Фуси го е написала прекрасно
Никоя от нас не може и няма да ти даде отговор на ТВОИТЕ ЛИЧНИ въпроси, знаеш че това можеш да го направиш само ти. Надявам се да сме ти дали подкрепа в ситуацията поне. И да си имаш трите бебета, за които си мечтала.
Аз също мечтаех за три и всъщност...остават ми още две - не съм се отказала 

Макар че тръгнах да пиша по темата, провокирана от мои лични притеснения, тя не е само моя тема. Предполагам, че и други момичета се вълнуват от тези въпроси. Затова, абстрахирайки се от факта, че всеки сам си решава, и от положителното развитие при мен, бих искала да споделя още нещо.

И аз като Fussii съм установила, че, когато вътрешно, със сърцето и с разума си, не приемаш някакво решение, то няма сила на света, която да те накара да го преглътнеш спокойно. Нито самоубеждание, нито външен натиск биха ти дали хармонията на трезвото и взето при емоционален баланс решение. Както се казва, насила хубост не става. Точно заради това аз предъвквам въпросите от всички страни - защото нещо ме чопли, не ми е комфортно, съпротивлявам се. Когато усетя прещракването, отговорът ще се намести в главата ми. Тогава ще имам и убедеността, че Бог подкрепя усилията ми.

Господ не ни изпраща изпитания, с които не можем да се справим. Личният ми опит го потвърждава. Щом съм си избрала по-трудния път, ще го следвам и Той ще ми помага. Просто това, което желаем, не се случва по желания от нас начин. Налага се понякога здраво да се потрудим, за да го имаме. Ако пък не го постигнем, значи Бог е имал други планове за нас, а ние сме направили всичко по силите си

Колкото и да си говорим, че гените не са важни, а са само част от формирането ни като човешки същества, ние все пак искаме точно нашите гени да се възпроизведат чрез децата ни. Точно ние да имаме своето продължение в бъдещето. Както това са искали нашите предци. В крайна сметка ние сме резултат на една не само човешка, но и родова еволюция. В нас живее някакво преработено издание на нашите баби и дядовци. Дали е егоистично да искаме децата ни да приличат на нас? Да. И е естествено. Иначе защо бихме се подлагали на АРТ? Малко семейства или пък самостоятелни мъже и жени осиновяват деца, ако нямат проблеми. Избираме си мъж, когото харесваме не само по характер, но и инстинктивно оценяваме, че е здрав, с определена външност и черти, които бихме искали да видим в детето си след време. Пък и нашите издънки в семейството поне си ги познаваме А при донора на сперма само знаем, че е здрав физически. Това са аргументи в полза на използването на собствен генетичен материал. Донорският го търсим само в краен случай, когато сме изчерпали всички останали възможности. А понякога просто се отказваме да го търсим. Или осиновяваме, или решаваме да живеем без деца.

Искаше ми се да засегна и един друг важен въпрос. Хорското мнение не ни вълнува, когато решаваме важни за собствения ни живот проблеми. Обаче е важно кои са хората. Ако нямаме подкрепата на родителите си и на приятелите си, макар и само морална, си набавяме допълнително емоционално натоварване. Моите родители, например, не са ме подкрепяли за доста по-обикновени неща от това да имам донорско бебе. И съм страдала от тази липса, защото ги обичам и ме наранява неразбирането им. Дори идеята за осиновяване ги изпълва с ужас. Донякъде е въпрос на поколенчески различия, манталитет, остарели виждания, насадени предразсъдъци. Спокойните разговори биха помогнали да им обясня защо постъпвам по определен начин. Но като знам колко спокойно си говорим понякога... А защо трябва да знаят? Ако ще се конфронтирам със света, по-добре да имам добри съюзници, нали?

Извинете, ако преексплоатирам темата. Тя ще си отпадне при липса на интерес така или иначе.

Хорското мнение не ни вълнува, когато решаваме важни за собствения ни живот проблеми. Обаче е важно кои са хората. Ако нямаме подкрепата

Хорското мнение за мен е различно от мнението на близките ми. Аз се съобразявам с мнението на съпруга си. Важните решения ги взимаме само с пълен консенсус между нас двамата. (в нашият модел семейство е изключен факторът мнение на баби, дядовци и т.н. и те много добре си знаят - ясно им е заявено). Та, по тази причина, ние не осиновяваме - мъжът ми не иска. Не може. Аз не му се сърдя, не се и опитвам да го променя. Има такива хора. По мои наблюдения, мъжете повече държат на гена си и е нормално, защото е свързано с вечната идея - продължаването на рода.

Беата, само още нещо по темата, но не го приемай като заяждане, а само разсъждение.
Да, по принцип си права, че всеки иска да възпроизведе гените си (така да се каже), но родителството далеч не е само възпроизводство на гени, пък и в крайна сметка, всеки е добре съвсем трезво да си разгледа гените и да прецени дали са толкова безценни за възпоизвеждане;-)
Една от причините аз да не държа толкова много на моите гени е баща ми, да, това са моите гени, но по-добре е да не се възпоизвеждат, със сигурност човечеството няма да загуби от това!
Родителите наистина имат огромно значение при формирането на мирогледа ни и много голяма част от решенията, дори и подсъзнателно, взимаме под тяхно давление, но наистина факта , че не те подкрепят, дори и за дребни неща не бих казала, че говорят в тяхна полза.
Не ми отговаряй, само че добре се замисли ти всъщност чии гени и защо точно искаш да ги възпроизведеш и още по-важния въпрос, това със сигурност ли е твое вътрешно убеждение или ти е насадено от тях (пак казвам дори и подсъзнателно).
Мисля, че темата стана доста интересна;-)

Исках по-отдавна да се включа, но трябваше да надрасна първосигналните си мисли. Защото имаше вероятност да съм меко казано по-дръзка.
Правила съм опити с донорска сперма и продължавам. Колебанията ми са били може би около месец-два: дали да правя опит с някого, когото не искам или да ползвам анонимен донор. При мен надделяха аргументите в полза на анонимния донор. Да, имало е съмнения - как да се обясни на детето/децата в бъдеще защо така, ама накрая се успокоих, че като се стигне дотам, ще открия най-вярното решение и ще се справя с проблемите един по един. Е, вярно, че имах своите съмнения и въпроси-сценарии (сега ги прегледах и ми беше дори малко смешно, ама тогава си е било лудост), но добре че получих адекватни отговори във форума, та съм се успокоила. Няма как да знам след 5-6-10 години какво ще бъде. Сега в по-близък план е да имам успешна процедура, положителен тест, да се развива правилно ембриончето, да се стигне до успешно раждане. Все още съм далеч от тези неща, за да мисля за в бъдеще. Тогава ще питам други минали по този път, ще чета, ще мисля и ще взема своето правилно решение. Имам подкрепата от родители (майка, леля, братовчедка; баща ми и брат ми са наясно, но не коментирам с тях) и приятели. На колегите не съм казала. Но дори да нямах тази подкрепа, пак бих продължила. Но аз от малка съм определено самостоятелна и не съм се влияела особено от мненията на околните. Подкрепям написаното от другите по въпроса - казали са го много добре и разбираемо.
П.П Препоръчвам ти една стара тема - може да внесе яснота и при теб, независимо как ще продължиш - сама или с партньор.
http://www.zachatie.org/forum/index.php?topic=30476.0

Колкото и да си говорим, че гените не са важни, а са само част от формирането ни като човешки същества, ние все пак искаме точно нашите гени да се възпроизведат чрез децата ни. Точно ние да имаме своето продължение в бъдещето. Както това са искали нашите предци. В крайна сметка ние сме резултат на една не само човешка, но и родова еволюция. В нас живее някакво преработено издание на нашите баби и дядовци.

Мислех да си самоцитирам книгата за пореден път  , обаче знаеш ли ... това за гените, дали е вярно или не по принцип няма никакво значение. Важното е ЗА ТЕБ дали е важно. Важното е ти как искаш да се случи.

Мили момичета,

Борбата с егото си я водим всеки ден по различни поводи. Дори самото желание да имаме дете е преодоляване на егоизма ни - да има един друг човек, който да е по-важен от нас (или почти ). Аз не защитавам безрезервно тезата, че гените са много важни. Уважавам и аргументите против. Просто няма как да отречем човешката еволюция. Всеки лично за себе си преминава през колебания и съмнения. Аз също. Защо искам точно моите гени да останат за поколенията (опитвам се да не бъда чак толкоз сериозна, че е уморително)? Ами защото си мисля, че съм готина и здрава, че и по този начин мога да дам нещо хубаво на детето си, освен чрез възпитанието, любовта и грижите, че, макар сред роднините ми да има хора, които не харесвам, баш техните гени няма да се оплетат в щастливата генна комбинация на моето отроче и т.н. Едва ли на вас не са ви минавали подобни мисли. Ето rtfrtf прави опити с донорска сперма, но със свои яйцеклетки. Танита прави опити с донорски яйцеклетки, но с генетичен материал на съпруга си. Все нечии познати гени участват. Не ви упреквам или критикувам, момичета - опазил ме Бог, - просто казвам, че е естествено да искаме някой след нас да прилича по нещо и на нас. Единствено при осиновяването надмогваме този си егоизъм и приемаме като свое дете, което няма генетична връзка с нас.

Не мисля, че тук водим спор. Няма как да се спори по толкова сложна тема, където решенията са лични, а отговорите на са универсални. Споделяме мнения и опит, колебания, терзания, преодолени проблеми. И всеки намира кое за него лично е важно. Аз, например, нямах колебания

...дали да правя опит с някого, когото не искам или да ползвам анонимен донор.

При мен въпросът беше дали въобще да правя опит с анонимен донор? Досега отговорът на този въпрос винаги е бил отрицателен. Задавала съм си го, когато бях сама. Предпочетох да вярвам, че ще срещна подходящия мъж. Сега обстоятелствата се промениха. Минах през АРТ и видях колко сериозен е всъщност въпросът. И пак си го зададох, вече от позицията на новите обстоятелства.

Да изясня нещо друго. Не се влияя от мнението на другите, когато решавам нещо за живота си, пък били те и най-близките ми хора. Но предпочитам да имам тяхната подкрепа при важните ми решения. Горчивият ми опит показва, че сама и горда на барикадите понякога е безсмислено геройство Тук по-скоро питах вие как и доколко сте разговаряли по темата с близките си хора - съпруг, родители, приятели? И как постигнахте разбиране? Ако сте. Аз получих неочаквана подкрепа от родителите си за опитите "ин витро", а дълго се колебаех дали да им кажа, защото въпросът за липсата на дете винаги е бил болезнен за мен. Подробности не разказвам, но е хубаво да знам, че са на моя страна.

И накрая, в подкрепа на това, че не съм се запънала за безценните си гени , сериозно обмислям и варианта "осиновяване". Той не е непременно противопоставен на другите варианти, поне засега не е единствената ми надежда да имам дете. Оставила съм го да зрее у мен.

П.П. rtfrtf, прочетох тази тема, преди да пусна моята

Борбата с егото си я водим всеки ден по различни поводи. Дори самото желание да имаме дете е преодоляване на егоизма ни - да има един друг човек, който да е по-важен от нас (или почти )....

Преди известно време четох един материал (немски), в който ставаше дума за това, че онези от нас, които са избрали ОСЪЗНАТО да живеят БЕЗ деца са много силни личности, тъй като децата (генетичните наследници) представляват СИГУРНОСТ, от която малко хора биха се отказали... Т.е., не трябва да се преодолява ЕГО, за да желаем да имаме дете, напротив - често това желание е свързано с желанието за сигурност и константност...

Всъщност, според моите усещания желанието за "възпроизвеждане на ГЕНИТЕ" не винаги е свързано с лични амбиции за продължаване на собствения род, а по-скоро с желанието да се роди човече, което да е СМЕСИЦА ОТ ДВАМА партньора. Аз поне, когато правихме АРТ, това исках - детенце, което да съм родила аз и да прилича на съпругът ми (е, можеше и от мене да вземе нещо, но само което харесвам, моля )... По тази причина донорството на сперма изобщо не би било вариант в моя случай. Просто за мене гените не са само ЛИЧНОТО продължение...

Аз съм осиновител и вярвам в гените ...И не виждам нищо лошо в това, че дъщеря ни носи други гени. Напротив - от това също могат да се извлекат много ползи... Така или иначе тя си е нашето момиченце - дори и да не съм я родила аз, дори и да няма и половин участие от нас, тя не е полу-наша, а е изцяло наша...
А в момента чакам да узрее в мен идеята за последния АРТ опит...  

Не знам до колко е по темата. Някъде бях чела, че по време на бременността жената "избира" кои гени от набора, с който "разполага" ембрионът да се активират. Т.е., че не всичко е определено от момента на оплождането(кой сперматизоид ще хване яйцеклетката и тя каква ще е точно този месец) и можем да "оформим" до някъде детенцето. Чели ли сте за това?
Другото, което всички сме чували, че детето взема характера и външността на този, на когото е кръстено. Имам много примери около мен, които колкото и да не вярваш го потвърждават. За това и казват, че трябва да внимаваш на кого кръщаваш децата си.

Още нещо, което мисля че вече е обсъждано тук, е че детето се формира от средата не само като характер докато расте, но и като подчертаване на определени физически черти. Просто децата заприличват на осиновителите. Егоизмът при нас за избор на инвитрото пред осиновяване не беше толкова генът, колкото желанието ми да усетя детето ми докато расте в мен, раждането, всеки миг от положителния тест до изписването от Аг-то. Усетих всичко това, макар и не по начина, по който си го представях

Фуси, много ми харесаха твоите примери за трите ви. Но честно, не вярвам, че някой ще избере да остане без дете, каквото и да казва. Звучи ми като нашите лъжи в началото на неуспехите - а не ние не искаме деца още, а като се обърнем и сълзите ни тръгват от мъка.
Чандра, мисля че тази немска статия за силните хора е вярна. И то не само в смисъла да искаме генетични наследници, а изобщо да имаме деца. Изборът никога да нямаш децата за мен е по-труден от този - да осиновиш или да се бориш да забременееш.

Темата става все по-интересна;-)
Беата, само за доуточнение, последният опит, от който забременях, макар и за кратко, го направих с изцяло донорски ембрион, тъй като според лекарите има и някаква недоизяснена и неустановяема с изследвания генетична причина за неуспеха от страна на мъжа ми(винаги се стига до пустите му гени.) Е, оказа се, че май не е точно така - ще видим.
Това само за инфо, че съм минала през всички стадии на отричане на гените;-)
Но не съвсем, защото така или иначе не сме си подали документи за осиновяване, това решение все още съм го оставила да зрее;-)

Темата се завъртя доста около гените, защото те като че ли са най-силният аргумент в полза на желанието за собствено биологично дете. Да вземе най-хубавото от двама души, които се обичат. Ако не може и от двамата, поне от единия. Гените обаче не са всичко. През деветте месеца (които и на мен ми се иска да изживея) се оформя връзка, която подготвя родителите (най-вече майката) и детето за живота им заедно. Друг е въпросът доколко това е съществено за бъдещото развитие на детето. Не знам дали майката влияе по някакъв начин върху формирането на гените преди раждането. Но нейното състояние силно се отразява върху физическото и психическото състояние на бебето. Не че ако слуша Моцарт, ще стане гениално, но спокойната и щастлива майка му осигурява приятен хормонален баланс

Това с кръщаването е любопитно, не съм го забелязала. Напоследък има мода у нас момчетата да се кръщават на татковците си. Дали така повече ще им заприличат?  

bebe_2009, колкото и да ми е напонятно и на мен, има хора, има жени, които избират да нямат деца. Имам такава приятелка. Не знам доколко е искрена в твърдението си, че може да си живее добре и така, но виждам, че не страда особено от перспективата да няма дете. Смелост е да си опитвал, да си го желал и да решиш кога и как да спреш. Ако поначало не си бил сигурен, едва ли решението е толкова трудно. Не знам, пред мен не стои такъв въпрос.

Да ви кажа - не знам дали при някого първоначалното желание да има дете, е свързано именно с осъзнато желание да възпроизвежда най-добрите свои гени и тези на избрания партньор. Подсъзнателно, на ниво инстинкт - да, но иначе...еми просто искаме дете, защото е дошъл моментът лично за нас, свили сме гнездо с някого с когото желаем да отглеждаме дете и пр. Мислите от кого, какво би взело бъдещото бебе - са по-скоро в рамките на забавното, не на "генното планиране"...   Естествено визирам и самата себе си в описаната дотук ситуация.

Когато обаче се окаже, че проблем със зачеването на дете има, а този толкова естествен процес, лично за нас никак не е бърз, лесен, пък рядко е и съвсем "естествен" - логично следва и "голямото замисляне". Какво точно искам, защо го искам, как го искам, докъде ще стигна и пр. И отговорите при всеки са различни. Всеки от нас открива своите "лични граници" и съобразно тях - решава как да постъпи нататък.

Аз имам неприятното качество често "да слагам каруцата пред коня" т.е. при някакъв проблем/препятствие в живота ми - предварително превъртам всички възможни решения - от желаните - до най-малко желаните, с някаква идея да бъда що годе подготвена и наясно какво да правя и какви са ми позициите, ако се стигне до еди какво си. Ясно ми е естествено, че да предполагам и да настъпи еди каква си ситуация - не е едно и също нещо и реакциите ми ще варират, ако решавам нещо "на теория" и ако трябва да решавам същото нещо съвсем реално.
Но когато не знаех защо бебе при нас не идва и четях тук - превъртях наум възможните развития на ситуацията. И стигнах до един ясен и категоричен извод за себе си - това, което не мога да приема и с което не съм склонна да се примиря при никакви обстоятелства е: Да изживея живота си без да се грижа за дете и да чуя "мамо". Толкова. Всичко друго, освен това - е приемливо решение за мен, което не е равнозначно на най-желаното по принцип, но все пак бих го направила. Т.е. поставих своята "лична граница" по темата и просто зачаках събитията да се развият, имайки готовност за следващи стъпки, ако бебе все пак не дойде по начина по който ми се щеше най-много.

Мисля си, че "узряването" за дадени стъпки в някаква област /не само желанието за дете/ - има поне два етапа. Предварително изясняване кое приемаш, кое не и защо и реалният момент, в който осъзнаваш, че трябва да направиш дадено нещо и наистина го правиш...или не го. Лично аз, за особено важни неща - предпочитам наистина предварително да си помисля, да си изясня сама пред себе си своите принципни позиции и усещания за нещо, та ако ми се наложи да го направя - да не губя време и нерви в някаква вътрешна "лична драма" и "борба със себе си".

Така че, намирам за изключително полезно това, което  beata прави в тази тема. Полезно ще е за нея и за всеки бъдещ читател с подобни въпроси и чуденки. Да не говорим, че едва ли има друго място, в което да почерпиш информация "от извора" т.е. от хората, които са минали по този път, или все още вървят по него.

Моите адмирации към всички, които така изчерпателно споделяте живота си тук!

 Тук по-скоро питах вие как и доколко сте разговаряли по темата с близките си хора - съпруг, родители, приятели? И как постигнахте разбиране? Ако сте. Аз получих неочаквана подкрепа от родителите си за опитите "ин витро", а дълго се колебаех дали да им кажа, защото въпросът за липсата на дете винаги е бил болезнен за мен. Подробности не разказвам, но е хубаво да знам, че са на моя страна.

beata , редактирам си поста понеже се усетих, че пропуснах да ти отговоря на конкретните питания от цитата.  По темата съм разговаряла подробно и изчерпателно с всички свои приятели, с майка ми и съпругът ми. /аз нямам други роднини почти/. Заявих, че ще опитам всичко, което съвременната медицина позволява, за да имаме биологично свое дете. Ако се наложи - бих ползвала донорски сперматозоиди /ако съпругът ми е съгласен естествено/. Бих ползвала и донорска яйцеклетка, или направо донорски ембрион който да износя. Просто много исках да съм бременна  Ако беше законно в БГ и проблемът беше, че аз не мога да износя детето - бих ползвала и сурогатна майка. И ако нищо от изброеното дотук не даде желания резултат - бих осиновила дете/деца. Имам пълната подкрепа на майка ми за всичко, та и в случая - имах я. Съпругът ми беше съгласен на всичко, но не и на осиновяване на дете. Поради тази причина и в моя личен "план за действие" - това беше последна възможна стъпка. При разговорите ми по тези въпроси с приятели - съм срещала разбиране и никой не е изказвал поне гласно някакво несъгласие по подобни процедури, или да е намирал нещо нередно в тях, но е нормално предполагам - все пак човек има приятели дето са "на неговия акъл" в общи линии. В крайна сметка - не се наложи "някой да ме подкрепя" за нищо от гореизброените, но подкрепа щях да имам. За осиновяване - би ме подкрепила само майка ми, бившият ми съпруг никога не би приел подобно решение, поне според мен. Но ако реално нямахме друг вариант...знам ли.

Темата наистина направи лек завой, но в положителна посока - става все по-интересна!  Включвам се само, за да потвърдя мненията на няколко момичета тук по повод решението да останеш без деца. Сега вече от позицията на времето, мога да кажа, че съм искала деца, заради родителите си, заради това да бъдем като другите, заради това майка си да ме приеме като пълноценна реализирана жена, а не като половин жена, както ме приема и до днес. Явно никога не съм (не сме) искали толкова силно деца, щом и до ден днешен ги нямаме, а вече е и късно де.  Понякога все още се намират хора, които ме питат, а не ви ли липсват децата - ами не. Повярвайте ми, не лъжа. И това е така, защото не може да ти липсва нещо, което си нямала и не знаеш какво е. Може би, защото нямах подкрепа от родители и приятели, когато правихме опитите и съвети относно това, че светът е по-хубав с деца, но така се е случило при нас... Както и да е, това е приключен въпрос. На този етап нямаме какво да дадем на едно дете.  Вероятно съм много силна, защото по цял ден работя с деца! И понеже ги дарявам с обич и внимание до изчерпване...

И аз ще си позволя леко отклонение, което пак си е по темата. По повод на това, което Душка каза

Понякога все още се намират хора, които ме питат, а не ви ли липсват децата - ами не. Повярвайте ми, не лъжа. И това е така, защото не може да ти липсва нещо, което си нямала и не знаеш какво е. Може би, защото нямах подкрепа от родители и приятели, когато правихме опитите и съвети относно това, че светът е по-хубав с деца, но така се е случило при нас... Както и да е, това е приключен въпрос. На този етап нямаме какво да дадем на едно дете.  Вероятно съм много силна, защото по цял ден работя с деца! И понеже ги дарявам с обич и внимание до изчерпване...

Когато желанието не ти идва отвътре, а по-скоро като подсъзнателен стремеж да изпълниш нечия чужда представа, да си като другите, леко насила, тогава няма как нещата да се получат. Особено при наличието на трудности, когато вътрешната мотивация е много важна. Душка е преминала по труден път, за да си вземе важното решение, но е наясно със себе си. Така както всички проверяваме собствените си граници. Буташ, напъваш отвътре, притискат те обстоятелства и хора отвън и разбираш докъде можеш да поддаваш.

На мен пък ми липсва това, което нямам и не знам какво е. Да бъда майка и да се грижа за дете/деца. В същото време дочаках прекрасната си възраст, без да се сдобия с дете. Приятели ми казват: "Значи не си го искала чак толкова силно". А колко силно е достатъчно? При мен всичко тръгва от любовта. Във всичките й измерения. Тя ми е критерий за важните неща - в отношенията с хората, в отношенията с мъжете, в работата, при зачеването на дете. И - за добро или за лошо - с тези си разбирания срещнах доста трудности. И стигнах до въпросите, които повечето хора не се налага да си задават, както е коментирала Jbrul. В моя план за действие няма точка "живот без дете". И сега си тествам границите докъде мога да отстъпя от идеалния за мен вариант.

Душке, мисля, че много ти помага това, че работиш с деца и ги даряваш с много обич и внимание. Аз ходих няколко пъти (и мисля да продължа да ходя) в един дом за изоставени деца, за да бъда с нещо полезна. На първо време просто да играя с тях. Лудницата е прекрасна и пълна! Бях много въодушевена и щастлива, но аз съм с тях само няколко часа, веднъж седмично. Нито се грижа за тях, нито присъствам на трудни ситуации. А да си с тях постоянно и пак да си мила и внимателна е сериозно изпитание. Предполагам, че нещо подобно е да работиш в детска градина или начално училище. Това е малко извън темата, но има отношение към мотивацията да си родител.

Душе 

Приятели ми казват: "Значи не си го искала чак толкова силно". А колко силно е достатъчно?

Ей тва ако ми го кажат и ще ми поникнат рогата. 

bebe_2009 - 
beata, може би наистина не съм го искала достатъчно силно, защото начини да стана майка има много, не е задължително да родя свое и на съпруга ми дете. По цял ден съм заобиколена с деца, макар и не малки, защото работя в гимназия, но когато си пряко отговорен за 29 деца, чакаш с нетърпение да се отдадеш на тишината на дома... Щом си ме разбрала правилно, значи все пак съм се изразила добре. Да, наистина се надявах да стана майка, за да не се различавам от приятелките и колежките ми, за да се вписвам в картинката, както се казва. Трудно ми е все още, когато се налага да давам отговор на учениците си колко и какви са децата ми... Яд ме е за изгубените пари, нерви и години в пътувания до София, Варна, Пловдив, София... Сега освен че сме бездетни, сме и стари, нездрави и бедни...(( Мислихме и за варианта с приемната грижа, но това е друг въпрос, не по темата. Сега ти трябва да вземеш своето решение със сърцето и с разума си. Дано с нашите размисли и споделени мисли и преживявания, сме ти помогнали да видиш различните ъгли на живота... А щом в твоя план, няма точка "живот без дете", значи и ти си на ясно със себе си, трябва ти само малко подкрепа... Успех!

Душке, благодаря на теб и на всички останали за добрите пожелания. Дай Боже да се сбъднат!

Знаеш ли, не е нужно да се сдухваш от въпроси за деца. От когото и да било. Имаш ли, нямаш ли, какви са, ама защо така се е случило. Щом вие със съпруга ти сте взели решение и сте спокойни с него, тогава отговорите би трябвало да са прости и да не те товарят. Аз също се впрягам при такива въпроси, но вече отговарям кратко и ясно, без обяснения. Ако дължа някому обяснения, това са шепа хора, с които съм разговаряла по темата. Всички останали просто получават едно "нямам деца". Точка. Всички емоции зад това си остават за мен и не ги показвам.

Ама това, че сте стари откъде го взе! Поддържайте си телата и душите и няма да сте бедни и нездрави. Най-добронамерено и искрено казвам. Освен това го вярвам.

Душе, откакто съм влязла в този форум - ти си слънчев лъч и глътка свеж въздух във всяка тема, в която съм те чела. Когато човек е наясно със себе си - всичко за него е "на мястото си". А "мястото" е различно за всяка от нас и все е правилно.

beata , лично аз рядко съм се впрягала на такива въпроси да си призная. По няколко причини. За повечето хора децата са нещо, което се появява при желание и едно "щракване с пръсти". Визирам хората без репродуктивни проблеми, които /за щастие/ все още са мнозинство. Темата за децата /ще имаш ли, защо нямаш още и пр./, в нашата страна е приета, като нормална и възпитана за лежерен разговор точно толкова, колкото разговори относно климата, какво работиш, колко ти плащат и дали шефът ти е свиня, или не е... Независимо от световните норми за общуване и кое според тях е прието да питаш и кое не е - тук сме все още "друга вселена" и когато някой те чукне по болното място - това обикновено не е с умисъл. Повечето хора, неполучавайки отговор на въпрос от този сорт - не сгряват, че темата не ти е приятна, ами решават, че не са попитали достатъчно ясно и конкретно и един вид - "продължават да ти дълбаят болното място" - без грам да се усещат за това. Те просто поддържат разговор. Убедила съм се лично в тая раУта.
Точка две е, че всяка двойка афишираща стабилна и по-продължителна връзка в семейната/приятелската си среда се поставя автоматично в клишето. "Ама няма ли да се жените?", ако го направите пък - пита се дали се жените защото си бременна. /мина ми и това през главата  /. Ако все пак се омъжиш небременна, след няма и година се почва на всяко събиране с някого: "Хайде бееееее какво чакате?!" /за децата/. Мислила съм си, че е близко до ума на повечето ми познати, че след 4 години съвместен живот, сватба, още няколко години като брачна двойка и все сме без деца... Мислила съм си, че някой пък би се сетил все пак, че нямаме деца защото явно не можем да имаме засега. Ами да ти кажа - не дочаках да разбера дали някой се сеща - направо си казвах защо нямаме - и повече ядове не съм брала по темата. Нито пък е имало случай някой с нещо да ме засегне по нея.

"Думи хорски..." казваше баба ми лека й пръст. Никога не секват, винаги има къде да те ударят, ако го допускаш, ако се вързваш... Вече не ме питат дали ще имаме деца. Сега най-често чувам: "Ама защо си оставяш детето без баща?"  А ся де?!! На такъв въпрос се смея, ако съм на кеф - мога и да обясня някои подробности, но откровено казано подобно питане - нито ме засяга, нито ме обижда. Защото съм пределно наясно със себе си, какво искам, какво правя, защо го правя и съгласието, одобрението и разбирането на околните - не са ми жизнено необходими. Нямам против да ги получа, ама като ги няма - свиркам си и си гледам детето и живота.

Последното - не е точно по темата, наясно съм, но държах да ти направя и този паралел в посока "подкрепа", "одобрение", "разбиране". Тези понятия ги изпълни със смисъл ти, според своите усещания и възприятия за света и ще осъзнаеш, че има неща толкова лични и толкова големи, че...нужно ти е единствено ти сама да се разбираш. Да взимаш решенията си без външен натиск, без очакване някой да одобрява същите, да си в мир и хармония със себе си когато решаваш/правиш нещо толкова важно. Постигнеш ли го - решението ти няма как да не бъде правилно. 

И аз от личен опит съм се убедила, че, ако някой въпрос ме дразни, значи аз нямам задоволителен отговор, а не, че въпросът е некоректен. Впрягам се на въпроси за липсата на деца, защото това е болезнено за мен, а не, защото е чак такова нахлуване в личното ми пространство. Е, би било добре питащите да са по-деликатни, но това е пожелателно. На мен ми беше трудно с моите родители, на тях да отговарям защо така се е случило. Усещах някакво обвинение, че нещо не съм направила както трябва, за да имам деца. А те по-скоро се притесняваха за мен. Аз пък се затварях, защото ми беше тежко. След малко по-спокойни разговори и обяснение на ситуацията вече темата не е толкова драматична. А на останалите хора не им се вързвам вече, те не влагат нищо лично.

Последното - не е точно по темата, наясно съм, но държах да ти направя и този паралел в посока "подкрепа", "одобрение", "разбиране". Тези понятия ги изпълни със смисъл ти, според своите усещания и възприятия за света и ще осъзнаеш, че има неща толкова лични и толкова големи, че...нужно ти е единствено ти сама да се разбираш. Да взимаш решенията си без външен натиск, без очакване някой да одобрява същите, да си в мир и хармония със себе си когато решаваш/правиш нещо толкова важно. Постигнеш ли го - решението ти няма как да не бъде правилно. 

Jbrul, права си. Опитвам се да не очаквам нечие одобрение. В повечето случаи го търся подсъзнателно, и то от най-близките. Иначе не вземам решенията си под натиск. Просто ги обмислям повече, докато чуя в себе си "да, това е". Затова пуснах тази тема - за да претегля (за себе си) "за" и "против", да се запитам кое колко ми е важно и какво съм в състояние да направя, за да го постигна. А, веднъж взела решение, не се обръщам назад и повече не си задавам същите въпроси. Така мога спокойно после да посрещна и евентуалното неодобрение.

Beata, искам да те поздравя за темата, аз толкова години не намерих смелостта да я пусна, като разсъжденията ми са идентични на твоите, с християнската страна на въпроса и останалото.Момичетата са толкова прекрасни и допълващи се в отговорите си!
 За мен "препъни камъкът" за донорската опция винаги е бил моментът с казването на детето за произхода му. Прави сте не е задължителен. Може да е смешно и грубо, но винаги в мислите си стигам до момента с неговия избор на съпруг/съпруга и изпадам в сцени тип 'латиноамерикански сериал'.
Ако подходя малко по-генерализирано, тъй като изборът на донорска сперма се разглежда обикновено съпоставен с осиновяването и изборът "да останем без деца", помощ в тази насока може да окаже темата от "осиновяване на дете"/"За честността или колко е важно да се довериш на детето", тъй като там се рзглежда връзката майка-дете във вътреутробния период.
За мен също най-добрия вариант е - и двамата родители са известни и детето се ражда и отглежда от майка си, в смисъл, beatа, също бих се спряла на варианта дори да не живеем заедно, детето да познава баща си. Пътят на процедурите, както казва du6ka е дълъг и уморителен и финансово, и физически и емоционално. Beata, както казваш, важно е да пазиш тялото и душата си по този път! Всяко дете, независимо как е дошло при теб заслужава да има здрава и добра майка. Пожелавам ви го, момичета, от сърце!