За алкохола не коментирам, защото не знам!
Казах че настръхнах от изказването че

Ако не сте разбрали - време е: забременяването е възможно и чрез психотерапевтична реконструкция.

А иначе Jam /според мен/ много точно е реагирала. Може в някой случаи да се получи но......., е тя го е казала няма да я повтарям, просто подкрепям с две ръце това което е написала

За алкохола не коментирам, защото не знам!
Казах че настръхнах от изказването че

Цитат на: Ваня Савова в Февруари 01, 2011, 17:50:55 pm

Ако не сте разбрали - време е: забременяването е възможно и чрез психотерапевтична реконструкция.

А иначе Jam /според мен/ много точно е реагирала. Може в някой случаи да се получи но......., е тя го е казала няма да я повтарям, просто подкрепям с две ръце това което е написала

Mechtatelka, здравейте! (Поздравът е важен, той носи здраве )
   Разбира се, че имам предвид психотерапевтичния процес като част от холистичния подход към репродуктивния проблем. Аз имам общо 2 лапароскопии, 6 опита ин-витро (вкл. ИКСИ) и ми е смешно да Ви казвам, че медицината е водещата специалност. Понякога нейните методи, знаем, не водят до успех и тогава търсим възможност да ги подкрепим с други, подпомагащи - както стана дума по-горе: алкохолът вреди на репродуктивните възможности, но вместо да слагаме антикол или да имплантираме есперал, които не лекуват зависимостта, се обръщаме към психологическата помощ. Това на свой ред се отразява в оздравяване на душата и на тялото, идва ред и на репродуктивната част и т.н.
  Моята работа е да боравя с емоции, по-често негативни, затова Вашето раздразнение за мен е нормално, но е лошо за самата Вас и за другите. Опитайте се да го преодолеете, а ако не успеете, Ви моля да не го изразявате, защото ми пречите. Тук има хора с много по-сериозни проблеми от Вашия - дали се забременява от психотерапия или се забременява от ходене на доктор и психотерапия. В момента, вместо да пиша на момичетата, които очевидно имат нужда от помощ, аз си губя времето в празни приказки. Това е последният път, в който се отклонявам от работата по същество.

Тук има хора с много по-сериозни проблеми от Вашия - дали се забременява от психотерапия или се забременява от ходене на доктор и психотерапия.

За мен коментирането на тази тема, не само не пречи, ами напротив - би помогнала на много жени, да се обърнат и към психологичната помощ, като част от лечението на репродуктивния си проблем. Като ни се карате  , много не ни приобщавате към тази идея

И да попитам - в тази тема за психотерапия ли говорим или за психологична помощ, съпровождаща репродуктивното лечение? Не се заяждам - сериозно питам, защото психотерапията е твърде сериозна тема и твърде дълбока вода, отнема много време и просто не мога да си представя как една жена на 35 години (примерно)намираща се в средата на лечение на репр. проблем, зарязва лечението и тръгва на психотерапия с цел личностно преконструиране, което може да отнеме и 2 и повече години. А да правиш и двете неща - АРТ и психотерапия ... не знам кое човешко същесство би издържало на подобна емоционална атака, като предположим и че през това време ще трябва да ходи и на работа.

Интересувам се силно от темата за психологичната помощ, тъй като има въпроси, които бих искала да задам във връзка с мои търсения, макар и по темата "избор на осиновителско родителстване". Затова, моля ви, изяснете ми за кое от двете говорим, за да знам и да преценя за себе си

Здравейте г-жо Савова /поправям се за поздрава  /
Първо да кажа че човек като Вас да участва в този форум е изключително полезно за нас и за това Ви благодаря!
Естествено че като психолог ме разбирате и го приемате за нормално сама казвате че това е работата ви.
Като всички тук мисля че и моя проблем е достатъчно сериозен и не е това дали чрез терапия може да се забременее.
Най-големия ми проблем /емоционално/ сега е това да се справя с жестоката истина че не можем да сме биологични родители, говоря в множествено число защото сме двама и за мен няма значение в кого е проблема. Емоционално не мога да го приема и точно от това беше продиктувано раздразнението ми. Мислех да ви задам подобен въпрос и да повдигна темата. Предполагам че и на други би била интересна и полезна.
Благодаря предварително за отделеното време!

Цитат на: Ваня Савова в Февруари 02, 2011, 13:44:18 pm

Тук има хора с много по-сериозни проблеми от Вашия - дали се забременява от психотерапия или се забременява от ходене на доктор и психотерапия.

За мен коментирането на тази тема, не само не пречи, ами напротив - би помогнала на много жени, да се обърнат и към психологичната помощ, като част от лечението на репродуктивния си проблем. Като ни се карате  , много не ни приобщавате към тази идея

И да попитам - в тази тема за психотерапия ли говорим или за психологична помощ, съпровождаща репродуктивното лечение? Не се заяждам - сериозно питам, защото психотерапията е твърде сериозна тема и твърде дълбока вода, отнема много време и просто не мога да си представя как една жена на 35 години (примерно)намираща се в средата на лечение на репр. проблем, зарязва лечението и тръгва на психотерапия с цел личностно преконструиране, което може да отнеме и 2 и повече години. А да правиш и двете неща - АРТ и психотерапия ... не знам кое човешко същесство би издържало на подобна емоционална атака, като предположим и че през това време ще трябва да ходи и на работа.

Интересувам се силно от темата за психологичната помощ, тъй като има въпроси, които бих искала да задам във връзка с мои търсения, макар и по темата "избор на осиновителско родителстване". Затова, моля ви, изяснете ми за кое от двете говорим, за да знам и да преценя за себе си

   За психологическа помощ става дума - тук, в сайта.
   Под психотерапия (навън) не съм имала предвид дългосрочни, аналитични и тежки методи като психоанализата, а такива от съвременния спектър: когнитивно-поведенческа психотерапия, краткосрочна терапия, системен подход, (фамилна терапия) и др.  Групите за взаимопомощ също са терапия. Те също са психотерапевтични методи, но не са така вгледани в биографичното ни минало и най-вече - са кратки по време. Това са все методи, които подпомагат АРТ, а не го прекъсват.
   На живо също е възможно да Ви бъде оказана психологическа помощ - това е т.нар. консултиране. Повечето хора се справят иманно само чрез него.

Здравейте г-жо Савова /поправям се за поздрава  /
Първо да кажа че човек като Вас да участва в този форум е изключително полезно за нас и за това Ви благодаря!
Естествено че като психолог ме разбирате и го приемате за нормално сама казвате че това е работата ви.
Като всички тук мисля че и моя проблем е достатъчно сериозен и не е това дали чрез терапия може да се забременее.
Най-големия ми проблем /емоционално/ сега е това да се справя с жестоката истина че не можем да сме биологични родители, говоря в множествено число защото сме двама и за мен няма значение в кого е проблема. Емоционално не мога да го приема и точно от това беше продиктувано раздразнението ми. Мислех да ви задам подобен въпрос и да повдигна темата. Предполагам че и на други би била интересна и полезна.
Благодаря предварително за отделеното време!

Mechtatelka, здравейте!
Включвам го в списъка на въпросите за отговор. Считам го за приоритетно, защото виждам, че притеснението е съсредоточено върху биологичното родителстване, т.е. - в момента нямате избор/изход.

Алкохол – възстановяването (II част)
   Започвам с уточнението, че думата „алкохолик”предизвиква асоциация за опърпания, беден, болен човек от канавките. Спомена се, че тук едва ли става дума за такива тежки случаи. Това е грешна представа за алкохолика и ни пречи да разпознаем зависимостта. Повечето алкохолици дори не пият често или болестта им се проявява късно. Част от тях са именно лекари, които не са в състояние да управляват собствената си болест. Това, че знаем как медицински се третира зависимостта, не я лекува. 
   Това предизвиква в мен идеята за психиатъра от 80-те, който казва на алкохолика, че не е алкохолик, а има депресия и вследствие на това злоупотребява, и започва медикаментозно лечение на депресията. Понастоящем това е морално остарял подход и се счита, че човек трябва да се справи първо със зависимостта си, вследствие на която е депресията, а не обратно.
   Здравата основа, на която трябва да постави всеки алкохолик своето възстановяване, е безсилието пред алкохола. Само ако преме, че няма власт над това, което управлява живота му, може да  му даде сили да прегърне една програма за духовно възстановяване, която да даде на затворения до крайна степен в себе си зависим нов, трезв поглед към живота. За да приеме безсилието си пред алкохола, алкохоликът трябва да е достигнал собственото си „дъно”. За един това е загуба на работа, имоти и семейство, а за друг – емоционално неразположение. Ние никога не знаем как и колко точно страда алкохолика, затова трябва да го оставим да достигне собственото си дъно. Кога разбираме, че това е станало? Когато той вече не иска нещата да бъдат по този начин; когато поиска промяна. За да престане да пие, той трябва да постъпи по начин, обратен на досегашния, т.е. – да капитулира, да спре да се бори и да признае безсилието си
  Аз се числя към по-новото течение специалисти в областта на психичното здраве и съм привърженик на идеите за терапевтичната общност и групите за взаимопомощ като АА (Анонимни алкохолици), АN (Анонимни Наркозависими) и  AED (Анонимни с хранителни разстройства), които действат на един и същ принцип. (Изброих само съществуващите засега в България, но има и групи за хора със зависимост от хазарт, дългове, секс и др.) Медицинската страна на въпроса оставям на токсиолозите, които се занимават с детокс, но аз ще говоря за трайно възстановяване, означаващо щастлив живот.
   Защо групи?
-   Промяната на алкохолика е бавен и труден процес на съзряване, който включва промяна на мисленето, на емоциите и на поведението, а не просто въздържание. Почти невъзможно е сам човек да извърши тази работа. Той се нуждае от помощта на други хора. Но не какви да е, а други алкохолици – 1/защото непиещите такива умело разпознават защитите, лъжите и заблудите, с които си служат алкохолиците, тъй като самите те дълго време са ги прилагали върху своите близки и имат нюх към неискреността; 2/ защото останалите хора от групата не обвиняват, а говорят само и единствено за собствения си опит, с който новодошлия се идентифицира; 3/ защото един алкохолик се доверява само на себеподобен за проблема си, тъй като е сигурен, че го разбират; 4/защото не позволява никакво менторско или авторитарно отношение. (Затова и индивидуалната терапия има слаб успех.)
-   Групите за взаимопомощ се основават на 12-стъпкова програма, обхващаща всички сфери на живота им, по която зависмите работят. В основата й е предаването на посланието, секрета на тяхното възстановяване, което трябва да предадат и на други страдащи. Така те поддържат собствената си трезвост и благодарност. След признаването на безсилието, алкохолиците работят по пречупване на собственото его, което не им позволява примиряване със себе си, другите и света.
-   Тази програма ги учи на спокойствие, смелост и мъдрост, които не се усвояват за една седмица, а изискват всекидневно практикуване и са начин на живот завинаги.
-   Смятат, че няма начин да се възвърне контрол над пиенето. Единственият начин да се спре, е да се спре тотално, тъй като знаят, че всеки страдащ алкохолик мечтае да се завърне към пиенето. Няма бивши алкохолици (ако спрат да бъдат такива, то биха могли да изпият чашка-две, но това е невъзможно за тях), но има много непиещи такива.
-   Не питат защо някой пие, знаят, че не лекарят или терапевтът трябва да поправят зависимия, а самият той да си помогне. Не питат колко е изпил зависимия, защото той знае най-добре и го оставят сам да се заеме с възстановяването си. Т.е. – няма много теория, но има жива практика и постижения.
-   В тези групи участват хора от различни социални слоеве, възраст (през последните години младите и добре представящи се социално преобладават), пол. Единственото условие за членство е желанието да се спре пиенето. Няма никакви встъпителни такси, членски внос; не са свързани с никаква религия, секта или организация; не участват в политически дискусии.
-   Анонимни са не защото ги е срам от зависимостта (повечето се гордеят с нея, достигнали до духовно пробуждане), а защото избягват всякакъв досег със слава и гордост, които подхранват Егото им, което дълги години им е създавало проблеми.
-   Няколко думи за семействата: стана ясно, че те са в същия филм на ужасите или поне затворен цикъл, в който живее и зависимия. Затова и тяхната съзависимост също се нуждае от терапия, която да им позволи нов, независим живот. Тяхната програма за възстановяване е сходна.  В момента и в Бългаия има групи на Al-Anon.
   И така, за повече информация може да разгледате сайтовете на съответните групи. Те не са за хора с духовни търсения, подчертавам, а за хора, които искат да спрат да пият. Цялостното им личностово преобразяване се случва неусетно като резултат от възстановяването от зависимостта.
  По темата за въздействието на алкохолизма на ембрионално ниво мисля да дам думата и на медицински специалист, защото думите, че чрез вътрешна промяна се постига и външна, нещо не хванаха дикиш Нали това е целта? Ако някой има проблеми с алкохола, да ги реши, за да се разрешат и останалите проблеми...

Цитат на: Ваня Савова в Февруари 02, 2011, 13:44:18 pm

Тук има хора с много по-сериозни проблеми от Вашия - дали се забременява от психотерапия или се забременява от ходене на доктор и психотерапия.

За мен коментирането на тази тема, не само не пречи, ами напротив - би помогнала на много жени, да се обърнат и към психологичната помощ, като част от лечението на репродуктивния си проблем. Като ни се карате  , много не ни приобщавате към тази идея

И да попитам - в тази тема за психотерапия ли говорим или за психологична помощ, съпровождаща репродуктивното лечение? Не се заяждам - сериозно питам, защото психотерапията е твърде сериозна тема и твърде дълбока вода, отнема много време и просто не мога да си представя как една жена на 35 години (примерно)намираща се в средата на лечение на репр. проблем, зарязва лечението и тръгва на психотерапия с цел личностно преконструиране, което може да отнеме и 2 и повече години. А да правиш и двете неща - АРТ и психотерапия ... не знам кое човешко същесство би издържало на подобна емоционална атака, като предположим и че през това време ще трябва да ходи и на работа.

Интересувам се силно от темата за психологичната помощ, тъй като има въпроси, които бих искала да задам във връзка с мои търсения, макар и по темата "избор на осиновителско родителстване". Затова, моля ви, изяснете ми за кое от двете говорим, за да знам и да преценя за себе си

Въпросът е много на място. Ще разширя малко първия си отговор.
Аз съм „по-антипсихиатрично” настроен психолог. (Антипсихиатрията е хуманистично течение в сферата на психичното здраве, обявяващо се против клиницистикия поглед винаги и на всяка цена: против отношенията на болен пациент и здрав, властимащ терапевт; против диагностиката понякога... т.е. – повече приема човешките различия и омаловажава рестриктивния подход.) В този смисъл не подкрепям идеята за дългосрочна, интензивна терапия, която да прекъсне други житейски начинания, освен ако не е наложителна, разбира се. В моя случай аз се обърнах към терапия (без да прекъсвам каквото и да е), защото имах проблем, който ме държеше не едно и също място – затворен цикъл от мисли и чувства, които нямах потенциал да променя. (Искам да кажа, че интелигентността (не взимам себе си за пример, а говоря по принцип, защото това е масова заблуда) няма нищо общо с ресурса за справяне. Както и професията.) Но по принцип, ако няма психологически проблем, който да пречи на нормалния ни живот, съм само за консултирането. Знам, че повечето хора се чувстват именно затормозени и в безизходица, но точно това е задачата на консултирането – да формулира проблем: дали 1/този проблем се нуждае от мощна психологическа интервенция (терапия) – когато няма алтернативи (или пренасочване) или 2/ става дума за решение, с което сам да се справи човек.  Много хора имат чувството, че имат нужда от първото, но след консултация става ясно, че е ставало дума за дефиниране на случая и с ясен проблем пред себе си, с план за действие, обикновено намират пътя. Формулировка по случай се постига за няколко срещи. Значи – не виждам смисъл да се тръгва към терапия ако има и други варианти. Но това се решава в разговор. Има психолози към клиниките, те затова са там - един разговор не пречи.
   

И още нещо към темата на Fussii, но то е за всички: Когато се обръщате за професионална психологическа помощ, независимо дали консултиране, което пак е вид терапия, или психотерапия, се интересувайте от това дали психологът е преминал през формиране на собствен опит, дали продължава да го формира и дали работата му се супервизира. Това е ваше право. Чували сте понятието „психоаналитик във формиране” вероятно – това означава, че цял живот той също бива анализиран, т.е. – процесът между него и клиента е плод и на работата му с неговия терапевт, най-грубо казано. Това е жизненоважно за запазване и развиване на уменията му, но и за собствените му устои. Има го във всички школи. Университетското образование, само по себе си, е добра база. С мен, например, в момента се работи групова психоанализа, но това не е защото ми е кеф (напротив, това е съпроводено с вътрешни съпротиви и ме изтощава) или защото самата аз практикувам психоаналитична психотерапия, а защото това е важно за поддържането на умения и лични устои, които се амортизират, когато работиш с чувства.

аз за това изрично попитах 
За мен психоанализата е много тежко нещо, аз самата едва ли бих издържала подобен емоционален напън, а и честно казано на този етап не съм осъзнала подобна необходимост за себе си.

но психологичната помощ е нещо друго, мисля, че на мен ми е страшно полезна във вида, в който съм я ползвала и я ползвам. Виж, обаче не ми е хрумвало да попитам човека, с който се консултирам дали работата му се супервизира. Честно казано ми е и неудобно ...

Здравейте г-жо Савова /поправям се за поздрава  /
Първо да кажа че човек като Вас да участва в този форум е изключително полезно за нас и за това Ви благодаря!
Естествено че като психолог ме разбирате и го приемате за нормално сама казвате че това е работата ви.
Като всички тук мисля че и моя проблем е достатъчно сериозен и не е това дали чрез терапия може да се забременее.
Най-големия ми проблем /емоционално/ сега е това да се справя с жестоката истина че не можем да сме биологични родители, говоря в множествено число защото сме двама и за мен няма значение в кого е проблема. Емоционално не мога да го приема и точно от това беше продиктувано раздразнението ми. Мислех да ви задам подобен въпрос и да повдигна темата. Предполагам че и на други би била интересна и полезна.
Благодаря предварително за отделеното време!

Здравейте, Mechtatelka ,
   Приемаме, че Вие нямате никакви възможности за забременяване чрез медицинска намеса със собствен генетичен материал. Изключваме ли донорство, не разбрах, защото не съм наясно с медицинската страна? (Или по друга, лична причина, ако го изключваме.) Ако „Да”, оттук насетне, преди да стигнем до решението, трябва да изясним с какво разполагаме: с една травма, с една голяма болка + алтернативни пътища: 1/осиновяване; 2/живот без деца.
    Затова – първия въпрос, на който трябва да си отговорите, (той може да Ви отнеме месеци, дори години, но може да стигнете до отговора много бързо) е: „Какво влагате в думата „родител”? Оставяме настрана думите на близките, че не е важно кой те е родил, а кой те е отгледал. Тук става дума само за Вашите чувства, а не за рационални схващания. Най-просто е да предизвикате асоциация – какво си представяте при думата „майка”- жена, която кърми малко бебе или жена, която помага в домашните на детето си? Трябва да достигнете до собствения си образ – как се виждате Вие? Оттук вече ще имате и собствено отношение: дали приемате детето като продължение на себе си повече в материален или повече в духовен аспект. Но това е следствие, първо трябва да разберете дали Вашата ценностна система е „отворена” на този етап към трансформация. Ето и помощен въпрос: Как виждам себе си и семейството си след 10 години?
   Ясно е, че в момента чувствата Ви страдат, защото са наранени базови, архетипни нагласи, че детето продължава човека. Дотук знаем, че ценностите Ви сочат повече в посока на материалното продължение на рода чрез генетичния материал, което е и нормалното. Никой не се ражда с очакването, че един ден съзнателно ще избира дали да бъде майка или не.
    При изясняването на този въпрос, паралелно, от самосебе си, е много вероятно да се „излекувате” в една голяма степен от мисълта, че не можете да имате биологични деца. Оттук става ясна по-нататъчната посока на работа. Или търсите подкрепа, когато се заемете с осиновяване, което не е заместител на биологичното родителстване, или търсите подкрепа в процеса на това да се научите на живот без деца. Тук само вмятам, че вземането на решение за осиновяване при някои е дълъг процес, а при други – бърз. И в двата случая обаче, той е предшестван от такова изясняване на чувствата към родителстването. Ако това не се случи, процесите си разменят местата и достигането до идеята какво е да си родител се случва в процеса на възпитание, което не е никак добре нито за майката, нито за детето. На този въпрос – дали си представяте живота без деца – ще сте си отговорили още в началото, заедно с въпроса за майката.
   Нали разбирате, че по-лесният начин е да кажа, че Вие сте заключени в болката и трябва да работите първо с нея? Но това не е решение - тя, ако не изчезне, е вероятно да придобие други форми – като чувствителност на тема „родители”, колебания в процеса на възпитание или други, най-различни. Затова, докато сте в болката, трябва да пристъпите към осъзнаване на чувствата си към майчинството, с което ще дойдат и други, по-добри чувства.
   Не е зле да проведете един разговор с психолог от клиника по АРТ, който ще протече в този ритъм горе-долу. Той ще Ви помогне сама да конструирате проблема си. Ако го направите, отидете със заявка за дейстиве, а не като при „рамо за плакане”. Така самата Вие ще се улесните в намирането на пътя, а и ще улесните въпросния човек отсреща накъде да се насочи.
   Не искам да Ви успокоявам, че това е нормално състояние, но, да знаете, минава. Въпросът е колко време ще отнеме освобождаването от него и в каква степен ще е това освобождаване. Затова и Ви препоръчвам жив разговор, но ако не искате или не можете, Ви дадох основни насоки въз основа на оскъдната информация, която имам.

  Правя това уточнение за най-вече за партньорите на зависимите, а не за самите зависими. Стана ясно, мисля, че проблемът с алкохола е проблем на употребяващия го – той сам трябва да се спаси. Съпругите/приятелките  трябва да се заемат със собственото си здраве, а не с проблема на мъжа си. (Използвам тези цитати само защото илюстрират много добре ситуацията, а не защото мъжете са зависими; аз не зная това.)

"От вътре направо ми идва да го изям с парцалите.Много ме е яд,защото преди години като се е разболял от двустранна бронхит пневмония от раз е спрял цигарите.Значи няма достатъчно мотивировка. Когато става въпрос за личното му здраве може да се освободи от една зависимост и излиза,че  то  е по-важно за него от това да имаме дете."
"Чудя се, дали няма някакво заинатяване и съпротива от мъжка страна и ако да - съпротивата от какво е продиктувана дали от
"няма ти да ми казваш какво да правя"
 или от "ти си обсебена от мисълта за дете, няма да подчиниш и моя живот на нея"
"Разбира се с мъжа ми имахме скандали с изключително неблагоприятни изходи поради тази причина, защото за него аз не бях авторитетът, който да може да го възпре поне от временна прекомерна употреба."

   Много вредно е за нас да мислим, че човекът не иска дете и затова не спира да пие. Пиенето няма нищо общо с детето, то  е извън неговия контрол, а и той отрича проблема си. В неговите очи думите на жената са абсурдни и нелогични. Думите на който и да е нямаше да го възпрат, това не е въпрос на мотивация. Зависимият трябва да спре заради самия себе си. Ако спре заради някой друг или нещо друго, то това ще е измамно, временно. Единствената причина някой да спре алкохола трябва да лична – затова той трябва да достигне собственото си дъно.
   Има един феномен в семействата на зависимите – когато зависимият се възстанови, семейството се разпада. Което е парадоксално на пръв поглед – вместо да са щастливи от промяната, те се разделят. Това е така, защото жената (ако приемем, че мъжът е зависимият, но може и обратно, разбира се) дълги години е живяла, оплетена в лъжливите мисловни и емоционални схеми на съпруга си. Тя е била съ-зависима. Също е лъгала. Тя е била роб не на алкохола, а на лъжите, които той е донесъл в дома й. Затова оздравяването, изчистването на съзнанието на мъжа, новият му поглед стават непоносими за нея – тя иска да продължи в същия стар цикъл така, както преди това мъжът е искал да продължава да пие. В действителност тя не иска, разбира се, но това е спецификата на съ-зависимостта.
    Затова – какво може да направи една жена на зависим мъж?
-   Да се „отдели”. Това е професионален термин и означава не физическа раздяла, а живот „тук и сега”, живот в действителността, приемане на фактите – такива, каквито са. То изисква честност, откритост и желание да опиташ. Не означава, че вече не ни е грижа за някого, а способност да се обвържем, без да страдаме.
-   Да престане да реагира на всички и на всичко. В момента жената приема твърде лично чуждото отношение, но би трябвало да не приема толкова насериозно себе си, събитията и околните. Чуждото поведение не е отражение на собствената ни значимост. Трябва да сте нащрек кога някой се опитва „да Ви дърпа конците.” Щом сте разтревожени, уплашени, самотни, значи нещо друго е поело контрола върху Вас.
-   Да отпусне хватката и да остави нещата „в Божиите ръце”. Някои управляват с желязна ръка от трона, на който сами са се възкачили, но това е илюзия, която храни чувството, че имат контрол. Не! Живейте и оставете другите да живеят! Така е по-лесно. Най-лесният начин да се побърка човек е да започне да се меси в чуждите дела, а най-лесният начин да възвърне разума си е да започне да се занимава само със собствените си.
-   Да не се превръща в жертви. Тези жени често пазят всички останали от нараняване, освен самите себе си. Винаги, когато поемат грижата за някой друг, се опитват да го спасят и приемат мисията си на живот и смърт. Приемете, че другите могат да поемат отговорност за себе си. Истината е, че -освен ако нямат сериозен физическо ил психическо заболяване-повечето хора са в пълно състояние да се справят без Ваша помощ.
-   Станете независими! Чувствата, основани на несигурност и обсебване плашат хората и задушават любовта. Постепенно животът ни започва да се върти около партньора и занемаряваме собствения си живот. Така след време се чудим как сме се озовали в ситуация, в която имаме тиранин - и то, на когото доброволно сме дали властта.
-   Обикнете се! Проблемът на съзависимите е, че спазват буквално завета: „Обичай другите като себе си!”. Това е проблем на ниската самооценка.
-   Поствяйте си цели! Не се страхувайте да живеете! Запишете си на хартия всичко, което искате да направите и започнете да кроите планове. Мислете самостоятелно и не се влияйте от мисълта за другите.
   И много други неща. Има една книга на Мелъди Бийти – ”Никога вече съзависим”, която препоръчвам на жени с този проблем. Както и „Параноя на страстта (Наръчник за жените, които обичат прекалено силно)” ( ) на Робин Норууд.
    Възстановяването на независимостта и спокойствието са бавни процеси, това са посоките, в които трябва да се тръгне.
   Приемането на реалността е много важно. То служи както за това да се помирим с дугите, така и за помиряването със собствения си репродуктивен проблем. Ще минем през 5 фази: 1/ Отричане – това не е истина, не се случва на мен; 2/ Гняв – защо точно аз?; 3/ Сделка – ако направя това, ще ми се случи онова; 4/ Депресия; 5/Приемане, на което мисля да посветя отделен пост, че и без това стана много дълъг този.

Аз имам въпрос,който мисля,че се отнася към втората тема за духовното преобразяване.Извинявам се ако греша,но това е нещо,което ме мъчи от първия миг,в който се сблъсках с проблема.
Как да се отърва от чувството за вина?В главата ми е една единствена мисъл,че това, което ми се случва е Божие наказание и аз съм виновна изцяло за това,че нямам деца.Искам да подчертая,че не съм възпитавана строго религиозно.Вярвам в Бог,но не съм фанатизирана.Никой не ми е казвал или натяквал това,че изкупвам грях,но не мога да се отърва от тази мисъл.Тя е в съзнанието ми още в момента,в който разбрах,че не мога да забременея.Помогнете ми да се справя с този проблем!Мисля си,че ако изхвърля тази мисъл от съзнанието си нещата ще тръгнат към по-добро и даже съм сигурна,че ще успея да забременея.

Мерилин,
  Много ме разчувства Вашето писмо, защото самата аз съм се борила дълго време с това чувство. Много добре разбирам за какво говорите – не за религиозна вина, а за човешка. Това, че от нас се очаква да забременяваме „от раз”, че се сравняваме с другите, че искаме да се се грижим за дете са предпоставките да се появи това чувство. Много пъти и аз се питах: как, аджеба, като разбирам, че репродуктивните проблеми нямат никакво отношение към постъпките ни, качествата, въобще - към това какви сме като хора, се чувствам именно като наказана? Нали след като си извършил грях, тогава трябва да си наказан? Пък аз не се сещах за някакъв особен грях, който да бъде така жестоко наказан.
  Горе – долу в този период се замислих за отношенията си с вярата. Аз бях от най-лошия случай – нито атеист, нито вярващ. (Двете последни категории са с чиста съвест и действат според сърцето си.) Това ме вкарваше в страшни колебания и в общи линии използвах понятието „Бог” като боксова круша – какъв е тоя Бог, дето е способен да ми причини това? Мислех, че Бог, видиш ли, ми ги прави на мен специално, напук, тия неща. Преминала съм през много тежки състояния.
   По това време реших да се оставя в ръцете на каквато и да е тази сила и да прави с мен каквото ще, животът ми така и така беше достатъчно прецакан. Мислех, че по-лошо няма да стане, а само по-добро и се успокоих. Бяхме вписани в регистъра и продължавахме опитите ей-така, за спорта, тъй като медицината не даваше надежди.. Пак Ви казвам – нямах вяра, но се оставих в ръцете на това, в което нямах вяра.
   Тогава в мен се появи чувство на топлина, уют, спокойствие и сигурност. Аз и преди това знаех, че рано или късно ще имам дете, но преди, в „безбожническия”  си период, се чувствах без изход. Но после стана обратното – внезапно прогледнах и видях, че имам поне два варианта и че всъщност Бог не ме е наказал чак така жестоко, както си мислех в началото.
   Тогава и престанах да си разчиствам сметките с него и да се държа, сякаш сключвам сделка – „Аз не постъпвам лошо, а ти защо не ми даваш дете?” Престанах и да се възприемам като жертва. Внезапно изчезнаха и гневът, и яростта. Мислех само за това какви хубави дни ме чакат, какъв добър мъж си имам, каквато съм си късметлийка . В мен се появи и чувство на благодарност – че имам любов (защото знам, че там, където има любов нещата стават), че имам насъщни неша, че сме здрави. Силно ще е да кажа, че се смирих просто защото няма да е точно. Смирих се... но в какво? Не в това да приема, че никога няма да имам деца, а в това да приема, че ще имам дете в най-доброто възможно време за мен. На мястото на чувството за вина се появи чувството за достойнство и собствена значимост – все пак, малко или много съм проявила някаква упоритост – но не за да бъде възнаградена, а защото това е бил моят път...

   Имаше преди време една тема тук в „Емоционални проблеми” – „За гнева и смирението” май се казваше, много пъти съм я препрочитала. Там има 3-4 изказвания, които са поразяващи със силата и искреността си. Те са от хора, преживели същите чувства, почерпете и от тях опит. Споделянето много помага в нашия случай, затова и избрах тази форма.

Ваня,от сърце ви благодаря за отделеното време,за споделения опит и най-вече за съветите.Искам само да кажа,че аз самата много често съм стигала до тези размисли за примирението.Ние също започнахме да подготвяме документи за осиновяване точно по тази причина.Имах чувството,че ще се побъркам.Беше ми нужно да се успокоя.Ако знаете как ми олекна.Известно време направо летях,мечтаех.Отдавна не беше ми се случвало.Влизах в детски магазини и разглеждах детски играчки,избирах дрешки,правех планове как ще подредя стаята.Всичко обаче отмина постепенно.Сега пак се е затегнала примката около гърлото ми.Лека полека пак ме връхлитат мисли за изследвания ,процедури.Ето снощи даже сънувах кошмар.Сънувам,че съм на преглед,изгубила съм си изследването и се наложи да ми извадят копие.Платих за него и после се притеснявах,че останах без пари и нямам с какво да си платя прегледа.Събудих се с някакво тягостно чувство на подтиснатост.
Не знам дали ме разбирате,но на кратко казано при мене примирението трае много кратко и после пак се започва.Може и характера да ми е такъв и да не мога да се справя.Мъжът ми все ми повтаря,че Форума ми вреди и да не влизам повече,за да мога да се откъсна от проблемите на стерилитета.Аз пък твърдя,че така се успокоявам и все не можем да се разберем.Усещам обаче,че това положение започва да ми вреди и на здравословното състояние от почти година страдам от безсъние,сънувам често кошмари,имам сериозен косопад.Дано успея да се справя и не си докарам някое заболяване.

Здравей,Ваня. /Предполагам помниш коя съм  /Този път ти пиша тук.
Моят ЗЕТ завърши с неуспех,но не това искам да коментирам.
Имам последен опит от фонда и за мен ще бъде последен . След всички нужни изследвания и без причини за неуспеха ми аз вече нямам никакви надежди за успех  и отдавна мисля за осиновяване.Проблема ми е ,че партньора ми постоянно отлага това решение .След вторият ми опит "обеща" .. ,после дойде ЗЕТ и сега отново сме в луди спорове кога точно да си подадем документите ..,т.е дали да е  след третия опит.Аз не искам да чакам обаче. Страхувам се ,че го притискам и не зная вече как да подхождам . Постоянно казва ,че иска време и аз меко казано "откачам".Зная,че ме обича и както твърди той че "ще стане на моето ",но ужасно се страхувам дали в крайна сметка ще приеме осиновяването като единствения ни вариант и дали пък ще обикне това дете . Не зная дали някой е в състояние да ми даде отговор на последния въпрос  ,но все пак ...

Не знам дали предстоящия ми опит ще е успешен или не, но не искам и да знам предварително.
Преди да ни съобщят новината, че са ми запушени тръбите казах на мъжа ми пред кабинета, че ни предстои ин витро, а той - спокойно, още нищо не се знае, после с този висок инсулин... Направих си изследването, за да се убедя, че е така както го усещам и се оказах права ... Страх ме е. Усещам само празнота. Искам да вярвам, че всичко ще е наред... Много ми се иска.

Здравейте, г-жо Савова! Позволявам си отново да се обърна с молба за съвет към Вас.
На 35 години съм, всичките ми познати и приятели вече имат по 1-2 големи деца и като се съберем в по-голяма компания разговорите неминуемо се въртят предимно около децата и всичко, свързано с тях. Разбира се, чувствам се като аутсайдер, защото не мога да взема отношение по въпроса. Но повече ме тревожи държанието на доста хора в такива случаи - или ме хвърлят по някой изпълнен със съжаление поглед, тип "нямаш нашето щастие", или направо ме игнорират с безмълвното "ми да си мислила на времето". Колкото и силен човек да съм, понякога тези неща ме натъжават и не зная как да се справя с емоционалната буря, която ме връхлита... Освен да си поплача като остана сама.
Ще Ви бъда безкрайно благодарна, ако изкажете мнението си. Предполагам има и други момичета, които са изпитвали моята дилема и болка. Предварително Ви благодаря и Ви желая много лични и професионали успехи.  

Ваня,от сърце ви благодаря за отделеното време,за споделения опит и най-вече за съветите.Искам само да кажа,че аз самата много често съм стигала до тези размисли за примирението.Ние също започнахме да подготвяме документи за осиновяване точно по тази причина.Имах чувството,че ще се побъркам.Беше ми нужно да се успокоя.Ако знаете как ми олекна.Известно време направо летях,мечтаех.Отдавна не беше ми се случвало.Влизах в детски магазини и разглеждах детски играчки,избирах дрешки,правех планове как ще подредя стаята.Всичко обаче отмина постепенно.Сега пак се е затегнала примката около гърлото ми.Лека полека пак ме връхлитат мисли за изследвания ,процедури.Ето снощи даже сънувах кошмар.Сънувам,че съм на преглед,изгубила съм си изследването и се наложи да ми извадят копие.Платих за него и после се притеснявах,че останах без пари и нямам с какво да си платя прегледа.Събудих се с някакво тягостно чувство на подтиснатост.
Не знам дали ме разбирате,но на кратко казано при мене примирението трае много кратко и после пак се започва.Може и характера да ми е такъв и да не мога да се справя.Мъжът ми все ми повтаря,че Форума ми вреди и да не влизам повече,за да мога да се откъсна от проблемите на стерилитета.Аз пък твърдя,че така се успокоявам и все не можем да се разберем.Усещам обаче,че това положение започва да ми вреди и на здравословното състояние от почти година страдам от безсъние,сънувам често кошмари,имам сериозен косопад.Дано успея да се справя и не си докарам някое заболяване.

Здравейте, Мерилин!
   Настроенията, които Ви връхлитат, не могат да изчезнат след едно вдъхновяващо споделяне на опит. Затова и съществуват групите за взаимопомощ – те „зареждат батериите” за определен период, след което отново се нуждаем от чуждата сила, за да продължим напред. Чуждите изпитания и опит ни дават надежда за самите нас. Почти никой от нас не е в състояние да живее сам, затворен в проблема си. А ако е способен, то животът му не е никак лек. А целта тук е да приемем проблема си, но по ефективен начин – да го приемем с всички произтичащи от това чувства и мисли. Ако не го приемем, тези чувства и мисли се превръщат в „бавен убиец”.
   Проблемът с вярата, за който Ви споделих, че бе крайъгълен камък за мен, бе назрявал дълги години. Аз мисля, че го разреших успешно и на него отдавам промяната на нагласата към себе си и проблема си, и отношението към бъдещето. Това бе бавен процес, но аз работех упорито в тази посока, тъй като интуитивно чувствах, че там някъде се крие моето спасение.
   Няма как тук, във форума, да проведем някакъв по-задълбочен разговор, затова пак Ви казвам, че това, което най-много действа, е споделянето и съпреживяването. Най-добрият вариант е живи срещи, Интернет е компромисен вариант. Не мога да дам съвет дали да ползвате форума или не, но напълно разбирам мотивите на мъжа Ви, както и Вие. Въпросът е да си дадете сметка дали този тип общуване наистина Ви помага в това да се чувствате по-добре. В контактите си с хората това трябва да бъде основен критерий – повече се чувствам добре самата аз или повече ме натоварват.
   Грижете се за здравето си, моля Ви! Тялото Ви е домът, в който трябва да живеете щастливо! Не мислете за него като за потенциален източник на проблеми, а като за източник на усещания, свързани с бодрост, сила, здраве. Фиксирането в здравословни проблеми обикновено докарва още повече такива. Не е толкова лесно да се саморазболеем, но с упоритост става. Така че - благодарете на тялото си, за да ви благодари и то!

Здравей,Ваня. /Предполагам помниш коя съм  /Този път ти пиша тук.
Моят ЗЕТ завърши с неуспех,но не това искам да коментирам.
Имам последен опит от фонда и за мен ще бъде последен . След всички нужни изследвания и без причини за неуспеха ми аз вече нямам никакви надежди за успех  и отдавна мисля за осиновяване.Проблема ми е ,че партньора ми постоянно отлага това решение .След вторият ми опит "обеща" .. ,после дойде ЗЕТ и сега отново сме в луди спорове кога точно да си подадем документите ..,т.е дали да е  след третия опит.Аз не искам да чакам обаче. Страхувам се ,че го притискам и не зная вече как да подхождам . Постоянно казва ,че иска време и аз меко казано "откачам".Зная,че ме обича и както твърди той че "ще стане на моето ",но ужасно се страхувам дали в крайна сметка ще приеме осиновяването като единствения ни вариант и дали пък ще обикне това дете . Не зная дали някой е в състояние да ми даде отговор на последния въпрос  ,но все пак ...

Здравейте, Дидомира!
   Поредният неуспех нищо не означава, не се отчайвайте! Повечето от нас много ви съчувстват, тъй като знаем какво е чувството. Както знаем, статистическият шанс за успех е равен при първи и при трети опит, например; той не се повишава с нарастването на броя на опитите. В каквото и състояние да сте в момента, то ще отмине и ще дойде моментът на осъзнаване на реалните измерения на проблема с всичките му евентуални последствия и на вземане на решение какви да бъдат по-нататъчните Ви действия.
   Във Вас отдавна зрее решение за осиновяване, което ме кара да мисля, че Вие възприемате биологичното и осиновителското родителстване като два различни пътя, по които сте поели. Бях обяснила в едно свое изказване, че ако човек е достигнал до решение за осиновяване само по медицински причини, по-късно това се отразява и на родителите, и на детето негативно. Затова и подкрепям желанието Ви за осиновяване – защото ми се струва осъзнато. Казвам го открито само защото Вие казвате, че сте достигнали сама до това решение, но никога не бих го казала на човек в процес на търсене и колебание. Всеки сам трябва да извърви пътя си.
   Опитът ми с мъжете показва, че те по-трудно достигат до това решение по причини, които няма смисъл да анализираме. Правилно е да се даде време на партньора, но има опасност той да бяга от решението, докато е възможно, т.е. – докато медицината дава шанс. Това не ми се струва много справедливо спрямо жената – имам чувството, че някои мъже отлагат решението си дотогава, докато не се убедят сами, че няма никакъв медицински шанс за зачеване. Втората причина да съм „против” безкрайното протакане е, че в крайна сметка механизмът на вземане на решение при повечето мъже сякаш повтаря този „заместващ” механизъм на родителстването, за който стана дума по-горе: „като не става, ще осиновим.” В моя случай не се стигна до това, защото мъжът ми е реалист. Като повечето, той също отлагаше решението си, но след няколко сериозни разговора си даде сметка  дали/доколко е важно за него биологичното родителстване. Тези разговори трябва да бъдат абсолютно партньорски, приятелски, мъжът не трябва да се чувства притиснат в никакъв случай. Ако не се заредите с търпение и готовност да понесете думи, които не искате да чуете, по-добре не започвайте. Настройте се, че разговорът ще е много емоционален и в никакъв случай не трябва да съдите, да искате и да притискате. Опитвайте се всячески да запазвате спокойствие и да се поставите на чуждото място. В противен случай е възможно разговорът да прерастне в скандал и да принудите партньорът си да заеме позиция, която не иска в действителност или да каже неща, които не мисли. Провеждането на подобен разговор (най-често – няколко) трябва да е предшествано от достатъчно време за размисъл, но не е хубаво да се прекалява, защото след определен период времето нищо не значи, мъжът действа по гореописаните механизми – чака медицината и замества родителстването. Затова Ви съветвам първо да прецените дали мъжът Ви е готов за подобен партньорски разговор. Дайте му малко време, за да позабрави това, че досега сте спорили и сте се карали. За да има изход разговорът, трябва да встъпите в него с открити сърца, необременени от обиди и очаквания.  Затова, доколкото е възможно, опитайте се да омаловажите случилото се.
   И последно – не бива да свързвате сегашното състояние на партньора си с бъдещите му чувства към евентуално осиновено дете. Ето такъв случай не съм имала, честно – някой да има колебания в чувствата и отношението си към осиновеното си дете. Тук вече мога да заема категорична позиция: чувствата на родителя не зависят от физически белези, пол, етнос и т.н. Те са чувства, а не мисли, не решения, не възгледи. Много жени ще ви кажат, че човек не обиква безумно детето си веднага след раждането му (между които и аз), а обичта се "трупа" лавинообразно с времето. Къде е логиката да бъде по различен начин при осиновяването?

Благодаря ти !