Към родителите с малки деца: Нека да съм този, който го казва високо и ясно
В момента съм в такъв период от живота си, през който се чувствам изтощен почти непрекъснато. Под изтощен имам предвид – разбит, не-знам-как-ще-изкарам-деня уморен, с кървясали очи…
Имам 3 момчета на възраст под 5 години. Не се оплаквам от това. Всъщност може би съвсем малко. Но знам, че има хора, които биха дали всичко за къща, пълна със смях и хаос. Аз бях такъв човек много, много години; болката от безплодието е пробождаща и туптяща и постоянна. Спомням си как позволявах на надеждата да се роди отново и после я виждах да се разбива на хиляди парченца, месец след месец, цели седем години.
Но точно сега, в настоящия ми живот, имам три момчета под 5 години. Има много моменти, в които те са прекрасни - например, когато миналата седмица Исак каза на снаха ми: „Моят баща има коса по цялото тяло“. Или когато Илая покри брадичката и бузите си със зелените ресни на парцала за под и обяви: „Тате, имам брада като твоята!“, или когато Бен се промъква рано сутрин в кухнята преди другите момчета, усмихва ми се и казва: „Времето на Бен и тати!.“
Но също така има много моменти, в които нямам представа как ще се справя с тях, докато дойде времето за лягане. Постоянните искания, нужди и караници са като дращене с нокти по черна дъска всеки божи ден.
Едно от моите деца със сигурност ще се превърне в Стив Джобс. Сега вече отлично разбирам родителите на този талантлив човек. Синът ми има точна представа какво иска – точно по този и никакъв друг начин. Понякога това е точната позиция, на която чинията трябва да е центрирана на масата, или колко да са опънати чорапите му, или точно колко розов трябва да е делфинът, който рисувам – „Със смели очи, не с тъжни, татко!“. Конкретен е като лазерен лъч и никога не спира, докато не е точно както го иска.
Трябва да призная, че понякога от звука на неговите писъци ми идва да се скрия в гардероба. И не мога нито да потвърдя, нито да отрека твърдението, че докато съм там, ям нервно чипс или черен шоколад.
Има хора, които ми казват: „Наслаждавай се на всеки момент! Те порастват толкова бързо!“.
Обикновено се усмихвам и промърморвам нещо несвързано, но вътрешно изгарям от желанието да подържа тези хора под вода. Само за минутка. Само докато се паникьосат мъничко.
Ако имате приятели с малки деца – особено ако вашите деца вече са тийнейджъри или са пораснали, – моля ви, закълнете ми се още сега, че никога няма да им го казвате. Не защото не е истина, а защото изобщо, изобщо не помага.
Разбирам, че наистина порастват много бързо. Но да трябва да се наслаждавам на всеки момент, е просто още едно нещо, което ми е невъзможно да правя точно в момента, и списъкът с тези неща е доста дълъг. Не всеки момент от родителството е прекрасен – нито за вас, нито за мен. Може би просто сте забравили това. Мога да ви го простя. Но ако продължите да ми повтаряте да се наслаждавам на всеки момент, ще трябва да скъсам с вас.
Ако сте родител на малки деца, знаете, че има моменти на удивително щастие, в които не можете да повярвате, че сте около тези прекрасни малки същества.
Но нека съм този, който го каже високо и ясно:
Не сте ужасен родител само защото не можете да измислите как да накарате децата си да ядат толкова здравословно, колкото децата на приятелката ви. Тя очевидно използва необичайни и вероятно незаконни методи на хипноза.
Не сте ужасен родител, защото понякога викате на децата си. В къщата си имате малки диктатори. Ако някой друг ви говореше като тях, щеше вече да е в затвора.
Не сте ужасен родител, ако не можете да ги накажете хладнокръвно и своевременно за всеки отделен акт на тероризъм, който те толкова изобретателно извършват.
Не сте ужасен родител, ако предпочитате да сте в офиса, а не вкъщи.
Не сте ужасен родител, ако нямате търпение да заспят.
Не сте ужасен родител, ако понякога звукът от гласчетата им ви кара да искате да гаврътнете едно голямо.
Не сте ужасен родител.
Вие сте един нормален родител с ограничени възможности. Не можете да свършите всичко. Трябва да си признаем, че сме жертви на нашето преинформирано общество, със свръхвисоки стандарти за родителство, в което ние се чувстваме неудачници, защото позволяваме на децата си да ядат пилешки хапки и да гледат телевизия.
Една от причините да сме толкова изтощени е, че сме претоварени с информация за това какви родители трябва да бъдем.
Така че може би е време да спрем да четем блоговете, които ни казват как да отгледаме следващия президент, който чете от 3-годишен и не просто яде, а ГОТВИ зеленчуците си. Може би е време да сме просто родители, които казват „извинявай“, ако са викнали на детето си. Които признават, че се нуждаят от време за тях самите. Които молят Бог да им помогне да станат по-добра версия на хората, които всъщност са, а не да станат идеални родители.
Така че следващия път, когато видите ваши приятели с малки деца и замъглен, отчаян поглед в очите, поръчайте им пица и ги пратете вкъщи. Вземете децата им за няколко часа, така че да могат да са сами в собствената си къща и да правят секс, ако не са твърде уморени. Сложете ръце на раменете им, погледнете ги в очите и им кажете, че се справят страхотно. И не се стряскайте, ако започнат да хлипат неконтролируемо. През повечето време ние имаме чувството, че се проваляме и децата ни ще се превърнат в ужасни престъпници, които ще ни мразят и няма да искат да сме наоколо, когато пораснат.
Ти си изтощен. Не съм убеден, че нещата ще се подобрят. Днес може да е добър ден, а може и да е денят, в който ще изгубиш контрол дотолкова, че ще изненадаш дори себе си.
Вдишай. Издишай.
Автор: Стив Вайс. Той е пастор и писател, живее в Минесота с жена си Мери и трите си малки сина.
Източник:
http://cleverbook.net/