Пеше, аз от зъби не разбирам особено, само споделям какво каза този лекар за моята ситуация, а той все пак е тесен специалист. Ревала съм от яд, неведнъж през годините, когато рязко ме заболява зъб (знаеш пулпит как боли), изстрелвам се при зъболекаря ми моментално и...всичко в този зъб е отишло по дяволите и е за вадене на нерви. Ама как бе, защо, няма му нищо отвън?! Ами...случвало се. Не става дума нали да е бил с кариеси, че да не е правен, или правен с паднала пломба и аз да си седя така и да чакам Михаля, или да ме е болял с дни и за да се гъча с обезболяващи и да го чакам хубаво да втаса... От тези горните съм имала някои с пломби, но в момента в който някой такъв се оказва с пулпит - пломбата си е ОК, няма някой кариес ненанправен. Страшна тъпня!
Или поне си мислех, че по-голяма от тази няма до последния случай.
Както споделих - надува ми се муцуната, за часове, обаче - ни зъб ме боли, ни челюст в онзи момент. Боли ме лицето, защото от отоците се притискат нерви. Зъбя се с огледалото у нас, почуквам ги наред тези зъби - тцъ. Тези без нервите, че няма как да ме болят - ясно. Тези преди тях са видимо здрави и те не ме болят. Решавам (преди снимката), че вероятно 6-и горен в дясно се е преселил във "вечните ловни полета" и коренът му е заминал. Той от 15, или повече години е без нерви, надлежно "гримиран", ама съм чувала че в един момент на мъртъв зъб може да му се скапе корена и няма накъде тогава - вади се. Все пак един долу вече ми бяха вадили по такава причина. Отивам при зъбаря, после снимка, връщам се и: "Ааааа ето го проблемът, той 5-и е мъртъв". Поправям го, че мъртви са 6-и и 7-и, а 5-и си е здрав, прав и даже една пломба нямам на него. И аз вЕрно нямах. Той обаче си настоява на неговото и ми сочи нещо на снимката на 5-и, някаква сянка там и: "Този зъб категорично е мъртъв!"
Естествено, задавам въпросът, как точно е умрял този здрав все пак зъб. Отговорът ме срази: "Ами направила си пулпит...". Честно казано, за секунда си помислих, че този лекар не е с всичкия си. Почти гордо го уведомявам, че както може би сам вижда на снимката, аз пулпит съм имала на поне 4-5 зъба досега. Тези в дясно и да види онези в ляво. И идеално знам как чудовищно боли това, не можеш да си затвориш устата и да стоиш на едно място, та...няма как на "спорния" 5-и да съм имала пулпит и видиш ли ти - не съм разбрала. Зъбарят вече съвсем не крие, че му идва да ми плясне един шамар, задето му оспорвам диагнозата. И ми съобщава, че макар и рядко имало "безсимптомни пулпити" (така се изрази). Аз като същински идиот продължавам с питанките във вид: "Ама СЪВСЕМ ли без симптоми?". Ами то съм била имала симптоми, ама не съм разбрала/обърнала внимание, зъбът сигурно е бил по-чувствителен към топло/студено, ако в този момент ме е боляла глава и съм взимала някакви хапове за целта - просто не съм се усетила, че зъбът не е ок. Ами то постоянно ме боли глава и често пия нещо зарази това... Ама просто е пукнал набързо и оттам насетене - мъртъв зъб, с мъртъв нерв - естествено, че не боли. Обаче нали се сещаш, че цялата му мъртва "карантия" си е в него, той е напълно затворен и това нещо си гние, ли гние.
И накрая избива накъдето може, а именно нагоре към челюстта. Следва оток и аз едва тогава разбирам, че нещо не е ок. Преди това - няма как. Прелест.
Казва ми, че ще го отвори, мноУ ясно. Обаче въпреки обясненията му, на мен все още не ми се вярва, че е мъртъв и настоявам да се постави упойка. Поставя я, зяпвам, пуска машинката и усещам как почти цялата външна част на зъба ми се откъртва и пада върху езика ми. Дамммм, плюя в мивката и гледам как бившият ми зъб заминава в каналчето. Остана само предната му стена. Докторът взима съответните инструменти и му вади "пълнежа". Разнася се смрад на мърша. УжасТ.
Дотук - добре. Генералната грешка беше, че не настоях веднага да го извадим, ами се доверих на специалиста, че вече като бил отворен - нямало проблем, да си седи така 2-3 дни, аз да си пия АБ, после да си ида при моята зъболекарка, тя да го лекува, можело и да се спаси, собствен зъб било добре до последно да се пази (така е на теория). Към този момент, ни на снимка, ни по друг начин се забелязва да има гной някъде. Според хирурга, просто защото съм реагирала веднага и съм отишла - имало инфекция и оток, да, ама не съм втасала чак като други пациенти с гангрени и гной и да съм споко. Изобщо не считаше, че повече имам и ще имам работа при него де. Каза ми, ако съм искала - да мина утре следобед на контролен, за лично мое спокойствие (щото явно съм била много нервна), ама той нали - не виждал нужда и смисъл пак да се виждаме. При това положение, реших аз, че страшното е минало, купих си една торба "Аугментин" както ми заръча хирурга и започнах чинно да си го пия. И си правя план за "окончателно решение" на проблема. Изпивам си сега АБ 7 дни, за да се ликвидира инфекцията, каквато ще да е. После отивам при моята зъболекарка и "тленните останки" на 5-и зъб просто се вадят. какво да му лекувам и пазя на въпросния? То от него е останал един корен и една люспа от външната част, изкормен е... Минава ми през ума, че все пак някаква инфекция се вихри в момента, при ремонт на този зъб и последващо затваряне - има риск и част от инфекцията да се капсулира в него и след някой и друг месец - айде честито и пак същото чудо ще е и ще се извади така, или иначе. Не, мерси. Един имплант ще ми легне същите пари, по-малко време и мъки. Не ми се агитираше хирургът да го извади още тогава, понеже явно беше настроен негативно към такива идеи, а и за капак е един груб и троснат като поведение, да не кажа жив простак - съвсем не ми се разправяше с него. Но главно не настоях, защото ме увери, че ВЕЧЕ, в този му вид въпросният зъб - не е заплаха и проблем за мен. И коя съм аз да споря, все пак - той е специалистът.
Вечерта стоя до доста късно, със студени компреси и огледалото и чакам да ми спадне физиономията. Което уви не се случва, но съм предупредена, че не ставало толкова бързо и решавам да не се филмирам повече, а да поспя. Събуждам се на другия ден към обяд с вид на циклоп. Лицето ми е три пъти по-надуто отколкото беше на лягане, вече ме боли и челюст и око. Езикът ми попада на тлъсти торбички пълни с нещо на венеца ми (вчера ги нямаше), а с какво са пълни - ми е пределно ясно. Гной. Взимам си предписания АБ под час, вече взимам и обезболяващи, налага се. Обзема ме паника. Меко казано. Звъня на г-н хирурга, че трябва спешно да отида при него, описвам ситуацията... Той спокойно ми отговаря, че изобщо не ми е спешно състоянието, нормално си било да има отоци, защото АБ все още не е подействал, не съм ли знаела, че поне 36 часа след първия прием можело да се чака ефект. Абе знам, амааааа 66-тото ми чувство упорито настоява, че яко съм загазила този път. Щял да ме види пак, ама след 16ч., преди това бил зает и нямало да си е в кабинета. Засядам пак с компресите и огледалото да чакам заветния час. Повтарям си, че този лекар не е некомпетентен нещо, работил е толкова години това, име е, пред кабинета му толкова народ имаше, ако е некадърник - все ще се чуе. Напомням си също така, да не се държа като пациент-идиот и да си давам сметка, че това е медицина, а не математика. На всеки може да се случи да не прецени правилно състоянието на пациент, да подцени даден проблем, но като си разбира от работата - ще знае и как да го реши после, дори първия път да не е взел най-доброто решение... А и вероятно аз хиперболизирам ситуацията, защото едно че имам фобия от зъболекари, второ че не ми се е случвало досега такова нещо и сигурно на мен просто ми изглежда толкова страшно и опасно. Дочаквам си часа.
Сядам на стола, темерутът и дума не обелва, взима някакъв остър инструмент и без да ме предупреди дори - надупчва ми на няколко места гнойните торбички на венеца, натиска ги, започвам да се давя с гной и да ми се гади от вонята. Болката - ясна, добре че не му откъртих дръжките на скъпарския стол от стискане, но не мърдам, не хленча, като се налага - не е шега раУтата. Явно. Зъбарят се мръщи обаче и казва: "Хмммм, това няма да е само от един зъб, тази гной не е над 5-и, а доста нататък, може би И 7-и има проблем". Ако не ми беше неудобно и имаше чалъм - щях да припадна от ужас вече, ама нямаше как. Изпраща ме пак на снимка, ама с фокус на 7-и. По трасето, след поизточената гной поне окото ми започва да се поотваря и си мисля аз: "Ако има и друг зъб прецакан, определено потеглям към ВМА, нищо че е петък вечер, тъмно е и едното ми око не е съвсем отворено...по-бавничко ще карам, ама ще стигна все. Те във ВМА си имат дежурни и в почивните дни, това не е квартална поликлиника все пак..." Връщам се с новата снимка, следва внимателен оглед, но - тцъ, нищо му няма на 7-и, или който и да било друг зъб, от пустия 5-и е цялата раУта. Това все пак е добре, живвам леко. От висене пред кабинета на хирурга в този вид, вече 10-ина пациенти са ме осведомили какво се прави в такива случаи. "Не, не се наемат да вадят зъба, докато има гной и отоци, може да се разнесе инфекцията. Ще си пиеш АБ, ако трябва - лекарят ще среже, ще сложи дренажи, че като изтече всичко - тогава ще вади". Достатъчно ми е изкаран акъла в този момент, ясно ми е че инжекционна упойка няма да хване, ама барем един Лидокаин смята да го помоля да пръсне преди да реже. Че няма да обезболи - ясно, ама малко поне... Опитвам се да добия куражлийски вид, зъбарят продължава да мълчи и захващам аз: "Ами сега докторе какво правим? Рязане, дренажи и като утихнат нещата - тогава вадене. Аз този зъб няма да го държа, при никакви положения." Отговорът беше съвсем неочакван обаче: "А, ами ако няма да опитваш да го спасиш - да го вадя още сега. Какво да те режа и да дренирам? Тя раната от зъба ще служи за дренаж и толкова". Изкусително предложение - хем го разкарвам този проклет зъб, хем ще се размина с другите мъчения. Чувам се да казвам: "Ама то така може ли?". Хирургът вече е видимо раздразнен от мен и тъпите ми питания и ми се троска с: "Ами защо да не може? Ако мислиш, че разбираш повече от мен - прави каквото искаш!". Уффф да си има и аз късмета да попадна на такъв пън. Ами не разбирам повече от теб бе човек, ама това е моята глава, лице, питам някакви неща, нормално е. А пък те питам ИМЕННО защото не разбирам. Минава 20ч., петък вечер, явно и разбираемо - зъбарят иска вече да си ходи и да си почива, не да се занимава с мен вече 2-ри час след обявеното работно време. Започвам спонтанно и искрено да му се извинявам, че аз и проблемът ми го задържаме до толкова късно, ама вече няма къде другаде да отида... Все пак "нагло" питам сигурен ли е, че упойката ще хване при това положение? Естествено, че щяла да хване, до веждите и поне 4 часа нямало да си ги усещам. Звучеше дълбоко убеден в това. Казвам ОК и бързо зяпвам, за да ме бодне, не ми се вижда разумно да го бавя повече и без това е нервен и зъл. В момента, в който вкарва веществото - се изпъвам на стола като жартиер и ми се насълзяват спонтанно очите. Егати болката! Ясно ми е, че не е по реда си това, десетки пъти са ми слагали такава упойка, вкл. предишния ден - не се усеща така. Започвам тихо и ударно да се газирам. И си позволявам да попитам защо ме е заболяло така при поставянето. Този вече откровено ми се озъбва със: "Защото има отоци и като вкарвам там още вещество - нормално да те боли, ама там където аз имам работа - нищо няма да усещаш. Гарантирам ти!". Млъквам и чакам да хване. Не хваща добре, усещам си венеца, небцето, докторът не ми вярва обаче, обявява ме за истеричка и захваща работата. Първо боли търпимо,викам си "ще изтрая", само да се свършва. Уви след малко вече боли абсолютно нетърпимо, няма как да изтрая просто, давам знак да спре. Срещу мен са 120 кг. в ръст 1,90, които ме гледат така свирепо, защото явно "се лигавя", че реално допускам как сега ще извади отнякъде чук, ще ме халоса с него и ще ме "анестезира" напълно, за да спра с лигавщините си. Колкото и да е странно, насред целия този зор успява да ми стане и обидно от поведението му. Не обичам да ме боли, да, никой нормален човек не обича. Но пък лигла не съм и никога не съм била, нито съм малоумна да не си давам сметка какъв сериозен проблем имам и като е такава ситуацията - търпя и не мрънкам, само да е малко от малко търпимо. Ми не е!
Получавам още една доза упойка, чакаме, докторът ме гледа на кръв и сополи вече. Захваща наново процедурата по оголване на корените, първо се траеше, после не съвсем, после откровено си боли, ама...стискам стола и си трая. Той продължава да не ми вярва, че изобщо усещам нещо, камо ли болка. Стигаме до същинското вадене на зъба...е не! Все ме е боляло в този живот нещо и зъб и възпалено ухо, ама нищо не е било сравнимо с това. Явно спонтанно нещо мърдам, не се усещам и за да бъда застопорена на стола - въпросните 120 кила се мятат на лицето ми, чувам как ми изхрущява ченето, зъбът бива измъкнат, което усещам дори в окото си над него - все едно някой бърка с шиш в него и го врътка. Упойка лиии? Хвнала ли била?!!! Плюя кръв и лиги, вдигам глава и докторът вече е нагласен с една сонда и ми вика пак да зяпам. Искал да направи ревизия, коренът е цял, ама все пак - да се провери за някой микро фрагмент. Знам, че така е редно, но няма сила на света, която да ме накара да отворя уста и тоя да бърника там, откъдето измъкна зъба току-що. Главата ми пулсира, вече не мога да локализирам източник на болка, боли ме всичко, вкл. веждите. Какъв цвят съм имала не знам, усещам че се треса на стола, неконтролируемо. Майка ми беше с мен в кабинета, за момент я фиксирам - смъртно бяло лице и гримаса изразяваща откровен ужас. А тя като ходи на зъболекар - може и да спи на стола даже, упойки не ще, освен ако ще се вади зъб. Отказвам категорично повече този да ме пипа, изфъфлям че разбирам, че така трябва, но не, на моя си отговорност. Ще направя снимка, ще се види на нея, ако е останало нещо и когато вече упойка може да хване - ще се вади. В момента, твърдо НЯМА да ме пипат повече. И...докторът взе, че ми се обиди. Да бе, ей така както Дани ми се сърди, като му откажа трети пореден сладолед. Блъсна си машинариите, стана, врътна се и ми посочи вратата без да каже дума.
Вече нямам сили да ми пука как се държи този човек, просто искам да долазя до пустата врата и да се разкарам от полесражението. Майка ми пита колко дължим? Докторът едва тогава проговаря, троскайки се с: "Нищо не ми дължиш. Не искам пари. Довиждане". Неудобна раУта, колеги са, поне 20 години се познават, 10 са работили в една болница, тя започва да го умолява да си платим, вади 100лв. подава му ги, пита стигат ли? Блъсна й ръката, не щял пари и толкова. Да съм си пиела Аугментина, след което с недвусмислен жест отвори широко вратата и нали, ако не излезем веднага - ще ни хване за врата и ще ни изхвърли. Абсолютно с нищо и по никакъв начин, не мога да оправдая подобно отношение към пациент аз. Какъвто ще космически специалист да си, дори да си изнервен и предизвикан по някакъв начин - пак не е приемливо да се държиш така. А и в моята ситуация - не виждам с какво съм го провокирала, освен с това, че "имам наглостта" да ми функционират всички нервни окончания и на практика - два поредни дни става очевидно, че са му били грешни преценките за моя случай. Ами грешни са били пич, ама дори не съм ти го казала, не съм те упрекнала, нищо... След целия гърч - съм отказала някаква последна манипулация, това си е мое право, казала съм дори, че осъзнавам идеално, че не може да гарантира, че всичко е ок с това вадене, но и да не е - няма да държа него отговорен. Мой си избор, мой си проблем, ако нещо е останало все пак - не е негова грешка, вина и пр.
Докопах се до асансьора и кЪт букнах да рева, та чак се разхълцах. Не от болките, то за два дни им свикнах. Обаче на целия стрес, безсъние, притеснения и болезнени процедури - такова грубо и унизително отношение вече ми дойде ту мъч. "Мило, родно здравеопазване, макар и на частно - ей т'ва е то. Нов бардак със стари труженички - няма как да стане". И методите им на работа и "отношението" им на такива са си все едно още е соц-а. Само машинариите им са последен писък на модата, ама дотам.
След тези "приятни изживявания", имам нужда да ме види нормален лекар и отивам при моята си зъбарка. Минава 21ч. в петък, но жената ме чака в кабинета си, поне 10 пъти е звъннала през деня...ей това е отношение към пациент. Нормално. Сядаме сипва ми една кола, аз се треса и цивря още и не мога да й обясня какво и защо. Майка ми й разправя и докато й разправя - докторката придобива изражение на онези анимационни герои, на които им изскачат очите, след като са станали огромни. От което си правя бързия извод, че не е "на мен да ми се е сторило", че всичко случило се при хирурга не е по реда си, чисто медицински, за поведението му - ясно. Все пак в онзи момент си мислех, че наистина страшното и лошото вече е минало и мога да се успокоя, ще се прибера, ще си пия АБ, ще се наспя и малко по малко ще се оправя. Моята зъболекарка обаче не е на такова мнение. Първо обяснява, че колегата е рискувал сериозно с вадене на зъб в момента, вместо да реже и дренира, че АБ, че като се овладее инфекцията - тогава вадене. Но станалото - станало, трябвало е поне дупката от зъба да дренира, ама и това не е. Започва да ме облива студена пот, защото сгрявам, че хич не ми е решен проблемът. Явно. Зъболекарката ми е силно притеснена за отоците, окото ми е все още доста застрашено, а според нея - инфекцията от цялата тази история е доста тежка и е абсурдно да се прибирам и да пия толкова лек антибиотик, че и на капсулки. Мнението й беше, моментално да отиваме в болницата, да се слага абокат и да се почва венозен АБ. Каза на майка ми да звъни на колеги - УНГ, интернист и те да кажат какъв да е АБ, това в момента - не е от компетнциите на стоматолог вече. Звъни майка ми, мнението на колегите е същото като на зъболекарката ми. Моментално в болница, Клиндамицин венозно на 8 часа, под наблюдение, също така - веднага да се почва фраксипарин да не тръгне някой тромб с тия отоци... Ей тука вече откровено се уплаших, че моЕ да пукна. Добре познавам и лекарите с които майка ми говори, знам що за специалисти са, с колко опит и, че ако не е дебело положението - няма вкупом да кажат моментално да отивам в болница. Биха я успокоили, ако не е толкова за страх, да й кажат да взема Клиндамицин на таблетки и да си почивам у дома, но не. Да са живи и здрави тези хора, че ако не бяха те - не ми се мисли.
След ходене до няколко аптеки в търсене на Клиндамицин в такава форма, щото то пък няма, понеже е предназначен за ползване в болница - намерихме все пак няколко дози и се замъкнахме в спешното. Дежурните в спешното - също не успяха да скрият, че състоянието ми силно ги притеснява. Веднага искаха кръвни, викаха консултанти от отделенията, настана някаква суматоха, която ми е като на сън. Някои моменти ми се губят. Ясен ми е единствено споменът, че супер много се радвах, че съм в болница и в никакъв случай не искам да я напускам. Искам да съм си там и да ме ръчкат и наблюдават постоянно. Това аз?! Дето да не чувам за болници. Смятайте какъв ужас ме е обзел.
Въпреки венозния АБ - първите 2 денонощия, отоците не спадаха значително. Гнойните торбички на венеца ми си стояха. Понеже бяха надупчени все пак - си насиних лицето от натискане и изцеждане на въпросните (натисках от външната страна на бузата, за да не вкарам още инфекция), излизаше гной и кръв де. От третия ден вливания нататък...взеха да се подобряват нещата. Видимо. Кръвните ми вече бяха добри - явно инфекцията се повлияваше. Обаче бях тотално психясала. Всякакви въображаеми болки имах, докато не снимах дупката от зъба, за да се уверя че не е останало нищо - бях 100% сигурна, че е. И ще трябва пак нали... Към този момент, маааалко съм по-добре "с главата", ама не е баш добре положението.
И чувство на тревожност, безпричинна ме наляга и уж спя добре, ама все сънувам и все гадории. И се ядосвам, че явно съм супер лабилна, за да изтрещя така от "няма нищо". Вероятно ми трябва още време, за да се успокоя напълно и да се почувствам пак нормално.
И целия този ферман, не го написах ей така да похленча: "аууу колко лошо и страшно ми се случило, горката аз". Това се случва, като мед. проблем и на много други хора, вкл. малки деца, че и по-лошо от моето има. А и когато е нещо все пак решимо - колкото и да е гадно като преживяване - не си струва да го мисли човек. Има други неща, наистина страшни, тия необратимите. Обаче, ей Богу, докато съм жива - няма да мога да се примиря с отношение към пациенти, като това на въпросният хирург. А такова имат и куп други медицински специалисти, в други области. Ами не е нормално това, не е човешко, никакво не е. Ни към здрав, ни към болен човек. Особено към болен пък е направо престъпно. Понеже мен психически ме срина в ситуацията именно това отношение. Не толкова болежките, притесненията ми за здравето ми, гадни манипулации, бодения, синки... Майната му - налагат се, за да се оправя, няма драма. Обаче сега ме е страх още повече от преди, да я закъсам нещо със здравето и да се окаже, че нямам проверен специалист наум и да попадна пак на някой такъв, че съм на зор. Още повече ме е страх за детето ми. И ей това чувство на безпомощност и безизходица ме влудява най-много. И не спирам да се чудя и мая, как бе джанъм решаваш да учиш и работиш нещо, което общо наричаме "най-хуманната професия", а си тотален емоционален инвалид в същото време?! Не е достатъчно да си технически перфектен само, когато работиш с живи хора и то стресирани и страдащи. Кога и как някой ще научи такива "лекари", че не може и не бива такова отношение? В ранните години на демокрацията си казвахме, че то като е на частно - няма да си позволяват такива неща, щото ако си го позволяват - остават без пациенти. Глупости! Толкова вече системата се оголи откъм кадри, че сме в ситуация и на частно - пак да ни третират като овце на заколение и да трайкаме и да си плащаме в брой, с надеждата: "ама поне да е кадърен и наистина да си разбира от работата". БраУ! И ей такива като този хирург - да нанасят психически травми за цял живот и на децата ни, докато ние безпомощно гледаме сценката и даже си плащаме, ама..щото нямаме избор за друго. Отвратително! И това ме яде, яде и мира не ми дава.
