От много време ми се ще да ви разкажа нещо, ама знам, че ще се ядосате, пък не ми е това целта 
Въпреки всичко ми се струва важно да го споделя, ама моля ви не вдигайте кръвното... целта ми не е да оплюем жените, за които ще напиша, а целта ми е да ви разкажа, че честността към децата ни е важно нещо, разбира се на пръво място заради чистотата на нашите отношения и доверието, което им дължим, но и заради това, че понякога има случки, които нито можем да контролираме, нито да ги предвидим, нито дори да ги измислим ....

Преди няколко месеца се прибираме с бай Кольо от английски. На входната врата на двора се разминаваме с две съседки, поздравяваме се взаимно сърдечно и аз се отправям да отключа входната врата на нашата къща. В този момент ние сме на 2, 3 метра разстояние едни от други, аз чувам силен хриптящ шепот:
- Ти нали знаеш че той е ОСИНОВЕН
- Да ама тя му е казала, то детето си знае
- Ами да, то така трябва, ние имахме едни познати, дето ...

Аз чух всичко прекрасно.  Не разбрах дали Никола е чул, просто защото се вкамених на място. Тогава чух Николчето "А тези хора пък говорят за нас ... сега като си влезем в къщи си искам бакугана лунен крал ..." Отправихме се нагоре, детето въобще не даде сигнал, че е тревожно ... нито тогава нито по-късно.

Ся, ммного добре знаете, че за Никола нито темата е нова, нито думата е нова изобщо тревоги в тая посока нямам. Просто се изумих как е възможно 2 възрастни жени ... нито са глупави, нито са лоши хора, абе как не ти хрумва, че това е 6 годишно детенце... Откъде знаеш какво му е в душичката ... откъде знаеш и си сигурна, че той знае, а дори и да си убедена, че знае как го приема, страда ли не страда ли ... нито са ни близки, нито сме говорили - абе нищо. Ние сме 3 стари кооперации с един вътрешен двор - всеки знае всичко а и аз никога не съм крила нашето осиновяване.

Идеята ми е, че никой не знае в каква ситуация ще попадне, включително и когато детето е в съвсем крехка възраст. Има моменти, които не можем да контролираме и е страшно важно да дадем броня на децата си. Да им кажем истината ние с най-подходящите думи и увереност. За да може когато махленските клюкарки излезнат на сцената, детето да има как да се справи

Ох, Фуси,ние пък още не сме казали на нашето дете, че е осиновено. И една от причините е /може подсъзнателно да я използвам като оправдание/, че като по-малък много обичаше да си говори с бабичките от квартала, които все по пейките висят и одумват всекиго, често на висок глас, като твоите съседки. Детето е много общително и аз се тревожех, че той сам ще започне да разказва насам-натам, че е осиновен, а на мене нямаше да ми е приятно да го обсъждам с тези хора. По стечение на обостоятелствата в квартала не знаят този факт. Ние се нанесохме в сегашното си жилище два дни, преди да си вмемем детето в къщи. Не беше нарочно, просто от мързел отлагахме местенето и когато ни се обадиха, че са ни определили за осиновители набързо се спретнахме и се настанихме в новия дом. Единствените хора в квартала, които знаят, са младо семейство, с които сме приятели от преди да заживеем там. Иначе всичките ни колеги, познати и пр., изключая новите ни съседи бяха в течение и с тях нямам проблем. Но тези хора, повечето възрастни и твръде неадекватни в поведението си, ме притесняват. Искам детето да е по-голямо, когато подхванем темата, за да може някак само да се защити от техни евентуални коментари в бъдеще.  Чувала съм ги например да се присмиват и да подмятат пред съседското дете, че е по-едричък и тромавичък с едни такива думи, че ми идва да изляза и да ги фрасна.

Хоуп, решението е ваше разбира се кога и как да го направите. Моят съвет - не отлагайте. Изчакайте момент, в който той ще заговори за раждане или бременност, ще ви попита нещо. Тогава съвсем естествено му кажи - ти не си бил в моето коремче, а в коремчето на друга жена. Нека детето свиква с това.

За момент си представи моята ситуация и какво щях да правя ако не му бях казала и най-важното не го бях подготвила ... Щеше да се чувства излъган от нас и най-важното неподготвен.

Ще се самоцитирам, но ми се струва важно:

Личното ми мнение е в няколко посоки:
- Когато родителя преодолее личния си проблем с осиновяването, т.е. отработи собствените си страхове и комплекси по темата и може да говори без притеснение и болка за осиновяването с детето, тогава и за детето ще е неизмеримо по-леко. При всеки осиновител е различно. В едно съм сигурна обаче - зад обяснението "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, за да не го боли и да не страда" стои всъщност "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, защото :
- мен ме е страх, че ще се конкурирам с другата му майка.   или
- мен ме боли, че не съм го родила аз. или
- чувствам се непълноценна защото не съм била бременна, не съм родила и ме е срам от детето и околните"

Така че, преди да говорим с детето по темата осиновяване трябва първо да си поговорим със себе си (това е моя опит и мнение, без да го натрапвам. Да се опитаме да бъдем честни пред себе си и да си дадем сметка - страх ли ни е от биологичната майка (мен напр. ме беше страх), мразим ли я,благодарни ли сме й, яд ли ни е на нея, изобщо какво мислим за нея. Темата е важна, защото голяма част от въпросите на децата ще са свързани с биологичната майка. И ако изпитваме страх, отхвърляне или агресия, това е знак, че имаме личен проблем и ни е нужно да "срещнем страха си в лицето", като в началото поне го назовем, а пък после да го борим

Така че срещни се първо със самата себе си и си отговори много честно на въпроса "Защо не мога да говоря с детето на тази тема"

Успех и прегръдка

Ами аз като че ли съм готова вече, но не мога да го направя все още заради...таткото. Нужно е първо да убедя него,че е време да кажем на детето, но все отлагам заради услията, които трябва да положа, за да го направя. Благодарна съм заради съветите, които даваш. Не случайно от време на време се вмъквам с пост тук, за да ги провокирам. Но продължавам да отлагам в очакване да дойде подходащия момент и той да бъде такъв за цялото ни семейство. Спокойна съм донякъде, че детето расте обградено от любов, доста будно е и показва способност да "преработи" различни емоции и да се справя добре в различни ситуации, било само или с нашата деликатна помощ. Надявам се, всичко което правим до сега, ще бъде една добра основа, която да подготви безболезненото приемане на факта, че е осиновен. Той вече знае, че така желаното от него братче /или сестриче/ не се появява, защото имаме проблеми, заради които ходим на лекар. Често казва, "като родиш бебе, ако въобще успееш да родиш..." Мисля си, че някъде около тези неща, които доста пъти сме обсъждали, ще се завърти разговора за осиновяването.

Фуси, аз не вдигам кръвно от твоя разказ, но ми се иска да обясниш ти как запази самообладание да не избухнеш пред детето и да им дадеш да се разберат на тия кокошки.
Смятам, че ако възрастния /в случая ти/, запази самообладание детето също реагира спокойно. Най-малкото защото получава сигурност от сигурен и стабилен в ситуацията възрастен. Аз май не бих се справила толкова добре...

Ще се самоцитирам, но ми се струва важно:

Личното ми мнение е в няколко посоки:
- Когато родителя преодолее личния си проблем с осиновяването, т.е. отработи собствените си страхове и комплекси по темата и може да говори без притеснение и болка за осиновяването с детето, тогава и за детето ще е неизмеримо по-леко. При всеки осиновител е различно. В едно съм сигурна обаче - зад обяснението "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, за да не го боли и да не страда" стои всъщност "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, защото :
- мен ме е страх, че ще се конкурирам с другата му майка.   или
- мен ме боли, че не съм го родила аз. или
- чувствам се непълноценна защото не съм била бременна, не съм родила и ме е срам от детето и околните"

Фуси, много съм съгласна с тебе, всичко това са важни неща, но според мене списъка може да бъде разширен. Да, вероятно "не говоря с детето си, за да не страда" не е мотив за криене на фактите, но хич не мога да приема, че не съществува страх от това, че детето ти може да страда. Съпругът ми, който е много спокоен човек, изобщо няма страхове, "демони" и т.н. на темата, казва, че не го интересуват никакви гени, БР и прочее и във връзка с осиновяването единственото му притеснение е от това, че Аниша един ден КАТО научи тази истина вероятно ще страда. Това ми напомня да споменем и татковците...

А за случката какво да кажа... Нямам думи, наистина... Добре, че си останала спокойна! 

Ами, не ми приписвай заслуги   Аз така реагирам на нападение изобщо - замръзвам на място и глас ми изчезва - всичко. Ако да не дадва господ да ме нападнат физически, пак така ще реагирам - направо не мога да мръдна.

Освен това, после като се размислих ами те жените не го направиха с лошо ... просто повод за разговор и коментар. Толкова им е акъла и капацитета - махленки - какво да ти кажа.

Това обаче няма значение и не затова разказвам случката. Разказвам я за да покажа, че има ситуации, които ние не можем да предположим. Ситуации, За които само сме чели по книжките и по форумите. Честно, през ум не ми е минало, че съседки ще треснат пред детето ми още докато е на 6 години - той е ОСИНОВЕН.

За това от нас зависи да си защитим децата, като им кажем истината възможно най-рано и без излишен драматизъм. Последно само пиша, че от 2 седмици съм в работен цайт нот. Това, което е в нашите глави по повод осиновяването е РАЗЛИЧНО от това, което е в главите на децата ни. Колкото по-малки свикнат с мисълта, че са осиновени (и по-скоро драмата не е с осиновяването, а с изоставянето от БМ), толкова по-лесно го гълтат.

Мисълта ми е - не отлагайте - колкото по-рано, толкова по-лесно и за вас и за детето. Изчезвам сега, ще пиша довечера

Както съм писала по въпроса с казването нямаме съмнение, а и никакъв проблем. Употребявала съм изрази като взехме, видяхме, защото то това си е истината. Нейната история е започвала с мига, в който те видяхме.
Само че по повод неговоренето на моето дете направихме консултация с психолог и там тя каза че грешим. Трябва да употребяваме думата избрахме. Объркана съм, ние не сме я избирали.
Вие как говорите с децата си?
Не мога да гледам лекциите в онлайн училището, не ми тръват

Озадачава ме съвета на психолога. Чела съм точно обратното - че не трябва да се казва на децата че са избрани, за да не се породи някакъв страх у тях и съмнение, че с времето няма да могат да оправдаят очакванията на осиновителите да продължвата да бъдат специални, идеални и пр.
В същото време имам жив пример с осиновено момиченце, на което майката бе казала точно това - че го е избрала, че било най-красивото, най-усмихнатото и мило и т. н. Детото беше малко тогава и възприе тези обяснения много положително. Спомянам си как беше казало в отговор на коментари на наша приятелка, че ще си вземе и тя такова хубаво дете в къщи, че не знае дали ще намери чак такова хубаво като нея, щото нея майка и я е избрала и тя била специална. Имам предвид, че детенцето демонстрираше самочувствие и положителна нагласа към осиновяването, не съм забелязава да се се стигнало до някакви проблеми по-късно заради този начин на обяснение. Така че, с две думи - незнам кое е правилно!

Аз също съм силно изненадана ... в нито една от книгите, които съм чела не преборъчват подобно нещи - напротив - точно обратното. Препоръчват да се избягва да се натоварва детето с титлата "избран" или специален.

Типин, довери се на инстинскта си на майка - той според мен ти подсказва верния път, а именно да не си измисляш, а да кажеш истината.

Няма правилно/неправилно според мен колкото по-малко се измисля, толкова по-добре... макар, че истината понякога е твърде жестока, по-добре да я поднесем по поносим начин, отколкото един ден детето да разбере, че и нашите думи са измишльотина. При нашите деца най-важно е доверието, това не бива да забравяме.

Мами, успокоихте ме. За себе си твърдя че обичам много детето си, но вече няколко дни, не ми се обръща езика да кажа избрах те. То не е истина. За мен по-вярно е, че съдбата ни избра да бъдем заедно.
Психологът го смятат за един от добрите в София, но не зная дали е специалист точно по въпроса за осиновяването. Педиатърката ни го препоръча, моето дете все още не говори и аз съм притеснена.
Засега ще следвам истината.

И на мене ми е странно това с "избирането", още повече, че в днешно време процедурата е друга и за щастие никой не минава покрай кошарки с дечица и не обикаля домове, за да си намери "избраник"...

Това не пречи да имаме най-прекрасните деца и да им го казваме.  Аз често си мисля с усмивка, че ни се падна най-доброто, най-красивото и направо най-вълшебното дете на света... Не знам, съдба ли е що ли онова, което ни събра, но сме истински щастливи...

Типин, сърдечни прегръдки! По-добре е да смениш психолога, защото съвети вероятно ще ти трябват и занапред... Пожелавам ви леко преминаване през тази фаза...

Това "избиране" наистина звучи много "търговски", но като се замисля ние правим доста сериозен избор по отношение на децата: дали ще осиновим първото детенце, което ни предложат или ще чакаме следваща възможност...всеки според усещанията и преценката си. И как се обяснява последното, така че детето да не реши, че след като сме отказали да вземем друго дете можем да изоставим и него в някакъв момент. Не че е задължително да се казва и да се обяснява, но ако искаме да сме докрай откровени и защото "доброжелатели" винаги изникват в най-неподходящия момент, детето би трябвало да знае как е дошло в семейството.

Пред мен на този етап това не стои като въпрос, защото осиновихме първото детенце, което ни предложиха, но искаме да имаме и второ дете, което най-вероятно също ще е осиновено. И знам ли какво ще се случи... Та такива мисли са ме обхванали малко предварително, но е напълно вероятно да се случи.

Типин, прегръдки и от мен!

Додич, дали сме осиновили или не (или съответно ще осиновим) първото предложено ни дете - според мене този въпрос не засяга децата ни, а лично нашите амбиции и страхове. По същата тази логика би трябвало да се притесняваме, ако сме поставили каквато и да е рамка по отношение на децата - за пол, възраст, етнос, здравословно състояние... Защото определяйки ограничение примерно за възраст до 2 години ние всъщност отказваме всички деца над тази "летва"; поставяйки условия за етноса или вида на детето ("нехарактерни за ромския етнос черти") също отказваме всички деца, невлизащи в нашите критерии; държейки детето да е здраво можем да се запитаме: "ами ако нашето дете в онзи момент боледуваше?"... Въпросът е много деликатен, но както споменах, не е основно свързан с децата ни и с тяхното чувство за сигурност или за щастие... Или пък с доверието...

Пиша всичко това, защото според мене човек НЕ БИВА да морализира този въпрос и кандидат-осиновителите не трябва да изпитват чувство за гузна съвест, ако им се наложи да дадат отказ. Защото обикновено причините за даване на отказ са сериозни и разнопосочни и понякога далеч не зависят от родителите...

Чандра, съгласна съм с теб, че този въпрос е в по-голяма степен свързан с осиновителите, отколкото с детето. Но като част от самия процес (и отказите, когато ги има, и поставените критерии) е напълно вероятен повод за разговор с детето. На по-късен етап децата сами ще започнат да търсят информация относно процеса на осиновяването и няма да е никак трудно да я получат - източниците са безкрайно много. Наясно съм, че дори да не обясня докрай или в детайли нещо, след време ще ми бъдат зададени въпроси и бих искала да съм подготвена до голяма степен за тях.

Вероятно задълбавам прекалено, но като "начинаещ" осиновител страховете ми са доволно много.

Смяташ ли, че дадената от закона възможност за поставяне на критерии или пък даването на отказ имат "търговски" оттенък? Въпросът хич не е едностранен, той е доста комплексен и си заслужава сериозното отношение...

Но, както казват хората, това са бели кахъри, има толкова по-сериозни теми... Още повече, че както споделяш, на тебе не се е налагало да отказваш дете... Какъв е смисълът да разсъждаваш хипотетично? Ако не дай Боже това ти се случи реално, тогава ще знаеш конкретно, кое как и защо и на тази база ще изградиш отношението си... 

По повод "търговския" оттенък  надявам се в болшинството осиновявания да не е така, но знам за конкретен случай, когато кандидат-осиновители са отказали дете, защото не притежава музикални способности. Разбира се това е много частен случай.

Дори процедурата вече да не дава възможност на кандидат-осиновителите да ходят по домовете и да си търсят "избраник" тя дава възможност за откази и поставяне на конкретни критерии. Т.е. осиновителите реално избират, макар и контролирано и облечено в някаква правна рамка.

А иначе си права, че съм се закахърила за нероден Петко ... но от известно време буквално се поливам с информация, която ме хвърля в различни размисли. Прощавайте за отклонението от темата 

По-добре е да обясним на детето това, което сме почуствали когато сме го видели за пръв път - така, както биологичната майка разказва на роденото от нея дете какво е почувствала, когато за пръв път го е зърнала и взела в ръцете си. Нашата обща история започва от тази първа среща, като няма лошо да му споделим как сме си мечтали за дете преди това и... извинете ме, но ако трябва да бъда честна, не мога да пропусна да кажа, че съм си мечтала точно за такова дете - не като пол, очи, цвят на кожата и пр., а като излъчване. Когато го видяхме за първи път той се усмихна и после се гушна последователно у баща си, у мене, оглеждаше нас, стаята и всичко наоколо с един такъв любопитен и одухотворен поглед. Забеляза движението на пердето пред отворения прозорец, заведох го да погледне навън и му обещах, че скоро ще го изведа на дълга и приятна разходка. После явно се умори, подъвка или по-скоро - олигави - ревера на сакото на таткото и напълно спокоен и някак толкова естествено заспа облегнал главичка на гърдите му. /нещо за което таткото често ме дразни - че заспал първо в неговите ръце/. Това са толкова мили спомени, че няма как да бъдат разказани на детето по начин, в който да не проличи, че ние тогава почувствахме, че намерихме нашето дете.Мислим си, че с поведението си и той показа, че ни харесва, което ни вдъхна кураж и увереност, че ние сме подходящите родители за него и ще се справим като такива. Може би по-точните думи са - "намерихме", "открихме" своете дете, а не избрахме.
Сигурна съм, че знам какво да кажа на детето си за осиновяването, но въпреки съветите на психолозите това да става рано, мисля, че трябва да дам още малко време на моето дете - да порасне, да съзрее още малко психически, за да станат нещата, така както трябва и както ми се иска на мене - спойно и безболезнено. Вярвам, че ще успеем да се справим и не бързам още, макар че детето скоро ще навърши 6 години.
Да, трябва да бъдем честни и да не изопачаваме нещата, но ако сме почувствали, че се срещаме с едно прекрасно, здраво,силно, будно, доверчиво и любвеобилно същество, защо да не му кажем, че ни се е сторил идеален и на мига сме пожелали да бъдем негови мама и татко - за нас това беше истина и няма как да я прикрием, когато разказваме за осиновяването. Може би не е добре да се използват етикети като "спелиален", "най-прекрасното дете" и пр., но не виждам лошо да се предаде онова наше вълнение и радост, че сме го открили там и тогава, именно него...

По-добре е да обясним на детето това, което сме почуствали когато сме го видели за пръв път - така, както биологичната майка разказва на роденото от нея дете какво е почувствала, когато за пръв път го е зърнала и взела в ръцете си. Нашата обща история започва от тази първа среща, като няма лошо да му споделим как сме си мечтали за дете преди това и......

Да, трябва да бъдем честни и да не изопачаваме нещата, но ако сме почувствали, че се срещаме с едно прекрасно, здраво,силно, будно, доверчиво и любвеобилно същество, защо да не му кажем, че ни се е сторил идеален и на мига сме пожелали да бъдем негови мама и татко - за нас това беше истина и няма как да я прикрием, когато разказваме за осиновяването. Може би не е добре да се използват етикети като "спелиален", "най-прекрасното дете" и пр., но не виждам лошо да се предаде онова наше вълнение и радост, че сме го открили там и тогава, именно него...

100 процента за. Мисля абсолютно същото

Хоуп, чудесно си го написала и абсолютно го подкрепям