Когато преди три години долетя, носейки две черти в пластмасовата кутийка, помня пощурях от щастие....После, незнайно защо 15 седмици и 100 инжекции по късно, в една тъмна нощ посред Великден, реши да вземеш това, което ми даде... с все сърцето ми..."Зародиш от мъжки пол"....НЕ БЕШЕ! Беше не зародиш, не ехографска снимка, не папаварин, не контракции, не нищо друго, а просто част от сърцето ми. Майчиното ми сърце неосъзнато. Защото, Щъркчо, някои се раждаме майки....Като момичето, което 6 месеца лежеше до мен, за да Я задържи...Като това, което усещаш под сърцето си. Защото То е То за всеки друг освен за теб, за теб ТО е ТОЙ или Тя....ВСИЧКО.
Три години по-късно не искаш да дойдеш...Меря БТ, следя слуз...моля се на богове, в които не вярвам...плача с нещастните мами със злощастно инсеме или инвитро, радвам се с нарастваща картинка на бременност....Със сълзи...Чакам нова отчаяна душа да сподели радостната вест и се радвам с нея. Тъгувам с поредната омразна лелка, потъпкала надежди ЗА ПОРЕДЕН път...
Виждаш ли силата ни, Щъркчо?! Не спираме да се борим за новия живот, новото начало, пренебрегнали себе си и собственото Аз в името на нещо..Таейки надежда за двете черти и вмирисаните пелени месеци по-късно.
Защото, Щъркчо, да си МАЙКА е призвание...Рано или късно...