Здравейте г-жо Савова.
Ето моята история:
Няколко години стерилитет. Минах през всичко, през което повечето момичета минават, борейки се със стерилитета - лапароскопия,куп изследвания,опити инвитро, разочарования и т.н. След 5-я опит забременях и родих прекрасно детенце. През цялото това време майка ми беше до мен.
Година по късно забременях по естествен път. Бяхме много щастливи, но за нещастие бременността ми приключи в края на третия месец. Бебетата бяха еднояйчни близнаци и това е била причината за миседа.
Преживях много трудно аборта и физически и психически. 2 месеца след аборта кървях постоянно, ходих на доктор и макар че ме убеждаваха, че всичко е наред, аз не спирах да се тревожа.
В същото време братовчедка ми забременя и майка ми започна да и урежда майчинството. Помолих я така да го направи, че аз да нямам достъп до документите и, тъй като това ме разстройва и ми напомня за аборта и какво можеше да бъде ако бременността ми беше протекла нормално до края./с братовчедка ми трябваше да раждаме почти по едно и също време/ В първия момент тя нямаше нищо против, но в последствие се оказа, че много съм "си позволявала" и нямам право на тази молба. Предложи ми да ми търси психеатър, виждайки че трудно преживявам аборта, при положение, че се занимавеше с проблемите на кой ли не.
Много се засегнах и месеци наред не контактувах нито с нея, нито с баща ми. Беше ми много мъчно. Затворих се вкъщи и плачех. Намерих начин да се развличам и да не мисля за това. Скоро тя потърси контакт с мен, половин година по-късно и от разговорите ни ми стана ясно, че тя изобщо не се чувства виновна. Виждайки, че няма да отстъпя ми се извини, но усещах ,че това е лицемерно. Проблемът е, че не мога да и простя това, което ми причини, тази голяма болка и разочарование и вече много време не мога да се справя с това. Продължавам да плача, загубих вяра в хората и вече не знам дали не откачам. Тя беше човека на когото много вярвах и споделях всичко свързано със стерилитета. Очевидно не съм се отърсила от преживяванията си покрай стерилитета.
Дайте ми съвет какво да правя и как да продължа напред. Ясно ми е, че нея не мога да променя.

    Много съжалявам за загубата на бебетата! Това е по-тежко от всичко, което сте преживели дотук. В противовес на чувствата, които бушуват в мен след прочетеното, ще се опитам да подходя по-теоретично с оглед на ефективността и липсата на възможност за работа върху скръбта. Надявам се да ме разберете-че го правя, защото се опитвам да съм полезна в този формат и нямам друга алтернатива.
    Не казвате кога се е случил аборта, т.е.-колко време е минало от тогава, а това е важно от гледна точка на прогнозата за възстановяването Ви. Виждам само, че не е скоро.
    Не съм сигурна, че във Вашата история става дума за това да се пречистите от преживяванията от стерилитета. По-важното ми се струва актуалната Ви реакция на траур. Разбира се, двете са смесени-такава реакция на загуба/траур/скръб след АРТ е много по-сложна и дълга от реакция след безпроблемно забременяване.
     Подозирам, че Вие се намирате в някой от ранните стадии на реакцията и по-точно-гняв- със силно изразен депресивен фон, вследствие на стерилитета. Както казах, минало е време оттогава, но Вие продължавате да сте в началото на пътя на изстрадването на Вашата загуба. Това е напълно възможно- има хора, които по 10 години си стоят във фазата на отричането. Но не е добре. Трябва да вървите напред в чувствата си – към голямата, пречистваща скръб, за да я преживеете.
     Спирачка за това обаче се оказва майчината фигура. Един от основните проблеми в напредването по пътя на фазите на реакцията е чувството за вина. Почти винаги жените имат чувството, че ако преживеят загубата, ще изоставят бебето си (във Вашия случай-бебетата). Чувстват, че личното възстановяване противоречи на обичта, привързаността и майчинския им инстинкт. Именно затова често „създават” проблемни фигури, които да възпрепятстват здравословното изминаване на пътя. Мисля, че и във Вашия случай е така – проблемът е страхът от преживяването на загубата, който се обективира чрез майка Ви, а не самата майка Ви.
    Обективно погледнато, тя не е постъпила по-различно от който и да е друг човек, който гледа да си свърши работата, тъй като животът продължава. За Вас обаче той не продължава постарому. Аз съм сигурна, че майка Ви не само знае и разбира това, т.е. – е съпричастна към болката Ви, но лично тя също страда. Неразумно е да я упрекваме в безчувственост с довода, че все пак не се случило на нея, колкото и да страда и да правим извода, че ако много страдаше, нямаше така бързо да прегърне чуждото щастие. Тя, реално, няма друг избор, освен да продължи да помага и да се бори с живота за доброто на близките си. Нима някога във важен момент тя би Ви е обърнала гръб? Не, разбира се. Сега просто това е нейният начин да забрави и да върви напред. Мисля, че  освен ние да изискваме разбиране от околните, трябва и ние да го проявяваме. Нейните думи, че прекалявате не са нищо друго, освен „Вземи се в ръце! Не се затваряй в нещастието си, а отвори очите си за другите!”. Тя не знае, че на този етап това е непосилна задача за Вас, но усеща, че не знае нещо и точно затова Ви праща на психиатър – с най-добри намерения. Разберете я – тя не е лоша, а е безсилна. Тя не знае какво да направи. И тъй като мисля, че Вие реализирате страха си от справяне със загубата чрез нея, тя е най-голямата пречка в процеса. Не се опивам да я оправдая или защитя, а да Ви помогна да съзрете нейното безсилие. Студенината и дистанцията от проблематичната ситуацията, имайте предвид, са едни от най-мощните защити. Мисля, че майка Ви реагира така без да знае какво Ви причинява, а дори и да знае-тя се стреми да е рационална, разумна и силна. Ако хипотетично си представим, че тя отсъства от живота Ви, бъдете сигурна-на нейно място щеше да има друг човек, който Ви наранява. Такъв човек ще има винаги, докато Вие не преживеете загубата, но тъй като майката е най-чувствено натоварения образ, тя изнася проблема на плещите си.
    Предлагам Ви да й простите. Процесът на прошка е дълъг. Обикновено никой не се събужда простил, освен ако не се е готвил дълго за този ден. Църквата, например, има „алгоритъм на прошката”, но в обещество от неверници, каквото сме, много хора предпочитат душевния, а не духовния вариант. Т.е. – психологическа помощ вместо пътя на вярата. Който и от двата начина да изберете, и от двете гледни точки е изключително важно да пристъпите към прощаване. Не помня дали тук съм писала подробно или само съм споменавала колко важно е това пречистване лично за нас, за да продължим, а чак след това – за другите, но – потърсете всякакви източници по въпроса, за да се убедите, че без да й простите, няма как да продължите напред по здравия начин. Прошката ще Ви осигури отключването на останалите фази от реакцията на загуба и ще преминете безпроблемно, щом всичко между Вас и майка Ви е чисто.
     За неща от сорта на извинения, променяне и т. под. – по-добре забравете. Нито ще промените някого, нито е необходимо да Ви се извинява, или пък Вие на него. Това са формалности, които утежняват положението още повече. Само честността е начинът. С ръка на сърцето си къжете колко много е направила за Вас, кажете и на нея в очите защо толкова много Ви боли от отношението й (отговорът е- защото я обичате) и поискайте тя на Вас да прости, а не обратно. Защото другото изглежда инат, макар че знам, че не е. В крайна сметка-каква е тази болка, изглеждаща като желание за победа? Превръщането й във война я опорочава. Болката трябва да си остане чиста. Вие страдате по бебетата и това е причината за всичко. Кажете й го. Кажете й, че не можете да се справите без нея и тя ще Ви разбере, сигурна съм.
    Дано успеете!

Абортът се случи преди по-малко от година.
А за прошка наистина ще ми трябва време, и то може би много време. Надявам се с времето да успея да и простя. Сега на моменти се улавям как избухвам срещу нея, търся си причини да се заяждам с нея, но осъзнавам, че всичко това е провокирано от това, че не съм и простила. През по-голямата част от разговорите си с нея съм дипломат. И така ми е най-добре. Как да се отпусна и да се държа както преди като загубих доверие. А за доверието също трябва време. Бях откровена с нея, когато проведохме първия разговор, там и обясних без да и спестя нищо как съм се чувствала и как се чувствам. След това взех решение, че за мен ще е най-добре да не бъда повече откровена с нея. По принцип съм много откит човек/особено спрямо близките си/ и с моята откровеност си патя. Преди това тя ме изкара виновна в една друга случка точно защото казах истината, но нали сме уж близки хора?! Близките хора са откровени помежду си. С това че бях откровена да я помоля да не виждам онези документи пак си изпатих - това беше представено в друга светлина пред баща ми и той беше настроен срещу мен.

Много Ви благодаря за професионалния и изчерпателен отговор.

Здравейте , госпожо Савова
Ще се опитам кратко и ясно да формулирам въпроса си.Извинявам се предварително ако това е коментирано, но не успях да прочета цялата тема. До каква степен хормоналното  равновесие в организма се дължи на психичните процеси ? Имам предвид конкретно половите хормони. Ще напиша малко повече за себе си за да конкретизирам ситуацията. имам едно детенце почти на 5 г. Забременях много лесно. Бременността и раждането протекоха нормално,  слава Богу всичко си беше наред. Затова и нямах никакви притеснения, че когато решим със съпруга ми мога да забременея отново така лесно. Да , ама не било така Вече повече от година правим опити за забременяване , но не се получава. започнахме изследвания. При него нещата са добри. При мен прогестерона е нисък, сега очаквам и останалите резултати. Може би трябва да спомена , че от около 2 години лекувам и депресия с антидепресанти и никак не ми се иска да започвам прием и на други медикаменти. Та въпросът ми е в моя случай дали мога да възстановя хормоналния си баланс само чрез психотерапия. Преди малко попаднах и на статия за витамин Б-комплекс, където се казва, че е добре да се приема срещу депресия. Какво е вашето мнение? Въпросите май станаха малко повече
Благодаря предварително!
Хубав ден

Здравейте г- жо Савова.
Ето и моят проблем, не срещнах до сега коментиран подобен проблем.
Бях бременна и на една от консултациите лекарят ми видя проблем с главичката на бебчето, бях в 20 седмица, проблемът беше че се задържа течност в едното мозъчно стомахче на бебето и имаше голяма вероятност да развие хидроцефалия, решихме да изчакаме 2 седмици и отново отидох на преглед, за наше съжаление тази течност нарастваше доста бързо и нещата не бяха добри, взехме най- трудното решение с мъжа ми и доктора да прекъснем бремеността. Приеха ме веднага в болницата, предизвикаха ми раждане с хапчета, мъчих се 3 дни беше ужасно, голяма мъка.
изминаха вече 2 месеца от както преживят този ужас, върнах се и на работа, физически съм се възтановила много добре, но имам проблем с нервите, понякога избухвам много често за незначителни неща, но гнева ми е огромен в тези моменти,и този гняв е насочен към мъжа ми който не заслужава такова отношение, защото беше до мен през цялото време, не ме остави за миг сама след прибирането ми от болницата, много ме подкрепяше, беше моята упора и сега също е така, но това което ме вбесява е това че ние и двамата година и 2 месеца преди да забременея бяхме отказали цигарите, когато се откри проблема с детето той започна да мисли само за цигари, и когато постъпих в болницата той пропуши и незнам защо започнах много да се изнервям от това, казах му че не искам да пуши, но той ми казваше че това го успокоява, а аз се изнервях още повече защото цигарите няма да върнат моето момиченце, че и 100 кутии да изпуши няма да я върне и болката в душата няма да изчезне, за мен това е слабост, цигарите не помагат, те бяха "предтекст" да започне да пуши, и така се ядосвах  че не му говорех с дни, при мен проблема е че когато се ядосам се затварям в себе си и не мога да говоря и само мълча и се боря вътрешно със себе си, непрекъснато сънувам кошмари свързани с цигари, всичко което преживях отключи огромна омраза в мен към цигарите. В момента мъжа ми пуши само когато не е с мен и рядко носи цигари вкъщи, пред мен не пуши нито когато е вкъщи защото побеснявам, не мога да здържам нервите си. Много често ми се сменя настроението и това рефлектира на взаимоотношенията ни, не желая да се караме и да има напрежение между нас, и да се отчуждаваме един от друг, не искам да го отблъсна, защото е много добър,много ме обича, подкрепя ме не заслужава такова държание от моя страна. Обичам го и не желая кавги и не искам да съм нервна, но не искам и да се тъпча с хапчета, може ли с разговори да постигна вътрешен баланс, искам да съм спокойна както преди и да започнем с опитите за бебе отново, но искам  първо психически да се успокоя . Не спя спокойно, постоянно се стряскам на сън, сънувам кошмари, говоря насън  и знам че всичко е на психическа основа. От 4-5 дни започнах да усещам леко успокоение и го отдавам на разговорите ми с една приятелка, на която споделям много неща- изливам си душата и ми поотминава.

Сега на моменти се улавям как избухвам срещу нея, търся си причини да се заяждам с нея, но осъзнавам, че всичко това е провокирано от това, че не съм и простила.

И аз се озлобих срещу майка си в годините, когато преживях спонтанен аборт, а после и следващите проблеми със стерилитета и с ужасно многото пари, изхарчени по изследвания и процедури. Ще препрочитам отговора на Ваня Савова до Sns, защото чувствам, че проблемът е подобен и при мен 
Обаче лошото е, че нашите деца усвояват НАШЕТО отношение към НАШИТЕ майки. Тоест, може един ден да започнат да се държат спрямо нас така, както ние спрямо майките си и това вече съвсем няма да е честно.

Здравейте г-жо Савова, аз навярно ще се повторя с проблеми ,коментирани вече, но напоследък ми е доста тежко и мисля ,е с всеки ден изпадам все по надълбоко.
От три години съм семейна, но нямаме бебче- а доктори казват, е няма мед. проблем и щяло да стане, да не го мисля и ето точно тук е най- големия ми проблем. А най страшното , е че започнах да усещам една злоба/ пое аз така си го определям/ затворих се в себе си , ограничих много приятелки.Колеги все ме питат дали нещо не съм и сърдита, в къщи често избухвам.Имам малка племеничка на 3 год. а н емога искрено да и се нарадвам, нещо ме стяга .Взех ми си куче - уж да се грижа за него , да ме разсейва ,,, помогна но само в началото. Дори и а друга плаета да ме пратят , болката пак си остава в мен. Осъзнавам, че имам проблем- психологически, о ми е трудно да се преборя сама

Здравейте, госпожо Савова!
Уча психология, но не мога да помогна на себе си. Винаги ли става така? Изключително ми е трудно, боли ме, мъчно ми е, бясна съм, а дори не мога да определя кое точно ме наранява най - много. Всеки ден си мисля, че е различно. Историята ми е малко объркана, та дано ме разберете.
Още от момента, в който със съпруга ми станахме така да се каже гаджета, решихме, че искаме дете. Къде на шега, къде на истина, но стартирахме опити. След 3-4 месеца нямаше резултат и посетих лекар. Пих хапчета за стимулиране на ову, все още твърде неориентирана в сферата на репродукцията. Резултат пак нямаше. Сгодихме се. Всички си мислеха, че го правим, защото съм бременна, тъй като бях едва на 19. А в днешно време малко момичета се женят толкова млади без да има "причина" за това. Мисля, че ме урочасаха. Всеки ден, всеки божи ден ме питаха дали съм бременна, в кой месец съм и т.н. А самият факт, че то не се получаваше ме дразнеше още повече.
Близките ми в началото не ме подкрепиха, цитирам думи на баба си "Побърза да се ожениш, поне с бебето не бързайте, малка си още". Когато видяха каква болка изживявам започнаха да се молят с мен. Но времето си минаваше лека полека, мина и сватбата, и медения месец, изкарах две години в университета, но бебе няма. След дълги пререкания със съпруга ми, започнах изследвания. Първо аз. Всички мислеха, че съм аз. Аз мислех, че е от мен. Хормони - наред, овулация има - на базисно ниво с мен всичко е ок. Предстои цветна снимка, но първо спермограма. Тука беше голяма борба. Мъжът ми не говори по темата. Когато аз започна се вбесява, обижда ме, нарича ме маниачка, параноичка, казва ми, че не съм "престаряла", "на колко още лекаря ще отидеш да ти кажат, че си здрава?" . Правел всичко само и само "да мирясам". Знам, че го е страх. Но той не говори с мен, нямам представа как би постъпил ако се окаже едно или друго. А аз всеки ден мисля, мисля, премислям, мисля за осиновяване, мисля за инвитро, мисля да се самоубия, мисля да избягам, мисля че изкупувам грехове, мисля си за думите на една баба "много обичаш деца - или много ще имаш, или хич няма да имаш". Постоянно мисля. Близките ми казват естествено "Успокой се и ще стане". НЕ ИСКАМ ДА СЕ УСПОКОЯ! "Бъди оптимист" - НА КАКВО ОТГОРЕ ДА БЪДА ОПТИМИСТ,КАТО ДОРИ ВЕДНЪЖ НЕ СЪМ ВИДЯЛА ДВЕ ЧЕРТИ иииии така... Боли... пиша стихове, нямам диагноза. Не съм много сигурна, кое точно ме вбесява - може би първо това, че нямам дори пари за изследвания, или може би неведението, въпроса "Щом като всичко ми е наред, защо по дяволите не се получава????" Когато се замисля за осиновяване, все пак обмислям всички опции - се питам дали ще го обикна, дали няма когато направи нещо лошо да казвам - "ами, да, като не му знаем гена", питам се ще мога ли да преживея липсата на приемственост. Колко много ще ме боли, когато то каже "Мамо, виж имам твоите очи", а те няма да са моите . . . Питам се дали няма да намразя съпруга си, ако се окаже, че е "безплоден" (любимата ми дума  ) Питам се дали ако разбере, че има проблем, няма да се превърне в алкохолик, или пък да се обездуши, да се превърне в безгръбначно. Бясна съм, защото дори да поискам да осиновя - няма да ми разрешат, защото съм на 21 . . . Всички ми казват, че животът е пред мен и бла бла бла, но аз искам да имам дете сега, след 9 месеца, не след 5 години или 10. Животът ми е празен, пуст, безсмислен, безрадостен. Съпругът ми смята, че е редно да минат ПОНЕ още 2 години за да предприемем сериозни мерки. А дава ли си сметка на какво ме обрича?

   Историята Ви никак не е объркана, а е една от най-подредените и ясни, поне за мен ! За да не се впускам в излишни обяснения, тъй като по-долу казвате, че историята Ви има развитие, което аз не знам, ще Ви кажа какво мисля за това, което сте ми казали тук и какви мисля, че са въпросите, които трябва да разрешите.
   Ще ги конспектирам в няколко теми:
1. Първият и основен Ваш проблем е със съпруга Ви и това, макар и някои хора да се заблуждават, че е съпътстващ и нормален проблем, не е така. Стерилитет/инфертилитет/проблемното забременяване, както и да наречем това, в което бебето не става със секс, е ОБЩ проблем, който без участието на двамата души, протича много драматично и завършва или с раздяла преди бебето, или с раздяла след него (защото дотогава проблемът стикова двойката), или детето (защото то рано или късно идва) става заложник и изкупителна жертва на стаената обида и натрупан през годините гняв тогава, когато те изберат да живеят с проблема си. Това наистина е генерален проблем – на доверието, на подкрепата, на взаимността. За къде е една връзка без тези неща? Познавам мъже, които правят бойкот в деня на пункцията и отказват да се качат в колата, за да отидат в София и се събират роднините да ги увещават. Има и много, много по-рафинирани начини на бойкот. Срещу какво? Срещу връзката. Тъй като тя е първоизточникът на проблема (Има връзка – има план за дете – има проблем, следователно – трябва да се разруши връзката, за да няма проблем.) Това е, разбира се, напълно несъзнателен и автоагресивен модел, който действа при крайно затваряне и дано Вашият случай не е такъв.
   За да не се стига дотук, първото, което трябва да направите, е да не позволите на мъжа си да се затвори в себе си. Доколкото разбирам, впоследствие се е открил проблем при него, а той вече е започнал да се затваря, щом говори за 4-годишен срок на изчакване, който, разбира се, права сте, не е нормален период. В разговора Ви с него не бива да става дума за уговорки, сделки, условия и т. под., тъй като, дори и да сключите тип договор, той няма да е валиден, гарантирам Ви. Единственият начин е да подходите през чувствата – колкото по-откровено, толкова по-добре. Много е важно да кажете, че и Вие се страхувате, тъй като много мъже чувстват жената до себе си, която няма проблем, като решен на всичко боец, което е много далеч от истината, но те се чувстват под натиск, защото тя избира ролята на силния с цената на подтискане на чувствата. Не изземвайте тази роля! Тази роля трябва да остане свободна в двойката с репродуктивен проблем – като волейболна топка, която е ту в единия, ту в другия отбор. Ако безпроблемните двойки могат да си позволят единият да е инициативният и действеният, репродуктивно-проблемните не могат, защото този човек прегаря, а другият се затваря. Подходете разумно: поискайте помощ от него, защото се страхувате какво ви очаква и не подхождайте със сила. Това се преживява от отсрещната мъжка страна като „Имаш проблем, лекувай се”, макар да е много грубо казано. Затова съветът ми е: много сериозен, планиран, дълъг разговор за бъдещето на Вашата връзка, което е подложено на изпитание. Именно това трябва да обясните на мъжа си – че неподкрепата е заплаха за връзката, а не просто проваля плана за дете. Детето е следствие.
2) Неизяснената диагноза. Тя май вече се е изяснила и добре, че е така. Иначе щях да Ви посъветвам да действате, да се изследвате, да търсите, колкото и трудно да е това – за всичко винаги има причина. Понякога неоткриваема, но я има и надеждата в такива случаи е, че тя ще бъде открита, рано или късно. Значи – тази тема я пропускам. И без това съм писала доста за случаите на т. нар. „неизяснен”. Дано сте излезли от състоянието на безкрайното следене на овулация, тестове за бременност и пр., тъй като, наистина, за мен това е един от най-смазващите периоди в историята на стерилитет и тя е историята на хора, все още не стигнали до лекарска помощ, която протича в пълна изолация.
3) Осиновяването. Мисля, че този въпрос е много далеч от Вас и се появява като натрапчива дилема за разрешаване вследствие на високата Ви тревожност. Осиновяването е въпрос, който абсолютно всеки от нас си задава принципно, по скоро като морално-философки въпрос, освен ако: 1) осъзнато не разреши питането си и не реши, че ще осинови, независимо че няма репродуктивен проблем (Това е много голяма тема: за ценностния модел на родителстване, за значимостта на генетичната връзка, за ценностния модел за дете... ) Статистически малка част от всички хора попадат тук в българската култура, основно по социално-икономически причини, а не по народо-психологически, каквото е медийното внушение.); 2) узряване за решението, като следствие от нерешим репродуктивен проблем. Етапите по пътя на това са отделна тема, но винаги става дума за процес на ценностна трансформация и промяна. Това е пътят на повечето хора от нашата група и той е нормалният, искам да кажа – характерен за мнозинството. 3) Има и една малка част хора, които едновременно с репродуктивния си проблем, който е все още решим, решават да осиновят и те по нищо не се различават от нормалната популация, т.е. – от хората, които могат да имат или имат деца и едновременно с това осиновяват. Мисля, че Вие не попадате в нито една от трите категории, защото: 1) за първия вариант Ви пречи, че се сблъсквате с репродуктивен проблем, който излиза на първо място в живота Ви; 2) за втория Ви пречи това, че сте в началото на „репродуктивния си път” и имате още много, много надежда; 3) тук трябва малко време, известен „репродуктивен опит”, за да видите дали имате способността да си зададете въпроса за негенетично дете, без да се интересувате дали ще имате такова или не. Подчертавам, че малка част от хората с репродуктивни проблеми попадат в тази условна категория. Повечето се борят „до дупка”, въпросът е, че личните критерии на всеки за „дупка” са различни.
   Това са най-, най- основните неща според мен, дано Ви казах нещо полезно за в бъдеще, защото отношението на мъжа е базисна нагласа, въпрос на много натрупвания, която или се променя в един момент, или не, средно положение няма. Независимо дали той има или не медицински проблем, той има потенциала да реагира по един или друг начин в случай, че се открие такъв. Следователно: с развитие на медицинската му история той няма да се промени. Не Ви препоръчвам да чакате фактите да го убеждават, трябва Вие да действате! Успех и много сила!

Здравейте г-жо Савова.
Може ли да попитам според вас мога ли да се боря едновременно с паническо разстройство и стерилитета или това си е мисия невъзможна. Защото ако не са едновременно то трябва да се откажа от дете, защото не мога да се справя с това нещо наречено ПР.

   Можете да се борите, не е мисия невъзможна. Основание ми дава не само принципната възможност за това, но и Вие – че обсъждате този вариант. Ако той беше невъзможен, щяхте вече да действате по втория вариант: да не са едновремено, първо да се справите с ПР, а после – с опитите за дете. Този „неедновременен” вариант отнема време и е с несигурен резултат.
   Защо може? Като разстройство на тревожността, ПР е идеален проблем за разрешаване чрез репродуктивния. И без да имат паническо разстройство, мнознството хора реагират тревожно на АРТ. Т.е. – АРТ провокира ПР. Което е идеално (от терапевтична гл. т.). Ако не беше АРТ, Кутията на Пандора щеше да е друго нещо, също тъй неразривно свързано с живота Ви, неотменно и належащо. Ето защо Вие нямате избор, освен да ги започнете и двете, като, разбира се, ПР е дългосрочният проблем, който пречи на АРТ и затова би трябвало да се насочите към неговата терапия чрез работа върху обекта „АРТ”.
   За целта Ви трябва клиничен пихолог в клиниката, в която сте, с който да направите план и да работите в 2 посоки: 1) терапия на ПР (обикновено прилагат когнитивно-поведенческа при тревожни разстройства); 2)работа на терен с ПР – по време на медицинските процедури. Следователно, тук се изисква Вашата мотивация и воля за индивидуален подход от страна на клиниката. Имайки предвид заетостта на психолозите в клиниките там, където ги има, ще трябва да говорите с психолога или с лекуващия Ви лекар, най-добре – с двамата, както защото това е цялостен процес, така и защото не знаете организационното предназначение на психолога.
   Съветвам Ви да пробвате - нищо не губите, просто питате за конкретните възможности! Съвсем отделен е въпросът, че принципно точно така би трябвало да стоят нещата. Желая Ви успех!

Здравейте , госпожо Савова
Ще се опитам кратко и ясно да формулирам въпроса си.Извинявам се предварително ако това е коментирано, но не успях да прочета цялата тема. До каква степен хормоналното  равновесие в организма се дължи на психичните процеси ? Имам предвид конкретно половите хормони. Ще напиша малко повече за себе си за да конкретизирам ситуацията. имам едно детенце почти на 5 г. Забременях много лесно. Бременността и раждането протекоха нормално,  слава Богу всичко си беше наред. Затова и нямах никакви притеснения, че когато решим със съпруга ми мога да забременея отново така лесно. Да , ама не било така Вече повече от година правим опити за забременяване , но не се получава. започнахме изследвания. При него нещата са добри. При мен прогестерона е нисък, сега очаквам и останалите резултати. Може би трябва да спомена , че от около 2 години лекувам и депресия с антидепресанти и никак не ми се иска да започвам прием и на други медикаменти. Та въпросът ми е в моя случай дали мога да възстановя хормоналния си баланс само чрез психотерапия. Преди малко попаднах и на статия за витамин Б-комплекс, където се казва, че е добре да се приема срещу депресия. Какво е вашето мнение? Въпросите май станаха малко повече
Благодаря предварително!
Хубав ден

Здравейте, irenaa33!
   Това е един от най-интересните въпроси, които са ми задавали по 2 причини:
1.   Показва традиционна нагласа на разделение „душа-тяло”. Това не е упрек, а констатация на реалността: ние живеем в свят, който дели неделимото на два свята: психически и физически и съвременните терапевтични теории се базират или на идеята как тялото да повлияе психиката, или как психиката да повлияе физиката. И двете, без съмнение, са успешни, но пораждат съпътстващи проблеми. (Един от тях е в репродуктивната терапия - когнитивна репрезентация на разцепена личност - душа и тяло. Тялото се третира като болно, а психичният апарат ползва всички защити, за да оцелее "Аз"-образът на здравата личност. Това води до неконтролируеми физически реакции, психосоматизация, с други думи. Този проблем се опитва да реши т. нар. Mind-body therapy (психосоматична терапия), залагаща на една от двете терапевтични линии: как душата да повлияе тялото, грубо казано. Тя не е нищо ново, има източен произход и е също толкова крайна, колкото и изцяло медикаментозното лечение, да кажем.) Та – мисълта ми беше, че поначало постановката как да повлияем на болестта си психически е същото като как да повлияем на духа си физически – и двете не са холистични, не третират личността, а индивида. Да, като пробягаш 10 км. (никога не съм го правила) вероятно си уморен и удовлетворен, т.е. – щастлив, но това е идея за щастие в механистичен план – от ден за ден. В този смисъл независимо по кой от двата начина ще решите да влияте на Вашите хормони, то ще е едностранчиво, защото тялото е много повече от физическо състояние и психиката е нещо много повече от психическо състояние.
2.   Този split показва последствията за базовите вярвания, убеждения и нагласи относно лечението като цяло. Всички говорят как хормоните влияят на психическото състояние, ОК, това е ясно като бял ден. Вие избирате обратния подход: да им повлияете психически. Питате до каква степен хормоналното равновесие се влияе от психическите процеси. До огромна. И Вие сама го разбирате, вероятно интуитивно. Независимо, че изследователската база е почти изцяло в полза на обратното: как хормоните определят психическото състояние, валидно е и обратното. Най-простият пример е стресът, който действа на биохимично ниво и предизвиква бързи хормонални промени или пък placebo-ефектът (най-надеждният тест дали нещо е психогенно). Трябва да се обърнете към репродуктивен ендокринолог, за да Ви обясни точния биохимичен механизъм, но така или иначе, такова повлияване е възможно. Друг е въпросът доколко е разумно, но за това – по-надолу. От друга страна, държите на медикаментозното лечение на депресията. Тук има реципрочна смяна на подходите - искате да лекувате традиционно приетото за медикаментозно лечение (хормоните) с психотерапия и традиционно приетото за психотерапевтично лечение (депресията) – с медикаменти.

   Сега конкретно на въпросите: Ако мислим в термините на това противопоставяне на душа и тяло, а ние мислим – то се вижда – и Вие, и аз, и Запада:), то много по-лесно е да се доверим на проверената практика. Просто е по-разумно. Ако медикаментозното повлияване на прогестерона дава резултат, какъв е проблемът? Да, не е за цял живот, не е както си го говорихме – холистично, но е ефективно от гледна точка на забременяването. Нали това искате? Аз, например, вярвам на хирургията не защото съм материалистка, а защото ме е спасявала. Втори довод в полза на хаповете: както стана дума по-горе, психиката е повече от моментно състояние. Тя е мисли и убеждения (когнитивно-интелектуална „част”), емоции (афетивна), поведение и т.н., и т.н. Човекът не е "5 дихателни упражнения - нормализиране на стойностите и хоп: пълно щастие" Това е напълно възможно, но не и чрез традиционна психотерапия. Това, от което всъщност се интересувате, е психофизически техники. Източните терапевтични практики се базират изцяло на този подход: йога, енергетична психология, рейки и т.н. Те са най-близо до идеалния холистичния модел, защото въздействат едновременно на изкуствено разделените от нас 2 системи: душа и тяло, макар че на Запад, т.е. – тук, те се прилагат в по - механистичен вариант, защото пренебрегват „духа”... Както и да е. Ако се насочите към този подход, то се изисква пълно отдаване - „оригинален” (източен) учител (учителят е N 1 тук), изолация, време. Как е възможно това? Става дума за непрестанна дългосрочна практика с неизвестен изход. Възможно е и да съм крайно рационална, но наистина моят съвет е да не експериментирате в тази област.
   Вероятната причина да се обърнете към този подход определяте като нежелание да добавите още медикаменти към антидепресантите. Не знам за какъв тип депресия става дума, убедена съм, че тя се нуждае от медикаментозно лечение, щом Ви е предписано, не знам и дали дава резултат, но аз мисля, че става дума за новопоявила се зависимост от това лечение. Освен, че създаването на зависимост не е рядкост в психиатричното лечение, начинът, по който формулирате проблема си подкрепя хипотезата – сякаш има желание да се запази статуквото - ако засега антидепресантите осигуряват задоволителен емоционален режим, то той трябва да бъде жертван при хормонално лечение, от където идва мисълта не този антидепресанти-комфорт да бъде жертван, а обратното - хормоналното лечение. Вижте, може и да не съм права, но по-добре е да има някой, който да се усъмни. Ако съм права, думите ми няма да Ви помогнат да се осъзнаете проблема, защото осъзнаването е много бавен и изпълнен с яростно отричане в началото. Наплъно разбирам, че Ви фрустрирам, но това е част от нещата, няма друг път към лечението, освен да се премине през отричането на проблема в началото - в случай, че съм права, разбира се. Не ми се сърдете. Просто изчиствам всички възможности и ако имате грам съмнение – да го разрешите.
   Относно B-комплекса: да, счита се, че влияе, но това е просто капка в морето на фона на един подкрепящ депресията начин на живот. Няма как един Неуробекс да излекува една клинична депресия, например. Той може да подпомага основното медикаментозно лечение, но не и да действа като главен агент. При лечение на депресията само с психотерапия, режим на живот (когнитивна промяна на убежденията - жизнената основа на всяка психологическа (оттам – физическа, доколкото е възможно) промяна) въпросът за витамин Б-комплекс отпада. При подходящата медикаментозна схема е ОК. Трудността тук е да се уцелят границите на двата подхода, така че да не се получи, че вредата от лечението е по-голяма от ползата, както понякога става при депресиите.
   И така, irenaa33, опитах се да защитя утвърдените медицински и психологически практики, защото при проблемно забременявне няма много-много време. Не е лошо да се консултирате и с някой психологически насторен лекар във връзка с нагласите Ви относно лечебния процес като цяло. В психологическата част аз градуирах проблемите: първо трябва да помислите върху терапевтичния план на на депресията, от който според мен произтичат и останалите колебания. Мисля, че при Вас не става дума за „грешка” в убежденията и нагласите, т.е. – Вие ясно си давате сметка кое е разумно и кое – не, а за механизъм на запазване на статуквото.
   Желая Ви успех!

Госпожо Савова, много благодаря за отделеното време и изчерпателния отговор. Прочетох го 2 пъти за да съм сигурна , че съм Ви разбрала. Ни най-малко не се сърдя , а се опитвам да си дам сметка за състоянието си .  В процес на спиране на антидепресантите съм. До края на май вземам минимална доза. Знам че има психическа зависимост затова действаме много постепенно. 5-те дихателни упражнения , за които споменавате, предполагам са "Тибетците" Правя ги от 3, 5 години, почти всеки ден Запознах се и с Рейки -1-во ниво. Но поне засега не смятам да навлизам много навътре в материята.
А по въпроса с отричането на проблема , може би сте права, но някак си не се разбрахме с гинеколожката ми. Останалите хормони , които ми пусна се оказаха напълно в норма. Само прогестерона , пуснат на 19-ти ден според нея е нисък. навсякъде чета , че прогестерон се пуска 7 дни след доказана овулация. При мен овулацията е на 20-21 ден, което според лекарката не е нормално ??? Ето това не мога да разбера , защо не е нормално , при положение, че цикълът ми е 32-33дни.
Изписа ми клостилбегит за стимулация , но аз отказах. И така за сега сме доникъде .
Мисля първо да повторя изследването. Може би за това отричане говорите. Но наистина първо искам да си изясня нещата и да съм убедена какво и защо го правя .
 Благодаря Ви отново.
Хубав ден!!!!

Здр.д-р Савова и всички които четат тук.Моля за съвет.Накратко проблемът е следния:2007год.родих здраво детенце момче.През 2011 решихме че искаме второ.Стана от първия месец,но завърши с мисед аборт в 6г.с.След това една година изследвания,опити,сълзи,тормоз и никакъв резултат.Само да добавя че след миседа моят любим ме обвини че аз съм виновна за този развой на нещата ,думи които никога няма да забравя.Затова след това направих всевъзможни изследвания и всичко ми е наред.Знам че го каза от болка но мен и досега ме боли от думите му,а той сигурно вече не ги помни.Е сега пак забременях пак съм в 6г.с. и изпитвам панически страх и дали бебето ще е добре и дали ако пак стане нещо ще чуя пак тези тежки думи.Много ме е страх,улавям се че всеки ден ходя със страх до тоалетната и гледам пак да няма кръв и при най-малката болка в кръста или корема се тъпча с но-шпа,ще пия и дуфастон до края на 12г.с.моля дайте съвет.Благодаря ви..........

Здравейте г-жо Савова 
Прескачам от съседния осиновителски форум за да ми поканя ей в тази тема:
http://www.zachatie.org/forum/index.php?topic=48423.msg950568#msg950568

Ще ни помогнете наистина много, ако коментирате споделеното от нас. Как и кога да разкажем на децата си тяхната история. Каним ви в друга тема, за да не разводняваме тази, която все пак се концентрира върху други проблеми.

Благодаря ви предварително

Момичета, поне до средата на август съм на къмпинг без вода и ток, и, разбира се, Интернет:). Мисля, че това преживяване ще ми даде нови сили, идеи и енергия . Моля ви да ме извините за дългото отсъствие! Щом се прибера, с интерес ще прочета всичко и ще отговоря. Желая на всички щастливо и различно лято!

Здравейте г- жо Савова.
Ето и моят проблем, не срещнах до сега коментиран подобен проблем.
Бях бременна и на една от консултациите лекарят ми видя проблем с главичката на бебчето, бях в 20 седмица, проблемът беше че се задържа течност в едното мозъчно стомахче на бебето и имаше голяма вероятност да развие хидроцефалия, решихме да изчакаме 2 седмици и отново отидох на преглед, за наше съжаление тази течност нарастваше доста бързо и нещата не бяха добри, взехме най- трудното решение с мъжа ми и доктора да прекъснем бремеността. Приеха ме веднага в болницата, предизвикаха ми раждане с хапчета, мъчих се 3 дни беше ужасно, голяма мъка.
изминаха вече 2 месеца от както преживят този ужас, върнах се и на работа, физически съм се възтановила много добре, но имам проблем с нервите, понякога избухвам много често за незначителни неща, но гнева ми е огромен в тези моменти,и този гняв е насочен към мъжа ми който не заслужава такова отношение, защото беше до мен през цялото време, не ме остави за миг сама след прибирането ми от болницата, много ме подкрепяше, беше моята упора и сега също е така, но това което ме вбесява е това че ние и двамата година и 2 месеца преди да забременея бяхме отказали цигарите, когато се откри проблема с детето той започна да мисли само за цигари, и когато постъпих в болницата той пропуши и незнам защо започнах много да се изнервям от това, казах му че не искам да пуши, но той ми казваше че това го успокоява, а аз се изнервях още повече защото цигарите няма да върнат моето момиченце, че и 100 кутии да изпуши няма да я върне и болката в душата няма да изчезне, за мен това е слабост, цигарите не помагат, те бяха "предтекст" да започне да пуши, и така се ядосвах  че не му говорех с дни, при мен проблема е че когато се ядосам се затварям в себе си и не мога да говоря и само мълча и се боря вътрешно със себе си, непрекъснато сънувам кошмари свързани с цигари, всичко което преживях отключи огромна омраза в мен към цигарите. В момента мъжа ми пуши само когато не е с мен и рядко носи цигари вкъщи, пред мен не пуши нито когато е вкъщи защото побеснявам, не мога да здържам нервите си. Много често ми се сменя настроението и това рефлектира на взаимоотношенията ни, не желая да се караме и да има напрежение между нас, и да се отчуждаваме един от друг, не искам да го отблъсна, защото е много добър,много ме обича, подкрепя ме не заслужава такова държание от моя страна. Обичам го и не желая кавги и не искам да съм нервна, но не искам и да се тъпча с хапчета, може ли с разговори да постигна вътрешен баланс, искам да съм спокойна както преди и да започнем с опитите за бебе отново, но искам  първо психически да се успокоя . Не спя спокойно, постоянно се стряскам на сън, сънувам кошмари, говоря насън  и знам че всичко е на психическа основа. От 4-5 дни започнах да усещам леко успокоение и го отдавам на разговорите ми с една приятелка, на която споделям много неща- изливам си душата и ми поотминава.

   Изминала е вече половин година от загубата, но почти сигурно е, че има още  да се учите как да се справяте и да приемате раздялата. Според мен това е учене доживот, защото това не се забравя, а само се променя начинът, по който го възприема човек в един или друг момент от живота си. Темата за спонтанен или аборт по медицински показания е коментирана тук, има и един превод от английски по темата „Истината е, че...” някъде в тази тема. Изпратила съм и текста на презентацията - „Да приемеш вестта за безплодие” от миналогодишното ДРЗ за Бибилиотеката, дано е качен. Там темата за безплодието е само повод да обясня реакцията на траур-т.е. на загуба. Безплодието представлява трансформирана такава реакция, защото е вид загуба на .... адски много неща. При загуба на бебе обаче, си става дума за класическа реакция на траур и Ви насочвам към този текст, за да се запознаете теоретично с фазите, през които преминава човек (да не се повтарям), за да се убедите, че АБСОЛЮТНО всичките Ви чувства са нормални. Включително и тези към цигарите.
   На Вас, виждам, Ви е ясно, че Вие не мразите нито цигарите, нито мъжа си, а замествате липсващия обект на гняв с нещо, което е значимо и важно за Вас, т.е. – обективирате гнева си, търсите му изход. Чувствата на гняв са едни от най-опасните в реакция на траур, защото са най-саморазрушителни и при тях е наложително да се отработят, за да преминат в друга форма. Проблемът тук е, че Вие избирате неправилната форма, което Ви превръща в съзависима. Да, цигарите са зависимост и сте права, че травмата е само предтекст за пропушване. Съзависим означава чувствата и действията ти да са подчинени и контролирани от нечия чужда зависимост. Следователно, тук страданието е по-голямо, защото човек действа против волята си, за разлика от зависимостта, (където волята е разградена). Това не е изгодна позиция, ако мога така да се изразя. Неслучйно преди малко употребих думата „избирате” за начина, по който отработвате гнева. Това е избор. Вие решавате това да е така – цигарите, мъжът Ви и т.н. Това в никакъв случй не е критика, в никакъв - обясних, че това си има причини, но това не ни помага. Важното е да спрете да го правите. Мисля, че моята рационална прогноза-това е вредно, няма да има добър изход, щом преработката на гнева е насочена към фалшив обект, чувството на гняв ще се задълбочи и ще „измисли” много натоварващи начини за пробив, като в края на краищата ще се въртите в кръг- е по-добра от търсенето на дълбоките и комплексни причини за това. Формулировката на проблема е половината от решението му. Моята е, че има лошо обективиран и съответно – непреработен - гняв. Не съм запозната с подробностите, но това трябва да се изчисти – човек да си даде откровено, сам пред себе си, сметка, на кого и какво е гневен, тъй като много рядко ние не обективираме. В 99% от случаите рационално си даваме сметка, че този или онзи нямат никаква вина, но това не променя чувствата ни към тях. Затова в терапията се използват „техники на прошката” (ще прощавате за циничния оттенък, но в краткосрочното консултиране, фокусирано съм решения, си е точно така). Но не съм запозната с подробности и няма как да Ви посъветвам тук, само формулирах проблема. Останалите чувства от такава реакция на траур също имат своите терапевтични начини за преработка.
   Споделянето, което Вие правите с приятелката си, казвате, има резултат. Несъмнено. От споделянето се започва. Въпросът е приятелката Ви да Ви помогне да преработите чувствата си, така че накрая да приемете раздялата.
   Няколко по-лични думи: мисля, че трябва да говорите колкото се може повече за загубата. Често жените, преживели загуба, наричат смъртта на детето си „това, което се случи” при първата ни среща. Аз питам „Какво е това, кеото се случи?” Отговор: „Нали ти казах?” И така започваме – с разказа. За да стигнем накрая до приемането, че това е раздяла с детето. То няма как да изчезне. Няма как да се забрави. Просто според мен контактът с него е вече на друго ниво (но това са лични, интимни неща, които не мога да коментирам, защото при всеки човек са различни) и човек трябва да се научи на този контакт. Той трябва стане безболезнен след време. Това е целта. Да се отработят „лошите” чувства, за да останат добрите. Оттук натаък думите ми свършват, защото Вие лично трябва да потърсите доброто. Отнема време, но си струва. Желая Ви с цялото си сърце да се преборите за щастливите мигове, които очакват Вашето семейство!

Здравейте г-жо Савова, аз навярно ще се повторя с проблеми ,коментирани вече, но напоследък ми е доста тежко и мисля ,е с всеки ден изпадам все по надълбоко.
От три години съм семейна, но нямаме бебче- а доктори казват, е няма мед. проблем и щяло да стане, да не го мисля и ето точно тук е най- големия ми проблем. А най страшното , е че започнах да усещам една злоба/ пое аз така си го определям/ затворих се в себе си , ограничих много приятелки.Колеги все ме питат дали нещо не съм и сърдита, в къщи често избухвам.Имам малка племеничка на 3 год. а н емога искрено да и се нарадвам, нещо ме стяга .Взех ми си куче - уж да се грижа за него , да ме разсейва ,,, помогна но само в началото. Дори и а друга плаета да ме пратят , болката пак си остава в мен. Осъзнавам, че имам проблем- психологически, о ми е трудно да се преборя сама

   Не зная за кое от двете твърдите, че е психологически проблем – за това, че нямате медицински проблем след 3 години опити за бебе и то ще стане или за чувствата, които изпитвате. Първото, според мен, не е психологически проблем. Ако случайно сте чували думите „Успокой се и ще стане”, аз  няма да ги коментирам. За всяко нещо си има причина и това, че не може да бъде открита, не означава, че я няма. Съветът ми тук е да търсите още – ходете, изследвайте, питайте! Това е начинът. Нима е по-добре да чакате?
   Що се отнася до второто – гневът и изолацията – нормални са. Много пъти съм казвала, че реакцията при вида на бременни или малки деца в никакъв случай не е злоба или завист към хората, а чувство за собствената липса, прерастващо в чувство за непълноценност, но много болезнено и интензивно. И аз, както и почти всеки, преминал през борбата за дете, е преминал през такива чувства. Сега: щом сте стигнали до тези чувства, (които по принцип се появяват на по-късен етап от лечението именно защото времето минава, а нещата не се случват), имате да наваксвате в медицинската история Това е типичен пример как, независимо от стадия на лечение/процедури, през които е преминал човек, болезнените чувства възникват, развиват се и (би трябвало) да завършат с Приемане. Това означава, че е назрял моментът нещо да се случи. Говоря Ви направо: мисля, че е време да се заемете с някакъв вид асистирана репродукция, щом страданието Ви се усилва. Не зная какъв – може би става дума за много неинвазивен и лек, но това трябва да определят специалистите. Често в хода на процедурите, имайте предвид, тези чувства, които описвате, се задълбочават и се появяват нови, още по-болезнени: на безнадеждност, на крайна отхвърленост, проблем стават и много високата тревожност и стресът. Но това не е задължително. Казвам го само, за да Ви повлияя, ако мога, да действате.
   Какво да се прави в настоящия момент, когато няма медицинско развитие? Освен да се предизвика то:), което вече уточнихме, е добре, да се съсредоточите върху добрите страни на живота си. Твърде рано е да се предавате. Кучето няма да Ви свърши работа и това ми е ясно (аз пробвах със заек, който продължавам да отглеждам, за зла участ). Всички заместители на дете са неефективни – накрая почти всичко губи смисъл, щом няма дете вкъщи. Не бива да стигате дотам. Въпросът е да удържите фронта, докато бебето дойде. Това, според мен, трябва да е спасителната идея, за която да се хванете. То ще дойде, но докато дойде, Вие трябва да се подготвяте. Да бъдете в час, както се казва. Детето Ви ще се нуждае от здрава, оптимистична и отворена към живота майка. Т.е. – от Вашия реализъм. Той трябва да Ви помогне да видите хубавото в живота (извинявайте за клишето, но понякога е точно така: малките неща ни радват, когато знаем, че големите ще са наред), както и спасителните ходове и изходите, които да Ви доведат до детето. Съветвам Ви да се опитате да видите именно тези нормални, осъществими и „ефективни” неща, които да улеснят живота Ви. Психологизирането и затъването в тъгата няма да Ви помогнат. Във Вашия случай ключът е действието – включително в житейски, битов план. Опитайте да потърсите нещата, които Ви правят щастлива, включително и добри лекари, които да Ви помогнат и всичко ще е наред! Докато действате, мислете, че това е време на изчакване – рано или късно ще имате бебе – и оползотворете времето си! Убедена съм, че ще се получи!

Здр.д-р Савова и всички които четат тук.Моля за съвет.Накратко проблемът е следния:2007год.родих здраво детенце момче.През 2011 решихме че искаме второ.Стана от първия месец,но завърши с мисед аборт в 6г.с.След това една година изследвания,опити,сълзи,тормоз и никакъв резултат.Само да добавя че след миседа моят любим ме обвини че аз съм виновна за този развой на нещата ,думи които никога няма да забравя.Затова след това направих всевъзможни изследвания и всичко ми е наред.Знам че го каза от болка но мен и досега ме боли от думите му,а той сигурно вече не ги помни.Е сега пак забременях пак съм в 6г.с. и изпитвам панически страх и дали бебето ще е добре и дали ако пак стане нещо ще чуя пак тези тежки думи.Много ме е страх,улавям се че всеки ден ходя със страх до тоалетната и гледам пак да няма кръв и при най-малката болка в кръста или корема се тъпча с но-шпа,ще пия и дуфастон до края на 12г.с.моля дайте съвет.Благодаря ви..........

   Мисля, че все пак в един момент ще забравите тези думи. Тъй като неуспешната бременност е едва миналата година, т.е. - скоро, към фактора „време” се добавят притесненията Ви около новата бременност (Ура!) и става така, че тревожността се завръща там, откъдето е дошла – неуспешната бременност. Вие сама добре разбирате, че щяхте да сте по-спокойна, ако нямахте тази предистория. Така че – причината е там, а не в думите на мъжа Ви, когото Вие, въпреки тях, наричате „моя любим” и сама казвате, че ги е казал от болка. Да, така е. Помислете, моля Ви, Вие какви думи сте в състояние да изречете в момент на огромна болка и безсилие. Опитайте се за малко да се поставите на това място, за да разберете, че това не е обвинение конкретно към Вас, а към „несправедливостта на живота”... Пак опираме до гнева – освен с интензитета на агресията, той е неприятен и с подмяната на жертвите/обектите си. В случая Вие сте заместител, не виновник. Това е разумното обяснение.
   Какво да правим с чувствата? Както казах в предишен отговор, понякога разбираме рационално, но не разбираме със сърцето си. Тук моят съвет е да изберете подходящ момент и да кажете на мъжа си, че разбирате, че думите му са лишени от логика и че не е искал да Ви нарани, но въпреки това понякога Ви става много мъчно, когато си ги спомните. Опитайте се да не го питате защо ги е казал, какво е целял и т.под., защото на Вас Ви е ясен мотивът му-не да Ви нарани, а да излее гнева си. Моля Ви да пропуснете и момента с „до края на живота си”, защото 1) това не е вярно – въобще не знаем какво ще стане с чувствата ни утре, да не говорим-до края на живота си; 2) подобни силни думи само пречат на искреността, настройват събеседника отбранително и автоматично – войнствено, като в края на краищата се получава затворен цикъл на „аз ти го връщам”-„ти ми го връщаш”. Не това е целта. Единственото, което се иска от Вас, за да успеете да простите на мъжа си, е да споделите. Нищо повече. Само да му кажете, че Ви става тъжно понякога – по възможно най-простия и добронамерен (подчертавам-добронамерен) начин, без да преувеличавате и да търсите сметка. Тук от изключително голямо значение за „успешността на процедурата” е да не потъвате в диалог, да не търсите ответната реакция и да не очаквате нищо. Мотивът, който трябва да Ви води, сте самата Вие, а не разкаянието, съжалението и въобще – чувствата и действията на отсрещната страна. Именно затова Вие не трябва да му задавате въпрос, а само да кажете за себе си. Ако сте способна на тази искреност (иска се доста сила, имайте предвид, свойствено на човека е да търси отговори, справедливост, отмъщение...) и успеете думите Ви да не предизвикат негативна реакция, всичко е наред и веднага ще Ви олекне, ще видите. Пак повтарям, извинявайте - не бива да го правите заради отговора, а заради собственото си добруване. Чуждите действие не трябва да Ви интересуват. Просто кажете колко Ви тежи и толкова. Това е достатъчно. После чувствата ще си дойдат на мястото. (Една от причините е, че Вие ще почувствате обичта на мъжа си, но за да я почувствате, тя не трябва да Ви интересува, когато споделяте.)
   Успех! Вярвам, че всичко с Вас и бебето е наред и така ще бъде!

Здравейте г-жо Савова 
Прескачам от съседния осиновителски форум за да ми поканя ей в тази тема:
http://www.zachatie.org/forum/index.php?topic=48423.msg950568#msg950568

Ще ни помогнете наистина много, ако коментирате споделеното от нас. Как и кога да разкажем на децата си тяхната история. Каним ви в друга тема, за да не разводняваме тази, която все пак се концентрира върху други проблеми.

Благодаря ви предварително

   Fussii, здравейте! Прочетох темата и отговорих и там. Много ми е драго да се включа във Вашата тема, макар че не знам доколко ще съм полезна, имайки предвид, че сте хора, изчели много повече от мен, а и най-важното – сте с личен опит. Освен това – виждам, че си имам работа с хора с много сериозен, зрял, осмислен психичен опит...
   Истината е, че на няколко пъти започвах и оставях отговора си, тъй като темата е вълнуваща за мен. Тя провокира и срещата ми с Деси Т. от osinoviavane.com, с която потънахме в дълбокомислен разговор, който също даде щрихи към това, което си мисля.
   Откъде да започна този път?Трудно ще ми е да коментирам всяко споделяне, а и не е необходимо. Само ще кажа, че съм съгласна с Fussii изцяло. Примерът й затвърждава мнението ми, че терапевтите (защото от моя гледна точка точно това е нейната роля) с личен опит са най-добрите. Знаменателно е изречението (не ми се вмъква цитат): "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, защото :
- мен ме е страх, че ще се конкурирам с другата му майка.   или
- мен ме боли, че не съм го родила аз. или
- чувствам се непълноценна, защото не съм била бременна, не съм родила и ме е срам от детето" Това, според мен, всеки осиновител трябва да го знае като „Отче наш” или, хайде - собственото си име поне
   Един от основните въпроси в дискусията ви е този за момента на първите разговори. Аз поддържам мнението, че колкото по-рано – толкова по-добре. Не защото съм критично и понякога - анти-теоретично настроена, (което е така), а защото препоръката за отключване на темата около 4-5 години по „приказан” начин се базира на достиженията в когнитивното (познавателното) развитие на детето. Т.е. – смята се, че детето едва тогава ще бъде способно да разбере за какво иде реч и ще бъде най-безболезнено, имайки предвид центрираността му върху фантазиите. Според мен обаче, тази предпазна мярка, ако не твърде силна, е малко ненавременна. „Разбирането” на детето се основава на чувства, а не на разум. Това е и основният проблем на осиновителите: как да говорят така, че да не боли. Следователно: детето чувства и в по-ранна възраст и е напълно разумно то да има някакъв вид информация за произхода си по-рано. Иначе е възможно да бъде „изненадано”. Говоря обаче за изключително естествено, дори небрежно, вметнати фрази и изречения, в никакъв случай – за „сериозни” разговори, което в случая е синоним на травмиращи. Въобще не харесвам затормозяващите разговори, да не говорим с деца. Едва ли някой би искал разговорът да сеизроди в такъв тип тормоз, разбира се, но това е капан, мотивиран от прекомерна съвестност...и други неща, упоменати в горните точки. Мисля, че разговорите в различните етапи от живота трябва да се съобразяват и да следват именно рационалните достижения на възрастта на детето – колкото може да възприеме детето, толкова да му се поднесе (по съдържание, като информация), но няма основателна причина първата да бъде чак на 5 г., например. Защото в основата на каквато и да е информация са чувствата. А детето ги изпитва и по-рано . Изключително ме зарадва обяснението на sisley: “Аз съм й обяснила, че понякога така става в живота - някои жени раждат децата на други жени. Просто понякога и дядо Боже бърка и слага децата на майките в коремите на други жени. Казала съм й че тя е моето дете и за това съм я взела от домчето. Казала съм й, че ми е трябвало малко време да я намеря в кое домче е, за това не зная каква е била като бебе.” и й завидях, че не съм на найно място. Както и от сърце се смях на коментара: „Снощи ме пита мен кой ме е родил и след отговора ми "баба ти", последва "Мамо, аз имам ли майка" :)нещо се обърка детето, пак трябва да опресняваме материала  ” Което е в подкрепа на думите ми, че не е важна самата информация, а начинът й на поднасяне, нали? Чувствата са важни.
   За този начин обаче, се изисква, личното справяне с тях – 3-те точки на Fussii, което теоретично всички знаете много по-добре от мен. Собствените предразсъдъци, очаквания, ... въобще – отношението към генетичната връзка трябва да бъде напълно изчистено, за да се стигне до откровеност с друг, в случая-детето. Мен лично въпросът за психичната значимост на генетичната връзка ме занимава изключително силно, да не кажа – обсебена съм от него - във връзка с цялата асистирана репродукция и т.нар. third-party reproduction – донорство, сурогатство, както и с алтернативните форми на родителство. След много четене (на експериментални изследвания) в мен се затвърди убеждението, че значимостта на генетичната връзка има различно съдържание-според репродуктивната/родителската ситуация, в която човек се намира. Давам следния пример: гестационни сурогатни майки, износващи бременност с чуждо генетично дете, казват: „Това дете не е мое.”, т.е. – отдават голямо значение на генетичната връзка. Т. нар. традиционни сурогатни майки, износващи бременност с дете, заченато със собствена яйцеклетка и чужд сперматозоид, казват: „Това дете не е мое, защото майка е тази, която отглежда”, т.е. – пренебрегват генетичната връзка. Следователно – значимостта зависи от мотива. Ситуацията с осиновяването е доста по-сложна, тъй като мотивът тук не е да „дадеш”, а да „вземеш” детето. (в смисъл – да обичаш – да се съединиш, приобщиш, отглеждаш...за цял живот. Което е свързано с трансформация на много нагласи и чувства.). Очевидно е, че човек, преминал през стерилитета, отдава значение на генетичната връзка, иначе не би се борил с него, но това, че е осиновил, не означава, че изведнъж е забравил колко важна за него е генетичната връзка. Което не обезценява, разбира се, майчинството при липса на генетична връзка. Това е причината много от нас да осиновят след раждане. Осиновяването е просто друг вид майчинство, не заместител на липсващото биологично. Но, за да бъде то пълноценно, трябва да се изчисти въпросът „Какво означава за мен генетичната връзка?”, който е перифраза на трите точки на Fussii. Ако всеки кандидат-осиновител много, ама много честно, успее пред себе си да му отговори, няма да има никакви проблеми в разговорите с детето. Нямам предвид отричане на важността на генетичната връзка, както в примера с т. нар. традиционно сурогатство, о, не – там не става дума за майката, а тук става дума именно за нея, а имам предвид достигане до истината: че тази връзка, например, е много значима за мен, (може и да не е толкова важна), но няма общо с любовта ми. Целта е да се достигне до нейното ПРИЗНАВАНЕ. Според мен всяка жена, която успее да разграничи значимостта на генетичната връзка от значимостта на чувствата си към детето, ще успее в контакта си с него, без да му привнася собствените си нагласи.
   Тук се сетих за „Първичната рана” на Нанси Верие, която на практика защитава обратната теза: че тъй като психичната стойност на генетичната връзка за всеки човек е изключително голяма, то тази стойност се пренася във връзката „биологична майка-дете” като травма. Според нея няма как да заместим липсващата генетична връзка. Е, има, де – с няколко десетилетия психоанализа с цел осъзнаване на предсъзнавани чувства към биологичната майка, т.е. – на травмата от изоставянето. Иска ми се да напиша анти-теза на Верие, но нямам време, а и не съм световноизвестна с пошлото, според мен, експлоатиране на темата за вътреутробната привързаност, прерастваща в травма от раздяла. Това е манипулативна трансформация на солидната, академично призната теория за привързаността на Джон Боулби (и Мери Ейнсуърт), които говорят за изоставяне и раздяла с attachment-figure, т.е. – става дума не просто за периода след раждане, но и за фигура на привързаността, която и да е тя, а не за биологична майка. Не ми се рови из книгите, за да извадя стотиците автори, които доразвиват тази теория и доказват, че фигура на привързаност може да бъде абсолютно всеки, който прекарва времето си с детето и го обича, респективно - е сензитивен и респонзивен към реакциите и нуждите му. Биологичната майка не е тази фигура на привързаността, за да възникне тази травма от раздяла. През 70-те години акушерската общност усвоява теорията за привързаността за целите на акушерската грижа, от което възникават пренатална/перинатална психология, чиято основна теза е за „афективно натоварения образ на бебето” – т.е. – как майката си го представя, какви черти на вече роден човек му привнася и т.н., както и за способността на бебето да я разпознава сензорно, а като следствие-съвсем логично- и афективно след раждането. Виждате, че твърде много се отдалечаваме от нашия проблем - за травмата от изоставянето. Не ми се струва разумно фактите за съществуването на такава сензомоторна и „енергийна” връзка (пренаталаната психология говори за bond-връзка, а не за attacmеnet-привързаност) да прераства в теория за привързаност между биологична майка и дете. Върху теориите за пренаталната/перинаталната привързаност се експериментира, няма категорични данни за тях, а и е прекалено те да прерастват в теза за „мистична и вечна” връзка (по думите на Верие) между биологична майка и дете. Тежък и фалшив дъх на френска психоанализа. Вътреутробната привързаност борави най-вече с когнитивна (и по-точно-сензомоторна) организация на контакта, а не с чувствата и отношенията между реални хора. И за да се запълни тази празнина идва на помощ психоанализата, която и от въздуха ще извади демони, пардон-ще интерпретира сензомоторния контакт като дълбока и чувствена връзка. На кого, в края на краищата помага това? Мисля, че Верие всъщност е искала да каже колко важна е генетичната връзка, независимо, че от нея не произлиза привързаност,и какво може да стане ако я омаловажаваме, но го е облякла в нездрава теория.
   Съгласна съм обаче, в някои пунктове извън централната идея с нея – за търсенето на идентичността, за осиновяването като път към себе си за детето, за вредността на тайната. Но те не противоречат на схващането ми, че тайните водят до криза на self-а на дететои че трябва да постигнем естественост чрез искреност към себе си. Както и си мисля, че литературата по въпроса за осиновяването понякога драматизира въпроса (като коментираната книга), но същевременно го оставя без отговор. Според мен най-добре е да се четат книги, тематично насочени към личните преживявания и чувства на осиновителите, а не толкова за преживяванията на осиновеното дете, защото една от целите на майката е да помогне на детето си да премине през кризите, които ще преживее и то трябва да е силно, за да се справи. На няколко места загатвате, че болката на детето не е болка от липса на любов от страна на родителите, а от изоставянето му. (Въпреки, че аз мисля, че появата на болка не е задължителна и познавам такива семейства.) Така или иначе, ако тя се появи, ако детето осмисли раздялата с биологичната си майка травматично, ролята на майката, според мен, е да го подкрепи в нея и да страда заедно с детето си. Това е вече подвиг – малко биологични майки са способни на такава съпричастност, но осиновяващите майки се справят, може би защото са се справили с Егото си...  За това е необходим дълъг „духовен стаж” - да тъгуваш за жената, от която си се страхувала преди години. Това изисква да не я мразиш, а да си й благодарна. Естествено, всички негативни нагласи към нея се предават на детето и най-често драмата с дифузния идентитет идва отттам - от противоречието между образа на биологичната майка за детето - колкото и неясен да е той - и негативите, които биха могли да й се прехвърлят. Вече стана дума за силата на психичната значимост на генетичната връзка, която е естествено-присъща на всеки човек, включително и на децата. Това е и причината те от самосебе си да започват да я наричат „майка”, както е случаят с Никола. (Това е психична стойност. Тя не е реална стойност. Много съм мислила защо обществото продължава да нарича една родила и захвърлила бебето си жена „майка”, а не „родилка”. Сигурно защото на колективно несъзнавано ниво майчинството се свързва с утроба, раждане..., т.е. - с биологични дадености и процеси. И достигнах до извода, че в това няма нищо лошо – че всъщност думата „майка” е формална и означава биологичния акт и е сининим на родилка, но по същество всички знаем какво е майка. По същия начин и децата наричат „майка” жената, която ги е родила – първо неосъзнато-защото е прието, че която ражда, тя е майка, а после – като синоним на „родилка” или „биологична майка”. Не бива обаче, да игнорираме и третия вариант-защото детето се чувства свързано с нея по силата на това, че е прието раждащата жена и детето да са свързани, а не защото те реално са свързани. Връзката с биологичната майка не означава любов. Тя, всъщност, няма нищо общо с любовта, тя има друга специфика и там е голямата грешка на Верие. Колкото по-рано една майка си даде сметка за наличието на такъв тип връзка в посока „дете-биологична майка”, толкова по-лесно ще й бъде да се отърве от чувството на застрашеност. Ще види, че тя е призрак, ще види, че детето не я осъзнава като майка, а като обект, към който има неясни или смесени/амбивалентни чувства, които, задача на майката е, да ориентира.) Добра или лоша, образът й трябва да се пази, мисля аз, за да не възникват вътрешни конфликти у детето. Трудна, но не и непосилна задача.
   Мисля, че много се увлякох.. За да завърша, ще коментирам една-две по-организационни  теми, които, от позицията на досега казаното, ми се струват по-малко важни, защото майка, която се е справила със себе си, ще улучва и времето, и мярката за нещата много по-лесно, по-скоро – по интуиция:
   За честотата и емоционалната наситеност на разговорите за осиновяването - съгласна съм с Чандра, че не трябва да се говори излишно. Идеята, че тези разговори са необходими за съвместното (с детето) благополучие не бива да се превръщат в натоварваща задача, която трябва да се отметне. Не, не е необходимо. Щом чувстваме тежест, нека отложим или дори да премълчим. Колкото по-естествено – толкова по-добре. Ако не ни се говори или пък не знаем какво да кажем – няма нищо лошо в мълчанието. Всяко нещо – с времето си.
   По същия начин одобрявам    и фазата на прекалената откритост – тя е естествена и трябва да се премине – това е като фазите при стерилитета – не минеш ли през нещо, по късно то се връща видоизменено и, за съжаление, често – болезнено. Щом един човек иска да разкаже на целия свят за щастието си – това е ОК – ние, околните, се радваме и сме съпричастни, а не търсим скрити егоцентрични мотиви. Защото чувството не е гордост, макар че се маскира и проявява като такова, а чиста радост от детето. И тази еуфория минава от самосебе си. Bubaranski много добре го описва.
   Хайде, лека нощ, че стана 2 ч.! В началото мислех да напиша, че любовта компенсира всичко, както и всичко изгражда, но ми стана неудобно и затова написах този предълъг анализ на това просто изречение

Здравейте, г-жо Савова!
Ще обясня на кратко ситуацията си и ако прецените, че въпросът ми не е за този форум, моля само ми кажете. Видях какви са основните идеи на Вашите консултации, но в момента не знам към кого да се обърна.
Живея с мъжа до мен (нямаме брак) от 4 години. Познаваме се от 5. Имаме едно прекрасно момиченце на 9 месеца, резултат от 2-ра инсеминация. Всичко беше наред до раждането на детето. Мислех, че сме идеалното семейство и дори си позволих да кажа и на себе си и на него, че съм щастлива. После всичко се обърка. Той започна контакт (наричам го така, защото той твърди, че не е връзка) с 22-годишно момиче. Не иска да се разделяме, твърди, че няма нищо с нея, но аз "хващах" на няколко пъти неща, които говорят обратното. Сега твърди, че го тровя, че съм виновна аз (не ми обяснява защо, а казва просто да търся вината в себе си). Пак не си тръгва, но се караме всяка вечер. Аз пък, решила, че го обичам и не искам без него, търпя всички скандали и обиди и не знам какво да правя. Мисля основно за детето, а не знам дали това трябва да е водещото. Просто нищо не знам вече! Не мога и да реша какво и как да направя. Плача ежедневно, въпреки, че мислех, че съм силна жена и това неминуемо се отразява на детето. Мога да опиша конкретни ситуации, за да ми кажете луда ли съм, както смята той, но не искам да спамя темата. Благодаря предварително и съжалявам, ако ситуацията ми не е за тук! Нека модераторите изтрият поста ми, ако преценят.

Мила Ваня,
Отново ще ти пиша тук , незнам как да започна. Първо имам полово предаван инфекция - споделих с няколко човека за това , малко или много съм на 28 години и сама мога да взимам решение за здравето си и всичко останало и за най правлината процедура за лечение. Имам тежка дисплазия на маточна шийка без извършено лечение , и какво получих един куп упреци , обиди и всичко останало и как да не се сринеш психически след всичко това. Така е, две от най близките ми приятелки ме разбраха но други не , а в момента не мога да общувам дори с гинеколога си защото според нея аз искам да сме приятели , а аз съм на друго мнение. За мен когато чувстваш един човек приятлески и му говориш нещата така то това не значи че си приятел с него. На друг лекар не искам и да разчитам но вече незнам как да постъпя в таз сигуация и малко по горе описаната, от мен. Тежко ми е, но незнам дано всичко се оправи един ден...

Здравейте, г-жо Савова!
Имам детенце на 8месеца, получи се след четвъртият опит ИКСИ, пътя до успеха беше много труден, но аз винаги вярвах че ща бъда майка. Родих нормално, точно на термина,едно невероятно сладко момиченце. Бебето се развива перфектно! Но мен много ме е страх нещо да не и се случи. Или като го мисля, да не вземе да го предизвикам.  Преди няколко дена четох значението на имената и там някой луд беше написал, че много често на жени с моето име им се случва да загубят дете. Знам, че това е пълна глупост, но на мен ми подейства доста зле.