Перденце, зная че ти ме разбираш, защото в много от случаите на перипетии с Тони аз съм те разбирала и съм се чувствала по същият начин, като теб. Знаеш ли, все по-често разхождайки се из Бургас се улавям, че си мисля- толкова много майки, толкова много деца има, нима само ние се чувстваме така? Нима само на нас не ни харесват много неща, та искаме всичко да се промени. Нима само ние не можем да намерим "нашият" педиатър, с който да сме сигурни и спокойни за децата си. Нима само ние "водим борба". Нима в нас е проблема?
Права си, че това са "дребни" проблемчета, че има толкова страшни и лоши неща, да не дава Господ. С Вики всяка хрема, всяка кашлица беше за мен едва ли не свършека на света. Д-р Бърди сигурно си спомня
Сега зная, че това са неизбежните моменти, съпътстващи израстването на всяко дете. Но поняко и в тези "дреболийки" се чувстваш така сам, и всичко започва да изглежда по-голямо от колкото е.
А за "градинските проблеми" направо не ми се говори. Понякога съм се чувствала сякаш съм застнала пред голяма и дебела стена и си блъскам главата, а стената не помръдва, никак даже. Затова сега, дано имам все още тази възможност, ще дам Моника колкото се може по-късно на градина, че вече се усещам как не ми достигат нерви да се "боря".
Приемете с Тони нашите най-сърдечни поздрави!