0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

*
Скъпи приятели и съмишленици, и тази година Сдружение Зачатие организира благотворителна инициатива за семействата с репродуктивни проблеми, но този път тя е ориентирана към жените, при които е установен силно редуциран или изчерпан яйчников резерв.
Основното финансиране е благодарение на инициатива на фирма ДХ Груп, която отпечатва и разпространява благотворителни картички, предназначени за да помогнат на семействата със стерилитет.
За да участвате трябва ни изпратите есе, разказ, лична история или стих продиктувани от Вашият копнеж и желание за рожба. Всички участници в конкурса имат равни шансове за финансиране, тъй като ще бъдат изтеглени посредством жребий на официалното откриване на Деня на репродуктивното здраве на 6 юни 2009 г. в град Бургас, конферентен център хотел Аква, бул. "Демокрация". 
В конкурса могат да участват само двойки, които имат установен намален или изчерпан яйчников резерв при жената или  причини, които възпрепятстват оплождането да се осъществи със собствени яйцеклетки.

Участниците не трябва да са получавали финансиране от сдружение Зачатие в подобни инициативи досега, с цел да можем да помогнем на максимален брой семейства.

Предимство имат двойките, които все още нямат родено дете в семейството.

Тъй като инициативата все още тече, точният брой на двойките, които ще бъдат подпомогнати и размера на сумата ще бъдат известни в края на месец май, а срокът за заявяване на участие е 1 юни 2009 г..

За да участвате трябва да изпълните точка I и II :

I. Да напишете есе, разказ, стихотворение, лична история, която изразява Вашите мисли и чувства и желаниe за детенце и да ги изпратите на адрес: konkurs.zachatie@gmail.com

II. Да попълните следния формуляр и да го изпратите на e-mail: konkurs.zachatie@gmail.com

1. Имена на партньорите
...................................................
...................................................
2. Възраст на партньорите
партньор .................... г. , партньорка ................... г.
3. Прилагам следните документи, които удостоверяват редуциран или изчерпан яйчников резерв (напр. становище подписано от лекар, заключения от операции, изследвания, прегледи, процедури, протоколи и др.) или документи, които удостоверяват, че е невъзможно зачеване със собствени яйцeклетки (напр. становище подписано от лекар, заключения от операции, изследвания, прегледи, процедури и др.)
...................................................
...................................................
...................................................
4. Имаме / нямаме родени деца в семейството ............
5. Декларирам, че не сме получавали до момента финансиране за лечение от Сдружение Зачатие..........
6. Съгласни сме написаното от нас литературно произведение да се публикува в медии.
Желаем то да бъде подписано с ................................. име и/или  .............................. псевдоним (nickname)
7. Декларираме верността и коректността на попълненитe по-горе данни и приложени документи ................


Срокът за получаване на Вашите истории и формуляри на konkurs.zachatie@gmail.com е до 1 юни 2009 г.


Ако желаете да подпомогнете финансово благотворителната инициатива "И аз ще съм прекрасна майка" на Сдружение Зачатие, можете да го направите по банков път на сметката на Сдружението до 1 юни 2009 г.:

Сдружение Зачатие
Банкова сметка: ПИБ - клон Витоша
IBAN - BG10 FINV 9150 10BG N0JD TK
BIC - FINVBGSF
основание: Дарение - И аз ще съм майка
« Последна редакция: Май 01, 2009, 23:04:31 pm от cygnus »
*
01

 И АЗ ЩЕ СЪМ ПРЕКРАСНА МАЙКА
T.O. - 14 май 2009 г.

Не знам дали изобщо имам желание да пиша защо искам да стана майка.

Самия въпрос ми се струва неуместен, а да караш бездетна жена да пише защо иска да стане майка....

На кой изобщо му хрумна...едва ли на някой бездетен.

Мисля,че след всичко,което преживяваме физически и емоционално да се обясняваме защо искаме да бъдем майки е просто садистично. Не може ли просто да ни подкрепите без да трябва да излагаме на показ и да опъваме отново най-болезнените и фини струни на душата ни...

И все пак искам да стана майка , защото майчинството е естественото състояние на всяка зряла жена,нейната най-истинска реализация, еманацията на най-нежната част от нейното същество,най-висшата форма и проявление на любовта.

Не сте ли чували жена да нарича любимия си "бебе",а може би дори вие или вашата собствена половинка ви нарича така-защо ли?

Когато жената е истински влюбена и отдадена на любимия за нея той се превръща в най-прекрасното нещо-нейното дете , нейното бебе. Когато жената е изпълнена с любов тя изпитва към мъжа си това,което би изпитвала към своето бебе- нежност, желание да го гали ,да го закриля ,да го гушка, изобщо разцъфва с цялата си женска същност. Постепенно любовта и прераства в желание да държи в ръцете си една малка частица от него ,да му роди дете. Понякога когато мъжете станат бащи те ревнуват,защото се чувстват изместени , не са вече на първо място в живота на жената, изместени са от едно мъничко,ревливо и така приятно ухаещо същество. Кажете ми,коя нормална жена не би искала да усети това да гушка своя любим само че в друг вид, да вдиша аромата на бебешката кожа ,да целуне малкото босо краченце и да погъделичка розовото коремче на своето дете. Не знам дали има нещо по-силно от желанието на жената да бъде майка, дори инстикта за самосъхранение на майката се променя,той се насочва първо към съхранението на детето и.

За всички нас,които не сме станали още майки майчинството не е някаква самоцел, нещо което просто трябва да постигнем. Майчинството се превръща  в израз на нашата любов към света,към живота, към любимия. Ние обичаме и искаме да дадем на обичния до нас най-силната проява на нашата любов-детето.
 Неспособността ни да дарим живот ни прави непълноценни в собствените ни очи, кара ни да се чувстваме незавършени и да изпитваме вина.

 Когато през далечната 1995 разбрах,че никога няма да бъда майка по естествен начин се наложи да преосмисля много неща,да променя погледа си върху живота и най-трудното -да приема съдбата си. През всичките тези години докато срещна съпруга си се опитвах да приема идеята,че живота може да бъде осмислен по различни начини, че има много красота в него ,която чака да бъде открита,но дълбоко в сърцето си жадувах и мечтаех как един ден ще открия мъжа до себе си и ще гушкам едно пухкаво и сладко бебенце. Копнежът по детето е дълбок и непреодолим за жената, каквото и да прави ,както и да се реализира не дари ли живот и не отгледа ли дете тя остава празна и неосъществена.
  При разговора ми с лекаря след операцията той не ме отряза тотално ,остави ми един лъч в тунела,който ме водеше през всички тези години.
  Имам два опита с донорски яйцеклетки-Бог да благослови жените,които споделиха част от себе си с нас. Първия беше неуспешен,при втория настъпи бременност,но уви -извънматочна. Подготвям се за трети последен опит. Жената,която ми дари яйцеклетки втория път ще го направи отново-благодаря и от сърце. Сигурно нямаше да пиша за конкурса и щях да си спестявам парите,но заради кризата съпругът ми работи по-малко и често е в неплатен отпуск и положението много се утежни. Ще се радвам ако получа подкрепа от някъде,но и да не я получа пак ще продължÐ ° към нашата мечта. Не знам дали историята ми е интересна,по-скоро е като всяка друга на хора с репродуктивни проблеми.
Пак казвам,не мисля че да напишеш есе или стих защо искаш да си майка е начин да докажеш,че си достойна за такава. Майчинството е вътрешен повик,то е природна даденост и потребност,необяснима потребност.
  Казват,че щастието не е крайна спирка,а начин на пътуване,но с деца пътуването се превръща в завръщане , към живота ,към настоящето и към себе си. Ето защо искам да бъда майка.
« Последна редакция: Май 29, 2009, 21:53:56 pm от Сдружение Зачатие »
Не зная, разрешено ли е да пиша в тази тема?
Ако не-моля преместете ми мнението.

към авторката:
Покъртително, истинско и изстрадано е написаното от теб!
Мила Т.О.,ти си силна и достойна жена!
Такива ,каквито ни се налага да бъдем всички в общата борба!
Ще бъдеш щастлива майка!
Желая ти го истински!
Поздрави!
*
02

Копнеж  
В.С. 14 май 2009


      Вече стана късно. Всички спят. Сънят не идва само при мен. Времето пробягва по циферблата на часовника, но аз не го усещам, защото тази вечер го измервам не с минути, а с мислите за моето минало, настояще и бъдеще. Заради него не мога да заспя…

И ето спомените от безгрижните младежки години пак изплуват. Идват в главата ми и ме карат да се почувствам отново на 27.

     Виждам отново плахия  поглед на милия мъж, копнеещ за своята малка принцеса и усещам дъха на неговата душа.

     Да той е най-добрият ми другар, най-верният и най-преданният, и няма да ме излъже, нито ще ме подведе.

     Иска ми се да бъда силна и да не спирам пред нищо.

И ето пак онази натрапчива мисъл за безсмисленото настояще и неясното бъдещето застава пред мен. В главата ми се прокрадват безброй необясними чувства...

     Едновременно изпитвам яд, омраза, самосъжаление и мъка по нещо прекрасно, което е тъй недостижимо.

     Никой не подозира, че мога да изпитвам страдание, причинено от празната детска стая.

     С годините се научих да прикривам чувствата и сълзите си, когато виждах всички покрай мен как родиха и отгледаха своите деца.

     Животът ми мина в едно непрекъснато лутане и търсене на по-добрия начин за справяне с проблемите, но уви...

     Все не попадах на подходящия специалист, който да ме насочи и окуражи, да ми вдъхне вяра, че нещата могат да се случат и при мен.

     Замислям се и ме изумява невероятната способност, когато получих най-големият удар в живота – изчерпан яйчников резерв, да реагирам с непокътната свежест и духовна сила.

     И изведнъж в мислите ми се появи малко сияние и като че ли застана  пред мен.

     Гледам и се питам от къде идва това? Този копнеж – да това е  нашето малко бебче. И ето, то като че ли оживява и става реално в мислите ми.

     Ето очите му - пълни със светлина, ето косите му – събрали блясъка на очарованието и невинната детска душа. Може би…

     Незная, може би то е въплъщение на живота, на красотата и безсмъртието.

     Но сиянието изчезва леко, тихо и безмълвно... и пак идва тъмнината и мрака и мислите за ежедневието отново ме връхлитат.

     Вече съм на 37. Място за отстъпване назад няма.

     Времето безвъзвратно ме е променило. Вече съм зряла жена, която здраво е стъпила на земята и най-после знае какво точно иска от живота. 
 
 
 
 


     Но за съжаление се оказва, че той е една голяма лотария и за да успееш трябва да можеш да разчиташ навреме безмълвните сигнали, които ти изпраща.

     Така преосмисляйки целия си житейски и професионален път стигнах до извода, че не бих се поколебала нито за миг пред препятствията, които пречат да достигна заветната цел, а именно – и в нашата детска стая да проплаче бебешко гласче и играчките да не ме гледат така самотни, а да дарят щастие на едно малко същество.

     Все още мога  и трябва да се боря за своето щастие.

     За нашето бъдеще. За това което един ден ще остане след  нас и ще напомня на наследниците ни, че ни е имало и , че именно заради тях сме живели.

     Аз винаги ще бъда жадна за истина и красота, устремена към нови хоризонти.

     Времето неусетно минава. Клепачите ми постепенно натежават и аз се пренасям в приказното царство на Морфей.

     Вече спокойно мога да кажа: „ Лека нощ!”

     Пак ще разгръщам страниците на моя живот…

     Лека нощ!

« Последна редакция: Май 29, 2009, 21:54:43 pm от Сдружение Зачатие »
*
03

И аз ще съм прекрасна майка
П.Б. - 21.05.2009

Здравейте,добри хора от Сдружение Зачатие.Дълго мислих дали да Ви пиша и накрая реших да си опитам късмета и при Вас.Омъжена съм от 23 години,но все още нямаме късмет с мъжът на живота ми да имаме детенце,ходили сме на много лекари всякой ни казваше,че ще имаме рожба,но така и не се получи .Правих няколко лапароскопии,назначиха ми инсеминации и пак нищо.Най-накрая решиха лекарите ,че трябва да направим инвитро ,че нямам време бях на 41г.Записах се и докато чаках мина още 1 година ,но дойде и това бреме ,направих инвитро ,но се установи ,че нямам яйчников резерв.Голяма беше радоста ми когото разбрах ,че съм бременна.При първия преглед при Д-р ... се установи за голямо мое съжаление ,извънматочна бремееност и хайде пак лапароскопия и пак ходене по мъките .Тази година казаха че инвитрото ще е безплатно ,но за нас жените с изчепран яйчников резерв ще е с пари .Пак ударих на камък пък и вече съм на 44 г..Дано Вашето Сдружение  и фирма ДХ Груп ми помогнете и този път да имаме повече късмет и шанс за тъй дългоочакваното ни ЩАСТИЕ.В момента се подготвям пак за инвитро лекаря каза че ще е платено ,ще съм безкрайно щастлива ако посредством жребия бъде изтеглено моето име .Благодаря ,предварително....
« Последна редакция: Май 29, 2009, 21:55:05 pm от Сдружение Зачатие »
*
здравейте да напиша и аз аз съм на 39 ходя по мъките вече 7г правих инвитро с донорски яйцеклетки но не стана вече се отчаях и не знам дали да продължа борбата толкова е трудно това с донорството но това е живот в който понякога се чудиш дали да се бориш и когато чета нещо написано от някоя храбра жена истински се радвам е много ме няма по писането но ще се радвам да си пиша с вас страдащи по възрасни кандидат майки
*
04

И аз ще съм прекрасна майка!  
M. K. - 24.05.2009
 


      Моето сияние няма да угасне, моята Надежда няма да остане само спомен в годините, моят копнеж няма да бъде просто един мираж...Защото зная, че и аз ще стана майка, най-прекрасната и най-грижовната! Защото стремежьт ми за детенце е моята пътеводна светлина, моят неистов копнеж, които ми дават неимоверни сили в нелеката борба за най-съкровеното и безценно на този свят - нашето дете!

      Понякога е трудно да се приеме действителността, че си орисана като непьлноценна жена с безплодие заради "Изчерпан Яйчников Резерв". Да, и аз съм една от тези, страдащи до полуда женски души , търсещи своята "малка" Надеждица, която да осмисли живота й....и да разбере, че и тя е благословена с призванието на думичката, изречена от детската устичка "МАМО".

      Не исках да повярвам в началото, когато след година и половина в опити, никога не успях да видя така заветните две чертички на многобройните тестове за бременност. Знаех, че имам проблеми с редовността на цикъла последните години, но всички “лекуващи” ме лекари ме бяха уверявали да не се безпокоя. Ето защо тогава си мислех "просто малшанс" или "не сме улучили точния момент", “стресът ми е в повече”. Започна трескаво мерене на овулация, любовта ни се превърна на контакти по график, нежността беше изместена от напрежението дали се е получило този път...Така, докато липсата на бременност все по-красноречиво "говореше" за някакъв сериозен проблем..

      Преди близо четири години получих и своята съдбовна и мъчителна присъда за "ИЯР", бях почти на 30 години, когато ми заявиха че яйчниците ми реално са на 42 годишна жена и с шансове за собствена яйцеклетка по-малко от процент. Не исках да се примиря и като удавник за сламка, се хвашах за всяка искра надежда, която ми даваше поредния доктор. При всеки преглед се молех за моя най-прекрасен и незаменим подарък, за вълшебството на “моята” Коледа - да образувам така заветните зрели фоликулчета, дори и едничко, но то да ме дари с моето яйчице, което да си гушна на топло и защитено място в майчината ми утроба за следващите 9 месеца.

      При всяка моя процедура живеех само за момента, в който ще узная резултатите от ултрасаунда и кръвните тестове - има ли надежда да започем, ще продължим ли със стимулация, ще имам ли фоликулчета, ще се развият ли ...в качествени яйцеклетки, ще успеем ли да стигнем до пункция. Не успяхме. Момичетата покрай мен брояха колко много яйчица са направили и планираха замразявания за следващи опити, а аз се молех само да имам шанс да продължа, дори с едничко. А времето изтичаше, а с него и спонтанната ми менструация ставаше все по-рядко.

      Уви, и този цикъл, последния възможен опит за мен, надеждата ми не живя задълго...Тя се стопи в момента, в който излязох от кабинета. Толкова много беше заседнала болката в гърлото ми, че нямах сили да се разрева дори, целият свят замръзна и потънах някъде дълбоко, където нищо нямаше значение. Безсилна в самотата си...

      Чувствах се виновна пред съпруга си, неспособна да дам живот на любовта ни, толкова чакана и истинска. Защото аз, Дон Кихот наивен, исках да се преборя с тази диагноза, а причинявям страдание не само на себе си, но и но човека, когото обичам, в продължение на години. Време беше да приема действителността. Да се опитам да запазя огънчето, което ме топли в очите на съпруга ми, неговата усмивка и разбира се чувството му за хумор, което ме сгрява и в най-мрачните дни, от това не искам да се откажа. Знаех, че единствения шанс за нас, е донорска яйцеклетка и вече бях готова на всичко.

      Радвам се, че след толкова лутане по клиники, най-после успяхме да намерим нашия доктор и доверявайки му се, независимо че вече зависехме от желанието на другиго, бях убедена, че той ще ни помогне да намерим нашата дарителка. Неимоверна радост.   Благодаря ти, докторе, благодаря ти мило момиче – за възможността, която ми дадохте да помечтая, за шанса да стигна до трансфер и после да изпитам всеки трепет, да копнея в очакване на теста за бременност и да съм щастлива, макар и за кратко.   

      Не успях да стигна до края,  за съжаление.  Чувствах се объркана, какво не направих и къде сгреших, защо не успях да задъража тези толкова хубави и чакани ембриони. Този неуспех, обаче беше различен, сега вече бях почувствала поне за малко щастието да очакваш и въпреки болката, мисълта за него не спираше да ме крепи, че спирка за мен няма и аз ще продължа личната си борба. Осъзнах, че и този път ще съм подчинена на времето да отстраним проблема за неимплантация и появата отново на моят донор, който да ме дари и благослови с щастието да стана майка. Но въпреки това, усетих нов прилив на енергия, изпълни ме нова Надежда, този път - още по-силна, роди се отново копнеж...Очаква ме нова борба - по-тежка и по-дълга...

      Благодаря на всички добри хора – реални и виртуални, които срещнах по пътя и възвърнаха вярата ми. Благодаря на всички, които се отдръпнаха и неразбраха, защото падайки, се научих да ставам нагоре и напред. Благодаря на моя мил съпруг за подкрепата и любовта. Зная, че някъде там ме очаква и моето донорско яйчице, благодарение на което и ние ще станем родители на прекрасна рожбичка. И докато има хуманност на този свят и нашите Надежди ще продължат да живеят, в очакване да бъдат реализирани в една невинна детска усмивка и две блестящи от любовта ни очички.

      Боже, дари ме с това неимоверно щастие! Боже, благослови ме с призванието МАЙКА! 

« Последна редакция: Май 29, 2009, 21:56:02 pm от Сдружение Зачатие »
*
05

Благословията да си майка
Дани - 27.05.2009


     Жена на около 55 години побутна момичето от пейката в чакалнята.Тя повдигна глава и жената видя зачервените й очи, пълни с болка. Стоеше на тази пейка, обгърнала с ръце краката си и поставила глава върху коленете си, още от началото на смяната й.

     -За къде пътуваш?- попита жената.

Момичето повдигна рамене в отговор и прочете името и от баджа. Женя Василева-началник - гара.

     -Късно е...затваряме. Други влакове няма да минат до утре. Има ли къде да отидеш?-промълви Женя.

Момичето поклати отрицателно глава.

     -Ела у дома, а утре ще продължиш пътя си.

За нея бе без значение къде отива, стига да не е у дома или на училище. А и гласът на жената я успокояваше. Момичето стана от пейката и последва възрастната жена. Женя изключи осветлението и заключи вратата.

Двете жени прекосиха малкия парк и поеха по уличката. Есенният вятър оплиташе косите на момичето.

     -Ето, това е моят дом - изрече жената и посочи с пръст малка едноетажна къща.

На пейката пред нея седеше мъж, а до него се бе сгушила котка.

     -Иване, приготви ли вечерята, че днес ще имаме гости - с усмивка изрече жената.

Младото момиче видя озарените им очи и почувства нежната обич, която ги свързваше. Това и напомни за дома и тя сбърчи вежди.

     -Всичко сме приготвили с Маца и Цезар и те чакаме - той стана и отвори с джентълменски жест вратата на двора.

От двора се чу кучешки лай и пинчер замаха радостно с опашка и заподскача около тях.

Влязоха в къщата, на масата имаше поставени прибори за хранене и салата. Мъжът прибави още една вилица.

Женя си изми ръцете, отиде до печката и повдигна капака на тенджерата.

     -Сготвил си любимите ми гъби.

След това тя изсипа в чиниите и ги постави пред тримата.

     -Сигурно си гладна, девойче!

За пръв път чу гласа на момичето.

     -Да!

     -А, как се казваш? - опита се да завърже разговор жената.

     -Казвам се...- тя замълча за миг, извърна поглед в страни и тихо изрече - Мария.

Женя разбра, че момичето сигурно лъже, но замълча.

Мария започна да се храни бавно в началото, но гладът от целия ден си каза думата и тя започна все по бързо да набучва с вилицата. В чинията не остана нищо и тя се отпусна на стола.

Мъжът се усмихна:

     -Искаш ли още Мария?

     -Да,може!

След като получи допълнително, Мария продължи да се храни, но по-бавно и започна да оглежда обстановката около нея и се заслуша в разговора между съпрузите. Иван разказваше как е минал деня му.

     - Виждам, че си изморена, ела с мен - каза Женя и се изправи.

Мария също се изправи и я последва. Възрастната жена отвори една врата и каза:

     -Тук ще спиш, а банята е в края на коридора. Ето и хавлия.

Мария се запъти към банята, а мислите отново нахлуха в главата й. 

„Защо на мен? Защо ме излъгаха? Коя съм аз? Кои са моите родители? Къде е моето място в този живот?

Очите и пак се напълниха със сълзи, които водата нежно отмиваше.

След като се изкъпа, се отправи към стаята. Леглото и бе застлано. Като някакъв инстинкт за самосъхранение, тя постави райбера на вратата. Отпусна се на леглото, умората от изминалите 2 дни натежа и очите й се затвориха, докато стаята й се изпълни с равномерното и дишане.

Сутринта я събуди кучешки лай, трябваха и няколко секунди за да се опомни къде е. Толкова пъти "майка й" й казваше да не се доверява на непознати хора. Момичето се усмихна, защото спеше в дома им. Беше и все едно къде е, какво ще и се случи, стигаше й, че е далеч и родителите й страдат. Обърна се на другата страна и видя черно-бяла снимка с усмихнато войниче и красиво момиче с къса пола, позна, че са хората, които я бяха приютили. Стената бе изпълнена със снимки, от които можеше да проследи житейския ми път. Видя ги младоженци, млади родители, на работа и почивка. Мария стана от леглото, нахлузи си дънките и облече ризката. Сбърчи нос, с тези дрехи ходеше вече три дни и тя усещаше миризмата на пот по тях. Среса дългите си коси и излезе от стаята, където я веднага я посрещна уханието на кафе и мекици, тя го последва и влезе в кухнята. Женя закусваше, а Иван четеше вестник.

     -Седни при нас-изрекоха и двамата в хор.

     -Аз да си ходя...-промълви Мария, но очите и подсказваха, че е гладна.

     -Е, първо хапни. А и днес е събота и ще дойде внучката ни, ще се запознаете. Тя е на години може би колкото теб.

     -Добре - предаде се бързо момичето и седна на стола. В същия миг се разнесе кучешки лай и се чу хлопването на входната врата.

     -Имате си звънец!- с усмивка изрече Мария.

     - Да, Цезар, според лая му, разбираме близък човек ли е, чужд ли е...животно ли е - продължи разговора Иван-сега лае на близък.

От двора се чу:

     -Цезар ...долу момче...

След минута, врата се отвори и влезе  15-16 годишно момиче, с къса момчешка прическа, облечена с кожено яке и панталон. За миг се поспря и се втренчи в Мария.

Женя стана и я прегърна:

     - На баба момичето. Запознай се с Мария.

Мария стана и подаде ръка на непознатото момиче, а в отговор тя изрече:

     - Жанина, приятно ми е - след което седна до нея.

Двете момичета седнаха, възрастната жена им сипа чай и постави мекици пред тях.

     - Хапнете, че да имате сили.

     - Бабо, нали знаеш, че не е полезно да се яде пържено, но как мога да устоя на твоите мекици - през смях изрече Жанина.

     - След като хапнете, ще покажеш на Мария нашите забележителности и реката -каза наставнически Иван.

     - Разбира се, дединки - каза момичето и се обърна към Мария за да поясни - дединки ги наричам и двамата, като бях малка не можех да казвам баба и дядо, а ги наричах дединки и така си и остана.

Момичетата закусиха и излязоха от къщата.

Жени се загледа с тъжен поглед след тях в прозореца.

     - Ваньо, притеснявам се за това момиче, откъде ли е, дали я знаят родителите й. А как така е без телефон, то всеки млад човек днес има, не един, ами и по два даже. А и е така тъжна, нали ти разказах как стоеше на гарата. Дали да не се обадя в полицията...

Иван скочи като пружина от стола си и бързо изрече:

     - Тръгнаха...виж вестника...и зачете МВР издирва Марина Калинова Иванова, на 16 г., ръст 165 см, кестенява коса...последно е била в дома си във вторник...има и снимка, нашата гостенка е...има и публикувано писмо от майка и до нея.

     -Дай да видя - каза Женя, сложи си очилата и се втренчи във вестника, очите и шареха напред-назад по редовете и се пълнеха със сълзи.

Иван нежно я прегърна и се опита да я успокои:

     - Стига де, толкова години минаха, ти си вече и майка и баба. След някоя друга година може и прабаба да станеш.

     - Така е, ние сме благословени, че станахме родители. Имаме дъщеря, изучихме я, добър човек стана, на мравката път прави. Сетих се като съучениците и казаха,че е осиновена и избяга от нас. Тръгна да търси майка си. Ох, на никои не го пожелавам.

     - Това вече е зад гърба ни, а и дъщеря ни, обича ни - продължи да я успокоява мъжът й - независимо, че друга жена и е дала живот, ние и дарихме цялата си любов, тя стана нашия център на света. В нея тече нашия дух. А трябва да помогнем на това семейство, на Марина, да го преодолеят...

Женя стана от стола:

     - Прав си, сега ще им звънна да ги успокоя хорицата...

Тя излезе в коридора, вдигна слушалката и набра посочения номер. Отсрещната страна, веднага отговори с умоляващ женски глас :

     - Марина, ти ли си миличка...нека поговорим...

Женя пое дълбоко дъх и набързо изрече:

     -Не е Марина, но аз знам къде е...не се притеснявайте за нея, тя е добре...

Отсреща се чу тихо ридание:

     - Къде е, коя сте вие?

Женя започна да обяснява къде е и как да стигнат до дома им.

     - Благодарим ви, тръгваме веднага и моля не й казвайте за нас, не искам пак да избяга - помоли гласът отсреща.

     - Разбира се, чакаме ви, ще я задържим - каза Женя и изчака да затворят телефонната линия. След това отиде в кухнята при Иван и отново се зачете във вестника, в публикуваното до Марина писмо:


Благословията да си майка
 


     Мило мое момиче, пиша тези редове пред цял свят и откривам душата си пред всички, защото се надявам, че и ти ще ги прочетеш. Ще го прочетат и родителите, които се лутат, как да кажат на децата си истината, ще го прочетат и много други деца и дано ни разберат и простят. Бъдете искрени с обичните ви хора...

     Марина, трябваше отдавна да поговорим, да съм открита пред теб, но аз не го сторих от страх...страх да не те загубя. Знай, че аз много копнях за теб, виждах те, във всяко дете и копнеех да те прегърна. Теб още те нямаше, но аз знаех, че е въпрос на време...а времето за мен бе една единица, която течеше твърде бавно. Още преди да си при мен, аз знаех, че те обичам с цялото си сърце. Но мила моя, нека ти разказа за мен, за жената, която те е родила. Защото пътя ми до теб прилича на надбягване с препятствия, с падане и ставане, с разочарования и надежди. Аз съм се родила малко по - различна от останалите жени, родила съм се без яйчници, нека не изпадам в подробности как разбрах и колко болка понесох, докато приема мисълта. Бях на 19, малко по-голяма от теб сега, когато един лекар със студени очи ми каза: "Не можеш да имаш деца." Това е страшна присъда момичето ми, но аз се надявах на най-висшата инстанция-Бог. Задавах си въпроси: Истина ли е? С какво съм виновна? С годините осъзнах, че колкото и много да ми бе отнела съдбата, все пак аз станах много по-силна и борбена, благодарение именно на този "недостатък", след неуспехите ми бе по-лесно да се изправя... Така преминаваха годините, науката напредваше, а аз чаках да срещна подходящия мъж-баща ти. Така стигнах до попрището жизнено в средата и той се появи и ме прие и обикна такава каквато съм. Лекарите казаха, че мога да стана майка с донорска яйцеклетка. И ние тръгнахме по тази пътека, където в края ни очакваше ти. Децата се създават от любов и за любов. Ти изпълваш цялото ми сърце и ме караш да се чувствам жива, да вярвам и да се събуждам всеки ден с радост. От цялото си сърце, благодаря на тази непозната жена, която ми дари частица от себе си, на лекарите, благодаря на Бог, че ме благослови да стана майка. През тези години, се страхувах да ти призная истината, че ти не носиш моите гени, но носиш моята душа и си наша дъщеря, защото любовта ни свързва….




     Женя стана от стола и тръгна да търси двете момичета. Бяха долу до реката и тя чу гласът на Марина:

     -...и тогава Лора ми изкрещя в лицето...че майка ми, не ми е майка и съм направена в епруветка...почувствах се толкова долна, а и мама никога не ми е казвала...сигурно заради това все ми караше...да съм учела и още дрън-дрън...и избягах...

     Женя се отдалечи и си помисли „Когато си млад, толкова лесно се доверяваш дори и на непознати…но всичко си е наред, а и не случайно Бог изпрати това дете при нас.” Възрастната жена не искаше да прекъсва този важен разговор, с който младото момиче освобождаваше душата си от тежестта, но реши да действа и извика:

     -Жанинаааааа…

     - Да, бабо, тук сме - се чу, след малко се появиха и двете момичета.

     -Хайде у дома, да хапнете, че наближава обед и ще ходя на работа.

Трите тръгнаха към дома, посрещна ги Маца и взе да се умилква и да мърка около тях.

Влязоха в къщата, възрастният мъж подаде вестника на дългокосото момиче и каза:

- Марина, време е да приемеш истината и да продължиш живота си, прочети 2 страница.

     Момичето се смути, но пое вестника, разгърна го и отиде в другата стая.

Навън отново се чу лаят на Цезар, Женя видя, че пред домът им е спряла кола. От нея слязоха мъж и жена, възрастната жена излезе да ги посрещне, знаеше кои са...Но Марина изскочи от стаята си и се затича към тях:

     -Мамо, тате...-  прегърна ги и се разрида. 
« Последна редакция: Май 29, 2009, 21:56:31 pm от Сдружение Зачатие »
Аз също като Ефирче незная дали имам право да пиша в темата..
Исках да дам пълната си поне морална подкрепа на жената написала "Благословията да си майка".Просто покъртително...трябваше ми време след прочита за да дойда на себе си...Единственото което в момента мога да напиша са думите на Моканина"Господи,колко мъка има по този свят,Господи!
Желая успех на авторката и на всички участвали в конкурса,дано когато му дойде времето победителката да се похвали с двете чертички...
*
Хайде и аз да пооспамя малко...
"Благословията да си майка" е толкова силно въздействаща, че и на мен ми трябваше време след като я прочетох, за да дойда на себе си.
От сърце пожелавам на авторката скоро да види 2-те чертички, както и успех на конкурса. osi_9
*
06

Календар от надежди
Ц.С - 28.05.2009
/Разказ/


     Стоеше пред календара и унесено се усмихваше на някаква своя мисъл. Календар от 365 дни... 365 рождени дни. Чудеше се кой ли ще е този на детенцето, което иска и чака от нея да се роди. Тази мисъл я караше да се усмихва и мечтае...


.........


Вики всеки ден пита мама:

-Мамо, утре ли е моят рожден ден?

-Не е утре, но скоро.

-Утре, като се наспим, тогава ли?

-Не е утре, но наближава – и мама целува детето по косичката.

Вики не е доволен от отговора на мама и отива при тати. Той е голям и силен, може да поправи всяка играчка и знае всичко- нали все чете едни дебели книги, сигурно знае кога ще е рожденият ден. Тати го заведе до календара на стената:

-Тази цифричка тук е днешният ден, тази е утре, а ето тази тук е твоят рожден ден.

- А защо не е днес?- пита детето натъжено.

- Защото трябва още малко да пораснеш.

Вики знаеше, че когато възрастните кажат така значи или че не знаят отговора, или че са заети с техните си работи за големи. Как да порасне, като не е дошъл рожденият му ден?! Нали тогава ще стане на 4 години! Ех, тези възрастни, никак не искат да обясняват.

Викито спря да пита за рождения си ден, но всяка сутрин, като се събудеше, питаше мама:

-Мамо, пораснал ли съм вече?

Мама се усмихва и му казва тихо на ушенцето:

-Много малко, но си пораснал.

-Ама не съм ли вече на 4 години?

-Не си, но чорапчетата ти вече са малки.

- И блузката, нали мамо?

-Да, и тя.

-Аз утре пак ще порасна малко и вече ще съм на 4 години-обещава Вики.

         Тази сутрин Вики, щом отвори очи, видя как мама и тати го гледат и чакат да се събуди.

-Честит рожден ден, Вики! - казаха те.

- Днес ли е рожденият ми ден?! - извика детето.

- Да, виж колко си пораснал!

Викито бързо скокна от леглото и изтича при баба и дядо:

-Днес е рожденият ден, бабо!Виж колко съм пораснал! Дядо, голям съм!
 


............


     Една сълза потече по лицето й. Сълза на надеждата. Слънцето се оглеждаше в нея. 


     В този разказ главните герои можехме да сме ние, и нашето дете да празнува своя вече 4 рожден ден.
« Последна редакция: Май 29, 2009, 21:57:09 pm от Сдружение Зачатие »
*
07

За кой ли път ...
П.К. - 29.05.2009


За кой ли път  прекрачвам прага на "тихия" ни дом?

За кой ли път сълза преглъщам и чакам мълчешком?

С ръце - копнеж, очи – надежда и мисълта – една - Кога?


Кога " - Успяхме!!! " – ще извикам и той ще разбере.

„ - Наистина ли ? - ще отвърне - Чакаме дете?!?”

Кога съня ми ще прекъсва тревожен детски плач?

Кога ще чуя "мамо" в къщи, а мама ще съм аз.


За кой ли път ? Не помня вече ... Не питам и защо.

Аз вярвам: Мъничко човече ще сгрее този дом!

Ще тичат палави крачета , белите ще валят

Сред кукли , зайчета , мечета ще свършва ни денят.


И в книжки пъстри ще се взират най – любопитните очи

Утеха в татко ще намират , щом друг в игра ги победи.

Ранено пръстче ще целувам ,ще сресвам детските коси...

Очите ми в сълзи ще плуват , но радостни са тез сълзи.
« Последна редакция: Май 29, 2009, 21:57:53 pm от Сдружение Зачатие »
*
08

И аз ще съм прекрасна майка
Мими1 - 28.05.2009

Здравейте,
Аз съм на 35г. Със съпруга ми сме от 10г.заедно
и почти от толкова започна нашата одисея.От начало като всички млади
хора си мислехме ,че нямаме проблеми ,но нашата мечта за детенце все
не се сбъдваше.Започнахме да ходим по лекари,изследвания и редица дру
ги процедури.Последваха лапароскопия ,операция в резултат на която ми беше
беше отстранен левия яйчник и двете тръби.Накрая стигнахме до инвитро 
процедура.Имаме три инвитро опита,последният от които беше с
донорски яйцеклетки.За съжаление той завърши неуспешно в ше-
стата гастационна седмица.Сега единственият шанс да имаме
собствено детенце е донорска яйцеклетка.Това са становищата
на лекарите които се опитват да ни помогнат.Сега аз и моят
съпруг се надяваме да успеем да постигнем мечтата за която
се борим вече по-вече от осем години.
« Последна редакция: Юни 09, 2009, 02:37:14 am от ultra »
*
09

И аз ще съм прекрасна майка
И. Б. - 29.05.2009

Казвам се И.Б. и съм на 35 г. От 3-4 г. съм с диагноза ИЯР. Единствения ми шанс да забременея е чрез ин витро с донорска яйцеклетка. За моя радост вече имах шанса да забременея от първи опит ИКСИ с донорска яйцеклетка. При това бременността бе многоплодна, но в 17 г.с. за жалост приключи. Това не ме отказва да продължа с опитите за забременяване. Факта, че се случи ми дава надежда да не се спирам пред нищо, но ми е обидно че не мога да кандидатствам за безплатен опит от Фонда.


Не мога да разбера с какво сме по-различни от другите, за които вече се отпускат средства , а за такива като нас - не. И ние като всички работим в тази държава, плащаме си данъците, кредитите, а все едно не съществуваме за държавата. Дори за нас е по-трудно, тъй като сме зависими от осигуряването на донор. А когато го намерим, трябват средства. Пътят, който изминаваме е дълъг и труден.


 Да дадем шанс  на повече двойки  с подобен проблем да го извървят докрай и  успешно! Моля Вас от името на всички жени, нуждаещи се от средства, за съдействие!


Ето и един стих, написан на един дъх:


Докато пиша тези редове,


от ляво вече ме боде,


дано да стигне до Вашето сърце


молбата ми да се помогне
« Последна редакция: Май 29, 2009, 22:01:15 pm от Сдружение Зачатие »
*
10

Здравей мое малко слънчице!
слънцето - 31.05.2009 г.

      Този дневник е за теб и се надявам когато го четеш да разбереш колко много сме те искали,как сме жадували за теб и през колко много премеждия сме минали,за да те имаме.

      Аз съм твоята майчица и винаги ще съм до теб за добро или лошо,а баща ти-това е най прекрасния и добър човек,с когото за съжаление се срещнахме доста късно.

      Надявам се четейки тези редове да разбереш колко много сме се обичали и как сме мечтали.

      Преди да имам до себе си теб и него нещо в живота ми беше празно,но някак живеех интензивно.Всичко минаваше бързо и не осъзнавах липсата.А може би тя не е била толкова осезаема,знам ли?

      Срещнах едно момче когато бях съвсем малка.Живеехме на един етеж,бяхме приятели...много добри.Пораснахме двамата в игри,после започнахме да излизаме като приятели и някак неусетно видяхме нещо повече от приятел един в друг.Станахме гаджета,ходехме по купони.

      Той записа  и учеше специалност МО в ХТИ и работеше,аз пък завърших полувисшия институт за здравни кадри,започнах работа.Стягах се да кандидатствам също в ХТИ.

     Тогава в същата тази година се случи нещо ужасно,преживях го тежко,почина татко,твоят дядо.Бях едва на 22.Всичко се срина като камък върху плещите ми.Направи обширен трансмурален инфаркт на миокарда когато беше на работното си място.

     Транспортираха го в „Първа работническа „болница ,беше в кома цели 5 дни.Тичах до клиниката,исках сведения,смятах,че е по-добре да го приемат в „Първа вътрешна кклиника или „Сърдечно съдова хирургия”,но някак не знаех дали ще издържи транспортирането.Наложи се да поставят бейсмейкър ,а тогава в далечната 1989г. На миналия век в тази болница се оказа,че нямат кугел(мобилен рентгенов апарат) и няма специалист,който да постави бейсмейкъра без рентген.

     Говорих с проф.Чирков от Сърдеччно съдова хирургия,уредих линейка и когато пристигнахме,за да постави той бейсмейкъра...татко почина.Тогава преди да склопи очи завинаги,излезе от комата и се усмихна,или поне на мен така ми се стори.Изживях го много тежко,светът вече свършваше.Мъката от загубата беше неставнима.

      До мен в този момент през цялото време беше моят приятел Иво.Той ми помогна да преживея мъката,да погребем татко,но вярвай споменът за него е все още толкова жив колкото и тогава.

      Скъпо мое златце,пиша това и се надявам са разбереш и пазиш родовата памет.Моят баща беше най-големият човек в живота ми .И винаги ще бъде.Дори сега когато нещо добро или лошо ми се случва,винаги ми се струва,че някой от някъде ме наблюдава и напътства.Когато взимам решение,винаги си мисля дали татко ще е на същото мнение.Толкова го обичам!!!

      Преди да минат четиресет дни разбрах,че съм бременна...

      Какво да правя?

      1989 година е!Може и да не разбереш сега,но тогава да родиш без брак значи да заклеймят и тебе и детето ти с клеймото копеле.Не можеше и дума да става за сватба преди да е минала година от смъртта на татко.

      Моралът беше друг,ти не разбираш!Аз взех решението и направих аборт,макар,че Иво искаше това дете.И беше съгласен на всичко което реше.

      Много плаках...Болката не беше нищо ,душата ми се нарани,увивах от болка.Може би е вярно,че един умира,друг се ражда,но тогава...защо не мислех така тогава?

      И съвсем друг щеше да е живота ми тогава...и...така виновна се чувствам за това убийство!

      И продължих да живеч с една тъга в душата си!

      И когато ме приеха същата година,след няколко месеца даже в ВХТИ,в най-еланата специалност някак усмивката ми започна да се връща.

      Летях от щастие...и живеех с Иво,с който се обичахме.Крояхме планове как ще завършим,ще имаме нашия син или дъщеря,но по-нататък,когато се реализираме професионално,когато завършим образовамието...и се формираме като личности.И така...стъпихме си на краката.Не!Направо се приземихме от летежа!Ти не идваше!Когато го осъзнахме решихме да сключим брак...за да е по-лесно при разните процедури и консултации.

      Сватбата беше голяма.Бях цялата в бяло!Беше денят на абсулвенския ми бал.Завърших с образованието.Завърших между времено и след дипломна квалификация,и второ висше.Учих английски,ходих на курсове...

      Завърши и летежа!

      Приземих се в реалността!

      Осъзнах,че имам проблем с репродуктивността.

      През 1994 г. Започнах изследвания, фоликулометрии...прегледи.Направих цветна снимка и ...о ужас-сраствания от дясно...много...Наложи се да направя диагностична лапароскопия.Оперира ме проф.Налбански,най-добрия.Мнението му беше да се подложа на пластична операция,за да поправи срастванията в дясно.

Консултирах се и с други светила.Ходих няколко пъти на фоликулометрия при др.Мазнейкова,хормонални изследвания...Проф.Ватев тогава прохождаше в България с метода инвитро.Той ми предложи да направи процедурата.Някак се стреснах!Не съм толкова зле все пак!И тези хормони,дето ще ме блъскат с тях...хож с две остриета.И как ще реагира организма..и дали няма да се разбутат системите..ужасии!Не!

      Подложих се на пластична операция при проф.Налбански.Мина успешно.Професора каза да чакам положителни резултати до 6 месеца.И аз зачаках.

      Така минаха 8 години.С Иво се очуждихме.Първо беше секс по график,после дълго чакане...после спряхме да си говорим...

      Много тежко ми беше,търсех сродни души,с които да контактувам.Развличах се от проблема,търсейки приятели  в интернет.Там срещнах баща ти.Толкова емоционален,мил и различен от всички около мен.

      Подадох молба за развод.И така както не си говотехме и се разминавахме в къщи дойде и молбата с голяма изненада за Иво.Той също си беше изградил кръг от приятели и колеги.Нямаше нищо ,което да ни свързва вече.

      Помолих го да напусне дома,като си вземе всичко негово и се изнесох от къщи.Живяхме един месец с баща ти на хотел,а след това наехме квартира,докато се освободи жилището ни.

      Обичам го безумно.Дори понякога си мисля,че полудявам от любов.И никога не съм изпитвала подобно чувство.Така исксм всеки миг да е до мен...така го искам!

      Започнахме съвместен бизнес.И заживяхме щастливи!Обаче приказката не свършва,защото сега започва.

      Мечтахме,градихме планове за съвместния ни проект,за разрастване на бизнеса..и за теб.Но ти все не идваше!А така те чакахме...всеки миг,всеки месец.Носех те в сърцето си и мечтаех.

      Днес е 16.03.09година.Утре е денят на пункцията ми.Нося в себе си два фоликулаи вярвам,че това си ти.А може да сте двама!Във всеки случай не съм сама...усмивка!Говоря на корема си!

      И сега от зад напред

      С баща ти сме заедно вече седма година.И те чакаме,мое малко слънчице!Вярвам,че деня в който ще те гушна е близо!Моля се всяка вечер за чудото!

*
11

И аз ще съм прекрасна майка
Мира - 31.05.2009

 
        Вече десет години-безшумна,тъгата понече да влезе
        през нежния мускул на мойто сърце.
        Но аз не я пуснах!С окови обвързах
        и здраво залостих със яко резе.


       Посиняха ръцете от тях...........................
       Уморих се от празни молитви към Бога,
       не съм същата,каквато бях.......................
       Не ме гледай така учудено,моя съдба.........
       Не предричай живота ми и всички мечти.....
       Аз ще избирам пътя сама,дори да сгреша...........
       Нека боли............................................


       Ах,колко е тъжно и колко боли,
       да нямаш дете,когато остаряваш,
       и как тежко сърцето крещи,
       но явно гласът му по пътя се губи.......


      Чуваш ли как се смеят децата?
      Виждаш ли как играят на двора?
      Колко радост имат в сърцата,
      това ги прави бъдещи и добри хора.


      Погледни ги!Ела да те прегърна!
      Това са нашите неосъществени мечти.
      Радвам се,когато ги зърна,нали мечтаем
      да имаме две дъщери.


     Вгледана в багрите на есента,
     в тази красива и пъстра палитра,
     създаваща чувство за топлина,
     усещам,че нещо ужасно ми Липсва.
     
 
*
12

И аз ще съм прекрасна майка
с. Илчеви - 31.05.2009

Бях на 16г.,когато се разболях от тежка форма на уртикария, дълго време бях по болници на системи с много силни лекарства  и след това на поддържаща терапия с урбазон,който сам по себе си е кортикостероид или по-точно хормон.Бях във възрастта  на съзряването ми като жена,под въздействието на хормоналната терапия цикъла ми взе да прекъсва да спира с месеци наред.Започнах да приемам лекарства за регулиране ,но всичко това беше временно с течение на времето цикъла не се регулира но стана и още по-зле ако не приемах редовно лекарства не  ми идваше въобще.По това време се запознахме със съпруга ми в началото не мислехме за дете,но след 2-3 г. сериозана връзка се оженихме и започнахме да действаме по въпроса ,така и нищо не се получаваше и започнахме да се консултираме с един специалист с друг специалист,много изследвания,много опити за лечение, но все тъпчехме на едно място и така 7г.,така след толкова години се намери лекар който ни каза ,че нямя смисъл от лечение т.к при мен яйчниковия заряд е изчерпан и ако искам да имам дете трябва да се направи ин витро процедура с донорски яйцеклетки.Тогава изпаднах в депресия започнах да избягвам приятелки които имаха малки дечица ,а ако случайно срещнех някоя от тях толкова мъчноми ставаше, че като се приберях вкъщи плачех непрекъснато..
За мен най-съкровената  ми мечта е да имам детенце защото без дете се усеща празнина в душите и в сърцата ни ,без детски смях къщата ни е студена и празна
.Пожелавам си и в нашия дом да изгрее едномалко слънчице ,а същото пожелавам и на стотиците други двойки които имат същия проблем .Успех на всички!!!           
« Последна редакция: Юни 02, 2009, 07:57:29 am от Сдружение Зачатие »
*
Срокът за участие в инициативата приключи вчера!
Пожелаваме успех на всички участници и скоро всяка една от тях да бъде една прекрасна и щастлива майка!
*
На 6 юни 2009 в зала Амфибия на хотел Аква Бургас бяха изтеглени в жребия следните участнички в конкурса:
п.б.
мими1
м.к.

Те ще получат ваучър на стойност 3000 лв. от сдружение "Зачатие"

Семейство Милена и Николай Терзийски, които спечелиха голмата награда от шоуто "Това го знае всяко хлапе" даряват благотворително 2 ваучъра от по 2000 лв на участнички в конкурса - също изтеглени чрез жребий и това са:
Дани
Ц.С


От сърце пожелаваме успех на всички участнички и скоро всяка една от тях да бъде прекрасна майка на здрави и красиви дечица!
*
Честито на печелившите!
Нека това е техният късмет!