От емоционална гледна точка доста неща все още ме притесняват. Моят модел за семейство включва и татко. Самотното майчинство не ми е било първи вариант.Само добрият съпруг може да бъде чудесен баща за едно дете - нещата са много свързани... :) Всички знаем, че детенце чувства настроенията у родителите и расте щастливо, когато отношенията в семейството са хармонични...
Мислех, че съм срещнала подходящия за мен човек и все още мисля, че той би бил чудесен баща, но вече не усещам, че той би бил "моят" мъж.
Освен всичко друго ме терзае и християнската неблагосклонност към този начин на зачеване.Християнската неблагосклонност към самотните родители или към АРТ?... АРТ съвсем не е толкова НЕбожествено. Християните казват, че това било ГРУБО намесване в природата, но ние не можем да повлияем чак толкова на природата - каквото и да правим, и всичко да е перфектно, нищо не дава гаранции за успех и в крайна сметка дали ще има бебе или не пак си остава в Божиите ръце... :)
Християнската неблагосклонност към самотните родители или към АРТ?... АРТ съвсем не е толкова НЕбожествено. Християните казват, че това било ГРУБО намесване в природата, но ние не можем да повлияем чак толкова на природата - каквото и да правим, и всичко да е перфектно, нищо не дава гаранции за успех и в крайна сметка дали ще има бебе или не пак си остава в Божиите ръце...Говорех за християнската неблагосклонност към донорството на сперма и яйцеклетки. В някои държави това е забранено и от закона. Не мисля, че АРТ със собствени яйцеклетки и сперма на партньора са намеса в Божиите дела, просто са помощ от науката, а дали ще стане е Божа работа. Но ме мъчи въпросът с донорството. Има разлика дали ще дариш бъбрек или яйцеклетка/сперма. Да, става дума за живот, но във втория случай се ражда едно съвсем ново същество. Ще кажете: "И то ще се роди, ако има Божията благословия" и ще сте прави. Но някак си изначално и съзнателно му залагаме трудности, още преди да се появи. Кое е, откъде идва, защо си няма баща като другите деца, защо си има двама татковци, ще ни съди ли за нашето решение...?
Хорското мнение не ни вълнува, когато решаваме важни за собствения ни живот проблеми. Обаче е важно кои са хората. Ако нямаме подкрепатаХорското мнение за мен е различно от мнението на близките ми. Аз се съобразявам с мнението на съпруга си. Важните решения ги взимаме само с пълен консенсус между нас двамата. (в нашият модел семейство е изключен факторът мнение на баби, дядовци и т.н. и те много добре си знаят - ясно им е заявено). Та, по тази причина, ние не осиновяваме - мъжът ми не иска. Не може. Аз не му се сърдя, не се и опитвам да го променя. Има такива хора. По мои наблюдения, мъжете повече държат на гена си и е нормално, защото е свързано с вечната идея - продължаването на рода.
Колкото и да си говорим, че гените не са важни, а са само част от формирането ни като човешки същества, ние все пак искаме точно нашите гени да се възпроизведат чрез децата ни. Точно ние да имаме своето продължение в бъдещето. Както това са искали нашите предци. В крайна сметка ние сме резултат на една не само човешка, но и родова еволюция. В нас живее някакво преработено издание на нашите баби и дядовци.
...дали да правя опит с някого, когото не искам или да ползвам анонимен донор.При мен въпросът беше дали въобще да правя опит с анонимен донор? Досега отговорът на този въпрос винаги е бил отрицателен. Задавала съм си го, когато бях сама. Предпочетох да вярвам, че ще срещна подходящия мъж. Сега обстоятелствата се промениха. Минах през АРТ и видях колко сериозен е всъщност въпросът. И пак си го зададох, вече от позицията на новите обстоятелства.
Борбата с егото си я водим всеки ден по различни поводи. Дори самото желание да имаме дете е преодоляване на егоизма ни - да има един друг човек, който да е по-важен от нас (или почти :))....
Тук по-скоро питах вие как и доколко сте разговаряли по темата с близките си хора - съпруг, родители, приятели? И как постигнахте разбиране? Ако сте. Аз получих неочаквана подкрепа от родителите си за опитите "ин витро", а дълго се колебаех дали да им кажа, защото въпросът за липсата на дете винаги е бил болезнен за мен. Подробности не разказвам, но е хубаво да знам, че са на моя страна.
Понякога все още се намират хора, които ме питат, а не ви ли липсват децата - ами не. Повярвайте ми, не лъжа. И това е така, защото не може да ти липсва нещо, което си нямала и не знаеш какво е. Може би, защото нямах подкрепа от родители и приятели, когато правихме опитите и съвети относно това, че светът е по-хубав с деца, но така се е случило при нас... Както и да е, това е приключен въпрос. На този етап нямаме какво да дадем на едно дете. :( Вероятно съм много силна, защото по цял ден работя с деца! И понеже ги дарявам с обич и внимание до изчерпване...Когато желанието не ти идва отвътре, а по-скоро като подсъзнателен стремеж да изпълниш нечия чужда представа, да си като другите, леко насила, тогава няма как нещата да се получат. Особено при наличието на трудности, когато вътрешната мотивация е много важна. Душка е преминала по труден път, за да си вземе важното решение, но е наясно със себе си. Така както всички проверяваме собствените си граници. Буташ, напъваш отвътре, притискат те обстоятелства и хора отвън и разбираш докъде можеш да поддаваш.
Приятели ми казват: "Значи не си го искала чак толкова силно". А колко силно е достатъчно?Ей тва ако ми го кажат и ще ми поникнат рогата. osi_4
Последното - не е точно по темата, наясно съм, но държах да ти направя и този паралел в посока "подкрепа", "одобрение", "разбиране". Тези понятия ги изпълни със смисъл ти, според своите усещания и възприятия за света и ще осъзнаеш, че има неща толкова лични и толкова големи, че...нужно ти е единствено ти сама да се разбираш. Да взимаш решенията си без външен натиск, без очакване някой да одобрява същите, да си в мир и хармония със себе си когато решаваш/правиш нещо толкова важно. Постигнеш ли го - решението ти няма как да не бъде правилно. :DJbrul, права си. Опитвам се да не очаквам нечие одобрение. В повечето случаи го търся подсъзнателно, и то от най-близките. Иначе не вземам решенията си под натиск. Просто ги обмислям повече, докато чуя в себе си "да, това е". Затова пуснах тази тема - за да претегля (за себе си) "за" и "против", да се запитам кое колко ми е важно и какво съм в състояние да направя, за да го постигна. А, веднъж взела решение, не се обръщам назад и повече не си задавам същите въпроси. :) Така мога спокойно после да посрещна и евентуалното неодобрение.
Казването на абсолютната истина за каквото и да било - не води автоматично до ползи и фойерверки. Затова онзи, който ни е създал ни е дал разум - да преценяме ситуации, защото те не са "черни" и "бели" най-често, а са предимно "сиви" в по-голямата част от живота ни.Точно това имах предвид и аз ;)
Относно информирането на бъдещото бебе, че е не точно биологично следствие на двамата си родители...и преди казах - за мен е съвсем излишно инфо, ОСВЕН в случай че това се налага по някакви медицински/животозастращаващи причини. Ако моят син беше роден в следствие на ползване на донорски материал и си живееше щастливо с мама и тати в едно прекрасно семейство...е за чии чеп /извинете ме за израза/ да седна да му обяснявам, че... Каква е ползата за него? Ще бъде по-щастлив, по-спокоен, ще научи нещо жизнено важно за себе си? Каква би била ползата и за родителите, за семейството като цяло? Поставяне на въпрос, за който отговор - няма, невъзможност за задоволяване на чисто човешкото любопитство на детето, ако щете. Те децата не са цял живот сладки бебета, та като го тресне пубертета нали - това същото дете да се врътне и да ти каже: "Ми ти всъщност не си ми майка/баща - няма да ми казваш еди какво си" /примерно/. Ползва някаква, в каквато и да било ситуация - аз не виждам, ако някой от вас я вижда - с удоволствие ще прочета мнението и аргументите му.Бих казала, и ще ти кажа защо. Заради онази малка вероятност истината да излезе наяве в неподходящ момент (често се случва) - това би било сериозна психологическа травма за детето на една по-чувствителна възраст. Когато е по-малко и му се поднася без драма, то приема тази информация по-нормално, свиква с нея. Всъщност, това зависи и от факта, доколко е драма за родителите, че детето не е от техен генетичен материал.
тя ме попита дали се казва на децата, че са създадени, чрез донорски материал, защото това в Полша е спънката и не може да се регламентира.И там няма скрито осиновяване, а всяко дете което е осиновено знае, че е такова.
От 3 до 5 дни без секс трябва да изкара мъжът, който иска да стане анонимен татко. Това е едно от изискванията на лекарите, преди да приемат материала на доброволеца в медицинската чашка. Тя се пълни в самата стероидна лаборатория. Идеята е, че колкото по-продължително време той се е въздържал, толкова по-качествен е материалът му.Каква е тая стероидна лаборатория и ако се въздържа мъжът 1 месец - сигурно 100% става оплождане ;) Оффф вече не знам да се смея ли, да се ядосвам ли на повсеместната простотия в България.
тази статия е копирана от днешния брой на вестник Монитор и е пълна с неверни твърдения.:good_post:
тя ме попита дали се казва на децата, че са създадени, чрез донорски материал, защото това в Полша е спънката и не може да се регламентира.И там няма скрито осиновяване, а всяко дете което е осиновено знае, че е такова.
нещо не разбрах. каква е спънката??? и какво значи "няма скрито осиновяване", за бога?
А за да остана в стила - живота ме учи (не казвам научи), че мноооого грешно е да слагам коня пред каруцата.
Чакайте сега, на конят точно там си му е мястото, пред каруцата. :D
Ами явно на всеки му трябва определено време, за да вземе своето решение. Дали ще е месец, два, шест, година, ще се стигне до него.Да, отнема време да се вземе решение. Все пак става въпрос за създаване на дете и не може така през глава...
Но честно, не вярвам, че някой ще избере да остане без дете, каквото и да казва.
и една читава яйцеклетка да имам, ще я намеря и ще я изведа до успешно раждане, както казва beata за мен започва да звучи някак патетично. Не значи да не правиш опити, но фикс идеята ми звучи като партизански лозунг :) Всъщност какво се е променило сега? Пак няма идеалните условия, но няма и време за идеалния вариант. Не само донорска клетка, но и донорска яйцеклетка се очертава все повече и повече на тази възраст. Според мен повече от въпроса за донора, важни са въпросите защо непременно сега за мен е много важно да изпитам майчинството. Дали искам да се грижа и възпитам собствено дете отсега нататък или го искам само защото не съм изпитала и това да съм майка, защото нямам постоянен партньор и детето би го заменило един вид, защото партньорът ми може да ме напусне/почине и ме е страх да нямам близък на старини и т.н. и т.н.
в тази връзка, ако живеете в брак, но забременеете от друг мъж, вследствие на странична връзка, и родите детето - ще спазите ли правото му да знае генетичния си произход? според разни социологически твърдения, около 25% от децата, родени в семействата, не носят гените на съпруга...
Jbrul, а защо и в двата случая да не кажеш на съпруга си още преди да се стигне до забременяване, че имаш друга връзка....така мисля, че ще бъде най-честно ;) Още тогава може да обсъдите дали би приел евентуално ако забременееш от другия да се грижи за детето като свое :lol:
П.С. Мисля, че оспамихме темата да ви кажа....
аз се хванах за думите на anitza за правото на децата да знаят генетичния си произход. и се сетих за доста честия случай, когато детето, родено в един брак, не носи гените на единия от съпрузите, но само майка му знае за това.
Специални поздравления на Душка, че разчупи табуто, че изборът за живот без собствени деца също може да бъде решение след среща със стерилитета и той е точно толкова приемлив колкото другите възможни решения.
Но както и да е, темата е друга и на мен ми се струва, че това за съобщаването е как да кажа ... малко вторичен въпрос . Първият въпрос, на който следва да се търси отговор според мен е по-скоро доколко искам да имам дете и да бъда майка ... какви компромиси съм готовя да направя и трябва ли да ги правя ...
Дано не нараня някой, със следващите си думи, но вече се убедих, че мълчанието по този въпрос повече вреди ... момичета, не забрявяйте че хубаво мислите, хубаво планирате, хубаво търсите отговори на екзистенциални въпроси, но времето си минава и в един момент "ако" "когато" "понеже" "дали" ни заварва на възраст, в която трудно се гледат деца. Времето изхабява ...Напълно подкрепям.
Беата, ти реално непрекъснато зацикляш около един идеален вариант на семейство.Танита, всички повече или по-малко се стремим към този идеален модел на семейство и лошите примери около нас не ни отказват от желанието да го постигнем, а напротив - само увеличават стремежа ни. Доколко се справяме е съвсем друга тема. Но го искаме.
С две думи, животът е твърде сложен и няма как да му напишем сценария, и съответно да знаем всички отговори.Възможно е да "лея сълзи за нероден Петко" :) и да преувеличавам значението на притесненията си, но дълбоко вярвам, че, преди да стигнем до процедурата "ин витро", с или без свой генетичен материал, трябва да сме психически готови за нея. А подготовката включва и отговорите на въпроси за бъдещето, колкото и да е неясно то и да не е в нашите ръце. Освен това - пак да кажа - тук въобще не става дума (само) за мен. Благодаря на всички ви за споделените мнения, защото така се появиха гледни точки, за които дори и през ум не беше ми минавало. Всеки гледа от собствената си камбанария и се получава една доста шарена картинка, където можеш да видиш парченцето, което харесва специално на теб.
Но това трябва ли да означава, че не трябва да имаме деца?
Когато имаш дете, смятам, че най-малкият ти проблем е какво точно ще отговорим на детето, когато...
В целият процес има много по-съществени неизвестни, като например:
- дали изобщо ще успея да забременея, та дори и от донор
- дали изобщо ще се развие бремеността и ще родя
- детето ми дали ще се роди здраво (психичеки и физичеки )
- дали ще развива нормално
- след което започват въпросите за отглеждането, възпитанието, гените и т.н
И някъде между всичко това е онзи въпрос, от който ти толкова много се страхуваш предварително. Така погледнато не ти ли струва твърде незначителен?
Ако нещо трябва да се случи, то ще се случи и то точно така, както трябва да се случи.
За мен има значение и на каква възраст се прави избора е в каква ситуация. Аз правя разлика между жена, която от години наред се е борила със стерилитета и достигнала до 45г. и жена, която около 45г. решава, че не е изпитала майчинството и иска да разбере какво е. За първия случай твърдението „Значи не си го искала чак толкова силно“ не може да се относе към първата категория жени (и мъже :)). Но ако не е имало проблем със стерилитет и сме стигнали до 45г. без деца, защото не сме имали подходящ партньор, подходящи условия, сигурно децата не са били водещия приоритет, а разглеждани като следствие на други условия. То и родилката на 62г. се аргументилраше с това, че не е срещнала партньор и не е имала условия докато родителите й били живи...На 45г. упорствотоще кажа, че в този форум и с тази тема не търся одобрение на решенията, които търся и ще взема. Нито пък темата има връзка с моята предистория да стигна до тези въпроси. Какво променя за пишещите тук фактът, че точно аз съм поставила темата? Нищо. Въпросите са пак актуални за търсещите отговорите. Дали аз съм чакала да стана на 46 и тогава съм се сетила, че искам деца, дали съм си губила времето да намеря подходящ партньор, или пък съм се борила със стерилитета безуспешно не означава, че съм била/съм по-малко мотивирана да имам дете (без да ми е идея фикс) или че по-малко заслужавам да стана майка. Тук едва ли някой се интересува от личната ми драма. Ще кажа само, че съм изстрадала всички избори, които съм направила. Те обаче нямат нищо общо с темата. Както се вижда, до донорски материал достигат и жени без репродуктивни проблеми, и двойки с нормални взаимоотношения, но с репродуктивни проблеми, и двойки, които - за съжаление - си имат проблеми и при двете, и пак трябва да си задават трудни въпроси. Темите за майчинство и бременност на 40+ са другаде.Цитати една читава яйцеклетка да имам, ще я намеря и ще я изведа до успешно раждане, както казва beata за мен започва да звучи някак патетично. Не значи да не правиш опити, но фикс идеята ми звучи като партизански лозунг :) Всъщност какво се е променило сега? Пак няма идеалните условия, но няма и време за идеалния вариант. Не само донорска клетка, но и донорска яйцеклетка се очертава все повече и повече на тази възраст. Според мен повече от въпроса за донора, важни са въпросите защо непременно сега за мен е много важно да изпитам майчинството. Дали искам да се грижа и възпитам собствено дете отсега нататък или го искам само защото не съм изпитала и това да съм майка, защото нямам постоянен партньор и детето би го заменило един вид, защото партньорът ми може да ме напусне/почине и ме е страх да нямам близък на старини и т.н. и т.н.
2. онези, които държат на генетичното си възпроизводство, пристъпват към донорско оплождане - било по мъжка или по женска линия, а понякога и по двете...
2. онези, които държат на генетичното си възпроизводство, пристъпват към донорско оплождане - било по мъжка или по женска линия, а понякога и по двете...
Не ми е ясно, как се възпроизвеждат генетично хора с донорски ембрион...
тя [жената] желае да съхрани идеята за раждането като част от генетичното възпроизводство...
проста и ясна схема. и практиката я потвърждава. единици са реципиентите на донорски репродуктивен материал, които реално съобщават на децата си истината за генетичния им произход...
оспорете ме, ама аргументирано.
оспорете ме, ама аргументирано.
Аз по-горе го писах. Ако наистина собственото генетично възпроизводство е ВОДЕЩО, действително ли може да се смята, че хора се продължават ГЕНЕТИЧНО, ако са заченали с изцяло донорски ембрион? Бих могла да продължа въпроса си. Роденото от сурогатна майка дете чии гени носи?...
оспорете ме, ама аргументирано.
Аз по-горе го писах. Ако наистина собственото генетично възпроизводство е ВОДЕЩО, действително ли може да се смята, че хора се продължават ГЕНЕТИЧНО, ако са заченали с изцяло донорски ембрион? Бих могла да продължа въпроса си. Роденото от сурогатна майка дете чии гени носи?...
Чандра, а защо, според теб, хората се решават на рисковете от износването на изцяло чужд генетичен ембрион, вместо да осиновят вече родено дете? аз имам версия, а каква е твоята?
Под "оплодител", за спонтанна бременност при възможност - нямам предвид ситуация някой да ми направи дете без той да знае за това и аз да взема да го родя тихомълком. Да не говорим, че и технически би било трудно изпълнимо, въпреки че не е невъзможно.Ей това според мен няма как да се случи, като те знаят каква си "проклета" и след време (регламентирано в Семейния кодекс) да търсиш алименти от въпросния господин, :D
Имах предвид, ако реша да родя дете и да го гледам сама и някой съвсем съзнателно е съгласен да ми го направи, при условие, че "той е дотук" и нито ще го търся за гледане, нито за каквото и да било после...
Джам, аз имам "версия" по въпроса, но едва ли тя е важна...
- при донорски ембрион, за разлика от осиновяването се избягва дългото чакане, съкращава се цялата процедура по вписване, предлагане, общуване със социални и т.н, които за мен, както и за мъжа ми се струва много мъчителна.
За донорски ембрион може също да се чака доста дълго, най-вече поради трудното намиране на донорска яйцеклетка. При това пак цялата процедура се развива в клиника по репродуктивно здраве, където не всеки се чувства комфортно.
- при донорски ембрион бремеността е желана и съответно стриктно следена. Абсолютно неизвестна е бремеността при осиновяване, една нежелана бременост може да бъде обременена с лкакво ли не (лекарства, алкохол, наркотици и т,н.)
Бременността при осиновяване може би не се следи, както при донорската, но на роденото дете се правят необходимите изследвания и проблемите, свързани с наркотици, алкохол, лекарства, се установяват на ранен етап. Осиновителите би трябвало да бъдат информирани за рисковете, ако има такива.
- при донорски ембрион липсва психологическото обременяване на детето от престоя му в дом
Ако детето се осинови в крехка, бебешка възраст, престоят му в дом силно се съкращава и то има големи шансове да се приспособи бързо в семейната среда. Но за по-големите деца това е сериозен проблем и смятам този аргумент на Танита за много важен. Тук почти нямам контрааргумент. :)
Чандра, подминавам няколко пъти точно този въпрос - "какво биха казали децата ни някой ден за това, или онова наше действие, решение, казване, неказване..."
Определящо би трябвало да е желанието ти да станеш майка. От там нататък вероятно е добре да си зададеш отговориш на някои въпроси.Примерно:
(1) Да помислиш върху различни прагматични аспекти, да прецениш ситуацията - дали ще можеш да се справиш сама и подобни[...]
(2) Друг въпрос, който би могла да си зададеш е, дали би била ок с обстоятелството, че няма да имаш ясна картина и задоволителна информация за бащата на детето си. Майките, отглеждащи сами децата си, поне познават бащите - виждали са ги, пипвали са ги и знаят, кои са...
Под "оплодител", за спонтанна бременност при възможност - нямам предвид ситуация някой да ми направи дете без той да знае за това и аз да взема да го родя тихомълком. Да не говорим, че и технически би било трудно изпълнимо, въпреки че не е невъзможно.Ей това според мен няма как да се случи, като те знаят каква си "проклета" и след време (регламентирано в Семейния кодекс) да търсиш алименти от въпросния господин, :D
Имах предвид, ако реша да родя дете и да го гледам сама и някой съвсем съзнателно е съгласен да ми го направи, при условие, че "той е дотук" и нито ще го търся за гледане, нито за каквото и да било после...
Струва ми се, че темата има нужда от фокусиране. :) Всъщност тук става дума за осъзнатия избор на самостоятелното майчинство. Вариантите са най-общо три:Въпросът не е дали жената иска да стане майка, а дали иска/може да използва един от тези начини. И е важно да си зададе въпросите, които дискутираме тук, предварително, защото те са в условието на задачата, не са следствие. Сравнението със случая на сама майка след развод или смърт на бащата не е уместно, защото се налага тя да взема решения за отглеждането на детето след събитието. Не казвам, че е лесно, но е друга тема. Също така е ясно, че идеалният модел на семейство с баща е редуциран до "майка и дете" от самото начало. Оттук нататък вече вървят всички съмнения, колебания, страхове...
- познат "донор", т.е. мъж, с когото сте се договорили да сте заедно до зачеването, а после - всеки по пътя си и без търсене на родителски права
- анонимен донор
- осиновяване - на дете или на ембрион
Аз повече се вълнувам от донорския вариант и споделих доста от разсъжденията си. Няма да обобщавам шестте страници, които сме изписали дотук. :) Вие си решете дали искате да добавите нещо.
Струва ми се, че темата има нужда от фокусиране. :) Всъщност тук става дума за осъзнатия избор на самостоятелното майчинство. Вариантите са най-общо три:Въпросът не е дали жената иска да стане майка, а дали иска/може да използва един от тези начини. И е важно да си зададе въпросите, които дискутираме тук, предварително, защото те са в условието на задачата, не са следствие. Сравнението със случая на сама майка след развод или смърт на бащата не е уместно, защото се налага тя да взема решения за отглеждането на детето след събитието. Не казвам, че е лесно, но е друга тема. Също така е ясно, че идеалният модел на семейство с баща е редуциран до "майка и дете" от самото начало. Оттук нататък вече вървят всички съмнения, колебания, страхове...
- познат "донор", т.е. мъж, с когото сте се договорили да сте заедно до зачеването, а после - всеки по пътя си и без търсене на родителски права
- анонимен донор
- осиновяване - на дете или на ембрион
Аз повече се вълнувам от донорския вариант и споделих доста от разсъжденията си. Няма да обобщавам шестте страници, които сме изписали дотук. :) Вие си решете дали искате да добавите нещо.
Струва ми се, че темата има нужда от фокусиране. :) Всъщност тук става дума за осъзнатия избор на самостоятелното майчинство.
Чандра, всъщност за мен - проблем при донорско оплождане - няма изобщо, още по-малко пък е проблем какво да се каже на детето някой ден... Това, което си постанала като цитат от мен, се оформи като "линия на разговор" свързана с основната тема обсъждана тук /която е различна/ и просто опитах да обобщя.
доста съсипваща и объркваща, с траен ефект върху детската и възрастната психика.
детето не може да иде да види как изглежда истинския му баща или майка, нито може да получи информация за наследствените им заболявания. тогава защо му е това "право" да знае "истината" и какви позитиви му носи, поне един кажете?
носи му само горчилка, объркване и общо усещане за непълноценност и различност.
Струва ми се, че темата има нужда от фокусиране. :) Всъщност тук става дума за осъзнатия избор на самостоятелното майчинство. Вариантите са най-общо три:Въпросът не е дали жената иска да стане майка, а дали иска/може да използва един от тези начини. И е важно да си зададе въпросите, които дискутираме тук, предварително, защото те са в условието на задачата, не са следствие. Сравнението със случая на сама майка след развод или смърт на бащата не е уместно, защото се налага тя да взема решения за отглеждането на детето след събитието. Не казвам, че е лесно, но е друга тема. Също така е ясно, че идеалният модел на семейство с баща е редуциран до "майка и дете" от самото начало. Оттук нататък вече вървят всички съмнения, колебания, страхове...
- познат "донор", т.е. мъж, с когото сте се договорили да сте заедно до зачеването, а после - всеки по пътя си и без търсене на родителски права
- анонимен донор
- осиновяване - на дете или на ембрион
Чандра, всъщност за мен - проблем при донорско оплождане - няма изобщо, още по-малко пък е проблем какво да се каже на детето някой ден... Това, което си постанала като цитат от мен, се оформи като "линия на разговор" свързана с основната тема обсъждана тук /която е различна/ и просто опитах да обобщя.
Jbrul, и за мене проблем при донорско оплождане няма изобщо. :) Просто си мисля, че това решение трябва да е обмислено и то на чисто практическо ниво. Не е необходимо да си много емоционален, за да се опиташ да изчистиш подобна алтернатива за себе си, преди да тръгнеш в тази посока. Дори мисля, че това е задължително.
Идеята ми беше само, че ако всичко е толкова безпроблемно и сравнимо с други ситуации, значи не би трябвало да имаме причина да се притесняваме, че децата един ден ще научат обстоятелствата... Ако всичко е изгладено при родителите, тогава защо истината трябва да е:доста съсипваща и объркваща, с траен ефект върху детската и възрастната психика.
Мисля си, че не "заравяне на главата в пясъка" е решение на проблема, а просто обмисляне и съобразяване с/на всички особености на ситуацията. Примерно една особеност на ситуацията, която трябва да се прецени е следната:детето не може да иде да види как изглежда истинския му баща или майка, нито може да получи информация за наследствените им заболявания. тогава защо му е това "право" да знае "истината" и какви позитиви му носи, поне един кажете?
носи му само горчилка, объркване и общо усещане за непълноценност и различност.
Jbrul, помайтапих се, защото очаквах, че няма да ми се разсърдиш. :D
Всъщност може би съм имала подсъзнателно мислите на mecinka, които тя така хубаво е описала - за познатия донор и договорката. Че хората се променят и не се знае на кой от двамата може да му дойде друго на ума.
А и моля ви се избройте ми причините, според които трябва да се крие това от детето Какво толкова се е случило мама му стара, та трябва чак такава тайна да се пази ... Специално за донорството си мисля ... ако няма повод в рамките на разговор "Аз как съм се родил", разбирам. Но всички деца разпитват на една или друга възраст, защо трябва да се крие
Не съм наясно, но заболяванията на родителите са част от анамнезата на детенце - поне в Германия е така. Нашата дъщеря е осиновена и винаги се налага да го споменавам на лекарите, когато започнат да разпитват МЕНЕ, страдам ли от това и онова...
Не съм наясно, но заболяванията на родителите са част от анамнезата на детенце - поне в Германия е така. Нашата дъщеря е осиновена и винаги се налага да го споменавам на лекарите, когато започнат да разпитват МЕНЕ, страдам ли от това и онова...
тук също винаги започват анамнезата най-напред с това коя бременност поред е това за майката, колко живородени има, колко аборта и прочие. не само за децата, но и за възрастните, в здравния картон има графа "фамилна анамнеза", при всеки профилактичен преглед питат за хипертония и диабет в рода. евентуално и за някои видове рак, за които се знае наследствена връзка.
Чандра, кои заболявания при родителите точно имат отношение към сваляне на анамнеза, когато детето е болно? И в какви случаи ТЕБ те питат такива неща, във връзка със здравословното състояние на детето ти? Въпросът ми е съвсем сериозен. Така както си го написала - излиза, че при всяко кихване и здравословен проблем при дъщеря ти - в Германия те питат ти от какво и дали си болна. В което няма логика просто. Изключение правят алергиите, там питат наистина, ама си остават с питането, а детето ти с алергията и толкова.
При всички положения - малко са състоянията, налагащи да се знае какви болести има в някакоя фамилия, че да се диагностицира детето. Друг въпрос, че ако се налага такова инфо - то е спомагателно за поставяне/уточняване на тежка диагноза, която така и така е факт. Т.е. - знаеш, или не - нищо не можеш да предотвратиш. За съжаление.
При всички положения - малко са състоянията, налагащи да се знае какви болести има в някакоя фамилия, че да се диагностицира детето. Друг въпрос, че ако се налага такова инфо - то е спомагателно за поставяне/уточняване на тежка диагноза, която така и така е факт. Т.е. - знаеш, или не - нищо не можеш да предотвратиш. За съжаление.
Може да са малко, но обикновено са сериозни и какво като е факт диагноза, която не може да бъде поставена... Понякога бързото поставяне на диагноза, особено както казваш ти ТЕЖКА е жизненоважно. Така се изказа в последните няколко изречения, че едва ли не детето и без това е пътник, какво значение имат гените му....
Чандра, благодаря за изчерпателният отговор. Така ми е по-ясно. Да разбирам ли, че в цитираните от теб случаи, когато дъщеря ви е имала здравословен проблем, ако вие й бяхте биологични родители - информацията, която бихте дали щеше да помогне за по-бързо и ефективно решаване на съответния проблем?
Питам по две причини. Първо, за да си отговоря за себе си дали в БГ не ме питат подобни неща поради мърлявост на педиатъра на Дани, или защото досега за щастие не е боледувал сериозно, или по друга причина.
Да разкажеш на едно съвсем малко дете какво е донор, какво е инвитро процедура, какво е анонимен донор и как никой не знае и няма да разбере какви са гените му.И аз това питам. И след като си помисля какъв вероятно ми е бил акъла както на 2, така и на 5 години (не само моя , а и на всички нормални деца), като си помисля и къде ми е акъла на 15, както и на 18 години .... А и в допълнение като знам как разсъждавам след 20-те си години - еми изобщо, ама изобщо не искам и да знам.
Как точно би му го обяснила? И кога?
На 2 години, на 5, на 15 - кога точно?
Малко по-сложничко е, ако отглеждам детето сама. Там генетичният произход не се свежда само до това дали е наследило "добри" гени, но и до личността на бащата. Какъв е образът на таткото? Пък и как така уж има баща (при цялата натовареност на тази дума при един донор), а не се знае нищо за него? Как се е появило детето на бял свят? Посятото семенце в корема на мама откъде е? Как да обясня на детето, че хем децата се раждат от срещата на мъж и жена, пък при нас не е баш така?
Няма "абсолютни истини", има реална и трезва преценка между вреди и ползи за казването на някои истини.
И криенето на тази истина не е проява на слабохарактерност, напротив - на сила е, това едно от измеренията на родителската жертвоготовност.
Все едно, ако детето ти е грозно, да му кажеш, че е грозно. Ще му кажеш ли? Със сигурност не! С какво ще му помогне тази истина, освен да го комплексира?
Не мисля, че някой е твърдял, че има принципна разлика. Поне аз не съм. От самото начало говоря за липсата на татко в модела, ама все нещо излиза неразбрано. :) Въпросите обаче си остават и отговорите са еднакво трудни, независимо дали нещо знаем за бащата или не.Малко по-сложничко е, ако отглеждам детето сама. Там генетичният произход не се свежда само до това дали е наследило "добри" гени, но и до личността на бащата. Какъв е образът на таткото? Пък и как така уж има баща (при цялата натовареност на тази дума при един донор), а не се знае нищо за него? Как се е появило детето на бял свят? Посятото семенце в корема на мама откъде е? Как да обясня на детето, че хем децата се раждат от срещата на мъж и жена, пък при нас не е баш така?
а каква е принципната разлика между:
1. жена, преспала със случаен мъж и забременяла от него, родила и отглеждаща сама детето (с подварианти заченала след краткотрайна връзка, разпадната след новината за бременността, разведена преди раждането на детето, разведена малко след раждането на детето и прочие)
и
2. жена, заченала след изкуствено осеменяване с донорска сперма, родила и отглеждаща сама детето
освен чисто техническия начин на вкарване на спермата в матката?
какъв е образът на бащата във всичките тези случаи не е ли все едно и също?
каква е разликата дали ще кажем на детето истината, че "баща ти ме оплоди и ме изостави" или "оплодена съм от баща ти без да съм го виждала", простете за директния изказ?
едно и също е, разберете... "татко" просто няма в този модел и това е.
така че, решава се кога, как и дали да се каже според конкретния човек, според конкретното дете, ако щеше... щото не си давате сметка, че и децата биват много различни по характер, емоционален строй и потенциална реакция.Аз също не говоря за съобщаване на техническите подробности по зачеването. Ако донорството беше само техническа подробност, да я оставим тайна. Но има ситуации, когато някакво обяснение са налага да се търси, дори и в крехка възраст на детето. Самостоятелното майчинство е една такава ситуация. А до известна степен има значение и при вземането на решението да имаш дете без партньор. Които пък разсъждения са си баш по темата. :)
ако твърдо сте решили, че искате да имате дете дори и без партньор, размислите дали, кога и как да съобщите на детето си техническите подробности около зачеването му са силно вторични и не биха могли да са причина за отказ от решението.
тука умуваме малко твърде теоретично и безплодно.
Няма "абсолютни истини", има реална и трезва преценка между вреди и ползи за казването на някои истини.
И криенето на тази истина не е проява на слабохарактерност, напротив - на сила е, това едно от измеренията на родителската жертвоготовност.
Все едно, ако детето ти е грозно, да му кажеш, че е грозно. Ще му кажеш ли? Със сигурност не! С какво ще му помогне тази истина, освен да го комплексира?
точно в десетката!
Само за протокола: Съобщаването за произхода е съобщаване за факт, съобщаването на грозотията :wink: е изказване на субективно мнение. Разликата е огромна
Няма "абсолютни истини", има реална и трезва преценка между вреди и ползи за казването на някои истини.
Само за протокола: Съобщаването за произхода е съобщаване за факт, съобщаването на грозотията :wink: е изказване на субективно мнение. Разликата е огромна...
[...]генетичният му баща е друг, защото мъжът, който го отглежда и възпитава, е стерилен?
Разликата, според мен, е, че при т.1 освен с дете, жената може да се обзаведе и със завидни проблеми.
а каква е принципната разлика между:
1. жена, преспала със случаен мъж и забременяла от него, родила и отглеждаща сама детето (с подварианти заченала след краткотрайна връзка, разпадната след новината за бременността, разведена преди раждането на детето, разведена малко след раждането на детето и прочие)
и
2. жена, заченала след изкуствено осеменяване с донорска сперма, родила и отглеждаща сама детето
Chandra,
а как би съобщила ти на едно малко дете, че баща му не му е биологичен баща, а носи гените на анонимен донор?
Jbrul, всъщност интересно, но повечето от пишещите тук са вече майки... :)
Благодарна съм на цялото си семейство, колегите си и приятелите ми, който ме подкрепяха на 100 % в моят избор.
...
Това, което ме съхрани в този тежък за мен период беше чувството ми за хумор и радостта от това, че ще ставам майка.
Но пътят ми към майчинството е открит.
Здравейте,Здравей. Аз не съм човекът, който да те съди и ще се опитам да те разбера. Ситуацията, в която си попаднала е много деликатна, но е и такава, преди която е трябвало да помислиш. Диагнозата на мъжът ти е наистина тежка, но не и непреодолима. Смятам, че си избързала с донорската инсеминация, трябвало е да опитате със собствен материал. Всички, които пишем тук изпитваме нетърпение, но някои от нас се борят с години...Падат, стават и продължават...За повечето от нас, донорството е последен шанс. Пак казвам, не те съдя! Но мисля, че трябва да разкажеш на мъжа си. Истината е болезнена, може да го шокира, може да предизвика нежелани и за двама ви реакции...Но ако той разбере, когато детето е вече факт, тези реакции ще засегнат вече не двама, а трима...Винаги има шанс, истината да излезе наяве, това е, което животът ме е убедил. И по-добре е, това да стане сега! Трябва да понесеш последствията за постъпката си като голям и зрял човек, който е взел решението самостоятелно. Такъв е животът. Всички плащаме за решенията си.