0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

*
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #60 -: Октомври 05, 2012, 11:50:18 am »
Момичета,

Ясно е, че всеки сам решава дали да използва донорски материал, дали да каже на детето си в подходящ момент, че е заченато по този начин и въобще разсъждава по тези въпроси, когато му дойде до главата. Житейските ситуации са толкова различни, че няма как де им намерим отговорите. Все пак ползата от тази дискусия е, че тези теми се поставят и всеки споделя мнението и опита си.

Не могат да се правят аналогии между осиновяване и зачеване от донор, съгласна съм. Точно затова обсъждаме само донорския случай. Тогава защо правите аналогии между двете по отношение на казването? Говорите за идеалния случай на двойка с репродутивен проблем, когато двамата се обичат, решават, че не им пречи да използват чужд генетичен материал и не смятат, че има нужда детето им да знае за това впоследствие. А какво се случва, когато нямаме двойка с репродуктивен проблем, а само жена с репродуктивен проблем? Тогава и въпросите с липсата на любов при зачеването, и с казването на детето започват да се открояват. Ако майката няма и не си намери партньор, докато детето расте, ще й се наложи да му отговаря на трудните въпроси, които иначе биха били спестени. Аз имам ли татко? Къде е? Ние защо сме само двамата? И кой знае още какви! И те няма да дойдат в момента, когато ние сме готови с отговорите, а когато детето реши да ги зададе. Иди, че му разправяй на 5-годишна възраст за донорсвото, примерно. С тези разсъждения не искам да драматизирам темата. Въпросът не е в това да се отръскаме от някаква тайна, защото ни тежи, или да се предпазим от "доброжелатели". Понякога житейската ситуация налага да имаме своите отговори малко по-отрано. Да не говорим, че са възможни особености в поведението на детето, които по някакъв начин да бъдат свързани с факта, че е заченато с донорски материал. Но това са твърде хипотетични разсъждения и едва ли имат смисъл.

За любовта в акта на зачеването. Донорът не е баща на детето, но аз съм му майка. Той не ме познава, аз него - също, а имаме дете. Добре, само аз имам дете. То е заченато само с моята любов. Дали е достатъчно? Може би да. На мен обаче ми изглежда като да се люлееш на люлка от онези, които са една дъска, подпряна в средата на висока основа. Трябва да има баланс в двата края, за да може люлката да се движи нагоре-надолу. А в такъв един акт балансът се губи и майката е тази, която трябва да люлее сама люлката. Хубаво би било да срещне партньор, който ще бъде баща на детето и заедно "да люлеят люлката", но не винаги става така.

От друга страна, децата много често приемат доста зряло такива сериозни теми, с които ние си блъскаме главите. Ако им бъдат представени спокойно и с ясната увереност, че родителите/майката са поели своята отговорност, водени от огромната си любов към детето, вероятно и то самото няма да има трудности да приеме фактите.
*
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #61 -: Октомври 05, 2012, 13:05:54 pm »
Беата, ти реално непрекъснато зацикляш около един идеален вариант на семейство.
Майка, баща и дете, които се обичат, разбират и всичко е прекрасно.
Реално погледнато - колко са тези семейства? Много малко. Дори и на пръв поглед или отстрани да са такива, това нищо не означава, само те си знаят каква е истината отвътре.
Но въпреки това деца се раждат непрекъснато в семейства, където има проблеми, скандали, нетърпимост, омраза, малтретиране (психическо или физическо), изнасилване дори ( нека погледнем реалността такава, каквато е)
Според теб как отговарят тези майки на зададените или незададени въпроси на децата си. А те не са "Кой е моят баща", а "Защо си с моя баща", какъв е баланса на люлката тогава?
С две думи, животът е твърде сложен и няма как да му напишем сценария, и съответно да знаем всички отговори.
Но това трябва ли да означава, че не трябва да имаме деца?
Когато имаш дете, смятам, че най-малкият ти проблем е какво точно ще отговорим на детето, когато...
В целият процес има много по-съществени неизвестни, като например:
- дали изобщо ще успея да забременея, та дори и от донор
- дали изобщо ще се развие бремеността и ще родя
- детето ми дали ще се роди здраво (психичеки и физичеки )
- дали ще развива нормално
- след което започват въпросите за отглеждането, възпитанието, гените и т.н
И някъде между всичко това е онзи въпрос, от който ти толкова много се страхуваш предварително. Така погледнато не ти ли струва твърде незначителен?
Преди да започна първият си опит с донорска яйцеклетка и аз преекспонирах всички тези въпроси (предполагам, че е нормално).
След това направих, вече дори и не помня колко опита, всичките неуспешни и видях колко безмислени и незначителни са били страховете ми.
И след всичко това не мога да се придвижа дори и на първа точка от неизвестните...
Ако нещо трябва да се случи, то ще се случи и то точно така, както трябва да се случи.
 

« Последна редакция: Октомври 05, 2012, 13:08:14 pm от Tanitа »
*
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #62 -: Октомври 05, 2012, 13:54:28 pm »
Искам да попитам къде е "баланса на люлката при разведените родители", там няма ли въпроси, които да се "открояват", ами никой не е застрахован от развод/раздяла, какво и за това ли да се мисли към момента на зачеването? Каква е статистиката на разводите в днешно време? Искам и да попитам с какви аргументи, изобщо с какво думи трябва да запозная детето си ако е на 3. на 5 или дори 8години, и как изобщо ще разбере що е то репродуктивен проблем като причина да се стигне до донорство? Още повече по кой начин на такива едни години би ме разбрало, че видиш ли не съм успяла да намеря любовта на живота си с която да го зачена с могото любов? Или в пубертета да го запознавам с истината?
А за да остана в стила - живота ме учи (не казвам научи), че мноооого грешно е да слагам коня пред каруцата. Ако ще се гледа и възпитава дете, ми дай най-напред да го заченем и родим. Както Tanita казва неизвестните преди дилемата да знае или не знае че е резултат от донорство са твърде много и сценарии няма. Мисля, че най напред човек трябва да е наясно със себе си иска ли и най-вече колко го иска , по силите му ли е да го направи, готов ли е да понесе и да се справи с последствията, при това без да знае точно как ще му се поднесат.
Между другото за мен има и разлика в значението дали е донорство за самотна майка или донорство при двойка. Въпросите и отговорите са различни. Но и в двата случая става дума за нещо много, много хубаво, най-прекрасното. А ако търсим под вола теле (т.е. чувстваме се несигурни и теглим с аргументи "за" и "против"), то това вече е съвсем друга работа.
Идеалните неща липсват, съвършенство няма, ако го търсим ще си идем ей така от тук - нищо, нищо не видяли не почувствали и не разбрали..... от търсене.
Мое мнение .
На 23.01.2014 в 10,49 Нора пое първата си глътка въздух.
*
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #63 -: Октомври 05, 2012, 14:38:58 pm »
беата, както ти казах - имам приятелка, която зачена и роди бебе от донор. Самата тя е дете на разведени родители. Разделят се, когато тя е на месеци. Баща й в някакъв момент заминава за чужбина, чинно си плаща издръжката, определена му от Съда (в някакъв момент, разбира се, инфлацията я обезценява), има впоследствие друго семейство и деца, но никога, никога не се поинтересува от моята приятелка. А тя е прекрасен човек, с когото всеки родител би се гордял. И затова за нея някакси беше естествено, че иска да има дете без значение дали в момента има мъж до себе си или не. След връзка, продължила няколко години, реши, че времето за дете е дошло и тъй като беше (и все още е) сама, реши да прибегне до донор. Живее в чужбина, така че в съответната страна консултация с психолог преди такава процедура е задължителна. В нея ставало въпрос и за това как и кога да кажем на детето. Беше нещо от рода "мама много те искаше и отиде при чичо доктор, който й даде едно семенце" - това като обяснение за съвсем малки деца. Сигурна съм, че има някаква чуждоезична литература по въпроса. Поинтересувай се, ако искаш! И за да завърша - какви са разликите и приликите в двата случая - детето има баща, но не го познава. Само дето в първия случай бащата знае, че има дете, но не се интересува от него. Иначе за детето разлика няма. Може би дори, ако знае кой е баща му и че същият изобщо не се вълнува от него, дори е по-болезнено отколкото ако е заченато с донор.
Танита е права, че се въртиш около идеализирания модел на семейството. И аз ти казах, че животът далече не е такъв какъвто ни се иска - понякога дори и бащата да присъства физически, не е задължително да е добър баща и детето да е щастливо. Въпросът тук е друг - колко силно искаш да имаш дете и готова ли си сама да поемеш цялата отговорност за него. В крайна сметка, дори и днес да си с някого и да си щастлива, никога не можеш да знаеш какво ще ти поднесе животът утре. Пак може да се окажеш сама с детето.
Тук има жени, които сами или почти сами си гледат децата. И това им е било ясно от началото или на някои - не. Възхищавам се на всяка една от тях. И за себе си съм се замисляла, че винаги съм искала да имам дете. Мислила съм си дори, че ако не срещна мъжа, с когото да го пожелая, ще прибегна до донор. Разбира се, не съм била чак в позиция, в която да пристъпя към действие, но ми е минавало през главата.
Пак ти казвам - вземи твоето решение и действай, бъди сигурна в това, което правиш и то ще е правилното.  :)     

*

    jam

  • Piu nessuno mi portera nel Sud.
  • *
  • 14924
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #64 -: Октомври 05, 2012, 15:54:46 pm »
А за да остана в стила - живота ме учи (не казвам научи), че мноооого грешно е да слагам коня пред каруцата.

напълно подкрепям.
"Форумите са място за свободна дискусия между потребителите на сайта при спазване на правилата. Сдружение "Зачатие" не носи отговорност за изразените мнения от потребителите. Тези мнения не изразяват официалното становище на сдружение "Зачатие", освен в случаите, когато са публикувани изрично от името на сдружението."

Клостилбегит не се пие без да имате направено изследване за проходимост на тръбите, на репродуктивните хормони и спермограма на мъжа!

*
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #65 -: Октомври 05, 2012, 17:05:12 pm »
Чакайте сега, на конят точно там си му е мястото, пред каруцата. :D
*

    jam

  • Piu nessuno mi portera nel Sud.
  • *
  • 14924
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #66 -: Октомври 05, 2012, 17:24:36 pm »
Чакайте сега, на конят точно там си му е мястото, пред каруцата. :D

така де, лапсус лингве стана, но мисля, че е ясно какво се имаше предвид :)
"Форумите са място за свободна дискусия между потребителите на сайта при спазване на правилата. Сдружение "Зачатие" не носи отговорност за изразените мнения от потребителите. Тези мнения не изразяват официалното становище на сдружение "Зачатие", освен в случаите, когато са публикувани изрично от името на сдружението."

Клостилбегит не се пие без да имате направено изследване за проходимост на тръбите, на репродуктивните хормони и спермограма на мъжа!

*
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #67 -: Октомври 05, 2012, 22:32:25 pm »
Ами явно на всеки му трябва определено време, за да вземе своето решение. Дали ще е месец, два, шест, година, ще се стигне до него.
"Една малка крачка за човека - един голям скок за човечеството..."
Нийл Армстронг
*
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #68 -: Октомври 06, 2012, 11:20:44 am »
Ами явно на всеки му трябва определено време, за да вземе своето решение. Дали ще е месец, два, шест, година, ще се стигне до него.
Да, отнема време да се вземе решение. Все пак става въпрос за създаване на дете и не може така през глава...
Но... времето също отнема, не трябва да го забравяме.
Когато прехвърлиш определена възраст, изграждането на идеалния модел съвсем няма да е единственият ти проблем. Защото се оказва, че забременяването не става с  едно - хоп, ето аз вече съм готова.

Може да ви се стори малко грубо написаното от мен, но тук всички знаем, че забременяването може да се окаже съвсем нелесна работа, особено когато възрастта напредне. Та, Танита е права за каруцата...
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #69 -: Октомври 06, 2012, 14:43:47 pm »
ето и моето мнение по въпроса. вече имам план :) макар че все още не е ясна тежестта на мъжкия фактор за безплодие при нас. ако се окаже, че мисията инвитро е неуспешна, ще осиновя (аз съм с някаква степен на ИЯР, още не е потвърдено точно колко напреднало изчерпване, съответно нямам време за губене). Мисля да осиновя дете, дори и мъжът ми да ме остави. Не че не го обичам - напротив, затова ще му спестя мъките да ходи по доктори, да пие куп добавки с неясен ефект (той е над 40 и първоначалното мнение на андролога беше, че процесът на влошаване на сперматозоидите е много вероятно да се дължи на гените и възрастта и, следователно, да е необратим) и т.н. Аз съм малко от типа кучка-кариеристка и затова мисля, че ще преживея раздялата. Дори съм мислила да му предложа вариант да върнем връзката си към времето, когато бяхме гаджета, т.е. срещаме се, но не живеем заедно. Не ми е лесно да взема такова решение, но не мога да пренебрегна фактора 'природа' - т.е. ние вече сме в средна възрасти и това има реални последствия - при нас те са в оплодителните способности.

От друга страна, не държа на всяка цена да имам биологично дете, макар и от донор. Мислих по въпроса и ме спря не само фактът, че ще дойде ден, в който това дете ще попита кой е баща му, но и фактът, че аз най-вероятно цял живот ще се питам. Имам и чисто християнски смущения - след като Бог така ми е отредил, може да има защо. Да не говорим, че теоретично е възможно моят ИЯР да е толкова напреднал, че и аз да не ставам за инвитро и да трябва да търся донорска яйцеклетка. тогава възниква въпросът защо пък да не осиновя: дете от донорски яйцеклетка и сперматозоид е точно толкова мое, колкото и осиновено, но осиновеното вече го има и някой го е захвърлил :( с две думи мисля, че от житейския си опит някак разбрах християнския смисъл на думата 'смирение' и се убедих, че човек трябва да е смирен, най-малкото защото животът е такъв - непредсказуем, изпълнен с препятствия. което не значи примирен!

Но, момичета, всеки си има убеждения и аз пожелавам успех на тези, които са решили да постигнат мечтата с донорски материал :)
*
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #70 -: Октомври 07, 2012, 19:53:05 pm »
Специални поздравления на Душка, че разчупи табуто, че изборът за живот без собствени деца също може да бъде решение след среща със стерилитета и той е точно толкова приемлив колкото другите възможни решения.

За мен винаги са били учудващи твърдо поддържаните и широко разпространени мнения като направенто тук от bebe_2009:

Цитат
Но честно, не вярвам, че някой ще избере да остане без дете, каквото и да казва.

Защо да не вярваме на избора на някого, особено пък след като не го познаване и не знаем житейската му история? Защо да звучи странно и невъзможно, че някой е преценил да остане без деца? Задължително ли е да станеш родител ? Не е ли по-добре да си дадеш ясна сметка искаш ли го на всяка цена, особено ако не се е получило спонтанно или си го отлагал десетки години? Не е ли по-добре като Душка да положиш усилия да разбереш себе си: дали желанието за дете е било продиктувано по-скоро от социален и родителски натиск, от това, че никой не разбира как друг може да не иска, видите ли, да име деца, от страх да не останем сами, от схващанията, че детето ще донесе най-сетне смисъл в живота ни и т.н и т.н. И ако успееш да си дадеш сметка, че това което те е водело идва отвън, да бъдеш достатъчно силен, да се откажеш и да организираш живота си по друг начин. Споделям мнението на Чандра, че за да направиш този избор трябва да си узрял и силен.

За мен невярването, че някой може да избере живот без деца може би е отражение на собствините ни страхове и болки. Защо иначе някой подскача, че друг бил избрал да е без деца? Ами ние сме различни. Както някои не могат да живеят сами и винаги търсят да са с някой под един покрив, така други предпочитат самостоятелен живот, въпреки че поддържат тесни социални и интимни връзки и т.н. Потребноститте ни за да се чувстваме добре, спокойни и с осмислен живот са различни. Някои от нас никога не са си представяли живот без деца, мечтали са от малки за това и дори партньорът не е имал такова значение, каквото децата, с което не искам да кажа, че са били готови да се обвържат с първия срещнат :), а че децата са водещия фактор за тях. За други връзката с постоянния партньор е обогатяваща, важна и стимулираща и може би в някои случаи достатъчна. И т.н. възможни ситуации...

Различни са и реакциите ни спрямо невъзможността да имаш дете. За някои е важно да възпроизведат гените си, други преосмисляйки нещата разбират, че всъщност за тях това не е от значение и избират да осиновят вече съществуващо дете. Някои непременно искат да осиновят бебе и преживеят родителството почти отначало, други разбират, че са готови да приемат предизвикателството да приемат по-голямо дете, та дори и с увреждания и че това е също форма на родителство. Трети премат не-по малкото предизвикетелство да останат без деца. Няма по-правилен или не избор. Важно е кой е нашият избор и да успеем да го направим. Хареса ми и поддържам мнението на Jbrul, че хората, които зачеват спонтанно и бързо едва ли си задават всички тези въпроси и защо да не приемем, че трудното или невъзможно зачеване е възможност да си ги зададем, да разберем повече за себе си и намерим осъзнат отговор?

За мен има значение и на каква възраст се прави избора е в каква ситуация. Аз правя разлика между жена, която от години наред се е борила със стерилитета и достигнала до 45г. и жена, която около 45г. решава, че не е изпитала майчинството и иска да разбере какво е. За първия случай твърдението „Значи не си го искала чак толкова силно“ не може да се относе към първата категория жени (и мъже :)). Но ако не е имало проблем със стерилитет и сме стигнали до 45г. без деца, защото не сме имали подходящ партньор, подходящи условия, сигурно децата не са били водещия приоритет, а разглеждани като следствие на други условия. То и родилката на 62г. се аргументилраше с това, че не е срещнала партньор и не е имала условия докато родителите й били живи...На 45г. упорството
Цитат
и една читава яйцеклетка да имам, ще я намеря и ще я изведа до успешно раждане
, както казва beata за мен започва да звучи някак патетично. Не значи да не правиш опити, но фикс идеята ми звучи като партизански лозунг :) Всъщност какво се е променило сега? Пак няма идеалните условия, но няма и време за идеалния вариант. Не само донорска клетка, но и донорска яйцеклетка се очертава все повече и повече на тази възраст. Според мен повече от въпроса за донора, важни са въпросите защо непременно сега за мен е много важно да изпитам майчинството. Дали искам да се грижа и възпитам собствено дете отсега нататък или го искам само защото не съм изпитала и това да съм майка, защото нямам постоянен партньор и детето би го заменило един вид, защото партньорът ми може да ме напусне/почине и ме е страх да нямам близък на старини и т.н. и т.н.

Колкото до донорските клетки и правото на детето да знае. За мен нещата стоят така: задавам си въпроса как бих реагирала ако дори сега, на тия години майка ми ми каже, че съм осиновена, родена от донор или че биологичния ми баща всъщност е комшията:) Знам, че дори и сега доверието ми в нея ще се пропука непоправимо. Защото означава, че ме е лъгала десетки години. Да, разбира се, за мое добро. За да не се разстроя, да не страдам и пр. Но защо тя е решила какво е важно за мен и дали ще страдам повече от това, че съм зачената от клетка на друг или от това, че съм отгледана в лъжа? Ако гените нямат значение, защо да се крие? Наистина след време децата, родени от донорски мателиал ще са повече и ще е нещо нормално. Но защо тогава да се крие? Знаем, че генетичния произход има значение за медицинския ни статус. Чела съм разкази на пораснали деца родени от донорски мателриал. За някои от тях това не е от голямо значение, но други се питат на кого приличат, дали донорът е искал да направи добро дело или го е неправил за пари, дали имат полубратя и сестри. Всъщност децата от донора дали са им братя и сестри? Да, разликата с осиновяването е в изостовянето. Приликата е в невъзможността да знаеш на кого приличаш физически, донякъде като характер, болести и т.н. И за осиновяването допреди няколко години се е смятало, че няма смисъл да се казва, особено ако е станало когато детето е било бебе. Отново с тези аргументи, да не разстройваме детето, да не му размътваме мозъка, да не страда, то и без това не помни. А всъщност може би просто от страх, че ще спре да ни обича и ще ни отхвърли. Сега почти никой не оспорва идеята детето да знае, че е осиновено. Във форумите за осиновени освен болката от изоставянето често прозира и болката от лъжата на осиновителите. Въпросът с донорските клетки е сложен, още повече че в момента донорите са анонимни. Друг е въпросът и кога и как да се каже. Но не бива да се забравя, че живеем в глобален свят и законодателството също се променя. Сега например в Англия има специална база, в която се пазят данните на донорите и родените от донор имат право да търсят информация в нея. Така че...въпрос за размисъл, не само за настръхване при споменаването му :) Та това е вид родителство с особеностите и предизвикателствата му. Да си заровим главата в пясъка и забравим, че донорството се е случило дали е най-добрия вариант и дали това е което ще ни донесе пълноценно щастие?

Според мен ние имаме право да изберем да създадем деца с помощта на донорски материал, а децата имат право да знаят генетичния си произход. Ако някои реши според разбиранията си да не каже на детето си, то той си поема рисковете и страховете както този, който реши да каже си поема неговите.

Съжалявам за дългия пост, но прочетох отначало до край, а това са въпроси, които ме вълнуват не от вчера :) и ми помагат по пътя да намеря моите отговори.

Както казва Corazon_al_Sur, всеки си има убеждения, а бих добавила и ценности. Остава да намерим пътя, който им отговаря.

Пожелавам успех на beata. Не е лесно, но може би е възможност, не само трудност за техническо преодоляване.
*

    jam

  • Piu nessuno mi portera nel Sud.
  • *
  • 14924
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #71 -: Октомври 07, 2012, 23:05:19 pm »
в тази връзка, ако живеете в брак, но забременеете от друг мъж, вследствие на странична връзка, и родите детето - ще спазите ли правото му да знае генетичния си произход? според разни социологически твърдения, около 25% от децата, родени в семействата, не носят гените на съпруга...
"Форумите са място за свободна дискусия между потребителите на сайта при спазване на правилата. Сдружение "Зачатие" не носи отговорност за изразените мнения от потребителите. Тези мнения не изразяват официалното становище на сдружение "Зачатие", освен в случаите, когато са публикувани изрично от името на сдружението."

Клостилбегит не се пие без да имате направено изследване за проходимост на тръбите, на репродуктивните хормони и спермограма на мъжа!

*
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #72 -: Октомври 08, 2012, 00:03:23 am »
в тази връзка, ако живеете в брак, но забременеете от друг мъж, вследствие на странична връзка, и родите детето - ще спазите ли правото му да знае генетичния си произход? според разни социологически твърдения, около 25% от децата, родени в семействата, не носят гените на съпруга...


В тази връзка - отговарям лично за себе си. Ако живея в брак и забременея от друг мъж - бих информирала законния си съпруг за случая и в случай, че искаме да останем заедно, да отгледаме това дете като свое и успеем - не бих казвала на детето си. В случай две - бих казала на съпруга си, бих приела негативната реакция, бих си родила детето и поела лично отговорностите, бих отговорила на въпросите му "защо и как", въпреки че няма да е лесно.

Бих постъпила така, защото в "случай едно" - абсолютната истина - няма да направи никого щастлив по никакъв начин. В "случай две" - би било необходимо да се каже същата на детето в някакъв момент, за да няма то въпроси без отговор. В "случай две" обаче, по обективни причини детето ми би си задавало определени въпроси, а в 'случай едно" - не би имало мотив да го прави. Не намирам смисъл и нужда при това положение  - аз да му поставям въпросителни, които няма. Животът и без това е сложен, че да го усложнявам допълнително.

Лично аз - не бих заченала дете от мъж различен от съпруга си и тихомълкон да родя същото, като уж е от законната ми половинка. Просто е в разрез с личните ми разбирания за разни неща, но това  са си моите разбирания ;)
НЯМА НАЧИН, ДА НЯМА НАЧИН!

Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #73 -: Октомври 08, 2012, 00:17:01 am »
Jam, тези 25% звучат доста стряскащо  8O

Jbrul, а защо и в двата случая да не кажеш на съпруга си още преди да се стигне до забременяване, че имаш друга връзка....така мисля, че ще бъде най-честно ;) Още тогава може да обсъдите дали би приел евентуално ако забременееш от другия да се грижи за детето като свое :lol:



*
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #74 -: Октомври 08, 2012, 00:35:25 am »

Jbrul, а защо и в двата случая да не кажеш на съпруга си още преди да се стигне до забременяване, че имаш друга връзка....така мисля, че ще бъде най-честно ;) Още тогава може да обсъдите дали би приел евентуално ако забременееш от другия да се грижи за детето като свое :lol:



джиджи , просто отговарям на конкретен казус поставен от Джам т.е. ако съм се вкарала все пак в подобен "филм" - кои "изходи" бих избрала.
Вече навърших 32, имам само една бременност, успешна...не знам дали бих могла да имам и други успешни бременности, защото никога не съм допускала такава опция. Здравна култура брЯ! :lol:

П.С. Мисля, че оспамихме темата да ви кажа....
НЯМА НАЧИН, ДА НЯМА НАЧИН!

*

    jam

  • Piu nessuno mi portera nel Sud.
  • *
  • 14924
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #75 -: Октомври 08, 2012, 10:18:22 am »
П.С. Мисля, че оспамихме темата да ви кажа....

не, изобщо не сме я оспамили.

аз се хванах за думите на anitza за правото на децата да знаят генетичния си произход. и се сетих за доста честия случай, когато детето, родено в един брак, не носи гените на единия от съпрузите, но само майка му знае за това. това не е единичен казус, а според социолозите - това е сравнително често явление. може да ни шокира, но е факт. и последното нещо, за което се мисли тогава, е правото на детето да си знае генетичния произход, нали?

казусът (по отношение на правата на детето за информираност) е същият, като с умишленото ползване на донор.
"Форумите са място за свободна дискусия между потребителите на сайта при спазване на правилата. Сдружение "Зачатие" не носи отговорност за изразените мнения от потребителите. Тези мнения не изразяват официалното становище на сдружение "Зачатие", освен в случаите, когато са публикувани изрично от името на сдружението."

Клостилбегит не се пие без да имате направено изследване за проходимост на тръбите, на репродуктивните хормони и спермограма на мъжа!

*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #76 -: Октомври 08, 2012, 13:22:41 pm »
аз се хванах за думите на anitza за правото на децата да знаят генетичния си произход. и се сетих за доста честия случай, когато детето, родено в един брак, не носи гените на единия от съпрузите, но само майка му знае за това.

Въпросът първоначално беше за възможността да се забременее с донор поради ЛИПСА на партньор. И този случай далеч не може да се сравнява с варианта "извънбрачна връзка" точно, защото донора е анонимен. Какво би обяснила майката на детето си (заченато от донор, което расте без баща) за произхода му? Това не е "вкарване във филми", а съвсем реален, разумен поглед върху ситуацията. Защото лично за мене настройката: "ще му мисля, като му дойде времето" не е решение на проблема. Вярно е, че не всичко може да се планира и в много ситуации се реагира на момента, но такава важна стъпка трябва да е предварително обмислена.

Относно казването на истината за произхода и сравняването с осиновяването ще се съглася с Аница, че между двата случая има различия, но и много общи неща. Някой беше споменал мнението на психоложката Ваня по отношение на връзката майка-дете във вътреутробния период (от темата на осиновителния подфорум: "За честността или колко е важно да се довериш на детето")... Но Ваня пише и много и за това, че отношението към генетичната връзка трябва да бъде напълно изчистено. Изобщо, явно въпросите за генетичната връзка/значимост/зависимост (емоционална)/са общи и при осиновяването и при донорството.

От време на време, четейки колко произхода нямал значение за децата и колко излишно било да им казваме, някак автоматично се замислям за един много елементарен въпрос: Добре де, след като е толкова маловажно, чии гени носят децата ни, защо тогава ще се притесняваме да им кажем, защо ще предпочетем да скрием? Защо ни е страх, че ще ги заболи? От какво да ги заболи, след като сме извадили толкова аргументи, че в крайна сметка произхода е незначителен? Или по-скоро се притесняваме да не ни отхвърлят? Да, има едно малко различие между осиновяването и раждането на дете с напълно или частично донорски материал и то е в убеждението ни, че роденото от нас дете може никога да не научи истината за (генетичния) си произход. Както Джам сравнява донорството с раждането от извънбрачна връзка... (възможността за това сравнение е един вид "плюса"...)

Само, че въпросът е в това, че независимо какво мислим ние за донорството, може да се окаже, че децата ни след време имат съвсем друго мнение... Според една майка може факта, че тя е родила детето си, да прави кръвната връзка с него неоспорима и сигурна и генетичната връзка незначителна,... но не е изключено детето да има желание да потърси генетичните си родители просто, за да види на кого прилича физически и т.н... Това е общата част с осиновяването. И друг път съм цитирала един автор във връзка с липсата на сигурност у децата, когато нямат генетична връзка с родителите:

"Децата в биологичните си семейства могат да наблюдават аспекти от тяхното бъдеще, вглеждайки се в техните родители [да добият представа, как ще изглеждат физически и емоционално на старини, от какви болести има риск, че ще страдат],... могат да установят някои черти от собствената личност, вглеждайки се в братята и сестрите си. Осиновените разполагат в много по-малка степен с такива 'сигнали'... "
(David M. Brodzinsky, Marshall D. Schechter und Robin Marantz: "Being Adopted. The Lifelong Search for Self")

Гените са важни и не само от емоционална гледна точка, а от чисто медицинска...

И изобщо,... като извод,... онова, което лично аз за себе си мога да обобщя с две думи  :D от цялата тема във връзка със зачеването с донорски материал са думите на Ваня: "[...] отношението към генетичната връзка трябва да бъде напълно изчистено." Което означава, разбира се, човек да се опита да е възможно най-открит и към себе си, докато обмисля тази страна...
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

*
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #77 -: Октомври 08, 2012, 13:34:45 pm »
Само една скоба - това със съобщаването на произхода си е малко въпрос на местна национална култура. В скандинавските страни например - това почти не подлежи на коментар - на детето задължително се съобщава. Там в момента се дебатира правото на анонимно донорство с/у правото на детето да се запознае с генетичните си родители.

Но както и да е, темата е друга и на мен ми се струва, че това за съобщаването е как да кажа ... малко вторичен въпрос  :oops:. Първият въпрос, на който следва да се търси отговор според мен е по-скоро доколко искам да имам дете и да бъда майка ... какви компромиси съм готовя да направя и трябва ли да ги правя ...

Да се чертаят предварителни планове как точно, кога да му кажа ... просто е напълно безплодно. Едно съм си мислила преди осиновяването, друго се случва всеки ден, трето нещо е резултата ...

Дано не нараня някой, със следващите си думи, но вече се убедих, че мълчанието по този въпрос повече вреди ... момичета, не забрявяйте че хубаво мислите, хубаво планирате, хубаво търсите отговори на екзистенциални въпроси, но времето си минава и в един момент "ако" "когато" "понеже" "дали" ни заварва на възраст, в която трудно се гледат деца. Времето изхабява ...
В очакване ....
*
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #78 -: Октомври 08, 2012, 13:38:05 pm »
Специални поздравления на Душка, че разчупи табуто, че изборът за живот без собствени деца също може да бъде решение след среща със стерилитета и той е точно толкова приемлив колкото другите възможни решения.


Абсолютно съгласна! Казвала съм го многократно по повод хора, които не осиновяват, а пердпочитат да продължат живота си без деца. Подобно решение, според мен правят общо казано  порядъчни хора  :lol: . Те си дават сметка, че няма да могат да бъдат 100 процента отдадени кат родители, както биха били с биологично свое дете и не желаят да наранят едно дете като го държат на една ръка разстояние
« Последна редакция: Октомври 08, 2012, 13:44:39 pm от Fussii »
В очакване ....
*
Re: Донорската сперма - разум и чувства
« Отговор #79 -: Октомври 08, 2012, 13:44:10 pm »
Цитат
Но както и да е, темата е друга и на мен ми се струва, че това за съобщаването е как да кажа ... малко вторичен въпрос  . Първият въпрос, на който следва да се търси отговор според мен е по-скоро доколко искам да имам дете и да бъда майка ... какви компромиси съм готовя да направя и трябва ли да ги правя ...
Цитат
Дано не нараня някой, със следващите си думи, но вече се убедих, че мълчанието по този въпрос повече вреди ... момичета, не забрявяйте че хубаво мислите, хубаво планирате, хубаво търсите отговори на екзистенциални въпроси, но времето си минава и в един момент "ако" "когато" "понеже" "дали" ни заварва на възраст, в която трудно се гледат деца. Времето изхабява ...
Напълно подкрепям.
На 23.01.2014 в 10,49 Нора пое първата си глътка въздух.