Здравейте, г-жо Савова!
На 28 години съм. Целият ми живот е изпълнен с несгоди. Загубих родителите си много рано. Станах "майка" на много по-малката си сестра. Всички около нас ни отритнаха като крастави котета. Справях се с много трудности, но с тези, които изживявам в момента - не мога. Днес приключи втория ми неуспешен опит.Проблемът е изцяло в мен - неизяснен. Чувството, на неуспех ме убива. Започнах да си задавам въпроси, като "Защо съм на тази земя?". За Господ не ми се слуша, защото съм убедена, че такова чудо няма!!! Въпреки всичко след дни в сълзи, вдигам глава, но не се чувствам толкова силна, колкото ми се иска да бъда. Няма към кого да се обърна за помощ, а и май съм свикнала вече без такава.Иска ми се да се затворя в себе си, в тишина и да остана там.
Здравейте, katrin_sl!
Трудно ми е да започна този отговор, защото няма как да Ви кажа всичко, което искам по начина, по който искам. Надявам се да се обърнете към психолог в клинката, чийто пациент сте, защото живите срещи са съвсем, съвсем друго нещо, а и моето лично усещане е, че Вие нямате нужда от дългосрочна психологическа работа, а от няколко срещи, в които конструктивно да начертаете собствения си терапевтичен план срещу депресията, на чийто фон всички съпътстващи проблеми изглеждат фатални. Виждам, че си давате сметка, че основният Ви проблем е в чувството на безсилие и че другите проблеми са само подпомагащи това чувство. Вашият осъзнат, трезв подход ме кара да мисля, че с едно рамо нещата ще станат много лесно.
И така, нека си зададем въпроса защо нашите нещастия ни довеждат до въпроса: „Защо аз?”, „Защо точно на мен?”. (С това по никакъв начин не подценявам болката, с която живеете от ранната загуба на родителите си, напротив: думите Ви са самата истина – само който не е преживял това, не знае, че става дума за съвсем фактическо, истинско, физическо отхвърляне, срещу което се бориш за място под слънцето съвсем сам.) Въпросът е как това, например, или пък репродуктивните неуспехи, ни довеждат до въпроса „Защо съм тук, след като всичко се бори против мен?” Това е въпрос на загубилия вярата си в живота човек, който е дълбоко объркан. Разочарованието отваря Кутията на Пандора – гнева, който пита: „Защо аз?”, а този въпрос по същество е обвинение. Към какво? Човек, който не вярва в нищо, не би попитал защо той не се вмества в този живот на тази земя, защото нямаше да може да формулира този въпрос. Не вярвате в Бог, ОК, имате основания за това. Но вярвате в някакъв механизъм на добрите неща в живота или в добри, щастливи правила (причинно-следствени връзки) или поне – в правилно, нормално стечение на обстоятелствата или както и да го кръстим, от което Вие се чувствате изключена, което не важи за Вас. Следователно, без значение дали вярвате или не в Бог, имате усещане за някаква „правилност” на нещата – усещате как трябва да бъдат и виждате, че при Вас не са така, както трябва да бъдат. Ето тук е проблемът. Тук се заражда въпросът „Защо точно аз?”, от който произтича и „Защо въобще съм тук?”, т.е. – как така на другите им се случват едни неща (подтекстът е - хубави), а пък на мен – други (лоши).
Моята „формула” в случая се състои от няколко прости неща. Първото е да не се сравняваме с другите. Ако тръгнем по пътя на разсъжденията, че „системата” е несправедлива спрямо нас, това отключва гневът, самосъжалението и затвореният кръг на безнадеждността. Да, факт е, че май повечето хора създават и раждат деца безпроблемно, но ние всъщност въобще си нямаме представа дали те не преживяват тежко проблеми, които в нашите очи са направо смешни. Вероятно тук ще ми отговорите мислено, че чуждите проблеми нямат значение, че не се сравнявате с другите, а се интересувате само от собствения си проблем, защото той Ви създава грижи, а не чуждите. Знам, че проблемите се делят на сериозни и чужди
и това е правилно, здраво и редно да бъде така. Това отношение не е егоистично или неморално, а човешко. Но съм убедена, че все пак в началото, в основата на нашата болка стои схващането, че животът е несправедлив именно към нас. И ние нямаше как да усетим тази несправедливост ако не бяхме съзрели доказателства за това, (а впоследствие и сами да си търсим такива, подкрепящи нагласата ни): X има дете, Y – вече две, а аз? Естествено, че е невъзможно да се концентрираме само в собствения си път, защото живеем сред хора, но е възможно да направим преформулировка на порядъка, подредбата на света, към която имаме очаквания как трябва да протече животът ни. Зад мисълта, че нещо не ни е в ред стои вярването, че някаква абстрактна сила чертае пътя на нашия провал. Така няма как да отключим истинските си сили. Те в момента изчакват удобния момент да ги пуснете. Чрез преформулировка на идеята, която имаме за живота, бихме започнали начисто, свободно и със собствена воля. По тази точка възможностите ми за действие се изчерпаха, защото идва ред на съвместната работа.
Второто нещо, за да се случи промяната, е приемане на собствения път. Ще е повърхностно ако кажа, че всяко изпитание се случва, за да научим сами нещо ново, да направим някакво лично откритие, което да ни служи занапред, при условие, че Вие страдате именно от толкова много открития. (Както казва една позната: „Страданието било облагородявало. Не, мерси, аз съм си благородна по природа.”) В него обаче е и Вашата сила. Аз съм напълно убедена, че Вие сте по-адаптивна, по-проницателна и по-„успешна”, ако щете, от хора, родени със сребърна лъжица в устата. Вероятно бихте ми отговорили, че това пак не Ви интересува, тъй като Вас Ви мъчат не Вашите придобивки, Вашите дарби и способности, а Вашето чувство за не-щастие. Добре, но именно неуспехът има заслуга във формирането на такава силна личност. И същият този неуспех я смазва. Значи въпросът опира до това как приемаме неуспехът: като нещастие, като препятствие или като урок. Ние не знаем колко страдание можем да понесем и не можем да прогнозираме последствията от него в живота ни. Пълно е с примери, в които след дадено „нещастие”, ние сме се радвали, че това е малкият дявол. Убеждаваме се, че сме били на косъм, но въпреки това сме се справили или нещо или някой ни е помогнал. Убеждаваме се и че не бихме се намирали в ситуация, от която няма изход просто защото нямаше да сме там. С други думи: очевидно този порядък на нещата, от който недоволстваме, е смислен. Скоро тук имаше споделяне за прекъсване на бременността в 23 седмица и там казах нещо в смисъл, че скръбта е нормална – заради нещастието, но не трябва да загърбваме и благодарността заради изхода от проблема. Т.е. – ние не знаем доколко нещо е добро за нас. По никакъв начин не Ви тласкам към мисълта за примиряване с проблема, но се опитвам да обясня, че е жизненоважно да го примем като част от нашия опит. С приемането на неизбежността му изчезва и гневът, който ни разяжда. Гневът е именно несъгласие с нещата такива, каквито са, а несъгласието, както казах, е насочено срещу нещо. И това нещо, независимо от името му, обединява усилията си с нашите само когато го приемем. Пак казвам, че не говоря за Бог, защото без значение дали вяравате или не, съпротивата срещу нещата такива, каквито са, е съпротива срещу самите нас. Работата по приемане на личния опит като неизчерпаем извор на енергия и мъдрост хората обикновено извършват сами. Добре е ако има кой да Ви покаже стъпките по нея, но според мен всеки може и сам, стига да има намерение.
Пътят по Приемане на нещата минава през самоанализ, а не през анализ на дадени събития или поведението на определени хора, защото по автоматизирани механизми започваме да ги тълкуваме като злополучни, което неминуемо води до гняв. Хората и нещата са такива, каквито трябва да бъдат, но това разбираме, когато се справим със себе си. Собствените сили за борба се отключват точно когато спрем да се борим. (Имам предвид да се самоизмъчваме от негодувание и гняв.) Когато се предадем на обстоятелствата, те стават наш съюзник.
Този самоанализ би бил напълно безсмислен ако не водеше до определени прозрения и съответно – решения за действие от наша страна. Не говоря за рутинни, битови действия, а за действия по промяна на нашите отношения с хората: дали изкупуване на вина, дали проява на благодарност, дали признаване на нещо, дали разкриване на истина... не знам, но тези действия неминуемо разбиват някакъв цикъл, някаква схема, в която живеем. Често ние, без самоанализа и решението за действие, не сме в състояние да разберем кои точно са прътовете в колелото на късмета ни или се самозаблуждаваме относно тях.
Оттук насетне, след като сме направили всичко, което е по силите ни, за да поправим грешките си, сами започваме да живеем според новите правила, които сме си създали в ход. Това, разбира се, е ежедневна борба, но тя е изключително удовлетворителна, защото носи моментални резултати. Тук отново потенциалът ми за действие свърши, знам, че е на най-интересното, но тази игра се играе от най-малко двама
Шегата - настрана, но, повярвайте ми - това е най-лесният и кратък като време начин. Има големи индивидуални различия в подхода, но схемата му, надве-натри, е тази. В по-стари теми стана дума точно за този процес, който тогава малко наивно и подвеждащо нарекох „духовно преобразяване”, но той не е свързан с каквито и да са мистични промени, както се вижда. В основата му стои желанието за промяна. Дори и да мислим, че силите ни са свършили, щом търсим начин да се справим, значи ги има. Затова мисля, че човек, който се е обърнал за помощ/съвет, е постигнал първата победа. А това е началото, все от някъде трябва да се почне. Аз съм много голям оптимист за Вас не само защото търсите начин да се справите, а и защото мисля, че чувствата, които са Ви обзели, са необходим етап, през който преминавате.
Отговорът ми стана много обемен, но по същество е твърде кратък, за да обхване поставените от Вас въпроси, които касаят всички, преминаващи през това изпитание! Със здраве!
