www.zachatie.org

Репродуктивно здраве => Емоционална подкрепа => Темата е започната от: Ваня Савова в Януари 14, 2011, 20:49:52 pm

Титла: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Януари 14, 2011, 20:49:52 pm
Здравейте, мили момичета!
Казвам се Ваня Савова и ви се представям накратко.
Очаквам да споделите всичко, което ви вълнува с голямо нетърпение!

Професионален интерес:
-   Репродуктивни проблеми
-   Стерилитет и инфертилитет
-   Пренатална и перинатална психология
-   Осиновяване

   С проблема се сблъсках през 2005 година, когато самата аз започнах да водя борбата, която 270 000 двойки в България водят. Преминаването през собствения Ад на безнадеждността и ежедневния сблъсък с нещастието на хората с репродуктивни проблеми ме накара дълбоко да преосмисля собствените си чувства, нагласи и идеи. Наблюдавах безсилието на голяма част от професионалната психологическа общност, която работеше с догадки, предположения и безполезна теоретична материя. Разбира се, аз извървях дълъг път, който предлагам под формата на концентриран споделен опит. Въпреки това знам, че всеки човек е вселена, която има право да бъде щастлива.
   Работя с жени, претърпели загуба по време на бременността, както и с двойки с проблемни отношения вследствие на репродуктивни проблеми.
   Консултирам жени и двойки, очакващи дете след стерилитет по въпросите на бременността, раждането и майчинството. Работа със страховете на бременната, нагласата за раждане; доверието в себе си и околните. Един от основните проблеми в двойката е невъзможността да се отпусне вследствие на дългите години напрежение и свръх-очаквания. Те се проявяват в специфична симптоматика, отпечатваща се върху детето/децата и променяща коренно отношенията в двойката, но често оставаща неразпозната.
   Хората, към които със сигурност имам лична слабост, са поелите пътя на осиновяването. Достигането до това решение обикновено е предхождано от дългогодишно вглеждане в себе си, от смел опит да се видиш сам и оголен, живеещ точно при тези обстоятелства и точно сега. Реализмът на тези хора и годините на очакване обаче, се сблъскват с отношението на социалните работници и нелеката процедура, което в някои случаи ги връща назад по извървения път. Вярвам – за кратко.
    Всичко е поправимо и изход има!

Професионална биография:
Ваня Савова Александрова е магистър-психолог. Влиза и завършва с отличие психология в Софийски Университет „Св. Климент Охридски” с две специализации:
1.   Клинична и консултативна психология;
2.   Социална и политическа психология.
     В момента продължава научните си занимания с философия на съзнанието и езика в СУ като хоби.
    През 2000 и 2001 година формира собствения си опит чрез психодрама.
    След дипломирането си през 2001 г. се занимава с преподавателска и педагогическа работа,  както и с индивидуално консултиране на тийнейджъри от дисфункционални семейства.
    През 2003 участва в дългосрочно обучение “Религия и общество в България”, Холандия, с практикуми по медии, полово-ролеви отношения, консултиране и психиатрия, лидерство, тийм-билдинг, сертифицирано от UNDP, Kerkinactie.
    От 2004 до 2007 се отдава на частна практика, организационно консултиране, провеждане на фирмени тренинги и психологически подбор.
   От 2007 паралелно с терапевтичната си практика, се занимава и с организационна психология.
    
Член на Дружеството на психолозите в България /ДПБ/ - регистрационен номер BGRP 0004;
Член на Българска асоциация по управление и развитие на човешките ресурси /БАУРЧР/


Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: du6ka в Януари 14, 2011, 22:28:29 pm
Добре дошла сред нас, г-жо Савова!
Благодарим за протегната ръка!
Пътят, който се налага да извървим, за да сбъднем мечтите си, понякога е дълъг и труден.
Радвам се, че има хора, като Вас, които съвсем безкористно и благородно оказват  своята професионална помощ!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: denisa в Януари 15, 2011, 16:27:21 pm
Добре дошла и от мен, г-жо Савова!
Точно в този момент имам огромна нужда от психолог.В момента ми е трудно да пиша, но много скоро ще се възползвам от услугите ви. Бъдете здрава!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: sineva в Януари 16, 2011, 19:16:20 pm
Госпожо, Савова, какво мислите за прословутия съвет по повод стерилитета - "Успокой се и ще стане!" Лично аз го чувам от познати и колеги почти всеки ден, но не му отдавам особено значение. Има ли някакви изследвания до колко психиката и стресът влияят върху стерилитета?
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Януари 17, 2011, 00:34:22 am
Госпожо, Савова, какво мислите за прословутия съвет по повод стерилитета - "Успокой се и ще стане!" Лично аз го чувам от познати и колеги почти всеки ден, но не му отдавам особено значение. Има ли някакви изследвания до колко психиката и стресът влияят върху стерилитета?

Здравейте, sineva,
   този съвет обикновено ни се дава от хора, които не са в нашето положение и обикновено има обратен ефект - вместо да успокоява, той напряга. Това са не просто празни думи, а думи, които ни засягат, защото ни вменяват, че ние контролираме забременяването, т.е. - бихме забременели по желание, което, разбира се, е абсурдно. Тези думи подчертават нашето безсилие и затова не са умести към човек с репродуктивни проблеми, но Вие знаете, че хората не ги използват злонамерено, а от позицията на собствения си положителен опит. По-полезно за нас е да се опитаме да ги разберем и да не изпадаме в положението на раздразнени и капризни жени, пред които хората трябва да си мерят приказките, защото това впоследствие ще се обърне срещу нас. Лично аз на гърба си съм изпитвала притеснението на хората от това какво ще кажат и как ще го разбера, защото съм давала достатъчно поводи. Добре е да се пазим от самоизолация.
   Относно втория Ви въпрос - по него има достатъчно литература в Интернет пространството, той е много дълга тема, може да се запознаете с нея и да обсъдим конкретен въпрос, ако имате такъв. Но последното, което искам да направя тук, е да се занимавам с теории, които не са обвързани с никакъв случай.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Serendipity в Януари 17, 2011, 08:06:46 am
Уважаема, г-жо Савова,
първо искам сърдечно да Ви благодаря за отзивчивостта и помощта, която оказвате на хора в нашето трудно положение. Бог да ви закриля!
Обръщам се към Вас с въпроса, работите ли често със самотни майки и пред какви психологични проблеми са изправени най-често те при отглеждането на детето си? Има ли чести случаи на самотни жени, осиновили дете, и според Ваши наблюдения, пред какви емоционални проблеми се изправят най-често?
Не знам дали успях правилно да се изразя, ще Ви бъда благодарна, ако все пак ми отговорите.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Януари 17, 2011, 23:13:10 pm
Du6ka и denisa, благодаря за милото посрещане, желая Ви здраве!
Denisa, желая Ви бързо възстановяване-от каквото и да е! То зависи най-вече от Вас.
Уважаема, г-жо Савова,
първо искам сърдечно да Ви благодаря за отзивчивостта и помощта, която оказвате на хора в нашето трудно положение. Бог да ви закриля!
Обръщам се към Вас с въпроса, работите ли често със самотни майки и пред какви психологични проблеми са изправени най-често те при отглеждането на детето си? Има ли чести случаи на самотни жени, осиновили дете, и според Ваши наблюдения, пред какви емоционални проблеми се изправят най-често?
Не знам дали успях правилно да се изразя, ще Ви бъда благодарна, ако все пак ми отговорите.
Serendipity, благодаря сърдечно и на Вас за силните думи, но преди да Ви отговоря, имам една молба към Вас и всички, които ще ми пишат: моля ви, споделяйте колкото се може повече подробности. Няма от какво да се притеснявате – вие сте с никовете, аз съм с името си :D При жива терапия първата среща е посветена само на формулировка на проблема, а тук, така и така е достатъчно затруднено, няма как да разбера за какво точно иде реч. Конкретността е във взаимна полза, празните теории на никого не са полезни.
Serendipity, ще отговоря на трите Ви въпроса с презумпцията, че става дума за Вас, тъй като иначе трябва да считаме, че ме питате принципно за цял клон от психологията. Да, самотните майки често са изправени пред трудности – снизходително отношение от страна на околните, дори и близките; чувство за вина; самота; комплекс на „жертвата”; свръхнатоврване на детето с очаквания; компенсаторни механизми на привързване; проблемно отделяне; трудно формиране на идентитет през пубертета и много други в зависимост от случая. Това в никакъв случай не означава, че формално имащите брак нямат никакви проблеми.
   Случаите на жени, осиновили дете и отглеждащи го като самотни родители не са чести. Вероятно по-скоро поради тежката процедура, отколкото поради консерватизма или предразсъдъците на българите. Напротив – като цяло българките са сърдечни, емоционални, работливи и смели. Мисля, че обществената нагласа е много позитивна дори, но не бива да забравяме и скритите социални нагласи към самотните родители, за които стана дума по-горе. Не защото хората са осиновили дете, а защото са самотни, но това е принцип, валиден за всеки, отличаващ се с каквото и да е от групата. Масата има тенденция да асимилира, така че това е нещо, което трябва да се приеме преди човек да предприеме тази стъпка. Ясно трябва да се каже, че самотните родители, било то жени или мъже, било то биологични или не, изпитват емоционални колебания най-вече, породени от  социален натиск, който родителите свръхкомпенсират често за своя собствена сметка. Ще цитирам принцип от правото – комуто ползите, нему и вредите. Но това не означава, че не са щастливи. Познавам самотни родители, които са не просто по-добри такива от семейните, но и живеят по-пълноценно, защото умеят да ценят това, което имат и знаят как са го постигнали.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Alice в Януари 17, 2011, 23:38:34 pm
Здравейте, г-жо Савова!
Въпросът ми е следният: Как да се справя с проблема "неизяснен стерилитет", като във всеки един миг от съществуването ми мисълта ми е заета изцяло и единствено с този проблем и мечтата ми за мое собствено бебе? Работя целодневно, ходя два пъти седмично да спортувам /за да се разсейвам, но и това не ми помага ососбено/, уикенда обикновено сме на път с мъжа ми. Вече седем години тази дигноза ме мачка, а решение от никъде не идва. Моля, посъветвайте ме какво бих могла да направя, за да "облекча" ума си от това напрежение. Благодаря Ви предварително!  :)
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: fibo в Януари 17, 2011, 23:47:20 pm
Г-жо Савова,бъдете здрава!Благодаря за помоща която предлагате!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Serendipity в Януари 18, 2011, 08:34:07 am
Здравейте, г-жо Савова! Много Ви благодаря за отговора, исках да Ви спестя четенето на дълъг пост и обяснения от моя страна, като не се замислих, че по друг начин няма как да разберете ситуацията и какво точно ме вълнува. Въпреки това, сте описали много точно проблемите, които изникват в представата ми за бъдещето ми като самотна майка. Самата аз съм отгледана от двама любящи родители, всичките ми познати и приятели отдавна са семейни с по 1-2 деца, и нямам с кого да споделя тревогите си или да поискам съвет.
Още веднъж Ви благодаря, ще се обърна отново към Вас скоро с по-конкретно формулирани въпроси. Желая Ви много щастие и успехи.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: mari-al в Януари 18, 2011, 18:30:28 pm
Здравейте, г-жо Савова и добре дошла!
Дано наистина сте много полезна тук, каквото е, виждам, желанието Ви!
Благодарим за помощта, която предлагате!
Бъдете здрава!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: elora_cat в Януари 19, 2011, 11:52:57 am
Здравей Ванче и много се радвам, че отделяш от личното си време за консултации. Поздрави от нас и успех. Сигурна съм, че ще си много полезна на момичетата.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Tanitа в Януари 19, 2011, 12:43:34 pm
Здравейте Г-жо Савова,
Блгодаря ви помощта и отделеното лично време!
Бих искала да попитам нещо, което предполагам, че касае много от момичетата тук, както разбира се и мен.
По време на процедура психологическия фактор е смазващ, всяка една от нас е подложена непрестанно на цяла гама полюсни емоции, ако мога така да се изразя: от свръхочаквания до пълно отчаяние. Има ли някакви техники за овладяване на емоционалното състояние и съответно някаква "подготовка" за по-лесно приемане на негативен резултат?
Благодаря предварително!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: цигу в Януари 19, 2011, 15:15:29 pm
Танита, благодаря ти, че зададе въпроса. Само ще допълня кое ме плаши мен лично.

Госпожо Савова, вече съм в подготвителна фаза за първата си процедура за оплождане икси и страхът започва да ме обсебва.

Тревожи ме не страхът от неуспеха по принцип, а склонността ми да фиксирам опасенията си върху конкретни проблеми: че ще пропусна инжекция, че в лабораторията няма да изберат най-добрите сперматозоиди за оплождане, или че мъжът ми пие алкохол и това ще доведе до привидно добри, но некачествени сперматозоиди.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: evita1717 в Януари 19, 2011, 15:45:01 pm
Здравейте г-жо Савова и от мен!Благодаря Ви за помощта , която сте решили да ни оказвате!!!
Ето ги и моите притеснения.
Имам зад гърба си един опит,при който не стигнахме до трансфер.Изживях го тежко ...Сега ни предстои втори опит и страхът от това , че "филмът" може да се повтори отново ме ужасява!Не успявам да се преборя сама и да си внуша,че трябва да не мисля така , защото далеч не си помагам , но факт е че в главата ми постоянно се разиграва предишния сценарий ...Не искам да е така , но чувството на безпомощност е в мен и не мога да го надвия.Не мога спокойно да се оставя да вървят нещата и лекарите да си вършат работата.Винаги търся под вола теле и не съм от вярващите, а напротив - разсъждавам постоянно в-у най-неприятният развой на нещата.И това е вид самозащита предполагам , подготвяйки се за лошото , защото така съм един вид "готова" и разочарованието е някак притъпено,видимо поне...!
Сигурно съм  абсолютна перка , но това съм аз ?!?
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Януари 19, 2011, 17:37:28 pm
Здравейте, г-жо Савова!
Въпросът ми е следният: Как да се справя с проблема "неизяснен стерилитет", като във всеки един миг от съществуването ми мисълта ми е заета изцяло и единствено с този проблем и мечтата ми за мое собствено бебе? Работя целодневно, ходя два пъти седмично да спортувам /за да се разсейвам, но и това не ми помага ососбено/, уикенда обикновено сме на път с мъжа ми. Вече седем години тази дигноза ме мачка, а решение от никъде не идва. Моля, посъветвайте ме какво бих могла да направя, за да "облекча" ума си от това напрежение. Благодаря Ви предварително!  :)
Здравейте, Alice!
Във въпроса Ви съзирам няколко подтеми:
1.   Вземането на решение за периметъра на действие – докъде и доколко Вие сте решена да родителствате;
2.   Емоционалното „зацикляне” в един затворен кръг;
3.   Отвореност към действия
  1. По първия въпрос – Вие казвате „мое собствено дете”, което, предполагам, на форумния ни жаргон, означава „биологично”. Ако греша, моля за извинение, поправете ме! Щом Вие ясно сте осъзнали Вашето желание да имате единствено биологично дете по една или друга причина, която не е важна в случая, половината път е извървян – не сте в процес на вътрешна трансформация на промяна на ценностите, което се случва с хората, взимащи решение да осиновят. Вашите действия  са свързани само с медицински процедури. Това автоматично означава, че нашите очаквания оттук насетне са насочени най-вече навън – към възможностите на медицината и на хората. Един вид – пада Ви една отговорност. Центърът на очакванията е изместен към външни фактори, а не търсите решение на проблема вътре в себе си, най-общо казано.
   2. Оттук идва и огромната травма, с която ежедневно живеете. По-точно описание на нашите чувства едва ли има – „диагнозата ме мачка”. В момента Вие се поставяте в позицията на „жертвата”, която търси нещо, но решението е отвън. Но решение не какво да е, а засягащо генерално устоите на собствения Ви живот. Това натоварване със свръхочаквания на външни фактори усилва Вашето чувство за безсилие, безпомощност и гняв, защото нямате контрол над ситуацията. Тя още повече се усложнява от факта, че т. нар. стерилитет е неизяснен. Това означава изключително щателни медицински изследвания на възможните причини. Тук просто Ви нахвърлям някои посоки на действие:
- активно медицинско проучване, информиране и консултации с водещи специалисти. В края на краищата, има една приказка: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ!”;
- работа върху доверието с Вашия лекар. Знаете, че в този сектор на медицината 2+2 често не е 4 и в този смисъл тоталното, безрезервно доверие във Вашия лекар е абсолютно задължително за постигане на успех, било то и доверие, породено от умора и отчаяние. Но важното е да харесвате лекаря си;
- активно контактуване с хора във Вашето положение, най-добре – групи за взаимопомощ, които чрез механизма на идентификация помагат за по-лесното преодоляване на чувството за отхвърленост и различие.
   Продължаваме обаче да стоим в полето на чуждата отговорност, нали забелязвате. Нашите действия, колкото и да са адекватни, не могат да заменят чувството ние да караме влака. И щом сме избрали това, няма как да не си припомним мъдростта: „Господи, дай ми смирение да приемам нещата, които не мога да променя, смелостта да променям нещата, които мога да променя и силата да прозирам разликата между едното и другото!” Т.е. –искаме или не, достигаме до идеята за някакво упование, някаква вяра. Не знам дали сте вярващ човек, но това много би Ви улеснило, тъй като вярващият човек не крои големи планове за бъдещето, защото е приел мисълта, че контролът за живота му е изначално извън него. Той вярва, че някаква друга сила/енергия /независимо от името/ носи отговорността и постъпва по най-добрия начин. Това е посока за размисъл, която Ви давам, тъй като веднъж пътят ни е затворен от това, че друг решава вместо нас дали да имаме дете-медицината; втори път може да го затворим и вътре в нас – с идеята, че няма сила, която да реши. Тогава какво остава – да стоим и се мъчим – докога? Цял живот ли? Ако това е продължило 7 години и Вие не предприемете нищо, за да го промените, то ще продължи.
    С две думи – идеите, че ключът към щастието, което търсим, се намира извън нас е изключително натрапчива /погледнете рекламите/ и само ни лишава от възможността да обичаме себе си. Което е основа за благополучие и взаимно разбирателство. Вие може да посещавате и още няколко спорта, разбира се /спортът е здраве, както знаем/, но това няма да Ви освободи от чувството на хваната в капан точно защото не работите с духа си, а с външни фактори и следствия.
   Въпросът, който поставихте, е много генерален и се отнася до повечето от нас, включва толкова много подтеми, но аз само се опитах да дам насоки къде да търсите в ограничения от самите нас периметър на действие. Благодаря за въпроса Ви!
   3. Оттук следва и въпросът дали Вие ще преосмислите /разбира се, това става много бавно и човек „узрява”/ някои свои позиции или ще решите да действате по-механистично и да се надявате, че някой ще ни свърши работата.

elora_cat, mari_al, fibo, здравейте, радвам се, че ви "виждам"!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Януари 19, 2011, 18:58:31 pm
Здравейте Г-жо Савова,
Блгодаря ви помощта и отделеното лично време!
Бих искала да попитам нещо, което предполагам, че касае много от момичетата тук, както разбира се и мен.
По време на процедура психологическия фактор е смазващ, всяка една от нас е подложена непрестанно на цяла гама полюсни емоции, ако мога така да се изразя: от свръхочаквания до пълно отчаяние. Има ли някакви техники за овладяване на емоционалното състояние и съответно някаква "подготовка" за по-лесно приемане на негативен резултат?
Благодаря предварително!
Tanita,
   Лесно е да вземем „рецепта” с упражнения за дишане или асани /давам за пример именно тях, защото източните практики неслучайно са наречени „духовни”-те са психофизични-действат на тялото и на душата едновременно/, но къде отива  личната нагласа, която е основен фактор за нетравматично протичане на процедурата и приемането на евентуален неуспех? Техниките може да свършат работа в момента, но нямат цялостен ефект върху чувствата ни. Освен това те са общи, а ние, хората сме различни - на невротичните типове действа едно, на психотичните - друго /това са категории по принцип, означават потенциал за тип реагиране, а не че човекът е невротик или психотик/. Разбира се, това не пречи да се запознаете с такива, но това няма да доведе до качествена промяна на нагласата, отношението, реакцията към процедурата.
   С Вас искам да споделя как постъпвах аз, тъй като имам чувството, че сте с предшестващи неуспехи – така излиза от думите Ви – „смазващ фактор’,”...до пълно отчаяние” и т.н. Аз имам множество неуспехи по неизяснена причина след тубарен фактор, което утежняваше ситуацията, тъй като когато имаш враг - знаеш с какво да се бориш, а когато нямаш, си сам със себе си и „Божията воля”, един вид. Та /това обаче става с „практиката”  :(/ – реших да възприема безкрайните медицински манипулации като работа. Знам, че това е начин да се дистанцирам от емоциите си, но няма как човек да преживее толкова мъка, без да има механизъм за туширане на силата й. Реших, че това е мое задължение, което, както, когато ходим без удоволствие на работа, вършим, но с разликата, че е жизненонеобходимо за щастието ми. На работа мога да спра да ходя, но в клиниката – не,  защото аз избирам да имам дете. Ето защо мотивът ми беше изключително голям да съм търпелива, делова и упорита. Опитвах се да разтоваря пункции, трансфери и др. процедури от ореола на ритуали „на живот и смърт”. Вечерях си нормално, вършех си другата работа и знаех, че утре ще имам много емоционална среща, дори се радвах, че ще видя любими хора, които се борят за мен – как да не ги обичам? Затова и чувството на благодарност много ме крепеше; знаех, че не отивам на страшно място, а на най-доброто възможно.
   Страхът от неуспех е нещо, което трябва да се приеме. Ние съзнателно избираме следващ опит, знаейки от какво е съпътстван той. Знаем, че е вероятно да е неуспешен, но въпреки това го правим, защото ползата при успех е по-голяма от вредата при неуспех. След като сме сметнали плюсовете и минусите на един нов опит, какъв е проблемът да прегърнем този страх и да признаем – „Да, аз се страхувам, че опитът ще е неуспешен, защото не знам как ще ми се отрази. Не знам дали ще имам сили занапред.” Т.е. – ние не се страхуваме от това, че няма да имаме дете – ние и в момента го нямаме, знаем какво е да нямаш дете, а се страхуваме от начина, по който ще реагираме. Защо не оставим този въпрос на утрешния ден? Това не се е случило, затова е излишно да го мислим. Ние сме принудени да се опитаме да живеем малко „по-цигански”, от ден за ден. Така сме оцелели. Да не би да не сме продължили? Продължили сме. Напълно вероятно е това да стане и в бъдеще. Критично за нас е страхът от „изчерпване” да е по-голям от самото изчерпване. Не бива да позволяваме заблудата, че няма да се справим да ни завладее, защото така реалният ни враг – истинското несправяне става по-силен. Ние трябва да го обезвредим, оголвайки го – сваляйки една по една маските му като си зададем въпроса „От какво точно ме е страх?”.
   Моля за извинение, че отговорих на първата част от въпроса Ви субективно, но това е, защото не познавам нагласите Ви като цяло.

Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Януари 19, 2011, 19:50:17 pm
Танита, благодаря ти, че зададе въпроса. Само ще допълня кое ме плаши мен лично.

Госпожо Савова, вече съм в подготвителна фаза за първата си процедура за оплождане икси и страхът започва да ме обсебва.

Тревожи ме не страхът от неуспеха по принцип, а склонността ми да фиксирам опасенията си върху конкретни проблеми: че ще пропусна инжекция, че в лабораторията няма да изберат най-добрите сперматозоиди за оплождане, или че мъжът ми пие алкохол и това ще доведе до привидно добри, но некачествени сперматозоиди.

Цигу, може да прочетете и отговора на tanita,
   Страховете, които имате са вследствие на стреса, която поражда една такава процедура. Вероятно и като човек сте по-скоро тревожна, активна, неспокойна, в добрия смисъл на думата. Аз самата съм такава и съм имала тези „оперативни” опасения. Нарекох ги „оперативни”, защото са свързани с извършване на механични, рутинни, задължителни действия.
    Генерализираната тревожност, а не конкретните й прояви, е причината. Ако не е страхът от пропуснатата инжекция, то ще е страхът от закъснения, например, или нещо друго. Излишно е да нищим един по един всеки един страх – да Ви казвам, например, че процентът вероятност да пропуснете инжекция е 0, 00000...., тъй като това е свързано с поредица от човешки грешки – на екипа,  Ваша, а и манипулацията не е със строго фиксиран час /в случай на закъснение/, т.е. – необходимо е цял ден група хора да не разсъждават, за да се случи това и това са прецеденти.
   По-добре е си направите един хубав план, което, почти съм сигурна - правите, и да разчитате изцяло на него. Тези мисли като от грамофонна плоча, които Ви задръстват потока от мисли и Ви разконцентрират ще си отидат ако се опитате да приемете мисълта, че някой друг носи отговорност, а не Вие. Този път си спомнете добрите моменти с медицинския екип, спомнете си за каква добре работеща машина става дума, мислете за огромната споделена борба на човека до себе си и му вярвайте. Доверието е Вашият отговор. Дори Ви препоръчвам нещо – дано не Ви се стори пресилено – да се опитате да се поставите в ситуация на човек в почивка. То горе-долу е така – правят Ви медицински манипулации, при това с най-хубавата цел /а не се лекувате от нещо/ и затова Вие трябва да си почивате и да оставите на другите да се грижат за Вас.
   Позволявам си да изместя акцента на въпроса Ви относно алкохола. Разбирате, че страхът Ви е неоснователен, тъй като нормалната употреба не води до изменения, че дори и ненормалната – по тази логика алкохолиците не биха имали деца /това е по-скоро метафора, не изказвам медицинско становище/ . Проблемът е другаде. Една злоупотреба носи със себе си други, психологически и духовни проблеми, които имат решаващо значение при асистираната репродукция Освен личната неудовлетвореност и дискомфорт, злоупотребата създава цялостна духовна нагласа на негативизъм и неприемане. Това, разбира се, са настроения, които се предават и на другия човек в двойката, двамата са като скачени съдове. Затова – ако има подобен момент - /аз нямам представа дали е така, казвам тези неща превантивно/ е необходимо да се запознаете с проблематиката на съзависимостта и да започнете да работите по психическото си откъсване от този емоционален „затвор”. Повтарям, че не обвързвам този отговор с Вашия въпрос, но ми се струва много важен, за да пропусна да кажа - за всеки случай.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Януари 19, 2011, 20:31:54 pm
Здравейте г-жо Савова и от мен!Благодаря Ви за помощта , която сте решили да ни оказвате!!!
Ето ги и моите притеснения.
Имам зад гърба си един опит,при който не стигнахме до трансфер.Изживях го тежко ...Сега ни предстои втори опит и страхът от това , че "филмът" може да се повтори отново ме ужасява!Не успявам да се преборя сама и да си внуша,че трябва да не мисля така , защото далеч не си помагам , но факт е че в главата ми постоянно се разиграва предишния сценарий ...Не искам да е така , но чувството на безпомощност е в мен и не мога да го надвия.Не мога спокойно да се оставя да вървят нещата и лекарите да си вършат работата.Винаги търся под вола теле и не съм от вярващите, а напротив - разсъждавам постоянно в-у най-неприятният развой на нещата.И това е вид самозащита предполагам , подготвяйки се за лошото , защото така съм един вид "готова" и разочарованието е някак притъпено,видимо поне...!
Сигурно съм  абсолютна перка , но това съм аз ?!?
Здравейте, evita1717,
Моля ви да прочетете отговора ми до tanita в частта му за страха-че ние се страхуваме повече от нашите реакции, отколкото от неуспеха сам по себе си. Ще го допълня тук. Имайте предвид, че нашите чувства са динамични и се развиват. Т.е. – дори и да си причиняваме това предварително да преживяваме мъката от неуспеха, то ние не преживяваме пълноценно загубата си, както е при реална такава, а илюзията за нея. Това е безсмислено, тъй като чувствата ни се променят и Вие вероятно много пъти сте чули от жени с повече опити, че са преминали през всякакви състояния – на абсолютна вяра, на отчаяние, на безразличие и т.н. Следователно ние не знаем как ще преживеем евентуален неуспех без той да се е случил. Чувството на обреченост – че всичко ще се повтори - е подвеждащо и е остатъчен ефект от миналия опит. Тъй като то е независещо от нас, Ви предлагам да действаме на рационална, а не емоционална основа: да се опитаме да „започнем начисто” –все едно, че отиваме да живеем в друг град. Да, технологично процедурата е една и съща, но нашия живот е вече друг. Когато хората се женят за втори път нима имат същите чувства и усещания към втората си жена като към първата? Или възприемат второто си дете като близнак на първото? Не. На процесно ниво уж нещата се повтарят, но ние сме вече други хора и в този смисъл е много, много вероятно да имаме и друго /по-справящо се, по съхраняващо ни/ поведение, защото опитът учи и човек се учи /и емоционално/ постоянно. Вземете за пример жените с повече опити. Те не са преминали през всичко това, защото са по-смели, по-силни или се справят по-ефективно с чувствата си, а благодарение на способността на човек да се променя. Вярвайте в себе си, Вие не сте по-различна; щом сте стигнали дотук, има за какво да се гордеете със себе си!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: fibo в Януари 19, 2011, 23:24:59 pm
Танита, благодаря ти, че зададе въпроса. Само ще допълня кое ме плаши мен лично.

Госпожо Савова, вече съм в подготвителна фаза за първата си процедура за оплождане икси и страхът започва да ме обсебва.

Тревожи ме не страхът от неуспеха по принцип, а склонността ми да фиксирам опасенията си върху конкретни проблеми: че ще пропусна инжекция, че в лабораторията няма да изберат най-добрите сперматозоиди за оплождане, или че мъжът ми пие алкохол и това ще доведе до привидно добри, но некачествени сперматозоиди.

    Позволявам си да изместя акцента на въпроса Ви относно алкохола. Разбирате, че страхът Ви е неоснователен, тъй като нормалната употреба не води до изменения, че дори и ненормалната – по тази логика алкохолиците не биха имали деца /това е по-скоро метафора, не изказвам медицинско становище/ . Проблемът е другаде. Една злоупотреба носи със себе си други, психологически и духовни проблеми, които имат решаващо значение при асистираната репродукция Освен личната неудовлетвореност и дискомфорт, злоупотребата създава цялостна духовна нагласа на негативизъм и неприемане. Това, разбира се, са настроения, които се предават и на другия човек в двойката, двамата са като скачени съдове. Затова – ако има подобен момент - /аз нямам представа дали е така, казвам тези неща превантивно/ е необходимо да се запознаете с проблематиката на съзависимостта и да започнете да работите по психическото си откъсване от този емоционален „затвор”. Повтарям, че не обвързвам този отговор с Вашия въпрос, но ми се струва много важен, за да пропусна да кажа - за всеки случай.


Позволявам си да се намеся,понеже Цигу може би не се е изразила достатъчно ясно,а и мен ме вълнува същия въпрос.Работата е там ,че те и ние сме с мъжки фактор.Тук всякакъв вид злоупотреба - тютюнопушене или алкохол вреди.А нашите половинки отказват под всякакъв повод и предтекст да се "постараят" повече.Това нас ни вбесява меко казано.Контролът е изцяло извън нас и без това.А когато мъжът отказва да се лекува,да се старае и да поделя борбата(за мен така излиза) - то за какво иде реч?? На края какво се получава - нас ни бучат,тъпчат с хормони,ходим по процедури които ни смазват,те - една спермограма.Туй то.За която дори не се стряскат да се постараят да оптимализират до колкото могат,че нещата и без това са мазало!Аз лично,на моя мъж съм му копувала добавките,ровела съм се до ранните часове да чета и да се образовам.Поръчвала съм от къд ели не,какво ли не...Дори и по час му казвах и напомнях кое кога се пие и т.н. Че накрая и час за операзията му на Варикоцеле аз му записах,понеже уговорката ни беше  - след пункцията - отива да се оперира.Без значение от резултата.Е,резултата беше негативен,а той два месеца по-късно още не беше звъннал за консултация...

Извинявам се за дългия пост и обширните обяснения.Но мисля,че за това справяне говори Цигу...
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: цигу в Януари 20, 2011, 00:13:02 am
Тревожи ме... че мъжът ми пие алкохол и това ще доведе до привидно добри, но некачествени сперматозоиди.
Позволявам си да изместя акцента на въпроса Ви относно алкохола. Разбирате, че страхът Ви е неоснователен, тъй като нормалната употреба не води до изменения, че дори и ненормалната – по тази логика алкохолиците не биха имали деца /това е по-скоро метафора, не изказвам медицинско становище/.
Позволявам си да се намеся,понеже Цигу може би не се е изразила достатъчно ясно,а и мен ме вълнува същия въпрос.Работата е там ,че те и ние сме с мъжки фактор.Тук всякакъв вид злоупотреба - тютюнопушене или алкохол вреди.А нашите половинки отказват под всякакъв повод и предтекст да се "постараят" повече.Това нас ни вбесява меко казано.Контролът е изцяло извън нас и без това.А когато мъжът отказва да се лекува,да се старае и да поделя борбата(за мен така излиза) - то за какво иде реч??...

Благодаря Ви за изчерпателните отговори за страха. Обясненията Ви са ми полезни.
И Фибо добре ме е допълнила. Посочих опасенията за алкохола като пример как обличам страха си конкретно и оперативно  :)

Но моето отношение е различно: аз не искам да упражнявам пълен контрол. Партньорът ми е здравомислещ, отдаден на борбата ни и често внася баланс, когато залитам в крайности.  Пълното спиране на алкохола при нас не помогна за забременяване нито спонтанно, нито с инсеминация при оптимални условия.

В един идеален свят, бих предпочела да продължи с пълното въздържание, но в реалния приех, че този фактор не е решаващ за успеха. Щом чашка на ден му помага да се чувства нормално предвид всички други проблеми, приемам го. Не искам да си вгорчаваме отношенията, имаме много хубава връзка. Животът ни ще продължи независимо от изхода на процедурата.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Януари 20, 2011, 16:42:21 pm
fibo, не ползвам "цитат", защото се задръства постът.
  Това с мъжкия фактор променя нещата. Сега вече съм съгласна, че всеки вид злоупотреба вреди. Въпросът е какво е злоупотреба. Ето защо моля за повече детайли. Благодаря много за уточнението! Разбирам, че не е нормално в нашите очи човек да има ясното съзнание, че изходът от борбата е в ръцете му и да продължава да я омаловажава. За това има причини и се съмнявам те да са свързани с чувство за малоценност, неудобство, вина в контекста на остарелите представи как мъжът прави деца. Ако става дума за именно такъв класически случай на малоценностни преживявания, моля да ми кажете, тъй като Вие най-добре познавате човека до себе си и чувствата му, колкото и маскирани да са те.
   Ако обаче Вие сте сигурна, че човекът се противопоставя негласно на усилията Ви по друга причина, значи има нещо, което му пречи да прави това, което съзнателно иска. Тогава, когато употребата носи повече вреди, отколкото ползи и въпреки това тя продължава, най-вероятно става дума за зависимост. Тя има много лица, употребата е само следствие от зависимостта. Зависимият прилича на човек, който постоянно слага ръката си върху нагорещена печка, въпреки че знае, че ще се опари. Постъпва така, сякаш действа против собствените си интереси и желания, но винаги намира обяснения в обстоятелствата. Силно вярва, че няма проблем, съвсем не лъже, когато го казва и е убеден, че може да спре, когато поиска. Постоянната злоупотреба дори не е задължителна. Повечето зависими дори не пият често или пият само даден вид алкохол /ако става дума за това вещество/.
   Тук има два проблема: Първият е, че никой, наистина никой не е в състояние за повлияе това поведение. Този, който се опита, е в позиция на съзависим. Когато боледува един член на семейството, боледуват всички заедно, при това често те страдат много по-тежко. Няма как член на семейството да помогне, той само може да подкрепи зависимостта. Уговорките, клетвите, пазарлъците и обещанията само вредят. Съзависимите трябва да разберат, че ако в момента зависимият маскира болестта си чрез бойкот на един жизненоважен житейски проблем, утре няма да се спре и пред въпрос наистина на живот и смърт. Терапията обаче е открита и засега е единствената, която помага. Ако някой се интересува, ще обясня. Затова казах в един пост, че трябва първо да се разбере дали става дума за зависимост.  
   Вторият проблем е свързан с действията на самият зависим. Единственото условие да заживее нормално и щастливо е да иска наистина дълбоко в себе си да спре. Бих дала допълителна информация, ако има интерес.
   Това е много деликатна тема, България е 30 години назад в лечението на зависимостите и съществува силна социална стигма. Не е срамно да си зависим, така както не е срамно да си болен от която и да е болест. Зависимостта е нелечима, но може да се контролира и човек да живее щастливо.
   Моля силно за извинение ако думите ми не се отнасят до някой от тук описаните случаи, но от обясненията за действия на човек против собствения му здрав разум, останах с това впечатление, а и намерих удобен случай да кажа, че има оправия, тъй като това е почти масов проблем.
   Относно това, че си водим мъжете по изследвания и процедури и поемаме голяма част от тежестта като усилия – това е ОК дотогава, докато чувстваме тежестта като, макар и неравна, споделена. Когато обаче чувстваме, че само единият тегли колата, явно става дума за друг проблем. В момента не знам какъв, само предполагам, тъй като само мъжът може да каже. Ясно ми е, че той няма да се обърне за помощ или да зададе въпрос, нито пък че Вие можете да му помогнете, но тъй като сте най-близо до него, можете да заподозрете за какво става дума и да го насочите. Оттук нанатък решението е в неговите ръце и всички действия от Ваша страна биха му навредили, както и на Вас лично.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Януари 20, 2011, 17:05:11 pm
Цигу,
   Представяте отношенията си като хармонични и мъжът – като подкрепящ. Дай Боже всекиму това, защото при такива семейства изходът е почти предрешен – щом има любов, нещата се нареждат! Радвам се и Ви ожелавам една приятна вечер!
  В предния си отговор казах, че въздържанието или употребата на алкохол са само резултати. Мисля, че спирането на алкохола би повлияло възможността за забременяване само тогава, когато става дума за зависимост и само тогава, когато е предшествано от промяна в мисленето, приоритетите и чувствата  - ако става дума за здрав човек.
   Компромисите са нещо, без което не можем. Стават опасни, когато пречат на собствените ни чувства системно.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Chandra в Януари 20, 2011, 18:19:32 pm
Здравейте г-жо Савова!
Аз също бих искала да Ви благодаря от сърце за ангажимента, за присъствието Ви тук и за чудесната темичка!  :) Със сигурност скоро ще се включа с въпросче, но засега само чета - изключително полезни мнения (и въпроси и отговори)... Страхотно!

 :flower: :flower: :flower:
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: fibo в Януари 20, 2011, 21:28:53 pm
Г-жо Савова,благодаря за реакцията...
При нас ставаше въпрос за цигарите,с алкохола не сме имали проблеми.Нещо което никога не ми е пречило,в един момент стана причина за постоянни забележки.Кавги и караници никога не сме имали,винаги е правилл това което кажа.И там е работата,чака/ше все аз да свърша нещата.За мен това беше знак за безинтерес,неборба...Може и да съм грешала...не знам,може това да е Той.В професията си е много инициятивен и отговорен,държи важни неща в ръцете си и много от работата зависи от неговите решения и акции.За мен това беше причината у дома,той да е толкова пасивен.Както е и за всико останало що се отнася до дома.Може да ми се смеят съфорумничките,но аз чаках 2 месеца да се смажат едни панти!Ето така е...у нас...
Друга страна беше и неговото мълчание...За него нещата седяха просто - има проблем - има решение,докторите си знаят работата,всичко ще се нареди...точка.Аз съм много чувствителен и емоционален човек,имах нужда да разговарям с него,не просто да си говоря/водя монолог.А той точно обратното - пълно мълчание.Та ето още един въпрос се отвори.Как се справяме с мълчанието на половинките си,с тяхната затвореност относно проблема стерилитет?Как да разговаряме със тях,така че да получим нужната утеха и подкрепа?
И,нещо конкретно,и последен въпрос,че станах досадна...При нас очуждаването започна когато влязох в 4ти месец,за мое очудване :? и все още съществува...Забелязвам го и в други двойки постигнали успех след стерилитет...На какво може да се дължи това?Имате ли наблюдения?

Пак благодаря за отделеното време
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Януари 21, 2011, 17:53:00 pm
Г-жо Савова,благодаря за реакцията...
При нас ставаше въпрос за цигарите,с алкохола не сме имали проблеми.Нещо което никога не ми е пречило,в един момент стана причина за постоянни забележки.Кавги и караници никога не сме имали,винаги е правилл това което кажа.И там е работата,чака/ше все аз да свърша нещата.За мен това беше знак за безинтерес,неборба...Може и да съм грешала...не знам,може това да е Той.В професията си е много инициятивен и отговорен,държи важни неща в ръцете си и много от работата зависи от неговите решения и акции.За мен това беше причината у дома,той да е толкова пасивен.Както е и за всико останало що се отнася до дома.Може да ми се смеят съфорумничките,но аз чаках 2 месеца да се смажат едни панти!Ето така е...у нас...
Друга страна беше и неговото мълчание...За него нещата седяха просто - има проблем - има решение,докторите си знаят работата,всичко ще се нареди...точка.Аз съм много чувствителен и емоционален човек,имах нужда да разговарям с него,не просто да си говоря/водя монолог.А той точно обратното - пълно мълчание.Та ето още един въпрос се отвори.Как се справяме с мълчанието на половинките си,с тяхната затвореност относно проблема стерилитет?Как да разговаряме със тях,така че да получим нужната утеха и подкрепа?
И,нещо конкретно,и последен въпрос,че станах досадна...При нас очуждаването започна когато влязох в 4ти месец,за мое очудване :? и все още съществува...Забелязвам го и в други двойки постигнали успех след стерилитет...На какво може да се дължи това?Имате ли наблюдения?

Пак благодаря за отделеното време

  Здравейте отново ,fibo!
Първо искам да Ви честитя бременноста / рожбата!
Вълненията Ви са нормални и се отнасят до голяма част от нас.
   Ще започна с първия Ви въпрос. Искам да Ви успокоя, че това е специфика на отношенията, която имат много двойки, преминаващи през АРТ. Аз лично съм преминала през това.
Независимо от сферата, за която говорим – стерилитет или нещо друго – нашите действия, насочени към промяна на чуждото поведение, няма да доведат до качествен и траен резултат. Ако доведат до временен, ние ще поискаме друга промяна. И така до безкрай. Единственото, което можем да направим, е да променим собственото си отношение и чувства. Всеки сам е отговорен за действията си и ако Вашият съпруг съзнава, че отношението му не Ви се нрави, но въпреки това продължава с него, то той самият би следвало да поиска промяна, а не Вие, защото по този начин само подчертавате собствената си безпомощност пред себе си и се затваряте в омагьосания кръг на „Аз искам, той не ми го дава.” Съветвам всеки, най-вече - себе си, ежедневно да спазва принципа „Живей и остави другите да живеят!” Ако приемем, че нямаме контрол над чувствата и отношението на околните /което е точно така. Ние можем да им въздействаме краткосрочно или те да ни заблуждават./, нашите собствени планове се изчистват и контактът ни с околните става много по-лесен. Всичко става по-лесно, защото желанията ни се простират според собствените възможности. Аз сам си ставам аршин и меря според него, не чакам другите. Например – приемам, че след като не мога да поправя пантите сама, то оттук нататък нямам право да се сърдя на който и да било, че той не ги поправя. Принципът, че никой с нищо не ми е длъжен, много ми е помогнал и Ви моля да се замислите за всички положителни страни на Вашия човек, които, без да сте искали и молили, са един неоценим и безвъзвратен дар за щастието Ви. Представете си за миг мъжът Ви да беше бездарен лентяй, например. Това не е пораженческа и примиренческа нагласа, а благодарност към това, което имаме, която е жизненонеобходима за собственото ни щастие. Мъжът Ви, мисля, е в пасивна позиция не защото не се интересува от общите Ви действия, а защото на него изначално му е отнета възможността да действа. Наглед изглежда обратното – той упорито отказва да прави това, което, забележете, ДРУГИТЕ, вкл. и Вие, му казвате. На практика ние не знаем как би действал той ако ролите Ви бяха разменени. Може би той е приел за себе си едно негласно споразумение с Вас – че той върши другата  работа, а Вие се занимавате с лекарите. За него това има желязна логика и е справедливо.  В неговите очи най-вероятно някой се опитва да нарежда нещата и да наблюдава неговата безропотност, а като връх на всичко – и да се обижда от нея. В този момент в него възникват абсолютно логични съпротиви. Този човек също има чувства, достойнство и необходимост да знае, че избира.
   Отворената от Вас тема ми напомня довечера да помоля мъжа си да сложи купената преди 6 месеца закачалка :D Ако го направи, да благодаря и да се зарадвам, а не да го възприема като изпълнение на закъсняло задължение.
    По втория въпрос – за мълчанието - част от отговора е по-горе, а другата е свързана с емоците на партньора. В общи линии – мъжете реагират разумно. Те също нямат контрол над ситуацията, но тяхното положение се утежнява от фактът, че и в личното им пространство – семейството, той също им е отнет. Това не е защото ние го искаме, а изискванията на самата медицина/биология са за манипулации, извършвани най-вече върху нас, жените. Те изпитват двойно по-голяма тежест. Ние имаме чувството, че активно участваме в процеса и се борим дори и от едното ходене на някаква манипулация, а на тях това им е отнето. На нас това ни изглежда като облекчение за тях, но реално не е. Тогава се изолират и започват да действат по единствения възможен начин – има проблем – има решение, както казвате. Те се опитват да компенсират чувството си за безпомощност с единственото, което им е останало – рационално мислене. Не че нямат чувства, но не могат да ги изразят, защото обективните обстоятелства ги капсулират. Те са в ролята на посредници „на повикване” в нещо толкова естествено за другите хора като създаването на дете и това създава конфликт между несъзнаваното им, генетично заложеното очакване те да са централни действащи фигури и неочаквания обрат – да се превърнат в средство за постигането на целта. Т.е. – имаме изместване на очакванията към себе си- от действащия човек към „помощния”, „второстепенния”. Макар и това да звучи елементарно и повечето мъже да не биха се съгласили, в общи линии става дума точно да такова мощно разместване на очакванията към себе си на несъзнавано ниво. Представете си цял живот да се събуждате и да виждате в огледалото един човек, а една сутрин да видите друг. Силата на травмата им е сравнима с това. Затова мисля, че всякакъв натиск за споделяне е безполезен. Дори и да достигнем до споделяне и обстойни разговори как и защо се чувстваме така, то в нас отново остава една празнина, неудовлетвореност и усещане, че не говорим с този човек, а с двойника му. Защото той не може да осъзнае и обясни несъзнавания си конфликт, а и счита тези опити за безполезни. И има право – какво като му обясним от какво страда? Нима това ще го облекчи? Не. Ние можем само да го подкрепяме по нашия си начин и да се опитваме да му създадем чувството на активен, решаващ, имащ право на избор човек така, както той ни подкрепя, когато страдаме, макар че не знае какво точно ни е, защото не е на наше място.
  Отваряте и трета тема – за отчуждението и бременността. Дори и при безпроблемно  забременелите хора „изключването” на бащата от отношенията по време на бременността и до около една година от живота на детето е нормално. Основни фигури са носещата живот и новият живот, отношенията с бащата минават в „спомагаща” новообразувалите се между майка и плод/бебе отношения фаза. Тази нова функция на бащата е изненада и за самия него, но, забележете, повечето мъже я приемат като нещо естествено, като нещо, което ще мине. Те са в изчакваща позиция. Това е генетична памет, за да се съхрани семейството. В противен случай след успешното оплождане двойките щяха да се разделят. И така – около една година от живота на детето настъпва моментът, в който майката трябва да действа. Тя е човекът /дебело го подчертавам/, от когото се очаква да започне сближаването. Бащата е бил „изключен” и затова опитите за „включване” няма да дойдат от него; той очаква да бъде поканен, приласкан, върнат обратно в любовните отношения. Познаваме  семейства, които се разделят именно след раждане на дете. Това в повечето случаи се дължи на неумението на майката да включи успешно бащата в новия триъгълник /четириъгълник (е, понякога и петоъгълник :lol:). Не защото не може или не иска, а защото не знае, че тя е централната фигура. Често жената е объркана от две емоционални тенденции в конфликт – отношението към детето и отношението към мъжа. Тя се чувства като че я разкъсват от две страни. За да тушира  очакванията на мъжа си, тя често минава в атака – претенциите й се повишават, с което се надява да го заблуди. Ако осъзнае, че никой не я притиска и мъжът също има природен инстинкт кога да възстанови отношенията си с майката, тя ще се отпусне и ще го приласкае навреме. След изтичане на този критичен срок от около година след раждането обаче, разривът /под различна форма – пълно отчуждаване, последвано от рано или късно намиране на нов партньор/ е почти неминуем.
   Мисля, че при нас това се случва с още по-голяма сила, защото по време на очакването си сме били затруднени от други бариери в общуването, за които стана дума по-горе.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: fibo в Януари 23, 2011, 21:09:53 pm
Благодаря за изчерпателните отговори :) Интересна информация!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 01, 2011, 14:25:23 pm
Момичета,
в момента работя над две теми: 1/ за начина, по който общуваме със себеподобни, т.е. - с хора с репродуктивни проблеми; 2/ за духовното преобразяване, за "препрограмирането" на нашето функциониране, за цялостната промяна на личността, която се налага да извършим, когато се сблъскаме с проблема. В първата тема става дума за практически насоки, но втората е много тежка от гледна точка на това, че работя с послания, които са "трудносмилаеми", които са от различни епохи и течения, и най-вече - които са общовалидни, от което произтича опасността да бъдат омаловажени. Ще се опитам да ги предам ясно и точно.
Моля ви, ако имате предложения за теми, които ви вълнуват, ми кажете.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: цигу в Февруари 01, 2011, 15:03:04 pm
Моля ви, ако имате предложения за теми, които ви вълнуват, ми кажете.

Какъв съвет бихте дала на хора, които внезапно разбират, че имат репродуктивен проблем? От собствен опит и наблюдавайки момичета във форума знам, че първоначалният шок е голям.

Преди да настъпи промяната на личността, която споменахте, какво помага да се преодолеят по-лесно болката и отчаянието в началото?

Ние тук си помагаме с информация и обмяна на опит (и диагнози), но сигурно има думи, с които да утешим човека, освен "преживява се, не си първата, няма да си последната".
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: jam в Февруари 01, 2011, 15:24:33 pm
Мисля, че спирането на алкохола би повлияло възможността за забременяване само тогава, когато става дума за зависимост

прощавайте, но по този въпрос е важно какво мисли специалистът андролог, а не вие. това не е в рамките на вашата компетентност.

освен това, дефинирайте "зависимост". ако един мъж пие по една малка ракия всяка вечер и не може да се откаже от този си навик заради разумна причина дори временно, аз бих дефинирала това като "зависимост".
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: мерилин в Февруари 01, 2011, 16:08:06 pm
Аз имам въпрос,който мисля,че се отнася към втората тема за духовното преобразяване.Извинявам се ако греша,но това е нещо,което ме мъчи от първия миг,в който се сблъсках с проблема.
Как да се отърва от чувството за вина?В главата ми е една единствена мисъл,че това, което ми се случва е Божие наказание и аз съм виновна изцяло за това,че нямам деца.Искам да подчертая,че не съм възпитавана строго религиозно.Вярвам в Бог,но не съм фанатизирана.Никой не ми е казвал или натяквал това,че изкупвам грях,но не мога да се отърва от тази мисъл.Тя е в съзнанието ми още в момента,в който разбрах,че не мога да забременея.Помогнете ми да се справя с този проблем!Мисля си,че ако изхвърля тази мисъл от съзнанието си нещата ще тръгнат към по-добро и даже съм сигурна,че ще успея да забременея.
Цитат
Ние тук си помагаме с информация и обмяна на опит (и диагнози), но сигурно има думи, с които да утешим човека, освен "преживява се, не си първата, няма да си последната".
И аз съм си задавала много често този въпрос.Много често съм търсела думи,с които да успокоя приятелките ми във Форума след техен неуспех.На мене също ми се е искало някой да ми каже нещо успокоително и да ми мине.Въпреки,че знам,че думите им са искрени,за съжаление не ми помагат.Мъката е ужасна.Затова си мисля,че няма такива думи.Въпреки това въпросът ме вълнува и  ще ми е интересно да чуя вашето мнение г-жо Савова.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 01, 2011, 17:14:26 pm
Мисля, че спирането на алкохола би повлияло възможността за забременяване само тогава, когато става дума за зависимост

прощавайте, но по този въпрос е важно какво мисли специалистът андролог, а не вие. това не е в рамките на вашата компетентност.

освен това, дефинирайте "зависимост". ако един мъж пие по една малка ракия всяка вечер и не може да се откаже от този си навик заради разумна причина дори временно, аз бих дефинирала това като "зависимост".

OK, освен предложените две теми ще напиша и за зависимостта.
   Jam, важно е и какво мисля аз и е въпрос точно от моята компетентност, защото знаете, че на ниво алкохол и ранен ембрион в БГ не се работи. Повечето ембриолози казват, че алкохолът вреди на сперматогенезата, това е очевиден факт, но говорят за механичен стоп на веществото. След спиране на алкохола, когато става дума за зависимост, обикновено няма промяна в качеството на ембриона, тъй като не е извършено "препрограмирането" на личността, която да го освободи от зависимостта, което и не дава отражение на клетъчно ниво. Това кара повечето ембриолози да отхвърлят възможността за психотерапия, която да повлияе зависимостта, което на свой ред да се отрази на ранния ембрион (пак повтарям, не става дума за сперматогенезата, там резултатите са очевидни). Те не правят разлика между употреба и зависимост, както и лекарите рядко задават този въпрос. Затова е много правилно това, което казвате - да обясня какво е зависимост. От там идва недоразумението. Аз съм съгласна с дадената от Вас дефиниция, но смятам подробно да напиша всичко. Освен това, веднага щом има време, тук ще се включи с мнение и виден ембриолог, преподавател и психоаналитик от МУ-София точно по този въпрос - зависимости (в частност алкохол) и въздействие на ембрионално ниво.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: jam в Февруари 01, 2011, 17:22:47 pm
След спиране на алкохола, когато става дума за зависимост, обикновено няма промяна в качеството на ембриона, тъй като не е извършено "препрограмирането" на личността, която да го освободи от зависимостта, което и не дава отражение на клетъчно ниво.

 8O  8O  8O
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 01, 2011, 17:50:55 pm
Момичета,
   искам да използвам възможността да помоля да не ме замеряте с думи, извадени от контекста, както и да имате малко търпение да обясня възможностите на психотерапията, която влияе на зависимосите, които пък влияят на клетъчно ниво.
   Изказвания, че психологическото въздействие няма общо с влиянието на алкохола върху репродуктивните способности само поддържат сегашното статукво, при което всеки тесен специалист върши своята работа, а към психолог препращат ако нещо вземат много да треперят и плачат (простете за грубия израз, но точно това е отношението на част от медиците). Ако не сте разбрали - време е: забременяването е възможно и чрез психотерапевтична реконструкция.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: мерилин в Февруари 01, 2011, 17:51:50 pm
След спиране на алкохола, когато става дума за зависимост, обикновено няма промяна в качеството на ембриона, тъй като не е извършено "препрограмирането" на личността, която да го освободи от зависимостта, което и не дава отражение на клетъчно ниво.

 8O  8O  8O
Абе и аз това много не го разбрах,макар че поне 5 пъти го препрочетох точно това изречение.Ако може малко разяснение ще ми бъде полезно,защото и ние имаме този проблем.С мъжки фактор сме и уж беше обещал след празниците и Нова година да спре напълно алкохола и наистина няколко седмици не пи,но гледам,че от вчера стои една бутилка червено вино в хладилника.Нищо не му казах и той не я отвори.Ще си мълча и днеска да видим какво ще направи.От вътре направо ми идва да го изям с парцалите.Много ме е яд,защото преди години като се е разболял от двустранна бронхит пневмония от раз е спрял цигарите.Значи няма достатъчно мотивировка. Когато става въпрос за личното му здраве може да се освободи от една зависимост и излиза,че  то  е по-важно за него от това да имаме дете.На всичкото отгоре аз също спрях всякакъв алкохол,макар че аз пиех рядко и то вечер с него за компания.От август месец след неуспешния опит реших да не пия и повече не съм вкусила алкохол дори и сега по празниците.И сега като няма дразнител вечер защо пие сам.Значи е зависим.Мисля си и нещо друго.Може пък понеже той вътрешно не е убеден,че му вреди наистина да не му вреди.Самовнушението също е важно.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Dolphin в Февруари 01, 2011, 18:57:30 pm
Не знам колко от андролозите, конкретизирам в България, засягат темата за алкохола пред пациентите си. При нас влиянието на алкохола сперматогенезата не беше споменато въобще първоначално от така наречения тесен специалист. Разбира се с мъжа ми имахме скандали с изключително неблагоприятни изходи поради тази причина, защото за него аз не бях авторитетът, който да може да го възпре поне от временна прекомерна употреба. В България медик да каже "алкохолът ти пречи на здравето", трудна работа ми се вижда. Моят мъж реагираше така на моите упреци и обяснения : "То тогава в Русия едно дете нямаше да има родено". Е, след втората биопсия попитахме андролога в прав текст до колко аджеба вреди пустата му благинка, дето толкоз трудно се лишава българина от нея, отговорът му беше, че то във всяка статия го пишело, е да ма аз като го чета и цитирам на мъжа ми не е достатъчно! За щастие в крайна сметка мъжът ми се осъзна намали приемът на алкохол до миниум /аз съм против тоталната забрана, ако може да бъде упражняван контрол/ за около 4-5 месеца преди последната операция, за щастие ефектът беше неуспорим! Относно проблема със зависимостта, на мен също ми е било винаги много трудно да определя кое е точно е зависимост. Днес и двамата сме съгласни, че мъжът ми беше години наред зависим, пречеше ни във всяко едно отношение: здравословно, емоционално, професионално, лично... Да речем, че за сега зависимостта е овладяна, до кога?
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: jam в Февруари 01, 2011, 22:33:55 pm
Ако не сте разбрали - време е: забременяването е възможно и чрез психотерапевтична реконструкция.

Ваня, това изказване, както е написано, е неправилно и невярно. Освен ако не го редактирате, поставяйки голяма доза условност в него.

Ако причина за незабременяването са, примерно, запушени тръби, азооспермия и др.подобни, никаква психотерапевтична дейност не може да доведе до забременяване!  

Психологическият фактор в стерилитета не се отрича от медицината, около 15-те процента неизяснен стерилитет се отдават основно на този фактор и там е мястото на подобни дейности.

Може да Ви е неприятно да бъдете оспорвана, но това е публичен форум и не можете да избягате от полемиката. Още повече, за нищо на света не бих толерирала подвеждащи и неверни твърдения, свързани с лечението на стерилитета.
а цитатът по-горе, който ме изненада, съм предоставила на лекар-ембриолог за мнение и научен коментар.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Mechtatelka в Февруари 02, 2011, 08:19:05 am
Jam тъкмо взех да настръхвам като го прочетох това последното. Благодаря че се намеси и аз се подразних от това изказване че всичко е на психическа основа.

Не искам да навлизам в конфликти, но това изказване ме депресира още повече!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 02, 2011, 12:29:06 pm
                                    Алкохолизъм  (само)определение)    
    Здравейте! Тъй като най-голям интерес предизвика темата за зависимостите, започвам с нея. При първа възможност ще напиша и втората част - за терапията; за преобразяването на всички нива: емоционално, материално, духовно, биологично.
   Тук стана дума за алкохола, затова ще говоря за него, но думите са валидни и за всички вещества, променящи съзнанието.
    Кой може да каже, че някой е алкохолик, т.е. – че той е зависим от алкохола?   Има много въпросници, често озглавени „Имате ли проблеми с алкохола?”, които всъщност значат „Зависими ли сте от алкохола?” и включват въпроси от сорта на „Колко често употребявате алкохол?, „Имали ли сте негативни преживявания вследствие на Вашето пиене?”, „Казвали ли са Ви близките, че прекалявате?” и т. под. Ако по бал точки излезе, че ние или наш близък е зависим, това по никакъв начин не променя нещата, защото 1/една от основните характеристики на алкохолизма е отричането на проблема; 2/дори и алкохоликът да осъзнава своята зависимост, той не може да спре. Бях упрекната, че не съм казала в прав текст на потребител, че съпругът му е зависим. Никога не бих казала на когото и да е такова нещо, защото това означава да пресека, може би завинаги, пътя към неговото възстановяване. Изказването, че някой е алкохолик съдържа силна морално-негативна оценка и засилва съпротивите на зависимия, които са същността на неговото заболяване – той се храни от заблудите си, че светът е против него. Затова единственият възможен начин е алкохоликът сам да определи дали има проблем и най-вече – дали иска да спре? Обикновено утвърдителният отговор на  втория въпрос съпътства признанието за зависимост. Много рядко има  алкохолик, който да признае своята безпомощност пред алкохола, но да не иска да промени това. Защо това е така?
   Основните характериситики на алкохолната зависимост са:
-   Емоционална незрялост. Както при децата двете най-важни думи са „Аз” и „Искам”, така и при алкохолика светът се върти около него. Когато детето не получи бонбон, то плаче, а когато алкохоликът получи „Не” за отговор, той пие. Той е висок специалист в избягване на отговорност и манипулиране на околните. Не може да изрази чувствата си, които го задушават: злост, обида, гняв, ярост, зад който се крие страх.
-   Дори когато не пие, той е „пиян на сухо” – емоционалните му реакции са неуправлями, нетрезви. Затова е излишно да категоризираме алкохолиците по типове пиене – запойно или постоянно; по количество; по честота. Повечето алкохолици имат дълги периоди на трезвеност, но после пак се връщат към алкохола.
-   Рационализацията („пих, защото...”) е водещият механизъм при отстояване на тяхното право на пиене. Алкохоликът ще ви даде най-невероятни обяснения на поведението си, защото той тайно търси страдание и конфликт, както и повод да пие без чувство на вина, което го измъчва. Истината е, че той не се напива предумишлено, но винаги се връща към алкохола. (Има една приказка в нашите среди, че алкохликът отдавна има докторат по темата защо пие, той чака с нетърпение някой да го попита защо го прави и с ищах се включва в изследването на причините.)
-   Цикличните прекъсвания в пиенето, свръхусърдието в работата и семейството в периоди на трезвост , избирателната памет и манипулациите са част от системата на отрицанието. Чрез механизма на отрицанието алкохоликът се брани от идеята, че е алкохолик. Той е силно развит при високообразовани хора. Заради него алкохоликът не знае, че е алкохолик до края.
-   Периодичният характер на пиенето заблуждава семейството и лекарите за проблема. Всеки зависим ще издържи на обещанието, че месец или два, или година няма да близне алкохол. Но накарайте алкохолика да пие всеки ден в продължение на един месец само по една чаша. Това е прост тест, на който всеки алкохолик ще се провали: здравият пияница ще издържи, но алкохоликът ще се напие още на втория или третия ден.
-   Въпреки че не вярва, че е алкохолик, положението му се влошава с времето. Чувствата на отхвърленост, изолация, самота, срам, вина, подозрителност, ревност, самосъжаление, но най-вече – на ниска самооценка, са всекидневие за него. По-късно достига до етап, в който се буди с ужас каква точно неприятност ще му поднесе днешният ден.
-   Семейството на зависимия, както и самият той, смята, че пиенето е въпрос на свободен избор и воля. Затова и се опитва да подсили неговата воля, без да знае, че пиенето няма нищо общо с волята и без да съзнава, че по този начин му вреди, защото подхранва заблудите му. Семейстовото на алкохолика трябва да стори същото като него, но за това ще стане дума във втората част.

   Отварям една скоба – за разграничаването между употреба и зависимост, от което произтече дискусията за това как алкохолът вреди в единия и в дугия случай на репродуктивните способности. И в двата случая е ясно, че алкохолът влияе отрицателно на репродуктивните възможности, но при липса на зависимост се предполага, че човек просто спира да пие и така тази тема отпада от самосебе си. Темата, която ни интересува в случая, е зависимостта. Ако алкохоликът спре да пие механично, със стискане на зъби, без да извърши оздравяването от зависимостта, то човекът, вкл. организмът му, продължава да функционира по нетрезв начин, което не дава трайни промени в съществуването му – той е измъчван от същото нещастие и същите болести, че дори и в по-голяма степен, тъй като е лишен от лека си – алкохола. Затова и много често андролозите и ембриолозите не правят разграничение между употреба и зависимост – те предполагат, че със спирането на алкохола проблемът ще отпадне. Да, но това невинаги се случва. Защо патогенни изменения, за които се знае, че пряк виновник е алкохолът, продължават дори тогава, когато употребата е прекратена? Защото няма качествена промяна в начина на живот на човека. А тя е възможна единствено ако той е стъпил на здрави духовни основи, които да му носят щастие, удовлетворение, спокойствие и най-вече – промяна. Затова твърдя, че употребата на  алкохол от зависими е само едно следствие, една повърхностна реакция на дълбоко разстройство на личността. Премахването на симптома „пиене” не лекува останалите изменения в човек трайно и качествено. Само чрез дълбока духовна реконструкция е възможно да се постигне трайно изменение.
   Не бих искала да изпадам във философски размисли за това как соматичната медицина третира симптоматиката (това няма значение, важно е какво ние можем да направим за себе си), затова считам тази тема за приключена.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Fussii в Февруари 02, 2011, 12:49:49 pm
Нека не настръхваме, а да опитаме да видим какво точно се опитва каже събеседника ни. Тук никой никого не напада.

По повод алкохола ... мислила съм по тоз въпрос във връзка с нашата история. За протокола: - 6 годишен стерилитет, 6 инсеминации (една от които смесена донорска)1 ИКСИ - неуспешни, едно осиновяване  :lol: Причина за стерилитета - основно мъжки фактор, но според д-р Владимиров говорим и за неизяснен стерилитет, тъй като степента на нашия мъжкия фактор беше такава, че  би следвало да е преодолима с обработката по време на инсеминациите.

Та, моето чудене ... по време на АРТ опитите моят мъж пиеше всяка вечер мин. по 50 г концентрат с вечерята. Аз каканижех нон стоп. Той се съпротивляваше като малко дете с аргументи като "доктора нищо не ми е казал по този въпрос" и "като ми покажеш медицинска статистика, която да доказва твърдението, че алкохола се отразява негативно на сперматогенезата - спирам веднага". Карахме се на тази тема непрекъснато - беше разкошно просто... Сега, вече сме родители и темата не е  актуална. Още преди година ми беше направило впечатление, че не мия ракиена чаша всяка вечер. Почнах да следя по-внимателно (аз въобще не пия и нямам никакъв навик да следя кой какво прави на масата, защото през повечето време съм заета да бърборя  :wink:)и да, наистина, сега мъжа ми изобщо не пие всяка вечер, а вечерите, в които пие, предпочита червено вино ...

Чудя се, дали няма някакво заинатяване и съпротива от мъжка страна и ако да - съпротивата от какво е продиктувана дали от
"няма ти да ми казваш какво да правя"
или от "подсъзнателно не искам достатъчно дете и затова няма да полагам нужните усилия"
 или от "ти си обсебена от мисълта за дете, няма да подчиниш и моя живот на нея"

Израстнала съм с лекари, специалисти по алкохолни и наркотични зависимости - виждала съм им пациентите, не мисля, че в накои от тукашните случаи става дума за това...
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Mechtatelka в Февруари 02, 2011, 13:14:57 pm
За алкохола не коментирам, защото не знам!
Казах че настръхнах от изказването че
Ако не сте разбрали - време е: забременяването е възможно и чрез психотерапевтична реконструкция.

А иначе Jam /според мен/ много точно е реагирала. Може в някой случаи да се получи но......., е тя го е казала няма да я повтарям, просто подкрепям с две ръце това което е написала
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 02, 2011, 13:44:18 pm
За алкохола не коментирам, защото не знам!
Казах че настръхнах от изказването че
Ако не сте разбрали - време е: забременяването е възможно и чрез психотерапевтична реконструкция.

А иначе Jam /според мен/ много точно е реагирала. Може в някой случаи да се получи но......., е тя го е казала няма да я повтарям, просто подкрепям с две ръце това което е написала
Mechtatelka, здравейте! (Поздравът е важен, той носи здраве :wink:)
   Разбира се, че имам предвид психотерапевтичния процес като част от холистичния подход към репродуктивния проблем. Аз имам общо 2 лапароскопии, 6 опита ин-витро (вкл. ИКСИ) и ми е смешно да Ви казвам, че медицината е водещата специалност. Понякога нейните методи, знаем, не водят до успех и тогава търсим възможност да ги подкрепим с други, подпомагащи - както стана дума по-горе: алкохолът вреди на репродуктивните възможности, но вместо да слагаме антикол или да имплантираме есперал, които не лекуват зависимостта, се обръщаме към психологическата помощ. Това на свой ред се отразява в оздравяване на душата и на тялото, идва ред и на репродуктивната част и т.н.
  Моята работа е да боравя с емоции, по-често негативни, затова Вашето раздразнение за мен е нормално, но е лошо за самата Вас и за другите. Опитайте се да го преодолеете, а ако не успеете, Ви моля да не го изразявате, защото ми пречите. Тук има хора с много по-сериозни проблеми от Вашия - дали се забременява от психотерапия или се забременява от ходене на доктор и психотерапия. В момента, вместо да пиша на момичетата, които очевидно имат нужда от помощ, аз си губя времето в празни приказки. Това е последният път, в който се отклонявам от работата по същество.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Fussii в Февруари 02, 2011, 14:09:27 pm
Тук има хора с много по-сериозни проблеми от Вашия - дали се забременява от психотерапия или се забременява от ходене на доктор и психотерапия.

За мен коментирането на тази тема, не само не пречи, ами напротив - би помогнала на много жени, да се обърнат и към психологичната помощ, като част от лечението на репродуктивния си проблем. Като ни се карате  :wink:, много не ни приобщавате към тази идея

И да попитам - в тази тема за психотерапия ли говорим или за психологична помощ, съпровождаща репродуктивното лечение? Не се заяждам - сериозно питам, защото психотерапията е твърде сериозна тема и твърде дълбока вода, отнема много време и просто не мога да си представя как една жена на 35 години (примерно)намираща се в средата на лечение на репр. проблем, зарязва лечението и тръгва на психотерапия с цел личностно преконструиране, което може да отнеме и 2 и повече години. А да правиш и двете неща - АРТ и психотерапия ... не знам кое човешко същесство би издържало на подобна емоционална атака, като предположим и че през това време ще трябва да ходи и на работа.

Интересувам се силно от темата за психологичната помощ, тъй като има въпроси, които бих искала да задам във връзка с мои търсения, макар и по темата "избор на осиновителско родителстване". Затова, моля ви, изяснете ми за кое от двете говорим, за да знам и да преценя за себе си
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Mechtatelka в Февруари 02, 2011, 14:17:59 pm
Здравейте г-жо Савова /поправям се за поздрава  :oops:/
Първо да кажа че човек като Вас да участва в този форум е изключително полезно за нас и за това Ви благодаря!
Естествено че като психолог ме разбирате и го приемате за нормално сама казвате че това е работата ви.
Като всички тук мисля че и моя проблем е достатъчно сериозен и не е това дали чрез терапия може да се забременее.
Най-големия ми проблем /емоционално/ сега е това да се справя с жестоката истина че не можем да сме биологични родители, говоря в множествено число защото сме двама и за мен няма значение в кого е проблема. Емоционално не мога да го приема и точно от това беше продиктувано раздразнението ми. Мислех да ви задам подобен въпрос и да повдигна темата. Предполагам че и на други би била интересна и полезна.
Благодаря предварително за отделеното време!


Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 02, 2011, 14:31:16 pm
Тук има хора с много по-сериозни проблеми от Вашия - дали се забременява от психотерапия или се забременява от ходене на доктор и психотерапия.

За мен коментирането на тази тема, не само не пречи, ами напротив - би помогнала на много жени, да се обърнат и към психологичната помощ, като част от лечението на репродуктивния си проблем. Като ни се карате  :wink:, много не ни приобщавате към тази идея

И да попитам - в тази тема за психотерапия ли говорим или за психологична помощ, съпровождаща репродуктивното лечение? Не се заяждам - сериозно питам, защото психотерапията е твърде сериозна тема и твърде дълбока вода, отнема много време и просто не мога да си представя как една жена на 35 години (примерно)намираща се в средата на лечение на репр. проблем, зарязва лечението и тръгва на психотерапия с цел личностно преконструиране, което може да отнеме и 2 и повече години. А да правиш и двете неща - АРТ и психотерапия ... не знам кое човешко същесство би издържало на подобна емоционална атака, като предположим и че през това време ще трябва да ходи и на работа.

Интересувам се силно от темата за психологичната помощ, тъй като има въпроси, които бих искала да задам във връзка с мои търсения, макар и по темата "избор на осиновителско родителстване". Затова, моля ви, изяснете ми за кое от двете говорим, за да знам и да преценя за себе си


   За психологическа помощ става дума - тук, в сайта.
   Под психотерапия (навън) не съм имала предвид дългосрочни, аналитични и тежки методи като психоанализата, а такива от съвременния спектър: когнитивно-поведенческа психотерапия, краткосрочна терапия, системен подход, (фамилна терапия) и др.  Групите за взаимопомощ също са терапия. Те също са психотерапевтични методи, но не са така вгледани в биографичното ни минало и най-вече - са кратки по време. Това са все методи, които подпомагат АРТ, а не го прекъсват.
   На живо също е възможно да Ви бъде оказана психологическа помощ - това е т.нар. консултиране. Повечето хора се справят иманно само чрез него.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 02, 2011, 14:37:01 pm
Здравейте г-жо Савова /поправям се за поздрава  :oops:/
Първо да кажа че човек като Вас да участва в този форум е изключително полезно за нас и за това Ви благодаря!
Естествено че като психолог ме разбирате и го приемате за нормално сама казвате че това е работата ви.
Като всички тук мисля че и моя проблем е достатъчно сериозен и не е това дали чрез терапия може да се забременее.
Най-големия ми проблем /емоционално/ сега е това да се справя с жестоката истина че не можем да сме биологични родители, говоря в множествено число защото сме двама и за мен няма значение в кого е проблема. Емоционално не мога да го приема и точно от това беше продиктувано раздразнението ми. Мислех да ви задам подобен въпрос и да повдигна темата. Предполагам че и на други би била интересна и полезна.
Благодаря предварително за отделеното време!



Mechtatelka, здравейте!
Включвам го в списъка на въпросите за отговор. Считам го за приоритетно, защото виждам, че притеснението е съсредоточено върху биологичното родителстване, т.е. - в момента нямате избор/изход.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 02, 2011, 17:29:41 pm
Алкохол – възстановяването (II част)
   Започвам с уточнението, че думата „алкохолик”предизвиква асоциация за опърпания, беден, болен човек от канавките. Спомена се, че тук едва ли става дума за такива тежки случаи. Това е грешна представа за алкохолика и ни пречи да разпознаем зависимостта. Повечето алкохолици дори не пият често или болестта им се проявява късно. Част от тях са именно лекари, които не са в състояние да управляват собствената си болест. Това, че знаем как медицински се третира зависимостта, не я лекува. 
   Това предизвиква в мен идеята за психиатъра от 80-те, който казва на алкохолика, че не е алкохолик, а има депресия и вследствие на това злоупотребява, и започва медикаментозно лечение на депресията. Понастоящем това е морално остарял подход и се счита, че човек трябва да се справи първо със зависимостта си, вследствие на която е депресията, а не обратно.
   Здравата основа, на която трябва да постави всеки алкохолик своето възстановяване, е безсилието пред алкохола. Само ако преме, че няма власт над това, което управлява живота му, може да  му даде сили да прегърне една програма за духовно възстановяване, която да даде на затворения до крайна степен в себе си зависим нов, трезв поглед към живота. За да приеме безсилието си пред алкохола, алкохоликът трябва да е достигнал собственото си „дъно”. За един това е загуба на работа, имоти и семейство, а за друг – емоционално неразположение. Ние никога не знаем как и колко точно страда алкохолика, затова трябва да го оставим да достигне собственото си дъно. Кога разбираме, че това е станало? Когато той вече не иска нещата да бъдат по този начин; когато поиска промяна. За да престане да пие, той трябва да постъпи по начин, обратен на досегашния, т.е. – да капитулира, да спре да се бори и да признае безсилието си
  Аз се числя към по-новото течение специалисти в областта на психичното здраве и съм привърженик на идеите за терапевтичната общност и групите за взаимопомощ като АА (Анонимни алкохолици), АN (Анонимни Наркозависими) и  AED (Анонимни с хранителни разстройства), които действат на един и същ принцип. (Изброих само съществуващите засега в България, но има и групи за хора със зависимост от хазарт, дългове, секс и др.) Медицинската страна на въпроса оставям на токсиолозите, които се занимават с детокс, но аз ще говоря за трайно възстановяване, означаващо щастлив живот.
   Защо групи?
-   Промяната на алкохолика е бавен и труден процес на съзряване, който включва промяна на мисленето, на емоциите и на поведението, а не просто въздържание. Почти невъзможно е сам човек да извърши тази работа. Той се нуждае от помощта на други хора. Но не какви да е, а други алкохолици – 1/защото непиещите такива умело разпознават защитите, лъжите и заблудите, с които си служат алкохолиците, тъй като самите те дълго време са ги прилагали върху своите близки и имат нюх към неискреността; 2/ защото останалите хора от групата не обвиняват, а говорят само и единствено за собствения си опит, с който новодошлия се идентифицира; 3/ защото един алкохолик се доверява само на себеподобен за проблема си, тъй като е сигурен, че го разбират; 4/защото не позволява никакво менторско или авторитарно отношение. (Затова и индивидуалната терапия има слаб успех.)
-   Групите за взаимопомощ се основават на 12-стъпкова програма, обхващаща всички сфери на живота им, по която зависмите работят. В основата й е предаването на посланието, секрета на тяхното възстановяване, което трябва да предадат и на други страдащи. Така те поддържат собствената си трезвост и благодарност. След признаването на безсилието, алкохолиците работят по пречупване на собственото его, което не им позволява примиряване със себе си, другите и света.
-   Тази програма ги учи на спокойствие, смелост и мъдрост, които не се усвояват за една седмица, а изискват всекидневно практикуване и са начин на живот завинаги.
-   Смятат, че няма начин да се възвърне контрол над пиенето. Единственият начин да се спре, е да се спре тотално, тъй като знаят, че всеки страдащ алкохолик мечтае да се завърне към пиенето. Няма бивши алкохолици (ако спрат да бъдат такива, то биха могли да изпият чашка-две, но това е невъзможно за тях), но има много непиещи такива.
-   Не питат защо някой пие, знаят, че не лекарят или терапевтът трябва да поправят зависимия, а самият той да си помогне. Не питат колко е изпил зависимия, защото той знае най-добре и го оставят сам да се заеме с възстановяването си. Т.е. – няма много теория, но има жива практика и постижения.
-   В тези групи участват хора от различни социални слоеве, възраст (през последните години младите и добре представящи се социално преобладават), пол. Единственото условие за членство е желанието да се спре пиенето. Няма никакви встъпителни такси, членски внос; не са свързани с никаква религия, секта или организация; не участват в политически дискусии.
-   Анонимни са не защото ги е срам от зависимостта (повечето се гордеят с нея, достигнали до духовно пробуждане), а защото избягват всякакъв досег със слава и гордост, които подхранват Егото им, което дълги години им е създавало проблеми.
-   Няколко думи за семействата: стана ясно, че те са в същия филм на ужасите или поне затворен цикъл, в който живее и зависимия. Затова и тяхната съзависимост също се нуждае от терапия, която да им позволи нов, независим живот. Тяхната програма за възстановяване е сходна.  В момента и в Бългаия има групи на Al-Anon.
   И така, за повече информация може да разгледате сайтовете на съответните групи. Те не са за хора с духовни търсения, подчертавам, а за хора, които искат да спрат да пият. Цялостното им личностово преобразяване се случва неусетно като резултат от възстановяването от зависимостта.
  По темата за въздействието на алкохолизма на ембрионално ниво мисля да дам думата и на медицински специалист, защото думите, че чрез вътрешна промяна се постига и външна, нещо не хванаха дикиш :( Нали това е целта? Ако някой има проблеми с алкохола, да ги реши, за да се разрешат и останалите проблеми...
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 03, 2011, 09:53:42 am
Тук има хора с много по-сериозни проблеми от Вашия - дали се забременява от психотерапия или се забременява от ходене на доктор и психотерапия.

За мен коментирането на тази тема, не само не пречи, ами напротив - би помогнала на много жени, да се обърнат и към психологичната помощ, като част от лечението на репродуктивния си проблем. Като ни се карате  :wink:, много не ни приобщавате към тази идея

И да попитам - в тази тема за психотерапия ли говорим или за психологична помощ, съпровождаща репродуктивното лечение? Не се заяждам - сериозно питам, защото психотерапията е твърде сериозна тема и твърде дълбока вода, отнема много време и просто не мога да си представя как една жена на 35 години (примерно)намираща се в средата на лечение на репр. проблем, зарязва лечението и тръгва на психотерапия с цел личностно преконструиране, което може да отнеме и 2 и повече години. А да правиш и двете неща - АРТ и психотерапия ... не знам кое човешко същесство би издържало на подобна емоционална атака, като предположим и че през това време ще трябва да ходи и на работа.

Интересувам се силно от темата за психологичната помощ, тъй като има въпроси, които бих искала да задам във връзка с мои търсения, макар и по темата "избор на осиновителско родителстване". Затова, моля ви, изяснете ми за кое от двете говорим, за да знам и да преценя за себе си

Въпросът е много на място. Ще разширя малко първия си отговор.
Аз съм „по-антипсихиатрично” настроен психолог. (Антипсихиатрията е хуманистично течение в сферата на психичното здраве, обявяващо се против клиницистикия поглед винаги и на всяка цена: против отношенията на болен пациент и здрав, властимащ терапевт; против диагностиката понякога... т.е. – повече приема човешките различия и омаловажава рестриктивния подход.) В този смисъл не подкрепям идеята за дългосрочна, интензивна терапия, която да прекъсне други житейски начинания, освен ако не е наложителна, разбира се. В моя случай аз се обърнах към терапия (без да прекъсвам каквото и да е), защото имах проблем, който ме държеше не едно и също място – затворен цикъл от мисли и чувства, които нямах потенциал да променя. (Искам да кажа, че интелигентността (не взимам себе си за пример, а говоря по принцип, защото това е масова заблуда) няма нищо общо с ресурса за справяне. Както и професията.) Но по принцип, ако няма психологически проблем, който да пречи на нормалния ни живот, съм само за консултирането. Знам, че повечето хора се чувстват именно затормозени и в безизходица, но точно това е задачата на консултирането – да формулира проблем: дали 1/този проблем се нуждае от мощна психологическа интервенция (терапия) – когато няма алтернативи (или пренасочване) или 2/ става дума за решение, с което сам да се справи човек.  Много хора имат чувството, че имат нужда от първото, но след консултация става ясно, че е ставало дума за дефиниране на случая и с ясен проблем пред себе си, с план за действие, обикновено намират пътя. Формулировка по случай се постига за няколко срещи. Значи – не виждам смисъл да се тръгва към терапия ако има и други варианти. Но това се решава в разговор. Има психолози към клиниките, те затова са там - един разговор не пречи.
   
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 03, 2011, 10:34:00 am
И още нещо към темата на Fussii, но то е за всички: Когато се обръщате за професионална психологическа помощ, независимо дали консултиране, което пак е вид терапия, или психотерапия, се интересувайте от това дали психологът е преминал през формиране на собствен опит, дали продължава да го формира и дали работата му се супервизира. Това е ваше право. Чували сте понятието „психоаналитик във формиране” вероятно – това означава, че цял живот той също бива анализиран, т.е. – процесът между него и клиента е плод и на работата му с неговия терапевт, най-грубо казано. Това е жизненоважно за запазване и развиване на уменията му, но и за собствените му устои. Има го във всички школи. Университетското образование, само по себе си, е добра база. С мен, например, в момента се работи групова психоанализа, но това не е защото ми е кеф (напротив, това е съпроводено с вътрешни съпротиви и ме изтощава) или защото самата аз практикувам психоаналитична психотерапия, а защото това е важно за поддържането на умения и лични устои, които се амортизират, когато работиш с чувства.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Fussii в Февруари 03, 2011, 13:20:47 pm
аз за това изрично попитах  :lol:
За мен психоанализата е много тежко нещо, аз самата едва ли бих издържала подобен емоционален напън, а и честно казано на този етап не съм осъзнала подобна необходимост за себе си.

но психологичната помощ е нещо друго, мисля, че на мен ми е страшно полезна във вида, в който съм я ползвала и я ползвам. Виж, обаче не ми е хрумвало да попитам човека, с който се консултирам дали работата му се супервизира. Честно казано ми е и неудобно ...
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 03, 2011, 15:51:01 pm
Здравейте г-жо Савова /поправям се за поздрава  :oops:/
Първо да кажа че човек като Вас да участва в този форум е изключително полезно за нас и за това Ви благодаря!
Естествено че като психолог ме разбирате и го приемате за нормално сама казвате че това е работата ви.
Като всички тук мисля че и моя проблем е достатъчно сериозен и не е това дали чрез терапия може да се забременее.
Най-големия ми проблем /емоционално/ сега е това да се справя с жестоката истина че не можем да сме биологични родители, говоря в множествено число защото сме двама и за мен няма значение в кого е проблема. Емоционално не мога да го приема и точно от това беше продиктувано раздразнението ми. Мислех да ви задам подобен въпрос и да повдигна темата. Предполагам че и на други би била интересна и полезна.
Благодаря предварително за отделеното време!




Здравейте, Mechtatelka :D,
   Приемаме, че Вие нямате никакви възможности за забременяване чрез медицинска намеса със собствен генетичен материал. Изключваме ли донорство, не разбрах, защото не съм наясно с медицинската страна? (Или по друга, лична причина, ако го изключваме.) Ако „Да”, оттук насетне, преди да стигнем до решението, трябва да изясним с какво разполагаме: с една травма, с една голяма болка + алтернативни пътища: 1/осиновяване; 2/живот без деца.
    Затова – първия въпрос, на който трябва да си отговорите, (той може да Ви отнеме месеци, дори години, но може да стигнете до отговора много бързо) е: „Какво влагате в думата „родител”? Оставяме настрана думите на близките, че не е важно кой те е родил, а кой те е отгледал. Тук става дума само за Вашите чувства, а не за рационални схващания. Най-просто е да предизвикате асоциация – какво си представяте при думата „майка”- жена, която кърми малко бебе или жена, която помага в домашните на детето си? Трябва да достигнете до собствения си образ – как се виждате Вие? Оттук вече ще имате и собствено отношение: дали приемате детето като продължение на себе си повече в материален или повече в духовен аспект. Но това е следствие, първо трябва да разберете дали Вашата ценностна система е „отворена” на този етап към трансформация. Ето и помощен въпрос: Как виждам себе си и семейството си след 10 години?
   Ясно е, че в момента чувствата Ви страдат, защото са наранени базови, архетипни нагласи, че детето продължава човека. Дотук знаем, че ценностите Ви сочат повече в посока на материалното продължение на рода чрез генетичния материал, което е и нормалното. Никой не се ражда с очакването, че един ден съзнателно ще избира дали да бъде майка или не.
    При изясняването на този въпрос, паралелно, от самосебе си, е много вероятно да се „излекувате” в една голяма степен от мисълта, че не можете да имате биологични деца. Оттук става ясна по-нататъчната посока на работа. Или търсите подкрепа, когато се заемете с осиновяване, което не е заместител на биологичното родителстване, или търсите подкрепа в процеса на това да се научите на живот без деца. Тук само вмятам, че вземането на решение за осиновяване при някои е дълъг процес, а при други – бърз. И в двата случая обаче, той е предшестван от такова изясняване на чувствата към родителстването. Ако това не се случи, процесите си разменят местата и достигането до идеята какво е да си родител се случва в процеса на възпитание, което не е никак добре нито за майката, нито за детето. На този въпрос – дали си представяте живота без деца – ще сте си отговорили още в началото, заедно с въпроса за майката.
   Нали разбирате, че по-лесният начин е да кажа, че Вие сте заключени в болката и трябва да работите първо с нея? Но това не е решение - тя, ако не изчезне, е вероятно да придобие други форми – като чувствителност на тема „родители”, колебания в процеса на възпитание или други, най-различни. Затова, докато сте в болката, трябва да пристъпите към осъзнаване на чувствата си към майчинството, с което ще дойдат и други, по-добри чувства.
   Не е зле да проведете един разговор с психолог от клиника по АРТ, който ще протече в този ритъм горе-долу. Той ще Ви помогне сама да конструирате проблема си. Ако го направите, отидете със заявка за дейстиве, а не като при „рамо за плакане”. Така самата Вие ще се улесните в намирането на пътя, а и ще улесните въпросния човек отсреща накъде да се насочи.
   Не искам да Ви успокоявам, че това е нормално състояние, но, да знаете, минава. Въпросът е колко време ще отнеме освобождаването от него и в каква степен ще е това освобождаване. Затова и Ви препоръчвам жив разговор, но ако не искате или не можете, Ви дадох основни насоки въз основа на оскъдната информация, която имам.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 04, 2011, 22:30:06 pm
Към съзависимите:
(към жените, които са зависими от мъжете си)
  Правя това уточнение за най-вече за партньорите на зависимите, а не за самите зависими. Стана ясно, мисля, че проблемът с алкохола е проблем на употребяващия го – той сам трябва да се спаси. Съпругите/приятелките  трябва да се заемат със собственото си здраве, а не с проблема на мъжа си. (Използвам тези цитати само защото илюстрират много добре ситуацията, а не защото мъжете са зависими; аз не зная това.)

"От вътре направо ми идва да го изям с парцалите.Много ме е яд,защото преди години като се е разболял от двустранна бронхит пневмония от раз е спрял цигарите.Значи няма достатъчно мотивировка. Когато става въпрос за личното му здраве може да се освободи от една зависимост и излиза,че  то  е по-важно за него от това да имаме дете."
"Чудя се, дали няма някакво заинатяване и съпротива от мъжка страна и ако да - съпротивата от какво е продиктувана дали от
"няма ти да ми казваш какво да правя"
 или от "ти си обсебена от мисълта за дете, няма да подчиниш и моя живот на нея"
"Разбира се с мъжа ми имахме скандали с изключително неблагоприятни изходи поради тази причина, защото за него аз не бях авторитетът, който да може да го възпре поне от временна прекомерна употреба."


   Много вредно е за нас да мислим, че човекът не иска дете и затова не спира да пие. Пиенето няма нищо общо с детето, то  е извън неговия контрол, а и той отрича проблема си. В неговите очи думите на жената са абсурдни и нелогични. Думите на който и да е нямаше да го възпрат, това не е въпрос на мотивация. Зависимият трябва да спре заради самия себе си. Ако спре заради някой друг или нещо друго, то това ще е измамно, временно. Единствената причина някой да спре алкохола трябва да лична – затова той трябва да достигне собственото си дъно.
   Има един феномен в семействата на зависимите – когато зависимият се възстанови, семейството се разпада. Което е парадоксално на пръв поглед – вместо да са щастливи от промяната, те се разделят. Това е така, защото жената (ако приемем, че мъжът е зависимият, но може и обратно, разбира се) дълги години е живяла, оплетена в лъжливите мисловни и емоционални схеми на съпруга си. Тя е била съ-зависима. Също е лъгала. Тя е била роб не на алкохола, а на лъжите, които той е донесъл в дома й. Затова оздравяването, изчистването на съзнанието на мъжа, новият му поглед стават непоносими за нея – тя иска да продължи в същия стар цикъл така, както преди това мъжът е искал да продължава да пие. В действителност тя не иска, разбира се, но това е спецификата на съ-зависимостта.
    Затова – какво може да направи една жена на зависим мъж?
-   Да се „отдели”. Това е професионален термин и означава не физическа раздяла, а живот „тук и сега”, живот в действителността, приемане на фактите – такива, каквито са. То изисква честност, откритост и желание да опиташ. Не означава, че вече не ни е грижа за някого, а способност да се обвържем, без да страдаме.
-   Да престане да реагира на всички и на всичко. В момента жената приема твърде лично чуждото отношение, но би трябвало да не приема толкова насериозно себе си, събитията и околните. Чуждото поведение не е отражение на собствената ни значимост. Трябва да сте нащрек кога някой се опитва „да Ви дърпа конците.” Щом сте разтревожени, уплашени, самотни, значи нещо друго е поело контрола върху Вас.
-   Да отпусне хватката и да остави нещата „в Божиите ръце”. Някои управляват с желязна ръка от трона, на който сами са се възкачили, но това е илюзия, която храни чувството, че имат контрол. Не! Живейте и оставете другите да живеят! Така е по-лесно. Най-лесният начин да се побърка човек е да започне да се меси в чуждите дела, а най-лесният начин да възвърне разума си е да започне да се занимава само със собствените си.
-   Да не се превръща в жертви. Тези жени често пазят всички останали от нараняване, освен самите себе си. Винаги, когато поемат грижата за някой друг, се опитват да го спасят и приемат мисията си на живот и смърт. Приемете, че другите могат да поемат отговорност за себе си. Истината е, че -освен ако нямат сериозен физическо ил психическо заболяване-повечето хора са в пълно състояние да се справят без Ваша помощ.
-   Станете независими! Чувствата, основани на несигурност и обсебване плашат хората и задушават любовта. Постепенно животът ни започва да се върти около партньора и занемаряваме собствения си живот. Така след време се чудим как сме се озовали в ситуация, в която имаме тиранин - и то, на когото доброволно сме дали властта.
-   Обикнете се! Проблемът на съзависимите е, че спазват буквално завета: „Обичай другите като себе си!”. Това е проблем на ниската самооценка.
-   Поствяйте си цели! Не се страхувайте да живеете! Запишете си на хартия всичко, което искате да направите и започнете да кроите планове. Мислете самостоятелно и не се влияйте от мисълта за другите.
   И много други неща. Има една книга на Мелъди Бийти – ”Никога вече съзависим”, която препоръчвам на жени с този проблем. Както и „Параноя на страстта (Наръчник за жените, които обичат прекалено силно)” ( :D) на Робин Норууд.
    Възстановяването на независимостта и спокойствието са бавни процеси, това са посоките, в които трябва да се тръгне.
   Приемането на реалността е много важно. То служи както за това да се помирим с дугите, така и за помиряването със собствения си репродуктивен проблем. Ще минем през 5 фази: 1/ Отричане – това не е истина, не се случва на мен; 2/ Гняв – защо точно аз?; 3/ Сделка – ако направя това, ще ми се случи онова; 4/ Депресия; 5/Приемане, на което мисля да посветя отделен пост, че и без това стана много дълъг този.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 05, 2011, 00:07:29 am
Аз имам въпрос,който мисля,че се отнася към втората тема за духовното преобразяване.Извинявам се ако греша,но това е нещо,което ме мъчи от първия миг,в който се сблъсках с проблема.
Как да се отърва от чувството за вина?В главата ми е една единствена мисъл,че това, което ми се случва е Божие наказание и аз съм виновна изцяло за това,че нямам деца.Искам да подчертая,че не съм възпитавана строго религиозно.Вярвам в Бог,но не съм фанатизирана.Никой не ми е казвал или натяквал това,че изкупвам грях,но не мога да се отърва от тази мисъл.Тя е в съзнанието ми още в момента,в който разбрах,че не мога да забременея.Помогнете ми да се справя с този проблем!Мисля си,че ако изхвърля тази мисъл от съзнанието си нещата ще тръгнат към по-добро и даже съм сигурна,че ще успея да забременея.


Мерилин,
  Много ме разчувства Вашето писмо, защото самата аз съм се борила дълго време с това чувство. Много добре разбирам за какво говорите – не за религиозна вина, а за човешка. Това, че от нас се очаква да забременяваме „от раз”, че се сравняваме с другите, че искаме да се се грижим за дете са предпоставките да се появи това чувство. Много пъти и аз се питах: как, аджеба, като разбирам, че репродуктивните проблеми нямат никакво отношение към постъпките ни, качествата, въобще - към това какви сме като хора, се чувствам именно като наказана? Нали след като си извършил грях, тогава трябва да си наказан? Пък аз не се сещах за някакъв особен грях, който да бъде така жестоко наказан.
  Горе – долу в този период се замислих за отношенията си с вярата. Аз бях от най-лошия случай – нито атеист, нито вярващ. (Двете последни категории са с чиста съвест и действат според сърцето си.) Това ме вкарваше в страшни колебания и в общи линии използвах понятието „Бог” като боксова круша – какъв е тоя Бог, дето е способен да ми причини това? Мислех, че Бог, видиш ли, ми ги прави на мен специално, напук, тия неща. Преминала съм през много тежки състояния.
   По това време реших да се оставя в ръцете на каквато и да е тази сила и да прави с мен каквото ще, животът ми така и така беше достатъчно прецакан. Мислех, че по-лошо няма да стане, а само по-добро и се успокоих. Бяхме вписани в регистъра и продължавахме опитите ей-така, за спорта, тъй като медицината не даваше надежди.. Пак Ви казвам – нямах вяра, но се оставих в ръцете на това, в което нямах вяра.
   Тогава в мен се появи чувство на топлина, уют, спокойствие и сигурност. Аз и преди това знаех, че рано или късно ще имам дете, но преди, в „безбожническия”  :wink: си период, се чувствах без изход. Но после стана обратното – внезапно прогледнах и видях, че имам поне два варианта и че всъщност Бог не ме е наказал чак така жестоко, както си мислех в началото.
   Тогава и престанах да си разчиствам сметките с него и да се държа, сякаш сключвам сделка – „Аз не постъпвам лошо, а ти защо не ми даваш дете?” Престанах и да се възприемам като жертва. Внезапно изчезнаха и гневът, и яростта. Мислех само за това какви хубави дни ме чакат, какъв добър мъж си имам, каквато съм си късметлийка 8). В мен се появи и чувство на благодарност – че имам любов (защото знам, че там, където има любов нещата стават), че имам насъщни неша, че сме здрави. Силно ще е да кажа, че се смирих просто защото няма да е точно. Смирих се... но в какво? Не в това да приема, че никога няма да имам деца, а в това да приема, че ще имам дете в най-доброто възможно време за мен. На мястото на чувството за вина се появи чувството за достойнство и собствена значимост – все пак, малко или много съм проявила някаква упоритост – но не за да бъде възнаградена, а защото това е бил моят път...

   Имаше преди време една тема тук в „Емоционални проблеми” – „За гнева и смирението” май се казваше, много пъти съм я препрочитала. Там има 3-4 изказвания, които са поразяващи със силата и искреността си. Те са от хора, преживели същите чувства, почерпете и от тях опит. Споделянето много помага в нашия случай, затова и избрах тази форма.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: мерилин в Февруари 05, 2011, 09:08:48 am
Ваня,от сърце ви благодаря за отделеното време,за споделения опит и най-вече за съветите.Искам само да кажа,че аз самата много често съм стигала до тези размисли за примирението.Ние също започнахме да подготвяме документи за осиновяване точно по тази причина.Имах чувството,че ще се побъркам.Беше ми нужно да се успокоя.Ако знаете как ми олекна.Известно време направо летях,мечтаех.Отдавна не беше ми се случвало.Влизах в детски магазини и разглеждах детски играчки,избирах дрешки,правех планове как ще подредя стаята.Всичко обаче отмина постепенно.Сега пак се е затегнала примката около гърлото ми.Лека полека пак ме връхлитат мисли за изследвания ,процедури.Ето снощи даже сънувах кошмар.Сънувам,че съм на преглед,изгубила съм си изследването и се наложи да ми извадят копие.Платих за него и после се притеснявах,че останах без пари и нямам с какво да си платя прегледа.Събудих се с някакво тягостно чувство на подтиснатост.
Не знам дали ме разбирате,но на кратко казано при мене примирението трае много кратко и после пак се започва.Може и характера да ми е такъв и да не мога да се справя.Мъжът ми все ми повтаря,че Форума ми вреди и да не влизам повече,за да мога да се откъсна от проблемите на стерилитета.Аз пък твърдя,че така се успокоявам и все не можем да се разберем.Усещам обаче,че това положение започва да ми вреди и на здравословното състояние от почти година страдам от безсъние,сънувам често кошмари,имам сериозен косопад.Дано успея да се справя и не си докарам някое заболяване.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Дидомира в Февруари 06, 2011, 18:19:02 pm
Здравей,Ваня. /Предполагам помниш коя съм  :D/Този път ти пиша тук.
Моят ЗЕТ завърши с неуспех,но не това искам да коментирам.
Имам последен опит от фонда и за мен ще бъде последен . След всички нужни изследвания и без причини за неуспеха ми аз вече нямам никакви надежди за успех  и отдавна мисля за осиновяване.Проблема ми е ,че партньора ми постоянно отлага това решение .След вторият ми опит "обеща" .. ,после дойде ЗЕТ и сега отново сме в луди спорове кога точно да си подадем документите ..,т.е дали да е  след третия опит.Аз не искам да чакам обаче. Страхувам се ,че го притискам и не зная вече как да подхождам . Постоянно казва ,че иска време и аз меко казано "откачам".Зная,че ме обича и както твърди той че "ще стане на моето ",но ужасно се страхувам дали в крайна сметка ще приеме осиновяването като единствения ни вариант и дали пък ще обикне това дете . Не зная дали някой е в състояние да ми даде отговор на последния въпрос  ,но все пак ...
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: anichka.bs в Февруари 07, 2011, 01:27:03 am
Не знам дали предстоящия ми опит ще е успешен или не, но не искам и да знам предварително.
Преди да ни съобщят новината, че са ми запушени тръбите казах на мъжа ми пред кабинета, че ни предстои ин витро, а той - спокойно, още нищо не се знае, после с този висок инсулин... Направих си изследването, за да се убедя, че е така както го усещам и се оказах права ... Страх ме е. Усещам само празнота. Искам да вярвам, че всичко ще е наред... Много ми се иска.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Serendipity в Февруари 09, 2011, 08:09:00 am
Здравейте, г-жо Савова! Позволявам си отново да се обърна с молба за съвет към Вас.
На 35 години съм, всичките ми познати и приятели вече имат по 1-2 големи деца и като се съберем в по-голяма компания разговорите неминуемо се въртят предимно около децата и всичко, свързано с тях. Разбира се, чувствам се като аутсайдер, защото не мога да взема отношение по въпроса. Но повече ме тревожи държанието на доста хора в такива случаи - или ме хвърлят по някой изпълнен със съжаление поглед, тип "нямаш нашето щастие", или направо ме игнорират с безмълвното "ми да си мислила на времето". Колкото и силен човек да съм, понякога тези неща ме натъжават и не зная как да се справя с емоционалната буря, която ме връхлита... Освен да си поплача като остана сама.
Ще Ви бъда безкрайно благодарна, ако изкажете мнението си. Предполагам има и други момичета, които са изпитвали моята дилема и болка. Предварително Ви благодаря и Ви желая много лични и професионали успехи.  
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 09, 2011, 18:30:35 pm
Ваня,от сърце ви благодаря за отделеното време,за споделения опит и най-вече за съветите.Искам само да кажа,че аз самата много често съм стигала до тези размисли за примирението.Ние също започнахме да подготвяме документи за осиновяване точно по тази причина.Имах чувството,че ще се побъркам.Беше ми нужно да се успокоя.Ако знаете как ми олекна.Известно време направо летях,мечтаех.Отдавна не беше ми се случвало.Влизах в детски магазини и разглеждах детски играчки,избирах дрешки,правех планове как ще подредя стаята.Всичко обаче отмина постепенно.Сега пак се е затегнала примката около гърлото ми.Лека полека пак ме връхлитат мисли за изследвания ,процедури.Ето снощи даже сънувах кошмар.Сънувам,че съм на преглед,изгубила съм си изследването и се наложи да ми извадят копие.Платих за него и после се притеснявах,че останах без пари и нямам с какво да си платя прегледа.Събудих се с някакво тягостно чувство на подтиснатост.
Не знам дали ме разбирате,но на кратко казано при мене примирението трае много кратко и после пак се започва.Може и характера да ми е такъв и да не мога да се справя.Мъжът ми все ми повтаря,че Форума ми вреди и да не влизам повече,за да мога да се откъсна от проблемите на стерилитета.Аз пък твърдя,че така се успокоявам и все не можем да се разберем.Усещам обаче,че това положение започва да ми вреди и на здравословното състояние от почти година страдам от безсъние,сънувам често кошмари,имам сериозен косопад.Дано успея да се справя и не си докарам някое заболяване.

Здравейте, Мерилин!
   Настроенията, които Ви връхлитат, не могат да изчезнат след едно вдъхновяващо споделяне на опит. Затова и съществуват групите за взаимопомощ – те „зареждат батериите” за определен период, след което отново се нуждаем от чуждата сила, за да продължим напред. Чуждите изпитания и опит ни дават надежда за самите нас. Почти никой от нас не е в състояние да живее сам, затворен в проблема си. А ако е способен, то животът му не е никак лек. А целта тук е да приемем проблема си, но по ефективен начин – да го приемем с всички произтичащи от това чувства и мисли. Ако не го приемем, тези чувства и мисли се превръщат в „бавен убиец”.
   Проблемът с вярата, за който Ви споделих, че бе крайъгълен камък за мен, бе назрявал дълги години. Аз мисля, че го разреших успешно и на него отдавам промяната на нагласата към себе си и проблема си, и отношението към бъдещето. Това бе бавен процес, но аз работех упорито в тази посока, тъй като интуитивно чувствах, че там някъде се крие моето спасение.
   Няма как тук, във форума, да проведем някакъв по-задълбочен разговор, затова пак Ви казвам, че това, което най-много действа, е споделянето и съпреживяването. Най-добрият вариант е живи срещи, Интернет е компромисен вариант. Не мога да дам съвет дали да ползвате форума или не, но напълно разбирам мотивите на мъжа Ви, както и Вие. Въпросът е да си дадете сметка дали този тип общуване наистина Ви помага в това да се чувствате по-добре. В контактите си с хората това трябва да бъде основен критерий – повече се чувствам добре самата аз или повече ме натоварват.
   Грижете се за здравето си, моля Ви! Тялото Ви е домът, в който трябва да живеете щастливо! Не мислете за него като за потенциален източник на проблеми, а като за източник на усещания, свързани с бодрост, сила, здраве. Фиксирането в здравословни проблеми обикновено докарва още повече такива. Не е толкова лесно да се саморазболеем, но с упоритост става. Така че - благодарете на тялото си, за да ви благодари и то!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 09, 2011, 20:18:21 pm
Здравей,Ваня. /Предполагам помниш коя съм  :D/Този път ти пиша тук.
Моят ЗЕТ завърши с неуспех,но не това искам да коментирам.
Имам последен опит от фонда и за мен ще бъде последен . След всички нужни изследвания и без причини за неуспеха ми аз вече нямам никакви надежди за успех  и отдавна мисля за осиновяване.Проблема ми е ,че партньора ми постоянно отлага това решение .След вторият ми опит "обеща" .. ,после дойде ЗЕТ и сега отново сме в луди спорове кога точно да си подадем документите ..,т.е дали да е  след третия опит.Аз не искам да чакам обаче. Страхувам се ,че го притискам и не зная вече как да подхождам . Постоянно казва ,че иска време и аз меко казано "откачам".Зная,че ме обича и както твърди той че "ще стане на моето ",но ужасно се страхувам дали в крайна сметка ще приеме осиновяването като единствения ни вариант и дали пък ще обикне това дете . Не зная дали някой е в състояние да ми даде отговор на последния въпрос  ,но все пак ...

Здравейте, Дидомира!
   Поредният неуспех нищо не означава, не се отчайвайте! Повечето от нас много ви съчувстват, тъй като знаем какво е чувството. Както знаем, статистическият шанс за успех е равен при първи и при трети опит, например; той не се повишава с нарастването на броя на опитите. В каквото и състояние да сте в момента, то ще отмине и ще дойде моментът на осъзнаване на реалните измерения на проблема с всичките му евентуални последствия и на вземане на решение какви да бъдат по-нататъчните Ви действия.
   Във Вас отдавна зрее решение за осиновяване, което ме кара да мисля, че Вие възприемате биологичното и осиновителското родителстване като два различни пътя, по които сте поели. Бях обяснила в едно свое изказване, че ако човек е достигнал до решение за осиновяване само по медицински причини, по-късно това се отразява и на родителите, и на детето негативно. Затова и подкрепям желанието Ви за осиновяване – защото ми се струва осъзнато. Казвам го открито само защото Вие казвате, че сте достигнали сама до това решение, но никога не бих го казала на човек в процес на търсене и колебание. Всеки сам трябва да извърви пътя си.
   Опитът ми с мъжете показва, че те по-трудно достигат до това решение по причини, които няма смисъл да анализираме. Правилно е да се даде време на партньора, но има опасност той да бяга от решението, докато е възможно, т.е. – докато медицината дава шанс. Това не ми се струва много справедливо спрямо жената – имам чувството, че някои мъже отлагат решението си дотогава, докато не се убедят сами, че няма никакъв медицински шанс за зачеване. Втората причина да съм „против” безкрайното протакане е, че в крайна сметка механизмът на вземане на решение при повечето мъже сякаш повтаря този „заместващ” механизъм на родителстването, за който стана дума по-горе: „като не става, ще осиновим.” В моя случай не се стигна до това, защото мъжът ми е реалист. Като повечето, той също отлагаше решението си, но след няколко сериозни разговора си даде сметка  дали/доколко е важно за него биологичното родителстване. Тези разговори трябва да бъдат абсолютно партньорски, приятелски, мъжът не трябва да се чувства притиснат в никакъв случай. Ако не се заредите с търпение и готовност да понесете думи, които не искате да чуете, по-добре не започвайте. Настройте се, че разговорът ще е много емоционален и в никакъв случай не трябва да съдите, да искате и да притискате. Опитвайте се всячески да запазвате спокойствие и да се поставите на чуждото място. В противен случай е възможно разговорът да прерастне в скандал и да принудите партньорът си да заеме позиция, която не иска в действителност или да каже неща, които не мисли. Провеждането на подобен разговор (най-често – няколко) трябва да е предшествано от достатъчно време за размисъл, но не е хубаво да се прекалява, защото след определен период времето нищо не значи, мъжът действа по гореописаните механизми – чака медицината и замества родителстването. Затова Ви съветвам първо да прецените дали мъжът Ви е готов за подобен партньорски разговор. Дайте му малко време, за да позабрави това, че досега сте спорили и сте се карали. За да има изход разговорът, трябва да встъпите в него с открити сърца, необременени от обиди и очаквания.  Затова, доколкото е възможно, опитайте се да омаловажите случилото се.
   И последно – не бива да свързвате сегашното състояние на партньора си с бъдещите му чувства към евентуално осиновено дете. Ето такъв случай не съм имала, честно – някой да има колебания в чувствата и отношението си към осиновеното си дете. Тук вече мога да заема категорична позиция: чувствата на родителя не зависят от физически белези, пол, етнос и т.н. Те са чувства, а не мисли, не решения, не възгледи. Много жени ще ви кажат, че човек не обиква безумно детето си веднага след раждането му (между които и аз), а обичта се "трупа" лавинообразно с времето. Къде е логиката да бъде по различен начин при осиновяването?

Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Дидомира в Февруари 09, 2011, 20:28:57 pm
Благодаря ти !
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 13, 2011, 17:35:25 pm
Не знам дали предстоящия ми опит ще е успешен или не, но не искам и да знам предварително.
Преди да ни съобщят новината, че са ми запушени тръбите казах на мъжа ми пред кабинета, че ни предстои ин витро, а той - спокойно, още нищо не се знае, после с този висок инсулин... Направих си изследването, за да се убедя, че е така както го усещам и се оказах права ... Страх ме е. Усещам само празнота. Искам да вярвам, че всичко ще е наред... Много ми се иска.

Anichka.bs, здравейте!
   Това, което ми направи впечатление в споделените мисли, е, че имате усещането, че предричате нещата. „Усещали” сте, че имате висок инсулин– така се и оказва. Можем да намерим безброй примери за това как сме предусещали нещо, което наистина се е сбъднало и което потвърждава негласната ни мисъл, че едва ли не ние предсказваме, а и по някакъв начин - предизвикваме събитията. Има такава теза – че добрите мисли предизвикват добри събития, а лошите – лоши събития. Мисля, че това хем е така, хем не е така. И за потвърждаването, и за отхвърлянето на тази теза можем да открием лични примери. Защо тогава да се впускаме в дълбините на подобно едностранчиво твърдение? Когато аз започна да разсъждавам по гореописания начин, после се чувствам сякаш виновна – натоварена с лична отговорност, която всъщност сама съм си присвоила. Не е възможно сама да си повиша инсулина и аз ясно разбирам това, но е възможно 1/той да е висок, 2/аз да съм предполагала този факт и вследствие на съвпадението между двете – че едновременно си мисля нещо, което в действителност е така, аз да се почувствам като жертва. Един вид – аз така и така си ги знам нещата и ми е достатъчно трудно от това, а пък и оттук нататък ме чакат още колко такива „сбъдвания”.... И забележете – нашите мисли (на хора с нашия проблем) са концентрирани най-вече около лоши предчувствия. Това е капанът! Ние най-често правим именно лоши прогнози, а не добри, което е съвсем естествено. Тръгвала съм към опит с убеденост в неуспеха. И опитът наистина е бил неуспешен. Но той е бил такъв не защото моята нагласа е била негативна, а защото е имало медицински причини, които не са ни били известни.Единственият резултат от тази нагласа е било още по-тежкото чувство при резултата – „не стига, че си го знаех, ами го и предизвиках, ами и оттук насетне все ще е така”. Това е абсурден омагьосан кръг от ирационални мисли.
   Моля Ви, опитайте се да освободите чувствата си от всякакъв род „предсказвания”. Нашата сила в борбата за дете се корени в нашата непредубеденост. Ние не знаем какво ще стане, но сме принудени да се държим така, сякаш че ще стане – това е най-добрата стратегия. Така е много по-лесно, отколкото да се държим така, сякаш че успехът зависи от нас. Тръгнем ли по този път, мисълта за неуспеха ни е в кърпа вързана.  И страданието е двойно по-голямо. Когато уловите подобно чувство, опитайте се да го анализирате – ще видите, че в основата му стои определена мисъл (например – Вие сте имали определени данни,  факти, които са Ви карали да мислите, че инсулинът Ви е висок, това прозрение не Ви е осенило без нищо). След като идентифицирате мисълта – анализирайте я - рационална ли е тя, доколко е подкрепена от факти, основателна ли е. Тогава ще видите, че чувството, което Ви е обзело, е изкривен, измамен резултат на някаква мисъл. Просто чувствата ни често не са съответни на мислите ни. Което е друга тема.
    Надявам се, че се изразих разбираемо... Всеки път, когато в нас се появи чувство на предусещане  на каквото и да е, то не е за добро. То е резултат от изгубения ни контрол и затова трябва да му се противопоставим с анализ на фактите. Само на фактите. Така имаме някакъв шанс чувствата ни да останат незаразени с грешни представи, а това малко по малко ни приближава до вярата. Дори да я нямаме, по-добре е за нас да си представяме, че я имаме, защото така й даваме шанс.

Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: anichka.bs в Февруари 13, 2011, 19:10:33 pm
Благодаря Ви, Ваня! Старая се да гледам позитивно, но понякога ми е много трудно.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Magdalena78 в Февруари 18, 2011, 13:25:08 pm
Здравейте г-жо Савова,
Много ми е трудно да си формулирам въпроса. Всъщност става въпрос за това какво си мисля, че преживявам и какво реално преживявам и подтискам на подсъзнателно ниво. Ние нямаме конкретна генерална Причина. Имам малки диагнозички, за които никой доктор не ми е предписвал никакво хапче. Или не съм попаднала на добри специалисти, или наистина това също не е Причината. Аз съм с доказано повишени андрогени, но ехографски нещата са "като по учебник" - пълен медицински парадокс.
Аз си съхранявах психиката гледайки по-научно на нещата. Тази "молитва" да различа кое зависи или не от нас също много съм си я повтаряла и вярвам в нея.
НО, вече започна нашата 5-та година в лутане и записване на часове при различни доктори в търсене на Причината и един мой сън направо ме разтърси. Възприех го така: едва ли не на подсъзнателно ниво аз приемам за нормално това че не мога да родя бебе, а иначе много го искам (дори и в съня).
Никога до сега не съм сънувала нещо в тази връзка. Или вече този проблем се е вкоренил и на подсъзнателно ниво. Или тепърва го изтласквам навън?
И изобщо до колко човек трябва да обръща внимание на сънищата си?
Иначе пак имам доста добър график за доктори, дано намеря най-накрая някой който да ми помогне в моят (явно нетипичен случай).
И на всичкото отгоре МЦ ми спря днес, а ми е 3-ти ден. Изобщо защо този сън така много ме разтърси - не разбрах.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 20, 2011, 22:54:20 pm
Magdalena78, дължа по един отговор и на Цигу, и на Serendipity, но ще ги дам след една седмица, тъй като в момента ми е малко натоварено, а се старая да обмислям отговорите си. В момента искам само да Ви посъветвам да оставите догадките, предположенията и теориите, понякога те повече ни вредят, отколкото помагат, но подробно ще Ви отговоря по-късно.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 25, 2011, 16:43:31 pm
Моля ви, ако имате предложения за теми, които ви вълнуват, ми кажете.

Какъв съвет бихте дала на хора, които внезапно разбират, че имат репродуктивен проблем? От собствен опит и наблюдавайки момичета във форума знам, че първоначалният шок е голям.

Преди да настъпи промяната на личността, която споменахте, какво помага да се преодолеят по-лесно болката и отчаянието в началото?

Ние тук си помагаме с информация и обмяна на опит (и диагнози), но сигурно има думи, с които да утешим човека, освен "преживява се, не си първата, няма да си последната".
    Цигу, преди да отговоря на въпроса Ви, ще Ви разкажа за един мой случай. Бях в съвсем в началото на „репродуктивната си кариера”, скоро бях разбрала, че тръбите ми са не само напълно нефункциониращи, но и пречка за ин-витро, което е единственият ми шанс за дете. Тогава, разбира се, бях шокирана, както казвате. Споделих на един мой приятел, който реагира така, сякаш му казах: „Отидох за хляб, само че имаше опашка и се върнах.” Думите му бяха нещо в смисъл на: „Е, щом има медицинско решение – за какво се тревожиш? Лошо щеше да е ако няма такова.” Бях направо възмутена от думите му. Ракцията му е била напълно искрена и освен това – думите му - верни. Какво обаче ме накара да се почувствам двойно онеправдана – веднъж от съдбата, втори път – от неразбирането на околните?
    Това, че не получих отговора, който търсех. Аз не съм му споделила, за да ми каже: „Действай!”, а съм търсила лекрство за душата си. Искала съм да ми каже нещо, което да намали болката ми. По-късно разбрах, че каквото и да ми беше казал, то нямаше да я намали дългосрочно. Но думите му бяха по-добри от каквото и да е успокоение, защото ми казваха, че има изход.
   Понякога се обръщаме към професионална помощ именно с моята тогавашна нагласа – за да се оплачем, да ни успокоят и да се почувстваме по-добре. Това е много хубаво, лесно е, само че не върши най-важното – не помага сами да си помогнем. Емоционалното лекарство, което тогава търсих, не получих – много пъти си го взимах на глътки от приятелите (в този смисъл считам разговорите с приятели за една от най-добрите терапии), но получих идеята, че изходът на борбата е в собствените ми ръце.
    Затова – независимо какво ще кажем на човек, току-що разбрал, че има сериозен репродуктивен проблем, най-важното е акцентът да е върху неговите/нейните  собствени действия.Да, ще го успокоим, ще съпреживеем, но нощем той/тя е сам/а – тогава кой ще го/я успокои? Тогава трябва да се обърне към собствената си вяра и сили.
    Отговорих само на втората част от въпроса Ви – с какви думи да успокоим човек, току-що разбрал, че има репродуктивен проблем и пропуснах първата по следните причини: Болката в този момент е толкова голяма, устоите на живота се разклащат из основи, намесват се много индивидуални фактори, така че няма как да дам универсална рецепта, валидна за всички, и то във форум. Единственото, което мога да направя, е да помогна да си помогнем сами чрез споделяне на собствения опит – как всеки се справя сам, как е намерил собствения си начин. (Това е и причината за тази секция на форума.) Никой не е на чуждо място, за да знае как точно се чувства другия и затова бихме могли да му помогнем само като му разкажем ние как се справяме. Ако някой, който няма този проблем Ви казва, че Ви разбира, вероятно Ви лъже откровено, макар и с най-добри намерения. Човек е устроен так, че най-големите проблеми са неговите собствени. Затова мисля, че ние трябва да срещнем собствения си „емоционален консултант” в лицето на приятел, роднина, лекар, терапевт или какъвто и да е по професия, свързан с проблема, който да успее да предаде собствените си чувства така, че да са полезни за самите нас. Познати – бол, въпросът е кой е човекът, който има способността да разбира, да дава надежда и да ни вдъхновява. Защото това е дар Божи.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Март 05, 2011, 21:52:43 pm
Здравейте, г-жо Савова! Позволявам си отново да се обърна с молба за съвет към Вас.
На 35 години съм, всичките ми познати и приятели вече имат по 1-2 големи деца и като се съберем в по-голяма компания разговорите неминуемо се въртят предимно около децата и всичко, свързано с тях. Разбира се, чувствам се като аутсайдер, защото не мога да взема отношение по въпроса. Но повече ме тревожи държанието на доста хора в такива случаи - или ме хвърлят по някой изпълнен със съжаление поглед, тип "нямаш нашето щастие", или направо ме игнорират с безмълвното "ми да си мислила на времето". Колкото и силен човек да съм, понякога тези неща ме натъжават и не зная как да се справя с емоционалната буря, която ме връхлита... Освен да си поплача като остана сама.
Ще Ви бъда безкрайно благодарна, ако изкажете мнението си. Предполагам има и други момичета, които са изпитвали моята дилема и болка. Предварително Ви благодаря и Ви желая много лични и професионали успехи.  

    Serendipity, проблемът, който поставяте, е много голям, защото по-голямата част от емоционалните ни проблеми са свързани именно с другите. Всеки прави някакъв опит да се справи посвоему с личната си болка, но що се отнася до околните, се чувстваме като под натиск и усещаме специалното им отношение. Това особено отношение, когато е в „положителна форма” – свръхзагриженост, прекален интерес и т. под. от страна на близки, обикновено ни дразни, а когато е в „отрицателна форма”, за което говорите, направо страдаме.
    Наистина някои близки, познати и непознати имат това специално отношение - като към по-различни хора. Не можем да си затваряме очите и да го отдаваме само на това, че обръщаме прекалено внимание на чуждите реакции към проблема ни. Такова отношение има към всички различни хора – не само в областта на здравето, но и в повечето житейски сфери. Ние трябва да го приемем като човешка черта, която не можем да коригираме. Има и други хора, за които стана дума, които проявяват това отношение, но с обратен знак – те прекалено много ни предпазват, съветват, помагат. Това пак е израз на същото отношение. И в двата случая обаче, замислете се, това отношение не е лично. Те биха се отнасяли така към нас и ако проблемът ни не беше свързан с репродуктивната сфера.
    Ще Ви кажа за първия ми сблъсък с „негативното отношение”. Бяхме на събиране с приятели в едно софийско село с мъжа ми, където стана дума за детето на негов приятел и започна спор. След мое изказване приятелят, който отлично знаеше за проблема ми, каза: „Когато имаш дете, си го възпитавай както си  искаш!” Аз направих драматична пауза и демонстративно напуснах масата, запалих колата и се прибрах в София, като през целия път карах през сълзи. Бях потресена от жестокостта му – как е възможно да ми отговори така, знаейки, че най-вероятно няма да имам дете. Провалих си почивката, фиксирах се в думите му, яростта и гневът ми бяха смазващи.
    Зад тези чувства се криеше собствената ми болка – не толкова, че нямам дете, колкото че някой ми го е напомнил по този начин. Трябваше ми близо година, за да разбера какво всъщност ми е казал. Той тогава добави „Ще видиш какво е.”  „Тогава ще говорим.” , но тези неща сякаш не чух, хванала се бях за първата дума, която ме уцели като куршум. Той е искал да каже, че когато имам дете, ще разбера практическата трудност на проблема му и би приел чуждо мнение само от човек, преживял това. Акцентът е бил върху това да ми вдъхне кураж, че и това ще стане, и аз ще дойда на неговото, и аз ще имам дете. Човекът просто не е бил запознат с голямата медицинска сложност, а в моите очи – безнадежност – на случая ми.  Проблемът е, че аз търсех знаци, за които да се хвана, че другите знаят за болката ми и се целят в нея. Затова започнах да слушам по-внимателно чуждите думи и да разбирам, че зад тях се крие не само непознаване на проблема ми, но и истинска незаинтересованост. Хората се интересуват от нас много по-малко, отколкото си мислим, а дори и да се интересуват, те не взимат проблема ни присърце, като свой собствен и затова понякога не внимават какво говорят. Това е добре, защото ако внимаваха, ние щяхме да сме страшилището на компанията, нали? В онзи период, от който е и този случай, аз много мислех какво ще си кажат другите - мислят ли, че имам здравословни проблеми като често отсъствам от работа или че крия нещо; изглеждам ли депресирана, чувстват ли се неловко в мое присъствие да говорят за деца, дали не ме избягват... и много, много други подобни. Всички тези мисли бяха  вредни за мен – съсредоточвах се не върху това какво в действителност чувствам, а върху това какво си мислят другите, че чувствам. Ако някой иска да си докара допълнителни нови, отрицателни емоции – това е начинът. Затова започнах да отсявам кои чувства са си лично мои, свързани с проблема, и кои са ми „привнесени” от хората. Реших да анализирам всички, „идващи” от хората – дали са мои собствени чувства или са плод на мисленето ми, свързано с другите. Оказа се, че вследствие на моите схеми – как  всички са вторачени в моя проблем (което е абсурдно!), аз реално не общувам с повечето хора на емоционално ниво, а на мисловно – постоянно мислех как да реагирам, какво ще си помислят за емоционалното ми състояние и т.н. Затова и се чувствах като в капан, под постоянен прицел. Реалната, действителната ситуация е далеч по-добра. Разбира се, че има неграмотни, агресивни, злобни хора, които не можем да променим и трябва да игнорираме, но болшинството са именно не толкова „в час” с нашата болка, колкото очакваме и ние ги надценяваме.
   Затова най-добрият съветник е нашата искреност. Колкото по-естествено се държим, толкова по-лесно ни приемат хората и съответно – ние се чувстваме толкова по-добре. Какъв е проблемът да кажем, че се чувстваме засегнати от тези и тези думи, защото те ни карат да се чувстваме така и така? Например, ако аз бях намерила сили да се обърна към болката си и да обяснила с две думи на онзи приятел истината как се чувствам, със сигурност още тогава той щеше да ми обясни какво е искал да каже и нямаше да преживея всичко това. Лошото е, че ние се капсулираме в болката си и не споделяме за нея, а очакваме другите да знаят сами за нея. А те няма откъде да знаят. Ако съвсем искрено и просто им обясним, че се обиждаме от някои думи, те ще ни разберат. Искреността в този случай е обезоръжаваща.
   Това важи с пълна сила и за контактите ни със семейства с деца. Ние въобще не знаем какво всъщност мислят те, а ако си направим труда да разберем, обикновено се оказва, че не е това, което си мислим. Независимо дали те са повърхностно или детайлно запознати с проблема ни, и в двата случая не осъзнават естеството на мъката, която изпитваме. Ние мислим, че след като знаят, че имаме проблеми със забременяването, то те знаят и как се чувстваме. Но това не е така. Работим само с догадки – „тя ме погледна със съжаление”, „той ми направи намек” и т.н. Едно е да мислиш какво си мислят другите, съвсем друго е да знаеш със сигурност. Така се оказваме в омагьосан кръг – гадаем за чуждите чувства, което се отразява крайно зле на нашите собствени. Живеем в мълчание и затова хората често не се досещат, че ние страдаме. По-добре ще е да намерим сили да кажем, че се чувстваме неловко с бебе на ръце, ако ни го „връчат”, например, защото нямаме никакъв опит, а много ни се иска да го имаме. Дори една дума е достатъчно. Не е необходимо да караме хората да се чувстват по-неловко от самите нас, но и е много вредно лично за нас да ги оставяме в неведение. Затова и Ви споменах за искреността. Ако не намирате общ език с някои хора, ако не Ви покажат съчувстиве и след като им обясните за какво става дума, по-добре не се срещайте с тях, щом не се чувствате добре. Ако пък въпреки естественото Ви държание получите съпричастност, но тя не е очакваната и достатъчната, то това е стандартният, масовият случай – просто хората не са на наше място и не разбират чувствата ни. А необходимо ли е? Ние трябва да се опитаме да се поставим на тяхно място и така ще ни е по-лесно да приемем неразбирането им.
  P.S. В страхотна възраст сте -  на милиметър от Христовата:) Бъдете здрава!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Serendipity в Март 05, 2011, 22:54:05 pm
Най-сърдечно Ви благодаря, г-жо Савова, за изчерпателния и така полезен отговор! Колко добре разбирате болките и тревогите ни... Бъдете благословена!
Сигурна съм, че ще прекарам дълги часове, разсъждавайки над думите Ви, търсейки себе си в тях и отговорите, от които се нуждая. Желая Ви здраве и щастие, и нека има повече прекрасни хора като Вас! :)
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: happymery в Март 07, 2011, 17:05:40 pm
Здравейте г-жо Савова,
Имам проблем, който не е свързан с репродуктивни проблеми, но се надявамс все пак да ми помогнете.
Имам проблем с общуването с роднините на съпруга ми. Нищо лично към тях, просто немога да общувам с роднини или не изпитвам необходимост, с което наранявам съпруга си. Мъжа ми са страхотна, задружна и голяма фамилия, коити поддържат българските обичаи и се  събират на големите християнски празници всички заедно, при което аз изпадам в паника от соматохата и лудницата която настава и че всички роднини в куп ще "намачкат" децата и ще им се радват. Всячески се опитвам да пропусна тези събития, а не е правилно. Съпруга ми обича и уважава роднините си и за него това е важно, а  също и да възпитаме децата да се "имат" с братовчедите си. Даже като се замисля само много рядко ни идват гости, било то брат му с жена си и децата или приятели. Мъжа ми излиза от положение уж че не сме по гоститата, но той има всъщност нужда да общува стях (добре че работи с брат си заедно че да го правят).
Сигурно проблема ми идва от моето семейство в което роднините не са в добри отношения и не поддържат връзка. Никога не сме се събирали, освен на сватби и погребения. Имам брат който живее в друг град и се вижаме рядко, но това не означава, че не се обичаме. Задушавам се от обичта и загрижеността на голямото им семейството и винаги гледам да избягам, буквално. Или се разболявам или излизам уж на разходка с някое от децата.
Моля помогнете ми! Искам да се променя, но незная как, то е по-силно от мен. Когато съм психически лабилна направо "откачам", а когато съм спокойна макар и нервна леко, успявам да се контролирам и да присъствам на събиранията и всичко да е ОК. Мъжа ми е прекрасен, грижовен любящ и много ми помага, семейството му също, но... Има едно голямо НО...
Благодаря Ви предварително!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Luiza в Март 07, 2011, 17:35:31 pm
имам същия проблем като happymery.
не понасям много хора на едно място и всичките врякащи и крякащи...едни маси с ядене и само се коментира какво даваме на детето и защо не й даваме еди-какво-си? действат ми изнервящо и чакам с нетърпение да свършат вместо да ми действат разтоварващо. знам, че проблема е в мен...опитвам се да го преодолявам с всяка среща, но пак се чувствам по същия начин. задушаващо. всички роднини на съпруга ми както и родителите му са чудесни хора и сме в прекрасни отношения, но не разбирам следното нещо: защо като се обвързваш с някого се налага да се обвързваш и с фамилията му? не е ли достатъчно да се напасваш към него, което често е нелека задача ами и към родата му? това например в западния модел на семейни отношения го няма в този вариянт. виждат се роднините три пъти в годината и са доволни и щастливи. в БГ вариянта се налага общуване с родителите почти всеки уикенд, ако са в същото населено място, което е много задължаващо пред това да се общува с приятели и хора на същата възраст с подобни сюжети на живот.
къде бъркам и как да се променя?
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Март 08, 2011, 18:07:28 pm
Здравейте г-жо Савова,
Много ми е трудно да си формулирам въпроса. Всъщност става въпрос за това какво си мисля, че преживявам и какво реално преживявам и подтискам на подсъзнателно ниво. Ние нямаме конкретна генерална Причина. Имам малки диагнозички, за които никой доктор не ми е предписвал никакво хапче. Или не съм попаднала на добри специалисти, или наистина това също не е Причината. Аз съм с доказано повишени андрогени, но ехографски нещата са "като по учебник" - пълен медицински парадокс.
Аз си съхранявах психиката гледайки по-научно на нещата. Тази "молитва" да различа кое зависи или не от нас също много съм си я повтаряла и вярвам в нея.
НО, вече започна нашата 5-та година в лутане и записване на часове при различни доктори в търсене на Причината и един мой сън направо ме разтърси. Възприех го така: едва ли не на подсъзнателно ниво аз приемам за нормално това че не мога да родя бебе, а иначе много го искам (дори и в съня).
Никога до сега не съм сънувала нещо в тази връзка. Или вече този проблем се е вкоренил и на подсъзнателно ниво. Или тепърва го изтласквам навън?
И изобщо до колко човек трябва да обръща внимание на сънищата си?
Иначе пак имам доста добър график за доктори, дано намеря най-накрая някой който да ми помогне в моят (явно нетипичен случай).
И на всичкото отгоре МЦ ми спря днес, а ми е 3-ти ден. Изобщо защо този сън така много ме разтърси - не разбрах.

Magdalena78, здравейте!
    Ще Ви дам моята интерпретация на проблема, която не е психоаналитична, но се опира на някои аналитични факти. Простете ми по-теоретичната част в началото.
    Доколкото схванах, въпросите Ви се въртят около това доколко трябва да обърнете внимание на този сън, дали той е индикация за травма и кое всъщност е важно – това, което съзнаваме или това, което е на подсъзнателно ниво, както се изразявате. Разбирам защо сънят Ви е впечатлил толкова. По принцип смятаме, че травмите хвърляме в „кошчето за бокук” – нашето подсъзнание, а тук Вие виждате същата травма  в съня, който считате за подсъзнателен процес. Това не е точно така. Само част от травмите се изсънуват и само част от съдържанието на съня е подсъзнателна, останалата е съзнателна.
    Аз обаче мисля и още нещо.
    Преди това - няколко думи за механизма на съня. Той е реален психичен факт, Фройд го нарича „кралски път към несъзнаваното”. Според него, за да излекуваме травмите си, трябва да ги осъзнаем, да извадим на показ несъзнаваното психично съдържание. Как става това? Основно чрез анализ на сънищата, на грешките и чрез психоаналитичната техника. Сънят има явно съдържание– това е съзнаваното съдържание, независимо дали го помним или не и латентно – несъзнавано съдържание. Ние знаем само явното във Вашия сън, както и във всеки друг, а целта е да открием смисъла на латентното. Защо? Защото то се състои от: 1/сетивни възприятия по време на спането; 2/чувства и мисли, които занимават „Аз”-а по време на бодърстване и са, съответно, осъзнати и които са важни, актуални в дадения момент за „Аз”-а; 3/  изтласкани импулси от „То”, които са недостъпни до съзнанието поради защитните механизми на „Аз”-а, те са главно инфантилни желания от ранното детство.
    Тук ние се интересуваме от втората категория. Този сън очевидно преработва съзнателни преживявания, действителни факти, които са важни, силни и по очевидни причини - травматични. (Моля Ви да разберете, че дотук няма нищо необичайно, че това е процес, валиден за всички ни. Затова и Ви казах в предишен отговор, че анализът на сънищата, сам по себе си, не би бил от голяма полза. Той може да бъде само отправна точка към това, което ни сочи – действителността и съзнанието. Работата с подсъзнанието е изключително труден, дългосрочен и скъп процес със съмнителна ефективност при жени с репродуктивни проблеми в настоящи процедури, които е по-важно да обърнат внимание на преработката на травмите с оглед справянето с настоящи мисли и чувства.)
     И така, стигнахме до съзнанието. В съзнанието и по време на сън, и по време на бодърстване, „приемам за нормално това че не мога да родя бебе, а иначе много го искам.” Замислете се над парадоксалността на самата мисъл – нормално е точно обратното – да родите. (В което вярвам, мила Magdalena!) Тук има два ключови момента (думи): „приемам” и „мога”. Първият ни води към вярата, а вторият към възможността – може ли това наистина да стане или не. Първото е свързано с напълно личните ни усилия, а второто – с намирането на чуждите, които ще свършат работата. Това са двата проблема, към които трябва да насочите енергията си. Говорили сме тук за смирението, за приемането на собствения път и изпитанията, но не и в смисъла на примирение. В случая можем да го наречем и отчаяние. Самата дума няма кой знае какво значение, важно е чувството на безнадежност. От всички странички факти, които нахвърляте, ми се струва, че Вие сте преживели доста, макар и без интензивни процедури. Винаги съм считала неизвестността относно диагноза и лекар за доста по-тежки изпитания от текуща процедура, защото първото е свързано с объркване, самота, чувство на безизходица и безнадеждност, а при второто решението е взето, чувстваме споделена отговорност, надежда и подкрепа. С това не искам да Ви звуча песимистично, а се опитвам да Ви кажа колко е важно да имате подкрепящ Ви екип, в който не се съмнявате. Лесно е да се каже: „Имайте доверие”, но то не е мисъл, а е чувство. Чувство на доверие означава, че дори и при неуспех в хода на медицинските процедури Вие ще имате абсолютна сигурност, че за Вас се прави най-доброто, защото е взето присърце и че няма да смените лекаря си. Така стигаме и до втория проблем – възможността да родите дете. Вие казвате: „...не мога”. Аз не мога, но медицината може! Ще съм много, много щастлива ако изразът „не мога”  Ви подтикне към щастливата среща с лекар. Вие действате, но аз си спомням много добре и как крайната необходимост и натискът на времето ме е карал да приема и компромисни решения – да знам, че нещо не е за мен, но да го приемам от бързане. Резултатът е бил само медицински грешки, болка, още повече загубено време в поправяне на грешките.... Моля Ви да се поучите от моята и чуждите грешки, защото достатъчно сте търсили и заслужавате щастие! В цитираната молитва се казва „да приемаме нещата, които не можем да променим” и тази част не е валидна за Вас, защото на Вас Ви предстоят решения и действия, но се казва и „смелостта да променяме нещата, които можем да променим”. Пожелавам Ви най-сърдечно да намерите пътя към специалиста, който ще Ви помогне! Вие не сте безнадежден случай, за да се съсредоточаваме в болката Ви, а човек, който подкрепям с цялото си сърце по пътя към успеха!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: f_33 в Март 08, 2011, 21:05:03 pm
Здравейте, f-26,
извинявайте, че не съм отговорила на имейа.
Това, че не ми пишете по повод репродуктивен проблем, е без значение. Не мога да разбера обаче какъв точно е проблемът Ви, моля за малко яснота: как се е стиглано до реакцията на тази лекарка-плод на лично отношение или недоразумение е това; добре ли се познавате, имате ли й доверие и т. под.?
   Защо не публикувате във форума въпроса си, защото мисля, че има и други момичета, които имат колебания относно лекарите си и ще бъде много полезно за всички?
Поздрави!

Благодаря ви, ще разкажа тук какво се случва въпреки че ми е доста трудно да говоря за това. Радвам се че си намерих подходяща АГ , която никога не съм обиждала право в очите, никога не съм казвала една груба дума за нея, никога. Изпълнявам колкото мога всичко което тя ми казва , изобщо не протестирам но редно ли е да те нарекат лъжкиня, което си беше чисто и просто недоразумение и хич и не се разбрахме тогава и докторката. Добре я познавам , знам че е скромна на компромиси и прошка , имам и огромно доверие и не искам да я сменям ,но аз не съм нито лъжкиня, нито пък обществено опасен обект и защо тя трябва да ме заплашва слен няколко смс и такива подобни , когато съм изкала да разговаряме. 100 пъти ми каза 100 различни начина кое как се пие, а същевременно аз не знам как да постъпя. Искам тя  да е моят лекар и да се лекувам при нея и незнам как да достигна  до това отново да бъдем лекар и пациент , давам всичко и силно искам това да стане...
Дори и при гадател бях , който ми каза да отида при нея с личната си лекарка с цветя и бонбони и също че нещата ще се оправят , пък дано...
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: MUNA в Март 10, 2011, 09:56:58 am
 Д-р Савова,аз преживиах прекъсване на бременност по медицински причини в 23гестационна седмица.Причината е установена тризомиа 21.За болките няма да ви пиша,защото те се забравят,но душевната болка не се забравя.Преживяното беше преди месец.Трудно ми е да се въстановя психически.Моля за помощ,как да се въстановя психически?
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: mecinka в Март 10, 2011, 12:53:58 pm
много хубава и полезна тема! благодаря предварително на д-р савова за отделеното време. ще опиша възможно най-кратко  :lol: моите притеснения. с моят мечок сме от 7 години заедно, първите години се пазехме, но в един момент на мецинка й спря цикълът, оказа се поликистоза, обясниха ми, че поради напълняване хормоните не са ми в норма /въпреки че не съм ги изследвала, така решиха докторите - сега да не ме помислите за луда съвсем, до този момент не съм имала проблеми с цикъла или каквото и да било от този род, и съм доста далеч от медицинските тематики  :oops:/. уплашихме се и решихме, че е време за мече. така не ставаше мечето и тръгнахме по доктори. още от първите по-сериозни изследвания разбрахме, че проблем не само при мен е имало, но и при него. до този момент се чувствах виновна, че не мога да го даря с дете, все се укорявах само мен  :? когато се запознахме моят мечок пушеше, уж ги беше спрял, веднъж намерих цигари -  :? обяснението беше като на малко дете - беше само вчера, бяха само 2-3 цигари /малко в стил - обещавам мило другарче повече така няма да правя  :lol:/ / :lol: извинете ме за иронията, но ако не се смея ще полудея вече  :x/ така вече знаейки, че и при него има проблем, в един прекрасен ден намирам кутия с цигари, преполовена...  :( много болно ми стана, защото ме лъжеше, защото непрекъснато си говорим как да подобрим нещата, което изключва тези цигари... цяла вечер не му говорех, ходеше само след мен, даже висеше пред тоалетната да ме чака, само скимтеше ревейки как ме обичал, как щяло да е за последно. питам се обаче дали въобще е спирал да пуши, вече имам съмнения, че доста ме лъже  :( лошо е, че губя доверие в него... след като разбрахме, че за да имаме биологично дете само ин витро ни е шанса сега сме изправени пред друг стрес - дали ще успеем да се вместим в срока за фонда, одобрени сме, той леко се подобри, но при мен пак цикълът ми изигра лоша шега. още една питанка - как да подходя с докторите, водя се при д-р тимева, но и д-р щерев ме е преглеждал, разминават се в някои отношения в мнението си за лечение. например той смята, че ми е нужна дадена операция, а тя - не. и сега незнам нея ли да слушам, него ли, или да поговоря с нея  :( но как? докторите ме изнервят, в смисъл все гледам да не кажа за нещо, че съм го чела в интернет, почват със забележки, че това само пречи и че те били компетентните  :? аз се интересувам за нашето здраве, за алтернативи, за всичко...  :oops: извинете ме за дългия пост
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Март 11, 2011, 14:20:34 pm
Здравейте г-жо Савова,
Имам проблем, който не е свързан с репродуктивни проблеми, но се надявам все пак да ми помогнете.
Имам проблем с общуването с роднините на съпруга ми. Нищо лично към тях, просто немога да общувам с роднини или не изпитвам необходимост, с което наранявам съпруга си. Мъжа ми са страхотна, задружна и голяма фамилия, коити поддържат българските обичаи и се  събират на големите християнски празници всички заедно, при което аз изпадам в паника от соматохата и лудницата която настава и че всички роднини в куп ще "намачкат" децата и ще им се радват. Всячески се опитвам да пропусна тези събития, а не е правилно. Съпруга ми обича и уважава роднините си и за него това е важно, а  също и да възпитаме децата да се "имат" с братовчедите си. Даже като се замисля само много рядко ни идват гости, било то брат му с жена си и децата или приятели. Мъжа ми излиза от положение уж че не сме по гоститата, но той има всъщност нужда да общува стях (добре че работи с брат си заедно че да го правят).
Сигурно проблема ми идва от моето семейство в което роднините не са в добри отношения и не поддържат връзка. Никога не сме се събирали, освен на сватби и погребения. Имам брат който живее в друг град и се вижаме рядко, но това не означава, че не се обичаме. Задушавам се от обичта и загрижеността на голямото им семейството и винаги гледам да избягам, буквално. Или се разболявам или излизам уж на разходка с някое от децата.
Моля помогнете ми! Искам да се променя, но незная как, то е по-силно от мен. Когато съм психически лабилна направо "откачам", а когато съм спокойна макар и нервна леко, успявам да се контролирам и да присъствам на събиранията и всичко да е ОК. Мъжа ми е прекрасен, грижовен любящ и много ми помага, семейството му също, но... Има едно голямо НО...
Благодаря Ви предварително!
имам същия проблем като happymery.
не понасям много хора на едно място и всичките врякащи и крякащи...едни маси с ядене и само се коментира какво даваме на детето и защо не й даваме еди-какво-си? действат ми изнервящо и чакам с нетърпение да свършат вместо да ми действат разтоварващо. знам, че проблема е в мен...опитвам се да го преодолявам с всяка среща, но пак се чувствам по същия начин. задушаващо. всички роднини на съпруга ми както и родителите му са чудесни хора и сме в прекрасни отношения, но не разбирам следното нещо: защо като се обвързваш с някого се налага да се обвързваш и с фамилията му? не е ли достатъчно да се напасваш към него, което често е нелека задача ами и към родата му? това например в западния модел на семейни отношения го няма в този вариянт. виждат се роднините три пъти в годината и са доволни и щастливи. в БГ вариянта се налага общуване с родителите почти всеки уикенд, ако са в същото населено място, което е много задължаващо пред това да се общува с приятели и хора на същата възраст с подобни сюжети на живот.
къде бъркам и как да се променя?
:
Happymery и Luiza, здравейте!
    Напълно ви разбирам, имам същото отношение към „масовките” и съм изпитвала тези чувства преди години.
    Според мен при подобни събирания хората започват да се държат по начин, по който не биха се държали, ако са насаме с нас. Която и да е група активира у хората такива черти като конформност, социална желателност, готовност за сътрудничество, загриженост и др., които изчезват тогава, когато групата изчезне. Общуването в група обикновено е ролево – всеки слага маска, съзнателно или не. Ние не се чувстваме добре, защото, без да искаме, съпоставяме хората, сами по себе си, с представата, която те градят за себе си в компания и имаме усещането, че се държат лицемерно. Имаме усещането, че искат от нас да участваме в маскарад, който малко или много не съответства на действителността. Дори и да сме уверени в тяхната искреност, самият брой доброжелатели ни въздейства чисто физически и се чувстваме атакувани. Преработваме чуждите послания и сигнали с усилие, а не естествено, както по принцип общуваме, защото ги приемаме като външна намеса. А  общуването се гради на диалог, нали – на пълноценен, искрен, смислен разговор.
    (Може да има и други допълнителни причини – по-затворени сме, нямаме навика да споделяме подробности от бита си, мислим подобни разговори за безполезни и др. Самите причини не са толкова важни, защото няма как тепърва да променяме темперамента, характера, възпитанието си. Важен е резултатът – нашият дискомфорт.)
    За да има истински контакт, трябва и ние да сме пълноценна страна: да се чувстваме съпричастни, спокойни и силни. Никога не трябва да забравяме, че когато се чувстваме добре, животът ни се подрежда по-лесно, а когато действаме насила, сме нещастни. Действията против собствената ни воля са действия против самите нас. Докато сме тревожни и несигурни, няма как да сме удовлетворени. Срещите се превръщта в истинско изпитание за нервите ни, което се молим да избегнем. Те обаче няма да престанат или да се променят. Значи трябва ние да се адаптираме. Има два начина:

    Първият е свързан с промяна на нагласата и „участие” в тези събирания. Никой не иска да променяме отношението си към хората – не е и нужно, те са същите, ние сме същите, но в нас израства една нова мисъл и тя ни води през цялото време: „Най-важно е да се чувствам добре.” Кога се чувствам добре? Когато съм спокойна, когато не върша нещата насила, sтогава намирам енергия да реагирам подобаващо, да съм „позитивна” (не обичам тази дума :oops:). Има две техники за отпускане: Първо, мислено се настройвам, че ще прекарам добре с един или няколко избрани хора, което ще се случи в присъствието на други хора. Мисловно елиминирам „дразнителите”, избирам човек, на когото симпатизирам и се съсредоточвам върху разговор с него. Приемам събирането като повод да се видя с него и започвам да приемам останалите като фонов шум. Така, както на пазара ми подвикват и отминавам, така и тук омаловажавам за себе си чуждите въпроси, съвети, сигнали просто защото аз си имам друга разбота – много съм задълбочена в контакт с определен човек. Насочвам съзнанието си.Съсредоточването на вниманието „тук и сега” в конкретно нещо ми помага мисълта ми да бъде спокойна, последователна и плътна. А щом мислите са „добри”, това веднага се отразява на чувствата и съответно – на поведението. За да съхраним спокойствието си, цялата суматоха трябва да възприемаме като илюзорна, каквато всъщност е: това е обстановка, която не влияе на нашите устои, идентичност, на важните неща, в които намираме смисъл и опора, на самите нас. Ние можем да реагираме по определен начин, но това е временно, ние самите сме отвъд думите, които се забравят още с изричането им.
   Втората техника за отпускане не е свързана със съсредоточване върху конкретен човек или обект. Оставям съзнанието си да се рее, сякаш се разтварям в обстановката и изчезвам. Появява се чувството, че съм част от това място, че съм в свои води. Изчезва усещането, че противопоставям волята, желанията и мислите си на чуждите. Аз лично практикувам този начин, по-лесен ми е, считам го за по-мързелив, но това зависи от темперамента, всеки трябва да намери своя чрзе проби. И в двата случая обаче водеща е мисълта за собствения ни комфорт – ако нещо ни напряга, го отминаваме, без да се укоряваме, че се дразним. Само следим умът ни да е съсредоточен върху това, което прави или пък да се отдаде на атмосферата, без да я попива, в зависимост от начина. Тук искам да вметна, че обяснението звучи малко елементарно, но за хора, имащи дори и бегла представа от начини на релаксация и медитация, това не би било никакъв проблем.  

    Вторият начин за справяне със ситуацията е оттегляне от тези събирания под приемлив предлог и поддържане на контакти си с роднините поединично. Продължаването на връзките е много важно, за да имат хората усещането, че са ценени и обичани, каквито всъщност са. Такъв контакт е и много по-полезен за самите нас, защото се избягва това ролево общуване, за което стана дума. От всеки има какво да се научи, а ако няма – просто отвърнете с внимание и добри чувства на хората, които ви засвидетелстват такива. Добрата дума, щом е искрена, помага и на тях, и на нас. Така хората няма да имат усещането, че ги отбягвате, а напротив – ще имате по-трайни и лични отношения. Замислете се над израза „лични отношения” – нали именно те означават стабилност и доверие. Защо се случва между снаха и свекърва, например, като от нищото да настъпи разрив в отношенията по напълно невинен, маловажен повод? Може би са общували повърхностно, ролево, сякаш са изпълнявали рецепта  по емоционална схема с цел да задоволяват отсрещните очаквания, без да го съзнават. Всяко неискрено отношение се чувства от околните и ги кара да реагират по същия начин и така кръгът се затваря. За да не попадаме в него, трябва да изградим силна, искрена връзка с даден човек. Мисля, че всеки мъж ще разбре защо не се чувстваме уютно, когато общуваме с роднините му накуп. В това деликатно обяснение водещ ще е мотивът, че причината не в самите хора, а във въздействието им заедно, защото сигурно той не може да се постави на наше място и да разбре, че неговите роднини не са нашите, а дори и да са, ни натоварва броят им  8).

    Вариантът с тоталното прекратяване на отношенията не обсъждам, въпреки че много хора са намерили решение в него. За целта обаче се изисква много силен мотив и пълна увереност в тази необходимост, както и „омаловажаване”, в добрия смисъл на думата, на чуждите реакции. Тук случаят е точно обратният – приемаме чуждото отношение твърде лично. А и подобно прекъсване на отношенията се възприема като демонстрация, като тип лична война от роднините. Обикновено в такива случи човек после преценява, че негативите са повече от позитивите за самия него и семейството му, но пък вече е влязъл в цикъла на гордостта и започва вътрешна борба...
    Ами, момичета, това си мисля, аз лично съм избрала един от тези начини. При всеки друг вариант има засегната страна, а аз гледам да не съм точно аз тази страна, защото ще взема да засегна в отговор и аз някоя и друга страна :wink:
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Posoka в Март 13, 2011, 12:19:45 pm
Здравейте! Днес катастрофирах в една чертичка на теста за бременност, след първия си опит инвитро. Този форум ми беше като "Емоционална Бърза Помощ". Господ да Ви поживи Ваня и Момичета, които пишеите тук! Помогнахте ми да се окопитя бързо! Сега обаче, освен "Бърза помощ", ми трябва и "Пътна Помощ" или поне карта, за да продължа...
Много ме привлича духовната страна при търене на изход от безплодието. Ние сме с неизяснен фактор, и за мен ключа към Майчинството е някъде в собствената ми психика. Помагат ми духовни практики, био-енерго терапия и четенето. Чета много: Фройд, Юнг и последователи, Адлер, В. Райх, Фр. Риман, Фр. Долто, Ст. Гроф, езотерика. Всака прочетена книга ми е като фенерче, с което разглеждам тавана и мазето на душата си.
Но сякаш повече се увличам в анализа на себе си и Живота, отколкото в самото действие живеене. Самоанализа ми е полезен, чрез него излизам от всяка криза, той ме вади от болката, но някак не се престрашавам да направя следващата стъпка. Успокоява ме откриването на корените на емоционалните ми проблеми, но някак не мога да вкарам откритията в действие. Шубе ме е. Опознала съм доста от страховете, вините, срама, гнева си, но не смея да пристъпя по-нататък. Чувствам се горда с откритията си и до там.
Сякаш част от мен из основи отрича Живота, намира го за безсмитлено труден, скучен и не си заслужаващ да се живее, и за това се противопоставя на продължаването му с раждането на нов живот. А друга част търси радостта от Живота, смисъла, богатството и даровете му. И двете части са си мои. В едната живеят всичките ми страхове, срам, вина, гняв, егоизъм и бягство от отговорност. В другата  .. не съм сигурна какво точно има - нещо което ме вади от болката вски път.
Обаче как да се придвижа от самоанализи към действието живеене ...
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Luiza в Март 13, 2011, 22:24:08 pm

Има два начина:

Има две техники за отпускане: Първо, мислено се настройвам, че ще прекарам добре с един или няколко избрани хора, което ще се случи в присъствието на други хора. Мисловно елиминирам „дразнителите”, избирам човек, на когото симпатизирам и се съсредоточвам върху разговор с него. Приемам събирането като повод да се видя с него и започвам да приемам останалите като фонов шум. Така, както на пазара ми подвикват и отминавам, така и тук омаловажавам за себе си чуждите въпроси, съвети, сигнали просто защото аз си имам друга разбота – много съм задълбочена в контакт с определен човек. Насочвам съзнанието си.Съсредоточването на вниманието „тук и сега” в конкретно нещо ми помага мисълта ми да бъде спокойна, последователна и плътна. А щом мислите са „добри”, това веднага се отразява на чувствата и съответно – на поведението. За да съхраним спокойствието си, цялата суматоха трябва да възприемаме като илюзорна, каквато всъщност е: това е обстановка, която не влияе на нашите устои, идентичност, на важните неща, в които намираме смисъл и опора, на самите нас. Ние можем да реагираме по определен начин, но това е временно, ние самите сме отвъд думите, които се забравят още с изричането им.
   Втората техника за отпускане не е свързана със съсредоточване върху конкретен човек или обект. Оставям съзнанието си да се рее, сякаш се разтварям в обстановката и изчезвам. Появява се чувството, че съм част от това място, че съм в свои води. Изчезва усещането, че противопоставям волята, желанията и мислите си на чуждите. Аз лично практикувам този начин, по-лесен ми е, считам го за по-мързелив, но това зависи от темперамента, всеки трябва да намери своя чрзе проби. И в двата случая обаче водеща е мисълта за собствения ни комфорт – ако нещо ни напряга, го отминаваме, без да се укоряваме, че се дразним. Само следим умът ни да е съсредоточен върху това, което прави или пък да се отдаде на атмосферата, без да я попива, в зависимост от начина. Тук искам да вметна, че обяснението звучи малко елементарно, но за хора, имащи дори и бегла представа от начини на релаксация и медитация, това не би било никакъв проблем.  

Много благодаря за отделеното време.
Аз имам една "техника" на изключване. Репродуктивните проблеми и бробата с тях ме принудиха да мога да владея емоциите си като ги сдържам и ги преодолявам складирайки ги някъде много дълбоко. Например, за да мога да поема поредния неуспех от поредната АРТ процедура аз се изключвам. Сякаш това, което става не ми се случва на мен. Присъствам само тялом, а духом ме няма. Представям си, че съм на друго място. По този начин успявам да продължа напред без голяма драматургия. Едновременно с това напълно осъзнавам какво става и какви са последствията от него, но не го показвам. Не заради другите, най-вече заради мен. Най-трудно е да излъжеш себе си и да избягаш от себе си.
Признавам си, че йога упражнения помагат ... с дишането в критични ситуации. Или иначе казано - броя до десет и обратно и дишам дълбоко и става.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: happymery в Март 14, 2011, 15:58:26 pm
Благодаря Ви Ваня за споделените мисли по въпроса с роднините! Ще пробвам при следващата ни среща да се отпусна и да се оставя на течението, като оставя съзнанието ми да се рее.
Желая Ви всичко най-розово :)
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Март 14, 2011, 22:10:04 pm
Благодаря ви, ще разкажа тук какво се случва въпреки че ми е доста трудно да говоря за това. Радвам се че си намерих подходяща АГ , която никога не съм обиждала право в очите, никога не съм казвала една груба дума за нея, никога. Изпълнявам колкото мога всичко което тя ми казва , изобщо не протестирам но редно ли е да те нарекат лъжкиня, което си беше чисто и просто недоразумение и хич и не се разбрахме тогава и докторката. Добре я познавам , знам че е скромна на компромиси и прошка , имам и огромно доверие и не искам да я сменям ,но аз не съм нито лъжкиня, нито пък обществено опасен обект и защо тя трябва да ме заплашва слен няколко смс и такива подобни , когато съм изкала да разговаряме. 100 пъти ми каза 100 различни начина кое как се пие, а същевременно аз не знам как да постъпя. Искам тя  да е моят лекар и да се лекувам при нея и незнам как да достигна  до това отново да бъдем лекар и пациент , давам всичко и силно искам това да стане...
Дори и при гадател бях , който ми каза да отида при нея с личната си лекарка с цветя и бонбони и също че нещата ще се оправят , пък дано...

Здравейте, f-26!
   Прочетих пак неколкократно писмата Ви. Съжалявам, че отново не ми е много ясно какво точно е довело до това, но разбирам, че Вас Ви тревожат не предходните събития, по отношение на които сте с чиста съвест, а резултатът от тях – „разривът” в отношенията. Ако ми позволите да обобщя: лекарката не държи на това да работи с Вас вече, но Вие не искате да я «смените» и се опитвате посвоему да възвърнете доверието й. Считате, че не всичко е загубено, нали така?
   Ако не ценяхте така високо професионализма и личните й качества, щях да Ви посъветвам да потърсите друг човек, разбира се, тъй като няма смисъл да продължавате този цикъл от обиди и недоразумения – това пречи и на двете Ви. А каквото и да Ви кажа, Вие ще се опитате да си върнете доверието й, доколкото разбирам. Затова нека формулираме въпросът: как да възстановя отношенията си с нея?
   Доверието не е нещо невъзстановимо, но има ли смисъл да обяснявате отново и отнояво Вашата гледна точка? Вашият лекар Ви е показал ясно, че не вярва на думите Ви, а обясненията го натоварват. Тогава приемете, моля Ви, това положение, макар и да сте уверени в собствената си правота. Това ще стане по-лесно щом знаете, че изясняването кой какво направил, чул, видял, направил е безсмислено и дори ще влоши сегашната ситуация. Отношенията ни с хората са преди всичко емоционални и е напълно възможно да пренебрегнем логиката на събитията ако се почувстваме емоционално задоволени. Затова мисля, че пътят към възстановяването на отношенията Ви минава през емоционално отношение – каквото всъщност имате към лекарката си. Казвате: «...искам да си ходя пи тази жена , защо трбява да зарязвам 5 години назад  , дни за прошка са , няма сила която да ме накара да отида и да кажа "Простете ми». Може би точно тук се корени проблемът. Тя не очаква от Вас да признаете грешката си, още повече – Вие нямате такава, но Вие очаквате да й поискате прошка. Защо? Мисля, че въпреки че нямате вина, прошката ще Ви подейства пречистващо в емоционално отношение. Знам, че е това, което Ви съветвам е трудно, но понякога най-трудните избори са най-полезни. Чрез тази си постъпка Вие ще имате и ясна представа дали има смисъл да общувате повече с лекарката си. Ако тя не откликне, то, почти съм сигурна, Вие ще сте чиста пред себе си и няма да имате сегашните си колебания, противоречия и въпроси. Мисля, че трябва да направите каквото трябва, пък да става каквото ще. Затова Ви съветвам същото като гадателя :wink:
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Март 21, 2011, 17:40:21 pm
Д-р Савова,аз преживиах прекъсване на бременност по медицински причини в 23гестационна седмица.Причината е установена тризомиа 21.За болките няма да ви пиша,защото те се забравят,но душевната болка не се забравя.Преживяното беше преди месец.Трудно ми е да се въстановя психически.Моля за помощ,как да се въстановя психически?

                                                         Здравейте, MUNA!
   Ужасно съжалявам за загубата Ви!
   Бързам да коригирам обръщението, защото аз не съм лекар. Аз съм завършила психология и специализирала клинична, което ми дава право да работя психотерапия с абнормни случаи. Най-съществената разлика между психотерапевта и медика (психолога и психиатъра) е, разбира се, отношението към медикаментозната терапия, като вторият се занимава основно с нея, да не кажем – почти само.
   Много ми е трудно да се изкажа в Интернет въпреки огромната ми съпричастност към това, което преживявате, защото не мога да предам добре чувствата си. Кризисна интервенция в такива случаи се прави до около 3 седмици след загубата, а възстановяването трае около година в общия случай. С това не искам да Ви отчайвам, че Ви предстоят дни на непрестанна мъка, а да ви кажа, че травмата от загубата е преодолима. За колко време и как ще се справите ще решите Вие, защото разрешаването на травмата по добър, полезен и здрав начин е във Вашите ръце. На всеки човек рано или късно се случват нещастия, в този ред на мисли – животът е низ от травми, но най-важният въпрос в преодоляването им е как точно ще се преработят  – успешно или не. Няма как да се отървем от една травма, но има как да впрегнем цялата мъка (енергетично натоварени емоции) в работа по възстановяване на стария баланс. Значи – травмата не е нищо друго, а нарушаване на баланса на емоционална преработка. Грубо казано, когато психиката „хаби” твърде много енергия за справяне с травмата, тя „краде” тази енергия от други процеси, които се нарушават и се създава цялостна дисфункция. Която протича като депресия или тревожност, например. Както и да е. Идеята ми е, че човек е устроен така, че нищо не се губи (вкл. чувствата), а преминава от едно състояние в друго и затова работата по травмата е работа по трансформация на катексиса.
    Вие ще преработите травмата си по един или друг начин, но по-успешната преработка ще бъде с чужда помощ. Затова имам няколко съвета, които моля да не приемате като задължителни условия за възстановяването Ви, а само като насоки към него.
    Първият е да се обърнете към професионална помощ. Неслучайно обясних накратко част от естеството на травмата. По-бързо и по-лесно се преработва с помощта на човек, който познава етапите, механизмите и последствията на загубата и реакцията на траур – това е първата причина. Втората е свързана с емоционалната подкрепа, която ще Ви окажат, а Вие се нуждаете постоянно и в извънредна степен от нея. Качественото съпреживяване се нуждае от жив контакт. Никоя теория не е в състояние да Ви помогне така, както човешкото изслушване, съпричастност и отдаденост. (В момента аз не терапевтирам, а консултирам.)
    Следващите ми съвети са терапевтични.
    Отключването на психопатологична симптоматика е свързано с НЕпреживяването, а не с преживяването на травмата. Подтискането, отстраняването или избягването на спомена за случилото се е възможно най-лошото, което можете да направите. Процесът на загуба преминава през следните етапи: Протест („Защо точно аз?”), Отричане („Случилото се не е толкова болезнено за мен.”), Нахлуване (на скръб), Преработване и Откъсване (от травмата). Оставането във всяка една от фазите и недовършването на пътя по тази верига неминуемо е свързано с развитие на конкретна симптоматика, с която няма да Ви занимавам. Мисълта ми е, че трябва да намерите начин да извадите навън абсолютно всички чувства и мисли във връзка със случая, за да се възстановите. Всяко заключване на чувства крие риск от оставане в дадената фаза. Например, в четвърта хората мислят, че ако преживеят загубата, ще извършат предателство спрямо човека, когото са загубили. Виждате, че те мислят, следователно взимат решение да преживеят това. В определен момент ще се наложи и Вие да решите това, но трябва бавно, внимателно да вървите по пътя на пречистването, на преработването на чувствата си. Затова казвам: споделяйте, споделяйте, споделяйте. С когото и както намерите за добре. На никого няма да навредите повече, отколкото той ще помогне на Вас.
    Когато мине време и почувствате, че имате нужда да падне вече този товар от Вас, че  не издържате повече с тази болка, че е невъзможно да живеете занапред с нея, най-добре е да се освободите по свой собствен начин. Не смея да обсъждам начина, по който да го направите, защото това е много лична тема, но ако се обърнете към професионалист, може да решите заедно най-безболезнения начин за Вас. Някои хора избират ритуал, наподобяващ погребение, други – подаряване на  всички приготвени неща (което е вид прощаване, тъй като нещата служат на нечие друго щастие), трети – прибирането и „наричането” им, четвърти – развалят и разрушават всичко приготвено... Въобще – вариантите са толкова, колкото и хората, но те при всички случаи са свързани с предмети или хора, които са ключово свързани със загубата. Пак Ви казвам, че не смея да навлизам в повече подробности, но Ви уверявам в мощната пречистваща сила на такъв ритуал по раздяла. Но, моля Ви, не забравяйте, че стойността му е лечебна, когато е навреме, т.е. – когато Вие сте готова. Надявам се да разберете този момент.
   Следващият момент е контакта с роднините. Ангажирайте ги по всякакъв начин и не мислете, че не Ви съчувстват ако не говорят за това. Често те не знаят как да реагират, защото самите те са травмирани и защото се страхуват да не Ви наранят. Така се поражда мълчанието, което би стагнирало Вашето освобождаване от болката. Дори и да мислите, че ги натоварвате и искате да ги пощадите, това е лоша услуга – хората, най-вече – Вие, се затварят в собствените си страхове. Дори и да мислите, че ще Ви помислят за депресирана, фиксирана в травмата, слаба, прекалено чувствителна или каквото и да е, опитайте се да преодолеете страховете си и бъдете себе си, с всичките Ви връхлитащи чувства. Ако Ви е неудобно да говорите за подробности от случая, за Ваши много лични страхове, които не знаете как ще приемат другите, подкрепете се с мисълта, че така ускорявате процеса по освобождаване и съберете смелост. Опасно за Вас е не говоренето, а мълчанието.
   Не на последно място: освен да дадете пълна свобода на чувствата си в момента , опитайте на по-късен етап да погледнете на случилото се и от рационална гледна точка. Вие, а и всеки нормален човек, би преживял това като загуба на бебе, каквато е (затова и говоря с клиничния термин – реакция на траур), но това не Ви лишава от възможността да сте дълбоко благодарна на човека, открил Синдрома. Предполагам, още в момента си давате сметка, че лекарят, открил медицинските показатели (което, знаете, в тези случаи не е лесно, затова и не всички ги откриват) е променил живота Ви. Излишно е да чертаем хипотези как той би се стекъл ако бременността Ви беше завършила с раждане, но самата мисъл влияе травматично на много хора. Тук няма да обсъждаме защо това е така. С риск да прозвуча жестоко в първия момент – опитайте да помислите малко философски: дали това е най-голямото зло, доколко злото е зло и дали ако нещата, които ни се случват, са непреодолими за нас, щяха да ни се случват. Ако, освен чувствата Ви на скръб, мислите Ви са свързани именно с тези въпроси: за случайността или необходимостта от даденото събитие, за изборите, които правим, за хората, с които ни среща животът, то има шанс да се появи чувство на благодарност във Вас, което ще е от ключово значение за възстановяването Ви. Скръб – за загубата, но благодарност – за изхода.
   Темата е много болезнена и съжалявам, че не мога да кажа всичко, което искам и да облекча поне малко мъката Ви в един отговор, MUNA, но бих го допълнила, ако има въпроси от подобно естество. Съжалявам обаче повече за това, че не мога да изразя и покажа добре съпричастността си.
   Изпълнена съм с надежда за Вас, тъй като самият начин, по който поставяте въпроса, изисква конкретни действия и е насочен към решение. Насреща съм ако решите  да споделите още. Не забравяйте, че не сте сама!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Magdalena78 в Март 23, 2011, 09:41:33 am
Благодаря ти Ваня. Надявам се наистина да намеря специалистите, които да ми помогнат, които да са с малко повече фантазия и да са чели повечко и да са с повечко опит. Осъзнавам колко много стресът ми влияе абсолютно негативно на здравословното състояние. Благодаря ти!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Март 28, 2011, 22:34:13 pm
много хубава и полезна тема! благодаря предварително на д-р савова за отделеното време. ще опиша възможно най-кратко  :lol: моите притеснения. с моят мечок сме от 7 години заедно, първите години се пазехме, но в един момент на мецинка й спря цикълът, оказа се поликистоза, обясниха ми, че поради напълняване хормоните не са ми в норма /въпреки че не съм ги изследвала, така решиха докторите - сега да не ме помислите за луда съвсем, до този момент не съм имала проблеми с цикъла или каквото и да било от този род, и съм доста далеч от медицинските тематики  :oops:/. уплашихме се и решихме, че е време за мече. така не ставаше мечето и тръгнахме по доктори. още от първите по-сериозни изследвания разбрахме, че проблем не само при мен е имало, но и при него. до този момент се чувствах виновна, че не мога да го даря с дете, все се укорявах само мен  :? когато се запознахме моят мечок пушеше, уж ги беше спрял, веднъж намерих цигари -  :? обяснението беше като на малко дете - беше само вчера, бяха само 2-3 цигари /малко в стил - обещавам мило другарче повече така няма да правя  :lol:/ / :lol: извинете ме за иронията, но ако не се смея ще полудея вече  :x/ така вече знаейки, че и при него има проблем, в един прекрасен ден намирам кутия с цигари, преполовена...  :( много болно ми стана, защото ме лъжеше, защото непрекъснато си говорим как да подобрим нещата, което изключва тези цигари... цяла вечер не му говорех, ходеше само след мен, даже висеше пред тоалетната да ме чака, само скимтеше ревейки как ме обичал, как щяло да е за последно. питам се обаче дали въобще е спирал да пуши, вече имам съмнения, че доста ме лъже  :( лошо е, че губя доверие в него... след като разбрахме, че за да имаме биологично дете само ин витро ни е шанса сега сме изправени пред друг стрес - дали ще успеем да се вместим в срока за фонда, одобрени сме, той леко се подобри, но при мен пак цикълът ми изигра лоша шега. още една питанка - как да подходя с докторите, водя се при д-р тимева, но и д-р щерев ме е преглеждал, разминават се в някои отношения в мнението си за лечение. например той смята, че ми е нужна дадена операция, а тя - не. и сега незнам нея ли да слушам, него ли, или да поговоря с нея  :( но как? докторите ме изнервят, в смисъл все гледам да не кажа за нещо, че съм го чела в интернет, почват със забележки, че това само пречи и че те били компетентните  :? аз се интересувам за нашето здраве, за алтернативи, за всичко...  :oops: извинете ме за дългия пост


Здравейте, mecinka!
    Няма защо да ми се извинявате за дългия пост – колкото по-дълъг и подробен, толкова по-добре за мен, тъй като перманентно страдам от недостиг на информация :wink:. За обръщението „д-р” се разбрахме – вижте предния отговор, до MUNA.
    Да уточня още нещо -  никого не мисля за луд, защото в моменти на криза човек не реагира по обичайния за себе си и другите начин и понякога изумява сам себе си с реакции. Ако пък имате предвид някакво екстравагантна нагласа по принцип, то пак не мисля никого за луд, защото няма критерий, който да решава кои мисли и чувства са допустими и кои-не, а има критерий само за това кои са ефективни и кои – не, в този смисъл – дали са здравословни или не. Много по-често човек сам се пита дали е нормален, а не хората около него... Освен това съм доста толерантна към различията и особеностите поначало.
    Ще започна с чувството за вина, когато сте разбрали за проблема си. Тогава не се  е знаел проблемът при мъжа. Макар и вече да сте преодолели това чувство, то то е само защото е открит проблем и при него. Ако това не беше така, Вие щяхте да продължавате да се чувствате непълноценна. Излиза, че в момента, в който неговите показатели се възстановят и влязат в норма, Вие отново ще изпитате същото чувство на вина. Затова и отделям специално внимание на този момент от миналото. Казвате „не мога да го даря с дете”. Надявам се този израз да е само клише, а не в действителност да живеете с разбирането и очакването, че „дарявате” някого с дете. В основата на това разбиране стои вярването, че жената се жертва за мъжа. Което автоматично поражда очакване за някакъв вид благодарност от страна на мъжа.  Има жени, които изповядват философията на „подаръка”, знам, но мисля, че не са от най-щастливите, защото тя ги поставя във вечно очакване за благодарност. Това поражда неудовлетвореност, защото отсрещната страна пък смята, че няма за какво да е чак толкова благодарна. И ето го разминаването в очакванията, породено от различие в ценностите и възпитанието. Мисля, че много по-лесно за нас самите и за околните е да приемем, че никой на никого не прави услуга като забременява. Борбата за дете е съвместна, защото е плод на две единични обединени усилия, а не вид сделка, грубо казано. Това е често срещан проблем, който виждам в двойки, берещи се за дете. И мисля, че в основата му стои именно идеята за възприемането на жената като жертва. Всеки, който е тръгнал по медицинския път, трябва да си даде ясна сметка дали желанието му за дете е безусловно или все пак не таи дълбоко в себе си мисли за благодарност, ерго – контрол над мъжа и роднините си. На лесно и естествено забременяващите жени проблемът се стоварва с пълна сила след раждането, когато и започват скандалите на тези семейства, но при нас той дава знаци още в началото на медицинските изследвания. При медицински трудности и продължително време желанието за дете заради самото него изкристализира като водещ мотив и повечето двойки преодоляват проблема именно благодарение на това, че силно искат дете, без да мислят кой колко усилия влага. Затова и с раждането техните отношения са на отдаденост, съпричастност и взаимопомощ, за разлика от на поне половината  „нормални семейства”, при които сякаш избухва война.
   Относно цигарите – моля Ви да прочетете внимателно по-стари отговори за зависимостите - на стр. 2 и 3 – нама разлика по същество. Излишно е да се тормозите дали мъжът Ви Ви лъже или не. Всеки зависим лъже. Не си го слагайте на сърцето, ако Ви е излъгал, то не е за да Ви нарани, а за да прикрие себе си. Това не е голяма беда, проблемът е в решението, което той трябва да вземе. При условие, че той не иска да спре, вечно ли ще се дебнете и лъжете? С уговорки, обяснения, молби и закани не става, те са дори подкрепящи зависимостта действия. По-добре е да намерите начин да се замисли дали наиситина иска да спре или не. Добре е да говори с някой, независимо дали специалист или приятел, но при всички положения „неутрален”, а не някой, за чието мнение се досеща. И да вземе решение, което ако е положително – подкрепете го. Но преди да е взел дълбоко и искрено решение, без външен натиск, е невъзможно да спре. Затова основният ми съвет е да не го насилвате по какъвто и да е начин, това носи негативи на Вас и на отношенията ви, но не спира цигарите. Помислете за нещото/човека, което ще го накара дълбоко да се замисли.
    Следващият Ви проблем е стресът от времето – срокът на заповедта от Фонда. Знам как влияят административните спънки, но от клиниката, чийто пациент сте, едва ли ще позолят Заповедта Ви да „изгори”. Не съм вече толкова наясно с административните тънкости, но знам, че в случай на „наусвоена” по медицински причини Заповед, жената не остава просто така с пропилян опит. Доверете им се, защото, бъдете сигурна, не сте единственият случай с този проблем. Щом го решават за другите, ще го решат и за Вас.
   Другата Ви тема е отношението с лекарите. Опитайте се да се поставите на тяхно място – работа под абсолютно напрежение, пълен недостиг на време, информационна лавина, работа с емоциите... и какво ли още не. Това, че почти всичките им пациенти четат в Интернет, е известен на тях факт и те разбират, че хората го правят от загриженост и притеснение. Убедена съм, че не го приемат като недоверие към тях и съмнение в преценките им, защото иначе хората нямаше да са в кабинетите им, а го приемат като неотменна част от живота ни, в който Google е винаги втората инстанция. По принцип лекарите имат проблем не с компетентността на  пациентите си, а със стресът, който си докарват. Никой лекар не иска пациентите му да са изпълнени с колебания и съмнения относно правилността на лечението им.  Убедена съм, че „участието” във всички медицински процедури трябва да е плод на пълно осъзнаване на необходимостта от тях, на разбиране на ползата, затова, все пак, моят съвет е – ако не Ви до дават, взимайте си го. Задавайте убедителни въпроси, а не просто „четох, че...”. По принцип всеки лекар откликва на въпрос, зададен като зов за помощ, а не като опит за подлагане на съмнение на подхода му. С две думи – използвайте старата максима „со кротце, со благо”, защото наистина стресът и за тях е огромен. А думата „Интернет” просто не споменавайте :wink:
   А относно избора на лекар – тук вече закъсах, не е по моята специалност. Но в моята се казва да се доверите на интуицията си :)
   Желая Ви здраве!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: bekii в Април 02, 2011, 19:37:08 pm
С интерес ще следя новата рубрика.Четяйки предишни мнения оставам с впечатление колко сме раними и как имаме нужда от подкрепа та била и тя на думи.Едва сега разбирам,защо на Запада задължително препоръчват да се консултира с психолог всяка една жена тръгнала по пътя на нелеката борба да стане родител.
Поздравление и от мен за прекрасната тема!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: katrin_sl в Април 12, 2011, 11:54:29 am
Здравейте, г-жо Савова!
На 28 години съм. Целият ми живот е изпълнен с несгоди. Загубих родителите си много рано. Станах "майка" на много по-малката си сестра. Всички около нас ни отритнаха като крастави котета. Справях се с много трудности, но с тези, които изживявам в момента - не мога. Днес приключи втория ми неуспешен опит.Проблемът е изцяло в мен - неизяснен. Чувството, на неуспех ме убива. Започнах да си задавам въпроси, като "Защо съм на тази земя?". За Господ не ми се слуша, защото съм убедена, че такова чудо няма!!! Въпреки всичко след дни в сълзи, вдигам глава, но не се чувствам толкова силна, колкото ми се иска да бъда. Няма към кого да се обърна за помощ, а и май съм свикнала вече без такава.Иска ми се да се затворя в себе си, в тишина и да остана там.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Април 12, 2011, 18:28:42 pm
Здравейте, момичета!
   Преди да отговоря на въпроса на Posoka, защото той е на ред, искам да кажа нещо извън традиционните отговори. Първо-да благодаря на тези, които ми пращат няколко реда с обратна връзка - те са много важни за мен, но не им отговарям, за да не разводнявам темите. Благодаря и на тези, които не ми пращат! Така пак мисля за тях.
   Винаги, когато получа нов въпрос, го преживявам, както е сега в случая с katrin_sl, но това, че не му отговарям на момента, не означава, че го игнорирам, докато му дойде редът. Напротив! От момента на получаването му, независимо кога отговоря и дали на мен ми отговорят, той си остава в мен!
   
   
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Април 13, 2011, 23:02:27 pm
Здравейте! Днес катастрофирах в една чертичка на теста за бременност, след първия си опит инвитро. Този форум ми беше като "Емоционална Бърза Помощ". Господ да Ви поживи Ваня и Момичета, които пишеите тук! Помогнахте ми да се окопитя бързо! Сега обаче, освен "Бърза помощ", ми трябва и "Пътна Помощ" или поне карта, за да продължа...
Много ме привлича духовната страна при търене на изход от безплодието. Ние сме с неизяснен фактор, и за мен ключа към Майчинството е някъде в собствената ми психика. Помагат ми духовни практики, био-енерго терапия и четенето. Чета много: Фройд, Юнг и последователи, Адлер, В. Райх, Фр. Риман, Фр. Долто, Ст. Гроф, езотерика. Всака прочетена книга ми е като фенерче, с което разглеждам тавана и мазето на душата си.
Но сякаш повече се увличам в анализа на себе си и Живота, отколкото в самото действие живеене. Самоанализа ми е полезен, чрез него излизам от всяка криза, той ме вади от болката, но някак не се престрашавам да направя следващата стъпка. Успокоява ме откриването на корените на емоционалните ми проблеми, но някак не мога да вкарам откритията в действие. Шубе ме е. Опознала съм доста от страховете, вините, срама, гнева си, но не смея да пристъпя по-нататък. Чувствам се горда с откритията си и до там.
Сякаш част от мен из основи отрича Живота, намира го за безсмитлено труден, скучен и не си заслужаващ да се живее, и за това се противопоставя на продължаването му с раждането на нов живот. А друга част търси радостта от Живота, смисъла, богатството и даровете му. И двете части са си мои. В едната живеят всичките ми страхове, срам, вина, гняв, егоизъм и бягство от отговорност. В другата  .. не съм сигурна какво точно има - нещо което ме вади от болката вски път.
Обаче как да се придвижа от самоанализи към действието живеене ...

Здравейте, Posoka!
    
    Думите Ви много ме впечатлиха, тъй като засегнаха екзистенциални и терапевтични въпроси, които ме вълнуват. В миналото някои от тях - доста сериозно.
    За пореден път казвам, че неизясненият фактор е емоционално много по-тежък от всеки друг  изяснен. Да нямаш враг пред себе си, с когото да се бориш, в един момент води до сътворяване на врага вътре в мен... след години, разбира се. Вие сте далеч от това самонаказване, но в думите на всички хора с неизяснен фактор се спотайва мисълта за тайна, разковниче, отговор, скрити вътре, в душата. И това е логично – когато жизнените сили не са насочени навън, към проблема, те се трансформират в анти-жизнени, т.е. – започват да се борят със самите нас: имаме енергията, но тя е неефективна. Това е дълъг автоагресивен процес, който с годините се задълбочава и често еволюира психосоматично. Но в началото се характеризира именно с повишен интерес към собственото „функциониране”, независимо дали телесно или духовно. Това е съвсем груба схема, но чертае обичайния песимистичен сценарий. Казвам го, за да не се случи. Без да го отнасям към Вас в момента, но за сведение.
    „Катастрофата” от теста за мен не е катастрофа, а спукана гума, усетена  навреме, преди катастрофата. Катастрофа е когато сме изчерпали абсолютно всички варианти, с което и желанието ни се е изчерпало. Докато Ви има и сте  здрава, това са тежестите на битието. Боли от тях, но се забравя. А докато боли, за да боли по-малко, без да искаме се привеждаме в режим на лека „бойна готовност”. Е, при повечето не е съвсем лека :(. Всеки, преживял ин-витро, знае чувството: сякаш неконтролируема част от него иска, чака и е сигурна в отрицателния тест. Това е неминуем и полезен защитен механизъм. Нездравословно е обаче тогава, когато това чувство обземе цялото ни същество, когато в нас няма и капка вяра. Прочетете историите на жени, за които не е имало обективни основания за почти никаква надежда, но въпреки това не са спрели. Те са преминали през всякакви състояния в хода на опитите. Ако имаше формула за психичен статус (от какъвто и да е порядък), подпомагащ зачеването, всичко щеше да ОК.  Но няма, поне – научно изрядна. И затова научната психология работи повече с последствията, а не с причините за инфертилитета. Там започва да губи здрава основа под краката си и оставя нещата в ръцете на религия/философия/езотерика. И изглежда, че наистина на този етап можем да говорим за  „механизма” (причинно-следствени връзки) на акта на зачеване най-вече в полето на вярата и на духовността, но не и в полето на психологията като наука. Просто това не е нейният „ресор”, защото няма доказателства. С това се надявам да отговоря на част от очакванията Ви относно  психологическите аспекти на безплодието. (Мразя тази дума! Да нямаш плод! Просто е ужасна!) Мисля, че психологията, сама по себе си, винаги ще оставя у Вас леко нагарчащ вкус на започната, но недовършена работа, на половинчатост.... По причина на това, че нашите въпроси са свързани с отговори, живеещи отвъд всяка наука. Лично за мен темата е много интересна, но гледам да се се въздържам от лични споделяния, защото съм тук по друга работа :wink:.
    Разбирам анализа, за който говорите. Открито Ви казвам, че нямам удовлетворително за Вас послание. Мисля, че има проблем с формулировката на проблема Ви. Правите нещо, което не води до желания резултат. Четете, но въздействието остава предимно на интелектуално, когнитивно ниво. На практика обаче чувствата са същите, пак липсва щастието. Е, що за терапия е (само)терапия, която не лекува? Без да искате поставяте под съмнение терапевтичната стойност на основно течение в психологията – психоанализата, (Както и аз, впрочем.:) , не по принцип, но във Вашия, конкретен случай.) Убедена съм, че това ще се случи и с друго психологическо направление. Не защото то е слабо, а защото Вашите търсения надхвърлят възможностите му. Всичко това приемам като знак на духовна зрялост (не намирам по-подходящ израз). Наистина винаги съм се удивлявала, в най-добрия смисъл на думата, на способността на някои хора да намират собствения си, личен отговор, сътворен от други хора. Комерсиалната психология в голяма степен работи именно с клишета, които „претопля” и удивително – това действа! Затова смятам, че Вие няма да смелите не само духовни полуфабрикати, но и дълбоки, истински, силни прозрения просто защото търсенията Ви ги надхвърлят. С думите си не искам да оставя  впечатление, че не вярвам в терапията като цяло, а се опитвам да обясня, че при съвпадение на определени обстоятелства и определени хора, във вида, в който се прилага, тя не е достатъчна. (Истина е обаче, че преди на моменти съм се чудила какво толкова й е дълбинно на дълбинната психология като казва очевидни неща :wink:). Разбира се, за Вас изход има и той не е в обичайното „четете Юнг” (обикновено  взимаме Юнг за връх – да, такъв е). Това е храна за ума във Вашия случай, не за душата. Бих добавила: „Юнг и нагоре”. Самият той, вероятно задавайки си подобни въпроси, се е насочил към духовните „практики” (неподходяща дума, но не разполагаме с по-близка) на Изтока, но не бива да забравяме, че той е имал нужда от това. Т.е. – макар и като метафора, това е била неговата собствена терапия. В този смисъл – в търсенията ни около Юнг е топло, дори горещо, но не сме на негово място, за да  преживеем преживяванията му. Забележете, късните му, „просветлени” теории са свързани с живеенето, а не с теориите за живеенето. Любим мой автор е Ивайло Петров, който казва: „Инстинктът за живот е по-силен от неговия смисъл”. Затова аз предпочитам да чета не Юлия Кръстева, „Черно слънце – депресия и меланхолия”, (в Главата „Фигури на женската депресия”  „Девицата-майка” е нашата „безплодна тема”), а истории за кални, диви и получовечни хора. Именно те ми дават отговорите на въпросите за човещината и това, което е отвъд нея точно защото пулсират мълчаливо, безвъпросно. Но това е моят път. Вашият е друг. Посоката Ви е ОК, тя няма да се промени, но вятърът духа насреща. Опитайте се да му устоите. От подобна борба се е родила насъщната ни вяра!
     В този си отговор направих някои смели формулировки, защото ги съотнесох към Вашия случай и съм сигурна, че ме разбирате. За мен беше удоволствие да се опитам да дам иносказателен отговор. Шифърът е във Вас, сама го казвате на едно място! Желая Ви здраве!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Posoka в Април 14, 2011, 16:14:02 pm
Здравейте, Ваня :)
Благодаря за иносказателния отговор. С нетърпение го очаквах. Най-лесно, бързо и с удоволствие възприемам абстрактния стил на изразяване.
Благодаря, че подхранихте вярата ми! Да, с вяра по-лесно устоявам на вятъра.

Много ми се иска да дам по-пълноводна обртна връзка, но за да не разводнявам форума, ще го направя с лично съобщение :)

Още веднъж от сърце благодаря! Думите Ви са от голяма полза за мен!
 
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Април 19, 2011, 00:19:03 am
Здравейте, г-жо Савова!
На 28 години съм. Целият ми живот е изпълнен с несгоди. Загубих родителите си много рано. Станах "майка" на много по-малката си сестра. Всички около нас ни отритнаха като крастави котета. Справях се с много трудности, но с тези, които изживявам в момента - не мога. Днес приключи втория ми неуспешен опит.Проблемът е изцяло в мен - неизяснен. Чувството, на неуспех ме убива. Започнах да си задавам въпроси, като "Защо съм на тази земя?". За Господ не ми се слуша, защото съм убедена, че такова чудо няма!!! Въпреки всичко след дни в сълзи, вдигам глава, но не се чувствам толкова силна, колкото ми се иска да бъда. Няма към кого да се обърна за помощ, а и май съм свикнала вече без такава.Иска ми се да се затворя в себе си, в тишина и да остана там.

Здравейте, katrin_sl!
    Трудно ми е да започна този отговор, защото няма как да Ви кажа всичко, което искам по начина, по който искам. Надявам се да се обърнете към психолог в клинката, чийто пациент сте, защото живите срещи са съвсем, съвсем друго нещо, а и моето лично усещане е, че Вие нямате нужда от дългосрочна психологическа работа, а от няколко срещи, в които конструктивно да начертаете собствения си терапевтичен план срещу депресията, на чийто фон всички съпътстващи проблеми изглеждат фатални. Виждам, че си давате сметка, че основният Ви проблем е в чувството на безсилие и че другите проблеми са само подпомагащи това чувство. Вашият осъзнат, трезв  подход ме кара да мисля, че с едно рамо нещата ще станат много лесно.
     И така, нека си зададем въпроса защо нашите нещастия ни довеждат до въпроса: „Защо аз?”, „Защо точно на мен?”. (С това по никакъв начин не подценявам болката, с която живеете от ранната загуба на родителите си, напротив: думите Ви са самата истина – само който не е преживял това, не знае, че става дума за съвсем фактическо, истинско, физическо отхвърляне, срещу което се бориш за място под слънцето съвсем сам.) Въпросът е как това, например, или пък репродуктивните неуспехи, ни довеждат до въпроса „Защо съм тук, след като всичко се бори против мен?” Това е въпрос на загубилия вярата си в живота човек, който е дълбоко объркан.  Разочарованието отваря Кутията на Пандора – гнева, който пита: „Защо аз?”, а този въпрос по същество е обвинение. Към какво? Човек, който не вярва в нищо, не би попитал защо той не се вмества в този живот на тази земя, защото нямаше да може да формулира този въпрос. Не вярвате в Бог, ОК, имате основания за това. Но вярвате в някакъв механизъм на добрите неща в живота или в добри, щастливи правила (причинно-следствени връзки) или поне – в правилно, нормално стечение на обстоятелствата или както и да го кръстим, от което Вие се чувствате изключена, което не важи за Вас. Следователно, без значение дали вярвате или не  в Бог, имате усещане за някаква „правилност” на нещата – усещате как трябва да бъдат и виждате, че при Вас не са така, както трябва да бъдат. Ето тук е проблемът. Тук се заражда въпросът „Защо точно аз?”, от който произтича и „Защо въобще съм тук?”, т.е. – как така на другите им се случват едни неща (подтекстът е  - хубави), а пък на мен – други (лоши).
     Моята „формула” в случая се състои от няколко прости неща. Първото е да не се сравняваме с другите. Ако тръгнем по пътя на разсъжденията, че „системата” е несправедлива спрямо нас, това отключва гневът, самосъжалението и затвореният кръг на безнадеждността. Да, факт е, че май повечето хора създават и раждат деца безпроблемно, но ние всъщност въобще си нямаме представа дали те не преживяват тежко проблеми, които в нашите очи са направо смешни. Вероятно тук ще ми отговорите мислено, че чуждите проблеми нямат значение, че не се сравнявате с другите, а се интересувате само от собствения си проблем, защото той Ви създава грижи, а не чуждите. Знам, че проблемите се делят на сериозни и чужди  :wink: и това е правилно, здраво и редно да бъде така. Това отношение не е егоистично или неморално, а човешко. Но съм убедена, че все пак в началото, в основата на нашата болка стои схващането, че животът е несправедлив именно към нас. И ние нямаше как да усетим тази несправедливост ако не бяхме съзрели доказателства за това, (а впоследствие и сами да си търсим такива, подкрепящи нагласата ни): X има дете, Y – вече две, а аз? Естествено, че е невъзможно да се концентрираме само в собствения си път, защото живеем сред хора, но е възможно да направим преформулировка на порядъка, подредбата на света, към която имаме очаквания как трябва да протече животът ни. Зад мисълта, че нещо не ни е в ред стои вярването, че някаква абстрактна сила чертае пътя на нашия провал. Така няма как да отключим истинските си сили. Те в момента изчакват удобния момент да ги пуснете. Чрез преформулировка на идеята, която имаме за живота, бихме започнали начисто, свободно и със собствена воля. По тази точка възможностите ми за действие се изчерпаха, защото идва ред на съвместната работа.
     Второто нещо, за да се случи промяната, е приемане на собствения път. Ще е повърхностно ако кажа, че всяко изпитание се случва, за да научим сами нещо ново, да направим някакво лично откритие, което да ни служи занапред, при условие, че Вие страдате именно от толкова много открития. (Както казва една позната: „Страданието било облагородявало. Не, мерси, аз съм си благородна по природа.”) В него обаче е и Вашата сила. Аз съм напълно убедена, че Вие сте по-адаптивна, по-проницателна и по-„успешна”, ако щете, от хора, родени със сребърна лъжица в устата. Вероятно бихте ми отговорили, че това пак не Ви интересува, тъй като Вас Ви мъчат не Вашите придобивки, Вашите дарби и способности, а  Вашето чувство за не-щастие. Добре, но именно неуспехът има заслуга във формирането на такава силна личност. И същият този неуспех я смазва. Значи въпросът опира до това как приемаме неуспехът: като нещастие, като препятствие или като урок.  Ние не знаем колко страдание можем да понесем и не можем да прогнозираме последствията от него в живота ни. Пълно е с примери, в които след дадено „нещастие”, ние сме се радвали, че това е малкият дявол. Убеждаваме се, че сме били на косъм, но въпреки това сме се справили или нещо или някой ни е помогнал. Убеждаваме се и че не бихме се намирали в ситуация, от която няма изход просто защото нямаше да сме там. С други думи: очевидно този порядък на нещата, от който недоволстваме, е смислен. Скоро тук имаше споделяне за прекъсване на бременността в 23 седмица и там казах нещо в смисъл, че скръбта е нормална – заради нещастието, но не трябва да загърбваме и благодарността заради изхода от проблема. Т.е. – ние не знаем доколко нещо е добро за нас. По никакъв начин не Ви тласкам към мисълта за примиряване с проблема, но се опитвам да обясня, че е жизненоважно да го примем като част от нашия опит. С приемането на неизбежността му изчезва и гневът, който ни разяжда. Гневът е именно несъгласие с нещата такива, каквито са, а несъгласието, както казах, е насочено срещу нещо. И това нещо, независимо от името му, обединява усилията си с нашите само когато го приемем. Пак казвам, че не говоря за Бог, защото без значение дали вяравате или не, съпротивата срещу нещата такива, каквито са, е съпротива срещу самите нас. Работата по приемане на личния опит като неизчерпаем извор на енергия и мъдрост хората обикновено извършват сами. Добре е ако има кой да Ви покаже стъпките по нея, но според мен всеки може и сам, стига да има намерение.
     Пътят по Приемане на нещата минава през самоанализ, а не през анализ на  дадени събития или поведението на определени хора, защото по автоматизирани  механизми започваме да ги тълкуваме като злополучни, което неминуемо води до гняв. Хората и нещата са такива, каквито трябва да бъдат, но това разбираме, когато се справим със себе си. Собствените сили за борба се отключват точно когато спрем да се борим. (Имам предвид да се самоизмъчваме от негодувание и гняв.) Когато се предадем на обстоятелствата, те стават наш съюзник.
    Този самоанализ би бил напълно безсмислен ако не водеше до определени прозрения и съответно – решения за действие от наша страна. Не говоря за рутинни, битови действия, а за действия по промяна на нашите отношения с хората: дали изкупуване на вина, дали проява на благодарност, дали признаване на нещо, дали разкриване на истина... не знам, но тези действия неминуемо разбиват някакъв цикъл, някаква схема, в която живеем. Често ние, без самоанализа и решението за действие, не сме в състояние да разберем кои точно са прътовете в колелото на късмета ни или се самозаблуждаваме относно тях.
   Оттук насетне, след като сме направили всичко, което е по силите ни, за да поправим грешките си, сами започваме да живеем според новите правила, които сме си създали в ход. Това, разбира се, е ежедневна борба, но тя е изключително удовлетворителна, защото носи моментални резултати. Тук отново потенциалът ми за действие свърши, знам, че е на най-интересното, но тази игра се играе от най-малко двама :wink:
   Шегата - настрана, но, повярвайте ми - това е най-лесният и кратък като време начин. Има големи индивидуални различия в подхода, но схемата му, надве-натри, е тази. В по-стари теми стана дума точно за този процес, който тогава малко наивно и подвеждащо нарекох „духовно преобразяване”, но той не е свързан с каквито и да са мистични промени, както се вижда. В основата му стои желанието за промяна. Дори и да мислим, че силите ни са свършили, щом търсим начин да се справим, значи ги има. Затова мисля, че човек, който се е обърнал за помощ/съвет, е постигнал  първата победа. А това е началото, все от някъде трябва да се почне. Аз съм много голям оптимист за Вас не само защото търсите начин да се справите, а и защото мисля, че чувствата, които са Ви обзели, са необходим етап, през който преминавате.
    Отговорът ми стана много обемен, но по същество е твърде кратък, за да обхване поставените от Вас въпроси, които касаят всички, преминаващи през това изпитание! Със здраве!

Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: katrin_sl в Април 19, 2011, 09:29:55 am
Г-жо Словова,
Благодаря Ви за изчерпателния отговор. Тук имаме нужда от хора като Вас, които да ни подкрепят професионално в изключително сложния път, по който сме поели.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: slance_ds в Април 19, 2011, 15:03:23 pm
Здравей те Ваня Савова, на мен ми предстои ин витро с донорска яйцеклетка от сестра ми. Започнах да се притеснявам как ще реагираме двете след това, а и много ме измъчва въпроса - те мои деца ли ще са, или племенници (пиша в множествено число, защото много искам близнаци). Това само в моята глава ли е или имам основание за притеснение.
Предварително ви благодаря.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Mariya_Aleksandar в Април 21, 2011, 23:13:36 pm
Здр Г-жо Савова...Бих желала да Ви попитам дали имате колега психолог,който да е добър в работата си от Гр.Ямбол....Имам страхотно проблеми,целият ми свят се преобърна за около 1 месец и просто вече не намирам смисъл да живея...Няма за кого и няма за какво...Просто кошмара ми не свършва и усещам,че имам нужда от помощ,иначе ще полудея нацяло....Сълзите ми не пресъхват от очите,завладели са ме черни мисли,и просто каквото и да правя немога да се изправя...Нямам на кого да разчитам...Тук в малкия ни град няма и работа,а за местене в по голям не бих тръгнала,защото рискът от неуспех ще ме довърши...Усещам,че всичките ми познати всякаш се втурачват в мен и немога вече да контактувам спокойно с никой....Спрях да отговарям в скайпа си,не вдигам телефона,защото просто не ми се говори с никой...Всеки ме пита "как си",а аз започвам да намразвам този въпрос,защото за мен е ужасно болезнен и нямам отговор различен от "не съм добре"....Много Ви моля ако имате колега тук в моят град да ми дадете негови координати за да потърся помощ за някаква терапия или и аз незнам вече какво....Усещам,че губя контрол и почва под краката си и в съзнанието ми има само една мисъл "няма за какво да живея вече"  :(
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Април 22, 2011, 11:42:29 am
Здр Г-жо Савова...Бих желала да Ви попитам дали имате колега психолог,който да е добър в работата си от Гр.Ямбол....Имам страхотно проблеми,целият ми свят се преобърна за около 1 месец и просто вече не намирам смисъл да живея...Няма за кого и няма за какво...Просто кошмара ми не свършва и усещам,че имам нужда от помощ,иначе ще полудея нацяло....Сълзите ми не пресъхват от очите,завладели са ме черни мисли,и просто каквото и да правя немога да се изправя...Нямам на кого да разчитам...Тук в малкия ни град няма и работа,а за местене в по голям не бих тръгнала,защото рискът от неуспех ще ме довърши...Усещам,че всичките ми познати всякаш се втурачват в мен и немога вече да контактувам спокойно с никой....Спрях да отговарям в скайпа си,не вдигам телефона,защото просто не ми се говори с никой...Всеки ме пита "как си",а аз започвам да намразвам този въпрос,защото за мен е ужасно болезнен и нямам отговор различен от "не съм добре"....Много Ви моля ако имате колега тук в моят град да ми дадете негови координати за да потърся помощ за някаква терапия или и аз незнам вече какво....Усещам,че губя контрол и почва под краката си и в съзнанието ми има само една мисъл "няма за какво да живея вече"  :(
Здравейте, Мими! (Предпочитам това обръщение, моля да ме извините!)
   Предадох съобщението Ви по всички вътрешни, затворени електронни мрежи за комуникация между членовете на Дружеството на психолозите в България с регистрирана практика. Може да сте сигурна в анонимността си. Вероятно отговори ще получа след празниците. Разбира се, аз също се заемам.
   Разбирам, че въпросът е спешен. А сега, докато Ви насоча, Ви моля да намерите човек, с когото да прекарате Великденските празници! Не мислете, че не сте за компания и някой би се натоварил. Който и да е човека, по-добре е да сте сигурна, че този човек Ви мисли доброто, макар и да не Ви е толкова приятен и желан събеседник. Излейте чувствата си пред него, напук на цялата Ви съпротива срещу това. Важно е не да не оставате сама в момента, разберете!
    Ще се свържа с Вас пак на лични. Знайте, че не сте сама и в момента вече се действа по Вашия въпрос!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Mariya_Aleksandar в Април 22, 2011, 12:52:52 pm
Благодаря Ваня,моля и ти да ме извиниш за обръщението ми на "ти" но така чувствам по близко до себе си някой,който иска да ми помогне в случая ти...Ще очаквам с нетърпение да ме посъветвате при кого да се насоча,защото наистина вече чувствам,че нервите ми се сриват ден след ден и немога да се изправя,просто немога  :( Много ти благодаря...
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Април 24, 2011, 18:56:45 pm
Здравей те Ваня Савова, на мен ми предстои ин витро с донорска яйцеклетка от сестра ми. Започнах да се притеснявам как ще реагираме двете след това, а и много ме измъчва въпроса - те мои деца ли ще са, или племенници (пиша в множествено число, защото много искам близнаци). Това само в моята глава ли е или имам основание за притеснение.
Предварително ви благодаря.

Христос Воскресе, slance_ds!
    Ще разделя отговора си на две, като в първата част ще дам личната си интерпретация, а във втората ще дам насоки за работа със специалист.
    Първо ще изясня малко формулировката Ви. В нея има три проблемни зони: 1/ Вашите собствени притеснения (най-вече - отношението Ви към сестра Ви, свързано с евентуално чувство на ревност към близнаците), 2/ отношението на сестра Ви към децата и към Вас и 3/ въпросът за тайната, който е свързан с отношенията между съпрузите Ви (включително и на Вашите, и на родителите на мъжете Ви към децата, в случай че знаят) и отношенията между братовчедите  - Вашите и на сестра Ви деца.
    Струва ми се, че опасенията Ви са свързани повече с чувствата на сестра Ви, отколкото с Вашите, т.е. – Вашите възприемате като по-естествени, докато при сестра Ви не знаете какво точно и откъде ще дойде. Основания да мисля така ми дава и дори само това, че сте решена на тази процедура. Това, само по себе си, означава, че желанието Ви за дете е толкова силно, до крайна степен изстрадано, че приемате, че биологичният материал е на сестра Ви, но това не е важното за Вас; важното е, че това е пътят към Вашето дете. Всеки реципиент си дава ясна сметка за биологичната основа, която приема като средство към родителстването. И действително е така: донорството замества липсващата брънка във веригата на създаването на деца.  Както стандартното ин-витро е създадено, за да компенсира проблема с тръбите (преди да се присъединят и други показания за него) като процесът се изнася във външни условия,  така и тук липсващата яйцеклетка се замества. Но детето не е яйцеклетка, нали? То е плод на любовта между двама души и носи белезите на техните взаимоотношения. То е Ваше дете не защото Вие ще го износите, а защото е дете на Вашето и мъжа Ви Намерение, решение, воля да го създадете и отгледате. Допитайте се и до жени с деца, създадени чрез донорски яйцеклетки. И в моята практика, независимо от многобройните притеснения в началото, не съм срещала жена, която е неспособна да обича детето си, не го възприема като свое или съжалява за решението си. Сигурна съм, че мислите така, това казвам по-скоро за потвърждение. Както казах, не мисля, че имаме основание да се притесняваме  как Вие ще реагирате спрямо собственото си дете.

   Вашите страхове относно нейните чувства са нормални. Щяхте да сте пълно изключение ако нямахте такива. Те се дължат, от една страна, на живеещите в нас представи за собствената плът и кръв, за родството (вижте колко много поговорки има по темата) и, от друга, че встъпвате в един процес с неизвестен край. Тази неизвествност няма как да не носи напрежение. Ако в самата Вас не живееше очакването да имате т. нар. „свои” деца, нямаше да се притеснявате. Почти никой не се ражда с идеята един ден да осинови дете или да ползва донорско яйце, нали? Решението за донорство или осиовяване изисква съзряване и точно по тази причина родителите от тези два типа почти винаги са особено съзнателни и отговорни, тъй като са отговорили на големия въпрос „Какво значи да си родител?” предварително, а не в хода на самото родителстване.
     В случая важно е не как ще се промени сестра Ви, а как Вие приемате промяната й. Ако във Вас практически е силно убеждението, че кръвната връзка е решаващ фактор за отношенията между майка и дете, логично е да сте нащрек как се държи сестра Ви с Вас и децата, „дебнейки” всеки признак на повече нежност като знак за превъзходството на кръвната връзка. Затова Ви съветвам да си дадете ясна сметка дали можете да преработите тези нагласи, да ги преосмислите. Тук може да почерпите опит от осиновителите. За разлика от тях обаче, Вие ще ползвате близкородствен материал и Вие имате по-добрия шанс да се изправите лице в лице с отношението си към идеята за т. нар. „моя плът и кръв”.  Мисля, че това е основният проблем тук. С малко работа отношенията Ви със сестра Ви могат да се превърнат в пример за откровеност, чистосърдечност и пълно доверие.

   Мисля, че Вие сте един много щастлив човек с такава сестра. Не знам дали знаете, но случаите на отказ за донорство на яйцеклетки от сестра не са рядкост. Причините за това основно са две: 1/ лоши отношения, 2/ схващане за родителстването като за единствено биологично такова. Мисля, че в повечето случаи втората причина е оправдание, а в основата е първата, но дори и да е само втората, трябва да приемем различията в ценностните ни системи. Това е трудно. Наистина някои хора са убедени, че са родители само ако детето им е създадено със собствен биологичен материал и е по-добре, че отказват, защото ако действат против убежденията и чувствата си, последствията са много тежки за цялото семейство и детето/децата. Щом Вашата сестра е пожелала да стане Ваш донор, това означава, че тя иска Вие да имате дете, а не тя. Тя не го прави, защото иска свое дете, а защото иска Вие да имате свое. Т.е. – тя тръгва с абсолютно същите намерения по този път.
    Опасенията Ви обаче са дали тя няма да възприема, дълбоко и тайно в себе си, детето като „свое”. Мисля, че колкото и да е сигурна в момента, че това няма да е така, тя пази този страх от евентуална промяна на чувствата към децата в себе си – така, както и Вие. Т.е. – откриваме втора прилика между Вас. Вие се страхувате от евентуалната й промяна, тя – също. За тези страхове ще стане дума във втората част. Те трябва да се изкажат открито и да се отработят. (Не става ясно от въпроса Ви какво е семейното й положение: мъж, деца... Към тези факти също бих имала коментар на чувствата й, но не знам.)
      Така или иначе, тя има не по-малка нужда от психологическа подкрепа от Вас. В момента тя най-вероятно се страхува да не се окаже един ден в трагичната ситуация на човек, на който сякаш са му отнели дете. Това пак е свързано с нейните вярвания за родителстването, до които трябва да достигне. Впрочем, невъзможно е да се окаже в гореспоменатата роля, защото родителстването е процес на общуване между дете и майка, майчинството се създава ден след ден в грижата. В този смисъл, дори и да вярва отчасти в биологичната основа на майчинството, то ако не отглежда ежечасно човека, който счита, че й принадлежи, няма как да изгради силни майчински чувства към него. Има примери, сочещи противното, на след десетилетия „потърсени” деца, но мотивът в тях не е силното майчинско чувство. 
   В края на краищата, Вашите страхове са идентични. Вие се страхувате от това, от което и тя. В случая Вие сте огледалото. Един от най-големите й страхове, разбира се, е знаенето, че връщане назад няма. Дори и да настъпи промяна в нея, тя знае, че би се чувствала като престъпник с чувствата си, би ги изживявала като „забранени” и това е основното, което я поставя под огромен натиск. И без да е под натиск, вероятно в собственото й преживяване на решението й да стане донор, има момент на чувство за натиск. Не защото някой я насилва или моли, или се чувства длъжна, а защото се чувства сама в пътя, който трябва да извърви. Затова тя трябва да бъде насърчавна да говори често и искрено за страховете си, за да достигне етапа, когато ще се шегува с тях.
    Има още един момент от нейните страхове: вероятно тя се преживява като натоварена със свръхотговорност. Цялата тежест, която се стоварва на жените, правещи неуспешни опити ин-витро, им се връща в автоагресивна форма, защото има нюанс на поемане на лична отговорност: всеки човек започва нещо, за да го доведе до успех, нали? И в случай на неуспех той се преживява като личен провал. В нейния случай напрежението е още по-голямо, защото „поема отговорност” за чужда съдба. Ако се отнася до собствената й, би го преживялас с по-малко чувство а вина, но тук има утежняващ фактор.
    Проблемът с евентуалния неуспех се отнася в много по-голяма степен до Вас. Има сестри, преминаващи през няколко опита, но за това се иска много здрава връзка. В случай на неуспех сестрата - реципиент се чувства нещо повече от лично отговорна, чувства се като предала усилията на толкова много хора, като изцяло виновна за неуспеха. Това трябва да се предотврати още с първите психологически консултации.

    Темите за останалите роднини и Вашите и на сестра Ви деца са свързани с това дали сте решили да им кажете или да държите решението си в тайна. Трябва Вие и партньорът Ви да бъдете абсолютно единодушни в решението си, независимо кой път изберете. Условието, което съветвам да вземете предвид, е дали решавате да кажете на самото дете/деца или да запазите в тайна начинът на зачеване. Ако изберете да не казвате на детето/децата, това автоматично означава да не казвате на абсолютно никого от роднините си. (Разбираемо е защо. Изключително травмиращ начин е да разбереш това от някой друг,  а не от майка си или баща си.) Още нещо за обмисляне: винаги можете да кажете това, но не е възможно да се отречете от казаното. Т.е. – ако изберете да кажете, важен е начинът и времето за това.
    Ако Вашите роднини знаят за процедурата, то, каквито и страхове да имат те, имайте предвид, че те са функция от на сестра Ви и Вашите собствени. Отношението им към случая, каквото и да е то, зависи от Вашите и на сестра Ви чувства поотделно и една към друга. Околните са лакмус за това как се чувстваме ние и реагират спрямо нашите реакции. Семейството е система и затова – промяната в него може да дойде чрез промяна и на основните „елементи”. В този смисъл – проблемите с роднините са периферни, решими. Вие и сестра Ви сте хората, които трябва да осмислят още по-добре избора си, а останалото ще се подреди. Това не означава, че с всеки един от гореизброените няма психологическа работа стъпка по стъпка, но тя е по-леката част.

Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Април 24, 2011, 18:59:28 pm
Здравей те Ваня Савова, на мен ми предстои ин витро с донорска яйцеклетка от сестра ми. Започнах да се притеснявам как ще реагираме двете след това, а и много ме измъчва въпроса - те мои деца ли ще са, или племенници (пиша в множествено число, защото много искам близнаци). Това само в моята глава ли е или имам основание за притеснение.
Предварително ви благодаря.

II част: насоки
[/b][/b]
       Препоръчително е в самото начало всички участници в процеса да изяснят чувствата си, да преценят приоритетите и да поемат съответните рискове, т.е. – да поемат пълната отговорност за постъпката си. Ако това не стане още в началото, те рискуват нещо повече от собствените си чувства и отношения – здравословната, нормална среда за детето (децата-във Вашия случай :)). Затова срещите с психолог в периода на взимане на решение са, ако не нормативно задължителни, въпрос на лична отговорност и загриженост за собственото благополучие. Във всяка клиника работи психолог, който консултира при вземане на решение за ползване на донор, независимо дали от женски или мъжки пол.
   С него под формата на беседа бихте обсъдите въпроси, които ще Ви дадат Вашите собствени отговори, ще намалят значително притесненията Ви, а на повечето ще сложат край. Някои от темите са:
За двойката реципиенти:
1.   Представа за бебето (физически белези, заложби, таланти...), за което двойката мечтае. Обсъжда се какви черти двойката би искала генетично да предаде на детето си.
2.   Обсъжда се невъзможността за това, изгубената биологична връзка. Двойката се поставя в перспективата на бъдещето, където, в случай на успех, тя си задава въпроса дали не е трябвало да пробват поне още веднъж със собствени яйцеклетки (при възможност за това). Ако отговорът е утвърдителен, се дава още време за търсения и размисъл.
3.   Въвежда се темата за неравенството в биологичния принос: мъжът дава своя материал, но за жената това е невъзможно. Обикновено жената компенсира това чрез приноса на бременността. Фокусира се върху връзката с мъжа.
4.   Решава се дали да се каже на останалите членове от семейството начина на зачеване. Основните моменти са описани по-горе.
5.   Търси се отговор на въпроса дали двойката се вижда като различна от останалите родители заради начина на зачеване.
6.   Обсъжда се неизвестността на изхода от самата процедура– всички възможни проблематични развои в хода й:
•   ако донорът се откаже в хода на стимулация
•   ако донорът забременее преди процедурата
•   не се стигне до пункция
•   яйцеклетките са с лошо качество
•   нито едно яйце не се оплоди
•   в случай на бременност настъпи спонтанен аборт
•   в случай на многоплодна бременност – редукция
•   и др.
7.   Поставя се въпроса за евентуалната физическа прилика между детето и донорът и как се възприема тя.
8.   Семейни въпроси.
9.   Същите теми като изброените по-долу.
За донора (при сестринство):
1.   Обсъжда се историята на връзката между сестрите, търсят се емоционалните механизми, които я крепят; изследва се доверието.
2.   Говори се за разлика между донорство на яйцеклетка и друг орган: как донорът възприема биологичния метериал „яйце”. Чрез това се търси личен отговор на въпроса в какво се състои това да си майка.
3.   Прави се сравнителен анализ на чувствата към евентуланите деца на донора и на сестрата-реципиент, в случай на успех.
4.   Темата се задълбочава с обсъждане на чувствата в случай на физическа прилика: работа върху преработването им.
5.   Чертае се бъдещата перспективата на отношения между двете.
6.   Обяснява се естеството на чувството за натиск от страна на сестрата-реципиент: какво стои зад него (дори и да няма натиск, чувство за него има)
7.   Работи се върху чувствата в собственото семейство: тайна, приемане, отхвърляне на решението. (обикновено с членовете на семейството на донора, ако те знаят.)
8.   Продължава се с чувствата на партньора на донора (На тази сесия той взима участие.)
9.   Анализират се евентуалните страхове от медицинския риск във връзка със стимулацията, загрижеността за собственото здраве.
    И други, според случая, но това е общият принцип.
    Вашият случай е изключително удачен за психодраматична намеса, където чрез отиграване на ситуации се осмислят собствените и чуждите чувства, за да се достигне свобода на избора.
   Не е възможно човек да се адаптира предварително към медицинските постижения, затова го прави в ход. Ако не бяха те, много от нас нямаше да имат деца. Затова нямаме друг избор, освен да приемем доброто, което ни се дава. Slance_ds, надявам се да сторите това по най-лесния и удачен за Вас начин! Желая Ви много щастие и смелост по пътя към мечтаните деца!

Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Април 24, 2011, 19:05:04 pm
Христос Воскресе!
Нека думите на Posoka, която цитира Дж. Х. Джубран, бъдат моето пожелание към всички вас!
„Вашите деца не са ваши чада. Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.  Идват чрез вас, но не са из вас. И макар да живеят с вас, не ви принадлежат. Можете да им отдадете любовта си, но не и мислите си, защото те имат свои мисли. Можете да дадете подслон на телата им, но не и на душите им, защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.  Можете да се стремите към тях, но не се мъчете да ги направите като себе си, защото животът не се връща назад, нито помни вчера. Вие сте лъковете, които изстрелват чадата ви като живи стрели. Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените Му стрели да отлетят надалеч. Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост: защото както Той обича литналата стрела, тъй му е драг и якият лък в десницата Му. ”
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: slance_ds в Април 26, 2011, 20:24:06 pm
Воистина Воскресе, бъдете жива и здрава Ваня Славова и много щастлива.
Благодаря ви много за отговора. Сестра ми има две деца и е омъжена, но реши да се раздели със съпруга си. Ние тримата (аз, съпругът ми и сестра ми) сме решили да си го запазим в тайна. Още когато ми поставиха диагнозата, моята сестра предложи да ми стане донор. Това беше преди две години. До сега не сме стартирали процедурата, не защото сме се съмнявали, а по медицински причини. С мъжът ми сме решили, че ако със сетра ми не се получи ще опита ме с друг донор и последно ще си осиновим. За нас гентичният материал няма значение, защото както казва той "те ще са наши деца, защото ние ще ги възпитаваме". За чуствата и при евентуален провал, мисля че имам силата да и помогна да не се чувства така.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Април 27, 2011, 10:11:13 am
Воистина Воскресе, бъдете жива и здрава Ваня Славова и много щастлива.
Благодаря ви много за отговора. Сестра ми има две деца и е омъжена, но реши да се раздели със съпруга си. Ние тримата (аз, съпругът ми и сестра ми) сме решили да си го запазим в тайна. Още когато ми поставиха диагнозата, моята сестра предложи да ми стане донор. Това беше преди две години. До сега не сме стартирали процедурата, не защото сме се съмнявали, а по медицински причини. С мъжът ми сме решили, че ако със сетра ми не се получи ще опита ме с друг донор и последно ще си осиновим. За нас гентичният материал няма значение, защото както казва той "те ще са наши деца, защото ние ще ги възпитаваме". За чуствата и при евентуален провал, мисля че имам силата да и помогна да не се чувства така.
osi_9!  ylinfant ylinfant!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: zarina в Април 27, 2011, 19:55:01 pm
Здравейте Ваня Савова.
Имам един простичък въпрос но е труден за преодоляване.
Имам два големи аборта .В 20гс и в 17гс.Първият път незнаех какво става с мен когато водите започнаха да изтичат .Лекарят само ми каза -'Нищо неможем да направим'.Трябва да се предизвика раждане и после кюртаж.Усещах движенията на бебето от 3 седмици а трябваше да го абортирам.Акушерката дойде при мен за да ми включи системата ,която да предизвика контракции .Аз знаех че това ще убие бебето ми и припаднах  при тази мисъл. Събраха се лекари свестиха ме ,обясниха ми че друг начин няма .Това беще най-ужасното нещо в живота което съм преживявала.- Бебенцето правеше все още леки движения здокато системата за контракции се вливаще в мен. Аз трябваше да си убия бебето защото друг начин няма .
Когато забременях втория път ,мислех че ако нещата се повторят аз съм подготвена. През цялото време на Бр си мислех че водите ми изтичат .Страхова невроза от това. Когато това пак се случи ,слава Богу че беше 3 седмици по-рано и аз все още не бях усетила движенията на бебенцата /Бяха две/.

Сега се опитвам да забременея за пореден път и понеже все още не съм бременна не се страхувам много много . Но ако забременя .Какво да правя . Аз знам няма да спра да мисля какво е било преди .Как са ми изтичали водите и т.н. Как да се справя с ужаса от този страх на преживените аборти .
Ако има поне мъничка надежда че ще мога да се справя ... Много Благодаря.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: radosttinka в Април 27, 2011, 20:45:57 pm
Сега се опитвам да забременея за пореден път и понеже все още не съм бременна не се страхувам много много . Но ако забременя .Какво да правя . Аз знам няма да спра да мисля какво е било преди .Как са ми изтичали водите и т.н. Как да се справя с ужаса от този страх на преживените аборти .
Ако има поне мъничка надежда че ще мога да се справя ... Много Благодаря.

Толкова време вече, се опитвам да намеря отговорите на същите въпроси... и все още не съм...
Колкото повече мисля за това, толкова по-сковаващ става страха ми...
Опитвам всячески да игнорирам всяка мисъл и спомен, за да съм по-спокойна, за да не позволявам на страха да ме обземе, но едновременно с това не мога да спра да търся причината, да търся начин да открия сигурност, че това няма да ми се случи отново.
Понякога имам чувстовото, че всичко това ме изяжда от вътре...
Един ден събирам по малко частиците останали от онова ми слънчево аз, опитвам да ги сглобя отново, на следващия с един замах разрушавам всичко и оставам страха да вилнее в душата ми и се самоизмъчвам.

Често си повтарям една мисъл - „Да премина през страха е по-малко страшно, от колкото да живея в постоянен страх, породен от чувството на безпомощност”, иска ми се де успея така силно да повярвам в това и наистина да превъзмогна страховете си, но не се получава, те все показват от някъде и все се питам как ще се справям с тях като забременея отново...

Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: vivi0304 в Април 29, 2011, 17:50:43 pm
здравейте г жо Савова , на 01.04 претърпях мисед ве4е мина месец но немога да преодолея болката от това 4е загубих това така желано бебе. с приятелят ми сме заедно от 8 месеца , о6те в на4алото на връзката ни той ми казва6е как иска да има дете от мен аз съ6то искам след 3 месеца опити се полу4и но за съжаление завър6и с аборт . през цялото това време той е до мен и ме успокоява и казва 4е живот и здраве 6те забременея пак , но казва 4е сега по добре да запо4на отново работа да се разсейвам и каквото е писано 6те стане , но аз искам бебе и то много не искам да 4акам например година ... , постоянно си втълпявам 4е когато изминат тези 4,5 месеца на възстановяване  той няма да иска да запо4нем пак опити а 6те иска да мине пове4е време .. как да преодолея този страх и за6то постоянно си го мисля това ? това озна4ава ли 4е не съм сигурна в него ? объркана съм и депресирана
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Май 04, 2011, 00:53:24 am
Здравейте Ваня Савова.
Имам един простичък въпрос но е труден за преодоляване.
Имам два големи аборта .В 20гс и в 17гс.Първият път незнаех какво става с мен когато водите започнаха да изтичат .Лекарят само ми каза -'Нищо неможем да направим'.Трябва да се предизвика раждане и после кюртаж.Усещах движенията на бебето от 3 седмици а трябваше да го абортирам.Акушерката дойде при мен за да ми включи системата ,която да предизвика контракции .Аз знаех че това ще убие бебето ми и припаднах  при тази мисъл. Събраха се лекари свестиха ме ,обясниха ми че друг начин няма .Това беще най-ужасното нещо в живота което съм преживявала.- Бебенцето правеше все още леки движения здокато системата за контракции се вливаще в мен. Аз трябваше да си убия бебето защото друг начин няма .
Когато забременях втория път ,мислех че ако нещата се повторят аз съм подготвена. През цялото време на Бр си мислех че водите ми изтичат .Страхова невроза от това. Когато това пак се случи ,слава Богу че беше 3 седмици по-рано и аз все още не бях усетила движенията на бебенцата /Бяха две/.

Сега се опитвам да забременея за пореден път и понеже все още не съм бременна не се страхувам много много . Но ако забременя .Какво да правя . Аз знам няма да спра да мисля какво е било преди .Как са ми изтичали водите и т.н. Как да се справя с ужаса от този страх на преживените аборти .
Ако има поне мъничка надежда че ще мога да се справя ... Много Благодаря.
Сега се опитвам да забременея за пореден път и понеже все още не съм бременна не се страхувам много много . Но ако забременя .Какво да правя . Аз знам няма да спра да мисля какво е било преди .Как са ми изтичали водите и т.н. Как да се справя с ужаса от този страх на преживените аборти .
Ако има поне мъничка надежда че ще мога да се справя ... Много Благодаря.

Толкова време вече, се опитвам да намеря отговорите на същите въпроси... и все още не съм...
Колкото повече мисля за това, толкова по-сковаващ става страха ми...
Опитвам всячески да игнорирам всяка мисъл и спомен, за да съм по-спокойна, за да не позволявам на страха да ме обземе, но едновременно с това не мога да спра да търся причината, да търся начин да открия сигурност, че това няма да ми се случи отново.
Понякога имам чувстовото, че всичко това ме изяжда от вътре...
Един ден събирам по малко частиците останали от онова ми слънчево аз, опитвам да ги сглобя отново, на следващия с един замах разрушавам всичко и оставам страха да вилнее в душата ми и се самоизмъчвам.

Често си повтарям една мисъл - „Да премина през страха е по-малко страшно, от колкото да живея в постоянен страх, породен от чувството на безпомощност”, иска ми се де успея така силно да повярвам в това и наистина да превъзмогна страховете си, но не се получава, те все показват от някъде и все се питам как ще се справям с тях като забременея отново...




Здравейте, Zarina и Radosttinka, ще отговоря на двете ви заедно, защото ми е по-лесно.
   Реших да предприема драстичен ход в тази консултация, включвайки когнитивни елементи, които да ни помогнат да разберем естеството на загубата. В предишен отговор до MUNA на 4 стр., ако не се лъжа, говорих основно за преработването на травмата от загубата и справянето с емоциите. Моля да прочетете и него, той е основата, това е само допълнение. Тук обаче, включвам нов метод, защото виждам, че акцентът е върху психосоматичните преживявания – споменът за движенията на плода предизвикват, освен травматични чувства, чисто телесни симптоми, които не могат да отшумят. Зад тези психосоматични преживявания стоят определени вярвания и нагласи – за душата, която бебето е носило, за неговото умъртвяване и най-сетне – за преживяванията, които то е имало. Преди да се обърнем към собствените си страхове трябва да се освободим от чувството за вина, да започнем начисто. Няма как да преодолеем страховете си ако те са подкрепяни от мощни психологически механизми, свързани с вярванията. Трябва първо те да се атакуват. Затова и поставям акцентът, както и вие, върху спомена за случилото се. Чак оттук нататък започва работата с чувствата, свързани с бъдещата бременност. Във връзка с тях, radosttinka, моля Ви да копирате тук мой стар отговор до Вас. Настоящият ми отговор със сигурност ще Ви прозвучи студено, но той не е такъв, той е част от опита ми да достигна до някаква промяна във вас (в три части – писмото до MUNA, сегашното и до Radosttinka), защото разполагам само с тези средства. За мен не е важно какво впечатление или временни чувства оставям, а поставянето на началото на колкото се може по-дълготраен процес на промяна.
   И така, основните въпроси, които не ни дават мира, са свързани  с това дали бебето е страдало и дали да приемаме спонтанния аборт като насилствено, макар и не по наша воля, прекъсване на един безметежен живот. От тях именно произтича и този дали ние имаме някаква вина за случилото се. За целта трябва да си отговорим на въпроса дали плодът на 20 г.с. (взимам тази граница за пример) е в състояние да страда, т.е. – дали има чувства, мисли и осъзнаване. Ако пък няма – дали страда на неврофизиологично ниво.
   Ясно е, че в хода на бременността се развива т. нар. attachment, който е много повече от чувство на привързаност и който се развива и след раждането. Тази привързаност произтича от майката, тя е инициаторът и водещата фигура във формирането на отношенията между нея и плода, както и между нея и бебето след раждането, и между нея и детето по-късно. Тази привързаност внезапно приключва в 20-а г.с., да речем, но последствията са само за майката. Плодът и бременната на този етап са едно и също и обективно само жената страда, но точно защото тя е създател и носител на атачмънта, тя преживява този феномен като двустранен процес, като отношение между двама души, т.е. - като загуба.
   Какво сочат фактите обаче? Има смисъл да говорим за история на пренаталния атачмънт, когато говорим за бебе, защото проследяваме емоционално отношение към жив човек. Когато обаче този атачмънт е прекъснат преди раждането, той вече е само обект на терапевтична работа. Той е врагът, с който трябва да се справим. Той е в главата на жената, а не реално съществуващо отношение между двама души.
   Тази илюзия, този призрак след загубата придобива невероятна мощ и живее свой собствен психичен живот. Телесно е изчезнал, но спомените за движенията на бебето са живи. Преживяваме изтичането на водите отново и отново като следствие от атачмънта. Тази привързаност ни кара да се отнасяме към всеки ембрион, към всеки плод като към бебе. И това е нормално и полезно. Липсата на привързаност е патологична. Но в случай на загуба е по-добре да погледнем само фактите, които да ни дадат отговор на кошмарните въпроси, които са следствие на емоционалното отношение към плода, което сами сме съградили. Затова – нека си зададем въпроса доколко на плод в 20-а г.с. са присъщи психични характеристики, за да проверим доколко всъщност той е способен да преживее страдание. Ако в плода на 20 г. седмици коровите мозъчни процеси са зрели, то можем да говорим за организация на висша нервна дейност, следователно – и за психична, следователно – за човешки преживявания. Доколкото работя с възрастни, разбирам от физиологична психология, но що се отнася до  формирането на нервните процеси във феталното развитие, се наложи да се обърна към специалист. Изказвам големи благодарности на д-р Сигридов, когото потърсих за консултация и който се отзова безусловно, разбирайки естеството на проблема. Многобройните и детайлни данни, които ми даде, ми послужиха да обоснова основната си теза, че докато няма висши корови функции, няма как да обсъждаме съзнателен живот. Аз, разбира се, не съм в състояние да предам и малка част от отговора на д-р Сигридов, но мога да си послужа с основната идея в него. По-долу са изброени някои от причините, поради които животът преди 24-а г.с. няма как да бъде психичен.

    Спинални рефлекси (на гръбначния мозък) вследствие на стимулация върху повечето от телесните зони се наблюдават още от 14 г.с. (Rees&Rawson, 2002), но съзнание няма. За да има такова, трябва да е изпълнено едно от условията различните сензорни модалности да са представени в кортекса. Таламусните аференти („входящите” краища на невроните) се формират около 12-16 г.с., но те не изпълняват функцията на провеждащи сетивна информация в мозъчната кора. Едва след 24 г.с. има представяне, сратстване на таламукортикалните аксони в соматосензорния, слухов, зрителен и фронтален кортекс. (Kostovic&Rakie, 1984). Церебралната кора узрява напълно чак в детството и ранната младост, когато бързата невронна активност позволява зрели и сложни изпълнителни действия. (Sewell, 2004). Няма смисъл обаче да се спираме на сензорната активност в различните модалности: слух, зрение, обоняние, вкус, чувствителност към болка, към температура, към допир до 24 г.с., защото, макар и формирани като невронна проводимост, те нямат същинско представяне в мозъчната кора във вида на висша нервна дейност. Малко вероятно е плодът да е в състояние да изпитва болка преди 25 седмица. (Derbyshire, 2006).
   Дори сънното състояние на плода не е съзнателно; то е подобно на състоянието във вегетативно състояние. Когато казваме, че плодът през повечето време спи в този период, ние нямаме предвид нормалния, съзнателен сън на човека (ставало е дума в други отговори, отнасящи се до сънищата, че сънят, както и бодърстването, може да бъде форма на съзнателна дейност), а именно тази форма на вегетативно състояние. Сензорните сигнали дори у новороденото не са напълно интегрирани и представени в мозъка. Нещо повече – няма как да се сложи знак за равенство между соматосензорна система и психични функции. Нервната дейност в 20-а седмица, освен че е незряла, не е психична.
     Най-простият пример: мозъчната смърт, знаете, е окончателна смърт – тогава, когато мозъчната кора не се кръвоснабдява и съответно – няма висша нервна дейност и, съответно – психична: няма емоции, няма когнитивни функции (сензорна активност, памет, учене, език, интелект, творчество и т.н.), няма воля, няма съзнание. Останалите биологични показатели, независимо че присъстват, са безсмислени за живота без организацията на висшата нервна дейност. Човек в мозъчна смърт има двигателна активност, но тя не е волева, съзнателна. Мисля, че аналогията с плод в 20-а г.с. е очевидна.
    Да вземем друг признак за психична дейност: формиране на самосъзнание. Знаем, че Аз-образ се формира тогава, когато детето възприема образа си в огледалото като себе си и казва „Аз”. Разбира се, и новороденото има признаци на себерефлексия още в първите месеци - в периода, когато осъзнава факта, че майката и то не са едно цяло, но при всички положения в 20-а г.с. не може в никакъв случай да се говори за възприятие на себе си.
   Що се отнася до съзнанието, при плод в 20 г.с. можем да говорим за интенционалност, което е насоченост, тенденциозност, но не и съзнание. За минимална степен на съзнателност можем да говорим тогава, когато някой не просто възприема, че  друг вижда нещо, но и действително вижда това, което вижда другия и когато е способен да възпроизведе видяното от друг. Т.е. – това е процес, формиращ се в ранното детство, а не във феталното развитие. Чак с акта на назоваване на предмети от децата може да се обсъжда зряла съзнателна дейност.
   Още един пример: паметта: най-примитивната форма на паметта - хабитуацията (привикването и адаптирането към стимули от външната среда) се появява 22-23 г.с. (Hepper, 1996) (Това се има предвид под ранно пренатално „възпитание” в класическа музика, да кажем), но зрели ментални репрезентации има чак при 2-4-месечни бебета.  Така или иначе, в 20-а г.с. не можем да говорим за памет.

   Разбира се, подобен разбор можем да направим и на всички останали нервни и психични функции, но това е безсмислено. Мисля, че стана ясно, че докъм 24-а седмица на плода е много трудно да се припише психичен живот. Неслучайно и абортът по медицински причини е позволен до 24-а г.с. Приемането на факта, че спонтанната загуба не е свързана със страдание за плода е от ключово значение за възстановяването. Както казах, трябва да се стъпи на здрави основи. Може да четете още по темата. В момента, zarina, мисля, сте в 3-та фаза от реакцията на траур. radosttinka, Вие навлизате в 4-та, макар и бавно. И за да преработите правилно, трябва да се сбогувате. Рационалният начин е един от предпочитаните от мен, както може би сте забелязали. Той дава ефект на по-късен етап като емоции, а промяната в поведението, разбира се, е последният ефект. Във вашите случаи няма как да атакуваме директно емоциите, те страдат в момента. Без да познавам нагласите ви, избрах този подход, тъй като съм ограничена от много обстоятелства.    
    Zarina, останах с впечатление, че ще започвате нови  процедури по забременяване. Не споменавате да има открити медицински причини за неуспешните бременности.  Зад тях има причина, която трябва да се разбере на всяка цена. Изследванията и резултатите ще Ви успокоят и много по-лесно ще преодолеете травмите. Предполагам, сме единодушни, че във Вашия случай бързането не е най-доброто. Това няма нищо общо с психологически съвет, а Ви го казвам от чиста загриженост, тъй като това, което сте преживели, е предостатъчно и трябва да търсите път нагоре.
   Radosttinka, надявам се, че с този отговор съм Ви по-полезна, връщайки малко назад процеса.
   Със сигурност по-късно ще се върна към тази тема. Не се колебайте да питате каквото и да е!
  
   Написаното тук е предназначено само за вашите конкретни случаи.
   Желая Ви здраве!
Титла: Проблем или не....?
Публикувано от: Smilesearching в Май 04, 2011, 13:06:50 pm
Здравейте, Ваня :) Дълго време се колебаех дали да пиша тук и сега се реших. С моят приятел имаме много добра дългогодишна връзка, която е засенчена единствено от репродуктивния проблем - тежък мъжки фактор. При мен нещата са нормални. Имаме едно неуспешно икси. Преживяхме много различни емоции и трудности по време на опита, също така останах без работа. Преживях много трудно провала на опита, може би с месеци. Искам да поясня, че винаги той е искал в по-голяма степен да имаме дете, даже на мен ми отне доста време да се реша. Затова се изненадах от себе си, не очаквах да ми е толкова трудно. Аз не бих приела алтернативни варианти. Предстои втори опит, който решихме да е последен.  Това, което наблюдавам е липса на емоции, каквито и да било, от моя страна. Преди имаше ядосване, мислене, неприятни усещания, сълзи един куп. След няколко месеца дори реших, че съм преживяла проблема и нямам нужда от втори опит, което породи няколко скандала между нас. В сравнение с другите, не съм се тормозела при виждане или контакт с бременни. Не се дразня, ако ми говорят кое дете какво направило и т.н. - отново безразличие. Може би защото на теория знам, че евентуално бих се дразнила и сложих превантивно бариера. Сега, когато посещаваме клиниката /друга/, пак не изпитвам нищо - нито вълнение, нито нетърпение, нищо, минава всичко машинално. Струва ми се, че времето лети и сякаш не искам да дойде времето за процедурата. Сякаш не искам това да се повтори.  Вкъщи не говорим за това, той или мълчи, или сменя темата. Не му харесва това примирение и безразличие. Дълбоко в себе си усещам, че този проблем ми става все по-далечен и чужд. Може би защото минаха 3г и нещо и не желая повече да страдам. Въпросът ми е дали наистина съм се успокоила завинаги или е лъжливо усещане, защитна реакция на моя мозък? Принципно той иска да осиновиме дете, след евентуален неуспех, а аз не съм убедена. Мисля, че по тази тема съм емоционално изчерпана. В други аспекти животът ни е съвсем нормален, събираме се с приятели, веселим се...Според вас има ли от какво да се притеснявам? Дали пак ще изпадна в подобно тежко положение, ако провала се повтори? За нашият случай докторите не са особено оптимистични. Трябва ли след това лично да посетя или може би двамата психолог?
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: radosttinka в Май 05, 2011, 06:04:49 am
Радостина,
Съжалявам, че едва сега успях да отговоря!
Дори и Вашият опит да бъде отложен по една или друга причина – например – след  2 години – страхът отново ще се появи. Прекрасно разбирам този страх, той се появява и при жени, които не са имали никакъв лош опит, а какво остава във Вашия случай... Проблемът е, че травмата не е преодоляна, тъй като дълго време е подтискана вътре във Вас, Вие сте я преживявали насаме и така тя не е имала възможност да „излезе”, да бъде преработена. А травмите се преработват само ако им дадем възможност да „излязат”. Спомнете си от физиката, че енергията не се губи, тя само минава от едно състояние в друго. Така и с тази лоша енергия – тя не е загубена, тя стои във Вас, ноние трябва да променим формата й.
   Следователно – трябва отново да се срещнете с нея. Страх Ви е от евентуален успех, защото мислите, че това ще се повтори. По причини, които не ни е дадено да знаем, това се е случило на Вас, но не защото има някаква разумна причина; нещо, което е можело да бъде предотвратено, а защото така е трябвало да стане, за да е най-добре за Вас. Това е самата истина – животът защитава себе си най-добре, никакви външни сили не са в състояние да му влияят и затова всяка нягова поява или загуба е абсолютно обоснована. Това, че в момента медицината няма обяснение, не означава, че няма причина. А дори и да знаехме причината, това нямаше да ни помогне, защото щяхме да се питаме – ОК, има причина, но защо точно на мен се случи? Убедена съм, че има някаква по-висша от нас сила, която много ни обича и се грижи за нас и аз лично приемам такива събития като предпазен механизъм – че по този начин ние сме предпазени от някакво зло, от нещо, което наистина е щяло да ни съсипе. Затова мисля, че всяка загуба е, един вид, малкият дявол и е знак да я приемем безрезервно.
   Да се върнем на въпроса за срещата ни с травмата: Естественото състояние на жената е да е бременна и ако загубата беше често срещано явление, светът да е изчезнал. За да преработите травмата, мисля, че трябва да проумеете с всяка своя    клетка, че вие ще бъдете бременна. Не само защото това веднъж се е случило и има всички основания да се каже, че където е текло пак ще тече, но и защото така сте решили – да имате дете. А който се заел с нещо наистина, то е станало – рано или късно. Как Вие приемате мисълта, че ще сте бременна? Ако тя Ви води автоматично по утъпкания път на предходните събития, трябва да променим пътя. Как? Като се срещнем с бременността лице в лице. Тя е приятна, успокояваща, изпълнена с надежда и вълнуващи мисли. Вие дълго сте подтискали мъката си, а външно сте давали вид за приемане на радостта от бременността, но реално не е било така. Вие сте живели в пълен разрез с чувствата си. Второто, което трябва да приемем изцяло (след идеята за хубавата, безпроблемна бременност по принцип) е, че нашите чувства на онзи етап са били нормални. Ако Вие сте се травмирали от бременността на  сестра си – това не е било защото сте завистлива, жестока или егоист, а защото тя Ви е напомняла за Вашата собствена загуба. Повечети жени във Вашата ситуация се откъсват от света на бременните за известно време и така по-лесно преживяват загубата, после се впускат в борбата с нови сили, но при Вас силите са се изчерпали, тъй като действията Ви са били подкрепящи бременността, а чувствата, от друга страна, са й се съпротивлявали. Затова Ви препоръчвам да направите втора среща с нея. Първият Ви опит е бил със сестра Ви,но сега нещата са изцяло във ваши ръце и ще бъде много по-лесно. Съветвам Ви да започнете да четете и се интересувате от литература за бременни, отново да мислите за покупките, и т.н. Но всичко това – с мисълта за вашето собствено дете. Това е третата идея, която трябва да прегърнем – че след като чувствата ни тогава са били нормални и знаем, че бременността е приятно и успокояващо нещо, тази бременност ще е още по-велика, защото става дума за нашето дете. Представяйте си как то се смее, на кого прилича, как го обличате, къпете... В началото това ще Ви е малко  трудно, но после ще ви се „услади”. Ако се опитате да приемете със сърцето си идеите, за които стана по-горе, то няма да имате никакъв проблем да мислите чисто визуално за Вашето дете. Няма никаква причина да се съмнявате в успешността на ин-витро процедурите при Вас и затова трябва да се подготвите час по-скоро психически. Нима искате да изкарате бременнсотта на легло или тя да се превърне в кошмар за Вас? Не, приемете мисълта, че колкото и да Ви е страх, това ще се случи и Вие ще бъдете неочаквано щастлива.
   Искам и да Ви успокоя, че нищо не предопределяте с този си страх – той няма общо с изхода от опита. Ако беше така – позитивните методи в психотерапията щяха да са водещи, а не медицината. Хората забременяват при най-странни обстоятелства и психически състояние, вкл. и при АРТ, така че това няма да се отрази, но Вие трябва да бъдете спокойна и щастлива заради самата себе си. Когато всичко се нареди, ще се учудите сама на себе си колко сте спокойна, уравновесена и уверена. Затова, моля Ви, отдайте се на мечти!
    Поздравявам ви за куража и смелостта да застанете лице в лице с проблема си! Знаете ли колко много жени таят болката си, а с това тя се трупа? Щом сте предприели опит, пък и обсъждате проблемите около него, аз не се притеснявам за Вас. Вие имате страхотна вътрешна сила да се справите! Прегръщам Ви!


Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: radosttinka в Май 05, 2011, 06:41:15 am
Споменете които изплуват в главата ми, всякаш не са свързани толкова със самата загуба вече, а просто със физическата болка, която ми беше причинена в болницата. Точно това ме обърква, на моменти не мога да преценя, кое поражда страха ми - самата загуба или физическите страдания.
Когато нещо ме върне там в болницата, първото нещо което ми се визуализира е някоя от манипулациите, думи на лекари и акушерки едва тогава стигам до усещанията свързани между мен и бебето. Не знам дали реално нещата могат да бъдат разделени или аз умишлено си ги разделям, за да ми е по-лесно.

Не съм мислила до сега дали бебето ми (плода) е страдало, но чувството на безсилие да го спася сигурно произтича точно от там.
Търсенето на причината, си мисля, че изключително много ме задържа на едно и също място. Но не причината "защо на мен?", а защо от медицинска гледната точка стана така. Това, че няма конкретна причина много ме терзае, караме да се чувствам много несугрна в успеха. Когато откриеш проблема, търсиш решение, когато не знаеш проблема се появавя страха. Може би просто трябва да спра да търся проблема, и да се фокусирам върху самото забременяване...

Да си призная от всичко прочетено, съм объркана - мислех си че се справих с преживяването на самата загуба, моментите на скръб и оплакване отдавна са рядкост, а дори и нещо да ги провокира отново не ги спирам. Чувствам се много по-спокойна и мечтите ми са много по-смели, но явно не съм съвсем сигурна в душевния си баланс и продължавам да търся равновесието между спомени, мечти, страхове и надежди.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Май 07, 2011, 11:48:06 am
vivi0304, radosttinka, smilesearching,
до 20 май съм в чужбина, но тук нямам възможност да пиша (последният отговор пуснах часове преди полета). Ще ви отговоря веднага след като се върна.
Очаквам, разбира се, и други въпроси! Поздрави!
Титла: :)
Публикувано от: Smilesearching в Май 09, 2011, 09:51:57 am
Приятно пребиваване в чужбина, Ваня и успех :)
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Май 24, 2011, 14:28:33 pm
Честит 24 май! Нека на този ден помислим за минута за малцината, които с дух и знание са действали срещу обстоятелствата и са победили, променяйки историческия ход! И за нещата, които постигаме с ум и сърце.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Май 24, 2011, 14:34:35 pm
здравейте г жо Савова , на 01.04 претърпях мисед ве4е мина месец но немога да преодолея болката от това 4е загубих това така желано бебе. с приятелят ми сме заедно от 8 месеца , о6те в на4алото на връзката ни той ми казва6е как иска да има дете от мен аз съ6то искам след 3 месеца опити се полу4и но за съжаление завър6и с аборт . през цялото това време той е до мен и ме успокоява и казва 4е живот и здраве 6те забременея пак , но казва 4е сега по добре да запо4на отново работа да се разсейвам и каквото е писано 6те стане , но аз искам бебе и то много не искам да 4акам например година ... , постоянно си втълпявам 4е когато изминат тези 4,5 месеца на възстановяване  той няма да иска да запо4нем пак опити а 6те иска да мине пове4е време .. как да преодолея този страх и за6то постоянно си го мисля това ? това озна4ава ли 4е не съм сигурна в него ? объркана съм и депресирана



Здравейте, vivi0304!
   Изразявам съпричастността си към нещастието, което е сполетяло Вас и приятеля Ви! Това е тъжен период от връзката Ви, който със сигурност ще премине и ще се възстановите. Но ще използвам този случай, за да се концентрирам във връзката между вас двамата, тъй като самата Вие формулирате основния проблем не като болка от преживяното, а като повод за размисъл относно бъдещето на връзката Ви. Това е много показателно и има своето обяснение за мен. Може да прочетете темите за загубата, те навярано ще са Ви полезни, но за по-важно считам да направите един дълбик анализ на чувствата и очакванията си към Вашата връзка: как виждате мястото си в нея, какво конкретно очаквате от приятеля си и как виждате живота си с дете – на двамата заедно и на Вас лично. Да си отговорите на въпросите дали конкретно с този човек искате да имате дете или по принцип, как оценявате връзката си в момента, без дете; какво мислите, че ще промени детето в нея. Целта е да изследвате „мотивацията” си за създаване на дете, тъй като колкото по-наясно сме със себе си преди да предприемем тази стъпка, толкова по-разумно и зряло се отнасяме към новия човек.
   Започвам отзад напред: да, означава, че не сте сигурна в него. За приятеля Ви няма какво да кажа, не виждам нещо нередно в поведението му – всеки мъж иска партньорката му да е спокойна и щастлива, ако връзката е ползотворна. Дотук добре. Мисля, че не сте сигурна и уверена във вашата връзка обаче. От момента, в който човек започва да се съмнява в чувствата или намеренията на партньора си, който и да е той и какъвто и да е той, започва цикълът на колебание, недоверие, ревност... И проблемът тогава не е на партньора, а на човека, изпитващ съмненията. С когото и да споделяме живота си, ние никога не знаем какво в действителност изпитва и мисли той. Често самият партньор не е наясно, а какво остава за друг човек. Затова – не само е невъзможно, но и ненужно, дори нещо повече – вредно, да искаме да знаем какво става в главите на близките ни. Ако тръгнем по пътя на изпитване на силата на чуждите чувства, желанието за доказателства за любовта нараства лавинообразно и понякога неусетно преминава в тормоз и за двамата. Разбирам, че пътя към Ада е постлан с добри намерения и никой не започва да се съмнява в партньора си с намерението да съсипе връзката си, но е добре поне да си дава сметка, когато усети в себе си отровните чувства на съмнението, за да се справя сам, а не да прехвърля отговорността за тях на партньора си. Спомням си, че в темата за съзависимостта бях описала съзависимата жена като самовъзкачила се на трон, от който управлява с желязна ръка, но имайте предвид че тази роля може да бъде играна и с обратен знак – от позицията на жертвата. Сигурна съм, че познавате поне една двойка, в която ролята на страдащия (независимо дали мъжът или жената)  всъщност е лост за управление. С намерение за управление на чувствата, разбира се. Практически обаче реализацията на този неосъзнат план се изражда в управление на поведението. Нищо повече. Във въпросната двойка силният, увереният, обичащият всъщност се страхува от емоционални наказания и стриктно спазва предписанията да доказва любовта си непрестанно. „Жертвата” чувства това и винаги е неудовлетворена, иска повече и повече. И така се затваря кръгът. Като извод: колкото по-удовлетворени сме от индивидуалните си занимания – било в професионален или личен план, толкова по-независими сме. Несигурността във връзката обикновено е знак за лична неудовлетвореност и е компенсаторен механизъм.
    Това са общоизвестни истини, които хората знаят теоретично, но истинският проблем се разгръща в цялата си мащабност при раждането на дете. Затова и се опитвам да Ви предупредя относно Вашите чувства. Желанието за дете принципно би трябвало да изхожда от една здрава, стабилна и ефективна връзка между двама, да бъде следствие от силните чувства, а не обратно. Ако приемаме евентуалното бъдещо дете като заздравяващ връзката фактор, ние го натоварваме с отговорност преди появата му, а какво остава, когато се роди... Методично и бавно се възпитава един нещастлив човек. Последиците са сред нас, част от нас са също резултат от подобни връзки. Става дума за специфична ценностна система, вирееща по нашите географски ширини, която тайни и силно приема детето като разменна монета, дори и само в психичен смисъл. Не искам да се впускам в темата за детето като компенсация на дефицитите в една връзка, защото примерите са толкова ярки и толкова много, а искам да насоча вниманието Ви към това да се замислите дали бихте могли да водите спокоен, удовлетворителен живот, с разпределени отговорности и грижи, така че всеки да си знае мястото, в добрия смисъл на думата :wink:, но да сте щастливи. (Има една аксиома на фамилната терапия, която гласи, че не е важно как е разпределена властта в семейството, а дали е удовлетворителна за всички в него :)) Ако нещата в едно семейство са „гладки”, отглеждането на дете не е толкова трудна и изтощаваща работа, колкото обикновено ни обясняват „препатили”, защото родителите възприемат детето като свободна личност. (Тук е мястото да предупредя и за вредата от бабата, която някои хора използват като заместител на майката, но като всеки ерзац, този модел носи повече вреди, отколкото ползи. Психичните отношения между майка и дете, които по-късно прерастват в индивидуални психични функции, не могат да бъдат заместени от нищо и резултатите стават очевидни още в юношеска възраст. Разбира се, има ситуации, в които чуждата помощ е наложителна, но тя трябва да си остане помощ, а не да се превръща в заместител на липсващи отношения. Джон Боулби, теоретикът и изследователят на привързаността (атачмънта) между майка и дете, е един от радетелите и флагманите на борбата за дългото майчинство през втората половина на XX век по гореспоменатите причини.)
   И така, независимо дали в ранен или късен стадий на връзката, приемането на хипотетичното или вече съществуващото дете като своего рода заздравител на връзката е маркер за сътресения в нея. Разбира се, това се проявява в пълна сила при развод. Но на ранен етап все още има време за действие: за обмисляне и преценяване на приоритетите на двойката. Ако детето излиза на преден план като цел номер 1, без оглед на каквито и да е материални, интимни или професионални потребности, трябва да се помисли защо това е така и тогава обикновено излизат наяве лични, индивидуални (на всеки един поотделно от двамата или на един от двойката) неудовлетворености, които намират удобна форма на живот във връзката под прикритието на високи претенции към партньора обикновено.
   Тези ми разсъждения искам да прозвучат като сигнална лампа за Вас, а не като оценка на ситуацията, в която се намирате. Надявам се да постъпите зряло – да отделите време за размисъл относно личните си чувства, за наблюдение и изследване на връзката, за няколко откровени разговора. Ако прецените, че имате целия ресурс да отглеждате заедно щастливо дете – пълен напред! Ако обаче откриете, че смесвате понятията за дете и любов, нещо не е наред. За предпочитане  е детето да е плод, продължение на здравата двойка, а не тя да се формира заради детето, защото е ясно кой търпи последствията.
    Поздрави и скорошно възстановяване!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Chandra в Май 24, 2011, 19:37:48 pm
Честит 24 май! Нека на този ден помислим за минута за малцината, които с дух и знание са действали срещу обстоятелствата и са победили, променяйки историческия ход! И за нещата, които постигаме с ум и сърце.

:good_post:  osi_9
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Май 30, 2011, 20:46:23 pm
Споменете които изплуват в главата ми, всякаш не са свързани толкова със самата загуба вече, а просто със физическата болка, която ми беше причинена в болницата. Точно това ме обърква, на моменти не мога да преценя, кое поражда страха ми - самата загуба или физическите страдания.
Когато нещо ме върне там в болницата, първото нещо което ми се визуализира е някоя от манипулациите, думи на лекари и акушерки едва тогава стигам до усещанията свързани между мен и бебето. Не знам дали реално нещата могат да бъдат разделени или аз умишлено си ги разделям, за да ми е по-лесно.

Не съм мислила до сега дали бебето ми (плода) е страдало, но чувството на безсилие да го спася сигурно произтича точно от там.
Търсенето на причината, си мисля, че изключително много ме задържа на едно и също място. Но не причината "защо на мен?", а защо от медицинска гледната точка стана така. Това, че няма конкретна причина много ме терзае, караме да се чувствам много несугрна в успеха. Когато откриеш проблема, търсиш решение, когато не знаеш проблема се появавя страха. Може би просто трябва да спра да търся проблема, и да се фокусирам върху самото забременяване...

Да си призная от всичко прочетено, съм объркана - мислех си че се справих с преживяването на самата загуба, моментите на скръб и оплакване отдавна са рядкост, а дори и нещо да ги провокира отново не ги спирам. Чувствам се много по-спокойна и мечтите ми са много по-смели, но явно не съм съвсем сигурна в душевния си баланс и продължавам да търся равновесието между спомени, мечти, страхове и надежди.


Здравейте отново, radosttinka!
  С опита за кратко описание на факта, че висшите нервни функции се развиват след 24-а г.с. от бременността целях да дам още една гледна точка, която да внесе успокоение на съвестта, да ни освободи от евентуалното чувство на вина и да смекчи чувството на загуба. В никакъв случай не съм привърженик на подхода, че „силата на скръбта” от загубата на един 80-годишен, боледуващ човек, на бременност или на малко дете расте правопропорционално в изброения ред. Никой не знае как всеки индивидуално преживява болката си. Възможно е загубата на бременност да се преживява много по-тежко от смъртта на дете, да кажем. Затова и исках да обясня рационално, че това не е загуба на дете. На пръв поглед това е неефективно, ето – Вие казвате, че сте объркана, но аз знам, че след период на интензивен размисъл, който е в разрез с чувствата ни, настъпва период на приемане на това, че времето лекува. Знам, че звучи стряскащо, но се надявам именно тази фраза – че времето лекува – да внесе яснота в чувствата Ви чрез обяснението по-долу.
   Това, което ще Ви кажа в следващите редове, се отнася до почти всички с репродуктивни проблеми.
   Когато разберем, че имаме репродуктивен проблем, се оказваме в състояние на шок – оказваме се в криза на идентичността, на ценностите, на мечтите. За смъртта има ритуал – погребение, но за смърт на мечтата (да имаш дете) няма.  Затова тук дори не говорим за преживяване на единична травма, което е по-концентриран процес, а за цялостна криза, която, при това, се преживява в тайна, защото не е обществено прието да скърбиш за загубата на възможността да нямаш деца. Затова процесът по лечение на репродуктивни проблеми може да се разглежда като кризисен, независмо колко дълго продължава. Хората, които се опитват да заченат, но имат проблем, преминават през следните 5 психологически фази на страдание: 1/ отричане; 2/ гняв, 3/ сделка, 4/ депресия, 5/ приемане. Няма да се спирам тук на всяка една от тях. Продължителността на всяка една е индивидуална, може да се прескочи някоя, може да се преплетат няколко фази едновременно, а често ние се завръщаме към по-стари, отминали фази. Тази криза се разрешава или с настъпване на бременност, или с 5-та фаза – на приемане (тук се включва и етапът на узряване за решение за небиологично дете и за живот без деца). Успешната бременност не означава, че кризата е разрешена. За съжаление ми се случва да работя с жени с деца след инфертилитет, които вследствие на неизвървян цикъл на тъгуване, т.е. – неразрешена криза, правят втора, която се маскира като следродилна. Този цикъл е общовалиден за всички и независимо от реда или продължителеността, е важно този път да бъде извървян. При хора с неизяснен стерилитет (тази дума, всички знаем, употребявам условно) тази житейска криза е особено изразена.
   Кое внася объркване? Че на фона на това екзистенциално сътресение протичат  мини-кризите по лечението на репродуктивния проблем - за опитващите се да забременеят естествено този 5-степенен цикъл се преживява ежемесечно, за подлагащите се на АРТ- след всеки неуспешен опит, както и след всяка, каквато и да е, медицинска интервенция, включително и на партньора. Тук е и Вашият случай: на неуспешна бременност. Всички тези кризи нарекох „мини”, за да обясня, че се развиват на фона на генералната, но всъщност те са много важни, защото начинът им на протичане се преплита и си влияе взаимно с начина на протичане на голямата криза.
    Оттук, мисля, произтича и Вашето колебание: дали сте преодоляла загубата или не. Никой не може да каже, че е преодолял такова нещо, защото това не е препятствие за преодоляване, а жизнен цикъл, който трябва да бъде преминат, изживян. (Затова и във фазата на депресия е безсмислено да ободряваме, разсейваме и развеселяваме човек, освен ако не става дума за гранични състояния, които се нуждаят от терапия, а не от ободряване. Човек просто трябва да премине през този етап.) С приемането на загубата нещата си идват на мястото. Затова и използвах знаменития, често дразнещ ни, израз „Времето лекува” – като метафора на фазите, през които преминаваме. Времето, само по себе си, нищо не лекува, ако не е изпълнено с драматична промяна. Във всички случаи промяната се преживява като негативна и травматична, като етапи на гняв или отчаяние, но ефектът от тези чувства е именно позитивната промяна: че с времето ние вървим към последната фаза. Тук не мога да дам референтни граници на продължителността, защото при всеки е различно. Мога да направя анализ на моето преминаване през фазите.
    Мисля, че нещата при Вас стоят точно така (що се отнася до т. нар. „малък процес” – по изгубената бременност), както ги казвате: преминали сте през всички етапи пълноценно, отвреме-навреме се завръщате, но успешно излизате от тях. Преди време мислех, че не можете да излезете от депресиваната фаза, но сега виждам, че това са само естествени връщания към нея и искрено ще се радвам ако сте извървели дългия път на приемането. Това, което не Ви дава мира обаче, не е от моята компетенция, мисля. Не отнасям търсенето на медицинска хипотеза във Вашия случай към никоя по-стара фаза на траура, не го намирам за психически препъни-камък. Напротив – намирам го  за прилежащо към последната фаза - на приемането. И какво по-разумно от това да се стремиш към някакво разумно обяснение на действителността, било тя и лоша? Това за мен е доказателство, че Вие сте издържали кръста си за носене и именно защото сте го приела и преживяла, защото разбирате цялата му тежест, сега търсите начин това да не се случва отново. Тук излизам от професионалната си роля и изказвам личното си мнение, че щом доказателствата са невъзможни, най-смислено е да действаме чрез хипотези. Не мисля, че напрежението поражда този въпрос във Вас, а обратно – че евентуалната медицинска  хипотеза би Ви помогнала да се освободите от напрежението. Затова аз съм безсилна тук, но що се отнася до личното ми мнение, намирам търсенето на подобни отговори за полезно тогава, когато е придружено с действие, макар и травматично като преживяване.
    Темата за успешното преживяване на кризата ще представя във Варна на ДРЗ, където ще обясня и етапите, и терапевтичния модел за справяне.
    Radosttinka, дано този отговор внесе малко повече яснота и да Ви поуспокои, тъй като не виждам нещо извънредно, на което трябва да обърнете внимание. Макар и тъжни, завръщанията назад са естествени, защото са кратки и без тях няма как да стигнем до края. Поздрави!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: gergana_nikolova в Юни 06, 2011, 13:18:58 pm
Здравейте Ваня Савова,
Не знам от къде да започна, но ще се опитам...
С приятеля ми сме заедно 7 години. Обичаме се страшно много още от началото на връзката ни и никога не сме се разделяли. Но с течение на времето се появиха финансови проблеми, поради негова грешка, която простих (не е изневяра) и сега ни е адски трудно да се справим и да се вдигнем на крака. Аз преживявам всичко доста лично. По принцип съм страшно спокоен човек, но 2-3 пъти в годината избухвам, така че не мога да се позная, може и за нещо дребно. Според мен това е от натрупване на проблемите...
Имам и здравословни проблеми. От както ми е дошла менструацията е нередовна. А сега не ми е идвало от 3 месеца (правих 2 теста, които са отрицателни). Страшно много се притеснявам. Не сме правили опити за бебе, но вече си мисля, че с тези закъснения ще е трудно... Имам и 3 операции на гърдата.
Чудя се дали проблема е в това,че се притеснявам страшно много вече за всичко, мисля за напред как ще се случат нещата, дали всичко ще е наред?! Дали ще успеем да се измъкнем от дупката, която сме в момента?! И това ме измъчва страшно много  :( :( :(
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Юни 07, 2011, 15:54:25 pm
Както обещах, продължавам темата за неуспешната бременност и загубата на бебе. Преведох откъс от един материал в www.members.shaw.ca на Judi Corbett, в която се развенчават някои митове за скръбта в такъв случай. Акцентът е най-вече върху депресивната фаза и активната скръб.
    Някои от постановките са валидни и за чувства след неуспешни АРТ-процедури, но като цяло текстът е ориентиран към загуба на бебе.
    Употребява се изразът „успешно скръбене”. Под него се има предвид преминаване през етапите, като травмата се преработва. Само когато случилото се е филтрирано, и то през призмата на справянето, на живота и на бъдещето, можем да мислим, че сме се справили с даден момент или етап.
    Имам несъгласия с точки 3, 8 и отчасти 12, които обяснявам с по няколко изречения непосредствено след тях.
 
ИСТИНАТА Е, ЧЕ...

1. Истината е, че вероятно няма да почувстваш подобрение през следващите няколко дни, седмици или дори месеци. Дните ти най-вероятно ще са изпълнени с безспирна мъка и нощите ще ти се струват като безкрайни тъжни години. Възстановяване  може да се постигне само след задължителното напредване през стадиите на скърбене, бавно и полека.

2. Истината е, че една нова бременност няма да ти помогне да забравиш, а просто ще отвлече мислите ти. Вярно е, че мисълта за една нова бременност ражда надежда, но ти се нуждаеш от скръбта по загубеното бебе, така както от скръбта по обичан човек, защото тя е нещо отделно от новата надежда. Скърбенето отнема много енергия  и е емоционално и физически изтощаващо. Този процес може да се отрази на следващата бременност. Решението да опиташ отново е силно индивидуално,  но имай предвид, че да си бременна, докато скърбиш, е трудно.

3. Истината е, че лекарствата или алкохолът няма да притъпят болката. Те просто ще отложат сблъсъка с реалността в процеса на възстановяване. Така или иначе обаче, ако докторът ти предпише лекарства, приемай ги разумно и съобразно инструкциите му.
 
   Под „доктора” тук  явно се има предвид психиатърът. Приемът на лекарства, освен ако не e в случай на диагностицирано психично разстойство, а e в случай на естествен стадий, през който преминава човек, като например депресивен епизод след загуба, умерена следродилна депресия и др., много по-често вкарва в друг, излишен капан, който много затруднява процеса на възстановяване. Почти не познавам човек, който да не си е навлякъл, макар и минимални, неприятности с лекарствата. Жените с проблеми са „откачат” от тях много трудно. Зависимостта е последното нещо, което трябва да си докара един човек с репродуктивен проблем. Ефектът на лекарствата  е  различен от свободата, която постига самостоятелно  човек. Не в възможно чувствата ти да зависят от външен агент и да постъпваш осъзнато. Има случаи, в които те са неизбежни, но аз говоря за случаи, в  които, ако може да се мине без тях, е по-добре.

4. Истината е, че веднъж след като това свърши, няма да се върне старият живот. Твоят разлюлян свят постепенно ще се успокои и ще станеш по-чувствителен  и състрадателен човек, по-подготвен за трудните моменти, с които всеки трябва да се справи рано или късно. След като осъзнаеш, че си преживяла едно от най-лошите неща, които могат да се случат на едно семейство, ще разбереш колко силен човек си всъщност.

5. Истината е, че скърбенето не е нездравословно, не е признак на слабост или психическа нестабилност. То просто е работа, която трябва да се свърши. Сега е подходящият момент. Позволи си това време. Почувствай мъката и й се отдай. Опитай се да не й се съпротивляваш постоянно. Така ще разбереш, че мъката е непостоянна и има и по-добри дни, и ще бъде по-лесно, очаквайки ги. Бъди търпелива със себе си. Няма преки пътища до изцелението. Тази тежка мъка ще си отиде, когато цялата работа (на скръбния процес) бъде извършена.

6. Истината е, че скръбта не е всепоглъщаща. В най-трудните  моменти на агония в живота ти ще има смях. Не се чувствай виновна. Смей се ако искаш. Така, както трябва да си позволиш време за скръб, трябва да си позволиш и време за смях. Да разпознаеш смеха като част от оздравителния процес, така както разпознаваш непреодолимата тъга сега, ще направи болката по-поносима.

7. Истината е, че един човек не може да понесе всичко това сам. Докато ти взимаш  изцяло самостоятелно решенията, необходими за завръщането към здрав и щастлив живот, хората в живота ти ще тъгуват и ще се чувстват безпомощни. Колкото и несправедливо да изглежда, тежестта по запазване на отношенията в семейството и с приятелите пада върху теб. Те се страхуват от това да не се месят или да не кажат, или да не направят нещо грешно и това ги прави още по-безпомощни. Трябва честно да им кажеш какво могат да направят, за да ти помогнат. Не бива да чуват: „Добре съм.”, при условие, че не си. Ако споделиш болката си с тях и им позволиш да те подкрепят, ти ще се успокоиш и намалиш чувството им на безпомощност.

8. Истината е, че Бог не те наказва за нищо. Понякога тези неща просто се случват. Те са се случвали на много хора преди теб и ще се случват на много след теб. Това не е ръката  Божия, а акт на Природата. Не е честно да обвиняваш Бог, себе си или който и да е друг. Опитай се да разбереш, че човек е устроен така, че търси начин да хвърли вината върху нещо, особено когато възможните отговори на въпроса „Защо?” са изчерпани. Понякога няма отговори. Повечето пъти дори. Да вярваш, че си наказана само те отдалечава от пътя на изцелението.

  Справянето с гнева ми е особено близка тема, в която се чувствам добре.  Тук не ми се вижда възможно да приемем липсата на отговор. Именно защото човек е устроен така, че търси отговори, а не, че все се опитва да прехвърля вина, той няма как да се успокои без отговор и липсата на отговор, мисля, го връща многократно към въпроса „Защо?”, като не му позволява да върви напред. Откриването на отговор според мен е много важно. След много неуспешни АРТ – опити, да кажем, пак градим някаква хипотеза за неуспеха, макар и на интуитивно ниво. Ако пък нямаме никаква, ама никаква, прехвърляме обяснението на свръхестествена сила. И в единия, и в другия случай обаче обяснението ни дава покой и ни отключва към бъдещето. Лично аз не вярвам в силата на случайността и мисля, че когато се случват необясними съвпадения, неочаквани провали или чудеса, те имат своята причина. Гледам, че повечето хора са като мен – липсата на някакъв отговор ги обърква още повече, а вярата, че т.нар. „случайности” са необходимост, им дава сили да продължат напред. Ако щастието/нещастието беше случайност, защо точно сега, тук и на мен се случи? Този въпрос няма нищо общо с вярата или невярата в Бог, а има общо с вярата и невярата в здравата логика на всички неща, вкл. и на мен, в света. Затова мисля, че справянето с гнева минава през анализ на себе си, а не на света – той е ОК. (Позволих си да говоря в 1 л., ед. ч. за улеснение.)

9. Истината е, че ти ще си в състояние да избираш и да взимаш решения в този период. За разлика от повечето важни решения, като смяна или напускане на работа, които може би е по-добре да се отложат засега, решението по справянето със смъртта е избор, който лично можеш да направиш (да дадеш име на бебето, да направиш някакъв религиозен ритуал, да решиш какво ще правиш с вещите от болницата и др.). Добросъвестните близки ще се опитат да те предпазят от срещата с болката. Но повечето хора, претърпели загуба, ще ти кажат, че това първо решение е много важно. То помага загубата да се преживее пълноценно. Психиката ни преработва твърде малко болка на ранен стадий и това е предпазен механизъм. Много скоро обаче, ние започваме да съживяваме събитията отново и отново, опитвайки си да си спомним всичко. Това е начин да отдадем дължимото на скръбта. Да се захванеш със сбогуването на по-ранен етап е трудно, но ще ти помогне да се справиш със загубата много по-успешно, отколкото ако се отдаваш на болезнени блянове как би обичала и би се грижила за загубеното бебе.

10. Истината е, че няма да си на върха на щастието да чуеш, че твоя приятелка или близка току-що е родила живо и здраво бебе. По-скоро ще ти е трудно да бъдеш в компанията на майки с бебета. Може би ще те боли, ще се гневиш или ще ревнуваш. Вероятно ще се измъчваш с въпроса защо не можеш да изпиташ и ти същата радост. Дори е възможно тайно да пожелаваш същото нещо да се случи на някой друг и това да те гнети още повече, да се чувстваш виновна, че мислиш така за хора, които обичаш и на които държиш, че полудяваш или че си ужасен човек. Но зад това стои желанието и друг да разбере как се чувстваш. Ти въобще не си ненормален или жесток човек, а човешко същество, което е в стадий на активно скърбене. Най-състрадалните и отдадени на другите хора също имат тези мисли. Ако местата ви бяха сменени, твоите приятелки щяха да имат същите мисли като твоите. Прости си. Това е ОК. Мислите ще си отидат.

11. Истината е, че не всички връзки (бракове) оцеляват в този труден момент. Понякога може и да се обвинявате взаимно, да се отдръпвате един от друг или да не искате да сте заедно. Има групи за самопомощ или терапевти, работещи със скръб, които могат да ти помогнат. Не ги пренебрегвай и подценявай, мислейки, че с времето ще ставаш все по-добре и по-добре. Активно скърбящите хора в една и съща фаза не могат да си помогнат един на друг. Нереалистично е – все едно двама души, загубили зрението си по едно и също време, да се учат взаимно на Брайл. Говоренето с други хора вероятно ще помогне. Възможно е да спаси и брака ти.

12. Истината е, че няма как да забравиш напълно този кошмарен период. Но гледната ти точка за него може да се промени. Приемането е процес, който се случва след като успешно си изстрадал загубата на родител, баба или дядо, или друг обичан роднина. Когато загубиш бебе обаче, е повлияно бъдещето ти, не миналото. Не всеки може да приеме това. Но има решение под формата на изцеление, което получаваме, докато се учим как да се справяме. Ти ще оцелееш. Много от нас, които преминават през такава скръб, се страхуват, че ще забравят бебето си, щом са започнали да се възстановяват. Това няма да се случи. Ти винаги ще си спомняш бебето си, защото скръбта е оставила специално място в храма на сърцето, където то ще живее вечно.
   
  А тук, както казах в предишното писмо, не приемам възгледа, че смъртта на родители или други близки е по-малко болезнена от загубата на бременност. Просто ми се струва малко нечовешко да градираме, да редим скръбта по степен и по сила в съответствие с представите, които имаме за близостта си със съответните хора. Как да знам колко силно скърби човек за някого? Не е възможно и необходимо да го мерим. Важното е, че скърби и че рано или късно трябва да завърши пътуването си с Приемане. Затова мисля, че загубата на бременност не прави изключение от общото правило за последната стъпка на Приемане, с която човек да се почувства възстановен.
    Мисля, че тези редове са по-скоро недоразумение, тъй като авторката е жена, имала множество неуспешни бременности и личните й чувства оказват такова въздействие, но че по същество имаме предвид едно и също нещо.

Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: f_33 в Юни 07, 2011, 20:27:36 pm
Скъпа Ваня,
Безкрайно съм ти благодарна за отделеното време иза помощта. И така сега по  същество - смоят приятел започнахме 8ма година заедно която се оказа още по тежка и за двамата. И двамата имаме образование , но сме
коренно разбни по характер - в момента работя в малка фирма , паритеп не ми стигат, той не работи. Писна ми да ме изкарава от ония дето си изкарват пари със с..с , независимо със или без образование , той едва ли не ме изкара такава , въпреки че и пред теб честно ще си призная че такова нещо не съм правила и не  съм била с нито един за с..с за пари. А връзката ни е обречена, вече незнам каквода направя , мила, не мога повече, чувствам се физически нестабилна, срината, в нщо като преди депресия  :?
Страх ме е да не посегна на себе си, но го обичам, но незнам може би трябва да мине време , нямам сили за нова връзка, преди месеци исках и дете ,но сега е различно , сега се оставих на течението на времето , защото аз така пари не взимам както той си мисли. Искал да ме предпази, било опасно , трябвало дза не ползвам скайп и компютър, те ме били съсипали , да си изключвам телефона  еди колко си дни. :x Е и аз незнам , объркана съм, страх ме, но незнам , може би трябва да мине малко време, на 26 съм и мога сама да се грижа за себе си , но незнам , май трябва да се примиряь че няма да бъдем заедно и в близко време няма да имам семейство...  :?
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Incredible в Юни 10, 2011, 12:14:10 pm
Здравейте Ваня Савова,много се чудех дали да споделя проблема си тук или да ви пиша на лични.Омъжена съм от 8 години и имаме репродуктивни проблеми,заради които ходя вече 4 години по клиники.Още преди да разберем за проблема,съпругът ми много ме ревнуваше-никакво излизане без него,да не закъснявам след работа,защо не съм си вдигнала GSM.И това не е само като съм била на работа.Като бях безработна беше пак същото.А недай си боже да празнувам банкет-в толкова и толкова да си си вкъщи,кои бяха на банкета и все такива въпроси.Всичко търпях.
Когато се разбра ,че не мога да забременея и проблема не е в мен ,реших че нещата ще се оправят.Все пак,заради това някои напускат мъжете си.Можех да си тръгна и сега най-вероятно да имам друг живот с друг мъж и дете.А аз реших да остана и да се борим заедно за решаването му.Смятах и че ревността му ще намалее.Нали аз правех всичко по силите си,за да си имаме бебче. :oops:Аз изтърпявах всички не приятни манипулации.Но само в мечтите ми.И сега продължава да се държи с мен като с прислужница.Иска само да му е изчистено и сготвено.Никога не ме е попитал как съм,как се чувствам и то след поредната тежка процедура,а накрая и неуспешен опит.Никога не ми е вдъхнал надежда и да каже-'Скъпа следващият път ще успеем,сигурен съм в това.'Знам,че ме обича,но тази любов е обсебваща понякога.Имам нужда да ми каже да продължавам да се боря.А аз като че ли го правя само за себе си.Единствената ми утеха е тук във форума.
Въпросът ми е да продължавам ли да се боря за тази любов,за мечтата ми да имаме дете?Понякога си мисля,че след ката родя нещата ще се оправят,но дали ще е така.Дали няма да продължава този тормоз?Дали ще обича детето?
Титла: Re: Проблем или не....?
Публикувано от: Ваня Савова в Юни 17, 2011, 00:05:30 am
Здравейте, Ваня :) Дълго време се колебаех дали да пиша тук и сега се реших. С моят приятел имаме много добра дългогодишна връзка, която е засенчена единствено от репродуктивния проблем - тежък мъжки фактор. При мен нещата са нормални. Имаме едно неуспешно икси. Преживяхме много различни емоции и трудности по време на опита, също така останах без работа. Преживях много трудно провала на опита, може би с месеци. Искам да поясня, че винаги той е искал в по-голяма степен да имаме дете, даже на мен ми отне доста време да се реша. Затова се изненадах от себе си, не очаквах да ми е толкова трудно. Аз не бих приела алтернативни варианти. Предстои втори опит, който решихме да е последен.  Това, което наблюдавам е липса на емоции, каквито и да било, от моя страна. Преди имаше ядосване, мислене, неприятни усещания, сълзи един куп. След няколко месеца дори реших, че съм преживяла проблема и нямам нужда от втори опит, което породи няколко скандала между нас. В сравнение с другите, не съм се тормозела при виждане или контакт с бременни. Не се дразня, ако ми говорят кое дете какво направило и т.н. - отново безразличие. Може би защото на теория знам, че евентуално бих се дразнила и сложих превантивно бариера. Сега, когато посещаваме клиниката /друга/, пак не изпитвам нищо - нито вълнение, нито нетърпение, нищо, минава всичко машинално. Струва ми се, че времето лети и сякаш не искам да дойде времето за процедурата. Сякаш не искам това да се повтори.  Вкъщи не говорим за това, той или мълчи, или сменя темата. Не му харесва това примирение и безразличие. Дълбоко в себе си усещам, че този проблем ми става все по-далечен и чужд. Може би защото минаха 3г и нещо и не желая повече да страдам. Въпросът ми е дали наистина съм се успокоила завинаги или е лъжливо усещане, защитна реакция на моя мозък? Принципно той иска да осиновиме дете, след евентуален неуспех, а аз не съм убедена. Мисля, че по тази тема съм емоционално изчерпана. В други аспекти животът ни е съвсем нормален, събираме се с приятели, веселим се...Според вас има ли от какво да се притеснявам? Дали пак ще изпадна в подобно тежко положение, ако провала се повтори? За нашият случай докторите не са особено оптимистични. Трябва ли след това лично да посетя или може би двамата психолог?

Здравейте, Smileserching, стигнах и до Вас  :)
  В първия момент, когато получих писмото Ви, сякаш ми се наложи да чета между редовете, тъй като имах чувството, че Ви е трудно да формулирате проблема. По принцип-би трябвало да следвам хипотеза, която Вие ми подавате, но аз май имам своя.
Вашата надежда е, че Вие сте достигнали етапа на Приемане на проблема и сте се успокоили или пък, в която и фаза да сте, чувствата Ви са някаква защитна реакция.
   При повечето от нас всеки неуспешен опит се преживява много тежко и плачът е не само заради неуспеха (миналото), но и заради бъдещето – че отново предстои всичко това. Като на филмова лента минават сцени с чакане пред кабинети, манипулации, напрегнато очакване и т.н., и т.н. Това означава, че тревожността е супер-висока вследствие на много висока мотивация за успех. Казано с две думи – дори и в моментите на голям срив, рядко губим желанието да продължим. Дори и да знаем, че ще направим пауза, мисълта ни пак е заета какво ще правим след тази пауза. Това означава, че борбата за дете е първи приоритет, защото повечето от нас не си представят живота без дете.
   При Вас просто не виждам тези белези, въпреки страданието Ви след неуспеха. Отдавам го в по-голямата си част на друго. Не защото не Ви наранява гледката на бременни или деца или защото ходите машинално на прегледи – и двете са възможни – а защото на много места казвате неща, които сочат към изначално ниска мотивация (не обичам тази дума, но включва в себе си, освен желанието,  и потенциала да осъществиш това желание, затова я използвам). Възможно е да става дума за период. Няма нищо неестествено в това да не искаш деца. Желанието и нежеланието за дете могат да бъдат в еднаква степен биологично и психологически обосновани, т.е. – не бива да правим разлика между двете – че да искаш е инстинкт, следователно – нормално, а да не искаш  не е, следователно – неестествено. Не. И двете са възможни в различни етапи от нашия живот и се провокират от различни фактори. В този смисъл – на фона на обща ниска мотивация е напълно възможно репродуктивният проблем да е препъни-камъка. Така той изпъква и оставя впечатление, че в него се корени причината за нежеланието Ви да продължите напред, но може би той е само украшение на една стара нагласа.
    Мисля, че проблемът на мъжа Ви Ви дава уникален шанс да изследвате истинските си мотиви да имате дете. Много от нас нямат този шанс, защото вследствие на добре обмислено решение за дете планират бременност, която не се случва и попадат на пистата на АРТ, от където мърдане няма, защото друг начин да осъществят мечтата си за дете няма. Имате и друго предимство-разлика с част от хората без репродуктивни проблеми: някои създават деца случайно, без да осмислят, че да си родител е дар и че детето е личност, за съжаление. В периода, в който обмисляте какво да правите оттук нататък – дали да продължите с опитите или да спрете и ако спрете – как ще се развие връзката Ви, или да предприемете осиновяване, ще си зададете именно тези въпроси – искам ли в действителност дете и ако – да, защо? Основният Ви въпрос ще бъде: заради себе си ли го искам или заради самото него? Тук отхвърлям въпроса с мъжа, защото разбирам, че малко или много сте подложена на някакъв вид натиск, но основната връзка на детето е с майката и е важно именно тя да бъде стабилна. Затова, ако разберете, че искате дете, независимо биологично или не, е много важно да имате силно и лично Ваше решение за това. Разбирам, че при АРТ няма време за мислене дали искаш или не дете – звучи смешно, но всъщност въобще не е. Въпросът, който поставяте е много сериозен, защото цикълът на опитите така завърта повечето от нас, че понякога губим връзка с първоначалния си копнеж за дете и се превръщаме в изнервени, способни да понесат всичко хора. Затова, независимо как ще почувствате нещата и кой път ще поемете, важно е Вие да искате дете и то не заради другите. Отношението ми към осиновяването знаете – осъзнат избор. Относно отхвърлянето на другите алтернативни варианти – напълно разбирам.  
   Всичко това означава, че в една или друга степен изолацията, от която всички с репродуктивни проблеми страдат, ще се изостри, тъй като пак попадате в ситуацията на различния, макар и мисловно. Трябва да понесете това без всякакви угрезения, самообвинения или колебания. Вашият живот си е лично Ваш и ако така правят всички, за Вас може да е добре да правите иначе. Вие имате право на Вашето щастие. В търсене на мотивите си дали да имате дете трябва да се осланяте само на собствената си интуиция и чувства. Казвали са ми,  че, погледнато отстрани, в обществото на хората с репродуктивни проблеми цари малко сектанстски дух :lol:. Той е породен от приликата в преживяванията и емоционалният фактор побеждава всичко – и характерови, и всякакви различия. Аз самата, когато за пръв път попаднах в компанията на момичета с проблеми преди години (ей, като стана дума за мен и бързо смених „жени” с „момичета” :oops:), бях емоционално разтърсена от близостта и съпричастността, която изпитах към тях. Затова, ако везните наклонят в различна от репродуктивната посока, е възможно да изпитате чувство на самота и отхвърленост, без реално някой да има подобно отношение. Не е необходимо да обяснявате на когото и да е какво мислите, освен ако, разбира се, не искате да споделите собствения си опит, който, впрочем, ще е много полезен.
   Пред Вас стои и втори проблем – с мъжа. Виждам, че той е много силно мотивиран. Не само по принцип, но и медицинският проблем прави такава реакция – както казах – готови сме на всичко. От тази гледна точка мисля, че това ще Ви е по-трудно на този етап. Затова първо трябва да решите за себе си. Сериозен разговор с него може да започнете след като Вие сте наясно, тъй като в противен случай би се получила игра на котка и мишка. Ще мислят двама уж единомишленици, единият от които не съвсем. Няма смисъл от обсъждане, ако нещо ще се крие или ще се стигне до решение за действие под натиск. След като сте наясно със себе си, тогава търсете компромиси с него, а дай Боже пък да няма нужда – както Вие, така и той се променя, но Вие знаете границите - не и извън желанието му за дете най-вероятно. И все пак - това, че мъжът Ви, изглежда, е в по-неизгодна позиция, не бива да влияе на избора Ви.
   Относно работата – вижте, прието е човек да се травмира от загуба на работа, но ми се струва, че част от травмата идва точно от това, че е прието. Т.е. – няма смисъл от абсолютно никакви угризения. Това със сигурност не е била Вашата работа. Що за шеф е човек, който се отнася така с Вас при такъв сериозен проблем? От него нищо добро не може да се очаква. Не съжалявайте, сигурна съм, че това е за добро.
  И последно: преди да се консултирате с психолог, е добре да сте преминали през етапите, за които Ви говорих – мислене, решение, разговор, тъй като при неясни позиции и тайни има опасност да се вкарате сама в капан и неусетно да стигнете до решения, които всъщност не са Ваши. Да, мисля, че е ОК да отидете от гледна точка на финализиране и „изчистване”, на „договора” Ви с мъжа, но на този етап ми се струва рано. Ако пък имате непреодолими различия в решението за дете, открити пак след период на размисъл, срещата с психолог би Ви освободила от чувство за вина и би стабилизирала отношенията Ви, би Ви дала увереност, независимо от пътя, който поемете. И трети вариант – ако говорите на различни езици, тогава – да.
Титла: Отговор
Публикувано от: Smilesearching в Юни 17, 2011, 12:12:47 pm
Здравейте, Ваня! Благодаря много за отговора и мнението. Направи ми впечатление Вашия изказ за стара нагласа и се размислих. В действителност, когато бях тинейджърка, имах ясна нагласа за тази част от живота. За мен беше/е по-важно от кой точно ще имам дете.  В смисъл, че това ще стане, когато намеря човека и съм абсолютно сигурна в него, а и себе си. Имах достатъчно "приятели", но аз се пазех старателно /от бременност, болести и т.н./, защото по принцип изобщо не съм влюбчива и все не се получаваше да е Той. Сещам се даже че ме майтапеха, че докато го срещна и се влюбя, щяло да ми мине времето. Аз не съм се съмнявала дали искам деца, просто трябваше да срещна специалния човек. Другите приятелки ядяха всичко, което хвърчи във въздуха, свършиха тази работа, но понеже е набързо, семействата им се оказаха нездрави. Като че ли моя вариант се оказа по-добър.  Аз избирах бавно и се случи, че избрах. При мен нещата седят така - или от него, или от никой. Това нещо е непоклатимо. Никога не съм имала съмнения за това, както и за първата процедура! В сравнение с други двойки, с който общуваме, мисля, че на нас е е отразило най-малко, запазили сме си усмивката и си имаме настроение. Връзката ни е стабилна, без всякакви катаклизми. Безпроблемно сме се справяли с всичко досега, заедно. Като се замисля, самия неуспех /доста неочакван, аз за първи път през живота си гледах толкова позитивно на нещата/ ме пречупи някак си. Тотално пречупване.Получи се двойно разочарование - хем от процедурата, хем от себе си - защо го преживях толкова тежко. Пък и след тази доза оптимизъм, не много типична за мен.Това някак си ме завъртя на 360 градуса. От там като че ли дойде страха да не се повтори пак същото. В момента се чувствам много спокойна, чак това ме учудва дали е добре. Ако бях напълно сигурна, че не искам втори път, щях да откажа. Като цяло сме решили да е за последен път, няма да посветим целия си живот на клиники и процедури. Принципно класиката е да се пробва 3 пъти, ние решихме да сме по средата - в рамките на разумното. До тук вече сме на едно мнение. Като цяло с него имаме хубав живот, караме се доста рядко, а аз съм си все така влюбена, като от преди 10 г:):):) Виждам, че съм изпълнила голяма част от старата си нагласа :) Той не показва емоционалност и затова не му личи каквото и да било. Аз поне изпускам парата. Права сте, съвсем осъзнато ме вълнува какво ще стане после. Дали това спокойствие ще ми помогне по-лесно да се стабилизирам в случай на неуспех? Или ще доведе до зацикляне на място?  Като цяло съм силен човек и за разлика от подобни случай, не стигнах до употреба на транквиланти, алкохол, цигари и др. за успокоение. Пак стана дълго писмо, но основният въпрос е добре ли е за мен това привидно завидно успокоение? Може би разочарованието няма да е вече толкова голямо и по-лесно ще ми мине? Или просто Той ми е напълно достатъчен, за да просължа да си живея добре? Предполагам, че за евентуално развитие на нещата след процедурата няма как да говорим, след като не е ясен резултата. Бих искала и Ваши координати, ако след това имам нужда от събеседване - може и на лични. Още веднъж благодаря.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: mira_m66 в Юни 17, 2011, 14:56:52 pm
Здравейте!
Ясно е, че имам репродуктивен проблем и за съжаление е от типа „неизяснен стерилитет”.
Заедно сме с моя приятел от 11 години. От 9 години правим опити за дете. Първоначално имах проблеми с миоми и в последствие се наложи операция. Загубих и много време с т.нар. обикновени гинеколози. Преди 3 години и след операцията и препоръчания срок на въздържание, потърсих специализирана помощ и започнахме с АРТ процедурите.
Показателите на моя мъж са повече от перфектни. Аз имам някакви дребни проблемчета, които според лекарите ми не са главните причини за неуспехите и са съвсем преодолими с медикаменти. До момента имам 4 направени трансфера. След първия опит имах биохимична бременност. А съвсем наскоро забременях спонтанно, но пак беше биохимична бременност. Току що завърши моят 4-ти неуспех, което ще направи това писание доста емоционално. Все още ми е тежко.
Мога да кажа, че връзката ни е стабилна и този проблем не е дал твърде отрицателно отражение. Имали сме тежки моменти, но не критични и водещи до раздяла.
Сега не мога точно да определя от кога, но от доста отдавна имам странното чувство, усещане или не знам как да го нарека, че каквото и да направя – при мен бременност няма да се получи. Осъзнавам, че вече нямам сериозен медицински проблем за неставането. Но всеки пореден неуспешен опит само затвърждава това мое усещане.
По принцип не съм песимист. Смятам се за късметлийка. Животът ми не е лек, но пък критичните ситуации завършват добре. Към всеки опит ин-витро подхождам с много очакване, надежда и оптимизъм. Не че по време на опита не следя всичко, не обмислям всеки резултат от изследване или всяка дума на лекаря. Не че липсва и страха от неуспеха и провала. И макар че съм като на тръни (все пак съм холерик в доста чист вид), като виждам, че всичко върви добре – преобладава надеждата, че този път ще стане. Изградих доверие към лекарите си, което признавам си, не стана лесно.
Чела съм и чета доста психологическа литература, както и алтернативна такава. Как ли не опитах да надвия това свое усещане, в какво ли не се опитвах да вярвам, какви ли ли ритуали на църквите не изпълних. Имам вяра в Бог. Сега вече (вероятно след четенето на какво ли не) това се е преобразувало във вяра в някаква Велика сила, Вселена и още безброй определения за нещо по-силно......, но вече предпочитам да не е точно определена религия.
Впечатлявах се до скоро от теориите, че ние сме отговорни за всичко, което ни се случва. Че ние го предизвикваме и че ние сме отговорни за резултата. Това ме караше да имам високи очаквания, че като мисля положително и като вярвам в успеха – и той ще дойде, ще го допусна до себе си. Ами не идва. А се връща онова, гадното, моето си усещане, че аз няма да родя дете... Често се е стигало да обвинявам себе си за неуспехите, защото лекарите правят най-доброто. Защото всичко върви перфектно и приключва перфектно с идеалния трансфер на идеалните ембриони. И когато всичко остане в моите ръце, просто се проваля. Да – имам проблем с вината. И това го има. Осъзнала съм го и него. Осъзнавам проблемите си.
А и доста лекари са ми казвали: „Нямаш медицински проблем, всичко е в главата ти, успокой се и ще стане. Осинови дете и ще стане”. Което допълнително само ме обърква, натоварва и подклажда самообвиненията ми. Ами не мога да си отрежа главата...., а никой не дава схемата на успокоението ......
Не съм готова за осиновяване. Четох една теория, която между другото ми допадна, че не можеш да пристъпиш към осиновяване, докато все още имаш надежда. Ами имам я. Искам го силно моето си дете. Не че толкова държа на гените, просто искам да изживея всеки един етап на бременността, със всички негативи дори, защото смятам че това ще ме направи близка с детето ми и ще направи любовта ми силна. И тук вероятно греша, защото тази връзка не ме е направила твърде близка с родителите ми. Вероятно ми е липсвала любовта. Но така го чувствам и така го искам.
Не съм готова да се предам. Но толкова се страхувам, че всъщност каквото и да направя – няма да стане. Искам да преодолея този страх, искам да забравя за това, искам да не го усещам, искам като чисто нов човек да пристъпя към поредния си опит без това усещане, без съмнения и страхове и просто да се получи. Но не знам как да го направя. И не знам въобще дали е възможно. Искам нещо да направя и не знам какво.
Мога да дам кураж на цялата Вселена, на всички хора, но не и на себе си. Често приятели ми казват – ти много ми помогна, този разговор ме успокои и доведе до успех, ти си моята упора, и разни такива.... Явно само себе си не мога да подкрепя. В своя успех вече не мога да повярвам. За мое голямо съжаление.
Знам, че не формулирам конкретни въпроси. Но може би вие като професионалист ще видите къде греша и какъв е проблема. Честно казано се надявам на някакъв критичен анализ или мнение, което да ми подейства добре (както ми подействаха отрезвяващо някои отговори до други момичета). Страничната оценка е винаги по-обективна, пък макар и базирана на оскъдна информация.
Благодаря предварително!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Юни 18, 2011, 00:38:03 am
Здравейте Ваня Савова,
Не знам от къде да започна, но ще се опитам...
С приятеля ми сме заедно 7 години. Обичаме се страшно много още от началото на връзката ни и никога не сме се разделяли. Но с течение на времето се появиха финансови проблеми, поради негова грешка, която простих (не е изневяра) и сега ни е адски трудно да се справим и да се вдигнем на крака. Аз преживявам всичко доста лично. По принцип съм страшно спокоен човек, но 2-3 пъти в годината избухвам, така че не мога да се позная, може и за нещо дребно. Според мен това е от натрупване на проблемите...
Имам и здравословни проблеми. От както ми е дошла менструацията е нередовна. А сега не ми е идвало от 3 месеца (правих 2 теста, които са отрицателни). Страшно много се притеснявам. Не сме правили опити за бебе, но вече си мисля, че с тези закъснения ще е трудно... Имам и 3 операции на гърдата.
Чудя се дали проблема е в това,че се притеснявам страшно много вече за всичко, мисля за напред как ще се случат нещата, дали всичко ще е наред?! Дали ще успеем да се измъкнем от дупката, която сме в момента?! И това ме измъчва страшно много  :( :( :(


Здравейте, gergana_nikolova!

   По-важното е как Вие лично ще излезете от дупката, но Вашите притеснения очевидно минават през общото излизане от дупката, т.е. – условието да излезете Вие, е да излезе и приятелят Ви. Без него не може. Което веднага ни отвежда към въпроса: Доколко отговорни сме за чуждите постъпки? Няма как да не преживявате всичко доста лично ако някой поставя под въпрос финансовата ви стабилност (на двамата) и ако този някой е човекът, на когото разчитате. При все това Вие сте му простили. Това е най-разумното, щом обичаш някой. И въпреки това Ви е притеснено. Има два варианта: или прошката Ви не е била от сърце и затова нямате доверие на човека, или той Ви дава основания за притеснение и в момента. Ако става дума само за текущите финансови проблеми вследствие на грешката му, то това е бял кахър, за съжаление. Казах „за съжаление”, защото, ако – дано не се налага – опрете до асистирана репродукция, финансовите проблеми са само един от пробните камъни за връзката ви. Тогава се налагат постоянни компромиси с всичко в името на една обща цел. А дори и да не Ви се наложи по-трудният начин, винаги има проблеми и трябва да намерим начин да ги приемаме като естествени и маловажни, защото смисълът на живота ни вероятно не се върти около парите или бюрокрацията и защото има много по-сериозни и важни неща, за които да се вълнуваме, но вместо да се тровим, е по-добре да направим нещо.... Това няма как да не Ви е ясно, но въпреки това Вие сте сериозно загрижена за бъдещето си. Вярвам, че това не е без основание. Нека се спрем на двата варианта: 1/ не можете да му простите. Тук приемаме, че става дума за еднократна грешка, а не за системно поведение. Моят съвет е да си дадете сметка какво печелите ако простите: спокоен живот, доверие, разбирателство. Значи трябва да простите заради самата Вас на първо място. Това няма да се получи без да разберете, да изстрадате и да приемете всички користни мотиви на приятеля Ви. Най-трудно е с лъжата. Да простим лъжата ни пречи обикновено нашият егоцентризъм, грубо казано. Но това е много дълга тема и ще я прескоча тук. Та – ако става дума за това, погрижете се за прошката си. 2/ По-лошият вариант -  приятелят Ви Ви дава поводи за притеснение и затова се чувствате несигурна. Ако това е така, няма как да няма намесен психологически фактор в постъпките му. Не зная дали става дума за лекомисленост, наивност, хазартна зависимост или каквото и да е, но при всички положения проблемът е в него – не в другите и не във Вас. Вие обаче търпите последствията. Какво може да се направи? Не може да се спасява човек, който не иска да бъде спасен. Той може да се остави да достигне сам етапа, в който да поиска промяна. С това не Ви съветвам да се отдалечите от партньора си, а  да разберете, че само Вие носите отговорност за собствените си постъпки и само той за неговите собствени, и няма как да спрете човек, който не знае и не иска да знае какво Ви причинява. Тази тема е още по-дълга. Със семействата на хора с проблеми се работи най-малко месеци, за да им влезе в главата, че намесата им е вредна за самите тях и пагубна за възстановяването на техния близък, както и че самите те са обект на помощ, тъй като са дълбоко пострадали от поведението на проблемния и собственото си такова. С няколко думи тук нищо няма да постигна, но Ви предупреждавам, че Вие можете да спасите само себе си. Как? Или предприемате радикален ход, или приемате партньора си с проблема му и живеете в съгласие и търпимост към него. Както казах, това е умение, което се придобива бавно и трудно, но е най-добрият избор, ако обичаш някого. За съжаление, много семейства са дисфункционални, не защото член на семейството има проблем, а защото разбирането за „помощ” е генерално сбъркано у останалите членове.
   Ако считате, че Вашият приятел има подобен проблем, мога да помогна със съвет, но единствено ако той иска. Останалото е гореспоменатата мечешка услуга. Надявам се да съм на грешна следа. Това, че Вашите притеснения са съсредоточени върху него, ме навежда на предположението, че Вие сте в позицията на съзависимия (тук въобще не става дума за наркотици; съзависимостта е метафора и изразява зависимостта от чужд нездрав  модел на поведение, която води до също толкова нездрав или още по-нездрав собствен модел и влошава картината на първоначалния.). Съсредоточих писмото си върху приятеля Ви не защото Вашето добруване минава през неговото предполагаемо решаване на проблема, а за да кажа обратното – че е възможно да се обичате и разбирате дори и ако той има проблем. В такъв случaй на Вас лично би Ви предстоял път, за да приемете такъв начин на живот, но смятам да спра дотук, защото нямам обратна връзка.
   Сега, извън психологията: за да сте в този сайт, значи искате дете. Вие не искате редовна менструация ей-така, а за да имате дете. Много хора с репродуктивни проблеми имат редовна менструация. Нямам представа към какъв лекар сте се обърнали и каква е причината за трите операции на гърдите, но според мен е редно да се обърнете към клиника по репродуктивно здраве. Към доктор по правене на бебета, а не към доктор по раждане на бебета. Прощавайте, че го казвам, но 1/ е в темата за притесненията Ви; 2/ не се въздържам като човек, имал опит с лечението с противочатъчни на изключително тежко увреждане на тръбите  :lol: Моля Ви да приемете съвета ми, мотивиран най-сърдечно и дано да е излишен!
   Относно това дали ще се справите: от Вас зависи. Проблемите не са изпити, на които може да се провалим, а част от живота, която да анализираме, за да извличаме поука от нея. Какво значи „всичко да е наред”? Това са изисквания, които сами си налагаме. Нещата ще бъдат наред ако се обичате, спокойна сте и имате дете. За първото-ясно, за вторите две обсъдих евентуален план, защото след мисленето идва ред на действането :wink:
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: gergana_nikolova в Юни 20, 2011, 13:50:27 pm
Страшно много Ви благодаря за отговора!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Юни 28, 2011, 00:36:47 am
Скъпа Ваня,
Безкрайно съм ти благодарна за отделеното време иза помощта. И така сега по  същество - смоят приятел започнахме 8ма година заедно която се оказа още по тежка и за двамата. И двамата имаме образование , но сме
коренно разбни по характер - в момента работя в малка фирма , паритеп не ми стигат, той не работи. Писна ми да ме изкарава от ония дето си изкарват пари със с..с , независимо със или без образование , той едва ли не ме изкара такава , въпреки че и пред теб честно ще си призная че такова нещо не съм правила и не  съм била с нито един за с..с за пари. А връзката ни е обречена, вече незнам каквода направя , мила, не мога повече, чувствам се физически нестабилна, срината, в нщо като преди депресия  :?
Страх ме е да не посегна на себе си, но го обичам, но незнам може би трябва да мине време , нямам сили за нова връзка, преди месеци исках и дете ,но сега е различно , сега се оставих на течението на времето , защото аз така пари не взимам както той си мисли. Искал да ме предпази, било опасно , трябвало дза не ползвам скайп и компютър, те ме били съсипали , да си изключвам телефона  еди колко си дни. :x Е и аз незнам , объркана съм, страх ме, но незнам , може би трябва да мине малко време, на 26 съм и мога сама да се грижа за себе си , но незнам , май трябва да се примиряь че няма да бъдем заедно и в близко време няма да имам семейство...  :?


Здравейте, f_26!
   Първото, което съм длъжна да кажа, независимо как го усещам, е относно „Страх ме е да не посегна на себе си...”. Препоръчвам Ви незабавно да кажете тези думи на близките си, тъй като, независимо как това изглежда в очите на другите, то е явен знак. Не зная дали имате самоубийствени тенденции, но всеки самоубиец, преди да се самоубие, казва, че ще го направи под една или друга форма. В този смисъл – тези думи са, меко казано, сериозни и Ви препоръчвам да потърсите специализирана помощ.
    Сега за проблема: основният въпрос, който хората биха Ви задали, е: „Обичаш ли още този човек?”. Зад него стои следното: Имаш ли още път да извървиш с него? Имаш ли какво да преживееш с него? Можеш ли да се караш, да се смееш, да спиш и да ядеш с него? Имаш ли „сметки за разчистване”? (последното е в емоционален план.)  Тук не става дума за това дали се карате или не, дали Ви дразни или не, дали го мразите или обичате, а става дума за това дали имате какво още да направите съвместно с него, независимо от резултата за връзката Ви и Вашите чувства. С други думи: дали връзката е изчерпана. Има хора, които се разбират, но въпреки това се разделят, а има и такива, които не могат да се гледат, но са заедно. Защото имат още работа да свършат заедно. Резултатите от нея, независимо как изглеждат – пълен разпад, множество сътресения и неприятности или пък генерална промяна, навлизане в нов, щастлив период – са само външни. До тях се е стигнало ненапразно. Трябвало е да стане така и обикновено хората  разбират смисъла на тези промени на доста по-късен етап. Още в момента обаче може би не си задавате въпроса какъв е смисълът на всичко това. Замислете се как се е стигнало дотук, откъде сте тръгнала и къде сте стигнала. Опитайте се да анализирате само и единствено собствените си мотиви на поведение, не неговите. Вероятно ще откриете погрешни решения и ходове. Станалото - станало, то няма да Ви помогне да вземете решение какво да правите занапред, но отговорите трябва да Ви послужат за основа на следващия въпрос: С какво аз съм допринесла за тези отношения? Пак напомням  :oops:, отговорите трябва да касаят само Вас, а не него, трябва да са свързани със собствените Ви намерения, чувства, грешки. Постарайте се, моля Ви, да бъдете откровена и да не изпадате в самосъжаление и обвинения към него. За да стигнете до най-важното: искам ли да продължавам в същия дух, в същата посока? Ако решите, че не можете повече, значи е дошло време за промяна. На Вас или на него? На Вас. Двойката функционира като скачени съдове и единственият възможен начин за повлияване на чуждото поведение е нашето собствено. Ако целите да промените отсрещния човек без себе си, бързам да Ви кажа, че това е изгубена кауза. Първо себе си, без оглед на отзвука и ответните реакции. Ако сте видяла някъде свои грешки, поправете ги. Бъдете начисто със себе си.  Реакцията отсреща не трябва да Ви интересува, всичко правете за себе си, без да се криете зад благовидния мотив, че се опитвате да спасите връзката ви просто защото той е фалшив. Вие се опитвате да спасите себе си чрез връзката. Всичко това има смисъл да правите, разбира се, само ако виждате, че между вас стои нещо недовършено. Зад думите, че го обичате, според мен, стои точно това усещане и затова мисля, че ще опитате да направите нещо.
    Разбирам всичките Ви силни чувства на обида, но се постарайте да не ги взимате предвид, когато анализирате поведението си. Те са временни и ще замъглят преценката Ви. Има много по-нараняващи неща от това да кажеш на жена си, че прави секс за пари. Дори и да сте ги чула, знайте, че те са плод на гняв, ярост, обида, а тези чувства сканират човека, целят се на най-несправедливото и затова -най-ранимо- място и стрелят. Те са илюзия. Никой не изпитва такава омраза към Вас. Те са думи-призраци, плод на момента, не търсете корените им. 
    Мисля, че е излишно да чертая другия сценарий, на раздялата, защото тя идва, независимо дали с гръм и трясък или тихомълком, естествено. Тя е само финал на дълго протичал процес. Ако скоро дойде този момент, макар че моето усещане е друго, направете го по рецептата на баба ми: „Късай, та хвърляй!”. Един-единствен път съм я прилагала :wink:, (баба ми беше доста по-смела жена от мен) и действа безотказно. Но за изпълнението й се иска много силен мотив, твърдо решение и пълна убеденост.
    Искам да обърна и малко внимание на ревността. Ако отгърнете черните хроники, ще прочетете, че зад битовите убийства стоят две неща: алкохол и ревност, най-често и двете. Ревността е едно от най-опасните чувства и се нуждае от терапия. Дано не става дума за такъв случай, а ако става: сложете и това на везната. Повечето хора привидно издържат тормоза на ревнивите си партньори, но в тях протичат други дълбоки, мощни и  разрушителни за връзката процеси.
    В заключение ще пропусна коментара за планове за дете на този етап. Всяко дете се нуждае от грижи и не знае за грижите на своите родители.
    Също така: разбира се, че можете да се грижите сама за себе си! Всеки може да се грижи сам за себе си.
    Желая Ви успех!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Юли 01, 2011, 18:31:24 pm
Здравейте Ваня Савова,много се чудех дали да споделя проблема си тук или да ви пиша на лични.Омъжена съм от 8 години и имаме репродуктивни проблеми,заради които ходя вече 4 години по клиники.Още преди да разберем за проблема,съпругът ми много ме ревнуваше-никакво излизане без него,да не закъснявам след работа,защо не съм си вдигнала GSM.И това не е само като съм била на работа.Като бях безработна беше пак същото.А недай си боже да празнувам банкет-в толкова и толкова да си си вкъщи,кои бяха на банкета и все такива въпроси.Всичко търпях.
Когато се разбра ,че не мога да забременея и проблема не е в мен ,реших че нещата ще се оправят.Все пак,заради това някои напускат мъжете си.Можех да си тръгна и сега най-вероятно да имам друг живот с друг мъж и дете.А аз реших да остана и да се борим заедно за решаването му.Смятах и че ревността му ще намалее.Нали аз правех всичко по силите си,за да си имаме бебче. :oops:Аз изтърпявах всички не приятни манипулации.Но само в мечтите ми.И сега продължава да се държи с мен като с прислужница.Иска само да му е изчистено и сготвено.Никога не ме е попитал как съм,как се чувствам и то след поредната тежка процедура,а накрая и неуспешен опит.Никога не ми е вдъхнал надежда и да каже-'Скъпа следващият път ще успеем,сигурен съм в това.'Знам,че ме обича,но тази любов е обсебваща понякога.Имам нужда да ми каже да продължавам да се боря.А аз като че ли го правя само за себе си.Единствената ми утеха е тук във форума.
Въпросът ми е да продължавам ли да се боря за тази любов,за мечтата ми да имаме дете?Понякога си мисля,че след ката родя нещата ще се оправят,но дали ще е така.Дали няма да продължава този тормоз?Дали ще обича детето?

Здравейте, Incredible!
 Въпросът Ви дали да продължавате да се борите за тази любов ме затруднява, защото от него не ми става ясно дали у Вас са останали чисто любовни чувства: не отношения на подкрепа, състрадание, взаимопомощ и т.н., а отношения на физическа привлекателност. Ясно е, че емоционалните Ви отношения са повече от сериозно пострадали, а те са носещият стълб на любовната връзка, затова последната ни надежда е във физиката :). От изложението Ви разбирам следното: на преден план излизат неща, за които говорих в предходния постинг – незавършена връзка, на която предстои още работа: пред нея стои обща цел: детето, която я държи заедно (независимо от демонстрираното от мъжа поведение). Основната идея там беше, че връзката ще продължи, независимо от чувствата, докато не е напълно изчерпана. При Вас тя не е. Следователно: излиза, че Ви държи заедно борбата за дете и... не зная какво друго, макар че със сигурност има, затова питам дали сте запазили интимните си отношения незасегнати. Ако да – има надежда. От двойките, подлагащи се на АРТ, „оцеляват” тези, които са били достатъчно здрави и е трябвало да оцелеят и да преминат през това изпитание. Останалите се разделят, защото така е трябвало: за всяко нещо има причина. Затова и не ми хареса думата „оцелеят” – сякаш оставащите заедно правят нещо добро, а разделящите се – нещо лошо. Не, просто всеки има своя път, но е цяла дарба да го уцелиш и да стъпиш на него непредубеден. Социалните фактори обаче са много, много силни и често ни карат да взимаме грешни решения, последствията от които търпим цял живот, а социалните фактори... къде са да ни помогнат тогава?
  Няма да коментирам разрушеното доверие, атмосферата на враждебност, мълчанието и затварянето на всеки в собствения му Ад, защото ще трябва да пиша поотделно за Вас и за него: Вие се изживявате като жертва и най-вероятно сте такава, а той има проблем основно с разрешаването на кризата на стерилитета. Дори не включвам ревността и другите неща, които виждам, в основния му проблем. Важното е, че вие изглеждате като двама, заключени в собственото си страдание, хора, които вместо да се обърнат един към друг, увеличават болката си с изолация. Това е проблем на фамилната терапия. Аз приемам Вашия въпрос като молба за подкрепа лично за Вас, макар всичко, което пишете, да е посветено на мъжа Ви. Забележителен е следният момент във формулировката на проблема, която правите: акцентът, който поставяте върху решението да живеете с този човек, но да се борите сама. Има немалко хора във Вашето положение, които не преживяват така тежко нещата, а има и такива (между които и аз), които не биха допуснали това. Това не въпрос на чест. Тук няма на какво основание да похвалим едните или да упрекнем другите. Единственото ни мерило може да е дали те се чувстват добре с решението си. Очевидно Вие се чувствате „пожертвана”, и то от самата Вас, което Ви изправя пред въпроса: защо го правя? Т. нар. „социални фактори” и проблемното забременяване са в състояние да повалят и най-силния индивидуалист, и в този смисъл разбирам решението Ви (ако те са водещ мотив при взимането му, разбира се).
  Вероятно в момента пак сте в някакви процедури, щом казвате че от 4 години ходите по клиники и докато текат те, съм сигурна, че ще се опитате да поговорите с мъжа си как се чувствате – без да го обвинявате, но така, че да разбере, че основната причина е неговото отношение, а не АРТ сами по себе си. Може би без успех, тъй като мъжкият поглед върху стерилитета е много замъглен :( в някои случаи. Вероятно ще опитате да намерите и други съюзници в това той да разбере, че има проблем. Вероятно ще намерите още много начини, щом сте стигнали дотук и сте преживели това досега. Но после, след достатъчно разочарования, е време да вземете нещата в собствените си ръце. Ако всички средства да подтикнете мъжа си да разреши собствените си проблеми, са изчерпани, откажете се. Не можем да заместим който и да е човек в неговите собствени здрави устои. Това е криворазбрана и непоискана помощ, тя е вредна за човека и за нас.
  Моята лична позиция е, че никой не заслужава да се мъчи сам по процедури и че дете (затова-АРТ) се прави от двама. Ако мъжът Ви има психологически проблем с мъжкия фактор, дано се опита да го разреши, така както хилядите жени със стерилитет имат психологически проблеми и се стремят да ги разрешат, каквото и да им коства това, за да могат да продължат борбата си за дете. Не е лесно, но не е невъзможно.
  Ревността пак оставям за накрая. Тя е за терапия. Някои учени я класифицират като атипично обсесивно-компулсивно разстройство, което е клинична диагноза. Освен цикличния си характер и специфична ситуативна обусловеност, се отличава с патология на базисни личностови черти като идентичност, сигурност, самооценка. Виждате, че и трите започват формирането си на много ранен онтогенетичен етап, затова са ключови и терапията на ревността, колкото и поведенчески да е насочена, минава през трансформация на преживяването на ранния обектен опит. Това разстройство може да се категоризира като еротично (от Ерос и Танатос, за които говори Фройд – инстинкт към удоволствие и респ. – към саморазрушение/смърт) и затова повлияването му е дългосрочна работа. Имайте предвид, че изпитващият ревност страда повече от жертвата: той е напълно наясно с несъстоятелността на мотивите си, с неадекватността на действията си и с последствията, които причинява. С това не искам да го поставя в позицията на жертва, а на  клиничен случай. Чувствата на гняв, страх, унижение, заплаха, несигурност, тревожност и т.н. са само следствия от дълбоко и ранно започнало разстройство на обектните отношения и либидинозни потребности.
  Затова моят съвет към всеки с ревнив партньор е да прецени кое е по-важно: собственото му благополучие (което е частен случай на семейното благополучие явно) или подкрепянето на нездрав модел, който заразява и останалите членове на семейството, вкл. децата. Да не вземаш мерки (вкл. – раздяла) относно ревността на партньора си e нещо като да му купуваш храна, към която е алергичен. Ревността няма да изчезне със затварянето ни в манастир, а с лечението й. Съгласна съм, че появата и развитието на много психични и поведенчески  разстройства са извън нашата воля и контрол, но овладяването им е в нашите. Затова никой, страдащ от такова разстройство не бива да бъде освобождаван от отговорност, но най-често срещаният поведенчески модел на близките е именно този: че човекът не носи вина за страданието си. Както казах: не носи вина за протичането му, но би носил за нежеланието си да го прекрати. В този ред на мисли: ако съпругът не иска да поправи поведението си – сам или с помощта на специалисти, отговорността за по-нататъчното развитие на семейните отношения е изцяло негова.

  След като имате дете, мъжът Ви със сигурност ще го обича, но ще си остане все тъй ревнив, ако не вземе мерки, както и ще продължи да не Ви подкрепя в следващите Ви начинания и проблеми. Не ми е ясно обаче дали ще успее да разреши кризата на инфертилитета, в която в момента се намира. Струва ми се, че ще успее, но съдя само по косвени данни :wink: Успех!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: jasmin_veni в Юли 01, 2011, 21:47:06 pm
Ваня, гледах презентацията Ви, прекрасна е.
Накара ме да се запитам, в България имаме ли групи за взаимопомощ и изобщо този тип системи утвърдени ли са в нас?
Титла: Re: Отговор
Публикувано от: Ваня Савова в Юли 07, 2011, 20:33:51 pm
Здравейте, Ваня! Благодаря много за отговора и мнението. Направи ми впечатление Вашия изказ за стара нагласа и се размислих. В действителност, когато бях тинейджърка, имах ясна нагласа за тази част от живота. За мен беше/е по-важно от кой точно ще имам дете.  В смисъл, че това ще стане, когато намеря човека и съм абсолютно сигурна в него, а и себе си. Имах достатъчно "приятели", но аз се пазех старателно /от бременност, болести и т.н./, защото по принцип изобщо не съм влюбчива и все не се получаваше да е Той. Сещам се даже че ме майтапеха, че докато го срещна и се влюбя, щяло да ми мине времето. Аз не съм се съмнявала дали искам деца, просто трябваше да срещна специалния човек. Другите приятелки ядяха всичко, което хвърчи във въздуха, свършиха тази работа, но понеже е набързо, семействата им се оказаха нездрави. Като че ли моя вариант се оказа по-добър.  Аз избирах бавно и се случи, че избрах. При мен нещата седят така - или от него, или от никой. Това нещо е непоклатимо. Никога не съм имала съмнения за това, както и за първата процедура! В сравнение с други двойки, с който общуваме, мисля, че на нас е е отразило най-малко, запазили сме си усмивката и си имаме настроение. Връзката ни е стабилна, без всякакви катаклизми. Безпроблемно сме се справяли с всичко досега, заедно. Като се замисля, самия неуспех /доста неочакван, аз за първи път през живота си гледах толкова позитивно на нещата/ ме пречупи някак си. Тотално пречупване.Получи се двойно разочарование - хем от процедурата, хем от себе си - защо го преживях толкова тежко. Пък и след тази доза оптимизъм, не много типична за мен.Това някак си ме завъртя на 360 градуса. От там като че ли дойде страха да не се повтори пак същото. В момента се чувствам много спокойна, чак това ме учудва дали е добре. Ако бях напълно сигурна, че не искам втори път, щях да откажа. Като цяло сме решили да е за последен път, няма да посветим целия си живот на клиники и процедури. Принципно класиката е да се пробва 3 пъти, ние решихме да сме по средата - в рамките на разумното. До тук вече сме на едно мнение. Като цяло с него имаме хубав живот, караме се доста рядко, а аз съм си все така влюбена, като от преди 10 г:):):) Виждам, че съм изпълнила голяма част от старата си нагласа :) Той не показва емоционалност и затова не му личи каквото и да било. Аз поне изпускам парата. Права сте, съвсем осъзнато ме вълнува какво ще стане после. Дали това спокойствие ще ми помогне по-лесно да се стабилизирам в случай на неуспех? Или ще доведе до зацикляне на място?  Като цяло съм силен човек и за разлика от подобни случай, не стигнах до употреба на транквиланти, алкохол, цигари и др. за успокоение. Пак стана дълго писмо, но основният въпрос е добре ли е за мен това привидно завидно успокоение? Може би разочарованието няма да е вече толкова голямо и по-лесно ще ми мине? Или просто Той ми е напълно достатъчен, за да просължа да си живея добре? Предполагам, че за евентуално развитие на нещата след процедурата няма как да говорим, след като не е ясен резултата. Бих искала и Ваши координати, ако след това имам нужда от събеседване - може и на лични. Още веднъж благодаря.


Здравейте, Smilesearching!
    Мнението ми не се променя по същество от новата информация, която получих. Разбрах, че не става дума за колебания в решението да имате дете. “Привидното завидно успокоение” – много ми хареса :D - обаче е част от Вашето отношение към АРТ като цяло; това не е приоритет, сама го казвате. С осиновяването сте още по- на „Вие”. Излиза, че  - да, искате да имате дете, и то само с този човек, но практически това не е водещо. И с новите разяснения пак мисля, че става дума за по-ниска мотивация за биологично дете, създадено с помощта на АРТ, в сравнение с по-голямата част от хора с репродуктивни проблеми. Недоразумението идва оттам, че това сякаш има негативен оттенък, а не би трябвало да е така. Да имаш по-ниска мотивация, т.е. – да не държиш на всяка цена да се сдобиеш с дете точно по този начин не е грешно, а е напълно логично, нормално, адекватно, стабилно и здравословно в много случаи. Споменах в предното писмо за силата на групата, за масовото влияние, на което се поддаваме.... Хубавото при Вас е, че търсите своя собствен отговор, без да се включвате първосигнално в потока от чужди преживявания. Вие сама си давате отговора – не повече от два опита. ОК.
    Откъде обаче идва притеснението? 1/ Не сте масовия случай, както се разбра. Аз, имайки се за такъв, бях много, много „навита”. Смятах, че ще правя каквото трябва, пък да става каквото ще. Повечето тук са така. Разликата е очевидна. Вие имате лимит, какъвто повечето от нас си поставят, за да се самоуспокояват – практически обаче почти никой не е наясно колко точно опита ще направи и не е в състояние да си обещае подобно нещо.  Поставянето на граница, само по себе си, вече означава избягващ поход: като към много мъчително преживяване, което от немай-къде трябва да се преживее, в противовес на приемащия подход: че хубаво-лошо, ще се изтърпи, защото се преследва една по-висша цел. Защо това е така? Една от причините според мен е, че сте с мъжки фактор. Никога партньорът без репродуктивен проблем не  преминава през същите чувства и преживявания като тези на партньора с проблем. Това въобще не означава, че партньорите без проблем са с ниска мотивация. Напротив, едни от най-знаменитите случаи в този форум са именно на жени, които са преборили много тежък мъжки фактор. Т.е. – независимо от това, че лично те нямат проблем, те също са хора с репродуктивни проблеми. Включително защото са положили неимоверни усилия за преодоляване на проблема. Причината да го направят е, че са приели проблема  не просто като общ, а като чисто личен. Щом мъжът има проблем, значи аз имам проблем, тъй като пътят ми към дете минава през него, казано накратко. И това, виждате, е продиктувано именно от същите здрави чувства към партньора, за които Вие говорите – дете или от него, или от никой друг. При Вас обаче има някакво дистанциране от проблема, той сякаш не е дълбоко лична кауза. В това, пак казвам, няма нищо лошо. Но вероятно, съпоставяйки се с повечето жени, откривате, че 1/ сривът Ви е бил много силен след неуспеха, 2/ силата Ви в момента е много по-голяма. Причината за второто е именно тази своеобразна дистанцираност. Психиката не е нещо, което можем да съдим, абсурдно е да изпадате във виновни мисли. Ако виждаме, че човек без медицински проблем чувства, че силите му не са безкрайни, не бива да правим веднага автоматичното обяснение, че мотивацията му се предопределя от собствената липса на проблем. Пълно е със случаи на хора с тежки медицински проблеми,  които също са умерено мотивирани да постигнат целта си. Тук битува една идея, че който не се е отказал (говорим в най-общия и масов случай), той не е успял. И това е така, в общи линии. Високата мотивация е едно от условията за краен успех. Силата й обаче не е правопропорционална на тежестта на медицинския проблем. Мотивацията не зависи от това чий е проблемът – наш или на партньора, нито от тежестта на диагнозите, а от личното възприятие/ценността на идеята за дете. Понякога да не си свръхангажиран с идеята може просто да означава, че си по-здравомислещ и разумен. Но това е в общия случай. Въпреки това аз направих точно такава връзка между тип мотивация и липса на собствен медицински проблем, защото мисля, че Вашият конкретен случай, за разлика от гореспоменатите, е класически пример на различно приемане на инфертилитета от всеки един от двамата партньори поотделно; нещо повече - различно отношение. Оттук според мен произтича и силното Ви вълнение как би Ви се отразил психически следващ неуспех евентуално. Да, невъзможно е да предвидим, а и не бих направила хипотеза, това не е полезно за Вас. Но можем да направим оценка на този опит, който е завършил с неочаквано голям срив. Мисля, че разбрахте защо. Вие не сте на мястото на мъжа си и не влагате същата психическа енергия като него, което се опитвате да компенсирате с ангажираност към медицинската страна: подлагате се на всичко, което е необходимо, защото го обичате и искате дете. Но в края на краищата оставате отдалечена, отделена, дори- на моменти - в разрез със собствените си чувства.
    2/Да се реагира така на мъжкия фактор не е безпричинно. Пак опираме до тази стара нагласа – Вие замествате анализа на идята за дете с анализ на идеята за мъжа – това е подмяна на проблема. Питате ме дали мъжът Ви е Ви е достатъчен – ами за мен е очевидно, че да. За българите, като цяло, е  свръхценност, натоварена с всички земни дарове, имането на дете. Нямането на дете обезсмисля живота им в голяма степен. Много хора биха Ви казали, че независимо, че имат също тъй силни и здрави, вкл. – страстни, връзки, се чувстват ощетени и непълноценни без дете. При Вас обаче партньорът като че ли запълва тази празнина, което отново не е типично и е втората по-сериозна разлика в сравнение с останалите хора с репродуктивни проблеми, освен „гледната точка” към мъжкия фактор. За разлика от нас, американци никога не са ми задавали въпроса дали имам дете, а аз, бързайки да изпреваря очаквания болезнен въпрос, като съм им казвала, че нямам, съм предизвиквала само недоумение защо го казвам. С други думи – ценността да имаш дете е в много голяма степен и социално предопределена и тази ценност очевидно се възпитава, научава и практикува през целия живот. От нея произтичат и голяма част от бедите на хората с репродуктивни проблеми, защото е съпътствана от чувство на съжаление към тях. Хората, не искащи да имат дете биват подложени на системен психически тормоз от близки и познати, а хората с репродуктивни проблеми биват натоварени със свръхзагриженост, свръхсъпричастност и свръхангажираност с проблема им от близки и познати, което пак е форма на тормоз.
     Съжалявам, че се завръщам към старата си идея за анализ на ценноста да имаш дете, но мисля, че той ще катализира личното преживяване, осмисляне на проблема във Вашето семейство и ще предизвика промяна в начина, по който го възприемате, както и ново отношение. Не се знае какво точно отношение, но със сигурност 1/ ще Ви сближи с мъжа Ви; 2/ ще Ви помогне да излезете от етапа на „емоционална изчерпаност”, както казвате. Проблемът Ви според мен се корени точно тук. Трябва Ви нещо, което да Ви извади от дистанцираността, а това може да се случи само ако премине през емоциите. Зная, че Вие приехте анализа на ценноста да имаш дете като анализ на решението да имаш дете, но тъй като Вие твърдите, че искате дете, моята цел е друга: включване в процеса, в който така или иначе участвате телом. Включеността в АРТ-процеса е много важна от гледна точка не на изхода, а на по-бързото преживяване на травмата в случай на неуспех. Използваме такива защити, знам, като „привидното завидно спокойствие”, но е по-добре хич да го няма, отколкото да е привидно. Непълноценното преживяване на която и да е емоция не я изтрива от нас, а я трансформира. Много често – патологично - на по-късен етап. Затова мисля, че това, което Ви трябва в момента е емоционална намеса. Аз тук дадох само рационалната си гледна точка, за да Ви мотивирам да потърсите чувствата си. Дори и да не сте съгласна с някои неща, които мисля, те биха били от полза за осмисляне на собствената позиция. Желая Ви здраве!
    P.S. И тъй като почти през цялото време тук ставаше дума за мотивация, благодаря на М.М., че ме мотивира да седна и да пиша!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Incredible в Юли 08, 2011, 11:54:58 am
Благодаря ви много за изчерпателния отговор.Проблемът с АРТ процедурите си мисля,че ще се разреши,но за ревността сте права -едва ли ще мине с времето.Всъщност това е единственият ни проблем като че ли.За всичко друго можем да поговорим ,но за това няма начин.Той непрекъснато си намира повод -дали някоя синина,ако съм се ударила или закъснение,Но не пречи и затова да говорим.Не че милион пъти не съм му обяснявала,че само него обичам,но той не ми вярва.Иначе интимният ни живот е наред,не мога да се оплача.Много пъти си мисля -какво толкова,има и по-лоши семейства.Дали е така или се самозаблуждавам?
Определено ще трябва да преосмисля приоритетите за собствения си живот.Благодаря ви отново. :)
Титла: Re:
Публикувано от: Smilesearching в Юли 11, 2011, 11:03:47 am
Здравейте, Ваня :) Сега виждам колко е добре да си говори човек с професионалист! Бих искала да добавя, че напълно съм приела проблема за общ. Този проблем е предопределил развитието на нещата и за мен. Както казах, за мен не съществува алтернатива - или той, или никой. Мисля, че трябва доста сила на човек без такъв проблем, да продължи да живее според това обстоятелство. Точно в това нещо не съм изпитвала никога никакво колебание. Приемам този проблем като проблем с всяка друга система, с който трябва да се справим. Говоря за това с хората, все едно става дума за проблем с кръвното например. Съвсем открито и с майтапи даже. Казала съм и на моите близки, за разлика от него. Това не ме притеснява. Наистина като че ли моето съзнание клони повече към мъжа, в сравнение с другите двойки. Но това е било точно така и преди тези неща. Връзката ни е от 10-11г, а този проблем е от 4. Като цяло връзката ни е стабилна и с непроменени чувства. Преди опита аз бях главната движеща сила и смея да твърдя, че по скалата на моите мотивации, това си беше най-силната мотивация през целия ми живот. Като че ли неочаквания неуспех ме приземи на дъното на скалата. Не мога да си представя да се получи пак такова падане, ужасно е. Бих преживяла и 10 процедури, но неуспеха накрая не мога да сравня и със сто такива! Ин витрото не е най-неприятното нещо, което ми се е случвало. Имала съм си доста по-трудни неща, операции /не гинекологични/. Не това ме уплаши. По-скоро се уплаших от психическата страна на нещата. Има ли начин да не го преживея пак така? Някак си от сега се опитвам да си забраня разочарованието. Чудя се как да изляза този път по-леко. Много време ми отне да се стабилизирам, може би половин година или повече.  Вие как мислите, ще се справя ли по-добре втория път, ако пак не успеем? Ще се провалят ли опитите ли да предотвратя втори срив? Благодаря за огромното внимание, което ми отделяте!!! :):):)
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Юли 19, 2011, 16:41:45 pm
Здравейте!
Ясно е, че имам репродуктивен проблем и за съжаление е от типа „неизяснен стерилитет”.
Заедно сме с моя приятел от 11 години. От 9 години правим опити за дете. Първоначално имах проблеми с миоми и в последствие се наложи операция. Загубих и много време с т.нар. обикновени гинеколози. Преди 3 години и след операцията и препоръчания срок на въздържание, потърсих специализирана помощ и започнахме с АРТ процедурите.
Показателите на моя мъж са повече от перфектни. Аз имам някакви дребни проблемчета, които според лекарите ми не са главните причини за неуспехите и са съвсем преодолими с медикаменти. До момента имам 4 направени трансфера. След първия опит имах биохимична бременност. А съвсем наскоро забременях спонтанно, но пак беше биохимична бременност. Току що завърши моят 4-ти неуспех, което ще направи това писание доста емоционално. Все още ми е тежко.
Мога да кажа, че връзката ни е стабилна и този проблем не е дал твърде отрицателно отражение. Имали сме тежки моменти, но не критични и водещи до раздяла.
Сега не мога точно да определя от кога, но от доста отдавна имам странното чувство, усещане или не знам как да го нарека, че каквото и да направя – при мен бременност няма да се получи. Осъзнавам, че вече нямам сериозен медицински проблем за неставането. Но всеки пореден неуспешен опит само затвърждава това мое усещане.
По принцип не съм песимист. Смятам се за късметлийка. Животът ми не е лек, но пък критичните ситуации завършват добре. Към всеки опит ин-витро подхождам с много очакване, надежда и оптимизъм. Не че по време на опита не следя всичко, не обмислям всеки резултат от изследване или всяка дума на лекаря. Не че липсва и страха от неуспеха и провала. И макар че съм като на тръни (все пак съм холерик в доста чист вид), като виждам, че всичко върви добре – преобладава надеждата, че този път ще стане. Изградих доверие към лекарите си, което признавам си, не стана лесно.
Чела съм и чета доста психологическа литература, както и алтернативна такава. Как ли не опитах да надвия това свое усещане, в какво ли не се опитвах да вярвам, какви ли ли ритуали на църквите не изпълних. Имам вяра в Бог. Сега вече (вероятно след четенето на какво ли не) това се е преобразувало във вяра в някаква Велика сила, Вселена и още безброй определения за нещо по-силно......, но вече предпочитам да не е точно определена религия.
Впечатлявах се до скоро от теориите, че ние сме отговорни за всичко, което ни се случва. Че ние го предизвикваме и че ние сме отговорни за резултата. Това ме караше да имам високи очаквания, че като мисля положително и като вярвам в успеха – и той ще дойде, ще го допусна до себе си. Ами не идва. А се връща онова, гадното, моето си усещане, че аз няма да родя дете... Често се е стигало да обвинявам себе си за неуспехите, защото лекарите правят най-доброто. Защото всичко върви перфектно и приключва перфектно с идеалния трансфер на идеалните ембриони. И когато всичко остане в моите ръце, просто се проваля. Да – имам проблем с вината. И това го има. Осъзнала съм го и него. Осъзнавам проблемите си.
А и доста лекари са ми казвали: „Нямаш медицински проблем, всичко е в главата ти, успокой се и ще стане. Осинови дете и ще стане”. Което допълнително само ме обърква, натоварва и подклажда самообвиненията ми. Ами не мога да си отрежа главата...., а никой не дава схемата на успокоението ......
Не съм готова за осиновяване. Четох една теория, която между другото ми допадна, че не можеш да пристъпиш към осиновяване, докато все още имаш надежда. Ами имам я. Искам го силно моето си дете. Не че толкова държа на гените, просто искам да изживея всеки един етап на бременността, със всички негативи дори, защото смятам че това ще ме направи близка с детето ми и ще направи любовта ми силна. И тук вероятно греша, защото тази връзка не ме е направила твърде близка с родителите ми. Вероятно ми е липсвала любовта. Но така го чувствам и така го искам.
Не съм готова да се предам. Но толкова се страхувам, че всъщност каквото и да направя – няма да стане. Искам да преодолея този страх, искам да забравя за това, искам да не го усещам, искам като чисто нов човек да пристъпя към поредния си опит без това усещане, без съмнения и страхове и просто да се получи. Но не знам как да го направя. И не знам въобще дали е възможно. Искам нещо да направя и не знам какво.
Мога да дам кураж на цялата Вселена, на всички хора, но не и на себе си. Често приятели ми казват – ти много ми помогна, този разговор ме успокои и доведе до успех, ти си моята упора, и разни такива.... Явно само себе си не мога да подкрепя. В своя успех вече не мога да повярвам. За мое голямо съжаление.
Знам, че не формулирам конкретни въпроси. Но може би вие като професионалист ще видите къде греша и какъв е проблема. Честно казано се надявам на някакъв критичен анализ или мнение, което да ми подейства добре (както ми подействаха отрезвяващо някои отговори до други момичета). Страничната оценка е винаги по-обективна, пък макар и базирана на оскъдна информация.
Благодаря предварително!



Здравейте, mira_m66!

    Т.нар. „неизяснен стерилитет” е условно наименование на стерилитет с причини, които не са изяснени. Това означава, че причина има, но не я знаем. Което усилва максимално трвожността, (а и без това сте холерик), но и възпрепятства протичането на дългия процес на тъгуване – т.нар. „криза на стерилитета”. При Вас обаче, изумително, не виждам застой във фаза, неразрешена мини-криза, неефективни завръщания..., а Ви намирам току пред прага на Приемането. Считам, че за случай на неизяснен фактор това си е истинска психологическа находка :wink: Повечето хора с неизяснен имат много тежка депресия с подчертано психотични прояви, която „заразява” цялата криза на инфертилитета, която е нормално явление, преобразува я отвътре и в един момент я измества. Вместо човек, изживяващ депресивен епизод от криза, срещу нас стои напълно променен човек, за който депресията е животът му. По принцип така протича реакцията. Аз съм сигурна, че Вие сте преминали през тежки депресивни състояния, а и имам основания да мисля така от написаното, но в настоящият момент не сте в такава фаза и, мисля, никога повече няма да бъдете.
   Честно казано, без да искам да Ви шокирам, се успокоих от разказа Ви и си казах: „Ех, ако можеше всички по-бързо да загубят вярата си...” Под вяра тук имам предвид не цикличната вяра, че този опит ще е успешен – тази вяра почти никога не я губим по време на опит, макар и малка като зърно, а вярата по принцип, че аз непременно ще забременея. Вие сте чели, че последната фаза от нашата криза е Приемането, което завършва именно така: с мисълта, че сме загубили. С нея можем да живеем напълно пълноценно и щастливо до края на живота си, но условието е да сме преминали през всички етапи на загубата/скръбта, защото само те трансформират загубата в печалба (психична). Това дава усещането за щастие по-нататък. При Вас тази работа е свършена. Затова имате надежда, оптимизъм, трезва преценка всеки път. Не е  нарушено емоционалното равновесие, по-точно – възстановено е. Преди финала обаче е квинтесенцията на цялата горчилка: ето, при всички стана, при мен – не. Основната задача на Приемането е да трансформира тази идея в психически ползотворна: ето, при някои стана, при други – не (сред които и аз), оттук нататък – какво? Продължавам процедурите или мисля за алтернативи, или мога да живея и без дете? Т.е. – на този последен етап 1/ объркаността се самоорганизира в план за действие; 2/всички алтернативи заживяват втори живот; 2/болката изчезва, защото е отлично преработена през годините; 4/ражда се вид екзистенциален договор със себе си да превърнеш негативния си опит в позитивен – не само емоционално, лично за себе си, но и морално – да го оползотвориш за околните. И Вие знаете – всички Ви търсят и благодарят за помощта. Аз съм убедена, че сте истинска опора. Както Ви казах, Вие сте на прага на тази последна фаза, остава Ви емоционалната трансформация: болката от загубата да се превърне в смисъл от загубата, което вече променя психичното преживяване и схващане за безплодието. Но това накрая.
    Преди това Вашият основен проблем е емоционалното приемане на загубата. Вие имате силното чувство, почти убеденост, че няма да родите дете. Ако аз в момента Ви предложа да работите/да се борите с тази мисъл, защото тя е много мъчителна за Вас, няма да има особен терапевтичен смисъл, защото няма да Ви доведе до по-добро състояние в дългосрочен план. Надеждата е в пряка връзка с тревожността :) Тя не умира дотогава, докато не умре тревожността. Да, тревожността е полезна дотолкова, доколкото мотивира и концентрира усилията, но една дългогодишна тревожност, свързана със стерилитет, има патологичен характер и трябва да бъде мачкана. Значи, ако приемем, че в момента сте излекували това усещане: скача неимоверно тревожността: живеете в непрестанно очакване за чудото, което... виждате накъде бия – може и да не се случи. Това е истината. Колкото по-рано я осъзнаем, толкова по-добре, защото живеем по-спокойно. Елементарен защитен механизъм. Но върши работа. Пак повтарям – няма нищо общо с отчаянието. То е емоция, която се преработва и отминава, аз говоря за нещата на един по-зрял етап. Още един довод: защо трябва да се борим с нещо, което не е в пряка връзка с успеха? Ако Вас не Ви тормози тази мисъл се увеличава шансът за успех ли? Напротив: шансът за успех се увеличава с приемането на нещата такива, каквито са. Не казвам, че няма да забременеете, напротив, аз съм убедена в обратното, но чисто психологически лично за Вас на този етап е много по-полезно да приемете мисълта, която е обзела цялото Ви същество, да й се оставите да Ви обземе. Предупреждавам Ви, че болката е по-поносима в сравнение с тази, която сте преживели досега и ще отмине. Също така е свързана с ценностни въпроси, на които сама ще достигнете до отговорите. Но после силата и енергията, която ще добиете, ще изумят самата Вас. Това ключът според мен – не се съпротивлявайте, в безсилието е Вашата сила.
   След като приемете мисълта, тя няма да бъде „онова, гадното, моето си усещане”, а източник на спокойствие и сила. Тогава чак идва моментът на литературата за позитивното мислене. Аз съм скептично настоена към начина, по който тя се предлага на читателите, защото ги въвежда в заблуждение, че са отговорни за съдбата си, без да им дава никаква предварителна подготовка. Ами много ясно, че ще се чудя откъде ми идват неуспехите, при условие, че се центрирам силно в успехите, уж да ги предизвиквам :lol: За да се изповядва „философията на позитивното мислене” е необходимо човек малко от малко да е наясно с вярата си, с безсилието си и с приемането, че нещата имат някакъв смисъл, който можем само да се опитваме да разберем и да се надяваме, че по пътя на това търсене може и да имaме шанса да се погледнем отстрани. Ако усетим, че сме част от нещата, а не нещата са част от нас, значи сме на верен път.
   В заключение: имам огромна надежда за Вашия случай, както казах – сигурна съм, макар че избягвам такива изрази, а в психологическата част – работата, която Ви остава, е направо минимална :) Поздрави!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: annie13 в Юли 20, 2011, 11:44:55 am
Здравейте,отдавна чета с интерес отговорите  ви, няколко пъти сядах да пиша и се отказвах. Последен подтик получих от новия ви пост и най-вече от  думите ви „Надеждата е в пряка връзка с тревожността. Тя не умира дотогава, докато не умре тревожността.” Моят проблем вече не е стерилитетът, затова и не съм сигурна дали мястото на въпроса ми е тук. Ако според вас не е, моля не се ангажирайте с отговор.
И така, след борба за дете в продължение на 3-4 г. и доста проблемна бременност, родих сина си преждевременно. Честно казано, стерилитетът не ме засегна тежко психически. Предпочитах биологично дете, но винаги съм имала нагласата и за осиновяване, т.е. за мен винаги е имало добър изход. Сега обаче изходът няма как да бъде мечтаният. В резултат на преждевременното раждане и поредица от груби лекарски грешки, синът ми е с детска церебрална парализа. Добрата новина е, че е сравнително лека степен и че най-вероятно не е засегнат интелектуално. Но при ДЦП и леките случаи, всъщност съвсем не са леки за справяне, нито физически, нито психически. Преминах през шока, вината, отчаянието,отричането, приемането на фактите. Силните емоции поутихнаха, но тревожността си остана, дори се усили. Бих могла да формулирам няколко основни проблема, с които не се справям:
1. Постоянен страх за бъдещето. Знам, че синът ми ще ходи самостоятелно, но не знам доколко и какво ще може физически, дали няма да развие други придружаващи заболявания, напр. епилепсия, как ще се справя с ученето, ще има ли поведенчески проблеми, ще си намери ли приятели и т.н. Опитвам, но не мога да мисля само за днес и утре. Не успявам истински да се зарадвам на всекидневните малки напредъчета, носят ми известно облекчение, но болката винаги си стои.
2. Животът ми се превърна в едно голямо „трябва”. По принцип съм рационален човек и така подхождам. Не стоим със скръстени ръце, оплаквайки съдбата си, напротив, постоянно работим.. Имам предвид, търся информация, пробвам различни методи за лечение, поемам само премерен риск, никога не залитам по „чудеса”, врачки, религиозни ритуали. Но... точно в това е проблемът – почти всяка игра, всяко взаимодействие всъщност е учебен и рехабилитационен процес, а не спонтанно общуване. Постоянно се старая да стимулирам еди кои си движения, да коригирам позата, да говоря бавно и т.н. Дори когато не  го правя, не мога да се абстрахирам, някакси го отчитам мислено като „пропуснати ползи”. С две думи не успявам да бъда просто майка и да се радвам спонтанно на детето си. Всички други удоволствия също са „трябва”. Хубаво е да излизам с приятели, да имам различни интереси, но всичко това е насила. Някакси емоциите ми като цяло са много притъпени, усещам се хладна, дистанцирана, вкл. с най-близките. Вкъщи постоянно ме критикуват, че погледът ми към детето е непрекъснато тревожен, че не му  се радвам истински. Сигурно отстрани е точно така, а не знам как да го променя.
Стана много дълго и на моменти объркано. Надявам се, че сте ме разбрали.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: meduna1 в Юли 20, 2011, 21:04:21 pm
Здравейте г-жо Савова.
Благодаря Ви, че Ви има... и че се наемате да ни помагате.
Ако вече сте написали съвет за подобен проблем, моля насочете ме да прочета отговора. Започнах да чета целия форум, но се притеснявам, че може да си припиша проблем, който нямам, само заради идеята, че съм намерила съвет.
Имам 12 години ходене по мъките и едно инвитро с бившият ми мъж. Никой не се сети да направи спермограма, а и до преди две години даже снимка на тръбите ми не бяха правили. Преживях и операция, на която спрях да дишам  :D и ми се случи онова сюрреалистично нещо с влизането в тунела. След това по стара традиция аз поех вината за това, че нямаме дете. Сега като се връщам назад осъзнавам, че се бях превърнала в изтривалка за крака. Угаждах на него, на родителите му, с които живеехме и не смеех да дишам без разрешение, защото това веднага се тълкуваше като изневяра. Да добавя само, че 8 г. само аз работех, а той си почиваше. После се появи любовница, положението стана нетърпимо, удари ме и аз на следващия ден се изнесох. Нямам роднини в същия град, нямах квартира, нямах кола... Взех един сак с дрехи и си тръгнах. Заклех се да не поглеждам повече мъж, да си купя малко жилище и да си осиновя дете.
Нищо от това не се случи.  Срещнах мъж, не си купих жилище /все още сме на квартира/ и въобще не става дума за осиновяване на дете. Започнахме отначало с нов доктор, на когото вярвам. Направихме едно неуспешно икси. Мъжа ми остана без работа, а семейството му явно не ме харесва много. Не страдам по въпроса, но ми е тъжно като го гледам как се измъчва. Аз съм първата жена, с която живее и сигурно е нормално да не може да се отдели от майка си. /Той от 36 годишен живее с мен, през една улица от майка си, а аз от 15 годишна живея на 100 км. от моята/. Той е от хората, които вярва и намира опование в Бог. Подкрепя ме. Твърди, че ще направим всичко възможно и ако е рекъл Бог да нямаме наше биологично дете - няма да имаме. И ще обсъдим осиновяване.
Притеснявам се, че даже не се разстроих като разбрах, че не е успешен опита. Нищо не трепна в мен. Повече се чувствам бездомна, отколкото разстроена, че не се получи. Някак съм вцепенена: не се ядосвам, не плача, не се отчайвам, но и не се нахъсвам, просто не ми пука, все едно се отнася за друг човек. Очаквам заповед от фонда и втори опит, правя си изследвания, които ме препоръчва доктора ... и такива, които не ми препоръчва, но не усещам абсолютно нищо. Лошото е, че продължавам да се радвам на децата на приятелките ми, но вече не изпитвам нужда да имам свое дете. Даже не се виждам като бременна.  :( Харесва ми да се боря с 5-те си кг. в повече и въобще не мога да си представя да наддам още 10 ... Мисля си, че след като толкова време не се получи, значи има причина за това: или няма да мога да се справя с детето, или няма какво да му дам, или няма на какво да го науча, или ще му дам грешен съвет, който да обърка живота му... Не знам защо, но от няколко месеца насам осъзнавам, че ходенето по доктори с идеята, че искам бебе е само един чист инат. И това, че ми се иска да съм като другите. Да не съм различна.
Чета много емоционални неща по въпроса с борбата за бебе. Даже моя приятелка /с подобен проблем/ каза, че пие хапчета, за да може да спи. Нищо подобно не ми се случва. Имам различни хобита: ходя на танци, правя накити, плета, правя кошници ... все такива едни безполезни работи, но защо не се тревожа, че не мога да забременея?!?! Сигурна съм, че не е нормално, нещо ми куца.. Дали нямам дете, защото не го искам достатъчно?
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Юли 29, 2011, 22:17:29 pm
Ваня, гледах презентацията Ви, прекрасна е.
Накара ме да се запитам, в България имаме ли групи за взаимопомощ и изобщо този тип системи утвърдени ли са в нас?

   Jasmin_veni, благодаря за добрите думи! Намирам презентацията си за стандартна, по моите критерии :)
   Въпросът Ви е не само организационен. На по-предни страници обстойно се засяга темата за групите, но в контекста на зависимостите.  Що се отнася до други обществено-стигматизирани заболявания и проблеми (те са наистина много на брой), опитите продължават да са спорадични и с частичен успех, независимо от огромната мотивация на хората с проблеми и осъзнатия обществен интерес. Защо това е така? Защото, за да се създаде една трайна и качествено функционираща мрежа от групи, са необходими, освен наболялата обществена нужда от тях, професионалисти, които да сведат опита си до хората, да им дадат ноу-хау-то си и да модерират първоначалния процес по самовъзпроизводство на тези групи. Утопия е това да стане без обществена подкрепа, защото е свързано с икономически разходи. Преди 20-тина години, например, именно професионалната психиатрия в България подарява подхода на груповата терапия на алкохолизъм, която днес успешно функционира самостоятелно като трайна система, наред с няколко други вида в сферата на консумативните разстойства.
   В този смисъл, Вие задавате въпроса си на правилното място – към пациентска организация. (Предполагам, че Вие се интересувате от групи за хора с репродуктивни проблеми.) Сдружение „Зачатие” е пряко ангажирано и подкрепящо терапевтичните групи за подкрепа: неведнъж е обявявало такива, както и търси варианти за достигането на такъв вид помощ до двойките с репродуктивни проблеми. Т.е. – и трите условия са теоретично изпълнени: нужда от подобно нещо, терапевти (тук поставям особен акцент върху личностните и професионалните им качества) и обществена подкрепа. Но не нужда във форум, не терапевти на тапия и не подкрепа на думи.  Това е нещото, върху което трябва да се замислим, защото всичко, което е извън сферата на действието, не е реално. Единствено чрез инициатива този опит може да се преживее. Затова приканвам всички, които имат подобен интерес, да се обозначат пред Сдружението.
   Вторият вариант е да се обърнете към УС на Фондация „Искам бебе”, която развива тази практика.
   Третият вариант е да потърсите частен терапевт, който води групи. Има много, които се занимават с групова терапия, между които и аз, но не засягам тази тема по две причини: 1/ тук съм в ролята си на доброволен консултант, 2/ в тези групи има индивидуална полза за участниците, но не намирам обществена полезност – това, за което Вие питате. Докато няма нещо, от което широк кръг от хора да са облагодетелствани, няма с какво да се похваля. В този трети вариант отговорът на въпроса Ви е: има такива терапевтични групи, които не са част от система и не са утвърдени.
   Пожалавам Ви здраве и успех!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: mira_m66 в Юли 30, 2011, 13:40:52 pm

Здравейте и благодаря за отговора – той дълбоко ме трогна, накара ме да видя доста невидими за мен до сега неща, подейства ми и леко отрезвително, докара ми спокойствие!
НЯМА ДА ПРАВЯ ЦИТАТ НА ОТГОВОРА - за да не става дълга темата!
Права сте – имала съм депресивни епизоди – но за моя радост бързо преминавам през тях и вдигам главата си. Може би го постигам с това, че се стремя веднага да си направя оптимистичен план, който да следвам – да има някакво действие от моя страна, целящо позитивен резултат. И естествено за мен – се надявам и на едно рамо от съдбата – навявам се винаги събитията да се развият по добър начин, макар че примерно към даден момент съм на дъното или поне така се усещам. Накарахте ме да се почувствам благодарна за това мое свойство!!!  А прогнозата Ви, че „никога повече няма да бъда в подобна тежка фаза” ми подейства доста добре.
А ПРИЕМАНЕТО – с него може би имам проблем. Но съдбата отново направи така, че бързичко ме бутна към него – при прегледа след поредния неуспех ме пратиха отново да се оперирам – отново миоми и то и от двете страни на матката. И сега въобще не ми е ясно ще остане ли нещо читаво от моята матка след втората тежка оперативна интервения. И дали въобще ще мога да се надявам на бременност, раждане и да правя ин-витро опити. Отново краткотраен шок, тръшкане и самосъжаление. И толкова.
Е – почти се предадох вече. Това ме накара да поставя въпроса пред себе си (по Ваш съвет към момичетата в тази тема)– ще прекарам ли живота си без деца или ще започна да възприемам и алтернативните варианти – а именно осиновяване. Отговора е, че не искам да остарея без деца и внуци. Това е. Ходихме на една прекрасна почивка, опитах се и успях да се насладя и възхитя на всяко чуждо дете, което се случваше покрай мен и заедно с това да преборя някои страхове у себе си – целенасочено, разбира се. Аз осъзнавам страховете си и съм се научила да ги формулирам и да ги поставям пред себе си. Получи се до някъде.
И естествено оптимистичния план, съставен непосредствено след шока – здравословно хранене, малко полезна диета, среща с един доктор хомеопат (голямата ми надежда), приемане на билки, йога, тес терапия – всичко това с цел да намаля тези гадни миоми, което да помогне изхода от операцията да е добър. И ако стане така – още едно ин-витро евентуално и ако следва неуспех – подаване на документи за осиновяване и продължаване на опитите с ин-витро на ЕЦ, без лекарства (мразя лекарства от всякакво естество).
След това прочетох Вашия отговор. Толкова изумително перфектен е анализа. Толкова много съвпада с моето състояние – че ме трогна до сълзи. Даде ми вярата, че съм на прав път и на финала. И най-важното – спокойна съм. Защото почти бях осъзнала проблема, а Вие ми го формулирахте съвсем точно – „Преди това Вашият основен проблем е емоционалното приемане на загубата”.
Знам, че тези неща не се случват случайно и трябва да ме научат на нещо. Не искам вече да се съпротивлявам. Искам само да приемам нормално случващото се, да не се тръшкам и да не страдам. Почти се получи. Така е трябвало да протече моята съдба, а аз приемам да вярвам, че съм направила най-доброто на което съм била способна във всеки един момент и ще продължа да го правя – но без съпротивата и крайната тревожност. И дано всичко бъде наред - винаги и до края.
А Надежда вероятно винаги ще имам. Но дано тя вече не ми докарва напрежение и отрицателни влияния. Важното е, че вече приемам сравнително спокойно възможността, че може и да не родя дете. Разбрах и осъзнах всичко, което ми написахте. Дано ефекта е добър. Май съвсем скоро ще се „предам” и ще се укротя най-сетне. Наистина съм много опърничава, но то май е и от зодията – Стрелец съм все пак – уж най-оптимистичната, опърничава и не на последно място огнена зодия. Но вероятно и точно това ме е държало във форма и ми е даволо сили –а не се е стигнало до пълна разруха.
И не бива да забравям Вашия съвет – „В безсилието е вашата сила”.  Май ще се окаже, че е точно така в тази моя борба със стерилитета. Много ми хареса формулировката!!!
За литературата съм съгласна. Но вече съм се научила да я подбирам и да залагам на определени автори. Но има и нещо друго. Сега като препрочитам нещо – го възприемам по съвсем различен начин. Явно е и до моментна наглса, натрупан опит, преживяно и т.н. Естествено все още правя и допускам грешки, но май винаги ще е така. По-важното като че ли е, че търся позитивното и лесно не се отказвам от него.
Още веднъж благодаря!! Дадохте ми голям кураж. Трябвало е да ви „срещна” точно сега, защото преживявам важен момент.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Август 08, 2011, 23:20:37 pm
Благодаря ви много за изчерпателния отговор.Проблемът с АРТ процедурите си мисля,че ще се разреши,но за ревността сте права -едва ли ще мине с времето.Всъщност това е единственият ни проблем като че ли.За всичко друго можем да поговорим ,но за това няма начин.Той непрекъснато си намира повод -дали някоя синина,ако съм се ударила или закъснение,Но не пречи и затова да говорим.Не че милион пъти не съм му обяснявала,че само него обичам,но той не ми вярва.Иначе интимният ни живот е наред,не мога да се оплача.Много пъти си мисля -какво толкова,има и по-лоши семейства.Дали е така или се самозаблуждавам?
Определено ще трябва да преосмисля приоритетите за собствения си живот.Благодаря ви отново. :)

Incredible, и аз мисля, че ревността е основният проблем. Колкото и да умуваме, няма да променим човека. Мисля, че Вие сте подредила приоритетите си. Затова – опитайте се да живеете по най-малко болезнени правила, които да откриете в практиката и да съхраните себеуважението  и достойнството си. Ако сте избрали да живеете с такъв човек, е задължително да приемете и ревността му като болестно състояние, което изисква неемоционално отношение. Иначе „лудостта” ще „зарази” и Вас :). Да живееш с човек с проблем, който да приемаш хладнокръвно и безстрашно, но въпреки това да запазиш добрите си чувства към този човек, е майсторско изпълнение и си струва усилията само ако го обичаш. Поздрави!
P.S. Не съм съгласна, че има и по-лоши семейства. Т.е. – да, естествено, че има, но това не би следвало  да ни интересува при нормални обстоятелства. Ако това ни е спасителната мисъл, значи проблемът е много сериозен.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Август 08, 2011, 23:22:53 pm
Здравейте,отдавна чета с интерес отговорите  ви, няколко пъти сядах да пиша и се отказвах. Последен подтик получих от новия ви пост и най-вече от  думите ви „Надеждата е в пряка връзка с тревожността. Тя не умира дотогава, докато не умре тревожността.” Моят проблем вече не е стерилитетът, затова и не съм сигурна дали мястото на въпроса ми е тук. Ако според вас не е, моля не се ангажирайте с отговор.
И така, след борба за дете в продължение на 3-4 г. и доста проблемна бременност, родих сина си преждевременно. Честно казано, стерилитетът не ме засегна тежко психически. Предпочитах биологично дете, но винаги съм имала нагласата и за осиновяване, т.е. за мен винаги е имало добър изход. Сега обаче изходът няма как да бъде мечтаният. В резултат на преждевременното раждане и поредица от груби лекарски грешки, синът ми е с детска церебрална парализа. Добрата новина е, че е сравнително лека степен и че най-вероятно не е засегнат интелектуално. Но при ДЦП и леките случаи, всъщност съвсем не са леки за справяне, нито физически, нито психически. Преминах през шока, вината, отчаянието,отричането, приемането на фактите. Силните емоции поутихнаха, но тревожността си остана, дори се усили. Бих могла да формулирам няколко основни проблема, с които не се справям:
1. Постоянен страх за бъдещето. Знам, че синът ми ще ходи самостоятелно, но не знам доколко и какво ще може физически, дали няма да развие други придружаващи заболявания, напр. епилепсия, как ще се справя с ученето, ще има ли поведенчески проблеми, ще си намери ли приятели и т.н. Опитвам, но не мога да мисля само за днес и утре. Не успявам истински да се зарадвам на всекидневните малки напредъчета, носят ми известно облекчение, но болката винаги си стои.
2. Животът ми се превърна в едно голямо „трябва”. По принцип съм рационален човек и така подхождам. Не стоим със скръстени ръце, оплаквайки съдбата си, напротив, постоянно работим.. Имам предвид, търся информация, пробвам различни методи за лечение, поемам само премерен риск, никога не залитам по „чудеса”, врачки, религиозни ритуали. Но... точно в това е проблемът – почти всяка игра, всяко взаимодействие всъщност е учебен и рехабилитационен процес, а не спонтанно общуване. Постоянно се старая да стимулирам еди кои си движения, да коригирам позата, да говоря бавно и т.н. Дори когато не  го правя, не мога да се абстрахирам, някакси го отчитам мислено като „пропуснати ползи”. С две думи не успявам да бъда просто майка и да се радвам спонтанно на детето си. Всички други удоволствия също са „трябва”. Хубаво е да излизам с приятели, да имам различни интереси, но всичко това е насила. Някакси емоциите ми като цяло са много притъпени, усещам се хладна, дистанцирана, вкл. с най-близките. Вкъщи постоянно ме критикуват, че погледът ми към детето е непрекъснато тревожен, че не му  се радвам истински. Сигурно отстрани е точно така, а не знам как да го променя.
Стана много дълго и на моменти объркано. Надявам се, че сте ме разбрали.



Здравейте, annie13,
разбрах Ви добре, не е объркано, а сте го написали много синтезирано и точно.
   Тревожността, като дименсия на личността, включва в себе си и т. нар. „полезна тревожност”, без която не би било възможно да се справим с по-дългосрочни проблеми, изискващи мобилизация. Когато става дума за повишена тревожност вследствие на стерилитет или какъвто и да е друг дългосрочен проблем с неизвестен изход, тя вреди, защото „заглушава” полезната тревожност и разваля целия психичен баланс. В случая с ДЦП това не е точно така. „Сега обаче изходът няма как да бъде мечтаният.” Ако при стерилитетът става дума за временно явление, чийто край ние не знаем, но той, все пак, е сигурен, то при ДЦП ние знаем, че това не е временно явление в живота ни. Т.е.: при наличието на следните фактори: 1/ предразположеност на личността към тревожност, (както Вие се описвате и изглеждате) и 2/ максимална активизация на жизнените усилия, свързани с  развитието на детето, които предизвикват повишена тревожност, Вие няма как да бъдете с ниска тревожност. По-скоро би било неестествено. Да си тревожен, притеснен и угрижен не е обидно или срамно, а просто трудно за самия теб. Въпросът е доколко ползата от тази трудност е допустима, доколко цената на тревожността е приемлива. В борбата с даден проблем, щом тревожността тушира своя полезен компонент и промени начина на реагиране, тя е проблем, защото възпрепятства справянето, борбата. Ако обаче, запази „полезната тревожност”, въпреки по-високото си ниво, особено ако човек по принцип е такъв тип, такава тревожност е дори условие за успешно справяне. (Затова казах, че тревожността и надеждата са свързани.) Ето това е приемлива цена. Не можем да изискваме от себе си да се справяме с дългосрочен проблем, изискващ промяна на всичките ни стереотипи и едновременно с това да не чувстваме никакъв психична вреда. Това е не само невъзможно, но и нередно, защото тъгата, гневът, притесненито нямаше да съществуват, ако нямаше полза от тях. Те са чувства, пред които логично „преминаваме” и опознаваме, за да се учим. Това  е изключително валидно във Вашия случай, защото ежедневието, животът Ви се състои от непрекъснати специални грижи. Има едно принципно правило, от което Вие не сте изключение, (но стерилитетът е): депресията и тревожността действат на принципа на скачените съдове: когато едното е с високо ниво, другото е с ниско и обратно. Това е видно и от изложението Ви: Вие не страдате от депресия, което е ОК, защото тя, по принцип, е по-трудното за справяне състояние. Така че: моят съвет е да оставите на мира справянето с тревожността и да се съсредоточите върху нещо друго, което ще я повлияе индиректно и което ще опиша по-долу. (Ако държите да се справите технически, когнитивно-поведенческата терапия дава най-голям успех именно при невротични и тревожни състояния, но аз лично имам усещане (субективно), че ще се получи симптомозаместване: тревожността ще изчезне, но на нейно място ще се появи друг симптом, в терминологията на тази терапия. Затова предпочитам един по-нетерапевтичен подход.)
    Той е свързан с възприятието на проблема. Очевидно е, че Вие подчинявате живота си на „трябва” именно заради диагнозата ДЦП. Или поне така си мислите. А и така изглежда отстрани. Убедена съм обаче, че отношението към „трябва” не зависи от наличието или отсъствието на проблем или пък от неговата степен. Независимо дали трябва да измиеш ръцете на детето си или да му правиш рехабилитационен комплекс, „трябва” често измества обичта. Не че преставаш да обичаш детето си, но понякога то не успява да почувства тази обич. Да, не може да ходи мръсно и не може да не се правят упражненията, но дали силата на нашата воля не е понякога толкова по-голяма от необходимото, колкото детето да се почувства насилено и несвободно, т.е. – различно от останалите? Ще Ви дам един прост пример, който не е съотносим към Вашия случай, но илюстрира нагласата, че ние със сигурност правим най-доброто за децата си: в градинките винаги има няколко жени, чиито непрестанни крясъци „Не!”, „Недей!”, „Не пипай!”, „Не е твое!”, „Не може!” карат въздуха да звъни от напрежение. Без колебание приемам това за психическо насилие. Те, разбира се, смятат, че възпитават децата си и го правят за тяхно добро, не се съмнявам в мотивите им, но резултатите от такова отношение са много негативни и са друга тема. Идеята ми е как добрите намерения водят до лоши последствия. Можем да правим това, което трябва и без да чувстваме огромната тежест на необходимостта, която със силата си измества ползата от тази необходимост. (Този пример, разбира се, е съвсем далеч от Вашия случай и няма нищо общо по съдържание, но показва в крайна степен как хора, чиито деца не са проблемни, се държат деспотично и затормозяващо, вероятно защото са тревожни.) В случая със специалните деца често майките са свръх-загрижени, до крайна степен протективни, императивни и ... правят нещата така, сякаш всичко зависи от тях, като компенсация на факта, че това не е така. На мен ми изглежда сякаш, че се крият зад дадената диагноза, сякаш действат с разрешителното на диагнозата, без да искат, я използват за оправдание. (И аз съм правила така със стерилитета: „аз съм агресивна и несправедлива, защото не мога да имам дете”, например.). Вие няма да достигнете до такава неосъзната крайност, защото сте пределна реалистка и именно затова търсите безболезнения път, но Ви предупреждавам за възможното развитие на нещата. Ще се съгласите с мен, че разпознаваме някои майки на специални деца по поведението: фиксирано, маниерно, манийно, с хистерионни мотиви. Но не всички майки се променят така, някои запазват здравомислието си, защото намират упование в любовта си към детето и не позволяват тя, макар и повърхностно, да бъде смилана, парче по парче, от грижите по него. Затова – опитвайте се винаги да анализирате мотивите си в грижите за детето. В края на краищата: защо преобуваме децата си, защо ги преобличаме, защо ги водим по изследвания, ако имат проблеми или правим всичко възможно всяка обнадеждаваща терапия да бъде приложена? Защо? Нали за да бъдат по-здрави и да се развиват по-пълноценно. А защо искаме това да е така? Защото предполагаме, че така ще бъдат по-щастливи. Идеята на здравето е именно щастието. Каква е ползата от чисто, но подтиснато и нервно дете - в масовия случай? А каква е ползата от програма-максимум в рехабилитацията, в която има и най-малък оттенък на умора, напрежение и тегоба – в специалния случай? Предполагам, не възхищението на околните. И не успокоението на собствената съвест. Затова всяко наше действие трябва да бъде премерено и подчинено на основен критерий: ползата за детето. При всяка една малка грижа, която полагате за детето си, би трябвало да се замисляте дали то чувства Вашата обич. Ако това не е така, то тя е безсмислена, ако не и по-лошо: прекрачва границите и нанася психическа вреда. Това не е възможно винаги, едва ли някой може да заяви категорично, че винаги успява, но е добре да си даваме ясна сметка към какво се стремим в крайна сметка и постигайки това нещо дали извличаме повече полза или нанасяме повече вреда. Няма как да не осъзнавате, че Вие се грижите за детето си по възможно най-добрия за България начин, но че обсебеността е на една ръка разстояние, защото сте интелигентна и чувствителна. Много важна крачка е, че въобще сте споделили с някого тревогата си, тъй като това е признак, че няма никога да прекрачите границата. Повечето майки на пораснали деца с ДЦП, които познавам, тайно преживяват развитието на детето си като наказание, което е трагедия, съсипала чувствителността и отношенията им. В началото не са били така, в началото са приемали проблема като част от бита, с която ще живеят и ще правят всичко по силите си, като са си обещали да не позволят той да съсипе семействата им психически. Дори и да приемем, че са достигнали до Приемане, с годините наистина изумително изтощаващата грижа е действала като ерозия, разяждала е любовта им, за да докаже накрая, че е по-силна. Ако обичате детето си, опитайте се да вникнете в собствените си мотиви за всяка една малка грижа. В подобни случаи в началото любовта (вкл. удоволствието от детето) и грижата вървят ръка за ръка, но след време най-често, за съжаление, се противопоставят: грижа, изпразнена от чувства или обич, изпразнена от загриженост. А трябва да останат ръка за ръка завинаги, това е целта. Ако успеете да намерите този баланс, няма да сте прекалено тревожна и няма да мислите за „пропуснати ползи”. Притеснително е не това, че сте пропуснали да направите някое упражнение за една минута, играейки си с детенцето, а това, че в тази една минута не сте го прегръщали и целували единствено и само заради това, че го обичате. Ето това е „пропусната полза”. Любовта, в енергетичен аспект, притежава най-голяма мощ от всички чувства, и няма как да не бъде целебна. (Когнитивно-поведенческата терапия точно в този момент би Ви предложила да разпределите времето си, посветено на физически грижи по минути и от всеки един период за даден вид грижа да заделяте по няколко минути като начало, посветени само на това да се радвате на детенцето. С времето тези отрязъци от време трябва да растат и т.н., докато се постигне приемлив поведенчески и емоционален баланс.) Относно практическия начин как да се постигне това спокойствие, аз намирам за по-дълбок и по-ефективен в дългосрочен план гореспоменатия вариант: осмисляне на всяка една грижа, постоянно, от какви Ваши намерения и потребности е продиктувана. Ако е само и единствено физическа полза за детето, не е добре. И в най-малкото нещо трябва да изпитваме и показваме радостта си от това, че се грижим за детето. Ако грижата е необходима, но Ви пречи да изразявате обичта, възхищението и удоволствието си от малкия човек, значи трябва да се модифицира – така че да Ви носи поне малко удоволствие, което детенцето да усеща. Т.е. – цялостният стремеж към радост и щастие от това, че имате детето би трябвало да е водещ в отношенията Ви и не бива да позволявате да бъде победен от рутината, защото тя е адски мощен враг и времето работи в нейна полза. Вие трябва да сте постоянно нащрек. Знам, че е много трудно, но аз се опитвам да Ви кажа за някои опасности, които се маскират, в прав текст още в самото начало, защото виждам, че сама си давате сметка за всичко, макар и да го изричате с други думи.
   И последно: човек, който е достигнал до етапа на приемане на живота си, такъв, какъвто е, с всичките му отговорности, обикновено не ги преживява като тежести, както и не се страхува от бъдещето. Човек, който не е достигнал до последния етап на 5 (условно)-степенната си реакция на загуба/скръб, е все още много объркан в чувствата си и няма упование, устои (собствени, лични, независещи от хора и обстоятелства) и сигурност, и затова напълно логично се страхува с всички сили от бъдещето. Теоретично и практически е невъзможно да сте достигнали до етапа от живота си на приемане. Това Ви го казвам само като тема за размисъл: в кои области контролът е във Вашите ръце, в кои - не и как може липсата на контрол да бъде компенсирана по щастлив за Вас и детето начин, без да наблягам на това, защото промяната рано или късно ще дойде, не се съмнявам във Вас.
   Прегръщам Ви и Ви желая здраве и успех! Нека всяка малка победа бъде голяма! Детето Ви е истински късметлия с майка като Вас.
  
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: annie13 в Август 10, 2011, 02:29:13 am
Ваня, много ви благодаря за отговора! Съвсем точно сте разбрали какви са основните ми проблеми да се справя със самата мен, не само със състоянието на детето. Наистина съм от по-тревожните характери и се страхувам да не изпадна в крайности като хипер протективност. Не съм убедена, че оставам в полезната зона, именно защото ми е трудно да забравя за проблема, дори и за кратко. В същото време съм убедена в любовта си към сина ми и искрено мога да кажа, че той е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Най-трудно ми е да преценя кое  ще допринесе за щастието на детето ми в дългосрочен план или би му нанесло психическа вреда. Става въпрос не само за терапиите, но и за възпитанието и ежедневните дейности като цяло. За съжаление, кое е удачно за детето ми и кое не, разбирам на принципа на пробата и грешката, а това дава и негативен ефект върху него. Това, разбира се, важи за всички родители, но  все пак в общия случай е по-лесно човек да определи собствените си насоки  и да ги модифицира в движение според детето си. Има много типични, нормални ситуации, в които нямам никаква идея как е най-добре да реагирам. Да не говорим, че в БГ родителите на специални деца общо взето се борим сами и откриваме "топлата вода". А конкретно за рехабилитацията, такава, която да не е в някаква степен стресираща и натоварваща, няма.
По отношение на опасността при майките на специалните деца да станат свръх протективни. Честно казано моето лично мнение е, че диагнозата е отключващ фактор на тревожно поведение, дори и в последствие да се превръща в „алиби” и до голяма степен зависи от тежестта на състоянието. Ако зависеше само от характера, броят на нервните майки в градинките, които давате като пример, щеше да бъде много по-голям, а слава богу, това не е така.
Общувам с много родители на деца с увреждания и мисля, че проблемът не е толкова в рутината, която измества обичта, а в загубата на битката за щастие и оттам загубата на мотивация. Осъзнаването на факта, че  детето ти всъщност не е щастливо (или въобще не може да осъзнае какво е това щастие) и твоите усилия не могат да го направят такова, е убийствено. Стигне ли се до този етап, остава само грижата като задължение, но няма цел, няма надежда.  Това, според мен, е най-големият ужас на една майка.
Но не искам да завършвам така песимистично. Наистина се надявам синът ми да има щастливи моменти както с мен, така и без мен и ще направя всичко възможно да му помогна.
Още веднъж, много благодаря за отговора, вашите разсъждения са ми много полезни, за да намеря собствения си начин за справяне.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: dess_dess в Август 10, 2011, 10:12:39 am
Ваня аз, ви писах на лични, т.к моят проблем сравнен с тези на момичетата тук ми се стори доста детински :oops:  и неисках да занимвам останалите с тези неща ... Но ще се радвам да ми отделите няколко минути и ако можете да ме ориентирате ...
Титла: Re:
Публикувано от: Ваня Савова в Август 14, 2011, 13:44:10 pm
Здравейте, Ваня :) Сега виждам колко е добре да си говори човек с професионалист! Бих искала да добавя, че напълно съм приела проблема за общ. Този проблем е предопределил развитието на нещата и за мен. Както казах, за мен не съществува алтернатива - или той, или никой. Мисля, че трябва доста сила на човек без такъв проблем, да продължи да живее според това обстоятелство. Точно в това нещо не съм изпитвала никога никакво колебание. Приемам този проблем като проблем с всяка друга система, с който трябва да се справим. Говоря за това с хората, все едно става дума за проблем с кръвното например. Съвсем открито и с майтапи даже. Казала съм и на моите близки, за разлика от него. Това не ме притеснява. Наистина като че ли моето съзнание клони повече към мъжа, в сравнение с другите двойки. Но това е било точно така и преди тези неща. Връзката ни е от 10-11г, а този проблем е от 4. Като цяло връзката ни е стабилна и с непроменени чувства. Преди опита аз бях главната движеща сила и смея да твърдя, че по скалата на моите мотивации, това си беше най-силната мотивация през целия ми живот. Като че ли неочаквания неуспех ме приземи на дъното на скалата. Не мога да си представя да се получи пак такова падане, ужасно е. Бих преживяла и 10 процедури, но неуспеха накрая не мога да сравня и със сто такива! Ин витрото не е най-неприятното нещо, което ми се е случвало. Имала съм си доста по-трудни неща, операции /не гинекологични/. Не това ме уплаши. По-скоро се уплаших от психическата страна на нещата. Има ли начин да не го преживея пак така? Някак си от сега се опитвам да си забраня разочарованието. Чудя се как да изляза този път по-леко. Много време ми отне да се стабилизирам, може би половин година или повече.  Вие как мислите, ще се справя ли по-добре втория път, ако пак не успеем? Ще се провалят ли опитите ли да предотвратя втори срив? Благодаря за огромното внимание, което ми отделяте!!! :):):)


Ами вижте, Smilesearching, оставяме настрани тогава отношението Ви към АРТ и преживяването на мъжкия фактор, въпреки че аз не съм съгласна. Мисля, че корените на Вашия срив са именно там – в историята. Ако нещата от миналото не се отразяваха на бъдещето, ние нямаше да сме в състояние да контролираме живота си. Част от моята работа  е свързана с анализ на това минало  (чрез даване на чужди гледни точки) точно, за да се подреди пъзелът, доколкото е възможно,  от подбуди и чувства, които ни карат да действаме по определен начин. Смисълът на всичко това е да действаме чрез свободната си воля, уверено и без угризения. Поначало не ми харесва една идея на модерната професионална психология, която внушава безпомощност на човека. Ние не сме безпомощни пред чувствата си, а оттам – и пред проблемите си. Но за да имаме ресурс да  преработим емоциите и да ги канализираме полезно (това е ужасно клише, но в края на краищата тук става дума за минимизиране на болката), трябва да си дадем шанс поне за малко да се поставим на чуждо място или да чуем как изглеждаме в чуждите очи. Аз Ви казах моята версия. Това, че не я приемате изцяло,  ми пречи дотолкова, доколкото отнемате един възможен инструмент – анализа на пресечните точки между двете ни версии, не повече.  Оттук насетне действаме единствено по Вашата следа, според която всичко е чудесно, с изключение на неочаквано тежкия  срив и очакването на втори такъв. ОК, няма как да започна отначало: „Защо това е така?”, макар  че и с това си писмо ми давате нови основания да поддържам мнението си, което оттук нататък  забравям. Вече съм изцяло в бъдещето 8) и грабвам кристалното кълбо.  Smileserching, тук няма ирония, отлично Ви разбирам - убедена сте в подбудите си. Влизам във Вашия сценарий. Тук винаги ми става интересно, защото рационалният подход  често само ми досажда.
   Не мога да си представя лично Вашия срив. Визуално не мога. По принцип водите социален живот, разбирате се, веселите си. Сривът срива всичко изброено дотук. Хората, които се сриват след неуспешно ин-витро понякога спират да излизат. Други не могат да бъдат сред деца. Трети спират да правят секс. Четвърти напускат работа. Пети постоянно плачат. Шести  започват да мислят за раздяла. Седми се разделят.  И т.н., и т.н.  И комбинации от тези. Защото не могат да понесат мисълта, че скоро пак идва Нова година и те пак ще трябва да търсят приятелите без деца, за да избягат нанякъде от празния апартамент. И защото пак, вместо за кошара и количка, ще си дават парите за път и изследвания. И защото не знаят как ще реагират следващия път на въпроса „Айде, бе, какво става, работите ли по въпроса?”. И т.н., ясно Ви е за какво говоря. Сривът е свързан с чувството на празнота, липса, загуба, самота, непълноценност. От това, че НЯМА ДЕТЕ. Във Вашия случай въображението ми рисува всички тези сцени на страдание по същия начин с разликата, че като главно действащо лице си представям мъжа Ви, а не Вас. Не знам защо, аз се придържам само към Вашите думи. Губи ми се чувството на непълноценност. Вас виждам като дълбоко съкрушен човек от това, че съдбата този път го е изненадала лошо и че партньорът му страда. Но не от това, че в близко бъдеще вкъщи ще се спи все така добре и ще има поне една свободна стая. Разбирате ме, нали? Изглеждате ми като човек, който изземва чуждата болка, присвоява си я (в добрия смисъл на думата) и се опитва да я обживее. Но това не му се отддава добре като на оригиналния й притежател, което го съсипва, тъй като той, все пак,  трябва да е майката. А майките, вкл. – бъдещите - трябва да страдат.
   Ще преживеете ли пак този срив? Защо имате нагласата за срив, откъде сте толкова сигурна, че опитът ще е неуспешен? А и дори да сте 100% сигурна, защо е от първостепенна важност този срив, ако през него трябва да се мине, за да се стигне до детето? Нали то е целта? Или греша? Не ме карайте да мисля, че сте безценна находка за поп-психолозите. Не ми изглеждате такъв човек. А „такъв човек” би се притеснявал как ще преживее един неуспех.  Ами то за какво Ви е този срив, при условие, че очакването му е много по-тежко - айде, няма нужда.  Най-опасният момент в битката за дете не е дълбочината и срокът на страданието от провала, а  промените, които нанася във всички психични функции. Затова е много важно да имаме собствено отношение към това страдание като към нещо полезно, като към необходимост, която при всички случаи е временна. С това започнах – с идеята за безпомощността, която понякога насажда практическата психология (не научната), с  това и завършвам. Разбира се, че ще имате сили да посрещнете каквото и да е. Ако нямате, то няма да Ви се случи.  А отговорът на Вашия въпрос дали ще се справите „по-добре” втория път при неуспех е напълно неизвествен. Няма статистика кой поред неуспех как се преживява. Не мога да стъпя на никакво изследване или поне добре приета теория. Но тъй като днес дадох почивка на лявото си полукълбо, с  дясното мога да Ви отговоря пак чрез „интуицията” си: не, няма да е толкова тежко, вече имате смътен, предварителен план, своя спасителна мисъл какво ще правите след втория евентуален неуспех. Съветвам Ви да обмислите и обсъдите много внимателно чувствата и плановете си заедно с мъжа Ви, с което ще Ви отпаднат много притеснения. Имам впечатлението, че между Вас остават недоизказани неща и компромисът, постигнат досега, не е 100% емоционално удовлетворителен за двете страни. А и, както казах, какво значи „по-добре”?  –  това, което ни изглежда по-зле може и често е по-доброто за нас, по-безопасното, по-щадящото, по-доброто в дългосрочен план.
   Smileseraching, дълбоко се надявам да не приемете думите ми буквално, а като тема за размисъл, която да Ви извади от страха.  Мисля, че страховете Ви са плод на несигурността, която изпитвате по път, който не чертаете със сигурна ръка. Убедена съм, че го правя за добро.  Поздрави! И благодаря Ви отново за изключително интересната тема, която повдигнахте – за полово-ролевите стереотипи и очакванията към собствените ни преживявания в тях.
    P.S. Защо не направите собствена тема по въпроса кое точно Ви води към тежкия срив? Това, че аз казвам, че Вашата нагласа е по-различна от на болшинството хора тук, няма  значение. Често, тъй като понякога съм изпълнена с предразсъдъци към близките си, „прозрения” съм получавала от няколко думи на непознат човек.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: anichka.bs в Август 14, 2011, 15:09:56 pm
Здравейте, Ваня!
Когато приятелите ми и роднините разбраха, че ми предстои ин витро всички ме подкрепиха. Сега, когато вече излезе резултата постоянно чувам - ама да не казваш на никого до 3-тия месец, (а тези, които чакат резултат - какво да им кажа? след 3 месеца ще ви дам отговор), пази се и от този род. Почнах да се дразня много. Нали аз съм бременната? Защо да го крия? Писнало ми е от суеверия - не минавай под стълба и т.н.
Чудя се как да не обидя тези, които ми желаят доброто, но и не искам друг да ми казват какво да правя.
Титла: :)
Публикувано от: Smilesearching в Август 16, 2011, 20:05:51 pm
Здравейте, Ваня! Благодаря за всичките отговори и мнение! Разбира се, че ще си помисля......пък имам тази възможност покрай новата работа :):) Поздрави!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: noone.1 в Август 19, 2011, 11:32:55 am
5 психологически фази на страдание: 1/ отричане; 2/ гняв, 3/ сделка, 4/ депресия, 5/ приемане.

Здравейте, Ваня.Много обмислях фазите при преодоляване на страданието и се нуждая от помощ, защото мисля, че съм спряла на фазата на гнева. На всеки 2-3 години ми се случват силно стресиращи неща - спонтанен аборт, смърт в семейството, раждане, раздяла със съпруга, отново спонтанен аборт, неуспешен опит по Фонда... Мисля, че аз изобщо не мога да докарам докрай цикъла на скърбене и да стигна до приемането, защото всяка следваща репродуктивна неприятност ме връща на изходна позиция - в гнева и омразата. Мразя лекарите, които не са ми помогнали, мразя мъжете, които не искаха деца, когато бях по-млада, мразя майка си, че не разбира нищо от репродуктивни проблеми, мразя и жените, които лежаха с мен за задържане, но си износиха децата, за разлика от мен. В нашата групичка на жени от "Зачатие", с които си споделяме и помагаме, аз съм "негативната", но не мога да получа помощ, защото моят вторичен стерилитет и неизтощим гняв са непонятни за околните. Защо страдам, след като вече имам толкова красиво и здраво дете!?!?

Вече си мисля, че аз ПО ПРИНЦИП ИМАМ РЕПРОДУКТИВЕН ПРОБЛЕМ в мисленето, който ме кара да избирам мъже, които не искат деца, да избирам калпави гинеколози, които няма да ми помогнат при проблемна бременност, а при опита по Фонда - да се насоча към клиника, за която няма положителни отзиви. Единствената ми успешна бременност, е била по-скоро случайност, тя настъпи месеци след смъртта на баща ми, а при загуба на родител човек става мъдър и зрял, затова ми се е получило. След това отново съм попаднала в омагьосания кръг: неприятности - гняв - стремеж към нова бременност, нови неприятности и нов гняв.

Мислех, че всичко това ще свърши, ако 1. Родя; 2. Ми настъпи менопаузата; 3. Стана приемен родител. Но тук във форума прочетох, че дори раждането на дете не помага да се забрави мъката по неродените. Затова мисля да поспра малко и да се опитам да порасна. ОДобрена съм за втори опит по фонда, но няма да го направя, ако първо не си променя мисленето. Моля за помощ!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Август 19, 2011, 22:14:28 pm
Здравейте г-жо Савова.
Благодаря Ви, че Ви има... и че се наемате да ни помагате.
Ако вече сте написали съвет за подобен проблем, моля насочете ме да прочета отговора. Започнах да чета целия форум, но се притеснявам, че може да си припиша проблем, който нямам, само заради идеята, че съм намерила съвет.
Имам 12 години ходене по мъките и едно инвитро с бившият ми мъж. Никой не се сети да направи спермограма, а и до преди две години даже снимка на тръбите ми не бяха правили. Преживях и операция, на която спрях да дишам  :D и ми се случи онова сюрреалистично нещо с влизането в тунела. След това по стара традиция аз поех вината за това, че нямаме дете. Сега като се връщам назад осъзнавам, че се бях превърнала в изтривалка за крака. Угаждах на него, на родителите му, с които живеехме и не смеех да дишам без разрешение, защото това веднага се тълкуваше като изневяра. Да добавя само, че 8 г. само аз работех, а той си почиваше. После се появи любовница, положението стана нетърпимо, удари ме и аз на следващия ден се изнесох. Нямам роднини в същия град, нямах квартира, нямах кола... Взех един сак с дрехи и си тръгнах. Заклех се да не поглеждам повече мъж, да си купя малко жилище и да си осиновя дете.
Нищо от това не се случи.  Срещнах мъж, не си купих жилище /все още сме на квартира/ и въобще не става дума за осиновяване на дете. Започнахме отначало с нов доктор, на когото вярвам. Направихме едно неуспешно икси. Мъжа ми остана без работа, а семейството му явно не ме харесва много. Не страдам по въпроса, но ми е тъжно като го гледам как се измъчва. Аз съм първата жена, с която живее и сигурно е нормално да не може да се отдели от майка си. /Той от 36 годишен живее с мен, през една улица от майка си, а аз от 15 годишна живея на 100 км. от моята/. Той е от хората, които вярва и намира опование в Бог. Подкрепя ме. Твърди, че ще направим всичко възможно и ако е рекъл Бог да нямаме наше биологично дете - няма да имаме. И ще обсъдим осиновяване.
Притеснявам се, че даже не се разстроих като разбрах, че не е успешен опита. Нищо не трепна в мен. Повече се чувствам бездомна, отколкото разстроена, че не се получи. Някак съм вцепенена: не се ядосвам, не плача, не се отчайвам, но и не се нахъсвам, просто не ми пука, все едно се отнася за друг човек. Очаквам заповед от фонда и втори опит, правя си изследвания, които ме препоръчва доктора ... и такива, които не ми препоръчва, но не усещам абсолютно нищо. Лошото е, че продължавам да се радвам на децата на приятелките ми, но вече не изпитвам нужда да имам свое дете. Даже не се виждам като бременна.  :( Харесва ми да се боря с 5-те си кг. в повече и въобще не мога да си представя да наддам още 10 ... Мисля си, че след като толкова време не се получи, значи има причина за това: или няма да мога да се справя с детето, или няма какво да му дам, или няма на какво да го науча, или ще му дам грешен съвет, който да обърка живота му... Не знам защо, но от няколко месеца насам осъзнавам, че ходенето по доктори с идеята, че искам бебе е само един чист инат. И това, че ми се иска да съм като другите. Да не съм различна.
Чета много емоционални неща по въпроса с борбата за бебе. Даже моя приятелка /с подобен проблем/ каза, че пие хапчета, за да може да спи. Нищо подобно не ми се случва. Имам различни хобита: ходя на танци, правя накити, плета, правя кошници ... все такива едни безполезни работи, но защо не се тревожа, че не мога да забременея?!?! Сигурна съм, че не е нормално, нещо ми куца.. Дали нямам дете, защото не го искам достатъчно?


Здравейте, meduna1!
   Тук ще подходя малко по-лично, за да илюстрирам по-добре идеята си.
   Три от моите приятелки вероятно изглеждат ето така в очите на хората : 1/докторска степен по философия, работи в квартална книжарница, няма гадже не помни откога, характерова особеност – смята епилацията за губене на време, на 34 г.; 2/ PR директор в телевизия, не може да търпи дългогодишното си гадже, прекалява с тревата, характерова особеност – ужасно саркастична и нараняваща, на 34 г.; 3/ две прекъснати в 4-и курс висши образования по химия и българска филология, барманка в Кипър, ходи само с женени мъже, характерова особеност – увлича се от Бялото братство, на 36 г.  ...
   Майките им цъкат с език, че пропиляват живота си (моята също щеше да цъка, но тихо) и се дивят как е възможно да не искат деца. В интерес на истината – те никога не са били толкова съпричастни към моя проблем, колкото аз съм очаквала. Те вероятно винаги са приемали „моята борба” :wink: като моя „особеност” - така, както аз приемам техните. И трите не са лекомислени или безотговорни, макар че в очите на хората може би изглеждат обладани от безметежен егоизъм. Аз обаче не слушам майките, които се чудят какво са сбъркали във възпитанието на дъщерите си, които се е случвало да твърдят, че не искат деца. Защото ги познавам отдавна и знам, че също очакват да срещнат някого, с когото да създадат семейство и, естествено, да имат деца. Мисля, че мечтаят за това. Но за да не си напомнят пак (и без това го правят денонощно), че те дори не са срещнали „някого”, а аз, макар и да не мога да забременея, поне тая работа съм свършила, са си мълчали по въпросите на Меногон-а. Дори една от тях скоро направи аборт. Аз тогава го играх Папата и постанових, че не е хубава тая работа, знаейки какво е да даваш мило и драго, за да видиш  двете черти. Но я разбирах. Тя не искаше да има дете с човек, с който не се обичат така, както тя разбира обичането. С други думи - мисля, че на нея „нищо не й куца”, а чувства, че няма подходящите според нея условия, включително – емоционални, за отглеждането на дете.
   Целият този сценарий може да бъде пренесен и към семейните. Просто за него не се говори. Това, което става зад вратата, на която има табелка с надпис „семейство”, е тема на разговор само за долните клюкари, т.е. – забранена, а пред вратата са само респектиращите факти за едно здраво семейство. Рядко някой казва, че любовта му се изплъзва, а ако го каже, казва „семейни проблеми”, за да си мислим всички ние, най-вече – той, че детето има кашлица.
   Предполагам, че от всичко казано дотук разбирате, че да се разминеш с любовта не е никак трудно и можеш да продължиш да се разминаваш с нея и когато си женен. Просто ако си женен и нещата не вървят, в повечето случаи се центрираш върху децата, за да не се развеждаш. Включително и когато ги няма – върху опитите да ги създадеш. От всички получени дотук въпроси и споделяния има няколко, които са типични за хора със „семейни проблеми”, които омаловажават в името на това да имат дете. Под една или друга форма съм се опитвала да обясня, че децата би трябвало по идея да са следствие от една много силна връзка, за да живеят и тримата/четиримата души в хармония. Още повече – тази здрава и „на всяка цена” връзка е задължително условие за преодоляването на много тежки репродуктивни проблеми. Ако тази стабилност и целеустременост във връзката липсват, тя рано или късно, с дете или без дете, се разпада.
    С разсъжденията си дотук не искам да кажа, че хората, чиито връзките са ОК, но не искат да имат деца, са не-нормални и че първото нещо, за което трябва да се сетиш ,след като се влюбиш в някого, е да се възпроизведеш, а че идеята за дете, в актуална или потенциална форма, присъства в живота на всеки – независимо дали като цел, далечен план или проблем... Затова аз не мисля, че нещо Ви куца, а че някакви обстоятелства около връзката Ви, ако не тя самата, куцат, което възпрепятства ясната Ви гледна точка. Не казвам, че във всеки дреме по един устрем към дете, който се събужда в подходящия момент (може и хич да го няма и е по-добре наистина да не създаваш деца заради социалните очаквания), а че нагласата към имането на дете е динамично понятие. В един момент може да искаш, в следващия – не и обратно. Т.е. – при Вас са налице вече 2 фактора: 1/ някакъв проблем във връзката Ви, за който само подозирам и 2/ едно дългогодишно преекспониране на усилията да имате дете, което маскира истинската Ви потребност: искам или не. Тази дългогодишна борба, да не забравяме, е била подкрепяна от социалните очаквания на брака като институция, което действа много подтискащо, но  от друга страна е била възпрепятствана от лошия брак, което е смазвало усилията Ви. Това противоречие – че бракът не върви, което само Вие знаете и от друга страна – че хората очакват дете, оставя осмислянето на потребността от дете встрани. В примера с приятелките е кристално ясно как наистина разумният вариант – да нямаш дете и да не искаш  – е социално неприемлив, а в примера със семейните – обратното: да имаш дете или да се бориш за дете е социално приемливо, но пък е неразумно да създаваш и отглежда деца в проблемна среда. И в двата случая хората водят вътрешна борба, от която страда решението за дете. Не знам към кой от двата типа ще се отнесете, аз Ви отнасям и към двата, защото бракът няма значение, когато има проблеми във връзката. Имам усещането, че Вие сте от хората, от които всички в момента, а и винаги, очакват и от толкова много чужди чаквания сте забравили, че да имате дете едно време е било лично Ваше очакване. Както казах, желанието за дете е динамично и то, естествено, загасва или се трансформира, когато дълго време се травмира от средата. Дори в периодите, когато с цялото си сърце сте искали дете, Вашето желание е било попарвано от отношенията на една трудна връзка. Т.е. – би било не-нормално дълбоко в себе си да искате дете в условията на проблемен брак, тъй като нормалното е да се самосъхраняваш и да искаш по-доброто за теб и детето ти. Напълно естествено е да се появи и такава идея за предопределеност – „...след като толкова време не се получи, значи има причина за това: или няма да мога да се справя с детето, или няма какво да му дам, или няма на какво да го науча, или ще му дам грешен съвет, който да обърка живота му...” Тя е страничен ефект от чуждото, не Вашето поведение. Има функцията да Ви предпази от мисълта, че не искате дете. (Говоря само за Вашия случай, а не по принцип.) Тази идея е подвеждаща и не отразява по същество това, което в действителност чувствате.
   Затова мисля, че думите Ви, че в момента не искате в достатъчна степен дете „отразяват” адекватно това, което чувствате.
   По принцип, ако се учим от примерите на хората, справили се с изключително тежки репродуктивни проблеми, излиза, че те имат дете, защото са го искали достатъчно. Това отчасти, като изключим медицинския фактор, е така: те са били много мотивирани и силната  взаимна връзка е подкрепяла упоритостта им. Не е вярно обаче, че хората, които не стигат до биологично дете, не са го искали достатъчно. Не е станало по: медицински, психологически (изчерпване на връзката, например, което за връзка без деца е фатално и др.) или юридически причини. Т.е. – досега нямате дете не защото не е имало периоди, в които силно да не сте искали, а защото са намесени други фактори. В условията на преодолим медицински проблем (разбирам – най-добрата клиника, най-добрия доктор, най-добрите манипулации и пр. – за всеки според усещанията и очакванията му) и при изпробване на всички достъпни варианти е много по-вероятно бебето да се получи. За което обаче трябва силна и безусловна взаимна подкрепа вътре в двойката, която, въпреки проблемите, следва приоритета си.
   Затова смятам, че нещо генерално трябва да се промени във Вашата връзка. Не зная какво, но нещо съществено важно за нея, някакъв, своего рода, пробен камък, някакъв проблем, по който не може да се постигне компромис, за да стане удовлетворяваща за Вас. Това е условието да разберете дали всъщност искате дете. Ако тази връзка заживее втори живот би трябвало да Ви стане ясно дали искате дете с този човек. В масовия случай, ако любовната връзка е силна, преодолява препятствията, изчерпването отмира и хората се презареждат. Връзката, в която има любов, дава нови сили и енергия, които трябва да се вложат в нещо и най-често ние, хората, избираме детето :) Няма как с едната му самостоятелна мотивация да тръгнеш да се бориш за дете. Споменах, че има и такива случаи, но в тях нито жената, нито мъжът са щастливи, а след появата на дете проблемите се увеличават. Може обаче енергията на силната връзка да прерасне в някакъв друг план, а не дете, макар тези случаи да са рядкост сред хората в репродуктивна възраст. Затова – независимо какво стане, не виждам никаква причина да не живеете с чиста съвест с решението, което сте взели. Тук не е важно дали искате дете или не, а да живеете според това, което искате. Поздрави!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: meduna1 в Август 24, 2011, 21:38:55 pm
Не знам как да Ви благодаря, че прояснихте главата ми.
Не искам да коментирам всичко, което сте казали, защото сте права. С всеки един ред, който сте написали. Имам чувството, че сме си пили кафето години наред. Лошото в цялата работа е, че не знам какво да правя. Като щраус, който до момента е бил с главата в пясъка и изведнъж е разбрал, че има и други неща наоколо, с които трябва да се справя.

Права сте, наистина не съм удовлетворена от връзката си в момента. Опитвам се, но не съм. Държа се с мъжа, с когото живея като майка. Май и той ме приема така. Мисля си, че идва от това, че той няма работа, а аз имам. И сметките, и решенията остават на мен. Дразни ме постоянното му общуване с майка му и сестра му: виждат се поне по веднъж на ден и задължително се чуват поне по още веднъж. И смятам, че се държат с него като с любовник, а не като със син и брат. А да: имаме и проблем със секса /какво беше това секс?!? :?/ и все си мисля, че този проблем дойде когато уведоми роднините си, че се опитваме да си направим бебе. Не ми харесва само да ходя по доктори. Искам да съм жена, а не нещото, от което може би ще дойде дете...или това заради, което няма да дойде дете.  :D знам, че е по-добре да кажа това на него, но истината е че просто не знам как. Когато започна някакъв подобен разговор винаги се стига до караници. И тогава винаги ме боли. Даже когато слушам други хора да се карат. Май в момента това е единственото чувство, което не мога да спирам.
През повече от времето, в което сме заедно гледам гърба му и се питам дали Фейсбука е по-важен или роднините му. В редицата с приоритетите му се виждам след майката, сестрата, роднините, колата, вилата .... колорадския бръмбар и после аз.  :)Знам, че всичко това звучи много смешно на фона на основния проблем: борбата за дете.
Вероятно формулата: женен мъж, който те отрупва с подаръци, не те води при роднините си и не очаква дете от теб е много по-добра от гледна точка на спокойствието. Това не е моята формула за живота ми ... за сега. Все пак, проблема вероятно си е в мен. Не може да съм живяла с двама мъже и на двамата нещо да им куца. Първият живееше с майка си, втория не може без майка си. Май избирам един и същ тип мъже, в живота на които да играя ролята на майка, което май е сериозен проблем.  :?
Понякога ми се иска да заспя и когато се събудя всичко да е наред. Поне привидно. Искам да опаковам сандвичи и да се тревожа за ожулено коляно. Друг път искам да се събудя на 50 г. защото тогава няма как да се тревожа дали ще забременея или не. Да се занимавам с хобитата си, да ходя на работа, на дълги разходки, на срещи с приятелки и да се вълнувам от някой добре направен филм.

За "едно дългогодишно преекспониране на усилията да имате дете, което маскира истинската Ви потребност: искам или не" също сте права. Просто не го осъзнавах до сега. Когато завърших майка ме започна да повтаря, че трябва да се омъжа и да имам дете докато са още млади, за да ни помагат. Не съдя майка си. Но сега като се връщам назад явно не съм била съвсем готова за брака: изпаднах в депресия веднага след сватбения ден, после се пристрастих към хапчета, които се пият, за да не ти става лошо при пътуване. Измъкнах се от това, за да попадна ... всъщност въобще не ми е ясно къде съм попаднала. Искаше ми се да знам отговора на този въпрос. За да спра да се тревожа или да се мобилизирам за нова битка.

Последното ви изречение от поста е най-добрия съвет, който някога съм получавала. Може би защото ме освобождава от тежестта да се харесам на околните, на Вас, на мъжа, с когото живея ... да не забравя и роднините му  :D. Ще се опитам да го спазвам. И  :D задължително ще Ви цитирам.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Август 27, 2011, 15:54:46 pm

Здравейте и благодаря за отговора – той дълбоко ме трогна, накара ме да видя доста невидими за мен до сега неща, подейства ми и леко отрезвително, докара ми спокойствие!
НЯМА ДА ПРАВЯ ЦИТАТ НА ОТГОВОРА - за да не става дълга темата!
Права сте – имала съм депресивни епизоди – но за моя радост бързо преминавам през тях и вдигам главата си. Може би го постигам с това, че се стремя веднага да си направя оптимистичен план, който да следвам – да има някакво действие от моя страна, целящо позитивен резултат. И естествено за мен – се надявам и на едно рамо от съдбата – навявам се винаги събитията да се развият по добър начин, макар че примерно към даден момент съм на дъното или поне така се усещам. Накарахте ме да се почувствам благодарна за това мое свойство!!!  А прогнозата Ви, че „никога повече няма да бъда в подобна тежка фаза” ми подейства доста добре.
А ПРИЕМАНЕТО – с него може би имам проблем. Но съдбата отново направи така, че бързичко ме бутна към него – при прегледа след поредния неуспех ме пратиха отново да се оперирам – отново миоми и то и от двете страни на матката. И сега въобще не ми е ясно ще остане ли нещо читаво от моята матка след втората тежка оперативна интервения. И дали въобще ще мога да се надявам на бременност, раждане и да правя ин-витро опити. Отново краткотраен шок, тръшкане и самосъжаление. И толкова.
Е – почти се предадох вече. Това ме накара да поставя въпроса пред себе си (по Ваш съвет към момичетата в тази тема)– ще прекарам ли живота си без деца или ще започна да възприемам и алтернативните варианти – а именно осиновяване. Отговора е, че не искам да остарея без деца и внуци. Това е. Ходихме на една прекрасна почивка, опитах се и успях да се насладя и възхитя на всяко чуждо дете, което се случваше покрай мен и заедно с това да преборя някои страхове у себе си – целенасочено, разбира се. Аз осъзнавам страховете си и съм се научила да ги формулирам и да ги поставям пред себе си. Получи се до някъде.
И естествено оптимистичния план, съставен непосредствено след шока – здравословно хранене, малко полезна диета, среща с един доктор хомеопат (голямата ми надежда), приемане на билки, йога, тес терапия – всичко това с цел да намаля тези гадни миоми, което да помогне изхода от операцията да е добър. И ако стане така – още едно ин-витро евентуално и ако следва неуспех – подаване на документи за осиновяване и продължаване на опитите с ин-витро на ЕЦ, без лекарства (мразя лекарства от всякакво естество).
След това прочетох Вашия отговор. Толкова изумително перфектен е анализа. Толкова много съвпада с моето състояние – че ме трогна до сълзи. Даде ми вярата, че съм на прав път и на финала. И най-важното – спокойна съм. Защото почти бях осъзнала проблема, а Вие ми го формулирахте съвсем точно – „Преди това Вашият основен проблем е емоционалното приемане на загубата”.
Знам, че тези неща не се случват случайно и трябва да ме научат на нещо. Не искам вече да се съпротивлявам. Искам само да приемам нормално случващото се, да не се тръшкам и да не страдам. Почти се получи. Така е трябвало да протече моята съдба, а аз приемам да вярвам, че съм направила най-доброто на което съм била способна във всеки един момент и ще продължа да го правя – но без съпротивата и крайната тревожност. И дано всичко бъде наред - винаги и до края.
А Надежда вероятно винаги ще имам. Но дано тя вече не ми докарва напрежение и отрицателни влияния. Важното е, че вече приемам сравнително спокойно възможността, че може и да не родя дете. Разбрах и осъзнах всичко, което ми написахте. Дано ефекта е добър. Май съвсем скоро ще се „предам” и ще се укротя най-сетне. Наистина съм много опърничава, но то май е и от зодията – Стрелец съм все пак – уж най-оптимистичната, опърничава и не на последно място огнена зодия. Но вероятно и точно това ме е държало във форма и ми е даволо сили –а не се е стигнало до пълна разруха.
И не бива да забравям Вашия съвет – „В безсилието е вашата сила”.  Май ще се окаже, че е точно така в тази моя борба със стерилитета. Много ми хареса формулировката!!!
За литературата съм съгласна. Но вече съм се научила да я подбирам и да залагам на определени автори. Но има и нещо друго. Сега като препрочитам нещо – го възприемам по съвсем различен начин. Явно е и до моментна наглса, натрупан опит, преживяно и т.н. Естествено все още правя и допускам грешки, но май винаги ще е така. По-важното като че ли е, че търся позитивното и лесно не се отказвам от него.
Още веднъж благодаря!! Дадохте ми голям кураж. Трябвало е да ви „срещна” точно сега, защото преживявам важен момент.




Здравейте, mira_m66!
    Писмото Ви много ме зарадва, защото видях най-важното: решението да имате дете – но не решение изтерзано, пропито с болка и колебания, а решение мъдро, спокойно, изстрадано.  Описанието на сцената с минаващите чужди деца ми подейства много пречистващо. На път сте да осъществите своята мечта; решението за продължаване на опитите, дали стилулирани или на ЕЦ - един Бог знае, заедно  с вписване в Регистъра, е най-доброто във Вашия случай. По принцип развитието на  нагласата за осиновяване е основен маркер как се движим по стадиите на кризата. Ако чувстваме, че все още не сме готови за осиновяване, значи ни предстои още от пътя на кризата, т.е. до крайната спирка - успокоението. Ако ли чувстваме, че никога няма да бъдем готови, обикновено означава лиша прогноза за цялото протичане на кризата. Това – в общия случай. Аз, както Ви казах, не виждам нищо симптоматично и извънредно във Вашите чувства, така че вместването Ви в този сценарий е най-логичното и здравословно нещо. На един по-късен етап, когато решението за подаване на документите за осиновяване е взето окончателно и когато започнете да ги събирате, Ви препоръчвам горещо матриалите за психологическа помощ, които Fussii е публикувала в раздела „Осиновяване на дете”. Трябва да се благодарни за положения от нея труд, тъй като той ни спестява страшно много колебания, недоразумения, дори и емоционални сътресения, а и е жизненоважен за отношенията ни с детето. На онзи бъдещ етап подобна литература и филми действат много мобилизиращо и отрезвяващо. Но – толкова по тази тема, защото това не е единственият Ви вариант. Няма защо да спирате и с медицинските процедури. Просто няма основателна причина за това. Единствената причина, извън медицинската, би могла да бъде по-голямата вреда, която те Ви носят, отколкото евентуална полза :D накрая. Важното е само едно – решението за дете. Силата на намерението намира слабото място в системата, (независимо дали в системата на АСП на МТСП или на нашите собствени тела) и пробива. Побеждава.
    Сега по-маловажен е начинът, по който ще имате дете, а по-важни са бъдещите Ви отношенията с това дете. Казах в началото, че решението Ви е „изстрадано”, но не и „изтерзано”, което е съществено условие за здрвословен психологически климат. Има някои примери на биологични деца, създадени чрез АРТ, при които „грешките” във възпитанието са плод не на недостатъчна подготовка за родителстване, а на собствени, лични психологически пропуски в преработката на дадени чувства по време на борбата със стерилитета. Има случаи на небиологични деца, които формират много по-стабилен идентитет и по-устойчива привързаност към обект от някои биологични деца, които обаче, за съжаление, са се превърнали в криво огледално отражение на една непреживяна криза. Тези случаи не са чак толкова много, но ги споменавам като доказателство на тезата, че децата се създават с готовност да очакваш неочакваното, с готовност да се запознаеш с една нова личност, каквато е детето. А тази готовност се формира именно по пътя на „изстрадването”, на качествено преживените и преработени чувства преди това.
    Mira_m66, отговорих Ви само по най-оновния въпрос, който е решаващ за всичко останало. Имам вяра и виждам надежда :wink:! Желая Ви успех!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Август 29, 2011, 15:22:28 pm
Ваня, много ви благодаря за отговора! Съвсем точно сте разбрали какви са основните ми проблеми да се справя със самата мен, не само със състоянието на детето. Наистина съм от по-тревожните характери и се страхувам да не изпадна в крайности като хипер протективност. Не съм убедена, че оставам в полезната зона, именно защото ми е трудно да забравя за проблема, дори и за кратко. В същото време съм убедена в любовта си към сина ми и искрено мога да кажа, че той е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Най-трудно ми е да преценя кое  ще допринесе за щастието на детето ми в дългосрочен план или би му нанесло психическа вреда. Става въпрос не само за терапиите, но и за възпитанието и ежедневните дейности като цяло. За съжаление, кое е удачно за детето ми и кое не, разбирам на принципа на пробата и грешката, а това дава и негативен ефект върху него. Това, разбира се, важи за всички родители, но  все пак в общия случай е по-лесно човек да определи собствените си насоки  и да ги модифицира в движение според детето си. Има много типични, нормални ситуации, в които нямам никаква идея как е най-добре да реагирам. Да не говорим, че в БГ родителите на специални деца общо взето се борим сами и откриваме "топлата вода". А конкретно за рехабилитацията, такава, която да не е в някаква степен стресираща и натоварваща, няма.
По отношение на опасността при майките на специалните деца да станат свръх протективни. Честно казано моето лично мнение е, че диагнозата е отключващ фактор на тревожно поведение, дори и в последствие да се превръща в „алиби” и до голяма степен зависи от тежестта на състоянието. Ако зависеше само от характера, броят на нервните майки в градинките, които давате като пример, щеше да бъде много по-голям, а слава богу, това не е така.
Общувам с много родители на деца с увреждания и мисля, че проблемът не е толкова в рутината, която измества обичта, а в загубата на битката за щастие и оттам загубата на мотивация. Осъзнаването на факта, че  детето ти всъщност не е щастливо (или въобще не може да осъзнае какво е това щастие) и твоите усилия не могат да го направят такова, е убийствено. Стигне ли се до този етап, остава само грижата като задължение, но няма цел, няма надежда.  Това, според мен, е най-големият ужас на една майка.
Но не искам да завършвам така песимистично. Наистина се надявам синът ми да има щастливи моменти както с мен, така и без мен и ще направя всичко възможно да му помогна.
Още веднъж, много благодаря за отговора, вашите разсъждения са ми много полезни, за да намеря собствения си начин за справяне.



   Annie13, добре е, че намираме обще тон, че говорим за едни и същи неща. (Тонът ни е верен, но подробностите са това, което правят такъв тип съвет поне малко полезен.) Да, рехабилитацията винаги е стресираща, но тя трябва да бъде подплътена с двойно повече внимание и обич като компенсация на този факт. Не се съмнявам, че правите това, но няма ли как да се абстрахирате от момента, че тя е задължителна? Защо всъщност да е задължителна? Вие го правите на добра воля, за да помогнете на детето. Следователно водещият мотив би трябвало да е удоволствието от общуването и удовлетворението. (Затова Ви казах по-долу за етапа на приемане: той осмисля грижата, защото човек знае, че е безсилен и прави своя максимум, а не гони идеален, утопичен, т.е. – невъзможен максимум. На този етап контролът над собствения живот се е завърнал. Ето това е пътят на „сила в безсилието”, който съм споменавала. Ако знаеш, че реалният резултат от усилията ти е независещ от теб, даваш повече с по-малко усилия, защото така и така приемаш битката за загубена и главното, което ти остава, е обичта. Тя винаги присъства, разбира се, но тук тя не е задушена от техническата грижа.) Това би трябвало да дава интуитивен отговор на колебанията Ви кое е добре и кое – не в психичен дългосрочен план. Ако имате предвид общите неща, то е ясно: свободата, достойнството, собствената ценност трябва да бъдат подкрепяни. Като всяко дете, синът Ви е чувствителен към обида, отхвърляне и т.н. , те трябва да бъдат минимизирани. Ако обаче имате предвид кое би било добре за него психически, но „пропусната полза” физически и интелектуално, и обратно: ползотворно като рехабилитационен процес, но с цената на някакво страдание, то постановката на въпроса е неправилна. Тя би означавала, че самата Вие противпоставяте емоционалното и физическо щастие. Да, щом рехабилитацията е натоварваща, тя трябва да бъде правена до такава степен, в която детето да не изпитва страдание, Вие знаете това по-добре от всеки тук. Това е много трудно решение, но Ви предлагам да се доверите на интуициата си и майчинския си инстинкт: щом виждате, че детето Ви страда, не правете това, което му причинява това страдание. Не съм видяла щастлив човек от насилствени процедури, а ние говорим именно за щастието. От другата страна е медицинската полза. Вие, като майка, според мен сте човекът, който трябва да поеме отговорността и да намери златната среда. (До преди 50-60 години също са лекували с лектрошок, довел не един и двама пациенти до самоубийство, а и медицината поначало, няма как иначе, е изпълнена с добре замислени :wink: и подкрепени терапии, които носят физическо (и психическо, разбира се) страдание. От само себе си най-агресивните отпадат с времето. В този смисъл: това, което е свързано със страдание (и психическо), трябва много внимателно да се обмисли и да се консултирате много старателно с лекари.
   Искам само да коментирам един момент, който не съм сигурна, че разбрах правилно: за отключващия фактор на тревожността, който не зависи от личностовата предразположеност. Че е отключващ фактор – да, но тревожността се развива именно защото тя винаги си е била там, макар и в потенциална форма. Затова дадох примера с майките от градинките: независимо от това, че нямат проблем, те пак са тревожни. Тревожността е черта, тя не е качество, т.е. – всеки я има, въпросът е – доколко. Това си разсъждение правя, за да Ви кажа, че логиката на отключващият фактор е най-лесният път към оправданието, към алибито на диагнозата. Има отключващ фактор, но той не ни освобождава от отговорността за собствените ни постъпки и реакции. Той само дава началото на един проблем, справянето с който си е лично наша задача, а не на същия този отключващ фактор. Ако сама не се подкрепяте с тази мисъл: че сте сама и само Вие носите отговорност, няма кой да Ви помогне. Защото ако Ви помогне, ще означава, че Ви „оправдава” т.е. – приел е внушението на „алибито”, излъган е, което в никакъв случай не Ви решава проблема с тревожността.
   Последно правите обобщението за загубената битка за щастие. Струва ми се, че това е предварителна дисквалификация от играта. Силно се моля да греша. Ние не знаем доколко и как различните са щастливи. Това, че не познаваме техния начин или работим с догадки, не ни  делегира право на оценка, защото тя е основана на нашите критерии, а не на техните. Единственото, което можем да направим, е предварително да ги „квалифицираме’, а не „дис–„ , защото мислим, че са в неравностойно положение. Спрямо нас.
   Видях един германец да носи на гръб 19-20-годишния си син с ДЦП на 40-градусова жега, по ужасен баир в парка „Гюел”, за да му покаже от върха творенията. Е, германецът със сигурност не беше щастлив от жегата и товара си. Но беше щастлив от друго: че дава възможността на сина си да види.  Според мен това е начинът: бащата мисли, че синът му е щастлив. Ако мисли обратното, синът му няма да види нито Гауди, нито детската площадка. Както много наши деца не виждат.
   Поздрави!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Fi в Септември 06, 2011, 00:45:15 am
Здравей Ваня,
аз няма да изпадам в конкретика, защото не мога да пиша толкова  :D, а искам да питам нещо по- общо.
Дали ние самите се изолираме, ако детето не идва дълги години или хората несъзнателно игнорират такива с проблеми? Или пък увлечени в грижите за децата си, натоварени в работата и пр. просто губят общите теми с нас?

Честит празник на всички!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Септември 06, 2011, 21:46:53 pm
Здравейте, Ваня!
Когато приятелите ми и роднините разбраха, че ми предстои ин витро всички ме подкрепиха. Сега, когато вече излезе резултата постоянно чувам - ама да не казваш на никого до 3-тия месец, (а тези, които чакат резултат - какво да им кажа? след 3 месеца ще ви дам отговор), пази се и от този род. Почнах да се дразня много. Нали аз съм бременната? Защо да го крия? Писнало ми е от суеверия - не минавай под стълба и т.н.
Чудя се как да не обидя тези, които ми желаят доброто, но и не искам друг да ми казват какво да правя.



Здравейте, Аничка!
  Радвам се да чуя най-добрата новина! Оттук нататък животът Ви се променя, защото се изпълва с изненади, които никой няма да може да предвиди и предсказаже :) Дано всички тук усетят скоро доброто лице на неизвестността!
   Въпросът Ви би могъл да бъде трериран като хипотетичен  терапевтичен казус, не само защото  е аналитично ориентиран, но и защото в него сякаш има противоречие между това, което питате и това, което искате да кажете.
   Косвено той се отнася до колективното безсъзнателно, но аз няма да се спирам тук. Може да прочетете малко Юнг - изключително явление в световната хуманитаристика, чете се леко, интересен, полезен. Подчертавам „полезен”, защото прави  пленителна и поетична амалгама от научни обяснения за формирането на колективната памет, схващания, вярвания, които ние чрез себе си преработваме и прилагаме. Магически достоверен. Но прочетете малко, защото Юнг е само основата. Ако тръгнете да търсите отговорите на въпросите за същността на суеверията, несъмнено ще ги откриете. Социалните антрополози и етнолозите  от 50-те до сега са натрупали много респектираща база данни за ритуалните действия, символиката на бита и  магическото мислене.  Включително за табуто на бременността.  Но в началото е Фройд, който определя  "неврозата като индивидуална религиозност, а религията като универсална натрапчива невроза." („Тотем и табу”)  :lol: :lol: :lol:, но те с Юнг и без това се скарват :D Както и да е.
   Има един Ваш въпрос на 4-а страница, чието съдържание съм интерпретирала като отнасящо се до  т. нар. в психологията „самосбъдващо се пропрочество”.  Тук е малко по-различно.  Там Ви казах: „Махнете го; това не е от Вас, не идва отвътре.”, а тук Ви казвам: „Ако е от Вас, послушайте го!”    
   Честно казано, напълно разбирам и приемам страхът на жена със седем опита и няколко неуспешни бременности, да речем, да купува бебешки неща, докато е бременна. Тук няма правилно и неправилно. Тя е споделяла много пъти, тя е мълчала много пъти. Тя е минала през всичко. Това своебразно заключване и капсулиране в тревогата й ще й мина. Да, тя има нужда от психологическа помощ, но проблемът й ще стане много по-голям ако се работи с начина, по който преработва тревожността, а не със самата тревожност. Много по-безобидно е тя да не купува бебешки неща, отколкото да купува и да преживява старите кошмари само защото й се подиграват, че вярва в бабини-деветини. Т.е. – зависи от случая. Не зная Вие колко опита имате и какво е състоянието Ви, но щом този въпрос Ви вълнува, значи имате известни колебания доколко приемливи са Вашите страхове. Защото зад суеверието, разбира се, се крие страх. Въпросът дали страхът е правилен ми се струва неразумен. По-скоро бих го поставила като „дали реакцията ми към страха е правилна (в смисъл на полезна, ефективна срещу него)”.  Очевидно е, че въздържането от покупки  за бебето няка  как да доведе до успешното му раждане, но може да доведе до много сериозно понижаване на една хронична патологична тревожност, развиваща се в почти деветмесечен пик и, за съжаление, неприключваща с този пик.
   Не виждам нищо притеснително и жена с подобен негативен опит да затрупа стаята на бебето с покупки, например. Стига тя да се чувства добре. Ако иска – да отиде в бтв да каже, ако иска – да лъже, че надебеляваJ. Ако иска – да не лъже, просто да мълчи. Може да мълчи от умора, а не от суеверие. Както й е най-добре. Всичко зависи от миналия опит. Въпросът е да се чувства  колкото се може по-защитена и сигурна.
   Не така стои въпросът обаче с други, на пръв поглед  по-невинни, суеверия, практикувани в   отсъствие на подобна лоша дългогодишна тревожност.Като, например,  начини и ритуали за предопределяне или отгатване на пола на бебето,  здравето му или бъдещето му. Това, освен практически необосновано (което няма никакво значение, тъй като тук говорим за вярвания, т.е. – за най-мощната ценностна система),  ми се струва ... каприз. На пръв поглед.  Симпатичен каприз, зад който стоят несимпатични мотиви. Но това е друга тема. Четейки най-голямия български форум за майчинство, всеки ужаважащ себе си психоаналитик би могъл да построи блестяща докторска теза, така както Фройд „взема назаем” старогръцката митология и в залеза на живота си се сеща да върне дълга си. Към културата. Та  и тук би станало дума за култура ако продължа. Но няма, защото приемаме, че случаят с отнемането на силата чрез отрязване на косата, макар и масов, не е резултат от много четене на Библията, а резултат от нечетене на всякакви други книги.
   В случая мисля, че най-малкият проблем е дали да се съобразявате или не с другите. Бъдете сигурна, че никой не се интересува дали прескачате шахти  или се обръщате три пъти след черна котка. Ако някой Ви съветва нещо, то е защото Ви мисли доброто, а зад това мислене се крие цял психичен родов фонд, формиран с поколения, за да се стигне до пра-стар човешки опит. Т.е. – тук има много фактори: семейни, социални, поколенчески, културни и др., които няма как да бъдат променени, а не е и необходимо.  Тук става дума за това Вие в какво вярвате, защото каквото и да Ви говори някой, обикновено си служи с другите за оправдание на собствените си постъпки, зад които стоят именно въпросните вярвания.
   Оставяме настрани за момент обаче добрите мотиви. ”Лошите” са в близките. „Лоши” е в кавички, защото носителят им  ги преживява като добри, те са несъзнавани. Насилническите, прикрити  психични поведенчески модели, маскирани като неука суеверност могат да бъдат жестоко ”усетени” само в родова среда (тя е техният начин на живот, иначе не могат да функционират), но ако Вие ме питате за близките си, цялата невинност на въпроса Ви за пореден път би ме убедила, че совите не са това, което са и аз бих Ви посъветвала да си дадете сметка доколко тези чужди вярвания отговарят на Вашите собствени. Аз не знам дали става дума за семейството Ви или просто за познати. (Тук отрязах абзац, в който обяснявам нагледно такива вярвания чрез житейските им прояви-практики, дори твърде нагледно, но сметнах, че на този етап това не е полезно за Вас, нека бъдем "позитивни" 8).) Няма как страничен човек да знае какви родови несъзнавани процеси или натрупвания таи една фамилия, тъй като почти винаги самите потърпевши не осъзнават тези процеси. И тъй като те са 1/ тайни, 2/ социлно неприемливи, най-често, почти винаги, приемат формата на мила семейна закачка, фамилна шега или родова митология, разказвана така, че непознатите се смеят с глас. Т.е. – оказва се, че едно на пръв поглед безсмислено суеверие, практикувано от даден род, обикновено е приемлива социална маска на някакво несъзнавано съдържание.
   Освен предаване на изтласкано съдържание от поколение на поколение (травматичните събития се изтласкват, стават несъзнавани, а ние мислим, че се забравят),  някои суеверия и вярвания  са отлична форма за посвещаване във фамилната  територия, чиято  свещеност  човек усеща интуитивно, макар че не познава все още тайните на територията.  Нещо като присъединяване към всеобщия танц, живата и плашеща конспирация.  На прага на „посвещаването” си разбира, че ще сключи семеен завет, а дори и съвременният човек трудно отхвърля родовата  защита  и най-често приема. И ето след една година  прощъпулник, изпълнен по всичките заръки на българската мама.  Защото се предполага, че колкото по-навътре в неписаните правила си, толкова повече неписана власт ще ти бъде отпусната. Родовата сделка е ритуали срещу власт. Найс, а?
   Така или иначе, коментирах и явното, и предполагаемото  скрито съдържание на въпроса Ви, но няма как да говоря повече за неизвестното, то е извън възможностите на контакта ни. Отчитам обаче, че е възможно да използвате  опосредстването и защитата, която ни дава темата, за да коментираме Ваши съмнения относно здравословността на някои семейни вярвания.  Поздрави! Вече повече от първоначалния брой хора знаят за бременността Ви и това не й е навредило, нали?
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: anichka.bs в Септември 06, 2011, 22:03:30 pm
Честит празник!
Благодаря ви отговора и за насоката за литература. Иначе се чувствам щастлива и все по-уплашена, но това май е нормално.
Иначе опита ни е първи и подкрепата на близките ми хора и най-вече на мъжа ми много ми помага и сега. Старая се да съм спокойна и се наслаждавам, колкото мога на почивката, в болнични съм.
Хубава вечер!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Септември 16, 2011, 19:07:43 pm
5 психологически фази на страдание: 1/ отричане; 2/ гняв, 3/ сделка, 4/ депресия, 5/ приемане.

Здравейте, Ваня.Много обмислях фазите при преодоляване на страданието и се нуждая от помощ, защото мисля, че съм спряла на фазата на гнева. На всеки 2-3 години ми се случват силно стресиращи неща - спонтанен аборт, смърт в семейството, раждане, раздяла със съпруга, отново спонтанен аборт, неуспешен опит по Фонда... Мисля, че аз изобщо не мога да докарам докрай цикъла на скърбене и да стигна до приемането, защото всяка следваща репродуктивна неприятност ме връща на изходна позиция - в гнева и омразата. Мразя лекарите, които не са ми помогнали, мразя мъжете, които не искаха деца, когато бях по-млада, мразя майка си, че не разбира нищо от репродуктивни проблеми, мразя и жените, които лежаха с мен за задържане, но си износиха децата, за разлика от мен. В нашата групичка на жени от "Зачатие", с които си споделяме и помагаме, аз съм "негативната", но не мога да получа помощ, защото моят вторичен стерилитет и неизтощим гняв са непонятни за околните. Защо страдам, след като вече имам толкова красиво и здраво дете!?!?

Вече си мисля, че аз ПО ПРИНЦИП ИМАМ РЕПРОДУКТИВЕН ПРОБЛЕМ в мисленето, който ме кара да избирам мъже, които не искат деца, да избирам калпави гинеколози, които няма да ми помогнат при проблемна бременност, а при опита по Фонда - да се насоча към клиника, за която няма положителни отзиви. Единствената ми успешна бременност, е била по-скоро случайност, тя настъпи месеци след смъртта на баща ми, а при загуба на родител човек става мъдър и зрял, затова ми се е получило. След това отново съм попаднала в омагьосания кръг: неприятности - гняв - стремеж към нова бременност, нови неприятности и нов гняв.

Мислех, че всичко това ще свърши, ако 1. Родя; 2. Ми настъпи менопаузата; 3. Стана приемен родител. Но тук във форума прочетох, че дори раждането на дете не помага да се забрави мъката по неродените. Затова мисля да поспра малко и да се опитам да порасна. ОДобрена съм за втори опит по фонда, но няма да го направя, ако първо не си променя мисленето. Моля за помощ!


Здравейте, dantealigeri.1!
Вие не сте изключение от общото правило. От всички, които досега са ми писали, има само няколко случая, в които цикълът на скърбене изглежда е преживян успешно, но те са такива, защото имат предимството на изминалото време, т.е. – ние ги виждаме в края, а не в началото или по средата на пътя им. Почти сигурно е, че те са имали дълги периоди на тежко зацикляне и на завръщане към фаза и точно затова казваме, че те са „изстрадали” този цикъл. Ако имахме моментна снимка на тяхното минало, тя нямаше да вдъхва кураж и надежда, защото те, също като нас, са попадали в кризите на отчаянието, гнева, отричането и др. Не се знае как Вие ще се справите с гнева и останалите чувства, затова и не казвам, че няма да преработите всичко, така че да се успокоите, напротив – мисля обратното – че чувствата Ви са силни и дълбоки, което е едно от условията за преработката им.
Освен това, петте стадия са теоретичен модел на процесите, които текат, а не самите процеси. Разликата е следната: моделът служи за оценка на това, което се случва, докато процесът е това, което се случва; моделът има вариативни характеристики, а процесът – твърди. Ние имаме модел, по който можем да преценим през какви състояния преминаваме, а не състоянията, през които ТРЯБВА да преминем. Дори и местата на някои фази да са разменени, а някои фази да са само загатнати или пропуснати, важното е състоянията и чувствата, през които преминаваме, да служат на основната цел на този емоционален път: приемането. А то може да се случи, бавно или бързо, само чрез дълбоко изстрадване на фазите, които са личностово специфични. В този смисъл: не виждам нищо нередно, че „Вашата фаза” е гневът. Още повече: това е „класиката в жанра” на стерилитета. Имайте предвид, че това е най-характерното за хора с репродуктивни проблеми чувство, но заради темперамента, характера, личностовите диспозиции и нагласи, възпитанието и др. специални фактори, той бива изразяван по много различни начини, които често не можем да свържем с гнева. Но той е в основата. Понякога се маскира като отчуждение, понякога като тъга, но в основата на тези състояния всъщност стои чувството за несправедливост, от което произтичат и чувствата за различие, наказаност, отхвърленост, самота. Ето защо мисля, че не Вие сте „най-негативната”, а човекът, който най-бързо свързва нещата, най-обърнат към себе си, най-искрено анализиращ се, с други думи. Основание да мисля така ми дава и цялостното Ви звучене – не много често срещам хора, които смело вадят мотивите си и имат умението да направят разбор на чувствата си.
Ние слагаме проблемите си под общия знаменател на репродуктивния проблем. Затова и много ми хареса изразът „репродуктивен проблем в мисленето”. Обяснява отлично как правите грешни ходове в репродукцията :). Вижте, аз не мисля това за не-нормално. Да, отстрани изглежда нелогично, ако оценяваме само борбата Ви с репродуктивния проблем, но очевидно тук са намесени и други фактори. Ако човек беше робот, на който се подава команда „Репродуцирай се!”, много ясно, че щеше да избере най-краткия и верен път. Е, да, но дори и при ясна цел, той често се „самопрограмира” да греши. Това има своя огромен смисъл. Ако нямаше, нямаше сега Вие да разбирате, че грешите. А тези, които не са сбъркали, остават в неведение за това кое е добро и кое лошо за тях. От лошото се страхуват да не им се случи, но ако това стане, не биха могли да го различат, защото нямат критериите на опита за себе си. Честно казано, не виждам по какъв начин мога да Ви помогна, при условие, че Вие разбирате всичко това. Вие имате предимството на опита и анализа му, което само по себе си е достатъчна сила да канализира цялата Ви енергия в разрешаването на всичките Ви проблеми, не само репродуктивния. Нито съвети, нито подкрепа, нито късмет са в състояние да сторят за Вас това, което личният Ви опит може, по-точно – поуките от него. Вашите разсъждения на тема „мислене” ми звучат аналогично на гореспоменатите истории за успешно разрешена криза на инфертилитета, чиито резултати наблюдаваме. Вашата криза може и да не е разрешена засега, но мисленето Ви е свършило 99% от работата. Остават другите две от прочутата триада – емоциите и поведението.  Поведението е лесно, то е следствие от мислите и чувствата, при него с „воля” не става. Но ето няколко думи за чувствата.
Нека се върнем на гнева. Справянето с него е въпрос на лична воля. Знам, че той изглежда като независим ураган, който сякаш някой изпраща, за да ни разруши. Но това не е така. Гневът е закономерно следствие на наранени базови личностови потребности, присъщи на „Aз”-а.  Привидно идва от околните; изглежда, че те го предизвикват, но всъщност е плод на конфликта между нашето и чуждото Его. Замислете се за минали случаи и ако можете честно да отсъдите чии са грешките, ще видите, че там, къдете не са Ваши, е имало начин те да бъдат предотвратени. Често обаче, напълно целенасочено, независимо дали съзнателно или не, не полагаме усилия да ги предотвратим, защото ”Аз”-ът, в психоаналитичната терминология, е хищно, алчно дете, което вечно иска. А най-лесният начин е гневът. Защото той оправдава, реабилитира Егото, прехвърляйки вината на другите. Затова справянето с него минава през анализ на конкретните ситуации и обстоятелствата, при които изпитваме гняв. Но не анализ от типа на „аз направих това, а той онова”, а анализ на собствените подбуди. От друга страна, има ситуации извън нашия контрол, което гневният човек преживява като трагедията на живота си, но вероятно е неговата благословия. При борба с репродуктивни проблеми също минава много време, докато се приеме безсилието. С други думи – пътят към победа над гнева е пътят към победата над себе си. А това става най-вече чрез благодарност и смирение - в християнска терминология, чрез анализ и приемане – в психологическа. С няколко думи може да се каже само толкова.
На много хора през 2-3 години се случват нещастия, но те не ги обединяват около някаква основна идея, за разлика от нас, при които ядрото на събитията е липсата на дете. При репродуктивните неудачи сякаш всяка голяма скръб, като, например, загуба на близък, е „вмъкната” в календара на централните репродуктивни неуспехи. Т.е. – при нас психичната енергия отива почти изцяло в една посока, а няма ресурс да се изстрадат останалите събития. Познавам не една и две жени, загубили член на семейството си, докато се подлагат на процедури, които „между другото” преживяват и това. Забременелите обикновено правят връзка между живота и смъртта, точно като Вас. Със сигурност и аз я правех. Сега мисля, че съм грешала, тъй като ако местата на събитията бяха разменени – първо раждане и после смърт, нямаше да ми направи толкова силно впечатление връзката между двете. Мисля, че щастливото събитие тушира нещастното и аз поставях акцента върху щастието, няма как иначе...
Относно т. нар. „вторичен стерилитет”  - какво Ви интересува дали другите разбират проблема Ви с мотива, че вече имате дете? Ако нямахте, пак щяхте да се чувствате неразбрана, бъдете сигурна. По принцип, всеобщото мнение е, че кризата на жена без дете и на жена с дете, която иска второ, е коренно различна: първата е всепоглъщаща мъка, а втората – не чак толкова  всепоглъщаща :wink:. И това изглежда е така, ако сравним чувствата на жена без дете и жена с малко дете, която иска второ. Дотук. Не знаем обаче какво се случва за период от 5, а и по-малко, 10, 15 или 20 години, в които първото дете пораства. Човек не е статична структура, която „изпълнява дълга си” чрез раждане на дете. Както всяка бременност, всяко дете и всеки брак са различни преживявания, така и желанието за дете във всеки период от живота е уникално, защото зад него стои уникална история. Когато жената няма дете, не се анализира личната история, фона на нейното желание, защото социалната нагласа е, че майчинството е човешки приоритет, който хората разбират и подкрепят, т.е. – съчувстват и съпреживяват проблема. В тази съпричастност обаче живее и финия и не толкова фин понякога нюанс на вярването, че жената трябва да „го преживее”, „да знае какво е”, „да го изпита”, без да отчита, че има майки, които не помнят, не отчитат, не знаят какво е да имаш дете, въпреки че физически имат, колкото ии грубо да звучи това. Т.е. – обществото е настоено да вярва на споделения опит, а не на собствения, личния. Затова и по-трудно съпреживява с жена, която „вече е минала по този път”, което, разбира се, е социална заблуда. Човешкото желание за второ, трето или пето дете е естествено точно толкова, колкото и желанието за първо, както и колкото нежеланието за деца, в зависимост от житейския период, защото не се знае каква лична и семейна история стои зад него. А дори и да не стои – кой дава критериите как да живеем и да си търсим щастието? Тук искам да добавя, че подобно дискриминативно отношение, макар и негласно, има в частност към хората с репродуктивни проблеми – ходенето по доктори заради второ бебе понякога се приема за своего рода екстра от страна на околните.
P.S. Като цяло, имам усещането, че освен репродуктивния Ви проблем, има намесени и други, които трябва да отделите от репродуктивния. Вкарвайки всички събития в общи релси, губим основната им идея, същността им. Така много лесно всички те стават черни или бели, а може би е редно в името на личното спокойствие животът да е сив  :wink:. Не се притеснявайте за „грешното” си мислене, а се съсредоточете върху преценката на случките в живота си, която да Ви послужи за бъдещите решения. Както казах, имате много солидна, здрава основа, много сте мислили и сте на най-верния път.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: морско момиче в Септември 17, 2011, 14:45:05 pm
Здравейте,
чета и препрочитам всеки написан ред и виждам себе си във всяка история.Сякаш по някакъв странен начин съм успяла да взема най-лошото и трагично от историите.Нямам въпрос или точно формолиран проблем който бихте могла да ми помогнете да разреша-просто исках да изкажа съпричастността си към всички момичета с репродуктивни проблеми....Горе главата ,ние сме по-силни от всичко и всички :secret:
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: noone.1 в Септември 22, 2011, 19:30:52 pm
Много ви благодаря за сериозното отношение към този срамен проблем - гнева. Срамен е, защото явно зад него стои инфантилност. Поздравявам ви за формулировката - че човек може да прави "грешни ходове в репродукцията". Точно това се опитвах да опиша и аз - сякаш ако се уважвам малко повече, ще мога по-умно да си режисирам живота без грешни ходове точно по отношение на репродукцията. Защото в останалите ситуации аз разсъждавам трезво и вземам най-добрите решения: в обществения живот, в професията си, пък дори и като правя ремонт вкъщи  :lol: :lol: :lol:
Засега най-важно е да довърша "работата" по насоките, които вие ми давате - да обмисля миналите ситуации, за да разбера подбудите при вземането на едно или друго "неправилно" решение, за да ПРИЕМА миналото си и самата себе си.
БИХ СЕ ВКЛЮЧИЛА В ГРУПА ЗА ВЗАИМОПОМОЩ, АКО ВОДИТЕ ТАКАВА.
Знаете ли, че от четири години търся специалист като вас. Живея в областен град, където може да се отиде единствено на ПСИХИАТЪР, но те са претоварени от работа със сериозно болните хора, с документацията, рецептурните книжки и другите безумия. Хората с магистратура "Психология" са учили точно три семестъра задочно и не биха приели да работят с възрастен човек като мен (аз също не бих им се доверила, те тепърва се учат). А хората имат огромна нужда от психологическа помощ - да направят разбор на живота си, за да карат напред спокойно и по-мъдро. "Това е въпрос на спешна психологическа хигиена" - както би казал Карл Густав Юнг  :lol:

Благодаря ви, че сте тук в "Зачатие". Дано да сте жива и здрава и весели почивни дни!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Септември 29, 2011, 16:36:41 pm
Здравейте г-жа Савова.
От доста време не влизам във форума и не съм сигурна дали този пост ще се приеме нормално. Затова не пиша в темата. Ако сметнете че трябва, копирайте въпроса там.

Става дума за синът ми (8 г. и 4 м.), сега за втори клас.

По принцип винаги се е държал мъжки. Приемал е нещата от живота такива, каквито са. Например животното трябва да се заколи, за да се яде. Дядо му го няма, защото е починал. Когато гледа по телевизията, никога не е намерил за "гадно" това, че за да изяде тюлен, бялата мечка и снегът ще станат целите в кръв.
В предучилищната група седеше до детенце с аутизъм. И колкото и да му предлагаха да се премести, отказваше, защото никой няма да седне до това дете. Вдигна скандал на баба си, когато му каза, че това детенце му пречило.

Преди няколко дни обаче видя момиченце, което живее съвсем близо до нас и тази година беше в съседния клас. На предишната им среща детенцето е изглеждало съвсем здраво. А сега едно му оченце стоеше силно вдясно и не мърдаше.
Синът ми дойде при мен целият треперещ. Питаше какво й е на детето. Самата аз не знаех и му казах, че ще се оправи, но той не повярва. Не си спомням да съм го виждала толкова разстроен. Повече не говори за нея, но започна да разпитва за други болни дечица.
По принцип не се е плашил от деца, които са си били болни, когато се е запознал с тях. Но това е било здраво и се е разболяло и може би това го шокира.

Детенцето е с рак на мозъка, водено е в чужбина, но не може да му се помогне и ще продължи да се влошава бързо. Аз не зная как да кажа на сина си какво е положението, така че да го приеме. Не искам да го лъжа, защото той ще продължи да вижда болното дете, да чува какво говорят съседите. А и с тази болест не се знае колко дълго ще живее.

Tamara, здравейте!
      Приемам въпроса Ви като въпрос за това как да говорим с детето за смъртта. Първата причина за това е, че независимо, че детето не е реагирало травматично на смъртта на близък – дядо си – го е направило при среща с болестта (фатална) на друго дете. Това е и най-често срещаният модел – интерес/скръб при случай с дете, а не с възрастен. Втората причина да се насоча така е следната: синът Ви е разбрал, че с другото дете става нещо нередно, че се влошава, а не, че по принцип детето е различно.
   Помолихте ме да не намесвам по никакъв начин Бог и зодии :). Аз съм съгласна с това – обяснението, че Бог така е решил или че на небето детето е по-добре, виждайки, че живите са тъжни, усилват объркаността, несигурността и тревожността на детето. Независимо от това обаче, трябва да преминете през собствените си убеждения – възможно най-честно, просто и разбираемо за детето. За всеки смъртта има различно значение и каквото и да е Вашето отношение към нея, трябва да го обясните на детето си, така че да Ви разбере. Тук основният принцип е честността. Колкто по-откровено му кажете какво мислите, толкова по-добре ще се отработи целия процес на приемане.
   По-важно в случая е обаче да запазите чувството му за сигурност. Между 6 и 9 години децата се досещат за неизбежността на смъртта, макар все още да не могат да вникнат напълно в понятието за време. Това означава, че в детето Ви се оформя идеята,  макар и неизказана, за собствената смърт, както и на родителите. Не може да приеме неизбежността, но я подозира. Смъртта на този етап означава раздяла. Това е най-големият страх на едно дете, затова, когато стигнете (ако стигнете) до тази тема, уверете го, че нямате намерение да умирате скоро, нито пък, че той ще умре и ще се грижите за него дотогава, докато той има нужда. (Това важи конкретно за неговата възрастова група.) Подкрепянето на чувството за сигурност, в каквато и да е тема, свързана със смърт и болести, е най-важна. През цялото време се ръководете от този принцип: детето трябва да чувства, че каквото и да преживява или мисли, Вие сте с него. Затова избягването на темата и фалшивите обяснения не само са безрезултатни, но и вредни, те усилват стреса.
   Детето е стресирано, защото смъртта в нашето общество е занимание самотно, обвито  в мистерия, мълчание и страх. Вредно ще е за сина Ви ако подкрепите това социално табу: че това не ме засяга, че няма да се случи сега (както Ви казах, детето вече се досеща, че смъртта е за всички), че се умира в болница и т.н. Всички терапевтични школи са единодушни: първата среща със смъртта, както и всяка следваща,  трябва да се отработи. Да се премине през всичко, което трябва: въпроси, обяснения, преминаване през гняв, агресия и вина (с продължителност до 6 месеца обаче, после – психолог), скръб, осмисляне и т.н. Всичко това – с Вашата подкрепа, без да оценявате или осъждате разбиранията му. Дори и детето да не се е сблъсквало със смъртта, още от 2 до 6 години тя присъства в живота му: изследва мъртви буболечки, играе игри, в които се имитира умиране, свързва я със съня и др. Ако обаче се сблъска, трябва да го подкрепите да я посрещне.
    Какво означава това?
    Вие не трябва да избягвате болното детенце. Напротив. Добре е да поддържат контакт, ако са близки. Ако детето видимо се влошава бързо, трябва да подготвяте сина си преди всяка среща, за да не се шокира от външния вид. Контактът в този момент е най-важен. Трябва да оставите сина си да направи собствените си заключения. Ненапразно той вече Ви задава въпроси за други болни деца, което е естествена, нормална реакция за диапазона 6-9 г.: да търси причината. Това не е симптом, а норма. Не се притеснявайте от интереса му към болни деца, а търпеливо и честно отговаряйте на въпросите му. И така: оставете сина си да поеме този товар, защото ако не го направите сега, по-късно ще е по-трудно, но като бонус ще имате да се справяте и с неотработена стара травма. Завършекът на този натоварващ, но необходим процес е погребението. Всеки сам избира дали да държи детето си настрани от такива ритуали, но обикновено тези, които го правят, са на мнение, че животът е за живите, на мъртвите не можем да помогнем, така че дали ще отидем на погребение или не – все тая, няма нужда от социално лицемерие, в което и децата си да въвличаме на всичкото отгоре. Без да осъждам тази позиция, защото тя е изключително адаптивна и успешна, съм на мнение, че тя е ефективна до време, до сблъсъка със загуба на значим близък. Тогава травмите от старите загуби оживяват вкупом. Затова е добре човек да преживява и преработва навреме всяка една загуба. Имайте предвид, че синът Ви възприема точно така болестта на детето: като загуба. Което неминуемо е свързано с чувство на вина. Трябва да го освободите от него, обяснявайки му, че на детето се случва това не защото е било непослушно или защото майка му и баща му са лоши, а защото има болести, които променят тялото му. На този етап това обяснение върши работа. Т.е. – придържайте се изцяло към неемоционалната, рационалната гледна точка, за да го освободите от вината.
    Забравих най-важното: в никакъв случай не говорете на сина си, че болното дете ще умре. Поддържането на контакта с детето служи, за да се премине поетапно през процесите на приемането на загубата. Ако самата Вие мислите, че срещите Ви са безсмислени, защото детето така и така ще умре, цялото упражнение (защото това е точно упражнение) е безсмислено: срещите ще са и травматични, и неефективни в дългосрочен план. Ако детето почине, пак ще сте изправени пред същия въпрос: как да му го обясня? Срещайте се с него като с всяко живо дете: то е живо и, както се казва, един Господ знае какво ще стане. По този начин синът Ви ще види доброто лице на болестта и смъртта, а няма да се сблъска с неизвестността, която буди неистов страх. Ще види, че болното дете е като здравото: играе и се смее. Всичко, което Ви обясних по-рано за начина, по който да говорите с него, трябва да използвате в случай, че синът Ви Ви пита. Т.е. – първо е преживяването, после е обяснението, а не обратното. Ако синът Ви мисли, че болното дете ще умре, чак тогава говорете с него, като обаче, всеки път наблягате на това, че изходът е неизвестен.
    Още нещо: това е началото. „Интересът” му в тази област ще се задълбочава и е важно какви основи ще положите. Към темата ще се завръщате с нови и нови обяснения.
    Надявам се да Ви бях полезна с това кратко обяснение. Ако детето Ви не може да преодолее травмата, препоръчвам Ви среща с детски психолог. В София, в „Александровска”, в Клиниката по детска психиатрия „Св. Никола” работят много кадърни детски психолози (това е трудна област). Мисля, че с голяма лекота ще решат проблема.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Tamara в Октомври 03, 2011, 15:30:58 pm
Здравейте, Ваня!
Благодаря Ви за отговора за мое име и от името на сина ми.

Ще се опитам когато говоря със сина си да съм спокойна и да не издавам собствения си гняв от това, че такива неща се случват на деца.
Когато аз бях малка имаше друго детенце във входа със същата диагноза. Аз тогава бях по-голяма, а болното детенце по-малко. То плачеше много - и денем и нощем. Никога никой от съседите не каза, че детския плач му пречи. И наистина някак съвсем естествено дойде и края.
Абсолютно всичко беше нормално, докато един ден, след доста години, не чух баба му да го споменава. Случайно си изпусна портфейла и от там изпадна снимка на детето. Тогава разбрах, че всичко това не е нормално.
Не искам да мисля, че "там горе", или където и да било, има някой, който решава. Не искам и синът ми да мисли, че някой е всесилен и се разпорежда със съдбите на хората по този начин.
Надявам се да намерим приемливо, за възрастта му, обяснение и да продължим напред.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Октомври 14, 2011, 22:01:33 pm
Здравей Ваня,
аз няма да изпадам в конкретика, защото не мога да пиша толкова  :D, а искам да питам нещо по- общо.
Дали ние самите се изолираме, ако детето не идва дълги години или хората несъзнателно игнорират такива с проблеми? Или пък увлечени в грижите за децата си, натоварени в работата и пр. просто губят общите теми с нас?

Честит празник на всички!


Здравейте, Fi!
   Допълнение към въпроса Ви: в друго свое писмо до мен обяснявате, че по Ваши наблюдения хората, които са се дистанцирали, са родили децата си на възраст 35+, а тези, които не са – на възраст малко преди 30. Мислите, че възрастта вероятно има значение. Посочвате, че по-големият брой е на дистанциращите се семейства.
  И двете неща са верни: понякога ние, с проблемите, се отдръпваме, понякога хората – от нас. Когато е вторият случай, съм убедена, че това не е злонамерено. Както днес каза една жена, с която говорих: „Не споделям в работата си, защото ако някоя колежка знаеше, че нямам матка, никога нямаше да ми казва, докато ми споделя за тревогите, които й създава детето: „И на теб ще ти дойде до главата скоро, съвсем скоро...” Значи, за мен поначало хората не са лоши, а специално тези проблеми в общуването ни произтичат от страхове, стереотипи, предразсъдъци, неефективни мисловни схеми и др. под. Всяка от двете групи хора – с проблеми и без - се стреми да запази достойнството на отсрещната, но предпазливостта в общуването го разрушава и винаги крайният резултат е един и същ: едната страна е онеправдана - или „проблемните” се сърдим, че ни обиждат, независимо дали съзнателно или не, а  „безпроблемните” са напрегнати, че ние страдаме, докато общуваме с тях. Според мен ще е много по-лесно ако няма групи. Аз съм била и от двете страни на барикадата: не са ми давали да погаля нечие малко дете, може би за да не се разстройвам, не знам, но после и не са поглеждали моето малко дете, може би за да не се разстройвам аз, че те нямат или наистина да не се разстройват, не знам. Случвало се е и да изпитвам някакъв вид вина, докато ходех в клиниката на прегледи като бременна, разминавайки се с всички толкова изстрадали хора. Т.е. – ако тръгна по пътя на тази логика, винаги се въртя в омагьосания кръг на едни и същи чувства: срам, вина, неудобство, колебания. Мисля, че те не са конструктивни и затова ги зарязах. Просто ги зарязах. Напоследък започнах да общувам повече с една жена от квартала, която има много тежки репродуктивни проблеми, без изгледи да ги разреши и която, разбира се, вече има тежки психически проблеми. Всеки път, когато вляза при нея с детето на ръце, тя ме поглежда с онзи поглед на смесени чувства, който всички познаваме, а аз най-безапелационно й връчвам детето. На нея й става много добре, това се вижда от хеликоптер. При други действа добре обратното: отбягването. Но мисълта ми е, че няма как винаги да се съобразяваме с всички, а и не е необходимо. Най-добрата стратегия е искреността и спонтанността. Колкото по-добронамерено, толкова по-добре. Дори и в случаите, когато ни отбягват или нараняват по някакъв начин. Когато „агресорът” види, че си открит, защото няма какво да губиш, губи мотивацията си и се пренастройва...
    Относно възрастта: да, има значение. Има значение във всичко, не само тук :wink:. Аз съм от хората, които и поради проблема си, и поради социални фактори съм фен на по-късното раждане – просто съм продукт на своето време, но напълно разбирам, че в по-късна възраст трудностите се изживяват по-тежко (да не говорим за медицинската страна). Което всъщност не ме засяга. Това нито променя нагласите ми, нито нищо. Ако досега жена на 43 год., например, не е успяла да забременее, по-добре да погледне напред, а не в миналото си. Но пък и няма да седна да отправям призиви към хората да мислят, докато са млади – не е в моя стил.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: sangrea в Октомври 31, 2011, 11:23:48 am
здравейте ,реших да потърся мнението ви по мой пробллем свързан с децата.аз съм млада жена която още няма дете ,но работя по въпроса  :D.има обаче нещо ,което не мога да преодолея в себеси ,от много малка съм на това мнение и не смятам ,че ще го променя,аз просто не харесвам децата момчета и безкрайно ме дразни вечното им превъзхваляване ,пожелания за син и разни подобни неща.проблема е в това,че се улавям,че аз направо ги ненавиждам ,а вероятността да родя момче ме ужасява ,до такава степен,че дори се чудя дали да имам дете .не смятам,че мога да намеря начин да преодолея това ,мисля,че ,ако имам момче ,цял живот ще съжелявам и даже е възможно да го мразя .какво бихте ме посъветвали
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: meshko106 в Октомври 31, 2011, 12:07:26 pm
Здравейте. Имам нужда от помощ и съвет, свързан с отношенията с дъщеря ми. Тя е на 5 години и напоследък проявява агресия вкъщи, само срещу нас с баща й. В друга среда е тиха, свита, кротка и усмихната, а вкъщи се държи безобразно. Доскоро се държеше лошо най-вече с баща си, а сега и към мен. Удря, крещи. При нея имаше известно закъснение в развитието по неустановени причини, но по-късно прохождане, по-късно проговаряне и т.н. Разбирам, че нейната неувереност или по-скоро чувството, че няма общ език с децата на нейната възраст (доскоро), е предпоставка за натрупване на някакъв вътрешен гняв, но и ние трябва да оцелеем все пак. Винаги е била невероятно упорита, взискателна, изискваща всичко да става по нейния начин. Абсолютен диктатор вкъщи и най-чаровното, сладко и усмихнато дете навън. Вероятно вижда отношенията между децата в градината -как се решават нещата с викове, юмруци и т.н. и го пренася вкъщи, в средата, в която се чувства уверена и спокойна, но става вече нетърпимо. Не помагат нито наказанията, нито поощренията на доброто поведение. Моля ако можете да ми кажете какво бихме могли да предприемем, за да се справим с тази агресия. Вече говори много и общува и много повече с всички, но проблемът вкъщи остава. Не съм срещала досега дете с такава воля, като нейната. Признавам си, че не мога да се справя с нея. Знам, че трябва с добро, опитвам се да обяснявам, но когато си е наумила нещо, няма сила, която да я накара да си промени решението, ако сама вътрешно не е убедена в това. Не можеш просто да я залъжеш с нещо. Изчела съм много книги свързани с детската психоанализа, но нейният характер е уникален. Умна, чувствителна е, може да бъде най-чаровното дете ако пожелае, но всяка емоция при нея е взривоопасна, ако не се вмества в представите й. Преди време се консултирах с психолог, според който това, че давала израз на емоциите си, е много добре и би било по-притеснително, ако не е така. Съгласна съм, че за нея е добре, но и ние трябва да оцелеем покрай нейните емоции. Ще Ви бъда благодарна за всяка насока и за всеки съвет.   
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Ноември 08, 2011, 23:05:04 pm
здравейте ,реших да потърся мнението ви по мой пробллем свързан с децата.аз съм млада жена която още няма дете ,но работя по въпроса  :D.има обаче нещо ,което не мога да преодолея в себеси ,от много малка съм на това мнение и не смятам ,че ще го променя,аз просто не харесвам децата момчета и безкрайно ме дразни вечното им превъзхваляване ,пожелания за син и разни подобни неща.проблема е в това,че се улавям,че аз направо ги ненавиждам ,а вероятността да родя момче ме ужасява ,до такава степен,че дори се чудя дали да имам дете .не смятам,че мога да намеря начин да преодолея това ,мисля,че ,ако имам момче ,цял живот ще съжелявам и даже е възможно да го мразя .какво бихте ме посъветвали

Здравейте, sangrea!
    При първо прочитане въпросът Ви звучи като за психоаналитична работа.
    Д-р Фройд казва, че чувството Ви е породено от завист за пениса, формираща се във фалическия психосексуален стадий (3-5 години). В този стадий пък момчетата развиват страх от кастрация, виждайки обезобразеното момичешко тяло с липсващ пенис. Завистта на момичето се проявява в желание да роди момче в зряла възраст, което е регрес към този психосексуален стадий. Тук Вашият случай се отклонява от описанието, което психоаналитично би се тълкувало пак като завист, бунт и гняв срещу липсата Ви на пенис.
   Оттук нататък би следвало да тръгнете на психоанализа години наред, за да разберете защо регресът Ви е толкова силен, но най-вече - за да приемете собствената си завист.
    От позицията на психологическия опит – това е стресиращо бързо развиваща се наука – трябва да отречем този подход по следните причини:
1) Фройд е популярното лице на европейската психология от началото на миналия век, а не на научната. Той работи с частни случаи,  тълкувани субективно чрез интроспекция, асоциации и анализ, които не са научно веризицирани по никакъв начин. Популярността си дължи на революционните за Викторианската епоха възгледи на сексуалността, а не на научни постижения. Понастоящем психоаналитично ориентираните членове на всички професионални и академични общности в САЩ са  едва между 5 и10 %. В България психоанализата е все още интересна по много проста причина: забранявана е от  режима и след като става достъпна, се формира закъсняла реакция на интерес.
2) Възгледът за завистта за пениса и съпътстващите я трактовки са най-слабото място в теорията му, за който дори ортодоксалните психоаналитици избягват да говорят, а ако се наложи, обясняват, че това място подлежи на ревизия. Каква точно - остава неясно.
3) Дори един бегъл поглед към личния живот на Фройд е достатъчен, за да се види, че той е син на своето време - буржоазен, партиархален, Цвайгов. Разклаща  институцията на брака, но живее лицемерно в нея. Идеите му са в огромна степен пренос на собствени чувства. Въпреки силното отражение на неговите невроза, зависимост, сексуални смущения, хомосексуални импусли и др. върху личния живот и идейно формиране, Фройд изключва влиянието им (огромна част от интимната си кореспонденция той изгаря).
    Ето защо и ние имаме право да отречем положителното влияние на неговите идеи върху Вашето психично здраве.
    Моето обяснение е социално. От думите Ви става ясно, че Вие изпитвате гняв не срещу мъжкия пол сам по себе си, а срещу отношението към този пол. Казвате „децата момчета”, а не „момчетата”. Към детето, като към беззащитно същество, се предполага, че има отношение от страна на околните. От изказването Ви излиза, че децата са обект на отношение, а не свободен субект. И Вашето раздразнение от чуждото отношение към обекта се пренася към субекта, т.е. – към пола, сам по себе си. Изглежда, че мразите мъжете, но по-вероятно е да мразите отношението към тях, когато те са деца.
    Затова смятам, че в личната си психична работа трябва да се съсредоточите върху това да направите разграничение между пола и отношението към него. Погледнете момчетата като деца, а не като „деца момчета”. Вижте ги в цялата им невинност – те не са виновни за семейния сценарий, който понякога оплитат около беззащитните им души. Момчетата не участват в психичната интрига, в която някои родове живеят, а са нейна жертва. Момчетата, както и момичетата, понякога биват поставени в положение на заложници на пола си от техни близки. Никое дете не се ражда с чувство на гордост или малоценност от това, че е с определен пол. Отношението, ако има такова, към собствения или чуждия пол, се придобива.
    Това трябва да Ви наведе на мисълта дали Вие не участвате в половия заговор по същия начин, срещу който се бунтувате. Както към момчетата понякога има толерантно поведение въз основа на пола, абсолютно същото съществува и към момичетата, макар че се дават различни обяснения/оправдания за това.
     В моята работа понякога се сблъсквам с неприкрито пристрастие към деца от единия или другия пол, маскирано с най-разнообразни рационализации. То най-често е произведено от фамилната нагласа, а не от личния опит, който обаче често служи за лично обяснение.  Аз оставям намира тези хора, защото техните възгледи не им създават никакъв проблем. Това, че формират „отношение” към пола у децата си, е въпрос на личен избор – всеки възпитава така, както умее. Не така стои въпросът при Вас. За да се поинтересувате как да превъзмогнете това отношение, означава, че съзнавате, че то не е разумно, защото Ви пречи. Следователно – проблемът е лично Ваш, а не на околните. Няма как да променим семейните им вярвания. Ако родите момче, няма нищо лошо в това да Ви поздравят със „Сине, сине, ти си ангел мой” (ако въобще така се казва този лирически шедьовър), защото поздравът обслужва личното  вярване на поздравяващия, че момчето е страшно ценна категория, а не Вашето. Вие може да вярвате в обратното. Което пак няма нищо общо с Вашето дете. Вие ще го обичате независимо от пола му, не се притеснявайте от бъдещите си чувства към него. Но дали ще му придадете част от своите нагласи под една или друга форма – тук вече се опасявам, че „да”. Всеки родител неминуемо го прави. Въпросът е във фазата на формиране на идентитет човек да отхвърли неконструктивните семейни вярвания, за да живее автономно. Ако не го е стори не само в тази фаза, но и никога – ще живее според правила, които не е писал. Ето защо е много важно да си дадете ясна сметка за още едно нещо: дали отношението Ви към децата момчета не е резултат от съобразяване и живеене в една чужда схема. Нищо чудно още от дете да сте усетили, че сте попаднали в чужд сценарий. Още по-добре, че сте разбрали това навреме, а не след като родите. Тогава щяхте да се изненадате колко много значи полът за хората, независимо кой. Вероятно заради тяхното попадне в нечии чужди сценарии, не знам. Важното е, че това няма общо с обичта. Вие ще обичате детето си.
     Що се отнася до това, че имате репродуктивен проблем, а същевременно се и вълнувате от пола на бъдещото си бебе, което може да изглежда като каприз, мисля, че наличието или липсата на репродуктивен проблем не е критерий за наличието или липса на отношение към пола. Просто при хора с репродуктивни проблеми нагласата към пола, ако има такава, е с отложен старт на действие и има много по-малко пространство за изява.
Поздрави!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: sangrea в Ноември 09, 2011, 12:09:07 pm
здравейте Ваня ,честно да ви кажа в мен няма и грам завист за пениса на мъжа ,винаги съм искала да съм жена и никога не съм съжелявала за това .подобно твърдение направо ме изуми ! не съм сигурна,че вие изобщо сте разбрала всъщност за какво става въпрос ,явно аз не съм се изказала,или вие следвате протокола и не влагате индивидуален подход ,не знам .не мисля,че нещо от това ,което сте ми писала е вярно ,даже ми звучи агресивно ,сякаш сте ядосана,което ме навежда на въпроса-вие данеби да имате син ? :wink:

мисля,че няма смисъл да продължаваме разговора ,нищо положително няма да излезе
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: noone.1 в Ноември 09, 2011, 13:52:32 pm
мисля,че няма смисъл да продължаваме разговора ,нищо положително няма да излезе
Абсолютно си права, нищо няма да излезе от тоя разговор, защото не говорите на един и същ език, честно ти казвам. Но не съжЕлявай, че зададе този въпрос, защото други участници във форума ще се възползват от отговора на Ваня Савова и от интересните препоръки, дадени в него.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: mecinka в Ноември 09, 2011, 23:38:00 pm
 :) :bighug: ще си позволя да защитя сангреа, ако позволите ще обясня защо, и ще помоля ваня да даде още малко към отговора,  :) защото и мен ме интересува, а мисля, че и други момичета, които не си го признават, или поне не гласно...
  :( :oops: до скоро си мислех, че надали друга жена мисли като мен, т.е. като сангреа, и аз искам момиче, не съм сигурна дали ще мразя детето си ако е момче, във всички случаи сигурно ще го тормозя и ще му връщам на него (като представител на мъжкия пол) накърнена от близките си...  :? и аз никога не съм искала да бъда мъж, уважавам съпруга си и баща си. предполагам, че сангреа е имала нещо малко по друго предвид. в моето семейство (въпреки, че имам и сестра) майка ми, баба ми и други роднини (не само жени) непрекъснато величаеха мъжката рожба (брат ми), това го забелязах и в други семейства още преди години (в пуберската възраст), това непрекъснато "покланяне" пред мъжкия пол  :x явно ме е карало да се чувствам пренебрегната, по-долна класа ... виждам го и в съвременните родители, почти всички двойки около мен имат 1 или 2 момчета.  8O много лигаво ми изглеждат някои неща като говорим за момчета (не говоря за 1-2 годишни деца), а примерно за 10-12. това желание за момче е някак заложено в българското съзнание - да имаме син - да продължи рода (името), да ни доведе снаха и като се родят внуци всички да ни гледат и слушат, в някои райони даже съм чувала и - да не се излагаме пред хората  8O че ако е момиче може някъде да пристане и край с честа... примери много, хора всякакви.  :? малко объркана ми стана мисълта,  :) като цяло - искам бебе, да - предпочитам! момиче, незнам как (е сигурно няма да го убия  :lol:) ще преодолея тези резерви към мъжкия пол  :?
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Jbrul в Ноември 10, 2011, 11:28:04 am
sangrea , всъщност Ваня Савова много точно ти е обяснила откъде произтича проблемът ти вероятно, но го е направила изчерпателно, "на висок стил" и ако изобщо си дочела отговора й - не си го осмислила. Афектирала си се абсолютно ненужно.

В нашето общество специално - "децата момчета" са култ. Култ, от който лично аз съм страдала и сега като зрял човек - също страдам понякога. Защото в моето семейство примерно, сме само двама внуци - аз и братовчед ми. От нас двамата, като човек, професионалист и каквото там се сетиш - аз съм "успялата", "доказалата се", справилата се сама, "по-добрата" /ако и да съм жена/, а той - издънката. Този когото все трябва да подпираме за всичко... Аз съм тази, която помага и искрено се интересува от хората, които винаги са ме неглижирали в негова полза, а той понякога не им вдига телефона дори. Аз, аз, ама баба ми "ще си умре с отворени очи" за него, защото той е мъж и това е достатъчно за нея. Когато дядо ни умираше, аз четях за изпити в хирургията и се нагледах на какво ли не, а братовчеда беше на море и не му казваха какво става, че "да не се травмирал". Когато стана очевидно, че дядо умира и морето свърши - аз отидох на изпит и ме накараха да го влача с мен във Варна, да не се разстройвал от гледката в болницата..."Мъжът", дето е 2 години по-голям от мен при това. Та освен изпит, бях и бавачка, като се върнах - организирах погребение, а той рева и всички му съчувстваха колко му е мъчно. Та...след тази и милиард такива случки, преди 2 седмици карах баба ми при роднините й на някакъв помен. Карам я аз, защото "принцът" е зает, имал бил две деца /вече големички, ама - за него може/. Аз с бебе, отнасям мрънкането защо не сме "на време" ПЪРВО, после ми се дават указания как трябвало да карам и откъде да мина, от жена на 78 години, /която цял живот само се е возила в кола - не е карала/ защото ТОЙ оттам минавал...завидях си на нервите в един момент. ;) Е, ако си попадала на такова отношение около себе си и КЪМ себе си - няма особена чуденка, защо не са ти "страст" мъжете и особено малките такива. Те възрастните търпят критика понякога, ама "малките принцове" - забрави. :lol:
Като бях бременна ми бъркаха яко в здравето изцепки като: "Какво ще е бебето?" "Момче" - казвам. И отсреща: "Ееее браво, таткото сигурно е много горд!"  8O БРЕХ! Ако не беше момче, татакото явно мнооого трябваше да се срамува, що ли... Добре, че му спестих подобно "унижение" миличкия  :lol: Тези простотии и клишета са дълбоко залегнали в нашата държавица и естествено вбесяват всяка нормална жена и мъж. Не само жените, уверявам те.

Споделям го, защото ей такива като моята баба са милиони в нашата държава. Съвсем буквално. Тяхното сбъркано отношение към децата, въз основа пол - трови поколения наред и трови милиони семейства отвътре. Трови ги така, че се стига и до случаи като твоя, в който да допускаш, че ти не би обичала собственото си дете, защото то е от мъжки пол. Спокойно - няма такава възможност. За това специално - не бери никакви грижи - и с пишка, и с рогца, и с опашка да е - ще го обичаш таааа пушек ще се вдига. ;)

Всеки бъдещ родител има /или си мисли, че има/ предпочитания към пола на бебето си, /особено ако ще е първо/ въз основа на някакви лични преживелици и формирани мнения - резултат от житейски опит и ситуации, в които е попадал. Kогато става дума за "хора като нас тук", по обясними причини - приоритетно е дали дете изобщо ще има и дали ще се роди живо и здраво, а от какъв пол ще е - просто не е "първата мисъл" и нещо, което ни е важно. Предполагам, че всяка жена очакваща дете си има някакво предпочитание в тази посока, но то най-често е в сферата на "забавното" и мотивирано от неща като: "иска ми се да вързвам панделки", или друго подобно - и за мен лично това не е нещо опасно, лошо, или осъдително. Каквото и да е бебето накрая - щом е живо и здраво - всички са щастливи и доволни и толкова. Какъв е полът - за никого няма значение реално, независимо какво си е мислел преди човечето да се роди ;)
Аз например исках живо и здраво дете и нямах никакви съмнения, че ще го обичам все едно от какъв пол ще е. Все пак, ако някой ме беше питал и можех аз да реша - щях да искам момиче. И знам идеално защо бих искала. Защото - аз имам прекрасна връзка с майка ми, защото по-голямата част от съзнателния си живот прекарахме двете, минали сме през много неща и хубави и лоши... Сега, на 31 си давам още по-ясна сметка колко е хубаво, че имаме тази връзка и отношения, давам си сметка, че ги имаме "от лошо" т.е. ако бяхме едно типично БГ-семейство - вероятно нямаше да са ни чааак такива близки и стабилни отношенията с майка ми. За много неща си давам сметка и защо ми се ще едно, или друго и защо няма гаранция, че би се получило същото, ако "копираме участниците". Като бъдеща майка - се чувствах много по-уверена, че знам как да възпитавам и да се отнасям с момиче и това някак ще ми се получи лесно, защото съм го видяла, преживяла... Но това е илюзия всъщност. Няма подобни гаранции. И за това си давах сметка. :lol:
Когато ми казаха, че чакам момче - първта ми реакция /наум разбира се/ беше: Егати, сега трябва да се разправям с пишка, те все имат проблеми, после пък няма да дава да го гушкам и изобщо ще ме метне на "тотален игнор" като се осъзнае и вземе да се прави на мъж... Аз как ще си говоря с него, как ще си бъдем близки, как ще се справя, това ще е много сложно, може и да не ми се получи... После ме налегна ужасно чувство за вина, че съм си помислила такива неща, вместо просто да се радвам, че детенце е в чудесна форма и се развива добре, ами съм се затръшкала сега пак за мене си - АЗ,АЗ,АЗ как ще се справя АЗ, какви "благинки" ще имам АЗ... :oops:

Три дни по-късно, пазарувах в несвяст бебешко оборудване с кеф и купувах просто за "моето бебе". Повече и през ум не ми мина някога, дали, какво, как. Той си беше мой и аз го обичах и това, че е ТОЙ, а не ТЯ - не ми беше никакъв проблем. Тогава не бях влязла още в 4-и месец и дори не го бях усещала. Когато се раздвижи в мен - е, наистина с пишка, без, с рогца, опашка, болен, здрав...никакво значение нямаше. Обичах го и го чаках с нетърпение да го гушна. Сега го гледам как спи и по повод на разговора тук - чудя се, че ми се е искало той да бъде момиче.  :lol: Даже не мога да си го представя, камо ли да ми се доще. Той е просто моето дете и от какъв пол е - ми е абсолютно все едно.
Когато ти се случи и на теб - и на теб ще ти е все едно. Само дано ти се случи скоро и без мъките на повечето момичета в този форум ти пожелавам  :D

П.П. Ваня, извинявай ако коментарът ми в твоята тема не е уместен. Просто споделям лични преживявания, надявайки се да са полезни за някого, не се опитвам да "консултирам" – нямам ценз за това.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Ноември 11, 2011, 10:22:56 am
здравейте Ваня ,честно да ви кажа в мен няма и грам завист за пениса на мъжа ,винаги съм искала да съм жена и никога не съм съжелявала за това .подобно твърдение направо ме изуми ! не съм сигурна,че вие изобщо сте разбрала всъщност за какво става въпрос ,явно аз не съм се изказала,или вие следвате протокола и не влагате индивидуален подход ,не знам .не мисля,че нещо от това ,което сте ми писала е вярно ,даже ми звучи агресивно ,сякаш сте ядосана,което ме навежда на въпроса-вие данеби да имате син ? :wink:

мисля,че няма смисъл да продължаваме разговора ,нищо положително няма да излезе



   Здравейте, sangrea! Много дълго се смях сама на ситуацията, която показва, че понякога Фройдовите идеи нямат положителното влияние върху психичното здраве на човек, както казах и по-горе. И за миг не съм си помисляла, че имате завист за пениса – опазил ме Господ от подобна неразумност! Само очертах традиционния психоаналитичен поглед върху Вашия проблем, който изумява не само Вас и мен, но и много други хора. Отвреме навреме ходя да проверявам при специалист дали възгледите ми са все още съответстващи на действителността, но още при първия си досег с Фройд, преди много години, знаех, че за него няма какво да проверявам.
   Моля Ви, забравете Фройд и прочетете отново втората част на писмото ми. Там 3-те основни неща са: 1) че имате негативно отношение не към самите момчета, а към отношението на околните към момчетата. Неодобрението към околните се пренася върху момчетата; 2) че проявявате същото дискриминативно отношение, от каквото се оплаквате  -  хората предпочитат момчета, но пък Вие предпочитате момичета – това е едно и също пристрастно отношение (Обвинявате ме, че имам син, сякаш това е грях, (макар в действителност да имам дъщеря, което споменавам лично за Вас).); 3) че проблемът произтича именно от съобразяването, съюзяването с това неправилно, според Вас, отношение.
   Т.е. – лошото, неправилното, несправедливото и т.н. според нас отношение не може да се „победи” пак със същото отношение с обратен знак, а с осъзнаването, признаването и най-важното – с практическото му спиране. Ако някой толерира момчетата на полов признак, това не означава ние да толерираме момичетата в отговор. А означава ние да не правим същото, от което се оплакваме. Точно защото осъзнаваме вредата от това.
   Mecinka, в интерес на истината, когато писах отговора си до sangrea, на няколко пъти мислих за Вашия случай, с който съм запозната. Той е много показателен за това как фамилният сценарий обърква самооценка, перспективи... въобще живота на дете, което дори не е подозирало в каква схемаго забъркват родителите му. И не е виновно. Мисля, че всеки от четящите ще Ви разбере. Ако решите да разкажете, аз ще се върна на този случай, който е абсолютно емблематичен.
    Jbrul, житейските примери и хубавите обяснения, които давате, ще са полезни на много хора, убедена съм. Всяко изказване, което е конструктивно и насочено към помощ, е ОК. Тази тема е на всички и всеки може да си пише.
    Във връзка с това бих помолила някой да ме отмени в задължението, което смятам, че имам към sangrea – да дам примери на дискриминация с обратен знак - как,  когато човек е травмиран или недоволен от фаворизирането на мъжкия пол, толерира женския.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: mecinka в Ноември 11, 2011, 11:38:22 am
 :bighug: :flower: благодаря за отговора,  :( съзнавам, че трябва да се излезне от тази "фамилна обремененост" и да не се отвръща по този начин... явно ще ми трябва време, а аз го имам  :) за щастие мисля по този въпрос от години и още нямам дете, което да тормозя,  :lol: сигурно като опре ножа в кокала ще е същинското решаване  :( емблематичен е сигурно случаят дето ти разказах, опитите ми да разговарям с майка ми отидоха в груба посока  :( иначе за случая - майка ми "признаваше" само момчето си, в резултат на което го осакати психически...
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: magi_st в Ноември 11, 2011, 11:49:34 am
Искате примери за обратното, о аз имам дори много грозен пример.Наши близки роднини имат момиче и момче, момчето е по-голямото ако това има значение.Целия си съзнателен живто всичко се прави за момичето, абсолютно всичко.За нея има пари за всякакви глупости за момчето няма.Момчето и семейството му копуват апартамент, родителите нямат пари да помогнат, семейството на момичето копува и веднага им дадоха голяма сума.Гледането на децата по същия начин.Стигна се до там, че когато това момче вече голям  мъж със семейство и деца, почина майка му и баща му отидоха като гости на погребението, не помогнаха и с ден гледане на децата на момчето, а в същото време помагаха със същото на момичето.

За мен всяко едно подобно действие да предпочитеш дете заради пол е ужасно и грозно.Ние сме две сестри, много пъти са питали баща ми дали съжалява, че няма момче, а той винаги пита, Защо нали имам две здрави и умни деца, какво значение е пола?Виж майка и до ден днешен мечтае за момче, не знам защо но ми обяснява, че момчето по-щяло да я обича от нас?!Аз това не мога да го разбера, но да си мечтае ето има внук сега ще го видим и той какъв келеш ще порасне.

За мен лично пола е без значение, но винаги вътрешно съм искала първото да е момче, а второто момиче, защото аз винаги съм си мечтала за батко, който да ме защитава.Но сега хич не ми пука вече просто искам да забременея.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Jbrul в Ноември 11, 2011, 15:30:51 pm
3-те основни неща са: 1) че имате негативно отношение не към самите момчета, а към отношението на околните към момчетата. Неодобрението към околните се пренася върху момчетата; 2) че проявявате същото дискриминативно отношение, от каквото се оплаквате  -  хората предпочитат момчета, но пък Вие предпочитате момичета – това е едно и също пристрастно отношение (Обвинявате ме, че имам син, сякаш това е грях, (макар в действителност да имам дъщеря, което споменавам лично за Вас).); 3) че проблемът произтича именно от съобразяването, съюзяването с това неправилно, според Вас, отношение.
Т.е. – лошото, неправилното, несправедливото и т.н. според нас отношение не може да се „победи” пак със същото отношение с обратен знак, а с осъзнаването, признаването и най-важното – с практическото му спиране. Ако някой толерира момчетата на полов признак, това не означава ние да толерираме момичетата в отговор. А означава ние да не правим същото, от което се оплакваме. Точно защото осъзнаваме вредата от това.

 
Във връзка с това бих помолила някой да ме отмени в задължението, което смятам, че имам към sangrea – да дам примери на дискриминация с обратен знак - как,  когато човек е травмиран или недоволен от фаворизирането на мъжкия пол, толерира женския.


magi_st, мисля че Ваня Савова говори за "примери на дискриминация с обратен знак" - не буквално. Т.е. да се даде пример, как вместо момичето в едно семейство, може да бъде дикриминирано момчето по признак "пол". За мен лично - няма значение от какъв пол конкретно е детето подложено на подобно отношение, по-важни са причините, които провокират родителите, или негови роднини да проявяват подобно нередно отношение. Тези прични могат да бъдат полът на детето конкретно, могат да бъдат и много други, могат да бъдат и "в комбинация", но...да не раздуваме темата на този етап поне.

Ще се опитам да дам хипотетичен пример със себе си, че най-лесно. Аз, като "жертва" на подобна "полова дискриминация" в семейството си като дете - се дразня от фаворизацията на момчетата, като цяло, тьй като съм я изпитала на гърба си в качеството си на момиче. Това е несправедливо, яд ме е, обидно ми е и пр.
Сега в качеството си на зрял човек и вече майка - съвсем условно имам два варианта за реакция спрямо сина си, по повод моите лични преживелици и настройки по темата "фаворизация на момченцата, само защото са момченца". Казвам условно два, защото единият - реално за мен никога не е съществувал, а именно този, в който "аз си изкарвам върху моето дете натрупаните негативи по въпроса, понеже то било момче". Или вариация на това поведение, ако сега родя и момиче - да започна да фаворизирам него, за сметка на сина ми, опитвайки се така да "компенсирам несправедливостта", която аз съм изживяла, или просто принципно ме дразни, че тя съществува.
Предполагам е ясно, че ако тръгна да се държа по гореописаните начини - ще нанеса щети на децата и семейството си, ще реплицирам един свой проблем от детството, ще го задълбоча и за капак - ще го натреса на децата си, които нямат никаква вина за глупостите причинени на майка им от други хора някога си.


Та в качеството си на зрял и мисля си разумен човек - аз просто съм го "преживяла и надживяла" случая. Приемаш някои факти и обстоятелства и това, че са се случили някога, не можеш да "ремонтираш миналото" и е глупаво да опитваш. Особено воден от някакви отмъстителни подбуди и криво разбрано чувство за справедливост, макар и гневът ти по някакъв въпрос да си е съвсем основателен. Основателността сама по себе си - не е извинение и причина да се държим неадекватно и да не се опитаме да си преодолеем проблемите, а да ги използваме като извинение за нередно поведение в бъдеще. Щом дадени практики - не ги харесваш и ги намираш за неправилни и вредни - просто ти не правиш така. Най-глупаво е цял живот да се изживяваш като жертва на нещо, защото в действителност - наистина ставаш жертва на въпросното. Ако го "прескочиш" и "махнеш с ръка" - вече си победил в случая, започнеш ли да задълбаваш - жертва си цял живот и най-лошото е, че създаваш нови жертви на същата практика, от която си пострадал самия ти. По подобие на насилниците, които са били насилвани като деца, или са били свидетели на насилие и като зрели хора - правят същото, вместо да търсят помощ и да преодолеят проблема си.

Лично мнение разбира се. Може и да има други, по-добри начини за справяне в такава ситуация, моят беше "самоделка"  :lol: Било каквото било, аз не правя така, няма да правя, нито ще допусна някой да го прави спрямо децата ми. Ако пък не мога да ги защитя пряко от подобно отношение - мога да го направя по друг начин. Като ги възпитавам и им внуша сигурност, увереност, че те са безценни сами по себе си, независимо по какво си приличат и се различават и това, че някойу друг глупаво и елементарно ги "дели, фаворизира, или пренебрегва" - за тях просто няма значение като хора. Едно обичано дете, с добро самочувствие - много по-лесно би минало през подобно отношение и то не би оставило негативен отпечатък у него като възрастен човек вече. Даже може да му бъде полезно като пример: "ето така не се прави и не трябва да се прави". В живота, "успешното поведение" е това, при което и от лошите случки - успяваш да си извлечеш нещо полезно и добро, а не "да им се предадеш" и цял живот да страдаш от тях. Лично аз - мразя да се чувствам жертва на когото и каквото и да било, може би е и до характер. Когато емоциите ми в случаи, които са ме наранили тръгнат да взимат връх - "свалям се на земята" опитвайки се да подходя рационално и обикновено ми се получава.

Ето и дете имам вече и когато имах проблем със забременяването - така направих. Излях си емоциите в една тема тук и после "с бодра крачка", започнах да решавам проблема си с рационални действия, без тръшкане, сълзи и тюхкане. Това ми помогна много на мен лично, помагало ми е и в много други ситуации.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: magi_st в Ноември 11, 2011, 16:06:57 pm
Ами Jbrul, точно по пол те дескриминираха момчето, а не по любимост, така да се каже.Защото момичето било крехко, не можело да се справи само и т.н. до последно то беше фаворизирано заради пола си.Както и да е не съм добра в обясненията камо ли писмените.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Jbrul в Ноември 11, 2011, 16:14:26 pm
Напротив - добра си в обясненията и примерът ти беше съвсем точен и конкретен. :D Аз не се изразих добре, че визирам повече решенията на въпроса и евентуалните грешни реакции, ако си бил жертва на подобно отношение. :)
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: mecinka в Ноември 11, 2011, 16:31:55 pm
примери могат да се дадат много, важното е всеки с такава фамилна обремененост първо да признае, че има проблем и да си отговори на 2 въпроса - защо (защо е гневен, защо не понася такова отношение, защо не е съгласен...) и как (как да го преодолее, как да го избегне...). имам познати, които "виждат" проблема в други семейства, а в собственото не  :?
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Smaraidi в Ноември 12, 2011, 14:56:11 pm
Винаги съм искала момичета. Като вече най-после бременна майка ми каза дано да било момиче да ми помага :D. Ако е момче нямало кой една вода да ми донесе, като съм стара. Това последното е от собствен поглед на мъжете около нея. Е, да, ама не. Ооо, да ви кажа като имаше проблеми през бременността само исках да е жив и здрав и 1 000 момчета бях съгласна да имам.
Отделно смятам да го възпитам мъжа и да помага в почистване, простиране, готвене, носене на вода на болната му майка. Пък баща му да си го учи на "мъжките" работи.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: джиджи в Ноември 12, 2011, 15:36:43 pm
Смарайди, като гледам нацупените физиономии и разголените тела на млади девойки, разчекнати на всички посоки, публикувани навсякъде в интернет пространството, представям си как помагат на майките си  :lol: :lol: :lol:
Глупаво е да си правиш такива сметки, особено когато не зависи от теб какво дете ще заченеш...и дали въобще ще можеш да го заченеш, да го родиш, па и да го отгледаш да стане голямо та да ти носи вода :)
Аз пък да ви кажа честно, не че имам кой знае какви предпочитания, но искрено се плаша ако някой ден живот и здраве ми се роди девойка :) Как ще я възпитам така, че един ден да не я видя в положението което описах най-напред... И ако случайно успея да я възпитам според някакви морални норми, които аз считам за нормални, дали няма в един момент да се окаже аутсайдер- смотлата, задръстенячката и т.н.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Smaraidi в Ноември 12, 2011, 19:28:30 pm
Чак пък глупаво  :o... не ми изглежда, джиджи. Всеки разбира майчинството според собствените си виждания.
Мен пък не ми се иска синът ми да е смотльо, мухльо, да го бият, преджобват и т.н.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: джиджи в Ноември 12, 2011, 19:53:27 pm
Чак пък глупаво  :o... не ми изглежда, джиджи. Всеки разбира майчинството според собствените си виждания.
Мен пък не ми се иска синът ми да е смотльо, мухльо, да го бият, преджобват и т.н.

А бе и на мен ми се иска синът ми да стане лекар, та като се разболея на стари години да ме лекува безплатно, ама....  :lol:
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: elle22 в Ноември 12, 2011, 20:01:35 pm
Около мен няма и грам полова дискриминация, във всяко семейство има по едно момче и по едно момиче  :D. Мъжете са домошари, обичат да готвят. Жените сме силни и на практика половете се размиват. Е, обичаме да се шегуваме едни с други по темата  :lol:.

Много си мечтаех за дъщеричка, но беше защото вече имах син  :D.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: mecinka в Ноември 12, 2011, 21:29:27 pm
8O каква дискусия стана - явно това е доста болна тема, като чета коментарите обаче ми става малко тъжно  :( - вижте само колко сме обременени, колко сме огорчени...  :) това е хубаво еле22, малко семейства биха се похвалили с липса на такава дискриминация.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Smaraidi в Ноември 14, 2011, 13:23:55 pm
Чак пък глупаво  :o... не ми изглежда, джиджи. Всеки разбира майчинството според собствените си виждания.
Мен пък не ми се иска синът ми да е смотльо, мухльо, да го бият, преджобват и т.н.

А бе и на мен ми се иска синът ми да стане лекар, та като се разболея на стари години да ме лекува безплатно, ама....  :lol:

Ама, какво?
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: джиджи в Ноември 14, 2011, 15:56:17 pm
Чак пък глупаво  :o... не ми изглежда, джиджи. Всеки разбира майчинството според собствените си виждания.
Мен пък не ми се иска синът ми да е смотльо, мухльо, да го бият, преджобват и т.н.

А бе и на мен ми се иска синът ми да стане лекар, та като се разболея на стари години да ме лекува безплатно, ама....  :lol:

Ама, какво?

Едва ли ще имаме еднакви желания с него.... :)
Лекар зорлен не се става. Патила съм си и от такива дето са по желание ;)
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: midge в Ноември 14, 2011, 16:34:08 pm
Младежа вчера си строи кула и провеждаме следния диалог:
- о, мамо страхотна кула
- не е кула, а е блок с балкони
- браво. ти си истински архитект
- не съм
- значи си строител
- не съм
- а какво си тогава
- кран съм, мамо

извинете за спама, но ме провокираха докторите и смотльовците... аз пък си имам кран

и при нас има леко толериране на брат ми, но това не ме е карало да искам момче или момиче. имам приятелка която е от семейство с две момичета и мнооого искаше момиче. в крайна сметка осинови момче и е безкрайно щастлива. след година чакане промени критерия за пол и остави на съдбата да реши. след месец и се обадиха за момче.
дали ще ни носят вода не е ясно от сега, но не мисля, че е до пол, а е по-скоро функция на възпитанието. дано да се справим добре.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: parsi в Ноември 14, 2011, 19:01:32 pm
след месец и се обадиха за момче.
дали ще ни носят вода не е ясно от сега, но не мисля, че е до пол, а е по-скоро функция на възпитанието. дано да се справим добре.
Да,в крайна сметка не ги раждаме за да ни носят вода. :lol:
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: джиджи в Ноември 14, 2011, 19:07:12 pm
след месец и се обадиха за момче.
дали ще ни носят вода не е ясно от сега, но не мисля, че е до пол, а е по-скоро функция на възпитанието. дано да се справим добре.
Да,в крайна сметка не ги раждаме за да ни носят вода. :lol:

Така е, ама всеки различно разбира майчинството ;)
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Smaraidi в Ноември 15, 2011, 14:25:22 pm
Подаването на вода символизира любовта на детето към любимите хора. Ще се постарая да ми донесат вода!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: джиджи в Ноември 15, 2011, 14:42:06 pm
Подаването на вода символизира любовта на детето към любимите хора. Ще се постарая да ми донесат вода!
Така е, Смарайди, тук съм съгласна с теб, всеки иска детето му да е възпитано така, но не съм съгласна, че това зависи от пола, а точно от възпитанието. Освен това има неща, които не винаги зависят от нас.... дори във възпитанието.

П.С: Ако се върнем към началото на спора, където се споменаваше, че само момичетата могат да ти носят вода на стари години, би трябвало да знаеш, че няма смисъл от старания след като си родила момче ;)

Смятам да приключа с темата. В началото го приемах на шега, но виждам че само аз съм така :)
Много спам натрупахме, моля за извиниение!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Smaraidi в Ноември 15, 2011, 15:05:28 pm
Простичко казано на майка ми мнението е такова поради личен опит. Отношението на баща й към родителите му и вече, и моят опит на отношението на брат й към техните родители. 
Нали знаете в Бг до неотдавна са се толерирали предимно момчетата, а й сега на много места е така.
Край от мен  :).
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: hope-love в Ноември 15, 2011, 15:14:10 pm
Момичета, май наистина много "спам" натрупахте в последните страници...
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: dino_vt в Ноември 22, 2011, 21:07:19 pm
Здравейте, г-жо Савова. Днес си правих кръвен тест за бременност, след първи опит инвитро по фонда. Отрицателен е. Мисля, че психически бях подготвена за такъв резултат, но се оказа че не съм. Объркана съм, знам че трябва да продължа напред, но съм обезверена... Много малко хора от близките ми знаеха за процедурата, и сега ги избягвам не искам да раговарям с тях и да ме съжеляват. Може би са ми нужни няколко дни, да приема нещата... Доктора ме посъветва отново да си подам документите към фонда дори веднага и аз се съгласих. Трябваше да изчакаме няколко минути. Чаках, чаках, чаках... и си тръгнах. Не исках никой да става свидетел на мъката ми...
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ledena_luna в Ноември 30, 2011, 04:59:56 am
Вместо да ги избягваш е по-добре да разкажеш на някого, колкото повече трупащ мъката в себе, си става по-зле. Не се затваряй в себе си, твоите приятели просто искат да ти помогнат с каквото могат, друг е въпроса че не си дават сметка какво точно изживяваш.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Декември 02, 2011, 14:26:52 pm
   Здравейте, искам да затворя мислено темата за мъжкия пол временно, тъй като нямам отзвук от sangrеa и така обсъждането няма посока. Ако има конкретен проблем – ОК, но дотогава просто няма смисъл. Резултатите са очевидни: почти няма изказване, в което някой да не се споделя, че е бил жертва на полова дискриминация или да не предпочита мъжкия пол. Няма пряка корелация между двете - тези, които споделят, че са ги пренебрегвали заради момче да споделят, че самите те предпочитат момче, но какво предпочитат жените тук и сега е очевидно. Колкото и малка да е извадката, тя потвърждава личния ми опит в работата – като цяло, жените искат да "имат" момчета. Това, пак казвам, не личи така явно в популацията на хора с репродуктивни проблеми, но тя по нищо не се различава от тази на естествено забременяващите. Дори опитът да дадем примери за толериране на момичета по пол бе неуспешен. Вероятно защото са малко. С това как да убедя sangrеa, че на „несправедливостта” не трябва да се отговаря с личен пример, защото се превръщаме в това, от което се плашим? Оставям без коментар. Благодаря още веднъж на Jbrul за помощта.
   Продължавам по същество.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Декември 02, 2011, 22:56:20 pm
Здравейте. Имам нужда от помощ и съвет, свързан с отношенията с дъщеря ми. Тя е на 5 години и напоследък проявява агресия вкъщи, само срещу нас с баща й. В друга среда е тиха, свита, кротка и усмихната, а вкъщи се държи безобразно. Доскоро се държеше лошо най-вече с баща си, а сега и към мен. Удря, крещи. При нея имаше известно закъснение в развитието по неустановени причини, но по-късно прохождане, по-късно проговаряне и т.н. Разбирам, че нейната неувереност или по-скоро чувството, че няма общ език с децата на нейната възраст (доскоро), е предпоставка за натрупване на някакъв вътрешен гняв, но и ние трябва да оцелеем все пак. Винаги е била невероятно упорита, взискателна, изискваща всичко да става по нейния начин. Абсолютен диктатор вкъщи и най-чаровното, сладко и усмихнато дете навън. Вероятно вижда отношенията между децата в градината -как се решават нещата с викове, юмруци и т.н. и го пренася вкъщи, в средата, в която се чувства уверена и спокойна, но става вече нетърпимо. Не помагат нито наказанията, нито поощренията на доброто поведение. Моля ако можете да ми кажете какво бихме могли да предприемем, за да се справим с тази агресия. Вече говори много и общува и много повече с всички, но проблемът вкъщи остава. Не съм срещала досега дете с такава воля, като нейната. Признавам си, че не мога да се справя с нея. Знам, че трябва с добро, опитвам се да обяснявам, но когато си е наумила нещо, няма сила, която да я накара да си промени решението, ако сама вътрешно не е убедена в това. Не можеш просто да я залъжеш с нещо. Изчела съм много книги свързани с детската психоанализа, но нейният характер е уникален. Умна, чувствителна е, може да бъде най-чаровното дете ако пожелае, но всяка емоция при нея е взривоопасна, ако не се вмества в представите й. Преди време се консултирах с психолог, според който това, че давала израз на емоциите си, е много добре и би било по-притеснително, ако не е така. Съгласна съм, че за нея е добре, но и ние трябва да оцелеем покрай нейните емоции. Ще Ви бъда благодарна за всяка насока и за всеки съвет.   


Здравейте, meshko106!
   Съгласна съм с колегата, че всеки трябва да изразява чувствата си, защото в противен случай те не се преработват, но проблемът тук не е в израза на чувствата, а в самите чувства. Никой не иска детето да подтиска емоциите си в името на мира, нали? Затова трябва да се подходи „Защо детето има такива чувства?”, а не „По какъв начин изразява тези чувства?” Т.е. – изхождаме от причината, а не от следствието.
    И трите евентуални причини – за леко забавеното развитие, за имитацията на децата в детската градина и за волята й – за мен са незадоволителни по различни причини. Освен това, и при трите има примери на деца в такива ситуации – които проговарят и прохождат по-късно, които ходят на детска градина и които имат силна воля – но не променят поведението си по този начин. Не в тези причини се крие разковничето. За първата съм с особено мнение – тя би могла да бъде спомагащ фактор, но не и основна причина. Ако е само тя, то агресивното и налагащо се поведение на дъщеря Ви вече би трябвало да е отшумяло.
   Причината трябва да търсим в семейството. Неведнъж е ставало дума, че членовете на една фамилия реагират на принципа на скачените съдове. Това означава, че дадено типово поведение на един член от семейството автоматично предизвиква друго типово поведение на друг член. В терапевтичен план – че дадена промяна на поведението предизвиква друга промяна в друг член. (Следователно – има надежда.) Това важи с особена сила за децата. Те са отражение на родителските отношения. Но не на огледален приницип – например, родителите се карат – детето става агресивно. То дори най-често се затваря в себе си и губи естетвеното си умение да изразява чувствата си. Децата се променят не на принципа на отражението, а на принципа на продължението: дадена родителска схема бива довършвана, продължавана от детето. Например: те са студени един към друг - детето се опитва да ги скара. Детето пише логичното продължение на сценария, което родителите не са в състояние да съградят, но чиито основи полагат. И виждайки едно неадекватно детско поведение, веднага можем да съзрем дисфункционалните родителски модели.
    Тук по никакъв начин не мога да се задълбоча, защото не познавам отношенията във Вашето семейство. Губи ми се най-важната информация. Всеки средностатистически терапевт, дори и да не е фамилен, би трябвало да се насочи към Вашите семейни  отношения. С което не казвам, че те са дисфункционални, а че някакви техни особености влияят на детето Ви. Възможно е наглед стабилни отношения на доверие да са свързани с нездраво детско поведение, защото детето е лакмус за пробиви в доверието.
    След като Ви казах в каква посока мисля, че е редно да търсите, стеснявам още повече периметъра - доверието. По принцип здравите, „добри”  :) деца имат стабилно изградено базисно доверие. Базисното доверие представлява „доверие към света”, сигурност в действителността и е много, много важна основа за стабилен идентитет и психическо здраве по-нататък. Формира се в кърмаческа възраст чрез отношенията с майката. После кръгът се разширява и доверието се прехвърля и към други обекти. Всичко това е възможно най-просто казано. За да задълбоча идеята, че някъде нещо с доверието в семейството вероятно не е наред.
    С това не Ви помагам да разрешите проблема, а да го формулирате. Формулировката  обаче е половината от решението му. Възможностите (информацията, която имам) е дотук. Надявам се все пак да съм Ви полезна. Поздрави!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Декември 25, 2011, 22:23:23 pm
Здравейте, г-жо Савова. Днес си правих кръвен тест за бременност, след първи опит инвитро по фонда. Отрицателен е. Мисля, че психически бях подготвена за такъв резултат, но се оказа че не съм. Объркана съм, знам че трябва да продължа напред, но съм обезверена... Много малко хора от близките ми знаеха за процедурата, и сега ги избягвам не искам да раговарям с тях и да ме съжеляват. Може би са ми нужни няколко дни, да приема нещата... Доктора ме посъветва отново да си подам документите към фонда дори веднага и аз се съгласих. Трябваше да изчакаме няколко минути. Чаках, чаках, чаках... и си тръгнах. Не исках никой да става свидетел на мъката ми...


Здравейте, dino_vt!
    Честито Рождество! Днес е най-добрият ден, в който да се обърна към Вас.
    Разбира се, Ledena_luna, както винаги е права :) - опитвайте се да казвате на близките си за нещата, от които се страхувате, които Ви тревожат и които очаквате – добри или лоши. Притесненито, че другите хора стават „свидетели” е напразно – те така или иначе знаят, но вместо да изразят добрите си чувства, (не съжаление), се притесняват от Вашата реакция и също се затварят в своите колебания и страхове. Опитайте да признаете честно пред себе си и пред някой близък нещата, които Ви вълнуват, така е по-лесно. Близкият човек обикновено е единственото, което имаме, не е нужно да го отблъсквате, той Ви обича и иска да Ви помогне. Той е с Вас.
    Отлично познавам чувството на празнота, което ме е обземало по това време на годината. Неминуемо Вие ще имате такива настроения, но те са плод именно на това затваряне в себе си, за което ми говорите. То минава. Надеждата, която остава, за да Ви крепи и в следващата година обаче, е заради това:
***
     Пътят, по който вървим, е дълъг. Той е прастара, библейска история. Не сме първите, не сме и последните. Ние сме едни от многото. Този път е утъпкан. Има много, много хора, които мислят за Вас и Ви обичат – някои умеят да го показват, други – не. Показването нищо не значи обаче. Не бива да им се сърдите, те Ви обичат. Има и други – непознати – които се сещат отвреме навреме за Вас и Вашата болка, а щом е така – и те Ви обичат. Има и трети – които не знаят за нея. Те не са длъжни да знаят, те носят  своите собствени кръстове, за които Вие не знаете. Така че сте квит със света. В момента нямате дете, но утре няма да имате друго. В момента много хора имат деца, но нямат това, което може би днес Вие имате, най-ценното – любовта. Светът е в равновесие, не го насилвайте, той знае как, кога, защо.
      Единственото, което остава в слачаи, в които „как, кога, защо” не зависи от Вас, е да вярвате. Наистина няма жена, която много да иска дете и да няма – все това повтарям  :D. В края на краищата Вие ще имете дете, това е сигурно. Тогава за какво да вярвате ли? За другите. Защото многобройните жени със същата съдба също мислят, че са сами. А не са. Някой някъде мисли за всяка, но тя не го знае. Кажете на някоя, че й желаете с цялото си сърце да има дете. После някоя ще отправи същата молитва и за Вас. А когато имате дете, няма да знаете на кого точно да благодарите, защото не знаете кой е отправял безсмъртните мисли на вярата, надеждата и любовта към Вас. Тогава няма да има значение, защото вече ще знаете, че светът е кръговрат и всичко се връща. Няма смисъл да чакате, направете това, от което сега се нуждаете самата Вие, за някой друг. Дайте надежда, ако Вие я нямате!
      Заради Вас днес се замислих за създателите на ин витро метода - сър Робърт Едуардс и Патрик Стептоу, наложили го при огромна обществена съпротива. Нима те са познавали Вас или мен? Но ние им благодарим, защото Рождеството в нашите домове нямаше и няма да се случи без тях. Какво остава на нас? Да се радваме, че живеем в това време, на това място. Отрицателният тест е време за размисъл, време за събиране на сили за най-хубавото, което предстои. И докато го чакате – да помислите за другите, пределно затворени в собствената си болка. Която може да не е толкова голяма - ако просто кажете две думи. Живейте сега! Честито Рождество Христово!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Януари 21, 2012, 09:54:17 am
   Здравейте, момичета! Получих ЛС със следното съдържание, но по молба на потребителя запазвам анонимността му:
"Здравей Ваня!
Моля за съвет. Позната на мой приятел (по-точно дъщеря й) е загазила с наркотици. Момичето е на 21, синтетика и амфети ползва.
Търсим лекар, психлог и препоръки за лечение.
не пускам във форума нарочно, не искам да излизам с ника си, за да не се окаже, че е момиче на пишещо тук момиче.
Ако прецениш, пусни ми поста някъде, ще е полезно да развием такава дискусия. Всеки от нас се е сблъсквал с наркотици или пострадал от тях.
Поздрави!"
    Разбирам това като молба за съвети по-скоро към вас, отколкото към мен, защото мисля, че момичето търси споделен личен опит, а не единично професионално мнение. Надявам се да сме й полезни, темата е отворена:) Поздрави!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: elle22 в Януари 21, 2012, 18:56:43 pm
От скоро със съпруга ми обсъждаме как и кога да започнем разговор на тази тема със сина ни, който е на 8. Повярвайте, това е най-  големият страх, който изпитвам.

Ако сметнете за нужно, може да отворим отделна тема.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Тара в Януари 21, 2012, 20:37:25 pm
Аз като страничен наблюдател на такъв случай само мога да кажа, че нищо и никой доктор не може да спре зависим ако той сам не пожелае.
И колкото и да ни е трудно да възприемем негативите, които носи зависимия за себе си и околните, не бива да го оставяме социално изолиран.

 На работата на мъжът ми одисеите със  зависимо момче продължиха 5-6 години.
Като му свършеше заплата, започваше със заемите от колеги, после пристъпваше към личните им вещи - пари, нови дрехи, обувки, часовници и т.н.
Крадеше скъпи работни инструменти и ги пласираше за доза.
За покъщнината на родителите му се отнася същото.
Оставяше си работата и в работно време се затваряше в толетните и после вече негоден за нищо. Не идваше въобще на работа като се случи да е много надрусан.

Като се прибереше мъжа ми преджобен за кой ли път /а се случвало в един и същи ден да му иска пари на заем, мъжът ми му дава, и после го преджобва още един път/, аз ядосана съм го питала защо не го изгонят, защо го покриват и му вършат работата?!

В отговор с типичното си великодушие мъжа ми казваше - "знаеш ли  на колко много хора  не им е там мястото и ако вземем да го отлюспим той няма да се оправи, ще затъне още повече, сега поне има заплата за харчене и после от нас ще си взема и ще преживява"
Аз гледах на тези обяснения 8O, по-късно го разбрах какъв смисъл влага.

През тези 5-6 години се налагаше да го освобождават от работа с месеци и после пак го вземаха. И всичко продължаваше по старому, уговорки и обещания, уж проблясъци....
Ходене в комуна в чужбина, и след месец всичко отначало. После по някое време умори баща си /човека си отиде от притеснение/.

Пак го изпратиха в комуна в чужбина, върна се, взеха го пак на работа :)
Аз все питам "започна ли?", мъжът ми вика с равен тон "вече си е добре".
Минаха се около 6 месеца. Беше есен  и си търсех обущар да ми смени капачката на ходилото на три чифта почти неносени ботуши. Един ден мъжът ми вика "утре приготви ботушите М. ще ги оправи, има материали останали от баща му."
Аз скочих, викам си тоя моят от наивност оглупя, запънах се, той ми вика "не може, трябва да му се покаже доверие, в най-лошия случай ще останеш без ботуши".
След три дни ботушките се върнаха при мен :), много добре подковани :) Викам  "ей, да вземеш да го почерпиш", мъжа ми вика предложих му, но ми отговори - "колко пъти всички сте ми давали и аз съм ви крал, добре че не ми пазите сметките".

Вече минаха почти две години и този убавец /като изязал от картина е и така ме беше яд как може да си причинява всичко това/ взе че се вразуми и булка си намери :)

голямо отклонение му дръпнах :), но за себе си  с този  случай разбрах, че не е лесно, искат се много усилия и търпение  от всички.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Февруари 19, 2012, 17:02:08 pm
Мястото на психолога в клиниката/болницата по асистирана репродукция
(Медицина vs. психология)

     Това е първият ми социален текст и като такъв, засяга и лекарската общност. Продиктуван е от 7-годишни наблюдения в областта, но е вдъхновен от дочута скоро по ТВ реплика, че в ситуация на трансфер ролята на психолога е да успокои пациентката.
     Е, не е вярно. Тази роля се полага на клиничния социален работник. Той е човекът, който работи с тревожността (и страхове) преди, по време и след медицинските манипулации. Добре е той да е квалифициран в сугестивен или телесно-ориентиран метод, но е важно и самият той да е с преобладаващо флегматични конституенти на темперамента .
      Втората му важна функция е да осъществява вътрешната комуникация между пациентите и медицнския екип на оперативно, действено ниво . Тук той работи изключително тясно с лекари и акушерки, дава обратна връзка, съветва и изпълнява инструкции. Знаем, че напрежението в пациентите често се проявява в социално неприемливи реакции. Подчертавам, реакции. Т.е. – избухването не идва от нищото.
      Третата му функция е да подпомага комуникацията между пациентите, които, особено в чакалните, обменят страхове, подхранващи и възбуждащи всички тревожни и депресивни процеси, независимо в колко латентна фаза те са в момента. Неслучайно едно от най-честите оплаквания от страна на пациентите е за „натоварване” и „обременяване” при принудителни контакти с други пациенти. Механизмът на идентификация е един от най-мощно работещите при хора с репродуктивни проблеми и самото случайно възприемане на иформация за чужд брой яйцеклетки, видове лекарства и пр. влияе изключително негативно върху доверието в процедурата и чувството за вина.
     Дотук – на организационно ниво. Четвъртата му и според мен, най-важна роля, е на процесно ниво: улавя симптоматика, нуждаеща се от психологическа помощ. Тъй като той е човекът, работещ ежеминутно с чувствата на хората в непредсазуеми ситуациии на обрат, той трябва да схване по-големия проблем, да изгради доверие с пациента и да кооперира в процеса на психологически консултации или терапия, в зависимост от нуждите. Неслучйно, едно от също често срещаните оплаквания е за чувство за „конвейерност”, за отношение като към бройка, част от фабрично производство. Не, думите ми не са пресилени, това е едно от най-негативните масови усещания в клиниките, по думите на пациенти.
     Виждаме, че ролята на този човек е ключова, защото той построява всички комуникационни канали в терапевтичния процес. В клиниките обаче се подценява ролята на този специалист с идеята, че по-дружелюбна акушерка върши същата работа. Т.е. –  всичко казано дотук се заменя от думата „дружелюбност”. Следователно, всички трябва да са дружелюбни, защото те се сменят.
***
     Работата на клиничния социален работник има много общо с психологията, но тя не е същинската психологическа работа. Психологическата работа се разделя на две: терапевтична (върши се от обучен в дадено направление психотерапевт) и консултативна. Терапевтът работи колкото е необходимо с пациента или двойката, т.е. – може и дългосрочно. Психологът консултира. Консултацията е най-често срещаната и предпочитана форма на психологическа помощ, защото е краткосрочен метод (8-12 срещи). Консултирането цели: 1)формулировка на проблема (често те са много, но трябва да се извадят решаващите и често заявката на пациента не съответства на действителността), 2) преосмисляне на този неклиничен, а специфичен проблем, приеман като криза, 3) действия по разрешаването му. При клинични или сложни проблеми тази схема се прехвърля в психотерапията, която действа със съответните си методи.
     Излишно е да казвам, че тези двамата трябва да са много емпатични, сензитивни, креативни, харизматични и работоспособни, извън всичките им професионалните качества в областта на репродуктивната психология. Те работят по същностна промяна на, често, базови нагласи и генерират дълбоки и трайни промени в човека. Това е изключително интелектуално и емоционално натоварваща работа, която, няма да го чуете отникъде, понякога е по-тежка от лекарската по две прични: 1) Лекарите съзнателно подкрепят своите защитни механизми на изтласкване, изместване, подтискане, отричане, но най-вече- на зрелите защити: компенсация, интелектуализация, хумор, сублимация; а и, все пак, те, колкото и психологически да подхождат, целят медицински резултати. 2) Психолозите масово не работят под супервизия, т.е. – тях „никой не ги чисти”. Ако лекарят преработва психичните конфликти и травми чрез изместващи защити, психологът няма как да се „измести” от сърцевината на работата с травмата, освен чрез лична терапия и супервизия.
     Оттук нататък тези три професионални направления е логично да имат хоризонтално разпределение на ресорите: стерилитет, бременост, патология на бременността, раждане и др. (Раждането е една огромна тема, която просто не искам да започвам сега. В психологически план – бременната след безплодие не е като естествено забременялата от раз, а раждането в повечето болници – и в единия, и в другия случай - често крие своите тънки варварски моменти.)
     Т.е. – вижда се, че психологът не е нито оплаквачка, нито кошче за душевни отпадъци, нито успокоително хапче (хайде, таблетка :wink:).
***
     Всеки ще се съгласи, че безплодието е не само медицинска диагноза, а комплексно страдание на личността на биологично, психично и социално ниво. Липсата на комплексен подход в лечението му довежда до усещането за болестност и маргиналност у пациентите. То води до вътрешно възприятие за „себе си” на разделени душа и тяло, следователно – до дълбока откъснатост от медицинския процес, оттам – на недоверие, чувство на слабост и неконтролируемост.
      В крайна сметка, целта на всяка една клиника е двойката да си тръгне здрава и щастлива оттам, преживяла една екзистенциална криза. Това невинаги се случва заради битуващия мит, че с раждането всичко се оправя (отново войнстващ физикализъм). За съжаление, раждането на дете понякога не разрешава старите конфликти и травми, а ги актуализира - непреработените чувства по време на лечение от безплодие се превръщат във фиксации върху травми, патологични привързаности между майка и дете, в обратното: емоционална студенина, в ерозирали семейни взаимоотношения. По темата за психологическия контакт между майка и дете след АРТ също не се говори, защото, ако се заговори, ще трябва да се изрече целта на психологическата работа там - връщане към процеса на лечение и несвършена психологическа работа тогава, когото й е било времето.
      Откъде произтича сегашното положение? Това е проблем в световен мащаб, особено в държавните болници, не само в България, но тук той много ясно си личи, имайки предвид бързото развитие на репродуктивната медицина и високите й стандарти на работа.
      На първо място: от неразбирането на начина, по който трябва да се върши психологическата работа, т.е. – на естеството й. Не се съмнявам, че повечето лекари рабират необходимостта от подобен комплексен подход и оценяват ползата от психологическата работа, но част от тях вероятно не се интересуват от същността и целите й, което изначално поставя психолозите в маргинална позиция.
     На второ място: от голямата безкритичност към професионалните и лични качества на психолозите. (Няма как да си критичен към нещо, за което нямаш критерий, нали?) Ако лекарите се избират по образование, професионализъм, трайни интереси и постижения и т.н., това съвсем не се отнася до психолозите. Може би заради гореспоменатата подмяна на идеята за абсолютно специфични и тесни умения в областта на психологията с идеята за любезната и усмихната акушерка.
     На трето място: психологическият проблем бива „прехвърлян” на психолозите, независимо дали работещи в клиника или извън нея, с идеята за изключване от целия терапевтичен процес, а не за вклюването му в процеса чрез разрешаване.
     Разбира се, лекарите не са длъжни да знаят всички тези неща, но пък и няма кой да им ги каже. Затова, като пациент и психолог, работещ в извънболничната помощ, мога да си позволя да кажа какви пропуски постоянно се опитвам да запълвам в контакта си с техните пациенти.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Sns в Март 08, 2012, 22:12:58 pm
Здравейте г-жо Савова.
Ето моята история:
Няколко години стерилитет. Минах през всичко, през което повечето момичета минават, борейки се със стерилитета - лапароскопия,куп изследвания,опити инвитро, разочарования и т.н. След 5-я опит забременях и родих прекрасно детенце. През цялото това време майка ми беше до мен.
Година по късно забременях по естествен път. Бяхме много щастливи, но за нещастие бременността ми приключи в края на третия месец. Бебетата бяха еднояйчни близнаци и това е била причината за миседа.
Преживях много трудно аборта и физически и психически. 2 месеца след аборта кървях постоянно, ходих на доктор и макар че ме убеждаваха, че всичко е наред, аз не спирах да се тревожа.
В същото време братовчедка ми забременя и майка ми започна да и урежда майчинството. Помолих я така да го направи, че аз да нямам достъп до документите и, тъй като това ме разстройва и ми напомня за аборта и какво можеше да бъде ако бременността ми беше протекла нормално до края./с братовчедка ми трябваше да раждаме почти по едно и също време/ В първия момент тя нямаше нищо против, но в последствие се оказа, че много съм "си позволявала" и нямам право на тази молба. Предложи ми да ми търси психеатър, виждайки че трудно преживявам аборта, при положение, че се занимавеше с проблемите на кой ли не.
Много се засегнах и месеци наред не контактувах нито с нея, нито с баща ми. Беше ми много мъчно. Затворих се вкъщи и плачех. Намерих начин да се развличам и да не мисля за това. Скоро тя потърси контакт с мен, половин година по-късно и от разговорите ни ми стана ясно, че тя изобщо не се чувства виновна. Виждайки, че няма да отстъпя ми се извини, но усещах ,че това е лицемерно. Проблемът е, че не мога да и простя това, което ми причини, тази голяма болка и разочарование и вече много време не мога да се справя с това. Продължавам да плача, загубих вяра в хората и вече не знам дали не откачам. Тя беше човека на когото много вярвах и споделях всичко свързано със стерилитета. Очевидно не съм се отърсила от преживяванията си покрай стерилитета.
Дайте ми съвет какво да правя и как да продължа напред. Ясно ми е, че нея не мога да променя.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: greenlady в Март 09, 2012, 15:04:37 pm
Здравейте, госпожо Савова!
Уча психология, но не мога да помогна на себе си. Винаги ли става така? Изключително ми е трудно, боли ме, мъчно ми е, бясна съм, а дори не мога да определя кое точно ме наранява най - много. Всеки ден си мисля, че е различно. Историята ми е малко объркана, та дано ме разберете.
Още от момента, в който със съпруга ми станахме така да се каже гаджета, решихме, че искаме дете. Къде на шега, къде на истина, но стартирахме опити. След 3-4 месеца нямаше резултат и посетих лекар. Пих хапчета за стимулиране на ову, все още твърде неориентирана в сферата на репродукцията. Резултат пак нямаше. Сгодихме се. Всички си мислеха, че го правим, защото съм бременна, тъй като бях едва на 19. А в днешно време малко момичета се женят толкова млади без да има "причина" за това. Мисля, че ме урочасаха. Всеки ден, всеки божи ден ме питаха дали съм бременна, в кой месец съм и т.н. А самият факт, че то не се получаваше ме дразнеше още повече.
Близките ми в началото не ме подкрепиха, цитирам думи на баба си "Побърза да се ожениш, поне с бебето не бързайте, малка си още". Когато видяха каква болка изживявам започнаха да се молят с мен. Но времето си минаваше лека полека, мина и сватбата, и медения месец, изкарах две години в университета, но бебе няма. След дълги пререкания със съпруга ми, започнах изследвания. Първо аз. Всички мислеха, че съм аз. Аз мислех, че е от мен. Хормони - наред, овулация има - на базисно ниво с мен всичко е ок. Предстои цветна снимка, но първо спермограма. Тука беше голяма борба. Мъжът ми не говори по темата. Когато аз започна се вбесява, обижда ме, нарича ме маниачка, параноичка, казва ми, че не съм "престаряла", "на колко още лекаря ще отидеш да ти кажат, че си здрава?" . Правел всичко само и само "да мирясам". Знам, че го е страх. Но той не говори с мен, нямам представа как би постъпил ако се окаже едно или друго. А аз всеки ден мисля, мисля, премислям, мисля за осиновяване, мисля за инвитро, мисля да се самоубия, мисля да избягам, мисля че изкупувам грехове, мисля си за думите на една баба "много обичаш деца - или много ще имаш, или хич няма да имаш". Постоянно мисля. Близките ми казват естествено "Успокой се и ще стане". НЕ ИСКАМ ДА СЕ УСПОКОЯ! "Бъди оптимист" - НА КАКВО ОТГОРЕ ДА БЪДА ОПТИМИСТ,КАТО ДОРИ ВЕДНЪЖ НЕ СЪМ ВИДЯЛА ДВЕ ЧЕРТИ иииии така... Боли... пиша стихове, нямам диагноза. Не съм много сигурна, кое точно ме вбесява - може би първо това, че нямам дори пари за изследвания, или може би неведението, въпроса "Щом като всичко ми е наред, защо по дяволите не се получава????" Когато се замисля за осиновяване, все пак обмислям всички опции - се питам дали ще го обикна, дали няма когато направи нещо лошо да казвам - "ами, да, като не му знаем гена", питам се ще мога ли да преживея липсата на приемственост. Колко много ще ме боли, когато то каже "Мамо, виж имам твоите очи", а те няма да са моите . . . Питам се дали няма да намразя съпруга си, ако се окаже, че е "безплоден" (любимата ми дума  :x) Питам се дали ако разбере, че има проблем, няма да се превърне в алкохолик, или пък да се обездуши, да се превърне в безгръбначно. Бясна съм, защото дори да поискам да осиновя - няма да ми разрешат, защото съм на 21 . . . Всички ми казват, че животът е пред мен и бла бла бла, но аз искам да имам дете сега, след 9 месеца, не след 5 години или 10. Животът ми е празен, пуст, безсмислен, безрадостен. Съпругът ми смята, че е редно да минат ПОНЕ още 2 години за да предприемем сериозни мерки. А дава ли си сметка на какво ме обрича?
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: hope-love в Март 12, 2012, 10:06:58 am
Господи, момиче, успокой се! Сигурна съм, че г-жа Савова ще ти даде подходящи съвети, но не мога да се въздържа като прочетох как се измъчваш. Как ти хрумват толкова лоши неща, които могат да се случат "ако". Например ако осиновеното дете сравнява очите си с твоите - защо не си помислиш, че подобно нещо може да бъде мило и да те зарадва. И помни - дори да родиш биологично дете очите му и всички други части от него пак няма да бъдат "твоите" и на съпруга ти, а ще си бъдат просто "НЕГОВИ" - на едно отделно същество, което трябва да се научиш да обичаш, независимо дали си го родила или господ го е изпратил при теб от другаде.  Повярвай ми, казвам ти го опит /що се отнася до любовта към и тази - идваща от осиновеното дете към родителите/. Но остави сега осиновяването. Толкова си млада, че ме боли като чета какви мисли ти минават през главата. Радвай се на живота, почакай още малко, за да не предизвикваш сблъсък със съпруга ти и да не го загубиш. Пък ако не стане бебето - мисли как да го убедиш да си направи спермограма. Без това изследване при него няма как да мине, ако проблемът не се разреши в следващите 1-2 години естествено.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: StefiZ в Март 12, 2012, 11:07:20 am
Съгласна съм с написаното от хоуп, само с последното не съм. Какво значи да чака 2г., ами тя е чакала вече две, да не си загуби съпруга, хайде моля, ти може да правиш всички изследвания, него ще го чакаш 4г. да реши една спермограма да направи. Брех, да му се не знае и крехкото същество, ама тя спермограмата много боли да знаеш :lol:
Това че си млада не значи че трябва да се измъчваш години наред докато станеш "стара" и тогава видиш ли да тръгнете по изследвания. Седни, поговори отново с него, нищо няма да му коства да направи спермограма. За мен това е чиста проба егоизъм, да ме прощаваш. Пак опираме до комплексарщината на масовия български мъж....
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: hope-love в Март 12, 2012, 11:25:23 am
Стеф, аз по принцип мисля като теб, но просто изходих от това, че момичето е съвсем младо и явно в момента имат нужда малко да се поуспокоят с партньора и. В мое "оправдание" ще кажа, че първо бях написала "няколко месеца". Пък после го редактирах - ей така, някак за нейно успокоение. Иначе си абсолютно права, че не трябва да се губи време, ама и да се притиска човек, който не е узрял да се прави нещо толкова важно. Нали ме разбираш. Тя си познава човека и по-добре може да прецени кога и как...Просто трябва да бъде по-спокойна, а не да бездейства, разбира се.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: StefiZ в Март 12, 2012, 11:43:34 am
О да, аз не казвам в никакъв случай да се кара с човек, но един разговор в който да му обясни, колко е важно това за нея, а не той да й обяснява колко е зле и прочие. Аз също бях на 24г. когато решихме, че искаме да ставаме родители, ами мъжа ми си направи пръв изследването. За мен това е показателно този човек колко държи на нея. Не ме съдете, не съм крайна, но двама души са заедно защото се обичат и УВАЖАВАТ. така че всички ние знаем в какво се изразява именно уважението, колкото и да ти обяснява един мъж, че те обича и да ти сваля звезди, с действията си доказва колко те уважава. А това да те обвинява за нещо такова, че си вманиачена и т.н., аз не разбирам и не приемам.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: hope-love в Март 12, 2012, 11:59:52 am
o.k., ние двете с теб се разбрахме :wink: Остава да се чуе тежката дума на специалиста как да се справи грийн с нейните терзания и психологически проблеми. Дано и помогне скоро, че ми стана много мъчно. Аз поне на тази възраст доста безметежно си живеех и не съм имала такива драматични преживявания тогава. Като изключим една дълга, несподелена любов, която малко ме поизтормози..., но като цяло на тази възраст не трябва ли по-ведро да се гледа на живота и на всички проблеми. Това ми е основната мисъл - да се помогне на това момиче да си върне усмивката и радостта, защото никога повече няма да бъде на тази възраст. А проблеми все ще има. 
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: sixsens в Март 12, 2012, 17:02:32 pm
В един момент ще намрази мъжа си, че заради нежеланието му да си направи една ....., тя с години страда, че няма дете. Всички знаем какъв психически товар е това. Има ли смисъл да търпи и да чака. Да, тя е на 21, но това не значи, че трябва да чака да стане на 30 и тогава да се затръшка.
Грийнлейди, говори с мъжа си сериозно и му обясни директно как стоят нещата. Докато се страхуваш да не го загубиш заради един нормален човешки разговор, той ще загуби теб...
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: цигу в Март 12, 2012, 20:12:57 pm
Грийнлейди, говори с мъжа си сериозно и му обясни директно как стоят нещата.

Точно така. И за да оспамим тотално темата на Ваня, препоръчвам ескалация:
Поискай помощ от симпатичната си свекърва - ако на синът й не му увира главата, майка му да го подритне ефективно. Ако е толкова стабилна, както тя сама заяви в онази другата тема, ще ти стане пръв съюзник. От свекито не думи, а дела... :D
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: greenlady в Март 14, 2012, 12:00:00 pm
Момичета, благодаря за отговорите, но докато чаках мнения, разбрах истината  :? Направихме спермограма... следобед мисля да пусна отделна тема, защото никъде из форума не срещнах такава диагноза. Изпитвам душевно спокойствие, че знам причината ... време беше. Сега вече съпругът ми е готов на всичко... За да не спамя, очаквам по - късно мнения в другата тема, моля ви, нещата не са никак обещаващи!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: vesta в Март 21, 2012, 14:38:03 pm
Здравейте г-жо Савова.
Може ли да попитам според вас мога ли да се боря едновременно с паническо разстройство и стерилитета или това си е мисия невъзможна. Защото ако не са едновременно то трябва да се откажа от дете, защото не мога да се справя с това нещо наречено ПР.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Март 25, 2012, 23:29:00 pm
Здравейте г-жо Савова.
Ето моята история:
Няколко години стерилитет. Минах през всичко, през което повечето момичета минават, борейки се със стерилитета - лапароскопия,куп изследвания,опити инвитро, разочарования и т.н. След 5-я опит забременях и родих прекрасно детенце. През цялото това време майка ми беше до мен.
Година по късно забременях по естествен път. Бяхме много щастливи, но за нещастие бременността ми приключи в края на третия месец. Бебетата бяха еднояйчни близнаци и това е била причината за миседа.
Преживях много трудно аборта и физически и психически. 2 месеца след аборта кървях постоянно, ходих на доктор и макар че ме убеждаваха, че всичко е наред, аз не спирах да се тревожа.
В същото време братовчедка ми забременя и майка ми започна да и урежда майчинството. Помолих я така да го направи, че аз да нямам достъп до документите и, тъй като това ме разстройва и ми напомня за аборта и какво можеше да бъде ако бременността ми беше протекла нормално до края./с братовчедка ми трябваше да раждаме почти по едно и също време/ В първия момент тя нямаше нищо против, но в последствие се оказа, че много съм "си позволявала" и нямам право на тази молба. Предложи ми да ми търси психеатър, виждайки че трудно преживявам аборта, при положение, че се занимавеше с проблемите на кой ли не.
Много се засегнах и месеци наред не контактувах нито с нея, нито с баща ми. Беше ми много мъчно. Затворих се вкъщи и плачех. Намерих начин да се развличам и да не мисля за това. Скоро тя потърси контакт с мен, половин година по-късно и от разговорите ни ми стана ясно, че тя изобщо не се чувства виновна. Виждайки, че няма да отстъпя ми се извини, но усещах ,че това е лицемерно. Проблемът е, че не мога да и простя това, което ми причини, тази голяма болка и разочарование и вече много време не мога да се справя с това. Продължавам да плача, загубих вяра в хората и вече не знам дали не откачам. Тя беше човека на когото много вярвах и споделях всичко свързано със стерилитета. Очевидно не съм се отърсила от преживяванията си покрай стерилитета.
Дайте ми съвет какво да правя и как да продължа напред. Ясно ми е, че нея не мога да променя.

Здравейте, Sns!
    Много съжалявам за загубата на бебетата! Това е по-тежко от всичко, което сте преживели дотук. В противовес на чувствата, които бушуват в мен след прочетеното, ще се опитам да подходя по-теоретично с оглед на ефективността и липсата на възможност за работа върху скръбта. Надявам се да ме разберете-че го правя, защото се опитвам да съм полезна в този формат и нямам друга алтернатива.
    Не казвате кога се е случил аборта, т.е.-колко време е минало от тогава, а това е важно от гледна точка на прогнозата за възстановяването Ви. Виждам само, че не е скоро.
    Не съм сигурна, че във Вашата история става дума за това да се пречистите от преживяванията от стерилитета. По-важното ми се струва актуалната Ви реакция на траур. Разбира се, двете са смесени-такава реакция на загуба/траур/скръб след АРТ е много по-сложна и дълга от реакция след безпроблемно забременяване.
     Подозирам, че Вие се намирате в някой от ранните стадии на реакцията и по-точно-гняв- със силно изразен депресивен фон, вследствие на стерилитета. Както казах, минало е време оттогава, но Вие продължавате да сте в началото на пътя на изстрадването на Вашата загуба. Това е напълно възможно- има хора, които по 10 години си стоят във фазата на отричането. Но не е добре. Трябва да вървите напред в чувствата си – към голямата, пречистваща скръб, за да я преживеете.
     Спирачка за това обаче се оказва майчината фигура. Един от основните проблеми в напредването по пътя на фазите на реакцията е чувството за вина. Почти винаги жените имат чувството, че ако преживеят загубата, ще изоставят бебето си (във Вашия случай-бебетата). Чувстват, че личното възстановяване противоречи на обичта, привързаността и майчинския им инстинкт. Именно затова често „създават” проблемни фигури, които да възпрепятстват здравословното изминаване на пътя. Мисля, че и във Вашия случай е така – проблемът е страхът от преживяването на загубата, който се обективира чрез майка Ви, а не самата майка Ви.
    Обективно погледнато, тя не е постъпила по-различно от който и да е друг човек, който гледа да си свърши работата, тъй като животът продължава. За Вас обаче той не продължава постарому. Аз съм сигурна, че майка Ви не само знае и разбира това, т.е. – е съпричастна към болката Ви, но лично тя също страда. Неразумно е да я упрекваме в безчувственост с довода, че все пак не се случило на нея, колкото и да страда и да правим извода, че ако много страдаше, нямаше така бързо да прегърне чуждото щастие. Тя, реално, няма друг избор, освен да продължи да помага и да се бори с живота за доброто на близките си. Нима някога във важен момент тя би Ви е обърнала гръб? Не, разбира се. Сега просто това е нейният начин да забрави и да върви напред. Мисля, че  освен ние да изискваме разбиране от околните, трябва и ние да го проявяваме. Нейните думи, че прекалявате не са нищо друго, освен „Вземи се в ръце! Не се затваряй в нещастието си, а отвори очите си за другите!”. Тя не знае, че на този етап това е непосилна задача за Вас, но усеща, че не знае нещо и точно затова Ви праща на психиатър – с най-добри намерения. Разберете я – тя не е лоша, а е безсилна. Тя не знае какво да направи. И тъй като мисля, че Вие реализирате страха си от справяне със загубата чрез нея, тя е най-голямата пречка в процеса. Не се опивам да я оправдая или защитя, а да Ви помогна да съзрете нейното безсилие. Студенината и дистанцията от проблематичната ситуацията, имайте предвид, са едни от най-мощните защити. Мисля, че майка Ви реагира така без да знае какво Ви причинява, а дори и да знае-тя се стреми да е рационална, разумна и силна. Ако хипотетично си представим, че тя отсъства от живота Ви, бъдете сигурна-на нейно място щеше да има друг човек, който Ви наранява. Такъв човек ще има винаги, докато Вие не преживеете загубата, но тъй като майката е най-чувствено натоварения образ, тя изнася проблема на плещите си.
    Предлагам Ви да й простите. Процесът на прошка е дълъг. Обикновено никой не се събужда простил, освен ако не се е готвил дълго за този ден. Църквата, например, има „алгоритъм на прошката”, но в обещество от неверници, каквото сме, много хора предпочитат душевния, а не духовния вариант. Т.е. – психологическа помощ вместо пътя на вярата. Който и от двата начина да изберете, и от двете гледни точки е изключително важно да пристъпите към прощаване. Не помня дали тук съм писала подробно или само съм споменавала колко важно е това пречистване лично за нас, за да продължим, а чак след това – за другите, но – потърсете всякакви източници по въпроса, за да се убедите, че без да й простите, няма как да продължите напред по здравия начин. Прошката ще Ви осигури отключването на останалите фази от реакцията на загуба и ще преминете безпроблемно, щом всичко между Вас и майка Ви е чисто.
     За неща от сорта на извинения, променяне и т. под. – по-добре забравете. Нито ще промените някого, нито е необходимо да Ви се извинява, или пък Вие на него. Това са формалности, които утежняват положението още повече. Само честността е начинът. С ръка на сърцето си къжете колко много е направила за Вас, кажете и на нея в очите защо толкова много Ви боли от отношението й (отговорът е- защото я обичате) и поискайте тя на Вас да прости, а не обратно. Защото другото изглежда инат, макар че знам, че не е. В крайна сметка-каква е тази болка, изглеждаща като желание за победа? Превръщането й във война я опорочава. Болката трябва да си остане чиста. Вие страдате по бебетата и това е причината за всичко. Кажете й го. Кажете й, че не можете да се справите без нея и тя ще Ви разбере, сигурна съм.
    Дано успеете!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Sns в Март 26, 2012, 22:11:27 pm

Абортът се случи преди по-малко от година.
А за прошка наистина ще ми трябва време, и то може би много време. Надявам се с времето да успея да и простя. Сега на моменти се улавям как избухвам срещу нея, търся си причини да се заяждам с нея, но осъзнавам, че всичко това е провокирано от това, че не съм и простила. През по-голямата част от разговорите си с нея съм дипломат. И така ми е най-добре. Как да се отпусна и да се държа както преди като загубих доверие. А за доверието също трябва време. Бях откровена с нея, когато проведохме първия разговор, там и обясних без да и спестя нищо как съм се чувствала и как се чувствам. След това взех решение, че за мен ще е най-добре да не бъда повече откровена с нея. По принцип съм много откит човек/особено спрямо близките си/ и с моята откровеност си патя. Преди това тя ме изкара виновна в една друга случка точно защото казах истината, но нали сме уж близки хора?! Близките хора са откровени помежду си. С това че бях откровена да я помоля да не виждам онези документи пак си изпатих - това беше представено в друга светлина пред баща ми и той беше настроен срещу мен.

Много Ви благодаря за професионалния и изчерпателен отговор.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: irenaa33 в Април 05, 2012, 13:17:01 pm
Здравейте , госпожо Савова
Ще се опитам кратко и ясно да формулирам въпроса си.Извинявам се предварително ако това е коментирано, но не успях да прочета цялата тема. До каква степен хормоналното  равновесие в организма се дължи на психичните процеси ? Имам предвид конкретно половите хормони. Ще напиша малко повече за себе си за да конкретизирам ситуацията. имам едно детенце почти на 5 г. Забременях много лесно. Бременността и раждането протекоха нормално,  слава Богу всичко си беше наред. Затова и нямах никакви притеснения, че когато решим със съпруга ми мога да забременея отново така лесно. Да , ама не било така :) Вече повече от година правим опити за забременяване , но не се получава. започнахме изследвания. При него нещата са добри. При мен прогестерона е нисък, сега очаквам и останалите резултати. Може би трябва да спомена , че от около 2 години лекувам и депресия с антидепресанти и никак не ми се иска да започвам прием и на други медикаменти. Та въпросът ми е в моя случай дали мога да възстановя хормоналния си баланс само чрез психотерапия. Преди малко попаднах и на статия за витамин Б-комплекс, където се казва, че е добре да се приема срещу депресия. Какво е вашето мнение? Въпросите май станаха малко повече :)
Благодаря предварително!
Хубав ден :)
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: mariq_angel в Април 11, 2012, 20:50:46 pm
Здравейте г- жо Савова.
Ето и моят проблем, не срещнах до сега коментиран подобен проблем.
Бях бременна и на една от консултациите лекарят ми видя проблем с главичката на бебчето, бях в 20 седмица, проблемът беше че се задържа течност в едното мозъчно стомахче на бебето и имаше голяма вероятност да развие хидроцефалия, решихме да изчакаме 2 седмици и отново отидох на преглед, за наше съжаление тази течност нарастваше доста бързо и нещата не бяха добри, взехме най- трудното решение с мъжа ми и доктора да прекъснем бремеността. Приеха ме веднага в болницата, предизвикаха ми раждане с хапчета, мъчих се 3 дни беше ужасно, голяма мъка.
изминаха вече 2 месеца от както преживят този ужас, върнах се и на работа, физически съм се възтановила много добре, но имам проблем с нервите, понякога избухвам много често за незначителни неща, но гнева ми е огромен в тези моменти,и този гняв е насочен към мъжа ми който не заслужава такова отношение, защото беше до мен през цялото време, не ме остави за миг сама след прибирането ми от болницата, много ме подкрепяше, беше моята упора и сега също е така, но това което ме вбесява е това че ние и двамата година и 2 месеца преди да забременея бяхме отказали цигарите, когато се откри проблема с детето той започна да мисли само за цигари, и когато постъпих в болницата той пропуши и незнам защо започнах много да се изнервям от това, казах му че не искам да пуши, но той ми казваше че това го успокоява, а аз се изнервях още повече защото цигарите няма да върнат моето момиченце, че и 100 кутии да изпуши няма да я върне и болката в душата няма да изчезне, за мен това е слабост, цигарите не помагат, те бяха "предтекст" да започне да пуши, и така се ядосвах  че не му говорех с дни, при мен проблема е че когато се ядосам се затварям в себе си и не мога да говоря и само мълча и се боря вътрешно със себе си, непрекъснато сънувам кошмари свързани с цигари, всичко което преживях отключи огромна омраза в мен към цигарите. В момента мъжа ми пуши само когато не е с мен и рядко носи цигари вкъщи, пред мен не пуши нито когато е вкъщи защото побеснявам, не мога да здържам нервите си. Много често ми се сменя настроението и това рефлектира на взаимоотношенията ни, не желая да се караме и да има напрежение между нас, и да се отчуждаваме един от друг, не искам да го отблъсна, защото е много добър,много ме обича, подкрепя ме не заслужава такова държание от моя страна. Обичам го и не желая кавги и не искам да съм нервна, но не искам и да се тъпча с хапчета, може ли с разговори да постигна вътрешен баланс, искам да съм спокойна както преди и да започнем с опитите за бебе отново, но искам  първо психически да се успокоя . Не спя спокойно, постоянно се стряскам на сън, сънувам кошмари, говоря насън  и знам че всичко е на психическа основа. От 4-5 дни започнах да усещам леко успокоение и го отдавам на разговорите ми с една приятелка, на която споделям много неща- изливам си душата и ми поотминава.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: noone.1 в Април 14, 2012, 19:52:40 pm
Сега на моменти се улавям как избухвам срещу нея, търся си причини да се заяждам с нея, но осъзнавам, че всичко това е провокирано от това, че не съм и простила.
И аз се озлобих срещу майка си в годините, когато преживях спонтанен аборт, а после и следващите проблеми със стерилитета и с ужасно многото пари, изхарчени по изследвания и процедури. Ще препрочитам отговора на Ваня Савова до Sns, защото чувствам, че проблемът е подобен и при мен  :(
Обаче лошото е, че нашите деца усвояват НАШЕТО отношение към НАШИТЕ майки. Тоест, може един ден да започнат да се държат спрямо нас така, както ние спрямо майките си и това вече съвсем няма да е честно.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: anni1981 в Април 22, 2012, 12:43:09 pm
Здравейте г-жо Савова, аз навярно ще се повторя с проблеми ,коментирани вече, но напоследък ми е доста тежко и мисля ,е с всеки ден изпадам все по надълбоко.
От три години съм семейна, но нямаме бебче- а доктори казват, е няма мед. проблем и щяло да стане, да не го мисля и ето точно тук е най- големия ми проблем. А най страшното , е че започнах да усещам една злоба/ пое аз така си го определям/ затворих се в себе си , ограничих много приятелки.Колеги все ме питат дали нещо не съм и сърдита, в къщи често избухвам.Имам малка племеничка на 3 год. а н емога искрено да и се нарадвам, нещо ме стяга .Взех ми си куче - уж да се грижа за него , да ме разсейва ,,, помогна но само в началото. Дори и а друга плаета да ме пратят , болката пак си остава в мен. Осъзнавам, че имам проблем- психологически, о ми е трудно да се преборя сама
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Април 22, 2012, 20:03:52 pm
Здравейте, госпожо Савова!
Уча психология, но не мога да помогна на себе си. Винаги ли става така? Изключително ми е трудно, боли ме, мъчно ми е, бясна съм, а дори не мога да определя кое точно ме наранява най - много. Всеки ден си мисля, че е различно. Историята ми е малко объркана, та дано ме разберете.
Още от момента, в който със съпруга ми станахме така да се каже гаджета, решихме, че искаме дете. Къде на шега, къде на истина, но стартирахме опити. След 3-4 месеца нямаше резултат и посетих лекар. Пих хапчета за стимулиране на ову, все още твърде неориентирана в сферата на репродукцията. Резултат пак нямаше. Сгодихме се. Всички си мислеха, че го правим, защото съм бременна, тъй като бях едва на 19. А в днешно време малко момичета се женят толкова млади без да има "причина" за това. Мисля, че ме урочасаха. Всеки ден, всеки божи ден ме питаха дали съм бременна, в кой месец съм и т.н. А самият факт, че то не се получаваше ме дразнеше още повече.
Близките ми в началото не ме подкрепиха, цитирам думи на баба си "Побърза да се ожениш, поне с бебето не бързайте, малка си още". Когато видяха каква болка изживявам започнаха да се молят с мен. Но времето си минаваше лека полека, мина и сватбата, и медения месец, изкарах две години в университета, но бебе няма. След дълги пререкания със съпруга ми, започнах изследвания. Първо аз. Всички мислеха, че съм аз. Аз мислех, че е от мен. Хормони - наред, овулация има - на базисно ниво с мен всичко е ок. Предстои цветна снимка, но първо спермограма. Тука беше голяма борба. Мъжът ми не говори по темата. Когато аз започна се вбесява, обижда ме, нарича ме маниачка, параноичка, казва ми, че не съм "престаряла", "на колко още лекаря ще отидеш да ти кажат, че си здрава?" . Правел всичко само и само "да мирясам". Знам, че го е страх. Но той не говори с мен, нямам представа как би постъпил ако се окаже едно или друго. А аз всеки ден мисля, мисля, премислям, мисля за осиновяване, мисля за инвитро, мисля да се самоубия, мисля да избягам, мисля че изкупувам грехове, мисля си за думите на една баба "много обичаш деца - или много ще имаш, или хич няма да имаш". Постоянно мисля. Близките ми казват естествено "Успокой се и ще стане". НЕ ИСКАМ ДА СЕ УСПОКОЯ! "Бъди оптимист" - НА КАКВО ОТГОРЕ ДА БЪДА ОПТИМИСТ,КАТО ДОРИ ВЕДНЪЖ НЕ СЪМ ВИДЯЛА ДВЕ ЧЕРТИ иииии така... Боли... пиша стихове, нямам диагноза. Не съм много сигурна, кое точно ме вбесява - може би първо това, че нямам дори пари за изследвания, или може би неведението, въпроса "Щом като всичко ми е наред, защо по дяволите не се получава????" Когато се замисля за осиновяване, все пак обмислям всички опции - се питам дали ще го обикна, дали няма когато направи нещо лошо да казвам - "ами, да, като не му знаем гена", питам се ще мога ли да преживея липсата на приемственост. Колко много ще ме боли, когато то каже "Мамо, виж имам твоите очи", а те няма да са моите . . . Питам се дали няма да намразя съпруга си, ако се окаже, че е "безплоден" (любимата ми дума  :x) Питам се дали ако разбере, че има проблем, няма да се превърне в алкохолик, или пък да се обездуши, да се превърне в безгръбначно. Бясна съм, защото дори да поискам да осиновя - няма да ми разрешат, защото съм на 21 . . . Всички ми казват, че животът е пред мен и бла бла бла, но аз искам да имам дете сега, след 9 месеца, не след 5 години или 10. Животът ми е празен, пуст, безсмислен, безрадостен. Съпругът ми смята, че е редно да минат ПОНЕ още 2 години за да предприемем сериозни мерки. А дава ли си сметка на какво ме обрича?



Здравейте, greenlady!

   Историята Ви никак не е объркана, а е една от най-подредените и ясни, поне за мен :)! За да не се впускам в излишни обяснения, тъй като по-долу казвате, че историята Ви има развитие, което аз не знам, ще Ви кажа какво мисля за това, което сте ми казали тук и какви мисля, че са въпросите, които трябва да разрешите.
   Ще ги конспектирам в няколко теми:
1. Първият и основен Ваш проблем е със съпруга Ви и това, макар и някои хора да се заблуждават, че е съпътстващ и нормален проблем, не е така. Стерилитет/инфертилитет/проблемното забременяване, както и да наречем това, в което бебето не става със секс, е ОБЩ проблем, който без участието на двамата души, протича много драматично и завършва или с раздяла преди бебето, или с раздяла след него (защото дотогава проблемът стикова двойката), или детето (защото то рано или късно идва) става заложник и изкупителна жертва на стаената обида и натрупан през годините гняв тогава, когато те изберат да живеят с проблема си. Това наистина е генерален проблем – на доверието, на подкрепата, на взаимността. За къде е една връзка без тези неща? Познавам мъже, които правят бойкот в деня на пункцията и отказват да се качат в колата, за да отидат в София и се събират роднините да ги увещават. Има и много, много по-рафинирани начини на бойкот. Срещу какво? Срещу връзката. Тъй като тя е първоизточникът на проблема (Има връзка – има план за дете – има проблем, следователно – трябва да се разруши връзката, за да няма проблем.) Това е, разбира се, напълно несъзнателен и автоагресивен модел, който действа при крайно затваряне и дано Вашият случай не е такъв.
   За да не се стига дотук, първото, което трябва да направите, е да не позволите на мъжа си да се затвори в себе си. Доколкото разбирам, впоследствие се е открил проблем при него, а той вече е започнал да се затваря, щом говори за 4-годишен срок на изчакване, който, разбира се, права сте, не е нормален период. В разговора Ви с него не бива да става дума за уговорки, сделки, условия и т. под., тъй като, дори и да сключите тип договор, той няма да е валиден, гарантирам Ви. Единственият начин е да подходите през чувствата – колкото по-откровено, толкова по-добре. Много е важно да кажете, че и Вие се страхувате, тъй като много мъже чувстват жената до себе си, която няма проблем, като решен на всичко боец, което е много далеч от истината, но те се чувстват под натиск, защото тя избира ролята на силния с цената на подтискане на чувствата. Не изземвайте тази роля! Тази роля трябва да остане свободна в двойката с репродуктивен проблем – като волейболна топка, която е ту в единия, ту в другия отбор. Ако безпроблемните двойки могат да си позволят единият да е инициативният и действеният, репродуктивно-проблемните не могат, защото този човек прегаря, а другият се затваря. Подходете разумно: поискайте помощ от него, защото се страхувате какво ви очаква и не подхождайте със сила. Това се преживява от отсрещната мъжка страна като „Имаш проблем, лекувай се”, макар да е много грубо казано. Затова съветът ми е: много сериозен, планиран, дълъг разговор за бъдещето на Вашата връзка, което е подложено на изпитание. Именно това трябва да обясните на мъжа си – че неподкрепата е заплаха за връзката, а не просто проваля плана за дете. Детето е следствие.
2) Неизяснената диагноза. Тя май вече се е изяснила и добре, че е така. Иначе щях да Ви посъветвам да действате, да се изследвате, да търсите, колкото и трудно да е това – за всичко винаги има причина. Понякога неоткриваема, но я има и надеждата в такива случаи е, че тя ще бъде открита, рано или късно. Значи – тази тема я пропускам. И без това съм писала доста за случаите на т. нар. „неизяснен”. Дано сте излезли от състоянието на безкрайното следене на овулация, тестове за бременност и пр., тъй като, наистина, за мен това е един от най-смазващите периоди в историята на стерилитет и тя е историята на хора, все още не стигнали до лекарска помощ, която протича в пълна изолация.
3) Осиновяването. Мисля, че този въпрос е много далеч от Вас и се появява като натрапчива дилема за разрешаване вследствие на високата Ви тревожност. Осиновяването е въпрос, който абсолютно всеки от нас си задава принципно, по скоро като морално-философки въпрос, освен ако: 1) осъзнато не разреши питането си и не реши, че ще осинови, независимо че няма репродуктивен проблем (Това е много голяма тема: за ценностния модел на родителстване, за значимостта на генетичната връзка, за ценностния модел за дете... ) Статистически малка част от всички хора попадат тук в българската култура, основно по социално-икономически причини, а не по народо-психологически, каквото е медийното внушение.); 2) узряване за решението, като следствие от нерешим репродуктивен проблем. Етапите по пътя на това са отделна тема, но винаги става дума за процес на ценностна трансформация и промяна. Това е пътят на повечето хора от нашата група и той е нормалният, искам да кажа – характерен за мнозинството. 3) Има и една малка част хора, които едновременно с репродуктивния си проблем, който е все още решим, решават да осиновят и те по нищо не се различават от нормалната популация, т.е. – от хората, които могат да имат или имат деца и едновременно с това осиновяват. Мисля, че Вие не попадате в нито една от трите категории, защото: 1) за първия вариант Ви пречи, че се сблъсквате с репродуктивен проблем, който излиза на първо място в живота Ви; 2) за втория Ви пречи това, че сте в началото на „репродуктивния си път” и имате още много, много надежда; 3) тук трябва малко време, известен „репродуктивен опит”, за да видите дали имате способността да си зададете въпроса за негенетично дете, без да се интересувате дали ще имате такова или не. Подчертавам, че малка част от хората с репродуктивни проблеми попадат в тази условна категория. Повечето се борят „до дупка”, въпросът е, че личните критерии на всеки за „дупка” са различни.
   Това са най-, най- основните неща според мен, дано Ви казах нещо полезно за в бъдеще, защото отношението на мъжа е базисна нагласа, въпрос на много натрупвания, която или се променя в един момент, или не, средно положение няма. Независимо дали той има или не медицински проблем, той има потенциала да реагира по един или друг начин в случай, че се открие такъв. Следователно: с развитие на медицинската му история той няма да се промени. Не Ви препоръчвам да чакате фактите да го убеждават, трябва Вие да действате! Успех и много сила!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Април 22, 2012, 21:16:24 pm
Здравейте г-жо Савова.
Може ли да попитам според вас мога ли да се боря едновременно с паническо разстройство и стерилитета или това си е мисия невъзможна. Защото ако не са едновременно то трябва да се откажа от дете, защото не мога да се справя с това нещо наречено ПР.


Vesta, здравейте!
   Можете да се борите, не е мисия невъзможна. Основание ми дава не само принципната възможност за това, но и Вие – че обсъждате този вариант. Ако той беше невъзможен, щяхте вече да действате по втория вариант: да не са едновремено, първо да се справите с ПР, а после – с опитите за дете. Този „неедновременен” вариант отнема време и е с несигурен резултат.
   Защо може? Като разстройство на тревожността, ПР е идеален проблем за разрешаване чрез репродуктивния. И без да имат паническо разстройство, мнознството хора реагират тревожно на АРТ. Т.е. – АРТ провокира ПР. Което е идеално (от терапевтична гл. т.). Ако не беше АРТ, Кутията на Пандора щеше да е друго нещо, също тъй неразривно свързано с живота Ви, неотменно и належащо. Ето защо Вие нямате избор, освен да ги започнете и двете, като, разбира се, ПР е дългосрочният проблем, който пречи на АРТ и затова би трябвало да се насочите към неговата терапия чрез работа върху обекта „АРТ”.
   За целта Ви трябва клиничен пихолог в клиниката, в която сте, с който да направите план и да работите в 2 посоки: 1) терапия на ПР (обикновено прилагат когнитивно-поведенческа при тревожни разстройства); 2)работа на терен с ПР – по време на медицинските процедури. Следователно, тук се изисква Вашата мотивация и воля за индивидуален подход от страна на клиниката. Имайки предвид заетостта на психолозите в клиниките там, където ги има, ще трябва да говорите с психолога или с лекуващия Ви лекар, най-добре – с двамата, както защото това е цялостен процес, така и защото не знаете организационното предназначение :wink: на психолога.
   Съветвам Ви да пробвате - нищо не губите, просто питате за конкретните възможности! Съвсем отделен е въпросът, че принципно точно така би трябвало да стоят нещата. Желая Ви успех!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Май 15, 2012, 12:57:23 pm
Здравейте , госпожо Савова
Ще се опитам кратко и ясно да формулирам въпроса си.Извинявам се предварително ако това е коментирано, но не успях да прочета цялата тема. До каква степен хормоналното  равновесие в организма се дължи на психичните процеси ? Имам предвид конкретно половите хормони. Ще напиша малко повече за себе си за да конкретизирам ситуацията. имам едно детенце почти на 5 г. Забременях много лесно. Бременността и раждането протекоха нормално,  слава Богу всичко си беше наред. Затова и нямах никакви притеснения, че когато решим със съпруга ми мога да забременея отново така лесно. Да , ама не било така :) Вече повече от година правим опити за забременяване , но не се получава. започнахме изследвания. При него нещата са добри. При мен прогестерона е нисък, сега очаквам и останалите резултати. Може би трябва да спомена , че от около 2 години лекувам и депресия с антидепресанти и никак не ми се иска да започвам прием и на други медикаменти. Та въпросът ми е в моя случай дали мога да възстановя хормоналния си баланс само чрез психотерапия. Преди малко попаднах и на статия за витамин Б-комплекс, където се казва, че е добре да се приема срещу депресия. Какво е вашето мнение? Въпросите май станаха малко повече :)
Благодаря предварително!
Хубав ден :)

Здравейте, irenaa33!
   Това е един от най-интересните въпроси, които са ми задавали по 2 причини:
1.   Показва традиционна нагласа на разделение „душа-тяло”. Това не е упрек, а констатация на реалността: ние живеем в свят, който дели неделимото на два свята: психически и физически и съвременните терапевтични теории се базират или на идеята как тялото да повлияе психиката, или как психиката да повлияе физиката. И двете, без съмнение, са успешни, но пораждат съпътстващи проблеми. (Един от тях е в репродуктивната терапия - когнитивна репрезентация на разцепена личност - душа и тяло. Тялото се третира като болно, а психичният апарат ползва всички защити, за да оцелее "Аз"-образът на здравата личност. Това води до неконтролируеми физически реакции, психосоматизация, с други думи. Този проблем се опитва да реши т. нар. Mind-body therapy (психосоматична терапия), залагаща на една от двете терапевтични линии: как душата да повлияе тялото, грубо казано. Тя не е нищо ново, има източен произход и е също толкова крайна, колкото и изцяло медикаментозното лечение, да кажем.) Та – мисълта ми беше, че поначало постановката как да повлияем на болестта си психически е същото като как да повлияем на духа си физически – и двете не са холистични, не третират личността, а индивида. Да, като пробягаш 10 км. (никога не съм го правила) вероятно си уморен и удовлетворен, т.е. – щастлив, но това е идея за щастие в механистичен план – от ден за ден. В този смисъл независимо по кой от двата начина ще решите да влияте на Вашите хормони, то ще е едностранчиво, защото тялото е много повече от физическо състояние и психиката е нещо много повече от психическо състояние.
2.   Този split показва последствията за базовите вярвания, убеждения и нагласи относно лечението като цяло. Всички говорят как хормоните влияят на психическото състояние, ОК, това е ясно като бял ден. Вие избирате обратния подход: да им повлияете психически. Питате до каква степен хормоналното равновесие се влияе от психическите процеси. До огромна. И Вие сама го разбирате, вероятно интуитивно. Независимо, че изследователската база е почти изцяло в полза на обратното: как хормоните определят психическото състояние, валидно е и обратното. Най-простият пример е стресът, който действа на биохимично ниво и предизвиква бързи хормонални промени или пък placebo-ефектът (най-надеждният тест дали нещо е психогенно). Трябва да се обърнете към репродуктивен ендокринолог, за да Ви обясни точния биохимичен механизъм, но така или иначе, такова повлияване е възможно. Друг е въпросът доколко е разумно, но за това – по-надолу. От друга страна, държите на медикаментозното лечение на депресията. Тук има реципрочна смяна на подходите - искате да лекувате традиционно приетото за медикаментозно лечение (хормоните) с психотерапия и традиционно приетото за психотерапевтично лечение (депресията) – с медикаменти.

   Сега конкретно на въпросите: Ако мислим в термините на това противопоставяне на душа и тяло, а ние мислим – то се вижда – и Вие, и аз, и Запада:), то много по-лесно е да се доверим на проверената практика. Просто е по-разумно. Ако медикаментозното повлияване на прогестерона дава резултат, какъв е проблемът? Да, не е за цял живот, не е както си го говорихме – холистично, но е ефективно от гледна точка на забременяването. Нали това искате? Аз, например, вярвам на хирургията не защото съм материалистка, а защото ме е спасявала. Втори довод в полза на хаповете: както стана дума по-горе, психиката е повече от моментно състояние. Тя е мисли и убеждения (когнитивно-интелектуална „част”), емоции (афетивна), поведение и т.н., и т.н. Човекът не е "5 дихателни упражнения - нормализиране на стойностите и хоп: пълно щастие":) Това е напълно възможно, но не и чрез традиционна психотерапия. Това, от което всъщност се интересувате, е психофизически техники. Източните терапевтични практики се базират изцяло на този подход: йога, енергетична психология, рейки и т.н. Те са най-близо до идеалния холистичния модел, защото въздействат едновременно на изкуствено разделените от нас 2 системи: душа и тяло, макар че на Запад, т.е. – тук, те се прилагат в по - механистичен вариант, защото пренебрегват „духа”... Както и да е. Ако се насочите към този подход, то се изисква пълно отдаване - „оригинален” (източен) учител (учителят е N 1 тук), изолация, време. Как е възможно това? Става дума за непрестанна дългосрочна практика с неизвестен изход. Възможно е и да съм крайно рационална, но наистина моят съвет е да не експериментирате в тази област.
   Вероятната причина да се обърнете към този подход определяте като нежелание да добавите още медикаменти към антидепресантите. Не знам за какъв тип депресия става дума, убедена съм, че тя се нуждае от медикаментозно лечение, щом Ви е предписано, не знам и дали дава резултат, но аз мисля, че става дума за новопоявила се зависимост от това лечение. Освен, че създаването на зависимост не е рядкост в психиатричното лечение, начинът, по който формулирате проблема си подкрепя хипотезата – сякаш има желание да се запази статуквото - ако засега антидепресантите осигуряват задоволителен емоционален режим, то той трябва да бъде жертван при хормонално лечение, от където идва мисълта не този антидепресанти-комфорт да бъде жертван, а обратното - хормоналното лечение. Вижте, може и да не съм права, но по-добре е да има някой, който да се усъмни. Ако съм права, думите ми няма да Ви помогнат да се осъзнаете проблема, защото осъзнаването е много бавен и изпълнен с яростно отричане в началото. Наплъно разбирам, че Ви фрустрирам, но това е част от нещата, няма друг път към лечението, освен да се премине през отричането на проблема в началото - в случай, че съм права, разбира се. Не ми се сърдете. Просто изчиствам всички възможности и ако имате грам съмнение – да го разрешите.
   Относно B-комплекса: да, счита се, че влияе, но това е просто капка в морето на фона на един подкрепящ депресията начин на живот. Няма как един Неуробекс да излекува една клинична депресия, например. Той може да подпомага основното медикаментозно лечение, но не и да действа като главен агент. При лечение на депресията само с психотерапия, режим на живот (когнитивна промяна на убежденията - жизнената основа на всяка психологическа (оттам – физическа, доколкото е възможно) промяна) въпросът за витамин Б-комплекс отпада. При подходящата медикаментозна схема е ОК. Трудността тук е да се уцелят границите на двата подхода, така че да не се получи, че вредата от лечението е по-голяма от ползата, както понякога става при депресиите.
   И така, irenaa33, опитах се да защитя утвърдените медицински и психологически практики, защото при проблемно забременявне няма много-много време. Не е лошо да се консултирате и с някой психологически насторен лекар във връзка с нагласите Ви относно лечебния процес като цяло. В психологическата част аз градуирах проблемите: първо трябва да помислите върху терапевтичния план на на депресията, от който според мен произтичат и останалите колебания. Мисля, че при Вас не става дума за „грешка” в убежденията и нагласите, т.е. – Вие ясно си давате сметка кое е разумно и кое – не, а за механизъм на запазване на статуквото.
   Желая Ви успех!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: irenaa33 в Май 15, 2012, 16:13:12 pm
Госпожо Савова, много благодаря за отделеното време и изчерпателния отговор. Прочетох го 2 пъти за да съм сигурна , че съм Ви разбрала. Ни най-малко не се сърдя , а се опитвам да си дам сметка за състоянието си .  В процес на спиране на антидепресантите съм. До края на май вземам минимална доза. Знам че има психическа зависимост затова действаме много постепенно. 5-те дихателни упражнения , за които споменавате, предполагам са "Тибетците" Правя ги от 3, 5 години, почти всеки ден :) Запознах се и с Рейки -1-во ниво. Но поне засега не смятам да навлизам много навътре в материята.
А по въпроса с отричането на проблема , може би сте права, но някак си не се разбрахме с гинеколожката ми. Останалите хормони , които ми пусна се оказаха напълно в норма. Само прогестерона , пуснат на 19-ти ден според нея е нисък. навсякъде чета , че прогестерон се пуска 7 дни след доказана овулация. При мен овулацията е на 20-21 ден, което според лекарката не е нормално ??? Ето това не мога да разбера , защо не е нормално , при положение, че цикълът ми е 32-33дни.
Изписа ми клостилбегит за стимулация , но аз отказах. И така за сега сме доникъде .
Мисля първо да повторя изследването. Може би за това отричане говорите. Но наистина първо искам да си изясня нещата и да съм убедена какво и защо го правя .
 Благодаря Ви отново.
Хубав ден!!!!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: valentina todorova в Май 22, 2012, 15:14:44 pm
Здр.д-р Савова и всички които четат тук.Моля за съвет.Накратко проблемът е следния:2007год.родих здраво детенце момче.През 2011 решихме че искаме второ.Стана от първия месец,но завърши с мисед аборт в 6г.с.След това една година изследвания,опити,сълзи,тормоз и никакъв резултат.Само да добавя че след миседа моят любим ме обвини че аз съм виновна за този развой на нещата ,думи които никога няма да забравя.Затова след това направих всевъзможни изследвания и всичко ми е наред.Знам че го каза от болка но мен и досега ме боли от думите му,а той сигурно вече не ги помни.Е сега пак забременях пак съм в 6г.с. и изпитвам панически страх и дали бебето ще е добре и дали ако пак стане нещо ще чуя пак тези тежки думи.Много ме е страх,улавям се че всеки ден ходя със страх до тоалетната и гледам пак да няма кръв и при най-малката болка в кръста или корема се тъпча с но-шпа,ще пия и дуфастон до края на 12г.с.моля дайте съвет.Благодаря ви..........
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Fussii в Юли 30, 2012, 17:14:24 pm
Здравейте г-жо Савова  :lol:
Прескачам от съседния осиновителски форум за да ми поканя ей в тази тема:
http://www.zachatie.org/forum/index.php?topic=48423.msg950568#msg950568

Ще ни помогнете наистина много, ако коментирате споделеното от нас. Как и кога да разкажем на децата си тяхната история. Каним ви в друга тема, за да не разводняваме тази, която все пак се концентрира върху други проблеми.

Благодаря ви предварително
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Юли 31, 2012, 17:31:46 pm
Момичета, поне до средата на август съм на къмпинг без вода и ток, и, разбира се, Интернет:). Мисля, че това преживяване ще ми даде нови сили, идеи и енергия :D. Моля ви да ме извините за дългото отсъствие! Щом се прибера, с интерес ще прочета всичко и ще отговоря. Желая на всички щастливо и различно лято!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Септември 21, 2012, 20:30:19 pm
Здравейте г- жо Савова.
Ето и моят проблем, не срещнах до сега коментиран подобен проблем.
Бях бременна и на една от консултациите лекарят ми видя проблем с главичката на бебчето, бях в 20 седмица, проблемът беше че се задържа течност в едното мозъчно стомахче на бебето и имаше голяма вероятност да развие хидроцефалия, решихме да изчакаме 2 седмици и отново отидох на преглед, за наше съжаление тази течност нарастваше доста бързо и нещата не бяха добри, взехме най- трудното решение с мъжа ми и доктора да прекъснем бремеността. Приеха ме веднага в болницата, предизвикаха ми раждане с хапчета, мъчих се 3 дни беше ужасно, голяма мъка.
изминаха вече 2 месеца от както преживят този ужас, върнах се и на работа, физически съм се възтановила много добре, но имам проблем с нервите, понякога избухвам много често за незначителни неща, но гнева ми е огромен в тези моменти,и този гняв е насочен към мъжа ми който не заслужава такова отношение, защото беше до мен през цялото време, не ме остави за миг сама след прибирането ми от болницата, много ме подкрепяше, беше моята упора и сега също е така, но това което ме вбесява е това че ние и двамата година и 2 месеца преди да забременея бяхме отказали цигарите, когато се откри проблема с детето той започна да мисли само за цигари, и когато постъпих в болницата той пропуши и незнам защо започнах много да се изнервям от това, казах му че не искам да пуши, но той ми казваше че това го успокоява, а аз се изнервях още повече защото цигарите няма да върнат моето момиченце, че и 100 кутии да изпуши няма да я върне и болката в душата няма да изчезне, за мен това е слабост, цигарите не помагат, те бяха "предтекст" да започне да пуши, и така се ядосвах  че не му говорех с дни, при мен проблема е че когато се ядосам се затварям в себе си и не мога да говоря и само мълча и се боря вътрешно със себе си, непрекъснато сънувам кошмари свързани с цигари, всичко което преживях отключи огромна омраза в мен към цигарите. В момента мъжа ми пуши само когато не е с мен и рядко носи цигари вкъщи, пред мен не пуши нито когато е вкъщи защото побеснявам, не мога да здържам нервите си. Много често ми се сменя настроението и това рефлектира на взаимоотношенията ни, не желая да се караме и да има напрежение между нас, и да се отчуждаваме един от друг, не искам да го отблъсна, защото е много добър,много ме обича, подкрепя ме не заслужава такова държание от моя страна. Обичам го и не желая кавги и не искам да съм нервна, но не искам и да се тъпча с хапчета, може ли с разговори да постигна вътрешен баланс, искам да съм спокойна както преди и да започнем с опитите за бебе отново, но искам  първо психически да се успокоя . Не спя спокойно, постоянно се стряскам на сън, сънувам кошмари, говоря насън  и знам че всичко е на психическа основа. От 4-5 дни започнах да усещам леко успокоение и го отдавам на разговорите ми с една приятелка, на която споделям много неща- изливам си душата и ми поотминава.

Здравейте, Mariq_angel!
   Изминала е вече половин година от загубата, но почти сигурно е, че има още  да се учите как да се справяте и да приемате раздялата. Според мен това е учене доживот, защото това не се забравя, а само се променя начинът, по който го възприема човек в един или друг момент от живота си. Темата за спонтанен или аборт по медицински показания е коментирана тук, има и един превод от английски по темата „Истината е, че...” някъде в тази тема. Изпратила съм и текста на презентацията - „Да приемеш вестта за безплодие” от миналогодишното ДРЗ за Бибилиотеката, дано е качен. Там темата за безплодието е само повод да обясня реакцията на траур-т.е. на загуба. Безплодието представлява трансформирана такава реакция, защото е вид загуба на .... адски много неща. При загуба на бебе обаче, си става дума за класическа реакция на траур и Ви насочвам към този текст, за да се запознаете теоретично с фазите, през които преминава човек (да не се повтарям), за да се убедите, че АБСОЛЮТНО всичките Ви чувства са нормални. Включително и тези към цигарите.
   На Вас, виждам, Ви е ясно, че Вие не мразите нито цигарите, нито мъжа си, а замествате липсващия обект на гняв с нещо, което е значимо и важно за Вас, т.е. – обективирате гнева си, търсите му изход. Чувствата на гняв са едни от най-опасните в реакция на траур, защото са най-саморазрушителни и при тях е наложително да се отработят, за да преминат в друга форма. Проблемът тук е, че Вие избирате неправилната форма, което Ви превръща в съзависима. Да, цигарите са зависимост и сте права, че травмата е само предтекст за пропушване. Съзависим означава чувствата и действията ти да са подчинени и контролирани от нечия чужда зависимост. Следователно, тук страданието е по-голямо, защото човек действа против волята си, за разлика от зависимостта, (където волята е разградена). Това не е изгодна позиция, ако мога така да се изразя. Неслучйно преди малко употребих думата „избирате” за начина, по който отработвате гнева. Това е избор. Вие решавате това да е така – цигарите, мъжът Ви и т.н. Това в никакъв случй не е критика, в никакъв - обясних, че това си има причини, но това не ни помага. Важното е да спрете да го правите. Мисля, че моята рационална прогноза-това е вредно, няма да има добър изход, щом преработката на гнева е насочена към фалшив обект, чувството на гняв ще се задълбочи и ще „измисли” много натоварващи начини за пробив, като в края на краищата ще се въртите в кръг- е по-добра от търсенето на дълбоките и комплексни причини за това. Формулировката на проблема е половината от решението му. Моята е, че има лошо обективиран и съответно – непреработен - гняв. Не съм запозната с подробностите, но това трябва да се изчисти – човек да си даде откровено, сам пред себе си, сметка, на кого и какво е гневен, тъй като много рядко ние не обективираме. В 99% от случаите рационално си даваме сметка, че този или онзи нямат никаква вина, но това не променя чувствата ни към тях. Затова в терапията се използват „техники на прошката” (ще прощавате за циничния оттенък, но в краткосрочното консултиране, фокусирано съм решения, си е точно така). Но не съм запозната с подробности и няма как да Ви посъветвам тук, само формулирах проблема. Останалите чувства от такава реакция на траур също имат своите терапевтични начини за преработка.
   Споделянето, което Вие правите с приятелката си, казвате, има резултат. Несъмнено. От споделянето се започва. Въпросът е приятелката Ви да Ви помогне да преработите чувствата си, така че накрая да приемете раздялата.
   Няколко по-лични думи: мисля, че трябва да говорите колкото се може повече за загубата. Често жените, преживели загуба, наричат смъртта на детето си „това, което се случи” при първата ни среща. Аз питам „Какво е това, кеото се случи?” Отговор: „Нали ти казах?” И така започваме – с разказа. За да стигнем накрая до приемането, че това е раздяла с детето. То няма как да изчезне. Няма как да се забрави. Просто според мен контактът с него е вече на друго ниво (но това са лични, интимни неща, които не мога да коментирам, защото при всеки човек са различни) и човек трябва да се научи на този контакт. Той трябва стане безболезнен след време. Това е целта. Да се отработят „лошите” чувства, за да останат добрите. Оттук натаък думите ми свършват, защото Вие лично трябва да потърсите доброто. Отнема време, но си струва. Желая Ви с цялото си сърце да се преборите за щастливите мигове, които очакват Вашето семейство!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Септември 21, 2012, 20:34:44 pm
Здравейте г-жо Савова, аз навярно ще се повторя с проблеми ,коментирани вече, но напоследък ми е доста тежко и мисля ,е с всеки ден изпадам все по надълбоко.
От три години съм семейна, но нямаме бебче- а доктори казват, е няма мед. проблем и щяло да стане, да не го мисля и ето точно тук е най- големия ми проблем. А най страшното , е че започнах да усещам една злоба/ пое аз така си го определям/ затворих се в себе си , ограничих много приятелки.Колеги все ме питат дали нещо не съм и сърдита, в къщи често избухвам.Имам малка племеничка на 3 год. а н емога искрено да и се нарадвам, нещо ме стяга .Взех ми си куче - уж да се грижа за него , да ме разсейва ,,, помогна но само в началото. Дори и а друга плаета да ме пратят , болката пак си остава в мен. Осъзнавам, че имам проблем- психологически, о ми е трудно да се преборя сама

anni1981, здравейте!
   Не зная за кое от двете твърдите, че е психологически проблем – за това, че нямате медицински проблем след 3 години опити за бебе и то ще стане или за чувствата, които изпитвате. Първото, според мен, не е психологически проблем. Ако случайно сте чували думите „Успокой се и ще стане”, аз  няма да ги коментирам. За всяко нещо си има причина и това, че не може да бъде открита, не означава, че я няма. Съветът ми тук е да търсите още – ходете, изследвайте, питайте! Това е начинът. Нима е по-добре да чакате?
   Що се отнася до второто – гневът и изолацията – нормални са. Много пъти съм казвала, че реакцията при вида на бременни или малки деца в никакъв случай не е злоба или завист към хората, а чувство за собствената липса, прерастващо в чувство за непълноценност, но много болезнено и интензивно. И аз, както и почти всеки, преминал през борбата за дете, е преминал през такива чувства. Сега: щом сте стигнали до тези чувства, (които по принцип се появяват на по-късен етап от лечението именно защото времето минава, а нещата не се случват), имате да наваксвате в медицинската история :wink: Това е типичен пример как, независимо от стадия на лечение/процедури, през които е преминал човек, болезнените чувства възникват, развиват се и (би трябвало) да завършат с Приемане. Това означава, че е назрял моментът нещо да се случи. Говоря Ви направо: мисля, че е време да се заемете с някакъв вид асистирана репродукция, щом страданието Ви се усилва. Не зная какъв – може би става дума за много неинвазивен и лек, но това трябва да определят специалистите. Често в хода на процедурите, имайте предвид, тези чувства, които описвате, се задълбочават и се появяват нови, още по-болезнени: на безнадеждност, на крайна отхвърленост, проблем стават и много високата тревожност и стресът. Но това не е задължително. Казвам го само, за да Ви повлияя, ако мога, да действате.
   Какво да се прави в настоящия момент, когато няма медицинско развитие? Освен да се предизвика то:), което вече уточнихме, е добре, да се съсредоточите върху добрите страни на живота си. Твърде рано е да се предавате. Кучето няма да Ви свърши работа и това ми е ясно (аз пробвах със заек, който продължавам да отглеждам, за зла участ). Всички заместители на дете са неефективни – накрая почти всичко губи смисъл, щом няма дете вкъщи. Не бива да стигате дотам. Въпросът е да удържите фронта, докато бебето дойде. Това, според мен, трябва да е спасителната идея, за която да се хванете. То ще дойде, но докато дойде, Вие трябва да се подготвяте. Да бъдете в час, както се казва. Детето Ви ще се нуждае от здрава, оптимистична и отворена към живота майка. Т.е. – от Вашия реализъм. Той трябва да Ви помогне да видите хубавото в живота (извинявайте за клишето, но понякога е точно така: малките неща ни радват, когато знаем, че големите ще са наред), както и спасителните ходове и изходите, които да Ви доведат до детето. Съветвам Ви да се опитате да видите именно тези нормални, осъществими и „ефективни” неща, които да улеснят живота Ви. Психологизирането и затъването в тъгата няма да Ви помогнат. Във Вашия случай ключът е действието – включително в житейски, битов план. Опитайте да потърсите нещата, които Ви правят щастлива, включително и добри лекари, които да Ви помогнат и всичко ще е наред! Докато действате, мислете, че това е време на изчакване – рано или късно ще имате бебе – и оползотворете времето си! Убедена съм, че ще се получи!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Септември 21, 2012, 20:38:36 pm
Здр.д-р Савова и всички които четат тук.Моля за съвет.Накратко проблемът е следния:2007год.родих здраво детенце момче.През 2011 решихме че искаме второ.Стана от първия месец,но завърши с мисед аборт в 6г.с.След това една година изследвания,опити,сълзи,тормоз и никакъв резултат.Само да добавя че след миседа моят любим ме обвини че аз съм виновна за този развой на нещата ,думи които никога няма да забравя.Затова след това направих всевъзможни изследвания и всичко ми е наред.Знам че го каза от болка но мен и досега ме боли от думите му,а той сигурно вече не ги помни.Е сега пак забременях пак съм в 6г.с. и изпитвам панически страх и дали бебето ще е добре и дали ако пак стане нещо ще чуя пак тези тежки думи.Много ме е страх,улавям се че всеки ден ходя със страх до тоалетната и гледам пак да няма кръв и при най-малката болка в кръста или корема се тъпча с но-шпа,ще пия и дуфастон до края на 12г.с.моля дайте съвет.Благодаря ви..........

Здравейте, valentina todorova!
   Мисля, че все пак в един момент ще забравите тези думи. Тъй като неуспешната бременност е едва миналата година, т.е. - скоро, към фактора „време” се добавят притесненията Ви около новата бременност (Ура!) и става така, че тревожността се завръща там, откъдето е дошла – неуспешната бременност. Вие сама добре разбирате, че щяхте да сте по-спокойна, ако нямахте тази предистория. Така че – причината е там, а не в думите на мъжа Ви, когото Вие, въпреки тях, наричате „моя любим” :) и сама казвате, че ги е казал от болка. Да, така е. Помислете, моля Ви, Вие какви думи сте в състояние да изречете в момент на огромна болка и безсилие. Опитайте се за малко да се поставите на това място, за да разберете, че това не е обвинение конкретно към Вас, а към „несправедливостта на живота”... Пак опираме до гнева – освен с интензитета на агресията, той е неприятен и с подмяната на жертвите/обектите си. В случая Вие сте заместител, не виновник. Това е разумното обяснение.
   Какво да правим с чувствата? Както казах в предишен отговор, понякога разбираме рационално, но не разбираме със сърцето си. Тук моят съвет е да изберете подходящ момент и да кажете на мъжа си, че разбирате, че думите му са лишени от логика и че не е искал да Ви нарани, но въпреки това понякога Ви става много мъчно, когато си ги спомните. Опитайте се да не го питате защо ги е казал, какво е целял и т.под., защото на Вас Ви е ясен мотивът му-не да Ви нарани, а да излее гнева си. Моля Ви да пропуснете и момента с „до края на живота си”, защото 1) това не е вярно – въобще не знаем какво ще стане с чувствата ни утре, да не говорим-до края на живота си; 2) подобни силни думи само пречат на искреността, настройват събеседника отбранително и автоматично – войнствено, като в края на краищата се получава затворен цикъл на „аз ти го връщам”-„ти ми го връщаш”. Не това е целта. Единственото, което се иска от Вас, за да успеете да простите на мъжа си, е да споделите. Нищо повече. Само да му кажете, че Ви става тъжно понякога – по възможно най-простия и добронамерен (подчертавам-добронамерен) начин, без да преувеличавате и да търсите сметка. Тук от изключително голямо значение за „успешността на процедурата” :wink: е да не потъвате в диалог, да не търсите ответната реакция и да не очаквате нищо. Мотивът, който трябва да Ви води, сте самата Вие, а не разкаянието, съжалението и въобще – чувствата и действията на отсрещната страна. Именно затова Вие не трябва да му задавате въпрос, а само да кажете за себе си. Ако сте способна на тази искреност (иска се доста сила, имайте предвид, свойствено на човека е да търси отговори, справедливост, отмъщение...) и успеете думите Ви да не предизвикат негативна реакция, всичко е наред и веднага ще Ви олекне, ще видите. Пак повтарям, извинявайте - не бива да го правите заради отговора, а заради собственото си добруване. Чуждите действие не трябва да Ви интересуват. Просто кажете колко Ви тежи и толкова. Това е достатъчно. После чувствата ще си дойдат на мястото. (Една от причините е, че Вие ще почувствате обичта на мъжа си, но за да я почувствате, тя не трябва да Ви интересува, когато споделяте.)
   Успех! Вярвам, че всичко с Вас и бебето е наред и така ще бъде!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Септември 22, 2012, 02:06:38 am
Здравейте г-жо Савова  :lol:
Прескачам от съседния осиновителски форум за да ми поканя ей в тази тема:
http://www.zachatie.org/forum/index.php?topic=48423.msg950568#msg950568

Ще ни помогнете наистина много, ако коментирате споделеното от нас. Как и кога да разкажем на децата си тяхната история. Каним ви в друга тема, за да не разводняваме тази, която все пак се концентрира върху други проблеми.

Благодаря ви предварително

   Fussii, здравейте! Прочетох темата и отговорих и там. Много ми е драго да се включа във Вашата тема, макар че не знам доколко ще съм полезна, имайки предвид, че сте хора, изчели много повече от мен, а и най-важното – сте с личен опит. Освен това – виждам, че си имам работа с хора с много сериозен, зрял, осмислен психичен опит...
   Истината е, че на няколко пъти започвах и оставях отговора си, тъй като темата е вълнуваща за мен. Тя провокира и срещата ми с Деси Т. от osinoviavane.com, с която потънахме в дълбокомислен разговор, който също даде щрихи към това, което си мисля.
   Откъде да започна този път?Трудно ще ми е да коментирам всяко споделяне, а и не е необходимо. Само ще кажа, че съм съгласна с Fussii изцяло. Примерът й затвърждава мнението ми, че терапевтите (защото от моя гледна точка точно това е нейната роля) с личен опит са най-добрите. Знаменателно е изречението (не ми се вмъква цитат): "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, защото :
- мен ме е страх, че ще се конкурирам с другата му майка.   или
- мен ме боли, че не съм го родила аз. или
- чувствам се непълноценна, защото не съм била бременна, не съм родила и ме е срам от детето" Това, според мен, всеки осиновител трябва да го знае като „Отче наш” или, хайде - собственото си име поне :wink:
   Един от основните въпроси в дискусията ви е този за момента на първите разговори. Аз поддържам мнението, че колкото по-рано – толкова по-добре. Не защото съм критично и понякога - анти-теоретично настроена, (което е така), а защото препоръката за отключване на темата около 4-5 години по „приказан” начин се базира на достиженията в когнитивното (познавателното) развитие на детето. Т.е. – смята се, че детето едва тогава ще бъде способно да разбере за какво иде реч и ще бъде най-безболезнено, имайки предвид центрираността му върху фантазиите. Според мен обаче, тази предпазна мярка, ако не твърде силна, е малко ненавременна. „Разбирането” на детето се основава на чувства, а не на разум. Това е и основният проблем на осиновителите: как да говорят така, че да не боли. Следователно: детето чувства и в по-ранна възраст и е напълно разумно то да има някакъв вид информация за произхода си по-рано. Иначе е възможно да бъде „изненадано”. Говоря обаче за изключително естествено, дори небрежно, вметнати фрази и изречения, в никакъв случай – за „сериозни” разговори, което в случая е синоним на травмиращи. Въобще не харесвам затормозяващите разговори, да не говорим с деца. Едва ли някой би искал разговорът да сеизроди в такъв тип тормоз, разбира се, но това е капан, мотивиран от прекомерна съвестност...и други неща, упоменати в горните точки. Мисля, че разговорите в различните етапи от живота трябва да се съобразяват и да следват именно рационалните достижения на възрастта на детето – колкото може да възприеме детето, толкова да му се поднесе (по съдържание, като информация), но няма основателна причина първата да бъде чак на 5 г., например. Защото в основата на каквато и да е информация са чувствата. А детето ги изпитва и по-рано :). Изключително ме зарадва обяснението на sisley: “Аз съм й обяснила, че понякога така става в живота - някои жени раждат децата на други жени. Просто понякога и дядо Боже бърка и слага децата на майките в коремите на други жени. Казала съм й че тя е моето дете и за това съм я взела от домчето. Казала съм й, че ми е трябвало малко време да я намеря в кое домче е, за това не зная каква е била като бебе.” и й завидях, че не съм на найно място. Както и от сърце се смях на коментара: „Снощи ме пита мен кой ме е родил и след отговора ми "баба ти", последва "Мамо, аз имам ли майка" :)нещо се обърка детето, пак трябва да опресняваме материала  :)” Което е в подкрепа на думите ми, че не е важна самата информация, а начинът й на поднасяне, нали? Чувствата са важни.
   За този начин обаче, се изисква, личното справяне с тях – 3-те точки на Fussii, което теоретично всички знаете много по-добре от мен. Собствените предразсъдъци, очаквания, ... въобще – отношението към генетичната връзка трябва да бъде напълно изчистено, за да се стигне до откровеност с друг, в случая-детето. Мен лично въпросът за психичната значимост на генетичната връзка ме занимава изключително силно, да не кажа – обсебена съм от него - във връзка с цялата асистирана репродукция и т.нар. third-party reproduction – донорство, сурогатство, както и с алтернативните форми на родителство. След много четене (на експериментални изследвания) в мен се затвърди убеждението, че значимостта на генетичната връзка има различно съдържание-според репродуктивната/родителската ситуация, в която човек се намира. Давам следния пример: гестационни сурогатни майки, износващи бременност с чуждо генетично дете, казват: „Това дете не е мое.”, т.е. – отдават голямо значение на генетичната връзка. Т. нар. традиционни сурогатни майки, износващи бременност с дете, заченато със собствена яйцеклетка и чужд сперматозоид, казват: „Това дете не е мое, защото майка е тази, която отглежда”, т.е. – пренебрегват генетичната връзка. Следователно – значимостта зависи от мотива. Ситуацията с осиновяването е доста по-сложна, тъй като мотивът тук не е да „дадеш”, а да „вземеш” детето. (в смисъл – да обичаш – да се съединиш, приобщиш, отглеждаш...за цял живот. Което е свързано с трансформация на много нагласи и чувства.). Очевидно е, че човек, преминал през стерилитета, отдава значение на генетичната връзка, иначе не би се борил с него, но това, че е осиновил, не означава, че изведнъж е забравил колко важна за него е генетичната връзка. Което не обезценява, разбира се, майчинството при липса на генетична връзка. Това е причината много от нас да осиновят след раждане. Осиновяването е просто друг вид майчинство, не заместител на липсващото биологично. Но, за да бъде то пълноценно, трябва да се изчисти въпросът „Какво означава за мен генетичната връзка?”, който е перифраза на трите точки на Fussii. Ако всеки кандидат-осиновител много, ама много честно, успее пред себе си да му отговори, няма да има никакви проблеми в разговорите с детето. Нямам предвид отричане на важността на генетичната връзка, както в примера с т. нар. традиционно сурогатство, о, не – там не става дума за майката, а тук става дума именно за нея, а имам предвид достигане до истината: че тази връзка, например, е много значима за мен, (може и да не е толкова важна), но няма общо с любовта ми. Целта е да се достигне до нейното ПРИЗНАВАНЕ. Според мен всяка жена, която успее да разграничи значимостта на генетичната връзка от значимостта на чувствата си към детето, ще успее в контакта си с него, без да му привнася собствените си нагласи.
   Тук се сетих за „Първичната рана” на Нанси Верие, която на практика защитава обратната теза: че тъй като психичната стойност на генетичната връзка за всеки човек е изключително голяма, то тази стойност се пренася във връзката „биологична майка-дете” като травма. Според нея няма как да заместим липсващата генетична връзка. Е, има, де – с няколко десетилетия психоанализа с цел осъзнаване на предсъзнавани чувства към биологичната майка, т.е. – на травмата от изоставянето. Иска ми се да напиша анти-теза на Верие, но нямам време, а и не съм световноизвестна с пошлото, според мен, експлоатиране на темата за вътреутробната привързаност, прерастваща в травма от раздяла. Това е манипулативна трансформация на солидната, академично призната теория за привързаността на Джон Боулби (и Мери Ейнсуърт), които говорят за изоставяне и раздяла с attachment-figure, т.е. – става дума не просто за периода след раждане, но и за фигура на привързаността, която и да е тя, а не за биологична майка. Не ми се рови из книгите, за да извадя стотиците автори, които доразвиват тази теория и доказват, че фигура на привързаност може да бъде абсолютно всеки, който прекарва времето си с детето и го обича, респективно - е сензитивен и респонзивен към реакциите и нуждите му. Биологичната майка не е тази фигура на привързаността, за да възникне тази травма от раздяла. През 70-те години акушерската общност усвоява теорията за привързаността за целите на акушерската грижа, от което възникават пренатална/перинатална психология, чиято основна теза е за „афективно натоварения образ на бебето” – т.е. – как майката си го представя, какви черти на вече роден човек му привнася и т.н., както и за способността на бебето да я разпознава сензорно, а като следствие-съвсем логично- и афективно след раждането. Виждате, че твърде много се отдалечаваме от нашия проблем - за травмата от изоставянето. Не ми се струва разумно фактите за съществуването на такава сензомоторна и „енергийна” връзка (пренаталаната психология говори за bond-връзка, а не за attacmеnet-привързаност) да прераства в теория за привързаност между биологична майка и дете. Върху теориите за пренаталната/перинаталната привързаност се експериментира, няма категорични данни за тях, а и е прекалено те да прерастват в теза за „мистична и вечна” връзка (по думите на Верие) между биологична майка и дете. Тежък и фалшив дъх на френска психоанализа. Вътреутробната привързаност борави най-вече с когнитивна (и по-точно-сензомоторна) организация на контакта, а не с чувствата и отношенията между реални хора. И за да се запълни тази празнина идва на помощ психоанализата, която и от въздуха ще извади демони, пардон-ще интерпретира сензомоторния контакт като дълбока и чувствена връзка. На кого, в края на краищата помага това? Мисля, че Верие всъщност е искала да каже колко важна е генетичната връзка, независимо, че от нея не произлиза привързаност,и какво може да стане ако я омаловажаваме, но го е облякла в нездрава теория.
   Съгласна съм обаче, в някои пунктове извън централната идея с нея – за търсенето на идентичността, за осиновяването като път към себе си за детето, за вредността на тайната. Но те не противоречат на схващането ми, че тайните водят до криза на self-а на дететои че трябва да постигнем естественост чрез искреност към себе си. Както и си мисля, че литературата по въпроса за осиновяването понякога драматизира въпроса (като коментираната книга), но същевременно го оставя без отговор. Според мен най-добре е да се четат книги, тематично насочени към личните преживявания и чувства на осиновителите, а не толкова за преживяванията на осиновеното дете, защото една от целите на майката е да помогне на детето си да премине през кризите, които ще преживее и то трябва да е силно, за да се справи. На няколко места загатвате, че болката на детето не е болка от липса на любов от страна на родителите, а от изоставянето му. (Въпреки, че аз мисля, че появата на болка не е задължителна и познавам такива семейства.) Така или иначе, ако тя се появи, ако детето осмисли раздялата с биологичната си майка травматично, ролята на майката, според мен, е да го подкрепи в нея и да страда заедно с детето си. Това е вече подвиг – малко биологични майки са способни на такава съпричастност, но осиновяващите майки се справят, може би защото са се справили с Егото си...  За това е необходим дълъг „духовен стаж” - да тъгуваш за жената, от която си се страхувала преди години. Това изисква да не я мразиш, а да си й благодарна. Естествено, всички негативни нагласи към нея се предават на детето и най-често драмата с дифузния идентитет идва отттам - от противоречието между образа на биологичната майка за детето - колкото и неясен да е той - и негативите, които биха могли да й се прехвърлят. Вече стана дума за силата на психичната значимост на генетичната връзка, която е естествено-присъща на всеки човек, включително и на децата. Това е и причината те от самосебе си да започват да я наричат „майка”, както е случаят с Никола. (Това е психична стойност. Тя не е реална стойност. Много съм мислила защо обществото продължава да нарича една родила и захвърлила бебето си жена „майка”, а не „родилка”. Сигурно защото на колективно несъзнавано ниво майчинството се свързва с утроба, раждане..., т.е. - с биологични дадености и процеси. И достигнах до извода, че в това няма нищо лошо – че всъщност думата „майка” е формална и означава биологичния акт и е сининим на родилка, но по същество всички знаем какво е майка. По същия начин и децата наричат „майка” жената, която ги е родила – първо неосъзнато-защото е прието, че която ражда, тя е майка, а после – като синоним на „родилка” или „биологична майка”. Не бива обаче, да игнорираме и третия вариант-защото детето се чувства свързано с нея по силата на това, че е прието раждащата жена и детето да са свързани, а не защото те реално са свързани. Връзката с биологичната майка не означава любов. Тя, всъщност, няма нищо общо с любовта, тя има друга специфика и там е голямата грешка на Верие. Колкото по-рано една майка си даде сметка за наличието на такъв тип връзка в посока „дете-биологична майка”, толкова по-лесно ще й бъде да се отърве от чувството на застрашеност. Ще види, че тя е призрак, ще види, че детето не я осъзнава като майка, а като обект, към който има неясни или смесени/амбивалентни чувства, които, задача на майката е, да ориентира.) Добра или лоша, образът й трябва да се пази, мисля аз, за да не възникват вътрешни конфликти у детето. Трудна, но не и непосилна задача.
   Мисля, че много се увлякох.. За да завърша, ще коментирам една-две по-организационни  теми, които, от позицията на досега казаното, ми се струват по-малко важни, защото майка, която се е справила със себе си, ще улучва и времето, и мярката за нещата много по-лесно, по-скоро – по интуиция:
   За честотата и емоционалната наситеност на разговорите за осиновяването - съгласна съм с Чандра, че не трябва да се говори излишно. Идеята, че тези разговори са необходими за съвместното (с детето) благополучие не бива да се превръщат в натоварваща задача, която трябва да се отметне. Не, не е необходимо. Щом чувстваме тежест, нека отложим или дори да премълчим. Колкото по-естествено – толкова по-добре. Ако не ни се говори или пък не знаем какво да кажем – няма нищо лошо в мълчанието. Всяко нещо – с времето си.
   По същия начин одобрявам  :wink:  и фазата на прекалената откритост – тя е естествена и трябва да се премине – това е като фазите при стерилитета – не минеш ли през нещо, по късно то се връща видоизменено и, за съжаление, често – болезнено. Щом един човек иска да разкаже на целия свят за щастието си – това е ОК – ние, околните, се радваме и сме съпричастни, а не търсим скрити егоцентрични мотиви. Защото чувството не е гордост, макар че се маскира и проявява като такова, а чиста радост от детето. И тази еуфория минава от самосебе си. Bubaranski много добре го описва.
   Хайде, лека нощ, че стана 2 ч.! В началото мислех да напиша, че любовта компенсира всичко, както и всичко изгражда, но ми стана неудобно и затова написах този предълъг анализ на това просто изречение :)
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: koala в Октомври 01, 2012, 00:45:52 am
Здравейте, г-жо Савова!
Ще обясня на кратко ситуацията си и ако прецените, че въпросът ми не е за този форум, моля само ми кажете. Видях какви са основните идеи на Вашите консултации, но в момента не знам към кого да се обърна.
Живея с мъжа до мен (нямаме брак) от 4 години. Познаваме се от 5. Имаме едно прекрасно момиченце на 9 месеца, резултат от 2-ра инсеминация. Всичко беше наред до раждането на детето. Мислех, че сме идеалното семейство и дори си позволих да кажа и на себе си и на него, че съм щастлива. После всичко се обърка. Той започна контакт (наричам го така, защото той твърди, че не е връзка) с 22-годишно момиче. Не иска да се разделяме, твърди, че няма нищо с нея, но аз "хващах" на няколко пъти неща, които говорят обратното. Сега твърди, че го тровя, че съм виновна аз (не ми обяснява защо, а казва просто да търся вината в себе си). Пак не си тръгва, но се караме всяка вечер. Аз пък, решила, че го обичам и не искам без него, търпя всички скандали и обиди и не знам какво да правя. Мисля основно за детето, а не знам дали това трябва да е водещото. Просто нищо не знам вече! Не мога и да реша какво и как да направя. Плача ежедневно, въпреки, че мислех, че съм силна жена и това неминуемо се отразява на детето. Мога да опиша конкретни ситуации, за да ми кажете луда ли съм, както смята той, но не искам да спамя темата. Благодаря предварително и съжалявам, ако ситуацията ми не е за тук! Нека модераторите изтрият поста ми, ако преценят.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: f_33 в Октомври 03, 2012, 21:35:04 pm
Мила Ваня,
Отново ще ти пиша тук , незнам как да започна. Първо имам полово предаван инфекция - споделих с няколко човека за това , малко или много съм на 28 години и сама мога да взимам решение за здравето си и всичко останало и за най правлината процедура за лечение. Имам тежка дисплазия на маточна шийка без извършено лечение , и какво получих един куп упреци , обиди и всичко останало и как да не се сринеш психически след всичко това. Така е, две от най близките ми приятелки ме разбраха но други не , а в момента не мога да общувам дори с гинеколога си защото според нея аз искам да сме приятели , а аз съм на друго мнение. За мен когато чувстваш един човек приятлески и му говориш нещата така то това не значи че си приятел с него. На друг лекар не искам и да разчитам но вече незнам как да постъпя в таз сигуация и малко по горе описаната, от мен. Тежко ми е, но незнам дано всичко се оправи един ден...
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: elymausii в Октомври 08, 2012, 22:48:39 pm
Здравейте, г-жо Савова!
Имам детенце на 8месеца, получи се след четвъртият опит ИКСИ, пътя до успеха беше много труден, но аз винаги вярвах че ща бъда майка. Родих нормално, точно на термина,едно невероятно сладко момиченце. Бебето се развива перфектно! Но мен много ме е страх нещо да не и се случи. Или като го мисля, да не вземе да го предизвикам.  Преди няколко дена четох значението на имената и там някой луд беше написал, че много често на жени с моето име им се случва да загубят дете. Знам, че това е пълна глупост, но на мен ми подейства доста зле.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: elymausii в Октомври 10, 2012, 13:56:36 pm
Здравейте, г-жо Савова!
Имам детенце на 8месеца, получи се след четвъртият опит ИКСИ, пътя до успеха беше много труден, но аз винаги вярвах че ща бъда майка. Родих нормално, точно на термина,едно невероятно сладко момиченце. Бебето се развива перфектно! Но мен много ме е страх нещо да не и се случи. Или като го мисля, да не вземе да го предизвикам.  Преди няколко дена четох значението на имената и там някой луд беше написал, че много често на жени с моето име им се случва да загубят дете. Знам, че това е пълна глупост, но на мен ми подейства доста зле. Извинявам се ако ситуацията ми не е за тук! Но просто се нуждая от няколко думи за успокоение . Нека модераторите изтрият поста ми, ако преценят.
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Есен1 в Ноември 16, 2012, 15:04:15 pm
Здравейте, д-р Савова,
Със съпруга ми сме заедно дълго и имаме прекрасни отношения. Преди 4 години имах спонтанен аборт без патологични проблеми, година по-късно отново забременях, но бременността не беше планирана и поради финансовото ни положене, реших да направя аборт. Лекарят ми каза, че всичко е минало нормално, нямаше усложнения. След което смених гинеколога, който също потвърди, че всичко „изглежда“ наред. В началото го приех много болезнено, защото още в деня, в който направих аборта, съжалих. Дълго имах проблеми със съня, затворих се в себе си и както е писала в предишен пост anni1981, започнах да усещам гняв, често се държа агресивно и избухвам. Преди повече от половин година решихме, че искаме и сме готови за дете, но резултатът все е отрицателен. Всеки месец очаквам, че ще съм бременна и когато разбера, че не съм, започвам отново да мисля за аборта. Четейки постове по интернет, изпитвам страх, че съм изпуснала възможността да бъда майка и че съм направила голяма грешка. Грешка, която не мога да си простя. Лошото е, че съм в чужбина, където нямам толкова приятели и познати и съм се изолирала до голяма степен. Съпругът ми го преживя по свой начин, но всеки път, когато говоря с него, той е убеден, че няма проблем да забременея и някак си разговорът спира тук. Преди месец отново ходих на гинеколог и ми казаха отново, че всичко е наред. Усещам, че потискам евентуалната си бременност психически. Чувствам страх, отчаяние и не мога да си простя това, което направих. Как да се справя сама с този психилогочески синдром след аборта? Как да си внуша, че съм здрава или по-скоро да престана да си внушавам, че нещо не е наред?
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Jbrul в Декември 01, 2012, 02:25:43 am
Есен1 , пиша ти като някой който не те съди и обвинява, не като професионалист като Ваня Савова.
Четеш постове в интернет, ама тези постове са за едни други хора, за техния живот и избори, за техните обстоятелства и решения - не за твоите.
Няма да те лъжа, че знам как се чувстваш, защото не знам в действителност, не съм правила аборт. Но мога да ти кажа нещо друго в тази връзка. Когато не ни се случва, това което желаем в даден момент - всички май имаме навика да се упрекваме, че сме "лоши" и заради някакви наши минали действия "така ни се пада". Но не е така. Аз "доброто, здраво, неабортирало, неразболяло се от нищо момиче", това с хубавия /уж/ брак и семейство...и чакащо близо 5 години дете, което не идваше... Бях стигнала дотам да си мисля, че някак не ми се полага "цялото щастие накуп". Та чак си и вярвах понякога. Разбирам емоцията ти по този повод, емоциите са хубаво нещо, но не са рационални. Когато, ако има такъв проблем - рационалността е необходима за теб самата, за връзката ти, за душевния ти мир.

Ако си убедена, че лекарите, които са ти казали: "Всичко е ОК физиологично" са прави - довери им се. Ако не си убедена - провери тези мнения. Ако не може там - при следващо прибиране в България - планирай нужните прегледи и изследвания, ние тук ще ти съдействаме максимално за целта. Изчисти "пред себе си темата". Няма да си помогнеш като се самоизяждаш от вина. Нямаш вина, случва се всичко в този живот, на много хора се случва тази ситуация и други още по-сложни. Няма "вина" за нищо по презумпция, още по-малко "наказание" по презумпция. Не потъвай натам!

Може и да не съм права, не претендирам, че съм. Мен лично рационалното мислене  и решимостта да действам и да решавам живота си - ме извади от състоянието на лашкане, колебания и едва ли не вяра в "свръхестествени наказания". Не вярвай и ти в такива неща. Търси причини - ще намериш и решения и подкрепа. От всякакъв вид :)
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: ollivia в Декември 01, 2012, 14:31:51 pm
.... Усещам, че потискам евентуалната си бременност психически...
Много вероятно, аз забременях в месеца, в който ми казаха, че всичко ми е наред, след като направих всички първоначални изследвания в клиника за репродуктивно здраве. Тази бременност приключи с мисед в 8г.с. и за известно време се усещах как се плъзгам обратно в капана на психиката си, но реших че този път ще дам на тялото си адекватен "технологичен" период, за да зачене. Направихме допълнителни изследвания, за да разберем причината за загубата, изградихме стратегия какво правим при следваща бременност и си изключих "копчето за контрола". Правех разни дребни неща за себе си, с мъжа ми си организирахме забавления и следях овулация без да влагам обичайното напрежение. След 5 месеца отново бях бременна :wink:

Ако си под 35г, дай си още 6 месеца, но се опитай да повярваш в себе си и тялото си. Какъв е твоя начин за това, ще трябва да откриеш сама или др. Савова може да ти помогне. Успех!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: iva17 в Декември 01, 2012, 15:55:11 pm
Здравейте г-жо Савова,
Как може да се свърже човек с Вас, ако иска лична среща?
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Есен1 в Декември 01, 2012, 19:29:09 pm
Jbrul и ollivia, благодаря ви за мненията! Много!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Heaven_New в Декември 01, 2012, 21:14:54 pm
Есен, позволи ми да кажа и аз няколко думи по историята ти.
Първо, 6 месеца не са чак толкова дълъг период, проблемът е по-скоро в контекста на очакването и историята зад него. Аз съм бивш дългогодишен психотерапевт със също толкова дълга лична терапия. Не подценявам изобщо ролята на емоциите и връзката между емоционалните преживявания и соматичните им прояви. Но в момента има тенденция тази връзка да се преекспонира. На твое място, не бих изключвала физиологичен елемент в неслучването на желаната бременност. Първо, обикновен гинеколог не може да каже с един преглед, че всичко е наред. Най-малкото, силният стрес (от този, който си преживяла) докарва ендокринни проблеми. Аз самата опрях до помощта на репродуктивна клиника заради вторичен стерилитет в следствие отключено след силен стрес Хашимото. Второ, абортът не е безобидна интервенция и не говоря за чисто емоционалните и моралните аспекти. Всяка такава интервенция крие рискове от скрити инфекции и последствията от тях, знам за случаи на проблеми с маточната лигавица и т.н. Гинекологът ти, например, със сигурност не може с един преглед да установи дали тръбите ти са проходими към момента.

Накратко - на твое място, ако още няколко месеца няма резултат, бих потърсила малко по-задълбочение отговори в медицински план. Аз също живея в чужбина и знам, че в някои държави системата за такъв вид помощ често е тромава. Но си струва да се опита. Иначе можем да теоретизираме до безкрайност за връзката между психика и физиология, но първо трябва да се изключи физиологична причина.

И още нещо ми прави впечатление. Струва ми се, че за теб е много важно случващото се да бъде обсъждано със съпруга ти. Дали е възможно такъв диалог да се случи? Какво би му казала? (Това си е въпрос само за теб, не те каня да ни разкажеш на всички).

Успех ти желая - и в преработването на травмата, и в забременяването.      
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Декември 26, 2012, 19:01:47 pm
Здравейте, г-жо Савова!
Ще обясня на кратко ситуацията си и ако прецените, че въпросът ми не е за този форум, моля само ми кажете. Видях какви са основните идеи на Вашите консултации, но в момента не знам към кого да се обърна.
Живея с мъжа до мен (нямаме брак) от 4 години. Познаваме се от 5. Имаме едно прекрасно момиченце на 9 месеца, резултат от 2-ра инсеминация. Всичко беше наред до раждането на детето. Мислех, че сме идеалното семейство и дори си позволих да кажа и на себе си и на него, че съм щастлива. После всичко се обърка. Той започна контакт (наричам го така, защото той твърди, че не е връзка) с 22-годишно момиче. Не иска да се разделяме, твърди, че няма нищо с нея, но аз "хващах" на няколко пъти неща, които говорят обратното. Сега твърди, че го тровя, че съм виновна аз (не ми обяснява защо, а казва просто да търся вината в себе си). Пак не си тръгва, но се караме всяка вечер. Аз пък, решила, че го обичам и не искам без него, търпя всички скандали и обиди и не знам какво да правя. Мисля основно за детето, а не знам дали това трябва да е водещото. Просто нищо не знам вече! Не мога и да реша какво и как да направя. Плача ежедневно, въпреки, че мислех, че съм силна жена и това неминуемо се отразява на детето. Мога да опиша конкретни ситуации, за да ми кажете луда ли съм, както смята той, но не искам да спамя темата. Благодаря предварително и съжалявам, ако ситуацията ми не е за тук! Нека модераторите изтрият поста ми, ако преценят.

Здравейте, koala!

   Честито Рождество!
   Вашият въпрос считам за един от най-важните, поставяни тук, защото се отнася, повярвайте ми, до много хора. Кризата с проблемното забременяване винаги влияе на отношенията в двойката, но тя остава извън вниманието ни, сякаш изместена от основния проблем. Практиката ми показва, че по време на периода, през който двойката прави опити, по никакъв начин, дори и да вижда проблемите си, не иска да говори и да се заеме с тях. Повечето хора пазят тази тема в дълбока тайна.  Предполагам, че това е свързано с евентуалната необходимост от промяна, понякога – драстична, с която повечето хора не искат да се заемат, тъй като първостепенно е бебето. Логично, но неефективно. Ставало ми е тъжно колко много жени търпят в името на бъдещото дете. При много от тях нещата не се „оправят от самосебе си”, както са очаквали, а, напротив – след разрешаването на проблема настъпва дълбок разрив, дошъл сякаш от нищото. Вие много добре описвате този процес: че сякаш изневиделица се е появил третият.
   Третият винаги е следствие от започналите вече да се рушат отношения. Предпочитам да наричам нещата с истинските им имена, с риск да не звуча лицеприятно, но мисля, че по-добре е сама да си дадете реална сметка какво се случва в семейството Ви, отколкото да се самозаблуждавате. Мнението ми въобще не е меродавно, но бих искала да Ви помогне да проявите реализъм и да се опитате да се абстрахирате от предразсъдъци и самозаблуди, които често изграждаме като защитна реакция – просто защото е по-лесно да се адаптираме към проблема, отколкото да го разрешим. Това е човешко, всички го правим и често сме изправени пред спешната необходимост да разрешим проблема, когато нещата излязат извън контрол. Както тук. Поведението на мъжа Ви вече е извън Вашия контрол – той е започнал връзка с друга жена и съмненията Ви не са напразни – да, това е връзка, а не контакт. Също така – няма как да търсите вината в себе си, тъй като ситуацията е резултат от вашите взаимни отношения с мъжа Ви. Никой не може да накара партньора си насила да му изневери. Дори и при скарване, скандал, разрив или каквото и да е разочарование – не всеки ползва изневярата като отмъщение, защото схваща безсмислието, несъотносимостта към проблема с партньора. Еднократната изневяра се различава от трайната връзка извън двойката. Извънбрачната връзка (условно я наричам така, отнася се и до несключилите брак) означава бягство от двойката. Не бягство от човека – Вас, а отношенията, които имате.
   Казвате, че мъжът Ви не си тръгва. Е, действително, май си тръгват само героите в романите и филмите. Повечето мъже не си тръгват. (Тъй като работя основно с жени, мога да говоря за това как постъпват мъжете им. При жените – не знам, защото хората не се консултират, когато започнат извънбрачна връзка, защото тя не е мъчителна. Ходят при фамилен/брачен/семеен консултант, когато трябва да се завърнат един към друг, което вече е мъчително :wink:) Поставят жена си в агонизиращо положение – къде защото не си дават сметка за болката й, къде защото не ги интересува. Това е голата истина. Много от тях искат да запазят статуквото – да имат жена и любовница, стига да има мир и не предприемат никакви действия, докато една от двете жени не го подложи на успешен натиск.
   Стигнахме до действието. Казах „натиск”. Под натиск разбирам всяко действие или поведение, целящо да възроди отношенията, не просто да „завърне” партньора. Тук пропускам елементарните и неефективни реакции, свързани с насилие-от сорта на досаждане, контрол, следене, шантажи, заплахи и т. под. Те може и да вършат някаква работа, но тя е повърхностна и временна. Жените, които искат да запазят връзката си, действат много обмислено и постоянно, защото са разбрали, че няма какво да губят. Разбират, че в основата на разпада са изпарилите се чувства и като същински детективи тръгват по следите им. В огормна част от случаите успяват да ги открият, съживят и поддържат. Разбира се, преглъщането на обидата е кризисен период, от който, искат или не, излизат успешно, в името на целта да останат заедно с този човек. Разбират, че стаената обида връща нещата в началото и че съвместният живот без прошка е невъзможен. Има много хора, които след подобен случай в живота си избират съжителство с договорка – свобода и дискретност на „външните” отношения, други живеят в сянката на тайното съмнение дали няма да се случи отново, а трети, за които говоря, го преживяват, прощават и продължават напред. Въпросът е да не изгубите чувството си за самоуважение и достойнство, ако решите да простите, защото това няма да е прошка, а и не Ви гарантира удовлетворяващ живот.
   Въпросът е доколко това си струва. Тук не мога да Ви дам никакъв съвет. Силно впечатление ми направи фразата „решила, че го обичам”. Това означава, че изневяра Ви е подействала отрезвяващо, независимо дали любовните Ви чувства са намалелни  или дали, съмнявам се, не е имало кой знае какви. Така или иначе, Вие сте се амбицирала да го задържите. Това е първото нещо, над което трябва да се замислите, според  мен. (Какво означава „да задържиш някого”? Това, само по себе си, предполага неговото нежелание.) Силното Ви желание да бъдете с този човек се появява като ответна реакция на неговото нежелание. По принцип, доколкото разбирам, не му показвате такава силна „мотивация”. И това е нормално. Но точно тук е капанът на заблудата, че силно държим на някого просто защото пръв „си е тръгнал”. Напълно възможно е тази негова крачка да е в унисон с най-доброто за нас, но да не искаме да го приемем от фалшиво чувство за гордост. Мисля, че няма значение кой си тръгва, щом нещата не вървят.
   Детето в случая е маска, рационализация. То не е истинската причина. Ако сме решени на нещо-да, разбира се, че можем да го използваме като причина за постъпките си, то е на двамата души и може да бъде използвано като мотив и повод за безброй наши решения. Дали обаче то е истинската причина за линията на поведение, която поддържате? Ако да-значи смятате, че детето трябва да живее с родителите си, независимо в какви отношения са те и дали въобще е възможно тяхното съжителство и следователно – нямаше въобще да поставяте въпроса си, а да приемете връзката на мъжа си. Вие обаче не я приемате. Затова мисля, че е най-разумно да изключим детето от Вашите собствени мисли и намерения. Просто е по-честно. То е отделен човек. Загрижеността Ви за него не е разменна монета.
   Държа да Ви кажа и че въобще не сте луда, а най-нормална жена, която още не знае какво да прави. Няма план, защото не е наясно с отношението си към мъжа. Пак Ви връщам към момента с капана на преувеличената от наранената гордост, болка. Опитайте се да се абстрахирате от гордостта, защото ако тя е водещият Ви мотив, никога няма да успеете да простите и да живеете спокойно. Егото би Ви отвело единствено към самотата. То пречи да се взимат трезви решения. Опитайте се да прецените как се чувствате с този човек, смислен ли е животът Ви, виждате ли общо бъдеще, приятно ли Ви е с него... грубо казано – има ли някакъв тип духовна, неизказана връзка между Вас, липсва ли Ви. Чак тогава евентуално бихте могла да прецените дали си струва битката, в която се опитвате да влезете-засега-с голи ръце. Чак тогава би Ви станало ясно, че тя е много тежка и изисква всичкото смирение, търпение и смелост, на които сте способна. Би Ви станало ясно, че ако искате да живеете с този човек, животът Ви оттук нататък няма да е същият, а ще го продължите, навлизайки в нов етап. Ако пък разберете, че това не е човекът за Вас – той Ви дава решението и битката се обезсмисля. Това е нещото, което трябва да разгадаете. Искате или не.
   Обикновено от такава криза, в най-добрия случай, се излиза за около 6 месеца и тя е лично чистилище, в което човек научава много за себе си, така че не се притеснявайте от времето. То е на Ваша страна, но не чакайте да свърши Вашата работа. То само ще Ви доведе до яснота дали действително искате да прекарате живота си с този човек и как. Оттам нататък вече ще знаете как да действате.
   Не се отчайвайте! Ще преминете през това и то ще Ви обогати! Вие сте една изключително смела жена!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Декември 26, 2012, 19:09:46 pm
Мила Ваня,
Отново ще ти пиша тук , незнам как да започна. Първо имам полово предаван инфекция - споделих с няколко човека за това , малко или много съм на 28 години и сама мога да взимам решение за здравето си и всичко останало и за най правлината процедура за лечение. Имам тежка дисплазия на маточна шийка без извършено лечение , и какво получих един куп упреци , обиди и всичко останало и как да не се сринеш психически след всичко това. Така е, две от най близките ми приятелки ме разбраха но други не , а в момента не мога да общувам дори с гинеколога си защото според нея аз искам да сме приятели , а аз съм на друго мнение. За мен когато чувстваш един човек приятлески и му говориш нещата така то това не значи че си приятел с него. На друг лекар не искам и да разчитам но вече незнам как да постъпя в таз сигуация и малко по горе описаната, от мен. Тежко ми е, но незнам дано всичко се оправи един ден...

Мила f_28,
   Честито Рождество!
   Виждам, че не сте разрешила проблемите си с Вашата лекарка. Минало е доста време, а нещата са в старото положение. Моля Ви да се замислите за ежедневието на Вашата лекарка: в състояние ли е тя да се сприятелява с всеки? Или да показва какъвто и да е тип лично отношение? Да, Вие не сте всеки. Никой не е всеки. Но каква е нейната работа? Да излекува Вашата половопредавана инфекция. Ако тя е от типа лекари, на които им идва отвътре психологическата функция – ок (това ок също е относително), но ако не е – как трябва да постъпите? Или да си изберете нов лекар, (което отказвате), или да си останете със сегашните недоразумения, които не само съпътстват лечението Ви, но и му пречат. Вие поставяте генералния въпрос за това до каква степен  лекарят трябва да се занимава със здравето, защото то има три компонента: физическо, психическо и социално благополучие, а не просто липса на болест. В съвременните условия (образование, начин на живот и много, много други) е почти невъзможно една лечителска/терапевтична фигура да се заеме и с трите неща. Т.е. – засега здравето остава обект на мултидисциплинарен подход. Ето защо – аз оправдавам морално Вашата лекарка, която няма възможност да говори по-дълго с Вас. При условие, че имате нужда да споделяте, правите го, а срещате неразбиране – може би е най-добре за Вас да се консултирате с някой, който проявява разбиране. Това и преди сме го говорили. Мотото Ви е „Никога не се отказвам”. Защо? Има случаи, в които най-доброто за нас е да се откажем. Какво губите? Тревогите, без които не можем ли?
    Моля Ви да погледнете сериозно на възможността да се освободите от тежестта на невъзможните отношения като или ги прекратите, или ги направите възможни! Желая Ви успех!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Декември 26, 2012, 20:15:11 pm
Здравейте, г-жо Савова!
Имам детенце на 8месеца, получи се след четвъртият опит ИКСИ, пътя до успеха беше много труден, но аз винаги вярвах че ща бъда майка. Родих нормално, точно на термина,едно невероятно сладко момиченце. Бебето се развива перфектно! Но мен много ме е страх нещо да не и се случи. Или като го мисля, да не вземе да го предизвикам.  Преди няколко дена четох значението на имената и там някой луд беше написал, че много често на жени с моето име им се случва да загубят дете. Знам, че това е пълна глупост, но на мен ми подейства доста зле.

Здравейте, elymausii!
   Честито Рождество!
   Говорите ми за нещо в спектъра на невротични, свързани със стрес и соматоформни разстройства. Имайте предвид, МКБ 10 не прави голяма разлика между стрес и криза, а периодът на асистирана репродукция е житейска криза, дори и да няма отчетливи стресови реакции (това е рядкост). Казвам го, за да обоснова тезата си, че за всяко нещо има причина – борбата със стерилитета не е нещо без психически последствия, всички го знаем. Не съм обаче почитателка  на дългосрочното търсене на причините, защото често те не носят решение. Какво като знаем причините?  А. Елис казва: „Забравете Вашето кошмарно минало!” :lol:  Затова – нека тръгнем от актуалното състояние и се насочим към действие. Не мога да диференцирам без разговор за какво става дума, но съм сигурна, че има общо с обсесивно-компулсивно разстройство с преобладаване на натрапливи мисли и умствени предъвквания. Това не е диагноза, моля Ви да ме разберете правилно, а насока за проблема. До това състояние не се стига без фона на генерализирана тревожност. Тези мисли на границата на съзнанието, които Ви тормозят и които Вие разбирате, че са нерационални, се наричат автоматични и могат да бъдат редуцирани чрез преработка на базовите схеми. В общи линии, за мен проблемът Ви е ясен, но нито има как да обясня тук терапията, нито се занимавам с такъв тип терапия, а дори и да се – не е възможно тук да се започне нещо. Когато нещата опират до психотерапия, а не до консулт, го казвам. Предлагам Ви, тъй като съм наясно колко изключително болезнени са тези мисли, да се обърнете към когнитивно-поведенчески терапевт, с който да поработите върху тях и да разрешите проблема си. Сигурна съм, че проблемът е решим чрез този подход - когнитивно-поведенческата терапия е ефективна именно при разстройства и проблеми от тревожния и паническия спектър.
   Съжалявам, че на този етап не мога да Ви помогна с друго, освен с мнение и насока. Възхищавам се на умението Ви да формулирате проблем, което е гаранция за успех. Често ние, хората предпочитаме да се адаптираме към проблема си, с което го задълбочаваме, вместо да го разрешаваме 8) Вие май сте изключение :)! Желая Ви успех!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Декември 26, 2012, 23:51:15 pm
Здравейте, д-р Савова,
Със съпруга ми сме заедно дълго и имаме прекрасни отношения. Преди 4 години имах спонтанен аборт без патологични проблеми, година по-късно отново забременях, но бременността не беше планирана и поради финансовото ни положене, реших да направя аборт. Лекарят ми каза, че всичко е минало нормално, нямаше усложнения. След което смених гинеколога, който също потвърди, че всичко „изглежда“ наред. В началото го приех много болезнено, защото още в деня, в който направих аборта, съжалих. Дълго имах проблеми със съня, затворих се в себе си и както е писала в предишен пост anni1981, започнах да усещам гняв, често се държа агресивно и избухвам. Преди повече от половин година решихме, че искаме и сме готови за дете, но резултатът все е отрицателен. Всеки месец очаквам, че ще съм бременна и когато разбера, че не съм, започвам отново да мисля за аборта. Четейки постове по интернет, изпитвам страх, че съм изпуснала възможността да бъда майка и че съм направила голяма грешка. Грешка, която не мога да си простя. Лошото е, че съм в чужбина, където нямам толкова приятели и познати и съм се изолирала до голяма степен. Съпругът ми го преживя по свой начин, но всеки път, когато говоря с него, той е убеден, че няма проблем да забременея и някак си разговорът спира тук. Преди месец отново ходих на гинеколог и ми казаха отново, че всичко е наред. Усещам, че потискам евентуалната си бременност психически. Чувствам страх, отчаяние и не мога да си простя това, което направих. Как да се справя сама с този психилогочески синдром след аборта? Как да си внуша, че съм здрава или по-скоро да престана да си внушавам, че нещо не е наред?


Здравейте, Есен1!
   Честито Рождество!
   Ще започна с това, че, като цяло, подкрепям казаното от момичетата, особено това от Heaven_New за преекспонираната връзка между психика и тяло. При стерилитета (макар че не мога да Ви категоризирам като човек с репродуктивни проблеми, тъй като при Вас все още не е открит проблем, вероятно е твърде рано) това е остаряло схващане,  писала съм за т. нар. „психогенен стерилитет” – има психогенен фактор, но той не е единствена причина. Замислете се, ако не съм права, до какви смазващи за раждаемостта резултати би довело чувството за вина, депресията или манията :wink:  Писала съм как хората забременяват във всякакви психични състояния - на отчаяние, на напрежение, на спокойствие... Състоянието, според мен, не е решаващото, а етапът от протичането на кризата. С най-голяма тежест сред психогенната етиология е факторът „стрес”. Защо? Защото е най-пряко свързан със сомата/тялото. Стресът е форма на адаптация към външни стресори, което означава, че при стрес се включват  механизми, позволяващи успешното функциониране и запазване на соматичните функции, макар и по нов начин. Трябва да търсим състояния също толкова силно обвързани с промяна на биологичните функции, колкото стреса, за да ги наречем предразполагащи фактори. Депресията също е силно соматична, тя има ясна клинична картина, ясен телесен израз, но въпреки това не се счита за категоричен фактор. Защо? Защото при депресията има изчерпан енергиен потенциал, а при стреса – обратното – генериране на енергия. Следователно – ако организмът функционира по нов начин тогава, когато има енергиен потенциал, това няма как да не е свързано с всички биологични функции, включително репродуктивните.
   Не мога да отнеса чувството за вина към такъв нов тип функциониране, какъвто представлява стресът/дистресът. То, само по себе си, дори не е депресия. Да не говорим, че мислите, които Ви преследват, са напараво обичайни за жена, която иска да забременее, но засега не се получава. Казвате, че още в деня на аборта сте съжалила. Това също е нормално. Не бива да забравяме основното – че това е било едно добре обмислено, взаимно подкрепено и обосновано решение. Вие не сте можела и искала да постъпите по друг начин. Ако Вие бяхте забременяла веднага щом го пожелаете или вече имахте дете, съгласете се, нямаше да Ви минава през ум да наричате решението си грешка. Грешка го наричате Вие, сякаш за да пасне на проблемното забременяване. Трябва да има виновен, нали? Заложено ни е да търсим причина. Тя обаче не е реалната. Тук трябва да направим разграничението между причините, които ние мислим за такива и причините, които са обективно доказани като такива. Затова мисля, че Вие няма да се успокоите или докато не забременеете, или докато не се открие причина. Намирам за правилни съветите да се обърнете към сериозни медицински изследвания. Причината за неизяснения стерилитет (силно се притеснявам да използвам тази диагноза спрямо Вас :?) е неизяснена. Обаче я има. Какъв е изводът? Трябва да се открие.
   Второто разграничение, освен между обективни и субективно предполагаеми причини, според мен, е това между чувството за вина и причините за незабременяването.  То произтича от първото. Щом чувството за вина е плод на нерационални, но „удобни” и обслужващи сегашната ситуация, мисли, то трябва да го разграничаваме от причините за незбременяването. Знаете, че при всяка от нас съществуват някаква първа причина в началото – дали оперативна намеса, дали нещо друго, каквото и да е... да не изброявам..., преди да се превърне в част от цял комплекс и всяка си е задавала въпроса „какво би станало ако...”, но с времето повечето от нас разбират, че обстоятелствата са били неизбежни. Същото е с избора за аборт. Той е бил неизбежно решение. При някои той има последствия, при някои – не. И това е, което също трябва да се види. Както и всичко необходимо, свързано със забременяването, което гинеколозите, работещи с проблемно забременяване и асистирана репродукция, работят, а не гинеколозите, които работят в други сфери. Затова – моля Ви, не бързайте с изводите, без да сте сигурна, че условно проблемното забременяване е във връзка с аборта, а дори и да е така – то пак е било неизбежно, най-малкото – не е зависило от Вас и не зависи. Само не мислите, че сте изпуснала възможността да бъдете майка! Моля Ви, не говорете така! Просто не знаете какви случаи разрешава медицината, а ние обсъждаме нещо, което още не знаем какво е :) Вие ще бъдете майка, разбира се!
   И нека, последно, разграничим, миналото от бъдещето. Било, каквото било. Опитайте се да съсредоточите усилията си в посока забременяване, което означава – изследвания. Силно се надявам и вярвам междувременно да се е случило и при Вас, а ако не е  - не се отчайвайте – имате всички изгледи за успех! Желая Ви много сила, енергия и късмет, както и да намерите хората, които да Ви подкрепят, ако се наложи да разрешавате проблем. С тях, повярвайте ми, пътят е многократно по-пряк и лек, а без тях – понякога невъзможен :)
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Ваня Савова в Декември 30, 2012, 17:38:01 pm
   
Мили момичета,
   дойде време да се оттегля от тази тема. Взимам това решение без смесени чувства. Чувствам се като след добре свършена работа, защото мисля, че дори и една дума все някога е доближила някоя от нас до усещането какво е добро за нея и как да промени нещата.
   Започнах този формат, когато детето ми беше бебе и, в общи линии, единствената ми задача беше да се грижа за него. С порастването му задълженията ме погълнаха и,  логично, вече не ми позволяват да пиша редовно. В един момент бях изправена в ситуация на избор кое да става по-качествено – живата работа или писането. Консултирането изисква лична сила, искреност и оттдаване, които ние, психолозите, ако ги имаме, се стремим да пазим, но губим неусетно порива, вдъхновението и спонтанността си във водовъртежа на преживяванията. Не бих искала да ги загубя и затова мисля, че би било неетично да продължавам да поддържам тази тема. Постъпвам искрено към вас и към себе си.
   Не чувствам решението си като сбогуване, няма носталгия или неизказаност. Напротив. Само благодарност и нови надежди. Между нас има много психолози и хора от помагащите професии, които успешно биха продължили започнатото от мен и биха се справили. Форматът винаги може да бъде адаптиран към потребностите от такъв тип подкрепа. Аз мисля, че всичко е позволено 8) и силно се надявам темата да не бъде изоставяна, защото има нужда от нея. Приемам я като начало на нещо по-постоянно. „Зачатие” направи много в областта на психологическата подкрепа, показвайки най-вече необходимостта от нея. В сфера като репродуктивното здраве, в която не само лекарите, но и ние, като пациенти, сме силно „медикализирани” и центрирани върху крайния успех, „Зачатие” успя да извади на показ един огромен проблем в борбата със стерилитета – липсата на психично и социално благополучие с дългосрочни последици, дори и след крайния успех. Интуитивно и естетствено „Зачатие” , самите ние, си показахме, че когато не се чувстваме добре, трябва да го променим. Ако до преди 6-7 години се считаше за нормално да си нещастен при стерилитет – в смисъл - това едва ли не се очакваше от нас от общество, трудно съпреживяващо подобен проблем – то сега на преден план излиза необходимостта от благополучие при стерилитет. Това стана възможно след радикалната трансформация на социалните нагласи към проблема. Има много време, докато триадата на здравето - биологично, психично и социално благополучие – бъде схваната наистина като компелкс, но основите са положени. За мен лично стерилитетът е, на първо място, социален феномен, чак след това – медицински и на последно място– психологически. Медицината работи с готова физическа проблематика, а психологията – с готова медицинска и социална. Физическият проблем, сам по себе си, не е толкова тежък, колкото тежки са социлано-психологическите му измерения, както и борбата с него (лечението). Но се работи с него, за да разреши цялата житейска драма. Затова психологията е помощница на медицината, тя следва физическото лечение, както и социалните промени, тя е съюзница на двете каузи. Тя не претендира нито за първенство, нито за самостоятелност. Медицината е в състояние да лекува физически проблеми и като резултат - да облекчава психическите, затова, по аналогия, от психологията се очаква да решава психическите проблеми, чрез което да се разрешават  физическите. Това е едно нереалистично очакване, хем базирано на механистичен възглед, хем в сферата на шаманизма. Съвсем логично - успехите на психологията тук са малко и обяснението е много просто:
   Очевидна е ползата на психологическото подпомагане на лечението, за което говорих досега. Хората оценяват психологическата помощ не защото забременяват, а защото се чувстват по-силни и спокойни и това косвено подпомага лечението. Предимството на психологията като терапевтичен инструмент обаче, е в следното: тя работи с личната концепция за щастие, която е независима от концепцията за здраве, с която работи медицината. Т.е. – човек е в състояние да е щастлив и докато се лекува медицински, и при неуспешно медицинско лечение. Именно в това се изразява късогледството, което проявявахме: очакванията към  психологията бяха съсредоточени най-вече върху подкрепа при кризите, създавани от  физическото лечение, без да виждаме силата й на компенсаторен механизъм тогава, когато „лечението” е нежелано, неуспешно или невъзможно. Очаква се един болен човек да стане щастлив, когато оздравее и това в огромен процент от случите е така, затова виждаме блестящия триумф на медицината. Но не виждаме щастието на болен  човек  просто защото от него не се очаква да е такъв. (разбирате, че използвам „болест” и „лечение” условно. ) Тук е мястото да отбеляжа и грандиозния успех на „Зачате” – промяна на схващането за човека с репродуктивен проблем като за болен. С две думи – терапевтичният потенциал на психологията се състои в разрешаването на кризата чрез преосмисляне на стерилитета  („болестта”, както казваха някои   лекари :wink:) и преоткриване на смисли и цели. При тежките  случаи се търси  стойност на лично благополучие в различни случаи, включително при живот без деца... (Истината е, че много от нас, на които, след много години,  лекарите в прав текст казват „Дотук бяхме” не са узрели за осиновяване. Това има предистория. Ако психологията не хвърля толкова усилия в подкрепа на „на всяка цена”, а животът намери смисъл на по-ранен етап, всичко кризисно занапред ще се преживява по-лесно. Това не е обвинение към лекарите, напротив – тяхната работа е да правят бебета, а към психолозите, които сякаш не успяват да прескочат наложените от „лечението” граници, които невинаги съвпадат с щастието и нямат ресурс да се противопоставят на конвенционалния критерий за успех...)  В общи линни, сега репродуктивната психология се движи на ръба –  да облекчи медицинското лечение, където подпомага медицината и да даде нов смисъл, независимо дали свързан с продължаващо лечение или не, при негов неуспех. Затова – експериментите с всички форми на психологическа работа – клинична, извънклинична, виртуална, социална – ще продължат, докато се улучи формулата за най-висока полза на клиничната психология като компенсаторен механизъм в преживяването за лично неблагополучие, създадено от физически и социални реалности.
   Затова, имайки предвид предизвикателствата пред тази област, аз ще остана да работя в нея под една или друга форма. Не защото съм лично засегната от проблема, а защото обичам нещата да се случват и да се върви към по-добро! Желая на всички весело посрещане на Новата година, много упование и вяра в настоящето! Имаме най-вече него :)!
Титла: Re: Консултации с психолог ТУК
Публикувано от: Мецани в Декември 31, 2012, 09:43:44 am
Благодаря, Ваня - за отделеното време, помощта и подкрепата към потребителите на форума.
Желая весело посрещане на празниците и много професионални успехи!