за ин витро, за проблемите, свързани с възрастта на жената, за кампаниите в помощ на семейства с репродуктивни проблеми. Но сякаш това не се отнасяше за мен. Аз нали си имам редовен цикъл и овулация, защо да се тревожа? А това, че годините ми за раждане минават безвъзвратно, го бях забутала в най-дълбокото кътче на съзнанието си, за да не се отчайвам. И за да се боря с вечните упреци на родителите си, че нищо не съм направила, че ще си остана сама, че съм провалила живота си.

И в един прекрасен момент най-сетне се сблъсках челно с проблема. Срещнах човека, с когото искам да остарея, и двамата искахме дете, сравнително бързо се ориентирахме към репродуктивна клиника, но - изненада! - показателите ми говорят за намален яйчников резерв. Слава Богу, никой не ми обели и дума за възрастта - защо сте чакали, не сте ли знаели. Достатъчно срината се чувствах. Наясно бях, че годините ми не бяха най-подходящите за раждане - 45. От всяка друга гледна точка те си бяха прекрасни и аз си ги харесвах. Но не и в този случай. Още преди първия ми опит ин витро, докторът заговори за донорска яйцеклетка. Има опит човекът. Аз обаче се запънах и исках да пробвам с мои яйцеклетки. И така 4 пъти. Трудно ми беше да приема, че яйцеклетките стареят и намаляват, че качеството им се влошава, че потенциалът им за живот отслабва. Минах за кратко време през доста бурни емоции, докато взема съдбоносното за мен решение да направим опит с донорска яйцеклетка. Яйцеклетките всъщност бяха две .

Дали е по-трудно да си майка на 45+? Може би, не съм била майка на 25. Давам на децата си цялата любов, на която съм способна. Старая се да споделя с тях това, което зная и умея. Не се паникьосвам лесно, търпелива съм, отговорна. Искам да ги науча на самостоятелност. Може би и на друга възраст щях да правя същото. Не се притеснявам, че бих могла да бъда майка на момичетата, с които разхождаме заедно децата си по градинките. Единствено се моля да бъда здрава и млада за децата си колкото може по-дълго. Със сегашния си опит бих говорила в полза на по-ранното раждане. Но не просто защото на 23, примерно, е по-вероятно да няма проблеми. Жените трябва да са добре информирани за отговорното майчинство. А това включва както медицинската страна на проблема, така и осъзнаването, че майчинството е сериозно занимание, за което трябва да сме и емоционално подготвени.

... Срещнах човека, с когото искам да остарея, и двамата искахме дете, .....

Ето я  дефиницията за точния момент   според мен !

Абсолютно съм съгласна с beata. За мен лично не е най-важно да родиш - ако е така, циганките също раждат, даже по десет, като си оставят 1-2 за себе си и останалите ... знаете. Жена, която роди, все още не е майка. Майка ставаш с любовта и грижите, възпитанието, опита и всичко останало, което даваш на детето. На 25 аз не бях годна за майка, нито по акъл, нито по житейски опит, нито по възможности. Има жени, на които призванието им е да са майки, например колежката ми, която има 2 деца и е казвала, че още в гимназията мечтата й е била да е майка. Моя мъж го срещнах на 28-29, супер възраст за раждане, имах и стабилна работа, добра заплата. Само че просто не усещах, че е дошло времето, все отлагах докато се уверя, че това е моят мъж, че ще бъде стабилен и грижовен, ще бъде добър баща, ще има какво да даде на децата ми. Не мога да родя деца от всеки, ако ще и това да е единствения ми шанс да родя. Просто някак си не мога да се примиря с половинчати работи. Или раждам дете и му давам всичко необходимо за живота, или по-добре без деца. Достатъчно страдащи дечица виждам навсякъде - изоставени, без грижи, на грижите на баби и дядовци, родителите нямат време да ги възпитат и нищо не става от тях. Като си задам честно въпроса: такова дете ли искам, такъв живот ли искам за него? - отговорът ми е категорично НЕ. Затова не съжалявам, че съм отлагала майчинството до момента защото сега имам много много повече какво да дам на едно дете. Съжалявам единствено, че тялото ми ме предаде. Защото не е истина, че това е "закъсняло" майчинство - жени раждат нормално и на 40 и след 40, имам няколко такива приятелки - забременяха си съвсем спонтанно и си родиха, гледат си децата и им се радват както всички останали по-млади майки. Ако можех да се върна назад във времето, нямаше да родя на 25, а щях да замразя 20-30 яйцеклетки. Ето това бих направила и изобщо не смятам, че 35 или 40 е "закъсняло" майчинство.

Не мога да родя деца от всеки, ако ще и това да е единствения ми шанс да родя.

Това е и моето мнение.
И май така се и получи... единственият ми шанс беше от съвсем неподходящ мъж, на съвъсем неподходяща възраст и аз го пропилях. Но не съжалявам.

Все пак за танго са нужни двама.

Но от друга страна: по пътя на любовта нека всеки да си гледа в краката.

Здравейте и от мен. Прекрасна тема, не знам колко се вписвам в нея в предвид годините ми, но ме поблазни „призива“ на Блу за изливането на душата.
  На 29 г съм. Никога не съм има дилема кариера или семейство-N 1 е семейството. Относно подходящия човек съм на мнението, че всеки ,който допуснем до себе си за по-дълъг период си мислим, че е подходящия ,а реално можем да кажем това в последната част на живота си (с партньорът ми сме заедно от близо 6 г.).Твърдо „за“ съм  „ ранно майчинство“. И тук идва голямото „но“ съдбата явно е решила ,че трябва да изчакам.
Малко след, като взехме решението ,че сме готови за бебче се започна една операция, втора, ходене от клиника в клиника, попадане на некомпетентни доктори, който те смятат за „ходещ портфейл“ и така 4та година.( Не знам къде е момента да благодаря, че от началото на годината попаднах на прекрасни специалисти ,който ме отърваха от ненужна операция)
Реално проблем няма ,както казват докторите ми “Млада си, тръбите са ок, хормони и спермограма с леки забележки, но не е проблем. Спокойно ще стане“.- Знам, че ще стане, но кога?
Всички ми повтарят „Не го мисли, продължи живота си, потърси помощ “- Правя го, ходя на психолог, езда, плуване, стрелба, пътувам, срещам се с нови хора, чета приложна психология, правя ръчни картички, имам работа ,която ми харесва. Старая се , чувствам се много по-стабилна от преди. Знам, че силата е в мен, знам че ще се справя и с това, знам че най-хубавите неща стават трудно, знам че ще стане и това ще е най-обичаното бебче. Но въпреки всичко, което правя все още има моменти ,в  който тъгата се промъква и стяга гърдите ми .Надявам се в най-скоро време и с това да се справя 
   Пожелавам на себе си и на всички дами тук на първо място здраве; сила- да продължат на пред с гордо вдигната глава и още малко търпение.

Здравейте мили дами В последно време се навъртам из виртуалното пространство тук и много утеха намерих... Зареждам се с положителни емоции, четейки ви тук Да споделя и моя опит с тези емоционални "катаклизми", които обхващат предполагам всеки човек в даден етап от живота му. Е, моя период в момента отново е труден, защото желанието да имам желаната рожба не идва толкова бързо колкото на мен ми се иска. Омъжих се на 26, тогава бях толкова "недозряла" за дете, че даже не съм се и замисляла за това. Просто вярвах, че ще дойде момента в който просто ще се появи, когато то си иска и в период когато аз съм поулегнала и спокойна, така че да бъда една осъзната майка, която да има какво да му предаде. Тогава завърших висшето си образование в България и дойдох веднага след това при мъжа си в Португалия ( тук отварям скоба, ако някоя от вас живее тук, супер много ще се радвам на нови запознанства ), започвайки не толкова хубава работа, мечтаейки да се реализирам в моята си област. Това чувство, че съм некадърна, незнаеща езика ме прояждаше и както можете да се досетите тогава това ми беше целта- да науча езика и да си работя това, което искам. Минаха години докато застана на така желаното от мен работно място, и докато се усетя станах на 30. След това след доста четене и вече желание за детенце, започнах да се замислям, че на едно детенце му трябва здраво тяло, за да се появи и се започна оправяне на зъби и т.н. На 31 започнахме опитите и аз тайно се надявах още на третия месец да се появи новото сърчице под моето Да, ама не...И така до днес, когато вече почти всеки месец плача усещайки, че цикъла ми ще дойде и чудото не е станало. Преди няколко дни имах поредния емоционален срив и точно тогава писах тук за първи път...Стоях сама, сгушена до леглото, молейки се на Бог просто да премахне празнотата и това чувство, че моето тяло не е способно да износи нов живот. Обвинявам се много за това, че съм пропуснала момента може би за дете, борейки се за неща, които сега ми изглеждат толкова преходни и безсмислени...Но, тогава наистина не съм искала детето ми да има емоционално нестабилна мама. Всяка сутрин се събуждам с това хвърлящо ме в паника чувство, че съм закъсняла вече на 32, че съм пропуснала нещо голямо и най- важното в живота. Продължавам да се моля и знам, че един ден когато и да е това, моето дете ще е сгушено в прегръдката ми... Желая и на вас повече вяра и сбъдване на това толкова съкровено чувство за една жена - да стане майка.

Мария, добре си дошла сред нас.Не си закъсняла, не!Недей да мислиш такива неща.Та ти не знаеш какъв е проблема и защо не забременяваш.Може да е в теб, може да е в съпруга ти, може да е нещо комплексно.Предполагам в Португалия има програма за хора с репродуктивни проблеми.След като опитвате повече от година е хубаво да се насочите към клиника, за да могат лекарите да направят поне базови изследвания и да видят какъв е евентуалния проблем.
Не се обвинявай(макар всяка една от нас да минава през този период). Гледай напред смело, варианти да станеш майка има.