В тази тема ще публикуваме творбите по реда на тяхното получаване!

УЧАСТНИК 1

  Постигни мъдростта на очакването

altea
11.11.2009 г.


    Отново идва Коледа, но аз не знам да си пожелавам ли онова, което истински желая. По стечение на обстоятелствата през последните три години Коледа ми носи само тъга и никакви чудеса.
Бях на 18, когато отидох в "Майчин дом". Tака дългоочакваното ми превръщане в жена така и не идваше и трябваше да се обърна за помощ. Тогава разбрах, че това никога няма да ми се случи, имах генетичен дефект,  в следствие на който недоразвити яйчници и матка. Почувствах се несъвършена, дефектна и ...различна. Колкото и да не исках да го приема, ясно осъзнавах, че никога няма да имам деца, а може би и семейство. Това ужасно ме потискаше, не смеех да имам отношения с мъже, защото не знаех как ще им обяснявам състоянието си. Въпреки всичко реших, че няма да се поддавам на депресии.
   
    Открих Ошо и Лао Дзъ и техните книги ми помогнаха да надскоча физическата страна на нещата и да навляза в един друг метафизичен свят и осъзнаването на това, че аз не съм това тяло , а нещо повече, ми даде един друг поглед върху живота. Идеята да обичаш себе си и живота и, че си частица от нещо по-голямо, ме грабна и ми помогна да премина през емоционалния хаос, който си бях създала. За първи път бях с мъж на 23. Разбрах, че не аз трябва да вземам решенията на другите и че всъщност не съм чак толкова по-различна от всички. Разбрах, че няма смисъл да се осъждам, а да заживея с действителността и да се наслаждавам на живота. Простих си и загърбих чувството на обреченост. Не беше лесно, беше резултат на много безсънни нощи , но накрая проумях, че онова, което ми се струваше лекомислено, всъщност  крие дълбоко прозрение, проумях смисъла на израза "живей за мига".
   
    На 23 ме оперираха, за да отстранят недоразвитите ми яйчници, понеже имаше опасност да се изродят в нещо злокачествено. При изписването ми доцента ме погледна с пронизващите си сини очи и каза: "Знаеш, че не можеш да имаш деца, единствения ти шанс след време е донорска яйцеклетка". Беше декември 1994 и това ми прозвуча като научно-фантастична идея. Тези негови думи обаче, бяха като далечен фар, който постоянно ми напомняше, че има някаква надежда ...
През няколко години ходех до клиниката , съпътствах я на всичките и местообитания, за да съм в течение на новостите и развитието в тази област, нищо че нямах човек до себе си. Накак вътрешно чувствах, че този момент ще дойде. През всичкото това време не можах да се справя само със свиването на сърцето ми при вида на бременна жена и тихата завист, която изпитвах. Научих се да я смекчавам и да се шегувам мислено с нея, но не можах да я победя напълно. Явно вътрешният копнеж да станеш майка е по-силен.
   
    Имах три дългогодишни връзки , които приключваха заради моя проблем. Така дойде 2005-та , беше 20-ти декември преди Бъдни вечер и аз се запознах с моя съпруг. Почти веднага се харесахме. Той живееше в самостоятелен етаж от къща и след месец вече живеех при него. Всичко вървеше добре, но аз трябваше да му кажа ...Не можех да говоря с него, щях да се разрева и нищо нямаше да излезе. Написах му писмо и го оставих на масата. Отидох на работа. Вечерта влязох вкъщи с една голяма буца в гърлото. Той ме погледна, разплака се, прегърна ме и...на 05.08.2006 се оженихме. Беше малко тържество с 13 приятели в китната Трявна. Още на другия ден, след като си поплакахме заедно, си записах час в клиниката. Отидох на преглед - много малка матка. Започнах  ХЗТ. След 5 месеца нещата се бяха променили. "Перфектна матка", каза докторката, ще действаме. Дойде декември и още никакво развитие. Отидохме да видим какво става. Уж имаше донор, а нещата се бавеха. Уви, предвид приемането ни в европейския съюз следващата година беше влязла някаква нова разпоредба и прекратяваха временно донорската програма. Много се натъжихме, беше 20 декември. Коледа не ни донесе късмет.
   
    Последваха дълги месеци на очакване и неизвестност. Открих двата форума. На 17 май 2007 се регистрирах в бг-мама. Не бях общувала във форуми и не знаех как да започна. Нямаше нищо за донорските яйцеклетки. В седмичната им тема от проблемното написах "Здравейте, моля ви от все сърце някоя от вас да сподели с мен една от скъпоценните си яйцеклетки...", колко наивно и без всякаква представа как изобщо става. Записах си час и за клиника "Малинов"/вече беше минало онова предаване в "Имаш поща"/. Имах късмет, че получих такъв за след два месеца.
   
    Седмица след поста ми във форума получих писмо от жена, която беше в чужбина, но изразяваше желание да ми стане донор. Бях на седмото небе, сякаш всичко вече се беше оправило и направо се виждах бременна...аз бременна , не смеех и да си го представя...още колко неща трябваше да науча. Жената щеше да се прибере в България  в края на август. Започнахме да се опознаваме виртуално, на нея все пак не и беше безразлично на кого ще дари яйцеклетките си и мисля, че е нормално. Междувременно излезе наредба 28. На 11.07.2007 бях ня преглед в "Малинов". Можеха да ме включат в списък за донорска програма, но се разбрахме това да стане след като приключа това, което бях започнала. Споделих за жената и т.н.  През цялото време очаквах с трепет всяко писмо от жената, всеки период на "мълчание" от нейна страна ме стресираше да не би да се е отказала. Дойде август и тя стъпи на родна територия. Срещнах се с нея въпреки изискването за анонимност, тя така пожела и не можех да откажа. Имаше сладко къдрокосо момченце на 2 години. Поговорихме и накрая тя ми каза "с теб съм не се бой". Обсъдихме нещата с лекарката ми  като я уверих, че не не сме имали контакти с нея - излъгах и в началото на септември записах час на жената за преглед. Аз започнах стимулация да се види как ще реагира матката ми. Уви жената не беше отишла на прегледа. Обадих и се, тя помоли да и презапиша друг час  защото била много ангажирана. Направих го. В уречения ден лекарката ми се обади, че отново не е отшла. Опитвах да се свържа с нея, но не отговаряше. Накрая получих извинително писмо , с което ми съобщаваше, че след разговор с гинеколожката си е решила да не дарява яйцеклетки. Всичко рухна, моите надежди също. Отново нещата ми се изплъзваха на една ръка разстояние.
   
    Реших, че няма да се предавам. Регистрирах се в "Зачатие" , на 17.09 писах в "Асистирани репродуктивни ..." . След десетина дни получих писмо от съфорумка, която се подготвяше за инвитро в моята клиника, беше готова да ми стане донор и отговаряше на условията в наредбата. Отново се свързахме с лекарките си и започнахме подготовка. Октомври синхронизирахме циклите си и ноември почна стимулацията. Отново бях на седмото небе, нещата ставаха...Уви на 15.11 двамата с мъжа ми седяхме в едно кафене и чакахме да ни се обадят. Беше дъждовен ноемврийски ден, а ние от нерви или от някаква храна имахме ужасно стомашно разстройство...Телефонът звънна..."Съжалявам, но не извадихме достатъчно яйцеклетки и не бива да намаляме шансовете и на двете ви..." Тръгнахме в дъжда с разбити сърца и...стомаси /сега ми е смешно,но тогава всичко ми беше черно/. В последствие се запознах с донорката си - беше и е страхотна. Първата ми донорка е като първата любов - никога няма да я забравя, защото през цялото време ми даваше кураж, подкрепяше ме и беше моя опора. Е...обичам те, да знаеш, често си мисля за теб и се моля да си добре.
   
    Лекарката ми прие присърце моята борба. Междувременно ми писа момиче от Варна, но тя не беше раждала и не можеше да ми е донор. В края на ноември от клиниката ми намериха донор и отново почнахме синхронизация и очакване... Пункцията беше на 24.12.2007 , получих 8 яйцеклетки. Вечерта на Бъдни вечер стоях на терасата взряна в зимното небе и чаках то да се отвори и да приеме единственото ми желание... Трансфера мина на Стефановден. Почна се дългото чакане и взиране във всякакви симптоми, изчитане на всички теми във форумите и отново надежда. Бях стигнала до трансфер, в моята утроба имаше нещо живо, нещо за което само можех да сънувам. Боже, колко бях щастлива. Дойде четиринадесетия ден. Вечерта преди теста изварих специално една чаша да е чиста, не пих никаква вода, да не разредя пробата /смях/. Стнах в 6,00, пишках в чашата и с треперещи пръсти капнах точно 4 капки и изчаках точно 5 мин.-най-дългите и страшни 5 минути. Прекръстих се и дръпнах капачето....бяло и една самотна розова ивица. Взирах се, привиждаше ми се, че има и друга но...Обадих се в клиниката и спрях лекарствата. Милото ми момченце оклюма.
Отново бяхме на изходна позиция като в "не се сърди човече". Не вярвах, че ще имам друг шанс след толкова перипетии.
   
    След две-три седмици се поокопитих и реших, че няма да се предавам. Вече бях пуснала тема за донорството в "Зачатие" - имаше голяма активност и като че ли табуто се поразчупи. Хората изказваха мнения и споделяха своите преживявания. Вече не можех без форумите, те станаха част от моя свят и мислено благодарях на Бог, че живея във времето на интернет. Юли месец на 2008-ма съдбата отново ми хвърли ръкавица - писах на една жена,която споделяше, че била донор в клиника във Солун и е готова да стане тук. Тя ми отговори и така пак тръгнах по вече познатия път. Тя беше много точна и коректна, ходеше акуратно на всички прегледи, направи нужните изследвания и отново октомври почнахме синхронизация, на 10.11.2008 беше пункцията. Получих 12 яйцеклетки, последваха два трансфера на трети и пети ден на 4 ембриона. Този път бях спокойна, вече бях стара пушка и не се шашках толкова. На 27.11 станах в 8 часа, беше неделя  и грееше чудно слънце. Подадох теста и пипетата на мъжа ми и му казах той да го прави /този път не изварявах никакви чаши - смях/. Той накапа и се прегърнахме. После аз застанах до прозореца и ...."Души, има две чертички..." "каквооооо... " грабнах теста - една мнооого бледа втора черта накара сърцето ми да блъска в гърдите. Разревах се... През ден правех тестове да се уверя,че е истина, а чертата ставаше все по-ясна. Много неща обаче бях чела и знаех, че  е рано за празнуване. Дойде денят на прегледа. Докато чаках и после в кабинета очаквайки лекарката да проговори, щях да получа инфаркт. Мълчание... "нищо не виждам"  каза тя.. Пак мълчание, " а, ето... плоден сак , но в рога извън матката, в контура на матката, но извън нея...съжалявам извънматочна, трябва да я прекъснем..." Отново умрях за пореден път. ЧХГ-то беше 500. Започнаха вливания на метотрексат. След два дни отидох за контролно ЧХГ- ужас беше 1105. Вляха ми нова доза, след два дни двоен ужас - ЧХГ беше 2205, вляха ми двойна доза... През цялото време идваха жени за пункции и трансфери, чудех се как да им обяснявам какво ми вливат да не ги разстройвам. Последният път бях в саята, където записваха тоновете на бебетата и това беше допълнително мъчение, защото чувах как тупкат мъничките сърчица, а в мен се вливаше отрова, която трябваше да убие така желаното ми детенце...Последното вливане беше на 23.12.2008. Излязох от клиниката в 6 вечерта и увиснах на автогарата. Нямаше билети, на кой ли шофьор не се молих в моята дестинация имаше поне 5 автобуса, обяснявах, че излизам от болница и няма къде да остана...стена, не возели правостоящи, нищо че утре е Бъдни вечер. Имам братовчеди в София, разделих се с идеята за прегрдките на милото и тръгнах към тях. Надявах се да са си вкъщи, мобилния номер, който имах не отговаряше... Малко преди да вляза във входа заваля силен и обилен сняг, придружен с вятър, но аз не го усещах, в мен гореше болката за поредната тъжна Коледа.
   
    Мина време, писах на донорката ми, благодарих и за частицата щастие, което ми дари и тя отвърна, че ако искам ще опитаме пак. И така, не се сърди човечето продължи. Направих хидротубация, видяхме, че тръбата е срастнала добре и се е запушила. Минах курс на физиотерапия и ето дойде юни 2009. Почнахме стимулацията. Всичко протече добре, жената реагираше на слаба стимулация и на 29.06. – Петровден -  получихме 11 яйцеклетки. Запалихме свещи в "Св.Петка"и се помолихме от сърце. Този път върнахме 3 ембриончета и три замразихме. Беше лято, времето чудно и двете седмици отлетяха неусетно. Дойде денят на теста. Нямах никакви усещания, нищо, нито дори подут корем. Уви, отново шамар, отново самотна розова линийка. Нищо, казахме си нали имаме замразени може те да са ни късмета. Дойде октомври, решихме да направим опит със замразените. Имах идеална лигавица, чувствах тялото си готово да приеме нашите дечица. На 19.10 беше сив облачен ден . Сутринта като тръгвах  валеше, чадърът ми заяде и не искаше да се отвори, тръгнах в дъжда. Сякаш разбрах, че това е знак, че нещата няма да се развият добре. В 16 часа ми съобщиха, че ембрионите не са преживели...Тръгнах си от клиниката, а навън напук на целия ден изгря слънце, аз обаче не можах да му се зарадвам. Купих си един дюнер, изядох го механично и тръгнах към вечната автогара отново разочарована, но вече по-уравновесена. Прибрах се вкъщи. Милото ме видя и дългите му клепки увиснаха тъжно и безпомощно, а на мен сърцето ми закърви. Толкова ми домъчня за него и разбитите му надежди. Още на мига реших, че каквото и да става ще опитаме още ваднъж. Проведохме дълъг и емоционален разгонвор и взехме решение. Няма да превръщаме във фикс идея желанието за дете, ще подадем документи за осиновяване, а междувременно ще търся донор или ще се запиша в донорска програма.
   
    Вече сме събрали всички документи и другата седмица ще ги подам в отдела за закрила на детето. Информирахме родителите и получихме подкрепа. И двамата не се чувстваме напълно готови, но ще станем. Срещнах много подкрепа от съфорумките. Една от вас ме записа в списък на чакащи където съм 519 номер. С милото се привързахме още по-силно и решихме, че ще се справим с всичко, нали "щом сме двама страшно няма". Решихме, че живота си заслужава да се живее въпреки всичко, че няма да пропускаме мига и ще живеем в настоящето, нито в миналото, нито в бъдещето, защото само настоящето ни принадлежи.

    Благодарна съм, че съществуват форумте, които са нашия пристан. Благодаря на техните създатели и всички, които ги поддържат и развиват и всички, които се борят безкористно за нас и нашите проблеми. Благодаря на всички членове на форумите, които споделят своята съдба и дават кураж на по-слабите. Форумът е сила, голяма сила, сила на словото, сила на духа сила на волята за живот. Много от жените, с които споделяхме проблемите си вече са бременни или имат бебе. Някой беше написал, че рано или късно всеки успява, стига да е достатъчно упорит и да може да чака. Аз вярвам, че е така. Една приятелка ми написа в едно дневниче " ...да можеш да чакаш, да знаеш да чакаш, за да се превърнеш в завръщане към всичко, което някога си чакала..."
   
    Ето ме, участваща в поредния конкурс, и очакваща своето Коледно чудо. Преживях много и проумях едно, може би всичко, което преживяваме има една цел - да постигнем мъдростта на очакването.
   
    Мили жени, каквото и да става, то е за нашето израстване, не се отчайвайте, живота има много лица и много измерения. Можем да бъдем щастливи, стига да го поискаме и да си го позволим, стига да си простим и да обичаме себе си. Любовта към себе си не е егоизъм, тя е израз на любовта към Бог, защото ние сме част от Него. Обичайте себе си и знайте, че всички сме достойни за мечтите си. С риск да се повторя пак ще напиша, че "щастието не е крайна спирка, а начин на пътуване"...

А надеждата...тя никога не умира, особено по Коледа.

УЧАСТНИК 2

  Най-нежното нещо

motek
16.11.2009 г.



<a href="http://i47.vbox7.com/player/ext.swf?vid=9111b6a2" target="_blank" rel="noopener noreferrer" class="bbc_link bbc_flash_disabled new_win">http://i47.vbox7.com/player/ext.swf?vid=9111b6a2</a>
http://www.vbox7.com/play:9111b6a2&start=1

УЧАСТНИК 3

  Мъка....Болка......Надежда.......Вяра.........

Мира
17.11.2009 г.

Спомням си моя първичен преглед, оня момент, в който едно "ДА" или "НЕ" може да промени цялото ми съществуване. Интуицията ми подсказваше, че шанса за да имаме дете е Инвитро. Започнахме да разговаряме с доктора за неща, от който никога не съм се интересувала. Мога да се престоря-поне за няколко минути, -че съм различна. Започнах да си представям как бих искала да повярвам в мечтите си да имам дете. Знаех, че от този момент нататъка ще премина през радостта и болката, мечтата и разочарованието и че няма да мога повече да удържа ветровете, които духаха от скритите кътчета на душата ми.
Знаех, че започвам Икси процедурата. В най-скритото кътче на моята душа аз все още съществувах и вярвах в мечтата си. Благодарение на тази малка част от мен, която бе останала, аз продължих да се боря. На 4-тия ден от стимулацията с Пурегон чух думата яйцеклетка.
Всичко вече имаше обрат.       
Доктора каза - "СПИРАМЕ"! При такива дози Пурегон нямаме яйцеклетки.    Уплашена.... съобщих на мъжът ми.
Той беше човекът, който изживяваше всичко с мен. Именно доктора, разбираше повече от тези неща, не АЗ. Не разбирах, как е възможно това. Преди по-малко от седмица знаех коя съм и какво искам от живота. А сега сякаш съм попаднала в буря, която ме подмята ту на едната,т у на другата страна, без нищо да мога да направя.
-Подпишете Декларация, че на Ваша отговорност продължавате стимулацията - каза докторът. Думите му ме изненадаха.
-Вие поемате - продължи той.
През това време мъжът ми в слушалката на телефона ми каза:
-Нужно е да поемаме рискове, ще може да си обясним чудото на живота ни само тогава, когато позволим на неочакването да се случи.
Бих могла. Никога не ще успеем да разберем какво точно означава това. Защото във всеки един момент от живота ни съществува нещо, което би могло да стане, а в крайна сметка не се случва. Именно това се случва в оня момент.
Подписах Декларация, че аз сама настоявам да продължа стимулацията с Пурегон на много по високо дози от предните дни.
Мина пункцията- 1 яйцеклетка, пак един малък шанс. Чувствах се по-спокойна.
Точно на 8ми март разбрах , как боли да живееш, като знаеш,че не можеш да станеш майка, почувствах се излишна от този свят. Всеки ден един въпрос прегаря като рана, измъчва ме, не мога да заспя.
Не поглеждайте в очите ми..........Никога........ винаги в тях ще откриете тъга и сгъната болка от чакане.
Винаги казвам "Хайде, от утре ще бъда силна жена, но днес буквално очите си ще изплача. "Моля се само едно, и това е да стана родител.
Боговете играят на зарове и не питат дали искаме да участваме в играта. Не ги е грижа дали сме изоставли дом, работа,кариера.......за да следваме мечтите си. Боговете не ги интересува, че в живота ни всяко нещо има своето място, а всяко желание може да бъде постигнато с труд и упорство. Боговете не се съобразяват с нашите планове и надежди:навсякъде във вселената те играят на зарове и случайно изборът пада върху нас. Оттук нататък, дали ще спечелим или ще изгубим, е въпрос на късмет.
Да чакаш боли. Да забравиш също боли. Но да не можеш да вземеш решение е най-тежкото страдание.
"Боже, опитвам се да си възвърна вярата. Не ме изоствай по средата на пътя"! - моля се Аз.
Истината е винаги там, където има  Вяра.

УЧАСТНИК 4

  Коледно желание

miloto81
19.11.2009 г.


Здравейте, казвам се Румяна и искам да разкажа моята  история за борбата ми за дете. От четири години се опитвам да забременея и след много лекари и на базата на изследвания с много високо fsh и lh ми поставиха диагноза изчерпан яйчников резерв. Имам проблеми от дете и ходя по лекари от 15 годишна сега сам на 28 години. В борбата ми за дете най тежкия момент ми беше когато един гинеколог на базата от изследвания и прегледи ми каза директно, че никога няма да забременея и родя тогава сякаш целия свят се срина в краката ми не мога с думи да опиша какво преживях  болката беше смазваща а най-болеше когато трябваше да кажа на съпруга ми че не мога да го даря с дете. На 25 години аз преживях най -тежкия момент от живота ми. Болеше страшно много болеше и продължава да боли и да плача ден и нощ, но ние не се предадохме и продължих ме да търсим някакъв начин за лечение. Смених лекаря  исках второ мнение за съжаление отново ми казаха същото и отново се сринах. Благодарение на съпруга ми неговата подкрепа и безрезервна обич аз се изправих и продължих,  отидох при най добрия ендокринолог,  опитах дори и хомeопатия, но и тя не помогна само сменях лекарства след лекарства живота ми се въртеше около схеми за лекарствата, измерване на температура и изследвания. За последно реших да отида при специалист по стерилитет и благодарение на него сега знам, че мога да забременея но само с метода ин витро с донорска яйцеклетка. Благодарна съм му за това, че ми даде тази искрица надежда, че отново ми даде воля за борба за дете. Боли ме, че не мога да си имам мое биологично дете с моите гени, но мечтата ми е да забременея  и да усетя какво е да носиш живот в теб и този живот да е частица от любимия ми човек. Това е моето коледно желание то ме кара да продължавам да се боря и мечтая. Мечтая за деня, когато ще видя мечтаните две чертички и ще зарадвам съпруга ми със страхотната новина че ще става баща. Мечтая как ще го родя и ще го поема в обятията си и ще го обгърна с любов и грижа. За съжаление от финансова страна все още не мога да си  позволя опит ин витро моля ви помогне те ми да стана майка а моя съпруг баща. Благодаря ви  за благотворителната инициатива за това, че помагате на хора като мен с репродуктивни проблеми.

УЧАСТНИК 5

  Приказката на сем. Димови

ani75
23.11.2009 г.


В днешно време в едно малко градче има един мъж и една жена. Хубаво и сговорно си живеели тена белия свят, самоедно им било мъчно - нямали си деца.Тежко било и на двамата, че на старост самички как ще живеят, но какво да се прави - така им било писано. Едничка радост им била само тая жената на име Ани се радвала на чуждите деца в детска градина в която работи като учител, а на мъжа с име Ради - да се радва на децата които минават по улицата.
       Една зима Ани и Ради седели в малката кухничка и гледали през прозореца как на улицата си играели със снега дечица. Току-що бил паднал сняг бял и чист, мек и пухкав-да му се ненагледаш. Играли що играли децата, и най-после захванали да правят от сняг снежен човек. Ради казал:
 - Ани, хайде и ние да излезем и да си направим в градинката едно бебенце от сняг.
Грабнали шапките и излезли в градината, и почнали да правят детенце от сняг.
 - Помага Бог, стари! - казал им някои миновач от улицата. - Какво правите ?
 - Решихме да си направим едно дете от сняг - дал ни господ хубав бял снежец - отговорили Ани и Ради и продължили работата си . Направили те снежното си дете, турили му носленце, сложили му очички и устица и станало като истинско.
 - Господи Божичко! -  прекръстил се Ради.   
 - Всичко това е хубаво, само че, би било по хубаво ако това снежно бебе беше истинско.
         Това искат семейство Димови, да грейне и в техният дом радостта, да се сбъдне голямата им мечта, да станат Мама и Татко. Защото всички пораснали деца искат да създадат семейство с дечица. Така приказката ще има пълен, хубав и весел край. Всички приказки имат хубав край , нека и приказката на семейство Димови завърпи така - със дългоочакван щастлив край.
         НИЕ ИМАМЕ НАДЕЖДА ВЪВ ВАС ! ЗАЩОТО ЗНАЕМ ЧЕ ВИЕ СБЪДВАТЕ МЕЧТИТЕ НИ.

Успех и късмет на всички участници.

УЧАСТНИК 6

  Коледно желание

kartiche
29.11.2009 г.

Ето и моята история.

      Учих  дълго и както се подразбира наблягайки предимно на учението за любовта,  като че ли не оставаше време и в очите  на моите колеги и приятели сигурно  изглеждах странно.

      Така  първите контакти с другия пол  се случиха, когато бях на 25 години. Тогава си мислех, че това е истинската любов, но уви така си загубих 2 години.

      После срещнах сегашния ми съпруг и се наложи да се преместя от големия град в малко градче от селски тип, което  не предлага големи възможности.

      Опитите за бебе започнахме от 21.02.2001година. Още помня тази дата. Тогава си мислех, че тези работи стават от раз и през следващият месец бях толкова силно убедена, че съм бременна, че дори си внушавах, че ми прилошава. Но в края на месеца бях разочарована и тогава се замислих и се информирах по-подробно за бебеправенето.

      И така в ежемесечни очаквания си минаха още 2 години. През тези 2 години, свекърва ми все ми подмяташе кога ще вземем сериозни мерки за бебето, но като че ли тези и думи минаваха покрай ушите  ми. Мъжът ми също започна да настоява да отидем на специализиран преглед, защото до този момент ходех при един от градските гинеколози и той все казваше, че няма проблем.

      Така  на 15.09.2003г. за първи път потърсих помощ в големия град.

Започнах мерене на температура, пиене на Клостилбегит, следене на фоликули и т.н и накрая доктора каза, че така няма да стане и най-добре да отида при Щерев. Предложи ми като вариант да ми направи лапароскопия, за да се види по-точно положението.

Аз не се навих  веднага, а изчаках доста време, за да събера и други отзиви от тук от там.

Така на 27.09.2004г. направих заветната лапароскопия, от която се оказа, че нямам ендометриоза (съмненията бяха, че имам), но от тук  излезе проблема с яйчниците-малко  фоликули.

      През  май 2005г., като че ли видях една много много бледа втора чертичка и направо се шашнах, но на другия ден вече я нямаше. Бях станала специалиска по тестовете-почти всеки месец си правех и се надявах да е станало някое чудо.

      През 2006г. вече имахме домашен интернет (служебния  не можех да го ползвам за лични цели) и така намерих в Дир.бг клуб Проблемно забременяване, от където научих доста за имунологичните изследнавия при д-р Конова и на своя глава отидох да си направя и аз същите на база на прочетеното от форума. И о шок и ужас- в пълен вид лъснаха доста проблеми и най вече Инхибин 7, ФСХ-11, от лабораторията ги повториха, да не би да има грешка, защото ми казаха, че такива малки стойности на Инхибин за пръв път получават, но и след повторението резултата не бе по-различен- Инхибин 8, ФСХ 12. Имах и завишени Антикардиолипидни и Антиспермални антитела.

      Отидох  в клиниката на д-р Владимиров, но той не ми даде големи надежди  и ние се чудехме какво да правим, а и средства нямахме достатъчно и така отложихме за догодина.

      Но  и следващата година така си мина без нищо да направим, не че не исках, но от службата непрекъснато ме питаха кога ще забременявам, защото започнаха съкращения, в последствие ми се размина, но съкратиха едната колежка.

      Междувременно сестра ми роди второто си дете, а тя е по-малка от мен, а и етърва ми роди в същата година и това още повече ме амбицира да подновя опитите, защото виждах как цялата любов, обич и всеотдайност от страна на свекър ми и свекървата отиваха към бебето на етървата-нали им е първо внуче и за сега единствено.

Много се дразнех  от това.Та те вече не ми обръщаха внимание и аз за тях явно станах като някоя  безполезна кукла, която стои за само украса. 

      След  заветното предаване на Гала “Имаш  поща” реших да се запиша при  д-р Стаменов, но часа ми беше за октомври 2008г.

Твърдо вярвах, че това ще е моят лекар и си зачаках  спокойно още 1 година.

Дойде и заветния ден за прегледа, след който ми назначиха  още допълнителни изследвания и  ме увериха, че при тях всичко ще стане.

      На  Коледа 2008г. на мъжа ми се падна късметче БЕБЕ. И това още повече ни обнадежди-нали по Коледа стават чудеса! 

      Но  хоп и тук се появи нов проблем-Хашимото. При следващите няколко посещения  лекаря не ми даваше вече толкова надежди, а накрая дори ми каза, че имам проблем, който аз нямах и останах доста учудена, явно ме бъркаше с друго момиче, но не ми даде шанс да разговаряме по-подробно и да се изясним и на мен направо ми рухнаха всички “пясъчни кули”.  Настояваше за операция от която аз явно нямах нужда, а това много ме вбеси, а всичко това ми го препредаваше от коридора акушерката, а лекаря така и не излезе да ми обясни лично за какво става въпрос и дали не се е объркал.

      След  като се прибрах в дълбоката провинция, близо месец не можех да проумея  какво се случи. Бях ядосана и  на себе си и на лекаря. И явно следствие на цялото напрежение започнаха едни припадъци и световъртежи и не можех да свърша нищо като хората- припадах и на работа и в магазина и в къщи. Започна се ходене по невролози, но всички казваха нищо ти  няма.

      Изчаках около месец, докато се посвестих и се записах при д-р Емин. Той още първия път ми каза, че не е магьосник и чудеса не прави и предвид моето състояние ми предложи да направим инвитро с донорска яйцеклетка, при което аз веднага се съгласих, защото за първи път ми се предложи нещо конкретно като план за действие. Назначи ни още няколко допълнителни изследвания и нова спермограма. И тук хоп пак изненада, този път от спермограмата на мъжа ми-лоша морфология и подвижност на сперматозоидите, а до този момент не беше чак толкова трагично положението. Така инвитрото се оформи като ИКСИ.  Мъжът ми започна своето лечение, аз пък се борех със щитовидната жлеза да смъкна малко ТСХ и антителата. Така към края на юли се очерта да започне опита, но съдбата пак се намеси-аз пипнах летния грип и не можех в това състояние да предприема нещо-не исках да рискувам и отложихме за есента, а пък и през август лекаря беше отпуска.

      Дойде есента и хоп пак изненада, този път мъжът ми се разболя от пневмония.

Докато го мотаха напред назад изпи четири антибиотика. Тъкмо беше свършил антибиотиците, лекаря се обади , че има подходяща донорка и евентуално да се организираме за опита. Но трябваше да му откажа, защото след толкова антибиотици и недобрата спермограма, трябва пак да мине време, за да се стабилизира организма на мъжа ми.

      И така като, че ли се въртим в един омьосан  кръг и все не стигаме до никъде. А времето си минава и аз не съм  първа младост.

      Няма  да ви описвам колко съм ревала и съм се тръшкала, като гледам другите  жени как успяват, а аз нищо. 

      През  тази година една приятелка забременя  от раз с донорска яйцеклетка и  роди и това още повече ме беше окуражило. Дори етърва ми  пак е бременна с второ дете и даже си мислехме до лятото, че ще забременяваме заедно, но тя пак ме изпревари.

      Мъжът ми като го гледам вече май загуби интерес  и тези дни си говорехме дали да не си осиновим дете. Но още го обмисляме, а и неговите родители преди време  се изказаха негативно по този въпрос. А мен ме гложди мисълта дали и  нашето евентуално осиновено дете ще се радва на това внимание и обич, което получава в момента тяхното внуче от другия им син, защото те са предубедени.

      А и в службата пак престоят съкращения, а и този път нашият клон може съвсем да го закрият, и ако остана без работа незнам как финансово ще се справим само с една заплата.

      Но  и тази Коледа както всяка друга  отново си пожелавам да стане чудо и в нашия дом.

      Не  спирам да се моля и в нашата къща да се чуе детски плач.

През цялата година се старая да правя добри  неща и както се казва, който е бил добър ще получи подарък. Но подаръка, който всяка година очаквам все не идва, явно има още добри дела за вършене.

      Надявам се да подновим опитите през следващата 2010г. и тя да ни донесе повече късмет и увереност.

      Вътре в мен все още гори пламъчето на надеждата и копнежа и вярвам, че все някой ден ще се сбъдне и моята мечта.

УЧАСТНИК 8

  Моята история

nsb
02.12.2009 г.

“Глупаво е да правиш планове за целия си живот, след като не си господар дори на утрешния ден”
                                                                                     Сенека


Това  е моята история….


Здравейте,

Това, което искам да напиша тук и сега не е творба, нито художествено произведение, нито измислица, това са 14 г . от моя живот, от моята младост. Това са години живяни  в нестихваща мъка, в отчаяние, страх и лъкатушене от крайност в крайност, години на много болка, безсънни нощи,  празни надежди, очакване, вяра, разочарование, сълзи и пак отново и отново….

Омъжих  се отдавна, преди  точно толкова  години. Бях много  млада, наивна, детска, глупава, но крайно щастлива, влюбена – омъжих се по любов. Имах мечти, планове, цели, идеи, живота ми се виждаше като една безкрайна приказка, в която аз съм главния герой. Исках да получа всичко на мига – семейство, дом, Деца! Мечтаех за голямо семейство. Вярвах, че ще имам три деца, прекрасно жилище, любящ съпруг. Всичко ми се струваше толкова лесно, постижимо.

  Така започна моя  семеен живот -  с очакване на  мига в който  ще забременея. Този  миг така и не  дойде, този миг  го чакам и до днес. Минаха месеци, два, три, пет, година без нищо да се случи. Започнах да губя търпение, исках да ми се помогне поне със съвет. И се започна безкрайното ходене и търсене на помощ, което продължава и до днес

. Първата ми среща с местният гинеколог мина чудесно - един рутинен преглед, без изследвания. Прибрах се доволна и успокоена. Имах направление за санаториум, където ме изпрати, за да направя процедури, които да ми помогнат. Без и да се замисляме, след три дена вече бяхме там започнали процедурите /кални бани, минерални басейни, физиотерапии, восък/, издържах ги цели 20 дена и се прибрахме. Ефекта беше нулев, месеците си минаваха. Започна се едно ходене по врачки, баячки, екстрасенси, сеанси, бабешки съвети, киснене в отвари, билки, компреси, мехлеми. Спазвах  и изпълнявах всичко стриктно, което от където чуя и който каквото ми каже и не се уморявах, не ми тежеше, а вярвах безрезервно и се надявах, че това е последното което правя и чудото ще се случи. Така докато се поогледам и минаха вече 3 години. Реших, че сама  няма да се справя и отново тръгнах по лекари. Обикалях ги подред в областта и района където живея. От всякъде чувах все едно и също, че съм здрава, млада, хубава и ми трябва спокойствие и всичко ще се нареди от само себе си . Да ама Не! Не се примирявах с тия успокоителни думи. Тогава някой ми подсказа и ме насочи  да се обърна към доктор-специалист в тази област. Вече имах записан час в София. Тръгнах отново с големи надежди, с много оптимизъм и вяра. Срещата мина добре, назначени ми бяха куп изследвания. Тогава направихме и първото изследване на мъжа ми. Всичко беше перфектно според думите на доктора, проблем - няма, не се откри и ни отпрати да си чакаме мига.  Отново бях окуражена, но и някак неудовлетворена. Започнах да търся друг доктор, да чуя и друго мнение. В ония години нямаше от къде да получа информация, знания, споделен опит, разчитах само на препоръки от познати. Така попаднах на най-голямото “светило” за мен в областта на репродуктивната медицина. След един обикновен гинекологичен преглед, той вече беше взел решение, че ще ме стимулира и ме уверяваше, че на другия месец ще имаме положителен резултат. В частният му кабинет, на частно, без документация, без направени необходими прегледи и изследвания /хормони, цветна снимка и т.н/ аз му се доверих и му повярвах. Водена само от желанието за крайният резултат, незнаейки и неосъзнаваща какво може да ми  се случи, не познаваща страха и не преценяйки риска във всичко, аз се подложих на тази стимулация “на черно” – без наблюдение, без лекарски контрол, без предупреждения. Лекарствата /хормоналните/ си закупих без рецепта от самия доктор,след което ми написа схемата по която трябва да ги приложа и ми каза, да му се обадя следващият месец, за да се похваля. Прибрах се и започнах стимулацията сама, само по указанията. Бях много силна, много смела, много самонадеяна. Бях убедена в успеха. 15 дена по-късно ме оперираха по спешност. В двата яйчника имах огромни кисти, получих силни болки и изхода беше операция. Операцията мина, с този доктор бях приключила за винаги.

Бях си отново в къщи и наникъде! Месец  след операцията, последва втора – пак  по спешност, в следствие на първата, която се води  неуспешна. Оперираха ме не от кисти на яйчниците, а коремна – много тежка / няма да я описвам/.  Изписаха ме. Бавно и трудно се възстановявах. Минаха около 40 дена от операцията, започнах по малко да се усмихвам и да се връщам към нормалния начин на живот. Тогава  последва трета операция – отново по спешност, пак коремна – животоспасяваща. Хирурзите се бореха за живота ми повече от 4 часа.  Беше много страшно. Спасиха ме, благодарение на Тях оживях. Изписаха ме, прибрах се у дома и вече не исках нищо. Бях уплашена до смърт, живеех в непрестанен страх, сякаш злото беше зад гърба ми и дебнеше. Нощите ми бяха кошмарни, страхувах се да заспя, страхувах се от всичко, исках само да мога да видя слънцето и утре. Изпаднах в тежка депресия, затворих се в себе си, отчуждих се от познати и приятели, не търпях никой около себе си, вглъбих се в болката си, отчаянието ме превзе, мисълта ми нямаше почивка. Започнах да си задавам въпроси, много, различни, един след  друг, всеки ден. Не можех да си отговоря, не мога и до  днес. А отговорът е може би, че просто така е трябвало да се случи. Знам ли?

Започнах  да търся спасение за душата си, чувствах че бях на края на силите си. Отдадох  се на Вярата, обърнах  се към Бог. Молих се непрестанно сутрин и вечер.  Всеки ден ходих на черква и коленичих пред олтара. Отчето ми четеше молитви за здраве, за спасение, за изцеление. Обикаляхме Светите места, спяхме в манастири, черкви, по поляни. Правих дарения, дълбоко вярвах и се молих на майка Богородица да ме дари с рожба.

Така  минаха още 8 години- във вяра,  с  много надежда  и крайни разочарования. От страха не можах да избягам, от недоверието в лекарите също. Като се обърнах назад във времето и направих една равносметка – та то годините ми на младост отлетели. Нямах повече време за губене, трябваше да събера сили и да поставя ново начало, да заложа нови надежди. 
Да се реша и направя първата нова крачка, ми струваше неистови усилия /психически, душевни, емоционални…/.
В момента съм пациентка на една клиниките за  репродуктивно здраве у нас. Направени са ми нужните изследвания и прегледи. От всичко претърпяно и преживяно, не ми е останало нищо, което да ми послужи за рожбичка. Поставената ми диагноза е ИЯР /изчерпан яйчников резерв/, а заключението на лекарите е – донорска яйцеклетка или осиновяване. Почувствах се бедна и ограбена, осакатена, ощетена от съдбата. Светът ми се срина, вече нямах на какво да стъпя, не можех да приема ни едното, ни другото. Трудно ми беше да свикна с тази мисъл, да приема че това се случва на мен, че това е моята съдба. Сблъсках се и с абсурдите на нашата Държава, с бездушието на нашите управници, с неправомерността на нашето законодателство, с корупцията и бюрокращината.  Ужасно е!

  Сега съм в списъка на чакащите и търсещите донорска яйцеклетка. Тук срещнах много мили и добри хора – състрадателни и съпричастни, хора с  големи сърца, които ми дадоха кураж, подадоха ми ръка и ми помогнаха да превъзмогна и това. Благодарение на тях, днес продължавам борбата си напред  изпълнена с оптимизъм!

Днес  имам много - имам  подкрепата на моите  родители, имам хубав  дом,  любящ съпруг, прекрасно семейство, добри приятели, но нямам всичко - нямам онова нещо, което ще запълни празнотата в душата ми и ще осмисли живота ми.  Онова за  което всяка жена се бори, жадува и има право да получи. Онова което е необходимо на всички ни, естественото, първичното, инстинктивното за всяка жена – да бъде майка – да дари живот!
Вече не смея да   мечтая и отдавна съм спряла да живея в илюзии, да правя планове за бъдещето си.  Жаждата ми  за  рожба не е просто само една мечта, а много повече, може би и чувство за отговорност, морал и  неизпълнен дълг пред самата себе си! Какво друго би ни   направило толкова истински щастливи, ако не една детска усмивка, усмивката на нашето дете, заради която си струва да живеем и  за която се борим!

……… 
                                Когато си на дъното на пъкъла,

                                когато си най-тъжен,  най-злочест,

                                от парещите въглени  на мъката,

                                си направи сам  стълба и излез!

                                 Дамян Дамянов
 
 
 
 

УЧАСТНИК 9

  Коледно желание

Pipi_M
03.12.2009 г.

Градът ни отново е обхванат от предпразничната Коледна суетня.
Дечица с грейнали от превъзбуда личица , предвкусвайки предстоящите изненади , трепетно бързат да се откопчат от родителската десница и да залепят жадно муцунки пред поредната блестяща витрина - та нали точно тук са моделите за играчки , които по-късно вписват като поръчка в писмата си до Дядо Коледа?!Нали точно тук се продават най-искрящите топчици , звездички , лампички , най-забавните джуджета , най-кичестите елхи?!
Няма по-искрена радост и възхищение от тази отразена в детските очи – учудени ,омаяни , завладяни от Коледната магия!За мен пък , няма по-желана и истинска радост от тази , да ме погледнат някога така очаровани очите на нашето дете!
Вървях като насън , съпреживявах тази радост и вълнение , докато стигнах пустия ни дом - там , където на Коледа пак ще е тихо , самотно и тъжно.
Там , където третото , най-малкото Коледно чорапче и тази година ще е празно и ничие...
Дядо Коледа , моето желание е тъй простичко и тъй човешко:
Нека това да е последната ни самотна и тъжна Коледа!!!

УЧАСТНИК 10

  Малката кибритопродавачка....и нейната приказка

Tanita7
14.12.2009 г.



Спомням си когато бях малко, засмяно и  палаво момиченце….

Мечтах... Обожавах да мечтая. Може би за мен това бе начин  да избягам от ежедневието, а може би просто беше начин да развивам фантазията си.

Но така или иначе използвах всяка свободна минута, за да избягам в моя собствен свят – този на мечтите! Само лекичко затварях очи и приказката започваше....

В мечтите си обиколих всички приказни земи, пребродих  всички чуждоземни царства,

Бях принцеса, бях  пепеляшка, бях пират, бях просяк и богаташ, но неизменно приказката свършваше с хубав край , прекрасна сватба и няколко дечица...

Толкова обичах деца, толкова карах майка да ми роди поне едно братче или сестриче, като аргумента ми за това беше железен...” Ти само го роди, аз ще си го отгледам”

Майка се засмиваше, приглаждаше вечно рошавата ми коса и казваше – Ще те видя тебе като пораснеш... И моят неизменен отговор –мамо, ще видиш, аз ще имам три !

Е, мина вълшебното време на детството, вече имах все  по-малко време за мечти, но ВЯРВАХ!

Вярвах безумно  в щастливия край на приказката...!

Сякаш Господ ми беше дал обещание да направи живота ми щастлив!

Станах голямо момиче и разбира се влюбих. Бях  твърдо убедена че това е “добрия принц”...

Но времето  минаваше, а щастливия край на нашата приказка все се отлагаше някъде във времето...

Чакай да завършим, чакай да се установим, чакай да си поживеем, чакай да си намеря по-добра  работа, чакай да видим къде ще живеем....

И чакай и  чакай....живота ми даде твърде много  знаци, че трябва да променя нещо, най-малкото мъжа до себе си, но аз вярвах.... та нали винаги приказката имаше щастлив край....е, ще почакам още мааалко....,а времето минаваше, годините се търкаляха, моите приятелки вече имаха деца....

Но аз пак  тъпо и упорито си чаках....

Та нали, когато човек обича трябва да прави жертви...

В един момент се обърнах и бях вече на трийсет и....

Приказките вече не ме навестяваха толкова често, живота беше започнал да ме сграбчва и аз казах – край – точка – няма повече да чакам....е, трябваше да го кажа преди десетина години, все пак по-добре късно, отколкото още по-късно.

Да, но когато си на трийсет и няколко се обръщаш  и виждаш, че около теб приятелите са по двойки и става все по трудно да намериш човек с който да направиш семейство...

Добре, все пак  че е нета...

И след известно време срещнах един прекрасен, добър и отговорен мъж.

И пак започна  моята приказка, но вече не вярвах толкова  безусловно в щастливия край.

Но, така или иначе бях много щастлива, имах до себе си един чудесен човек, който беше готов да стане баща и сякаш се виждаше края на моето чакане....

Така бях свикнала с него, че чак ми се струваше невероятно.

Решихме, че ще имаме  бебе и аз вече не стъпвах на земята от щастие, бях сигурна, че всеки  момент ще забременея....Боже, та нали цял живот съм искала да имам деца....три!

И пак започна  моето чакане....

Този път вече знаех, че имам много малко време, онези безвъзвратно пропиляни години бяха вече минали, обвинявах себе си за тогавашното си лекомислие, но така или иначе не можех да върна времето назад...

И започна моята  надпревара с времето!

Но тогава не знаех още точно с какво  се боря и живеех с илюзията, че нещо още малко трябва да направим и  ще стане...

И изведнъж още  при един от първите ми резултати  започна кошмарът, наречен ИЯР...

В началото се прокрадна  като грозна и заплашваща сянка, която  аз отхвърлях като досадна муха и не можех да повярвам....та нали моята собствена майка ме беше родила на 38, а аз бях само на 37...

Сигурно има  някоя грешка, защо това ми се случваше точно не мен, не беше ли достатъчно, че толкова години търпях един нехранимайко до себе си...

И пак подсъзнателно  вярвах в добрия край....

Ето, сега правим лапароскопия и след това...

Ето, сега правим едно ин витро и след това.....

Не можахме  да направим дори и едно ин витро.....прекратихме!

Но все пак....това не може да е така...обвиних стимулацията

Ето, правим още едно ин витро на ЕЦ и след това...

Боже за пръв път стигнах до ЕТ.....значи има  надежда...

Ето, правим още едно , две, три,....четири,....пет....на ЕТ – но вече не може дори и да стигнем до ЕТ...

Чета за нов  протокол – и ето, правим едно ин витро с Маркес и след това....Прекратено!

Убедих се, че няма да имам свое биологично дете, няма смисъл.....

Но все пак  щях да имам дете, вече се бях записала в донорската програма.

Вече се виждах бременна....бях сигурна – имаше  една единствена причина – ИЯР – премахваме я - и забременявам – има ли нещо по-просто от това?

Ето, сега правим едно ин витро с донорски яйцеклетки и след това....Неуспешно!

И тук вече се сринах....е, след като и това не стана – какво тогава...и защо..

Толкова много  въпроси без отговор.

Застанах пред огледалото и се погледнах внимателно!

Видях една мъдра, упорита, борбена и знаеща какво иска жена, която е направила много до сега! И може би и оставаше толкова малко....

Беше длъжна да продължи, за да вземе това , което си беше извоювала!

Беше вече толкова  близко...

Вдигна глава, от малкото момиченце, което мечтаеше нямаше и следа!

Но тя вярваше, вярваше в успеха, защото се беше трудила упорито и беше го заслужила!

Знаеше, че ще го постигне и малката кибритопродавачка, която и беше любимия герой  от приказките няма да замръзне, разпиляла  клечки кибрит около себе в последен опит да се стопли....

Знаеше, че приказките се сбъдват само когато работиш упорито и се бориш докрай..

“Дори и тогава когато ти е останала капчица надежда...

Дори и тогава, когато няма и надежда....

И тогава дори.....”


Таня – Tanita7

Честито на спечелилите момичета! Дано късметът е с вас и по време на процедурите!
Таничка, много се радвам, че си сред спечелилите! 

Честито и от мен на всички спечелили желая ви успешни процедури.

Честито момичета! Желая ви успешни процедури и прекрасни здрави бебета.

Честито, момичета и момчета,
Пожелавам ви много късмет и успешни процедури!
Весели празници!

Честито, момичета! Дано тези награди ви донесат желаната радостна новина!

Честито на спечелилите! Дано с тази процедура приключи трънливия път до сбъдването на мечтата им!