0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

*
Снощи моето дете така ме е "почерпило"  :lol:, че не мога да не го споделя с вас и то в конкретен контекст.

Снощи гледаме по тв филм, в който едно момченце се ражда. Никола развеселен - "Я тук едно бебе се роди, точно както аз съм се родил ... само че аз имам две майки - едната, която ме е оставила и още една, която никога няма да ме остави"
В думите му нямаше драма, нямаше мъка, нищо ... беше толкова естествено, казано с такава любов и обич, че аз естествено се превърнах в мокро петно  :lol:

За пореден път се убедих, колко е важно да си честен с детето. Да му кажеш възможно най-рано истината за неговия произход, да не се страхуваш, че ще бъдеш отхвърлен като родител, да не страхуваш от "конкуренция" с биологичното семейство.

Никола е само на 6 години, знае за произхода си от ден първи, от както е при нас (7 месечен). Не е имало драматичен разговор, помпозно съобщаване. Моят може би  мързелашки начин беше да не  оставям времето да покрие с фалшива коричка раната, под която да се събере и натрупа мъка, страх и съмнения. За мен това е многократно по-лесният и чист начин за контакт и общуване с детето. Още с прибирането ни у дома, докато люлеех малкото,  почти анимационно човече, понякога казвах: „Най-хубавото нещо в живота ни е, че те взехме от бебешката къща”. "Така проливно валеше и в денят, в който те осиновихме" (примерно) По този напълно естествен начин, регулярно и в съвсем ежедневни ситуации темата за осиновяването присъстваше в нашето семейство без да й се придава излишен драматизъм. Тези ранни малки разговори изиграха още една важна допълнителна роля – ние като родители свикнахме да говорим по темата и не и се плашим толкова. Изчезна притеснението, страхът  от думите и неловкостта на ситуацията.

Много пъти съм била укорявана от близките ми, че прекалявам, че го натоварвам, че е още мъничък за такива разговори. Било ми е криво, защото интуитивно съм знаела, че това е моят начин, но рационалните им аргументи не бяха за пренебрегване. Често съм чувствала силна вина, че го тормозя и го мъча, като провокирам разговори за осиновяването, че съм го подбутвала да пита и да говори за това.

Сношната ситуация беше просто едно от няколкото доказателства, които съм получила от моето дете до този момент, че пътя ми е бил правилен. Детето не изпитва грам несигурност по темата. Детето ми ВЯРВА! Вярва, че е обичано, че няма да бъде оставено. Вярва, че не е лъгано, че нищо скрито няма, затова няма и съмнения в нашата любов. А от негова страна към нас тече такава силна, спокойна уверена и мъдра обич, че .... Никога не бих поставила тази любов в риск. Не бих го лъгала, не бих крила от него истината за неговото осиновяване.

Любовта не търпи тайни ... просто трябва да й се доверим.

За самостоятелното мислене на децата
1. Думата "оставям" не е въведена от мен. Когато му разказвам неговата история употребявам "Завела" в къщата за бебета. Издала съм заповед в семейството тази дума да не се употребява, обяснила съм защо и знам, че забраната се спазва  :lol:. Но ето снощи, Нико си я употреби сам ... това леко ме изненада, защото означава, че е мислил върху ситуацията.
2. Думата "майка" също той си я въведе сам. От лична суета наричах неговата Биологична майка "жената, която те е родила", докато един ден (3 годишен) той сам попита "ти познаваш ли моята първа майка?" Тогава разбрах, че бъркам и започнах да говоря за неговата първа майка или неговата биологична майка.
В очакване ....
*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..
За самостоятелното мислене на децата
1. Думата "оставям" не е въведена от мен. Когато му разказвам неговата история употребявам "Завела" в къщата за бебета. Издала съм заповед в семейството тази дума да не се употребява, обяснила съм защо и знам, че забраната се спазва  :lol:. Но ето снощи, Нико си я употреби сам ... това леко ме изненада, защото означава, че е мислил върху ситуацията.
2. Думата "майка" също той си я въведе сам. От лична суета наричах неговата Биологична майка "жената, която те е родила", докато един ден (3 годишен) той сам попита "ти познаваш ли моята първа майка?" Тогава разбрах, че бъркам и започнах да говоря за неговата първа майка или неговата биологична майка.

Мдаааа... :) Нико е чул, че "жената, която го е родила, го е завела в къщата за бебета", но това звучи някак незавършено... Все пак, какво се е случило в последствие?.. Каквито и думички да използваме, децата си изграждат една завършена ситуация в главичките... Същото е и с майките... Всички някак знаем, че жената, която ражда, е майка. Майка е и жената, която ни приспива в скута си и ни дарява с обич и на която казваме "мама"...

Ние в къщи също говорим спокойно и открито за осиновяването, но си давам сметка, че все още ми е "широко около врата"... ;) Мисля си, че повечето страхове у осиновителите вероятно са свързани точно с тази различна роля на майката... Явно си трябва време, за да разграничим нещата... Сложна работа... Аз пък се притеснявам, дали след време на Аниша няма да и е мъчно, че не е една и съща жената, която я е родила и тази, която я обича и отглежда...

А по отношение на честността аз в началото дори залитах в другата крайност - да разказвам винаги в подходяща ситуация, че дъщеря ни е осиновена... Сега постепенно си промених виждането и много рядко говоря за тези неща...
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

*
 :lol: А, това е друго ... аз и останалия свят е различно от аз и детето. Не познавам осиновител, които да не е минал фазата на прекалената откритост. После на всички ни минава  :lol:
В очакване ....
Ех момичета, толкова е хубаво, че има място, където да си "говорим" по нашите теми. Информацията, която получавам от тук е безценна. Прекрасно е, че можем да споделяме. За мен лично, книгите бяха източник на информация по темата докато траеше процедурата по осиновяване. После нещо започнах да им се дразня - много теория, много нахвърляни проблеми (част от които силно преувеличени). Виж, друго си е, живи хора (на една ръка разстояние, дето се вика) да разказват опит и преживени случки, които съвсем реално ще се случат утре и на нас (най-вероятно). Благодаря Ви.

*
Прекрасна тема!
Наистина мислех наскоро да повдигна въпроса за казването на истината. Не че съм крила или крия каква е ситуацията, но при нас въпросите на дъщеря ми лека полека започват да задълбават и пораждат у мен неприятни усещания. Разбира се несигурност у мен и страх, че ще провокирам несигурност и у детето. Думата "оставям" или "оставена" също и при нас са забранени във всякакъв контекст. Не искам детето да мисли, че оставено...ама някак ми е трудно да й го обясня точно този момент.

Около нас има близки семейства с бременни жени и дъщеря ми много любознателно задава различни въпроси...след време установява, че майката бута количка с бебе и точно то е било в корема на жената преди време и...пита "и аз ли съм ти била на корема"? и аз й отговорих само "ааа не, теб те донесе щъркела". Тя се разсмя. Много е тъпо, но в момента само това успях да издрънкам като обяснение. Често играе на бременни - пъха си разни играчки /кукли и плюшки/ под блузата и после ги вади и казва "ето - роди се бебето".


От самото начало със съпруга ми сме на мнение, че няма да крием нищо от нея защото така е честно. Не искаме да живеем в криеници и тайни. Пък и около нас всички знаят - не бихме искали да научи от съседката, например.

Фуси, помагай...
*
Ооооо миличка, много мило  :bighug:, но аз мога да помогна единствено като споделя личните си преживявания по темата, както и наблюдения върху други осиновени дечица и родители, които са около мен. Всяка майка, всеки татко, всяко дете е различно и всеки трябва да си намери неговата рецепта.

Личното ми мнение е в няколко посоки:
- Когато родителя преодолее личния си проблем с осиновяването, т.е. отработи собствените си страхове и комплекси по темата и може да говори без притеснение и болка за осиновяването с детето, тогава и за детето ще е неизмеримо по-леко. При всеки осиновител е различно. В едно съм сигурна обаче - зад обяснението "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, за да не го боли и да не страда" стои всъщност "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, защото :
- мен ме е страх, че ще се конкурирам с другата му майка.   или
- мен ме боли, че не съм го родила аз. или
- чувствам се непълноценна защото не съм била бременна, не съм родила и ме е слам от детето"

Моят личен комплекс, свързан с осиновяването, писала съм го многократно беше когато осъзнах, че няма да съм единствената майка.Лошото беше, че затова започнах да мисля, когато осиновяването беше вече факт. Хубавото беше, че се замислих, когато детето беше още малко и ми помогна в преодоляването на този комплекс, защото получавах единствено обич и приемане. Не ми се мисли какво щеше да стане, ако бях започнала да отработвам този мой личен проблем в периода на неговия пубертет.Отне ми страшно дълго време да го предъвча, да го глътна, да се самоанализирам до дъно и дза извадя пред себе си всички страхове и демони. Другата добра новина е, че след тодзи период на самоанализа се усетих много по-стабилна емоционалнои ЗАСЕГА нямам страх и уплах да говоря с Никола на тази тема, да провокирам разговор или да отговоря на какъвто и да е негов въпрос.

Така че, преди да говорим с детето по темата осиновяване трябва първо да си поговорим със себе си (това е моя опит и мнение, без да го натрапвам. Да се опитаме да бъдем честни пред себе си и да си дадем сметка - страх ли ни е от биологичната майка (мен напр. ме беше страх), мразим ли я,благодарни ли сме й, яд ли ни е на нея, изобщо какво мислим за нея. Темата е важна, защото голяма част от въпросите на децата ще са свързани с биологичната майка. И ако изпитваме страх, отхвърляне или агресия, това е знак, че имаме личен проблем и ни е нужно да "срещнем страха си в лицето", като в началото поне го назовем, а пък после да го борим  :lol:

При първите осъзнати разговори по темата (беше около 3 годишен), моето дете много плачеше. Ама като казвам много, значи много. Плачеше сърцераздирателно, от дън душа, а аз се чувствах най-големия мародер, за дето говоря за това с него. Причината за този плач не е много осзната. Питала съм го с възможно най-голяма нежност "Защо плачеш Нико, за бебешката къща ли плачеш, мъчно ти е за първата ти майка ли? Няма страшно, и на мен щеше да ми е мъчно, знам, че те боли ..." , но  отговор получавах "Не знам защо ми е тъжно, просто много ми е мъчно".

Ние, които не сме изоставени и в последствие осиновени деца, не можем да разберем тази болка, можем само да си я представим, като я сревним със смъртта на наш близък. Пак личен пример - моят баща почина много рано, до ден днешен искрено и дълбоко тъгувам за него, това не означава, че не обичам майка си, или че тя не ми дава достатъчно любов и обич. Друг пример - приятелката ми,  с осиновено момиченце, загуби бебето си в 4ти месец на бременността. Това, че до ден днешен си поплаква за изгубеното бебе не означава ни най-малко, че не обича достатъчно осиновената си дъщеря. Важно е да осъзнаем и да повярваме, че плача, болката и тъгата на нашите деца няма общо с нас и не е породена от това, че нас обичат по-малко или че нашата любов не им е достатъчна.

Първите разговори често са тежки и придружени с много сълзи. Гледам, че това става сега с детето на моята приятелка, за която говорих по-горе. Сега момиченцето е почти на 6, знае за осиновяването си, но сегаза първи път разговарят с майка си по-подробно. Беше гледала първите си снимки у дома и се беше разплакала много горчиво. Трябва обаче тази първа бариера да се мине  и то твърдо, без да покажем на детето страх или болка. Просто ги гушкаме, уверяваме ги в нашата безусловна любов и така ... за да спокойни за по-нататък, че тази тема не е табу, че не ни наранява и могат без страх или неудобство да питат всичко.

Мисля, че твоето дете ти дава прекрасни поводи за отвориш темата. Колкото по-рано, толкова по-добре  и за вас и за детето.

П.С.
Сега ми хрумна да помоля г-жа Ваня Савова да коментира темата ни, струва ми се, че може да ни напише полезни неща. Ние тук сме обикновени средностатистически родители и струва ми се ще хубаво да прочетем, какво мисли специалиста по темата ни. Ей сека отивам  :lol:
« Последна редакция: Юли 30, 2012, 17:11:08 pm от Fussii »
В очакване ....
*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..
Често играе на бременни - пъха си разни играчки /кукли и плюшки/ под блузата и после ги вади и казва "ето - роди се бебето".

Темата за бебетата и "как съм дошъл на този свят" не е ли интересна за всички деца в този период? Спомням си, че преди време тригодишните ми племенници, които са момченца, също обичаха да играят на подобни игри, искаха да имат бебета и подобни...

В едно съм сигурна обаче - зад обяснението "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, за да не го боли и да не страда" стои всъщност "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, защото :
- мен ме е страх, че ще се конкурирам с другата му майка.   или
- мен ме боли, че не съм го родила аз. или
- чувствам се непълноценна защото не съм била бременна, не съм родила и ме е слам от детето"

Често, когато споделим с приятели, че дъщеря ни е осиновена, следва (от тяхна страна) въпроса, дали мислим да и кажем и кога. И често, когато събеседниците ни чуят отговора, че детето ни (ще) знае от първата секунда, реакцията е отричаща. Това са хора, които нямат страхове, болки или чувство за малоценност. Те са родители, които от своята си гледна точка смятат, че детенце не бива да научава толкова рано за осиновяването с аргумента, че не е достатъчно зряло или стабилно и че ще страда... Всъщност, като се замисля, се сещам само за една приятелка (не-осиновителка), която да не е отрекла ранното казване...

Аз лично не съм се конкурирала или изпитвала други притеснения спрямо биологичната майка. Напротив – вероятно в известна степен съм и благодарна (от самото начало), а и често, когато гледам прекрасното ни детенце се питам, колко красива жена трябва да го е родила... Това не означава, че нямам други комплекси или както там се наричат проблемите, които трябва да преработваме... Преди осиновяването много от изпитваните чувства не ми бяха познати, въпреки изчетената литература и афинитета, който имах по принцип към тази тема и много, преди да разбера за репродуктивните си проблеми. Моят проблем май е втората точка от списъка на Фуси. И в моментите на тъга съм си мислила – добре, ако на мене, възрастния човек, ми трябва всичкото това време, за да преработя своята си "първична рана", тогава какво мога да очаквам от детенце след време?... Питала съм се, колко от нашите болки всъщност предаваме на децата си...

Важно е да осъзнаем и да повярваме, че плача, болката и тъгата на нашите деца няма общо с нас и не е породена от това, че нас обичат по-малко или че нашата любов не им е достатъчна.

Това не е чак толкова успокояващо ако виждаш, че детето ти страда... Аз бих искала да знам, дали има вариант, формула или нещо, което ако изпълним да знаем, че децата ни няма да тъгуват... Защото сега на нас със съпруга ми, наблюдавайки жизнерадостната малка госпожица, от време на време ни се прокрадва страха, че след време тя може да е тъжна...
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

*
Фуси, Чандра, много ви благодаря за бързата реакция.

 :bighug:

споделения опит е много ценна информация за всички четящи темите тук. според мен, разбира се.

мисля, че моя страх от разговорите по осиновяването се състои в това, че детето ще пита за БМ и затова защо е било в бебешката къща. за това колко с баща й сме я искали и то точно нея и колко е специална и избарана за наша дъщеря мисля, че ще се справя лесно. разговорите и обясненията вече започват защото тя често пита "когато съм бешела бебе..."

наистина ще е хувабо ако г-жа Савова се включи в дискусията.
Luiza, позволявам си да се намеся в разговора, защото ние вече сме минали през тези разговори, при все че в момента има затишие по темата. Почти всички кукли сме ги "раждали", питали сме хиляди неща за периода "когато бях бебе", "бяхме ли свързани в връвчица /пъпна връв/" и т.н. За мен начина на водене на тези разговори можеш да определиш ти, защото ти познаваш детето си. Децата са различни, с различен темперамент и реагират различно. Моята девойка /слава богу/ не се разстройва при тези разговори, приема спокойно факта, че е излезла от корема на друга жена, че е била в домче /което посетихме миналата година/. Аз съм й обяснила, че понякога така става в живота - някои жени раждат децата на други жени. Просто понякога и дядо Боже бърка и слага децата на майките в коремите на други жени. Казала съм й че тя е моето дете и за това съм я взела от домчето. Казала съм й, че ми е трябвало малко време да я намеря в кое домче е, за това не зная каква е била като бебе.
Разбира се, имало е време когато много искаше да е била в моя корем. Тогава многократно съм я уверявала, че винаги е била в моето сърце и това е много по-важно.
Разбира се, ние вече ще правим 6 години и отдавна сме започнали темата. Няма страшно, важното е да си спокойна и убедителна. По едно време моята девойка мислеше, че всички деца се вземат от домчето... :D, това й се струваше толкова естествено.
*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..
sislie, благодаря за споделения личен опит! На мене (а и предполагам, че не само) ми е от голяма полза... :)
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

*
Аз съм й обяснила, че понякога така става в живота - някои жени раждат децата на други жени. Просто понякога и дядо Боже бърка и слага децата на майките в коремите на други жени. Казала съм й че тя е моето дете и за това съм я взела от домчето. Казала съм й, че ми е трябвало малко време да я намеря в кое домче е, за това не зная каква е била като бебе.

Благодаря ти! Това мога да го открадна като обяснение. Моето дете още не показва да се разстройва от тези разговори. По-скоро й е много интересно и любопитството й е водещо. За сега се оправям с обясненията.
:lol: А, това е друго ... аз и останалия свят е различно от аз и детето. Не познавам осиновител, които да не е минал фазата на прекалената откритост. После на всички ни минава  :lol:

Кога "преминахте" през тази фаза?
И аз в стремежа си да бъда открита с детето си разказвам, че е осиновен, с презумцията че щом говоря открито пред него за осиновяването му подавам сигнал, че това не е тема табу, а съвсем естествена тема, по която можем да разговаряме винаги и тя не е нито страшна, нито неестествена. Когато минаваме покрай Дома, от който е взет /почти всеки ден/ всеки път му показвам къде е живял и къде живеят бебетата преди да ги намерят майките.
 Напоследък, обаче, сякаш се улавям, че залитам в прекалена откритост. Дали пък това не си е наша семейна работа, в която нямат работа чужди хора?! Дали не е по-добре да си говорим само пред близки приятели за историята на нашето семейство?! Може ли в по-осъзната възраст да тълкува по друг начин моята откритост и да се обиди дори?!
Радвам се, че има такава тема, мисля че ще е полезна!
Има във морето на детските игри бисерче, което ни прави по–добри!
Уф, и ние минахме през "прекалената откритост". Беше някаква фаза, в която непрекъснато разправяхме наляво и надясно, че сме осиновили момченце. След като всички в квартала вече знаеха, започнахме да го разказваме и на далечни познати, съученици, с които се виждаме веднъж на 10 години и т.н. Докато... в един момент си казахме "Край, стига толкова сме раздухвали темата! Който трябва да знае, вече го знае!" Този момент дойде на рожденния ден на Сияна, когато дори не помня с повод или без, аз изведнъж изтърсих пред момичето от парти агенцията: "Ами, ние всъщност Боян го осиновихме преди 7 месеца!" Момичето реагира много положително, но аз се почувствах неловко - всъщност какво значение има, че сме го осиновили. После като си тръгнахме, съпругът ми каза: "Знаеш ли, мисля че трябва да спрем да разказваме на целия свят, че Боян е осиновен. Той всъщност е нашето малко момченце и повярвай ми, повечето хора въобще не ги интересува как точно е станал част от нашето семейство." От този момент разбрах, че сме преминали тази фаза. Това не означава, че съм скрила снимките от дома или че сме спрели да говорим с реплики "откакто сме заедно, откакто е при нас и т.н.", но вече нямам потребността да си закача табела с тази информация на врата и да обикалям страната, та всички да са наясно.

*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..
А днес един семеен приятел, когото не бяхме виждали дълго време, ни срещна на пътя и каза, че детето много приличало на баща ми!:))))) Нищо не обясних, просто се развеселих... :)

Ние спряхме да разказваме от момента, в който си дадохме сметка, че това не е само наша работа, Аниша пораства и след време може тя самата да има нещо против нашата откритост...
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

Ние спряхме да разказваме от момента, в който си дадохме сметка, че това не е само наша работа, Аниша пораства и след време може тя самата да има нещо против нашата откритост...

Това имам предвид и аз, представям си майка ми да тръби на всеки срещнат, че нещо в отношенията ни в момента не ни е наред или нещо такова. И това провокира въпроса ми тук кога ви мина тази тема и спряхте да разказвате на всеки?
Заедно с Марти сме вече близо 5 месеца, май вече е време да престана да тръбя на всеки срещнат? Точно провокирана от размислите ми тук днес напълно съзнателно не казах на един познат, че е осиновен (да се потупам по рамото ли?! ;) )
Има във морето на детските игри бисерче, което ни прави по–добри!
Потупай се кафенце, и аз те потупвам по рамото.

След голямото фукане от моя страна, вече се поуспокоих и съм по-сдържана с коментарите по темата. А като се познавам, сигурна съм, че след година вече съвсем ще съм забравила, че Бобчето не съм го родила и вероятно без да се усетя ще правя коментари от сорта:
"Ох, много ме е страх да не е алергичен като мен и майка ми."
"Дано да не е дюстабан като баща си" и разни други от сорта.

Аз самата имам втори баща (моят почина когато бях на 8 год.) и знаеш ли, колко пъти съм забравяла, че всъщност не нося неговите гени (приличам на него, имам неговия характер, дори наследих професията му).
« Последна редакция: Август 10, 2012, 09:30:17 am от bubaranski »

Luiza, няма да ти искам за авторско право :D. Това обяснение е не просто за пред малката, аз самата чувствам нещата така. Сама се чудя, как е възможно "дядо Боже" така да се е объркал, че да не сложи точно това дете в моето коремче/което за мен значение, но за нея в даден момент сигурно ще има/, защото именно това дете е моето дете.
Относно казването, отдавна преминах фазата на пълната откритост, именно защото тази тема не е вече само моя, но и на дъщеря ми, която вече е малко съзнателно човече със своите права и едно от тях е сама да преценя на кого да разказва тази част от семейната ни история и на кого не. Хората, които трябва да знаят - знаят. Доста са. Колегите, които ме подкрепяха по време на изтощителното чакане на съдебната процедура, близките, съседите /които не знаят грам подробност, но и не пипат/, личната ни лекарка, личната ни педиатърка, госпожите в детската /заради изоставането в говора, което преодоляхме с тяхна помощ/. Е, сигурно и още десетки хора, на които вече изброените са казали, но това си е в реда на нещата. Но най-вече знае най-важния човек - дъщеря ми. 
Така, че след 4 години на хубави и не дотам моменти от живота ни заедно, факта на идването й на бял свят има все по-малко място в ежеднежието ни. Смятам, че съм достатъчно открита с нея и се надявам това да даде добър резултат.
П.С. Снощи ме пита мен кой ме е родил и след отговора ми "баба ти", последва "Мамо, аз имам ли майка" 8O нещо се обърка детето, пак трябва да опресняваме материала :lol:
*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..
Кафенце, аз постепенно започнах да усещам, че вероятно нещо не ми е съвсем в ред с тази прекалена откровеност, намалих темпото без да се усетя, докато някъде след около половин година направо вече съжалявах за някои от миналите моменти на откровение...

П.С. Снощи ме пита мен кой ме е родил и след отговора ми "баба ти", последва "Мамо, аз имам ли майка" 8O нещо се обърка детето, пак трябва да опресняваме материала :lol:

Замислих се, а дали можем да се шегуваме по този начин на тези сериозни теми? (имам предвид отговора "баба ти")? Спомням си, как като малка приемах съвсем директно думите на приятелка, че няма баща и възрастните трябваше да ме убеждават, че това е невъзможно, че всеки човек има баща, дори и да не живее с него или да не го познава...

Във връзка с това, как децата възприемат разговорите за тяхнотосиновяване, ще копирам тук един текст, който преди време превеждах в БГмама.

Това е резюме на книгата на David M. Brodzinsky, Marshall D. Schechter & Robin Marantz: "Being Adopted. The Lifelong Search for Self" .
Линк към оригиналния текст на резюмето

"Тъй като способността на децата да мислят е все още недоразвита, те по правило не разбират и пълното значение на понятието "да си осиновен". Въпреки това много експерти по осиновяване съветват да се говори на тази тема от ранна детска възраст и така да се създаде една добра основа за по-нататъшна дискусия и занимания…

Осиновителите би трябвало да знаят, че разговори за осиновяването на тази възраст, поставят само началото на един дълъг процес по преработване на проблема и че добре протекли разговори не означават, че детето ще има същото положително отношение и на по-късен етап (вж. част 4 и 5 част от резюмето на "Being Adopted. The Lifelong Search for Self").

Изследванията показват, че повечето от децата имат много бегла представа относно това, за какво говорят мама и татко, когато става въпрос за осиновяване.

"Баща ми е зъболекар, майка ми е учител, а аз съм синовнен", казва едно момче на 5 години

"Всички хора са били осиновени, нали?" казва четири-годишно момиче. (Стр. 50)

Една млада жена, си спомня вечерта, когато започнало объркването и относно това, какво означава „осиновяване”.

"Обикалях наоколо, облечена в скаутските одежди на сестра ми  (трябва да съм била на три или четири). Правех се на голямо момиче като сестра ми Кимбърли (пет години по-голяма от мене), а тя ми беше ядосана, тъй като носих много ценната за нея униформа. Отказвах да сваля дрехите, макар, че беше време за къпане. Сцената завърши с няколко резки думи от страна на майка ми, която със или без скаутска роба ме завлече в банята. След караницата и къпането си спомням, как майка ми ме сушеше с кърпа. Тогава тя ми каза, че ме е ("капнала”)  ("dropped"). Цялото ми детство размишлявах над моята първа интерпретация на „осиновена” ("adopted")  като „капната” ("dropped") " (Стр. 50)

Моли от своя страна си е мислила, че да си осиновен означава, да си роден и обратно. Като е била на 5 години е имала любима игра, а именно, да изпълзява навън изпод престилката на мама и да извиква: „сега съм осиновена”… (Стр. 50)

Дори и много деца да не разбират с точност използваните думи, повечето от тях обичат приказката на тяхното осиновяване. Как може малките деца да не обичат историята, която се разказва отново и отново, докато ги носят на ръце и родителите им разказват историята за най-важния човек в техния живот, а именно историята на самото дете? Резултатът е, че много малки деца изпитват топли и приятни усещания относно тяхното осиновяване. Но колкото и често да се повтаря тази историята и колкото и с любов да се напомня, родителите разбират отново и отново, че значението често не е съвсем „схванато”.

[...]

Точно като при Хедър или Моли, авторите описват и редица други деца в тази възрастова група, които си мислят, че да си осиновен е същото като да си роден и че всички деца са се появили в техните семейства чрез осиновяване… Други деца от своя страна използват въображението си, за да запълнят "празното пространство" от все още неясните понятия. Някои детайли от осиновителната история могат да бъдат и източник на страхове и несигурност. Сузана, сега на 44, си спомня разказа на родителите си, как те отишли в католическо сиропиталище, вървели  покрай редовете с детските легълца и когато стигнали до креватчето на Сузана, тя се надигнала, засмяла се и протегнала ръчички към тях. . Днес тя си спомня, как като дете се е измъчвала от мисълта, какво би се случило, ако в този ден тя е била непоносима, била е напълнила гащите или просто не и е било до това, да се усмихва на непознати? Щяха ли тогава родителите да вземат усмихващото се бебе по-надолу по редицата с легла? (Стр. 53)

Тези обърквания и недоразумения могат да останат и до зряла възраст в съзнанието на осиновените."
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

*
Много хубава и полезна тема!
По въпроса с казването и доверието и аз действам като Фуси. Много пъти съм показвала снимки на детето от деня, в който я взехме, разказвам и за първата ни среща.
И моите близки също смятат, че трябва да не му говоря такива неща, но и двамата със съпруга ми говорим открито с детето. То още не говори и не зная доколко разбира, но и двамата сме много щастливи от нашата среща, че не може да спрем да си припомняме всички прекрасни мигове заедно с детето.
Когато за първи път ни я показаха /тя на 4,5 месеца/ - първото, което направи беше да се усмихне. Тази усмивка ме разтопи и ще я помня винаги и често разказвам на дъщерята за нея / тя сега е на 1,9год./. Обаче от написаното от Чандра за Сузана сякаш бъркам :ask: По-точно всяко дете по различен начин интерпретира казаното и трябва да бъдем много, много внимателни.
Надявам се тя да усеща колко много любов има в нас за да може леко да премине пътя, който съдбата и е отредила
*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..
Когато за първи път ни я показаха /тя на 4,5 месеца/ - първото, което направи беше да се усмихне. Тази усмивка ме разтопи и ще я помня винаги и често разказвам на дъщерята за нея / тя сега е на 1,9год./. Обаче от написаното от Чандра за Сузана сякаш бъркам :ask: По-точно всяко дете по различен начин интерпретира казаното и трябва да бъдем много, много внимателни.

Tipin, ти не си минавала покрай детски кошарки, за да избереш детето - Тя вече е била ваша, когато ви е пленила с усмивката си...  :) Иначе разбира се, че трябва да бъдем внимателни... :)
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

*
нашето момиче от няколко дни е на темата "искам сестричка". ние обясняваме, че трябва много мама и тати и тя самата да искат и ще стане /желанието ще се сбъдне/. и тя пита "а как ще я вземеме". казвам, че като разбереме в коя бебешка къща е ще отидем заедно всички и ще я вземем. съпругът ми я пита не иска ли братче случайно и тя казва "О, не искам да има паца". и ние прихваме да се смеем.

това е малко не по темата, но пък е свързано с честността, та реших да ви го споделя. пък и според мен е смешно...

сериозното е, че май ще подаваме документи...
Чандра, във връзка с твоята отметка по въпроса кога и дали трябва да се шегуваме с подобни сериозни въпроси, аз твърдо стоя на позицията, че не е важна темата, а начина й на поднасяне. Аз познавам детето си и именно заради това знам кога трябва да съм сериозна и кога да поднеса нещата под формата на шега, за да предизвикам позитивна реакция от детето си. Защото знам темперамента му, чувствителността и начина, по който реагира на различна информация, начина по който реагира на околния свят и сложностите в него. Не смятам да я обременявам излишно със сериозността на живота, все още не.
Луиза, подавайте. Трудно е с две, но да знаеш за децата е по-лесно. Ще си се гледат двете. Пресен пример : племенницата ми беше на гости три дни и страхотно си се гледаха двете. Сами се къпаха, сами си спаха....Разкош.
*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..
sislie, коментарът ми не е бил оценка на начина ти да разговаряш с дъщеря си и съжалявам, ако така е прозвучало. Просто си спомних "на глас", как като малка вярвах, че някои хора се появяват на този свят и без бащи или майки и трябваше да ми обясняват, че за да се роди едно детенце са нужни двама... (А не бях толкова малка.) Така е - всички деца са различни, по различен начин възприемат едно или друго, различни емоции проявяват...

Луиза, много ме развесели...  :D - колко аргументирано отказва братче детето...   :)
Много усмивки и хубав оставащ ден на всички мами, четящи тук и техните дечица!
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

*
Чандра права си- не сме избирали детето в онзи смисъл. Мисълта ми беше, че и родителите на Сузана, когато са разказвали историята на детето си са били убедени, че го правят с най-добри чувства, а се оказва, че тя историята може да има и друг смисъл, нюанс. И става трудно и много важно какво ще кажеш.
За мен е много ценна информацията от форума, че както споменах моите близки. Свекървата вече се сърди, че съм разказвала на детето. Тя имала осиновен племенник, и той си живеел добре, без да знае почти 40 години.
Чандра, явно съм разбрала погрешно поста ти. /че не трябва да поднасяме сериозни теми с чувство за хумор/. За другото съм напълно съгласна, защото не е лесно да не изградиш изопачени представи в главицата на детето, като например, че всички деца се взимат от домчето, след като някакви жени ги раждат или че някои деца нямат бащи, просто нямат. Напълно разбирам този ти пример, защото винаги има опасност да се премине от другата страна - в стремежа си да представим осиновяването като нещо естествено, да създадем представата, че да те роди някой и да продължи да ти е майка е нещо неестествено. А и за децата тези особени взаимовръзки не са лесни за разбиране, особено в малка възраст. С нашия разговор исках да покажа как понякога и децата объркват думите, които използват или по-скоро им влагат друго значение. Моята майка е баба на моята дъщеря и аз съм родена от моята майка. Майка е която те ражда в този случай. За това и малката ме попита дали тя има майка,/забравила е че вече сме говорили за това/ т.е. дали има жена, която я е родила. Виждаш ли колко объркващо е понякога? И как смисъла на "майка" е нееднозначен понякога.
*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..
tipin, sislie, същите неща като вас съм си мислила и аз... :)

Темата е чуд-на! :) Че трябва да се доверим на детето си - в това изглежда никой от пишещите тук не се съмнява... Но в тази връзка изникват и толкова други въпроси, за някои дори не сме се сещали...
Радвам се, че можем да споделяме! :) Лека вечер!
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

Ще споделя в тази темичка нещо, което се случи преди 2-3 дни и на което мястото може би не е точно тук, но някак си ми се иска точно тук да го разкажа.
Както знаете ние имаме 5 годишна сладоледена кака и малко Бобче-копче, с което сме заедно от близо 10 месеца. Сияна учавстваше активно в целия процес по осиновяването на Бобчето - идваше с нас в дома, присъства в съдебната зала на делото. В къщи открито говорим за осиновяването, имаме много приятелчета, които са осиновени и т.н. Но преди няколко дни в контекста на някакъв разговор тя направи следното изказване: "А пък мама е искала първо да има момиченце, за да й помага в къщи, затова първо е родила мен, а след това е родила и Бобчето."
Аз замълчах. Не знаех как да реагирам. Все още не съм сигурна коя би била правилната реакция. Много тъпо (извинете за думичката) ми се видя на момента да я поправя. Вие какво мислите?

Много интересна и полезна тема. Ще се запиша да я следя.
Аз все още съм от чакащите кандидат мами и не мога да взема пълноценно участие в дискусията но съм си мислила, че непременно от рано ще говоря с дедето за това как е дошло при нас.
*
Бубурански, в книжките много често описват тази ситуация - макар да сме говорили 100 пъти с децата за това как сме се срещнали, малките дечица особено, често разказват как са били родени, не осиновени от мама
Обаче съм забравила какво беше обяснението  :), запомнила съм само съвета - не поправяйте веднага и активно - "Не, не не беше така". След ден два, или в подходящ момент просто разкажете си отново вашата история. Спокойно, без напомняне за грешката
В очакване ....
Re: За честността или колко е важно да се довериш на детето
« Отговор #29 -: Септември 22, 2012, 01:58:54 am »
tipin, sislie, същите неща като вас съм си мислила и аз... :)

Темата е чуд-на! :) Че трябва да се доверим на детето си - в това изглежда никой от пишещите тук не се съмнява... Но в тази връзка изникват и толкова други въпроси, за някои дори не сме се сещали...
Радвам се, че можем да споделяме! :) Лека вечер!

   Здравейте и тук! Не знаех кого да цитирам, за да отговоря, та - това със споделянето на Чандра ми се стори целта на занятието и реших да е то :). Иначе Fussii ме извика, но нейките са много дълги:). Много ми е драго да се включа във Вашата тема, макар че не знам доколко ще съм полезна, имайки предвид, че сте хора, изчели много повече от мен, а и най-важното – сте с личен опит. Освен това – виждам, че си имам работа с хора с много сериозен, зрял, осмислен психичен опит...
   Истината е, че на няколко пъти започвах и оставях отговора си, тъй като темата е вълнуваща за мен. Тя провокира и срещата ми с Деси Т. от osinoviavane.com, с която потънахме в дълбокомислен разговор, който също даде щрихи към това, което си мисля.
   Откъде да започна този път?Трудно ще ми е да коментирам всяко споделяне, а и не е необходимо. Само ще кажа, че съм съгласна с Fussii изцяло. Примерът й затвърждава мнението ми, че терапевтите (защото от моя гледна точка точно това е нейната роля) с личен опит са най-добрите. Знаменателно е изречението (не ми се вмъква цитат): "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, защото :
- мен ме е страх, че ще се конкурирам с другата му майка.   или
- мен ме боли, че не съм го родила аз. или
- чувствам се непълноценна, защото не съм била бременна, не съм родила и ме е срам от детето" Това, според мен, всеки осиновител трябва да го знае като „Отче наш” или, хайде - собственото си име поне :wink:
   Един от основните въпроси в дискусията ви е този за момента на първите разговори. Аз поддържам мнението, че колкото по-рано – толкова по-добре. Не защото съм критично и понякога - анти-теоретично настроена, (което е така), а защото препоръката за отключване на темата около 4-5 години по „приказан” начин се базира на достиженията в когнитивното (познавателното) развитие на детето. Т.е. – смята се, че детето едва тогава ще бъде способно да разбере за какво иде реч и ще бъде най-безболезнено, имайки предвид центрираността му върху фантазиите. Според мен обаче, тази предпазна мярка, ако не твърде силна, е малко ненавременна. „Разбирането” на детето се основава на чувства, а не на разум. Това е и основният проблем на осиновителите: как да говорят така, че да не боли. Следователно: детето чувства и в по-ранна възраст и е напълно разумно то да има някакъв вид информация за произхода си по-рано. Иначе е възможно да бъде „изненадано”. Говоря обаче за изключително естествено, дори небрежно, вметнати фрази и изречения, в никакъв случай – за „сериозни” разговори, което в случая е синоним на травмиращи. Въобще не харесвам затормозяващите разговори, да не говорим с деца. Едва ли някой би искал разговорът да сеизроди в такъв тип тормоз, разбира се, но това е капан, мотивиран от прекомерна съвестност...и други неща, упоменати в горните точки. Мисля, че разговорите в различните етапи от живота трябва да се съобразяват и да следват именно рационалните достижения на възрастта на детето – колкото може да възприеме детето, толкова да му се поднесе (по съдържание, като информация), но няма основателна причина първата да бъде чак на 5 г., например. Защото в основата на каквато и да е информация са чувствата. А детето ги изпитва и по-рано :) Изключително ме зарадва обяснението на sisley: “Аз съм й обяснила, че понякога така става в живота - някои жени раждат децата на други жени. Просто понякога и дядо Боже бърка и слага децата на майките в коремите на други жени. Казала съм й че тя е моето дете и за това съм я взела от домчето. Казала съм й, че ми е трябвало малко време да я намеря в кое домче е, за това не зная каква е била като бебе.” и й завидях, че не съм на найно място. Както и от сърце се смях на коментара: „Снощи ме пита мен кой ме е родил и след отговора ми "баба ти", последва "Мамо, аз имам ли майка" :)нещо се обърка детето, пак трябва да опресняваме материала  :)” Което е в подкрепа на думите ми, че не е важна самата информация, а начинът й на поднасяне, нали? Чувствата са важни.
   За този начин обаче, се изисква, личното справяне с тях – 3-те точки на Fussii, което теоретично всички знаете много по-добре от мен. Собствените предразсъдъци, очаквания, ... въобще – отношението към генетичната връзка трябва да бъде напълно изчистено, за да се стигне до откровеност с друг, в случая-детето. Мен лично въпросът за психичната значимост на генетичната връзка ме занимава изключително силно, да не кажа – обсебена съм от него - във връзка с цялата асистирана репродукция и т.нар. third-party reproduction – донорство, сурогатство, както и с алтернативните форми на родителство. След много четене (на експериментални изследвания) в мен се затвърди убеждението, че значимостта на генетичната връзка има различно съдържание-според репродуктивната/родителската ситуация, в която човек се намира. Давам следния пример: гестационни сурогатни майки, износващи бременност с чуждо генетично дете, казват: „Това дете не е мое.”, т.е. – отдават голямо значение на генетичната връзка. Т. нар. традиционни сурогатни майки, износващи бременност с дете, заченато със собствена яйцеклетка и чужд сперматозоид, казват: „Това дете не е мое, защото майка е тази, която отглежда”, т.е. – пренебрегват генетичната връзка. Следователно – значимостта зависи от мотива. Ситуацията с осиновяването е доста по-сложна, тъй като мотивът тук не е да „дадеш”, а да „вземеш” детето. (в смисъл – да обичаш – да се съединиш, приобщиш, отглеждаш...за цял живот. Което е свързано с трансформация на много нагласи и чувства.). Очевидно е, че човек, преминал през стерилитета, отдава значение на генетичната връзка, иначе не би се борил с него, но това, че е осиновил, не означава, че изведнъж е забравил колко важна за него е генетичната връзка. Което не обезценява, разбира се, майчинството при липса на генетична връзка. Това е причината много от нас да осиновят след раждане. Осиновяването е просто друг вид майчинство, не заместител на липсващото биологично. Но, за да бъде то пълноценно, трябва да се изчисти въпросът „Какво означава за мен генетичната връзка?”, който е перифраза на трите точки на Fussii. Ако всеки кандидат-осиновител много, ама много честно, успее пред себе си да му отговори, няма да има никакви проблеми в разговорите с детето. Нямам предвид отричане на важността на генетичната връзка, както в примера с т. нар. традиционно сурогатство, о, не – там не става дума за майката, а тук става дума именно за нея, а имам предвид достигане до истината: че тази връзка, например, е много значима за мен, (може и да не е толкова важна), но няма общо с любовта ми. Целта е да се достигне до нейното ПРИЗНАВАНЕ. Според мен всяка жена, която успее да разграничи значимостта на генетичната връзка от значимостта на чувствата си към детето, ще успее в контакта си с него, без да му привнася собствените си нагласи.
   Тук се сетих за „Първичната рана” на Нанси Верие, която на практика защитава обратната теза: че тъй като психичната стойност на генетичната връзка за всеки човек е изключително голяма, то тази стойност се пренася във връзката „биологична майка-дете” като травма. Според нея няма как да заместим липсващата генетична връзка. Е, има, де – с няколко десетилетия психоанализа с цел осъзнаване на предсъзнавани чувства към биологичната майка, т.е. – на травмата от изоставянето. Иска ми се да напиша анти-теза на Верие, но нямам време, а и не съм световноизвестна с пошлото, според мен, експлоатиране на темата за вътреутробната привързаност, прерастваща в травма от раздяла. Това е манипулативна трансформация на солидната, академично призната теория за привързаността на Джон Боулби (и Мери Ейнсуърт), които говорят за изоставяне и раздяла с attachment-figure, т.е. – става дума не просто за периода след раждане, но и за фигура на привързаността, която и да е тя, а не за биологична майка. Не ми се рови из книгите, за да извадя стотиците автори, които доразвиват тази теория и доказват, че фигура на привързаност може да бъде абсолютно всеки, който прекарва времето си с детето и го обича, респективно - е сензитивен и респонзивен към реакциите и нуждите му. Биологичната майка не е тази фигура на привързаността, за да възникне тази травма от раздяла. През 70-те години акушерската общност усвоява теорията за привързаността за целите на акушерската грижа, от което възникават пренатална/перинатална психология, чиято основна теза е за „афективно натоварения образ на бебето” – т.е. – как майката си го представя, какви черти на вече роден човек му привнася и т.н., както и за способността на бебето да я разпознава сензорно, а като следствие-съвсем логично- и афективно след раждането. Виждате, че твърде много се отдалечаваме от нашия проблем - за травмата от изоставянето. Не ми се струва разумно фактите за съществуването на такава сензомоторна и „енергийна” връзка (пренаталаната психология говори за bond-връзка, а не за attacmеnet-привързаност) да прераства в теория за привързаност между биологична майка и дете. Върху теориите за пренаталната/перинаталната привързаност се експериментира, няма категорични данни за тях, а и е прекалено те да прерастват в теза за „мистична и вечна” връзка (по думите на Верие) между биологична майка и дете. Тежък и фалшив дъх на френска психоанализа. Вътреутробната привързаност борави най-вече с когнитивна (и по-точно-сензомоторна) организация на контакта, а не с чувствата и отношенията между реални хора. И за да се запълни тази празнина идва на помощ психоанализата, която и от въздуха ще извади демони, пардон-ще интерпретира сензомоторния контакт като дълбока и чувствена връзка. На кого, в края на краищата помага това? Мисля, че Верие всъщност е искала да каже колко важна е генетичната връзка, независимо, че от нея не произлиза привързаност,и какво може да стане ако я омаловажаваме, но го е облякла в нездрава теория.
   Съгласна съм обаче, в някои пунктове извън централната идея с нея – за търсенето на идентичността, за осиновяването като път към себе си за детето, за вредността на тайната. Но те не противоречат на схващането ми, че тайните водят до криза на self-а на дететои че трябва да постигнем естественост чрез искреност към себе си. Както и си мисля, че литературата по въпроса за осиновяването понякога драматизира въпроса (като коментираната книга), но същевременно го оставя без отговор. Според мен най-добре е да се четат книги, тематично насочени към личните преживявания и чувства на осиновителите, а не толкова за преживяванията на осиновеното дете, защото една от целите на майката е да помогне на детето си да премине през кризите, които ще преживее и то трябва да е силно, за да се справи. На няколко места загатвате, че болката на детето не е болка от липса на любов от страна на родителите, а от изоставянето му. (Въпреки, че аз мисля, че появата на болка не е задължителна и познавам такива семейства.) Така или иначе, ако тя се появи, ако детето осмисли раздялата с биологичната си майка травматично, ролята на майката, според мен, е да го подкрепи в нея и да страда заедно с детето си. Това е вече подвиг – малко биологични майки са способни на такава съпричастност, но осиновяващите майки се справят, може би защото са се справили с Егото си...  За това е необходим дълъг „духовен стаж” - да тъгуваш за жената, от която си се страхувала преди години. Това изисква да не я мразиш, а да си й благодарна. Естествено, всички негативни нагласи към нея се предават на детето и най-често драмата с дифузния идентитет идва отттам - от противоречието между образа на биологичната майка за детето - колкото и неясен да е той - и негативите, които биха могли да й се прехвърлят. Вече стана дума за силата на психичната значимост на генетичната връзка, която е естествено-присъща на всеки човек, включително и на децата. Това е и причината те от самосебе си да започват да я наричат „майка”, както е случаят с Никола. (Това е психична стойност. Тя не е реална стойност. Много съм мислила защо обществото продължава да нарича една родила и захвърлила бебето си жена „майка”, а не „родилка”. Сигурно защото на колективно несъзнавано ниво майчинството се свързва с утроба, раждане..., т.е. - с биологични дадености и процеси. И достигнах до извода, че в това няма нищо лошо – че всъщност думата „майка” е формална и означава биологичния акт и е сининим на родилка, но по същество всички знаем какво е майка. По същия начин и децата наричат „майка” жената, която ги е родила – първо неосъзнато-защото е прието, че която ражда, тя е майка, а после – като синоним на „родилка” или „биологична майка”. Не бива обаче, да игнорираме и третия вариант-защото детето се чувства свързано с нея по силата на това, че е прието раждащата жена и детето да са свързани, а не защото те реално са свързани. Връзката с биологичната майка не означава любов. Тя, всъщност, няма нищо общо с любовта, тя има друга специфика и там е голямата грешка на Верие. Колкото по-рано една майка си даде сметка за наличието на такъв тип връзка в посока „дете-биологична майка”, толкова по-лесно ще й бъде да се отърве от чувството на застрашеност. Ще види, че тя е призрак, ще види, че детето не я осъзнава като майка, а като обект, към който има неясни или смесени/амбивалентни чувства, които, задача на майката е, да ориентира.) Добра или лоша, образът й трябва да се пази, мисля аз, за да не възникват вътрешни конфликти у детето. Трудна, но не и непосилна задача.
   Мисля, че много се увлякох.. За да завърша, ще коментирам една-две по-организационни :wink: теми, които, от позицията на досега казаното, ми се струват по-малко важни, защото майка, която се е справила със себе си, ще улучва и времето, и мярката за нещата много по-лесно, по-скоро – по интуиция:
   За честотата и емоционалната наситеност на разговорите за осиновяването - съгласна съм с Чандра, че не трябва да се говори излишно. Идеята, че тези разговори са необходими за съвместното (с детето) благополучие не бива да се превръщат в натоварваща задача, която трябва да се отметне. Не, не е необходимо. Щом чувстваме тежест, нека отложим или дори да премълчим. Колкото по-естествено – толкова по-добре. Ако не ни се говори или пък не знаем какво да кажем – няма нищо лошо в мълчанието. Всяко нещо – с времето си.
   По същия начин одобрявам :wink: и фазата на прекалената откритост – тя е естествена и трябва да се премине – това е като фазите при стерилитета – не минеш ли през нещо, по късно то се връща видоизменено и, за съжаление, често – болезнено. Щом един човек иска да разкаже на целия свят за щастието си – това е ОК – ние, околните, се радваме и сме съпричастни, а не търсим скрити егоцентрични мотиви. Защото чувството не е гордост, макар че се маскира и проявява като такова, а чиста радост от детето. И тази еуфория минава от самосебе си. Bubaranski много добре го описва.
   Хайде, лека нощ, че стана 2 ч.! В началото мислех да напиша, че любовта компенсира всичко, както и всичко изгражда, но ми стана неудобно и затова написах този предълъг анализ на това просто изречение :)
*
Re: За честността или колко е важно да се довериш на детето
« Отговор #30 -: Септември 22, 2012, 20:40:15 pm »
Г-жо Савова, безкрайно съм ви признателна за отделеното време. Прочетох веднъж, ама имам нужда от още време да осмисля  :lol:. Ще се включа по-късно
В очакване ....
*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..
Re: За честността или колко е важно да се довериш на детето
« Отговор #31 -: Септември 23, 2012, 10:27:28 am »
Г-жо Савова, и аз ви благодаря изключително много за задълбоченото мнение! И на мене ще ми е необходимо време да го прочета още няколко пъти... :) Но дотогава бих искала само да коментирам само следното:

 Иска ми се да напиша анти-теза на Верие, но нямам време, а и не съм световноизвестна с пошлото, според мен, експлоатиране на темата за вътреутробната привързаност, прерастваща в травма от раздяла.
Книгата на Нанси Верие е много разпространена у нас (за разлика от други държави), чете се от повечето осиновители, почти като "буквар" е станала... ;)...  така, че един "отговор" (с анти-теза) според мене би бил съвсем уместен и дори много полезен. :)
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

Re: За честността или колко е важно да се довериш на детето
« Отговор #32 -: Септември 24, 2012, 15:28:55 pm »
Ваня, благодаря Ви за отделеното време :) Изчетох целият пост на един дъх и след това няколко пъти се връщах на отделни пасажи. Давам си сметка, че написаното е дълго обмисляно и "погледнато" от различни ъгли на процеса, през който моето семейство преминава и това е много ценно за мен, защото дава още една гледна точка извън моята и на съпруга ми.

И аз като Чандра ще следя темата за да прочета мнението Ви за "Първичната рана". Моето лично скромно мнение е че никой осиновител не бива да чете тази книга преди да е осиновил и създал връзка с детето си. 
Има във морето на детските игри бисерче, което ни прави по–добри!
Re: За честността или колко е важно да се довериш на детето
« Отговор #33 -: Септември 25, 2012, 22:59:33 pm »
Благодарности на г-жа Ваня Савова за времето, което ни е отделила. От сърце. Най-важното за мен от написаното е именно "Според мен всяка жена, която успее да разграничи значимостта на генетичната връзка от значимостта на чувствата си към детето, ще успее в контакта си с него, без да му привнася собствените си нагласи. ". Аз не отдавам значение на генетичната връзка. Нямам сантимент към своите гени. Това много ми помага във връзката с детето ми. Никога не съм си мислила с носталгия "Ако носеше моите гени, ако бях я родила аз". Не съм се справяла и с трите "пункта" на Фуси. Не са ми били проблем. Не знам дали това е нормално, но така го чувствам. За това мога да не се вземам "на сериозно" и да водя такива разговори с дъщеря си. О, а какви разговори водим за други неща, ако можех да записвам с диктофон.
За "Първична рана" разбрах след като осинових. Не съм я чела и не само нея. Теориите ги зная, но най-добрия учител е собственото ми дете. То най-добре ме учи.
Аз съм щастлива, че я имам. Начина, по който съм се сдобила с нея за мен е без значение. Аз вярвам, че в нашия случай дядо Боже наистина е сбъркал /да ме прощава дядо Боже/ и че тя наистина е мое дете. Хубавото е, че и тя чувства същото. Знае, че има една "чужда жена", която я е родила. Вчера си говорихме за ББ и защо тя няма баща. Всъщност ми каза тя, след нашия разовор на път за вкъщи след градината /ние таки си говорим, между другото, както си ходим на улицата, тогава й идват идеите/, "аз имам, но той не ме познава". Каза ми, че иска да се е родила в семейство с майка и баща, така било по-хубаво. Разбира се, че ще иска, какво по-нормално от това, казах и аз. И поиска да се запознае някой ден с ББ. Обещах й, че ще опитам да ги запозная, дано да успея да го изпълня.
Такива ми ти работи. Сега търся начин какво да измисля за разговора за етническия произход. Не съм го измислила още, но и това ще стане. Да не я халосвам толкова информация наведнъж. За сега сме на етапа "Защо има черни хора, на какъв език говорят"
*
Re: За честността или колко е важно да се довериш на детето
« Отговор #34 -: Септември 26, 2012, 11:14:19 am »
"Трите точки на Фуси", малко извадени от контекста губят смисъл  :lol: Написах това във връзка с тези осиновители, които отлагат разказа за срещата си с детето.  

Цитат
Личното ми мнение е в няколко посоки:
- Когато родителя преодолее личния си проблем с осиновяването, т.е. отработи собствените си страхове и комплекси по темата и може да говори без притеснение и болка за осиновяването с детето, тогава и за детето ще е неизмеримо по-леко. При всеки осиновител е различно. В едно съм сигурна обаче - зад обяснението "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, за да не го боли и да не страда" стои всъщност "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, защото :
- мен ме е страх, че ще се конкурирам с другата му майка.   или
- мен ме боли, че не съм го родила аз. или
- чувствам се непълноценна защото не съм била бременна, не съм родила и ме е срам от детето"

Естествено, че не всеки отлага и естествено, че всеки има своите лични индивидуални причини, написаното от мен е просто тема за размисъл.

Сисли,
няма три пункта, предполагам някои осиновители въобще не изпитват тези страхове. При мен проблема беше конкуренцията с другата майка. Да ти кажа честно, повода за моя самоанализ беше много смешен  :lol:. Четейки форуми и много литература по въпроса, в един момент се усетих, че аз не мога да усетя нито един проблем, ама нито един от описаните проблеми на осиновителите. Не изпитвах нито един страх от описаните страхове на осиновителите. Нямах нито един комплекс от описаните комплекси на осиновителите. И тогава истински се разтревожих  :lol: :lol:
Рекох си - Фане, има нещо, което пропускаш ... нямам болка от това, че няма да родя и няма да забременея ..., нямам проблем с казването ..., нямам проблем с приемането на детето, нито проблем с обичането.  Тогава се замислих по-сериозно върху това защо не мога да прочета "Първичната рана". Ама изобщо не мога... два пъти си я купувах и два пъти я подарявах. Викам си - е те тука е ключа от бараката  :wink: И така се почна ... така, та две години самоизяждане.

Сега, след този етап, да ти призная, не бих нарекла биологичната майка на Никола "чужда жена". Пред него пък абсурд. Първата му майка не е чужда за него ама ни най малко и не мисля, че е добре за него да го натоварвам с подобна присъда.

Мисълта ми е, че понякога, точно когато сме уверени, че нямаме никакъв проблем, въглените в нас тлеят и ако не ги разръчкаме не е добре. Тук говоря за разговори със самите нас, не с децата ...

« Последна редакция: Септември 26, 2012, 11:33:15 am от Fussii »
В очакване ....
Re: За честността или колко е важно да се довериш на детето
« Отговор #35 -: Септември 26, 2012, 11:49:04 am »
Фуска, аз за това често се чудя какво не ми е наред, че тия страхове и болки, които ги чета по литературите ги няма при мен. Не знам дали двете години самоизяждане са ти помогнали да разбереш себе си и дали е имало смисъл и до какви изводи си стигнала... Обаче, няма да се самоизяждам и нито да чета "Първична рана". Смятам да наблягам на позитивното, защото и болката така се понася по-леко.
Квалификацията "чуждата жена" е на детето ми, не моя. Така я нарича, независимо че според малката като я е родила, я е гледала извесно време и после я е завела в домчето, за да мога аз да я търся. Аз каквоо да й кажа в случая, не това не е чужда жена, тя е другата ти майка? Конфронтация между мен и "чуждата жена" няма, опазил ме господ. Разказвам й нещата с добро и топло чувство към всички участници в нейната история. Ако един ден реши, че има и друга майка - ОК. Но не смятам умишлено да й проектирам теорията за двете майки. Дори и да реши, че има само една майка и това да не съм аз - тя ще си го реши, когато съзрее за такова решение.
Съгласна съм, че тлеещи въглени трябва да се разръчкат, за да може да се загасят. Аз съм открит човек и с другите и със себе си. Нямам въглени, защото каквото е имало съм го разръчкала и отдавна е загасено.
*
обсъждахме някакви неща по темата с дъщеря ми - по нейна инициатива се подхвана разговор, пита, разпитва и накрая малко мисли и прави заключение "значи съм била в корема на друг хор?". много се смях. после пита "познаваш ли го?" обяснявам, че не го познавам и тя казва "нищо мамо, нали сега ти си ми мама и аз съм ти дете и се обичаме безкрай"...много мило.

и още нещо...разпитва за това как ще става кака и "в корема на коя хорка е сестра ми"? то всичко за второто дете е още на ниво разговори и то основно провокирани от нея и за сега много се забавляваме ама ножа почва да опира в кокала...много иска.
« Последна редакция: Октомври 15, 2012, 21:37:20 pm от Luiza »
*

    jam

  • Piu nessuno mi portera nel Sud.
  • *
  • 14924
"Форумите са място за свободна дискусия между потребителите на сайта при спазване на правилата. Сдружение "Зачатие" не носи отговорност за изразените мнения от потребителите. Тези мнения не изразяват официалното становище на сдружение "Зачатие", освен в случаите, когато са публикувани изрично от името на сдружението."

Клостилбегит не се пие без да имате направено изследване за проходимост на тръбите, на репродуктивните хормони и спермограма на мъжа!

*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..
http://www.monitor.bg/article?id=359306

Джам, благодаря ти за линкчето!:) Според мене авторката се е опитала в кратък текст да "зачекне" твърде много теми (за предразсъдъците на обществото; за мотивите за тайната; за подходящия момент и начин на казване; дори за причините за разсиновяването..), затова се е получило леко повърхностно...
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

*
Абе малко е с подковани кубинки през мека пролетна трева, обаче няма значение - колкото повече се говори по темата все е от полза  :lol:
В очакване ....
*
От много време ми се ще да ви разкажа нещо, ама знам, че ще се ядосате, пък не ми е това целта  :lol:
Въпреки всичко ми се струва важно да го споделя, ама моля ви не вдигайте кръвното... целта ми не е да оплюем жените, за които ще напиша, а целта ми е да ви разкажа, че честността към децата ни е важно нещо, разбира се на пръво място заради чистотата на нашите отношения и доверието, което им дължим, но и заради това, че понякога има случки, които нито можем да контролираме, нито да ги предвидим, нито дори да ги измислим ....

Преди няколко месеца се прибираме с бай Кольо от английски. На входната врата на двора се разминаваме с две съседки, поздравяваме се взаимно сърдечно и аз се отправям да отключа входната врата на нашата къща. В този момент ние сме на 2, 3 метра разстояние едни от други, аз чувам силен хриптящ шепот:
- Ти нали знаеш че той е ОСИНОВЕН
- Да ама тя му е казала, то детето си знае
- Ами да, то така трябва, ние имахме едни познати, дето ...

Аз чух всичко прекрасно.  Не разбрах дали Никола е чул, просто защото се вкамених на място. Тогава чух Николчето "А тези хора пък говорят за нас ... сега като си влезем в къщи си искам бакугана лунен крал ..." Отправихме се нагоре, детето въобще не даде сигнал, че е тревожно ... нито тогава нито по-късно.

Ся, ммного добре знаете, че за Никола нито темата е нова, нито думата е нова изобщо тревоги в тая посока нямам. Просто се изумих как е възможно 2 възрастни жени ... нито са глупави, нито са лоши хора, абе как не ти хрумва, че това е 6 годишно детенце... Откъде знаеш какво му е в душичката ... откъде знаеш и си сигурна, че той знае, а дори и да си убедена, че знае как го приема, страда ли не страда ли ... нито са ни близки, нито сме говорили - абе нищо. Ние сме 3 стари кооперации с един вътрешен двор - всеки знае всичко а и аз никога не съм крила нашето осиновяване.

Идеята ми е, че никой не знае в каква ситуация ще попадне, включително и когато детето е в съвсем крехка възраст. Има моменти, които не можем да контролираме и е страшно важно да дадем броня на децата си. Да им кажем истината ние с най-подходящите думи и увереност. За да може когато махленските клюкарки излезнат на сцената, детето да има как да се справи
В очакване ....
Ох, Фуси,ние пък още не сме казали на нашето дете, че е осиновено. И една от причините е /може подсъзнателно да я използвам като оправдание/, че като по-малък много обичаше да си говори с бабичките от квартала, които все по пейките висят и одумват всекиго, често на висок глас, като твоите съседки. Детето е много общително и аз се тревожех, че той сам ще започне да разказва насам-натам, че е осиновен, а на мене нямаше да ми е приятно да го обсъждам с тези хора. По стечение на обостоятелствата в квартала не знаят този факт. Ние се нанесохме в сегашното си жилище два дни, преди да си вмемем детето в къщи. Не беше нарочно, просто от мързел отлагахме местенето и когато ни се обадиха, че са ни определили за осиновители набързо се спретнахме и се настанихме в новия дом. Единствените хора в квартала, които знаят, са младо семейство, с които сме приятели от преди да заживеем там. Иначе всичките ни колеги, познати и пр., изключая новите ни съседи бяха в течение и с тях нямам проблем. Но тези хора, повечето възрастни и твръде неадекватни в поведението си, ме притесняват. Искам детето да е по-голямо, когато подхванем темата, за да може някак само да се защити от техни евентуални коментари в бъдеще.  Чувала съм ги например да се присмиват и да подмятат пред съседското дете, че е по-едричък и тромавичък с едни такива думи, че ми идва да изляза и да ги фрасна.
*
Хоуп, решението е ваше разбира се кога и как да го направите. Моят съвет - не отлагайте. Изчакайте момент, в който той ще заговори за раждане или бременност, ще ви попита нещо. Тогава съвсем естествено му кажи - ти не си бил в моето коремче, а в коремчето на друга жена. Нека детето свиква с това.

За момент си представи моята ситуация и какво щях да правя ако не му бях казала и най-важното не го бях подготвила ... Щеше да се чувства излъган от нас и най-важното неподготвен.

Ще се самоцитирам, но ми се струва важно:

Личното ми мнение е в няколко посоки:
- Когато родителя преодолее личния си проблем с осиновяването, т.е. отработи собствените си страхове и комплекси по темата и може да говори без притеснение и болка за осиновяването с детето, тогава и за детето ще е неизмеримо по-леко. При всеки осиновител е различно. В едно съм сигурна обаче - зад обяснението "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, за да не го боли и да не страда" стои всъщност "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, защото :
- мен ме е страх, че ще се конкурирам с другата му майка.   или
- мен ме боли, че не съм го родила аз. или
- чувствам се непълноценна защото не съм била бременна, не съм родила и ме е срам от детето и околните"


Така че, преди да говорим с детето по темата осиновяване трябва първо да си поговорим със себе си (това е моя опит и мнение, без да го натрапвам. Да се опитаме да бъдем честни пред себе си и да си дадем сметка - страх ли ни е от биологичната майка (мен напр. ме беше страх), мразим ли я,благодарни ли сме й, яд ли ни е на нея, изобщо какво мислим за нея. Темата е важна, защото голяма част от въпросите на децата ще са свързани с биологичната майка. И ако изпитваме страх, отхвърляне или агресия, това е знак, че имаме личен проблем и ни е нужно да "срещнем страха си в лицето", като в началото поне го назовем, а пък после да го борим

Така че срещни се първо със самата себе си и си отговори много честно на въпроса "Защо не мога да говоря с детето на тази тема"

Успех и прегръдка
« Последна редакция: Януари 22, 2013, 12:25:08 pm от Fussii »
В очакване ....
Ами аз като че ли съм готова вече, но не мога да го направя все още заради...таткото. Нужно е първо да убедя него,че е време да кажем на детето, но все отлагам заради услията, които трябва да положа, за да го направя. Благодарна съм заради съветите, които даваш. Не случайно от време на време се вмъквам с пост тук, за да ги провокирам. Но продължавам да отлагам в очакване да дойде подходащия момент и той да бъде такъв за цялото ни семейство. Спокойна съм донякъде, че детето расте обградено от любов, доста будно е и показва способност да "преработи" различни емоции и да се справя добре в различни ситуации, било само или с нашата деликатна помощ. Надявам се, всичко което правим до сега, ще бъде една добра основа, която да подготви безболезненото приемане на факта, че е осиновен. Той вече знае, че така желаното от него братче /или сестриче/ не се появява, защото имаме проблеми, заради които ходим на лекар. Често казва, "като родиш бебе, ако въобще успееш да родиш..." Мисля си, че някъде около тези неща, които доста пъти сме обсъждали, ще се завърти разговора за осиновяването.
Фуси, аз не вдигам кръвно от твоя разказ, но ми се иска да обясниш ти как запази самообладание да не избухнеш пред детето и да им дадеш да се разберат на тия кокошки.
Смятам, че ако възрастния /в случая ти/, запази самообладание детето също реагира спокойно. Най-малкото защото получава сигурност от сигурен и стабилен в ситуацията възрастен. Аз май не бих се справила толкова добре...


Има във морето на детските игри бисерче, което ни прави по–добри!
*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..

Ще се самоцитирам, но ми се струва важно:

Личното ми мнение е в няколко посоки:
- Когато родителя преодолее личния си проблем с осиновяването, т.е. отработи собствените си страхове и комплекси по темата и може да говори без притеснение и болка за осиновяването с детето, тогава и за детето ще е неизмеримо по-леко. При всеки осиновител е различно. В едно съм сигурна обаче - зад обяснението "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, за да не го боли и да не страда" стои всъщност "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, защото :
- мен ме е страх, че ще се конкурирам с другата му майка.   или
- мен ме боли, че не съм го родила аз. или
- чувствам се непълноценна защото не съм била бременна, не съм родила и ме е срам от детето и околните"

Фуси, много съм съгласна с тебе, всичко това са важни неща, но според мене списъка може да бъде разширен. Да, вероятно "не говоря с детето си, за да не страда" не е мотив за криене на фактите, но хич не мога да приема, че не съществува страх от това, че детето ти може да страда. Съпругът ми, който е много спокоен човек, изобщо няма страхове, "демони" и т.н. на темата, казва, че не го интересуват никакви гени, БР и прочее и във връзка с осиновяването единственото му притеснение е от това, че Аниша един ден КАТО научи тази истина вероятно ще страда. Това ми напомня да споменем и татковците...

А за случката какво да кажа... :( Нямам думи, наистина... Добре, че си останала спокойна!  :hug2:
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

*
Ами, не ми приписвай заслуги  :lol: Аз така реагирам на нападение изобщо - замръзвам на място и глас ми изчезва - всичко. Ако да не дадва господ да ме нападнат физически, пак така ще реагирам - направо не мога да мръдна.

Освен това, после като се размислих ами те жените не го направиха с лошо ... просто повод за разговор и коментар. Толкова им е акъла и капацитета - махленки - какво да ти кажа.

Това обаче няма значение и не затова разказвам случката. Разказвам я за да покажа, че има ситуации, които ние не можем да предположим. Ситуации, За които само сме чели по книжките и по форумите. Честно, през ум не ми е минало, че съседки ще треснат пред детето ми още докато е на 6 години - той е ОСИНОВЕН.

За това от нас зависи да си защитим децата, като им кажем истината възможно най-рано и без излишен драматизъм. Последно само пиша, че от 2 седмици съм в работен цайт нот. Това, което е в нашите глави по повод осиновяването е РАЗЛИЧНО от това, което е в главите на децата ни. Колкото по-малки свикнат с мисълта, че са осиновени (и по-скоро драмата не е с осиновяването, а с изоставянето от БМ), толкова по-лесно го гълтат.

Мисълта ми е - не отлагайте - колкото по-рано, толкова по-лесно и за вас и за детето. Изчезвам сега, ще пиша довечера
В очакване ....
*
Както съм писала по въпроса с казването нямаме съмнение, а и никакъв проблем. Употребявала съм изрази като взехме, видяхме, защото то това си е истината. Нейната история е започвала с мига, в който те видяхме.
Само че по повод неговоренето на моето дете направихме консултация с психолог и там тя каза че грешим. Трябва да употребяваме думата избрахме. Объркана съм, ние не сме я избирали.
Вие как говорите с децата си?
Не мога да гледам лекциите в онлайн училището, не ми тръват
Озадачава ме съвета на психолога. Чела съм точно обратното - че не трябва да се казва на децата че са избрани, за да не се породи някакъв страх у тях и съмнение, че с времето няма да могат да оправдаят очакванията на осиновителите да продължвата да бъдат специални, идеални и пр.
В същото време имам жив пример с осиновено момиченце, на което майката бе казала точно това - че го е избрала, че било най-красивото, най-усмихнатото и мило и т. н. Детото беше малко тогава и възприе тези обяснения много положително. Спомянам си как беше казало в отговор на коментари на наша приятелка, че ще си вземе и тя такова хубаво дете в къщи, че не знае дали ще намери чак такова хубаво като нея, щото нея майка и я е избрала и тя била специална. Имам предвид, че детенцето демонстрираше самочувствие и положителна нагласа към осиновяването, не съм забелязава да се се стигнало до някакви проблеми по-късно заради този начин на обяснение. Така че, с две думи - незнам кое е правилно!
*
Аз също съм силно изненадана ... в нито една от книгите, които съм чела не преборъчват подобно нещи - напротив - точно обратното. Препоръчват да се избягва да се натоварва детето с титлата "избран" или специален.

Типин, довери се на инстинскта си на майка - той според мен ти подсказва верния път, а именно да не си измисляш, а да кажеш истината.

Няма правилно/неправилно според мен колкото по-малко се измисля, толкова по-добре... макар, че истината понякога е твърде жестока, по-добре да я поднесем по поносим начин, отколкото един ден детето да разбере, че и нашите думи са измишльотина. При нашите деца най-важно е доверието, това не бива да забравяме.
В очакване ....
*
Мами, успокоихте ме. За себе си твърдя че обичам много детето си, но вече няколко дни, не ми се обръща езика да кажа избрах те. То не е истина. За мен по-вярно е, че съдбата ни избра да бъдем заедно.
Психологът го смятат за един от добрите в София, но не зная дали е специалист точно по въпроса за осиновяването. Педиатърката ни го препоръча, моето дете все още не говори и аз съм притеснена.
Засега ще следвам истината.
*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..
И на мене ми е странно това с "избирането", още повече, че в днешно време процедурата е друга и за щастие никой не минава покрай кошарки с дечица и не обикаля домове, за да си намери "избраник"...

Това не пречи да имаме най-прекрасните деца и да им го казваме.  :) Аз често си мисля с усмивка, че ни се падна най-доброто, най-красивото и направо най-вълшебното дете на света... Не знам, съдба ли е що ли онова, което ни събра, но сме истински щастливи...

Типин, сърдечни прегръдки! По-добре е да смениш психолога, защото съвети вероятно ще ти трябват и занапред... Пожелавам ви леко преминаване през тази фаза...
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

*
Това "избиране" наистина звучи много "търговски", но като се замисля ние правим доста сериозен избор по отношение на децата: дали ще осиновим първото детенце, което ни предложат или ще чакаме следваща възможност...всеки според усещанията и преценката си. И как се обяснява последното, така че детето да не реши, че след като сме отказали да вземем друго дете можем да изоставим и него в някакъв момент. Не че е задължително да се казва и да се обяснява, но ако искаме да сме докрай откровени и защото "доброжелатели" винаги изникват в най-неподходящия момент, детето би трябвало да знае как е дошло в семейството.

Пред мен на този етап това не стои като въпрос, защото осиновихме първото детенце, което ни предложиха, но искаме да имаме и второ дете, което най-вероятно също ще е осиновено. И знам ли какво ще се случи... Та такива мисли са ме обхванали малко предварително, но е напълно вероятно да се случи.

Типин, прегръдки и от мен!
*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..
Додич, дали сме осиновили или не (или съответно ще осиновим) първото предложено ни дете - според мене този въпрос не засяга децата ни, а лично нашите амбиции и страхове. По същата тази логика би трябвало да се притесняваме, ако сме поставили каквато и да е рамка по отношение на децата - за пол, възраст, етнос, здравословно състояние... Защото определяйки ограничение примерно за възраст до 2 години ние всъщност отказваме всички деца над тази "летва"; поставяйки условия за етноса или вида на детето ("нехарактерни за ромския етнос черти") също отказваме всички деца, невлизащи в нашите критерии; държейки детето да е здраво можем да се запитаме: "ами ако нашето дете в онзи момент боледуваше?"... Въпросът е много деликатен, но както споменах, не е основно свързан с децата ни и с тяхното чувство за сигурност или за щастие... Или пък с доверието...

Пиша всичко това, защото според мене човек НЕ БИВА да морализира този въпрос и кандидат-осиновителите не трябва да изпитват чувство за гузна съвест, ако им се наложи да дадат отказ. Защото обикновено причините за даване на отказ са сериозни и разнопосочни и понякога далеч не зависят от родителите...
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

*
Чандра, съгласна съм с теб, че този въпрос е в по-голяма степен свързан с осиновителите, отколкото с детето. Но като част от самия процес (и отказите, когато ги има, и поставените критерии) е напълно вероятен повод за разговор с детето. На по-късен етап децата сами ще започнат да търсят информация относно процеса на осиновяването и няма да е никак трудно да я получат - източниците са безкрайно много. Наясно съм, че дори да не обясня докрай или в детайли нещо, след време ще ми бъдат зададени въпроси и бих искала да съм подготвена до голяма степен за тях.

Вероятно задълбавам прекалено, но като "начинаещ" осиновител страховете ми са доволно много.

*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..
Смяташ ли, че дадената от закона възможност за поставяне на критерии или пък даването на отказ имат "търговски" оттенък? Въпросът хич не е едностранен, той е доста комплексен и си заслужава сериозното отношение...

Но, както казват хората, това са бели кахъри, има толкова по-сериозни теми... Още повече, че както споделяш, на тебе не се е налагало да отказваш дете... Какъв е смисълът да разсъждаваш хипотетично? Ако не дай Боже това ти се случи реално, тогава ще знаеш конкретно, кое как и защо и на тази база ще изградиш отношението си...  :)
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

*
По повод "търговския" оттенък  надявам се в болшинството осиновявания да не е така, но знам за конкретен случай, когато кандидат-осиновители са отказали дете, защото не притежава музикални способности. Разбира се това е много частен случай.

Дори процедурата вече да не дава възможност на кандидат-осиновителите да ходят по домовете и да си търсят "избраник" тя дава възможност за откази и поставяне на конкретни критерии. Т.е. осиновителите реално избират, макар и контролирано и облечено в някаква правна рамка.

А иначе си права, че съм се закахърила за нероден Петко ... но от известно време буквално се поливам с информация, която ме хвърля в различни размисли. Прощавайте за отклонението от темата  :oops:
По-добре е да обясним на детето това, което сме почуствали когато сме го видели за пръв път - така, както биологичната майка разказва на роденото от нея дете какво е почувствала, когато за пръв път го е зърнала и взела в ръцете си. Нашата обща история започва от тази първа среща, като няма лошо да му споделим как сме си мечтали за дете преди това и... извинете ме, но ако трябва да бъда честна, не мога да пропусна да кажа, че съм си мечтала точно за такова дете - не като пол, очи, цвят на кожата и пр., а като излъчване. Когато го видяхме за първи път той се усмихна и после се гушна последователно у баща си, у мене, оглеждаше нас, стаята и всичко наоколо с един такъв любопитен и одухотворен поглед. Забеляза движението на пердето пред отворения прозорец, заведох го да погледне навън и му обещах, че скоро ще го изведа на дълга и приятна разходка. После явно се умори, подъвка или по-скоро - олигави - ревера на сакото на таткото и напълно спокоен и някак толкова естествено заспа облегнал главичка на гърдите му. /нещо за което таткото често ме дразни - че заспал първо в неговите ръце/. Това са толкова мили спомени, че няма как да бъдат разказани на детето по начин, в който да не проличи, че ние тогава почувствахме, че намерихме нашето дете.Мислим си, че с поведението си и той показа, че ни харесва, което ни вдъхна кураж и увереност, че ние сме подходящите родители за него и ще се справим като такива. Може би по-точните думи са - "намерихме", "открихме" своете дете, а не избрахме.
Сигурна съм, че знам какво да кажа на детето си за осиновяването, но въпреки съветите на психолозите това да става рано, мисля, че трябва да дам още малко време на моето дете - да порасне, да съзрее още малко психически, за да станат нещата, така както трябва и както ми се иска на мене - спойно и безболезнено. Вярвам, че ще успеем да се справим и не бързам още, макар че детето скоро ще навърши 6 години.
Да, трябва да бъдем честни и да не изопачаваме нещата, но ако сме почувствали, че се срещаме с едно прекрасно, здраво,силно, будно, доверчиво и любвеобилно същество, защо да не му кажем, че ни се е сторил идеален и на мига сме пожелали да бъдем негови мама и татко - за нас това беше истина и няма как да я прикрием, когато разказваме за осиновяването. Може би не е добре да се използват етикети като "спелиален", "най-прекрасното дете" и пр., но не виждам лошо да се предаде онова наше вълнение и радост, че сме го открили там и тогава, именно него...
*
По-добре е да обясним на детето това, което сме почуствали когато сме го видели за пръв път - така, както биологичната майка разказва на роденото от нея дете какво е почувствала, когато за пръв път го е зърнала и взела в ръцете си. Нашата обща история започва от тази първа среща, като няма лошо да му споделим как сме си мечтали за дете преди това и......

Да, трябва да бъдем честни и да не изопачаваме нещата, но ако сме почувствали, че се срещаме с едно прекрасно, здраво,силно, будно, доверчиво и любвеобилно същество, защо да не му кажем, че ни се е сторил идеален и на мига сме пожелали да бъдем негови мама и татко - за нас това беше истина и няма как да я прикрием, когато разказваме за осиновяването. Може би не е добре да се използват етикети като "спелиален", "най-прекрасното дете" и пр., но не виждам лошо да се предаде онова наше вълнение и радост, че сме го открили там и тогава, именно него...

100 процента за. Мисля абсолютно същото
В очакване ....
*
Хоуп, чудесно си го написала и абсолютно го подкрепям  :good_post:
Благодаря, момичета! Надявам се да успея да го предам така и на детенцето и вярвам, че той ще разбере правилно нашите чувства и мисли и научаването на истината за осиновяването няма да създаде между нас преграда и пр. И баща му също вярва в неговата любов, в развиващата се негова емоционална интелигентонст и...в здрави разум,както често обича прагматично по мъжки да се изразява. Но ни се струва, че е все още мъничък и "щуричък
*
Прекрасни сте мами!
Силно се надявам и аз като Хоуп, истината да не ни създаде прегради, а тя да бъда щастлива с нас като родители
*
Tipin, понякога се случва някои от колегите, колкото и добри да са като психолози, да не са наясно със спецификите на осиновяването и да дават неадекватни съвети...

Не е добре да използваш думичката "избрахме", поради няколко причини:
1. защото не е така, не сте вие тези, които сте избирали, има неистина, детето интуитивно усеща
2. думата "избирам" носи послание за специалност, като да избереш най-доброто от многото, което натоварва детето с прекалено много очаквания за крехката му възраст

Момичетата са ти дали много хубави съвети. И аз подкрепям казаното от Hope_love в  последния й пост.

Много варианти за говорене с детето за осиновяването му дадох като примери в лекцията "Кога и как да кажем на детето си, че е осиновено". Ако имаш въпроси, можеш да ми пишеш - рядко влизам тук, но ще отговарям на всеки, който има въпроси към мен.

И още веднъж искам да ви обърна внимание - когато тръгнете да търсите психолози за консултация (или психотерапевти за терапия), проверявайте поне тези неща:

1. дали са запознати в детайли със спецификите при осиновяването, с вътрешния свят както на осиновените деца, така и на родителите му
2. дали имат лиценз и право да практикуват психология и психотерапия, защото напоследък страшно много хора се представят за такива, а нямат нито необходимите обучения, да не говорим за дипломи и лицензи...
3. хубаво е да са ви препоръчани от хора, които вече са били при тях и са доволни (както не ходим на случайни зъболекари и всякакви лекари, а обикновено искаме мнения и препоръки, това с пълна сила важи и за "лекарите на душата")
« Последна редакция: Февруари 04, 2013, 17:22:47 pm от Teddy Taneva »
*
Много благодаря Teddy Taneva и за съветите, и за бъдещи такива.
И аз така си усещах нещата с избирането, най-късият път - истината.
Успях вече да гледам лекциите, ползата от тях е безкрайна.
*
Здравейте,
не е по темата, а и по нея отдавна не е писано, но тук преди време бях споменала за нашия проблем и затова реших тук да пиша.
Влизам за да кажа, че моето момиче вече на 4г и 5 месеца говори. Има още работа, но тя прави изречения, знае много думи, може да изкаже мнение. Посещавахме логопед, психолог, пихме разни хр. добавки, аз работих много с нея и имаме резултат, продължаваме напред с нови предизвикателства.
Благодаря на всички, които са били съпричастни с нас
« Последна редакция: Април 07, 2015, 10:40:48 am от tipin »
Типин,сещала дъм се за вас многи пъти.Такава хубвава новина!Много се радвам.Скоро ще наваксате и то всъщнос не сте и изпуснали много- в тази възраст децата вече се развихрят в говоренето.Сега ще видиш какво става.
Сега виждам,че тук не съм разказала за нашия разговор за осиновяването.Обещавам да го сторя.Мина гладко-не се плашете.Нашето момче беше тогава на 6 години.
*

    kiara

  • *****
  • 1449
  • Това, което не ни убива, ни прави по-силни!!!
Типин,сещала дъм се за вас многи пъти.Такава хубвава новина!Много се радвам.Скоро ще наваксате и то всъщнос не сте и изпуснали много- в тази възраст децата вече се развихрят в говоренето.Сега ще видиш какво става.
Сега виждам,че тук не съм разказала за нашия разговор за осиновяването.Обещавам да го сторя.Мина гладко-не се плашете.Нашето момче беше тогава на 6 години.
Чакаме с интерес, макар че аз съм запозната, но пак ще ми е интересно да прочета!


*
hope-love, благодаря. Вече се усеща какво става - ти защо ядеш?, защото съм гладна, а защо си гладна? :D. Още ни трябва преводач, но е прекрасно
На моето момиче разказах преди 4-5 месеца една приказка, как сме я взели. Не прояви никакъв интерес, явно все още не и е било времето, такива въпроси като коремчета все още не са и в главата.
*
Tipin, много се радвам, че пишеш и малката госпожица напредва. Малко се утишиха темите в подфорума и е приятно да четеш добри новини. :) Малчовците са супер забавни като открият комуникацията като средство за изразяване ... и тормоз. :)

Ние не сме имали специален разговор - както се казва "на час по лъжичка". Първата крачка беше албумчето с бебешките му снимки от дома до първата ни среща. Първоначално го разглеждахме като книжка с картинки без да проявява специален интерес, след това дойдоха и въпросите - кои са тези лелички, децата, мястото. Докато един ден ме попита в прав текст "От къде съм дошъл?" - малко преди да навърши 3 г. Оказа се, че има много подходящи приказки и филмчета, които да послужат като повод за разговор и въпроси: класическата в такива случаи Грозното патенце, Книга за джунглата, Немо, Кунгфу Панда. Сега например разнищваме, защо Маугли се е оказал сам в лодка в джунглата.  :wink: В други теми бях споделяла, че имаме хамстери. :) Родиха се и бебета хамстерчета, от което детето много се впечатли. Не закъсняха и въпросите. Любим разказ е нашата история като семейство - как сме се запознали (аз и таткото), после сме се оженили, искали сме много да имаме детенце и една добра леличка ни се е обадила, че Мити ни чака, много сме се харесали и сме се събрали. Разказвам за първата ни среща - за пухкавия облак къдрици, който ни се усмихна и се гушна в нас, за големите очички, които са ни погледнали, че той е нашето дете и ние сме неговите родители.
Възприела съм като най-подходяща и ненатоварваща за всички "тактика" да не подхващам и натрапвам сама разговори, когато детето попита обяснявам по достъпен начин (доколкото е възможно). А то пита все повече. С обогатяване на речника и начините на изразяване и питанките зачестяват, прави връзки.
 
Момичета ,моята госпожица навърши-5, и си мисля, че е време да започна със важните разговори, но  съм толкова объркана, че мисля първо да отида при психолога сама ,вие как постъпихте...
Молете се за нещата,които желаете,но работете за нещата,от които имате нужда.
Не съм ходила при психолог.Събрах сили,поех въздух и му казах.Поводът беше,че наши съседи си осиновиха две бебчета.Започнах от там-от къде са се появили,защо така е станало.Той се разплака още за тях-много било тъжно,че били оставени на някакво място,без родители.Стреснах се и едва не се отказах,но бързо се окопитих и продължих.Обясних му,че е хубаво,че са си намерили такива добри мама и тате и той се съгласи.Казах,че много деца са така.И някак преминах към нашата история.Детето се стъписа,започна да хлипа и да казва,че искал да види истинските си родители.Тук вече аз се разплаках,но вътрешно запазих самообладание и знаех,че трябва да продължим.Малчо взе да ме прегръща и да пита защо плаче.Обясних му,че аз съм се натъжила сега и незнсм какво даму отговоря.Погушкахме се и после спряхме да плачем.Поиска да си дояде поничката-сигурен знак,че се успокоил.Влезе баща му и с него детето много спокойно взе да обсъжда това,което му казах.Попита кой знае зш това.При  спокойно,че повечето хора,които познават,знаят.Поинтересува се,дали трябвало да казваме в детската градина.Успокоихме го,че не,защото се тревожеше,че ще му се подиграват.После сам беше прошепнал нс ушенце на любимата си госпожа.И така...Не помня повече подробности.Знам само,че се доверих на детето си и всичко мина бързо и гладко.Но бяхме изминали нашия дълъг път до този момент.Всяка една прегръдка,казана дума,минутите за четене,разказване на истории,часовете за игри и гледане на филмчета заедно...всичко което бяхме преживели заедно стоеше там между нас и нямаше как да бъде заличено.Тези неща вече ни бяха свързали зсвинаги...
Мерси hope-love, за това което прочетох но когато ми е трудно на мен, не събирам сили и смелост, да я натоваря с такива мисли, гледам колко безгрижно си играе,колко е невинна в съня си и ми става все по-трудно.
Молете се за нещата,които желаете,но работете за нещата,от които имате нужда.
*
an-manisto, писала съм по-нагоре за нашите разговори. Моят подход при въвеждането на темата за произхода е да не "организирам" специални разговори. Ние започнахме рано - не сме го крили при разговори в присъствие на детето още от ден 1, поддържаме връзка и с персонала на дома (Малката къща), показваме снимки от времето преди да се срещнем. В един момент сам започна да пита. Така и за мен е по-лесно. Предварителната подготовка би ме изнервила повече. Заела съм позиция да не съм активната страна - обяснявам като ме пита, но не предизвиквам сама разговори. Поне на този етап въпросите са прости и епизодични и все още ми е сравнително лесно и спокойно, но се подготвям психически за времето, когато ще задълбаем по-сериозно. Някои осиновители разказват приказка, която са съчинили за историята на детето им. Мен не ме бива много в това и се придържам към истината, такава каквато ми е известна, без да привнасям приказен елемент и да украсявам историята. Би могла да прочетеш в осиновителските форуми различни начини за поднасяне на информацията, но моят съвет е да не ползваш готови модели. Много е вероятно обяснение, което е било подходящо и разбираемо за едно семейство и дете при вас да няма същия успех и да внесе объркване. Темата е много емоционална, май повече за родителите в началото, но не бива да се отлага.  :wink:
Мерси hope-love, за това което прочетох но когато ми е трудно на мен, не събирам сили и смелост, да я натоваря с такива мисли, гледам колко безгрижно си играе,колко е невинна в съня си и ми става все по-трудно.
Тези неща няма да се променят,ако и кажете за осиновяването.Ако едно малко дете е щастливо и спокойно в дома си,то ще продължи да е такова и след споделяне за осиновяването.Ще го приеме,макар да не го разбира докрай.
*
Изчетох на един дъх всичко.В главата ми е гъста лепкава каша.Включвам се малко в нищото.Простете.
На 37 г. майка ми реши че е време да разбера истината на моя живот и този на брат ми.Осиновени сме, две бебета родени през ден,но са ни записали на една дата. В този ден разбрах, че нямаме никаква връзка помежду си.Биологична. Отдавна бяхме разрушили и другата-емоционалната.От моя опит -разнищвайки в ума си думи,постъпки почти два месеца вече -детето е най-добре да расте с тази информация.За да е спокойно,за да е сигурно в родителите си, в любовта и подкрепата им.Едно време не е било като сега-почти криминално е било чудото осиновяване.Нито един от роднините на майка и татко не са ни искали и не са съгласни с решението да се появим и до ден днешен.Организираха наследствата без наше участие,защото сме копелета и чужди и така.Майка ми е била разкъсвана от всички надлъж и нашир,баща ми почина млад и останахме сами.Точно пред пубертет.Аз винаги съм била проблемно дете.Винаги съм се бунтувала срещу всички и всичко,което не ми се е виждало правилно.Никога не изградихме връзка емоционална с майка ми.Чудех се защо не успя да изстрада с мен или не пожела изобщо борбата със стерилитета ми.Сега си отговарям на много въпроси,четейки вашите коментари.Никога няма да съм благодарна на друг,така както на нея.Затова,че ме е спасила.Но аз имам много майки.От които съм се учила,от които съм получавала,на които съм давала обич в живота си. От дете винаги съм се привързвала и към жени и към мъже,които са ме приемали като детенце и са ме обгрижвали емоционално.Аз съм късметлийка,но така и не пораснах.
П.С. Адски обуркана съм все още.Не знам това което написах как бих възприела след известно време.Само този раздел от форума не бях разлиствала,а сега кълва със скоростта на светлината.Обичайте,подкрепяйте не задушавайте.Изградена връзка няма да се разруши.
*

    Chandra

  • *
  • 1567
  • Безспирно е движението на живота..
Здравей Мери Попинз! :)
Дълго време не бях надничала във форума и чак сега виждам, че си писала. Исках само да ти багодаря, че сподели! Минало е известно време - сега "наместват" ли се вече нещата при тебе?
"Don't tell God how big your problems are...tell your problems how big your God is."

*
Chandra, много ми помогна форума и вашите мнения и споделени случаи да се ориентирам в случилото се преди години а и сега.Майка ми отказва да говори с мен .За всичко. Продаде всичките си имоти от тук и замина.Попитах защо ни изоставя.Говори ми все едно трригодишна и а пред себе си...Аз исках да ми обясни отношението си, защото смятам че е вероятно да се самонавивам в някакви моменти.Явно не е доволна от нас.По-сама не съм се чувствала.Но явно съм изтеглила тая клечка.Имам хубави неща в живота си.Но ми е мъчно.