в началото нямах никакво съмнение - сменихме името без дори да се замисля (аз). Мъжа ми, който през целия процес на осиновяване доказваше, че е далеч по-добър човек от мен
, ме кандърдисваше да оставим рожденото име на Нико, но аз настоявах да го сменим. Е направихме го. И след две години жестоко ме загриза съвестта
На всичкото отгоре угризението ми се превърна в страх, какво ще обяснявам на Нико един ден ... дали да му казвам, че е имал друго име и пр.
Обговорих си аз страховете с моята приятелка и тя някак си ми вдъхна увереност и успя да ми каже някакви изречения, които ме успокоиха ...
Точно след два дни моето вещерско детенце ме попита "Мамо, аз имал ли съм друго име?"
Глътнах си езика и някак си за секунда усетих, че ако и една прашинка от неговото минало скрия или излъжа - край!
Та - признах си. Казах му така и така - имаше друго име и то беше ....
Веднага последва "Защо го сменихте?"
И тогава аз си му обясних истината, такава каквато е за мен. Казах му "Виж, татко ти мислеше, че е добре да оставим рожденото ти име, но аз ужасно много исках да ти дам нещо лично от мен, нещо което да е силно, хубаво, нещо, което да ти дава сила и да те пази ... не мога да ти дам моята кръв, коса, очи, затова много исках да ти дам име. Затова ти сменихме името"
И моето хубаво момче остана много доволно
Каза "Много добре си направила мамо, аз си харесвам името"