Специални поздравления на
Душка, че разчупи табуто, че изборът за живот без собствени деца също може да бъде решение след среща със стерилитета и той е точно толкова приемлив колкото другите възможни решения.
За мен винаги са били учудващи твърдо поддържаните и широко разпространени мнения като направенто тук от
bebe_2009:
Но честно, не вярвам, че някой ще избере да остане без дете, каквото и да казва.
Защо да не вярваме на избора на някого, особено пък след като не го познаване и не знаем житейската му история? Защо да звучи странно и невъзможно, че някой е преценил да остане без деца? Задължително ли е да станеш родител ? Не е ли по-добре да си дадеш ясна сметка искаш ли го на всяка цена, особено ако не се е получило спонтанно или си го отлагал десетки години? Не е ли по-добре като
Душка да положиш усилия да разбереш себе си: дали желанието за дете е било продиктувано по-скоро от социален и родителски натиск, от това, че никой не разбира как друг може да не иска, видите ли, да име деца, от страх да не останем сами, от схващанията, че детето ще донесе най-сетне смисъл в живота ни и т.н и т.н. И ако успееш да си дадеш сметка, че това което те е водело идва отвън, да бъдеш достатъчно силен, да се откажеш и да организираш живота си по друг начин. Споделям мнението на
Чандра, че за да направиш този избор трябва да си узрял и силен.
За мен невярването, че някой може да избере живот без деца може би е отражение на собствините ни страхове и болки. Защо иначе някой подскача, че друг бил избрал да е без деца? Ами ние сме различни. Както някои не могат да живеят сами и винаги търсят да са с някой под един покрив, така други предпочитат самостоятелен живот, въпреки че поддържат тесни социални и интимни връзки и т.н. Потребноститте ни за да се чувстваме добре, спокойни и с осмислен живот са различни. Някои от нас никога не са си представяли живот без деца, мечтали са от малки за това и дори партньорът не е имал такова значение, каквото децата, с което не искам да кажа, че са били готови да се обвържат с първия срещнат
, а че децата са водещия фактор за тях. За други връзката с постоянния партньор е обогатяваща, важна и стимулираща и може би в някои случаи достатъчна. И т.н. възможни ситуации...
Различни са и реакциите ни спрямо невъзможността да имаш дете. За някои е важно да възпроизведат гените си, други преосмисляйки нещата разбират, че всъщност за тях това не е от значение и избират да осиновят вече съществуващо дете. Някои непременно искат да осиновят бебе и преживеят родителството почти отначало, други разбират, че са готови да приемат предизвикателството да приемат по-голямо дете, та дори и с увреждания и че това е също форма на родителство. Трети премат не-по малкото предизвикетелство да останат без деца. Няма по-правилен или не избор. Важно е кой е нашият избор и да успеем да го направим. Хареса ми и поддържам мнението на
Jbrul, че хората, които зачеват спонтанно и бързо едва ли си задават всички тези въпроси и защо да не приемем, че трудното или невъзможно зачеване е възможност да си ги зададем, да разберем повече за себе си и намерим осъзнат отговор?
За мен има значение и на каква възраст се прави избора е в каква ситуация. Аз правя разлика между жена, която от години наред се е борила със стерилитета и достигнала до 45г. и жена, която около 45г. решава, че не е изпитала майчинството и иска да разбере какво е. За първия случай твърдението „Значи не си го искала чак толкова силно“ не може да се относе към първата категория жени (и мъже
). Но ако не е имало проблем със стерилитет и сме стигнали до 45г. без деца, защото не сме имали подходящ партньор, подходящи условия, сигурно децата не са били водещия приоритет, а разглеждани като следствие на други условия. То и родилката на 62г. се аргументилраше с това, че не е срещнала партньор и не е имала условия докато родителите й били живи...На 45г. упорството
и една читава яйцеклетка да имам, ще я намеря и ще я изведа до успешно раждане
, както казва
beata за мен започва да звучи някак патетично. Не значи да не правиш опити, но фикс идеята ми звучи като партизански лозунг
Всъщност какво се е променило сега? Пак няма идеалните условия, но няма и време за идеалния вариант. Не само донорска клетка, но и донорска яйцеклетка се очертава все повече и повече на тази възраст. Според мен повече от въпроса за донора, важни са въпросите защо непременно сега за мен е много важно да изпитам майчинството. Дали искам да се грижа и възпитам собствено дете отсега нататък или го искам само защото не съм изпитала и това да съм майка, защото нямам постоянен партньор и детето би го заменило един вид, защото партньорът ми може да ме напусне/почине и ме е страх да нямам близък на старини и т.н. и т.н.
Колкото до донорските клетки и правото на детето да знае. За мен нещата стоят така: задавам си въпроса как бих реагирала ако дори сега, на тия години майка ми ми каже, че съм осиновена, родена от донор или че биологичния ми баща всъщност е комшията:) Знам, че дори и сега доверието ми в нея ще се пропука непоправимо. Защото означава, че ме е лъгала десетки години. Да, разбира се, за мое добро. За да не се разстроя, да не страдам и пр. Но защо тя е решила какво е важно за мен и дали ще страдам повече от това, че съм зачената от клетка на друг или от това, че съм отгледана в лъжа? Ако гените нямат значение, защо да се крие? Наистина след време децата, родени от донорски мателиал ще са повече и ще е нещо нормално. Но защо тогава да се крие? Знаем, че генетичния произход има значение за медицинския ни статус. Чела съм разкази на пораснали деца родени от донорски мателриал. За някои от тях това не е от голямо значение, но други се питат на кого приличат, дали донорът е искал да направи добро дело или го е неправил за пари, дали имат полубратя и сестри. Всъщност децата от донора дали са им братя и сестри? Да, разликата с осиновяването е в изостовянето. Приликата е в невъзможността да знаеш на кого приличаш физически, донякъде като характер, болести и т.н. И за осиновяването допреди няколко години се е смятало, че няма смисъл да се казва, особено ако е станало когато детето е било бебе. Отново с тези аргументи, да не разстройваме детето, да не му размътваме мозъка, да не страда, то и без това не помни. А всъщност може би просто от страх, че ще спре да ни обича и ще ни отхвърли. Сега почти никой не оспорва идеята детето да знае, че е осиновено. Във форумите за осиновени освен болката от изоставянето често прозира и болката от лъжата на осиновителите. Въпросът с донорските клетки е сложен, още повече че в момента донорите са анонимни. Друг е въпросът и кога и как да се каже. Но не бива да се забравя, че живеем в глобален свят и законодателството също се променя. Сега например в Англия има специална база, в която се пазят данните на донорите и родените от донор имат право да търсят информация в нея. Така че...въпрос за размисъл, не само за настръхване при споменаването му
Та това е вид родителство с особеностите и предизвикателствата му. Да си заровим главата в пясъка и забравим, че донорството се е случило дали е най-добрия вариант и дали това е което ще ни донесе пълноценно щастие?
Според мен ние имаме право да изберем да създадем деца с помощта на донорски материал, а децата имат право да знаят генетичния си произход. Ако някои реши според разбиранията си да не каже на детето си, то той си поема рисковете и страховете както този, който реши да каже си поема неговите.
Съжалявам за дългия пост, но прочетох отначало до край, а това са въпроси, които ме вълнуват не от вчера
и ми помагат по пътя да намеря моите отговори.
Както казва
Corazon_al_Sur, всеки си има убеждения, а бих добавила и ценности. Остава да намерим пътя, който им отговаря.
Пожелавам успех на
beata. Не е лесно, но може би е възможност, не само трудност за техническо преодоляване.
