Отварям темата с ясното съзнание, че е изключително деликатна и много лична!
Желанието за дете у всяка една от нас в този форум е много силно, болшинството са минали през ада, или са готови да го направят, за да имат детенце, но когато се стигне до варианта "донорска яйцеклетка" съм сигурна, че страховете и дилемата ни е голяма. Поне моята е, нека всеки сложи ръка на сърцето си, едва ли е взел решението веднага или с лека ръка.
Като не става въпрос само за уникалността на собствените ни гени! Но и този фактор  донякъде е налице и това едва ли е чак толкова осъдително. Искам да дам продължение на рода си, искам да има моята коса и да е наследник на един, може би не гениален род, но нашия род, какъвто и да е той! Парадокса е, че ако аз нямам биологично дете, гените на рода наистина приключват до тук. Ясно осъзнавам, че това едва ли е голяма трагедия за човечеството, но си е една моя лична персонална драма и имам правото да си я изстрадам, както и да я споделя с вас.
Като освен "гените", другите ми страхове са:
1. Не тръгвам ли много сериозно срещу природата, използвайки науката?
2. Няма ли някъде, някога това дете да срешне братя и сестри, за които дори и не подозира  и няма ли някъде и някога да стане роднинско кръвосмешение, за което аз съм била виновна - като вината ми е била може би чисто егоистичното желание за дете?
Много хора сигурно ще кажат, че прекалено много се замислям, предполагам, че е така, но в крайна сметка нали затова сме мислещи същества...
Като разбира се, независимо от моите си съмнения и страхове, аз дълбоко в себе си знам, че ще го взема това решение и ще мина на този вариант. Темата е по-скоро с терапевтична цел да споделим страховете си, като може би така успеем по-лесно да ги превъзмогнем.
Тук има толкова прекрасни, силни и мислещи жени, за мен ще бъде удоволствие да чуя вашето мнение! 
 
 

Имам 2 неуспешни опита с донорски яйцеклетки.
Ще споделя, как се случи при мен.

Аз не се поколебах и секунда, когато докторът ми предложи този вариант.
Мислех си, че по-доброто решение е да осиновим, но се съгласих заради мъжа ми. Бях в такъв етап от живота си, че болезнено исках дете на всяка цена, а той не беше склонен на осиновяване.
Чувствах се почти убедена, че ще забременея. След трансфера започнахме да се замисляме за това, дали да споделяме и с кого за чуждата яйцеклетка. Не съм се притеснявала от нищо, свързано с гените (по-скоро не се замислях изобщо), но когато се оказа, че не съм бременна - и то два пъти, се почувствах много, много нещастна.

Убедена съм, че начинът на реакция зависи от психическото състояние в конкрения момент и няма грешни решения. Решенията са функция на момента и това, което имаш зад гърба си.

Не знам дали помагам ли с това, което пиша. Може би, аз съм подходила доста повърхностно, тогава. Не знам.

Много хубава тема...
Незнам дали имам право да пиша в нея, защото аз не съм минала по този път...Искам да кажа, че при нас тази дилема не е стояла. Имам мисли по въпроса, но може би не е честно да пиша.
Пред нас стоеше въпроса - да правим ли инсе  донорски материал или не.

Аз също не съм изпадала в подобна ситуация, но мисля, че мога да изкажа мнение. Мило момиче, колкото до наследяването на гените, не мислишли, че с всички тия хормони с които ни блъскат дали също не носи някакъв риск? За продължението на рода, мога да кажа само, че трябва до сме доволни, че продължаваме човечеството и ще отгледаме и възпитаме достойни хора. Ако твоите притеснения, са насочени към това, как ще реагират хората около теб, тогава недей да правиш нищо! Нека твойте действия, бъдат насочени, само и единствено към твойте желания, и не се стреми, към одобрението на околните, защото никога няма да им угодиш! Сто човека-сто мнение! За едни ще постъпиш правилно, за други егоистично! Можеш да задоволиш единствено себе си! Така че мила, остани сама, вслушай се в собствените си месли и тогава ще вземеш правилното решение! Вярвай в себе си и знай, че всичко това касае единствено и само теб! Майната им на гените и родовете! Човек на този свят е сам! Родините са ни даденост, но не е задължително живота си да принасяме в жертва на това! В заключение от мой собствен обит, при това горчив, мога да кажа, че и дори генетичен наследник с лека ръка прекъсва родовите си отношения без да му мигне окото! Колкото до кръвосмешение неможе да се стигне, защото риска е премерен! Донорите не са за разплот и това неможе да се случи! Искрено се надявам, че ще вземеш правилното решение за теб! Каквото и да е то ще е твоето решение! И когато го вземеш никога след време не си задавай въпроса, дали си постъпила правилно! Вече няма да има значение!
Пожелавам ти успех и вярвай в себе си! няма правилен и грешен избор! Шрявба да се научиш да живееш с последиците от този избор! Кураж и дано всичкото щестие на света ти се стовари на главата!

Аз лично също имам своите "за" и "против" донорските яйцеклетки,но ако това е единствения начин останал за да забременея бих го направила.

Когато пред нас излезе проблемът за донорска яйцеклетка, ме притесни финансовата страна и това да съм сигурна, че донорът е здрав човек. Имам доверие на лекаря си и след като той ме убеди, че донорите са изследвани, единият проблем беше решен. Колкото до гените - бях сигурна, че ще обичам детето си и без да прилича на мен - все пак ще расте и ще го усещам в себе си 9 месеца. Исках само да вземе нещо от любимия ми мъж и да усетя радостта от растящия живот в мен. Друг е въпросът, че не можах да се нарадвам на бременността си
Страхувах се, и още се страхувам, от отношението на хората към детето, за това и роднините ни не знаят, нито приятелите. Споделяла съм само тук, където знам че ще ме разберат. Понякога си мисля дали ранното раждане не се дължи на някаква генетична несъвместмост, но едва ли ще разбера. Сега си обичам момченцето и треперя за него, за мен е най-хубавото бебе и хич не ме интересува на кой прилича - само да си го взема жив и здрав. Не ме притесняват кръвосмешения - вероятността за мен е много малка. Да вървя срещу природата - ами то по-тази логика и инвитрото си е срещу природата, защото не е естествено зачатие.
Танита, не знам колко от пишещите тук момичета са използвали донор и дали ще се престрашат да се включат от страх да не се разбере, защото не всеки би го приел за нещо нормално.
Фуси, защо да нямаш право да пишеш - всеки има право на мнение. А и за мен осиновяването и използването на донорски материал са две много близки неща. Страховете ни и пътят към решението за такава стъпка са много сходни.

И аз като али имам два неуспешни опита с донорски яйцеклетки. Много е трудно да се вземе такова решение, страховете и размислите по този въпрос са много, незнам може би вече съм станала егоистка и само това ми е в главата, подготвям се за трети опит опитвам се да не мисля за това, информацията която съм прочела е толкова много, но при всеки е различно. Моят съпруг също е против осиновяване, това е единственият начин при нас да си имаме детенце. Моля се тоя път да се получи, защото незнам какво ще правя след това, започвам да се изморявам от толкова много мислене и притеснения, спохождат ме гадни мисли след няколко дена започвам да се обнадеждавам и така се лутам ден след ден, искам да се отърся от всичко това но не мога някакси се е загнездило и отърване няма, а си мисля че съм психически стабилна. Ето това е моето състояние в момента едва ли има момиче борещо се за дете, което не е преминало през тези състояния.
Пожелавам ти Танита да вземеш решението продиктувано от сърцето ти, що се отнася до това дали ще носи твоите или на друг човек гените за мен това не е толкова важно, важно е да си го отгледам и възпитам както аз искам за да съм сигурна един ден, че е станал достоен човек.
Fussii, разбира се че можеш да пишеш винаги с удоволствие чета твоите мнения. Харесва ми начина ти на мислене.

Имам 4 ИКСИ, последното донорско. Позачудих се дали да споделя тук, защото донор беше сестра ми и въпросите за гена, продължаване на рода, здравословно състояние и прочее не стояха. Единствено се притеснявах да не ми се увреди милото сестриче по време на процедурата. Все пак реших да пиша. Защото и аз имах терзания. Обаче в момента, в който разбрах, че съм бременна спряха да ме притесняват екзистенциални проблеми. Остана само една тревога: бебчето да е ОК. Моето бебче! Е, и на съпруга ми де  . Нито за секунда не помислих за него като за "чуждо" и само отправях горещи благодарности и молитви да стигнем до щастливия финал. Роднините и приятелите ми знаеха за донорството. Не беше тайна. За съжаление изгубихме плода в 9 г.с. Или накратко, когато Чудото се случи, спираш да мислиш за отвлечени понятия и се концентрираш върху живота в теб. При мен поне беше така.

Науката е за това, да ползваме достиженията й, за да правим живота си по-добър. Нима вървим срещу природата като се ваксинираме? А вероятността за роднинско кръвосмешение е пренебрежимо малка, иначе нямаше да се предлагат донорски програми.

За мен парадоксът е в това, че съм готова с благодарност да приема всякакъв донорски вариант. Обаче все още не съм склонна на осиновяване !? Все още се надявам да изживея трепетите на бременността ... А знам, че има дечица, които се нуждаят от любов и грижа и че "родителството" не е само акта на зачеване/раждане и т.н.

Ох, много дълго стана, но в заключение - всеки има тревоги, огледай своите на спокойствие от всички страни; това, което днес е важно, утре може да ти е последна грижа. В крайна сметка, ти искаш детенце - по един или друг начин ще се случи, просто трябва да извървиш пътя си до него. Успех!

Бамзе, изключително много ми допадна твоят постинг ! Истина е, че така както не избираме роднините си, така и ако децата са от наши гени - не значи непременно че ще са по-добри или по-хубави и т.н. Аз мисля, че бих обичала всяко дете.. дете което аз да си възпитам, дете което да расте край мен ...
 И малко извън темата - много ми е интересно да запитам: А как се чувства донорът в такава ситуация? Ако има възможност да вижда това дете, не се ли опитва да открие себе си в него ? Какви ли чувства се бушуват е неговата глава ...

Мисля, че донорите и реципиентите незнаят нищо един за друг. Всичко е под номера. Освен при донорството на яйцеклетки да е различно!?! Незнам! При всички случай донорите са добри хора, освен ако не е намесен меркантилен фактор, което многа ме съмнява! Лош човек такова нещо неможе да извърши! Аз също бих дарила, но за съжаление вече не отговарям по възраст! Предполагам, че тези момичета са доволни, че помагат и се радват, ще са направили някого щастлив! Стига да не е за пари пак повтарям! Ако е така моля ползвайте тъканни банки!

Много ми се иска да поговорим за втората част на темата  "нашите страхове"

което естествено включва и "страховете на половинката ни" и "нашите страхове за страховете на половинката ни"

Най-големият страх на моят мъж беше "Ще ми простиш ли, че заради мен не можеш да имаш свое биологично дете. И ако сега ми простиш, няма ли да ме обвиниш в бъдеще..."

И тогава и сега смятам този страх за пълен абсурд защото:

1. Ако личната ми единствена цел е "да забременея независимо как и от кого", въобще няма да губя време да те обвинявам и да ти прощавам. Директно се отправям към първия срещнат мъж и го залавям по време на овулация. Личната ми цел е да имам дете, което да отглеждам с човек, когото харесвам и на който имам доверие. Досатъчно съм живяла за да знам, че това е трудна работа.
2. Ако генетиката за мен не е от особено значение и ми е все едно от кого ще зачена, т.е. донора няма значение - осиновяването ми се вижда по-адекватно решение

Говоря за страховете на мъжа ми, защото знам, каква вина изпитваше той и колко много искаше и се бореше аз да забременея, макар и от донор. А аз самата изобщо не исках това нещо. Въобще не исках задължително да забременявам. Исках само да стана майка. Мъжът ми дълго се бори с призрака на собствената си вина, а наистина не беше нужно  . Направихме едно напълно ненужно измъчено донорско инсе, на което аз искрено се съпротивлявах, но го направих само и единствено заради него, за да не чувства той вина, че аз не забременявам. Беше пълен абсурд и мъчение за мен и него. Най-щастливия ми момент беше, когато подадохме документи за осиновяване и се отървах от процедурите

Не знам дали ме разбирате защо пиша това.
Всъщност само искам да кажа, че често половинката, която "няма проблем" условно казано, често е много по-готова да спре и да мисли други варианти, отколкото другия човек, който е смазан от чувство на вина, мъка и копнеж.

Стискам ви палци мили момичета, каквото и да решите

bamze, и на мен много ми хареса постинга ти! Права си за много от нещата! Мисля, че всеки трябва да вземе решение кое е най-доброто и какво иска за себе си и за човека, когото обича! В някои случаи се използва за донор сестра или близка роднина. Говорили сме за това със сестра ми. Ако стигна до такава процедура, принципно сестра ми иска да ми даде яйцеклетка, но не знам как биха реагирали останалите членове на семействата ни. Сложна дилема...
Тане, трудно според мен, се взема такова решение, дано намериш правилното за себе си!

Душка, това не се прави с роднини! Ползвайте тъканна банка! Не се страхувайте! Там всичко е под контрол! Не рискувай донора да е близо до теб! Незнаеш как ще реагират хората след време! Това не е проста работа и колкото по-молко знаеш за донор, толкова  по-лесно ще ти бъде на теб! Помисли и за това!

Душка, това не се прави с роднини! Ползвайте тъканна банка! Не се страхувайте! Там всичко е под контрол! Не рискувай донора да е близо до теб! Незнаеш как ще реагират хората след време! Това не е проста работа и колкото по-молко знаеш за донор, толкова  по-лесно ще ти бъде на теб! Помисли и за това!

С риск да се повторя, но това пак много ми допадна... Не бях се замисляла дали сестра ми ще се "жертва" за мен, дали искам да я подложа на това и дали по-късно няма да се чувствам зле от този факт. Мислех си и с какви очи все пак тя ще вижда моето дете, ако то е и мъничко нейно ... и разни такива сложни дилеми...

Мила Танита, темата наистина е много деликатна и също толкова обширна…
Може би в друг пост ще ти пиша конкретно, какво е моето мнение за различни аспекти... но най-напред ми се искаше, да ти разкажа, кога за първи път се замислих по въпросите за донорството и за носенето на дечица…  Може поста ми на пръв поглед да изглежда доста отнесен и не особено по темата…  (в случай, че досадя на някого, предварително се извинявам…) но според мене има много, много тясна връзка с този толкова деликатен въпрос…

Преди години гледах един документален филм по немската телевизия, който силно ме впечатли. Беше предаване на BBC Exklusiv и на немски се казваше "Vater im Alleingang", а английското име беше "I'm the Daddy".

Филмът разказваше за един англичанин на име Ian Mucklejohn, който без изобщо да има жена и съпруга, става баща на тризнаци, като запложда донорски яйцеклетки и използва сурогатна майка за износването…(Опитах, да намеря филма, за да ви пратя линк, но не успях. Само следното видеорепортажче и тази информация...)

Та, този човек решил, да разясни на вече 5 годишните си деца истината за техния произход и да ги запознае с жените, участвали в тяхното появяване „на бял сват”. (естествено, почти бях загубила ума и дума, но това не е темата тук...)
Невероятно силно впечатление ми направиха някои сцени, които още не мога да забравя!

Когато дарителката на яйцеклетки се срещна с децата, тя просто изпълняваше дадено обещание… - говореше си с тях, беше мила,… но остана някак безучастна и студена… Обаче срещата на децата с жената, която ги е родила, беше толкова вълнуваща, че и аз се просълзих … Майката (тя, за разлика от другата жена, се държеше точно като такава) заплака, като видя дечицата. В очите и, в жестовете и, в цялото и същество се четеше толкова силно вълнение… прегърна ги, вдигна ги… и  не можеше да отлепи очи от тях… 

Тогава се замислих, че явно една жена, която е носила, има много по-силна емоционална връзка с рожбите си… в сравнение с онази, която не е изпитала никаква близост с дечицата, пък макар и носители на гените и…

(между другото, във второто линкче има снимчици на таткото, на дечицата, на донорката и на жената, родила дечицата…)

Фуси, много ти благодаря за споделеното! Аз съм от „половинките със страховете” и моят мъж ми е казвал почти дословно нещата, за които пишеш ти Но да чуя и от тебе тези думи ми е много ценно… 

Момичета, благодаря за постовете, много са ценни за мен!
Проблемът има и един друг аспект, а именно дали, кога и как да кажем на самото дете.
Тук вече нещата стават доста сложни. Разбира се, едва ли има готови "рецепти" за това.

Tanita, какво точно трябва ду му казватеБ То ще живее врмално семейство и невиждам смисъл от каквито и да било разяснение! И според мен много от рано си се замислила за тези неща. Карай стъпка по стапка и пак ще ти напомня да не сеобвързваш с резултатите и последващи събития, за които никой незнае дали избщо ще настъпят. Според мен ти все още не си наясно със преоритетнто си желание! Пак ще повторя, че бих станала донор на йцеклетки, но сурогатна майка НИКОГА! Стига си мислила глупости и се концентрирай върхуположителните неща около създааването и отглеждането а това мило дете, което много желаеш! Така ще си спокоина и ще ти се поучат нещата! Недей да гадаеш и предвиждаш ситуации, които не с анаастъпили и може никога да не настъпят

Танитка, според мен това е последното нещо което може да те тревожи. Моля се единствено да се случи чудото, защото разбрах че дори и с донорска яйцеклетка пак не се получава, преди първото ин витро си мислех че няма начин да не стане тъй като сестра ми е млада и много добре реагира на препаратите, но се оказа че и това не е критерий за добрия финал.

Не бях се замисляла дали сестра ми ще се "жертва" за мен, дали искам да я подложа на това и дали по-късно няма да се чувствам зле от този факт. Мислех си и с какви очи все пак тя ще вижда моето дете, ако то е и мъничко нейно ... и разни такива сложни дилеми...

Относно тези разсъждения след като говорихме по въпроса тя се съгласи безпрекословно без да си е помисляла и за момент, че това ще е нейно дете, просто го направи без дори веднъж да изкапризничи след дългите еднодневни преходи до София, направи го и толкова както бих направила същото и аз за нея нали затова сме сестри да си помагаме и подкрепяме в трудни моменти без да се замисляме защо го правим просто се налага. Единствено се притеснявах да не и се случи нещо. Когато след 3 години разбрах че е бременна с второто си дете се зарадвах много все пак всичко е било наред.

Струва ми се, че темата стана малко хипотетична.
Едно е, когато принципно би направил нещо, друго се оказва на практика.
Доколкото ми е известно в България се практикуват 2 варианта:

1.анонимна дарителка, която по закон(цитирам по спомен)трябва да е пълнолетна, да има дете, да е изследвана за кръвно-пренасяни заболявания и с която контактува медицинският център;

2.дарителка, която реципиентката си осигурява, не знам как е регулирано законово, но доколкото знам обикновено двете жени са близки роднини и няма анонимност

Ако се работи по първия вариант, няма начин дарителката да има контакт с детето.
Вторият вариант е някак по-"хлъзгав", защото дарителката е например леля, братовчедка или баба на детето.
При първия вариант има някаква много малка вероятност да се срещнат след години брат и сестра, но според мен е пренебрежимо малка.
 

Проблемът има и един друг аспект, а именно дали, кога и как да кажем на самото дете.

Танита, много точен въпрос. Именно този аспект беше най-коментиран при нас.
Теоретично, не се налага да се споделя тази информация с детето и ние възнамерявахме да не споделяме с много хора, за да не научи детето след време.
Аз не можах да измисля друга потенциална причина да бъде информирано детето, освен ако не възникне ситуация, в която се налага донорство на органи за майката или детето, и трябва да се избегне грешка в тази насока. Но така или иначе, при такава ситуация се изследва изрично съответствието между донор и реципиент.

И да напомня, че дори и с използването на чужда яйцеклетка ин витро процедурата не носи 100% успеваемост.
Желая успех на всички, които ще опитат ин витро с донорска яйцеклетка, както и на всички, които ще търсят алтернативен начин, за да станат майки.

Проблемът със съобщаването на детето е много важен. Има както емоционални, така и прагматични аспекти (насл. заболявания например)

От моя гледна точка, детето трябва да знае. Околните - не е тяхна работа.

относно донорството в семейството - за мен това е напълно неприемливо. Имам предвид че аз категорично не бих го направила. За другите хора може това да е единствено приемливия вариант