"Когато умра ме раздайте!" http://budoart.bg/news/view/kogato-umra-me-razdaite/Бях наистина доста малда, може би на 15-16, когато темата за донорството ми попадна в полезрението за първи път и оттогава – не го е напускала. Както повечето млади и здрави хора - и аз не съм имала склонността да седна да си мисля за смъртта, злополуките и неизлечимите болести, ей така от нямане какво друго да правя разбира се.
Та тогава се замислих, заради някакъв репортаж по въпроса, който даваха по телевизията. Не беше дълго замисляне, дълбоко пък съвсем... Беше едно бързо и категорично формиране на мнение по темата от вида на: „Да, разбира се, че ако нещо ми се случи и с моите органи могат да живеят още няколко човека, иначе обречени – ще живеят“. Това ми се видя най-логичната и естествена позиция по въпроса първо, второ – бях убедена, че на нея са поне 99% от хората. Трето – тя си е все същата и досега.
Към днешна дата съм на почти 35 години. Живея в държава, в която донорството на органи все още е екзотика и главна новина във вечерните емесии, ако и когато се случи. „Сензационността“ на този вид новини, е поредното нещо носещо ми разочарование наред с много други....Обитавам общество, в което повечето ми опити да подхвана тази тема с някого се посрещат с „Оххх бе дай да не говорим такива неща, викай пази Боже!“. Държа да подчертая, че не общувам с някакви случайни и нискоинтелигентни хора по принцип, но реакцията е каквато ви я описвам в мнозинството от случаите.
Към днешна дата - обитавам държава и общество, в които млади, здрави и прави хора се избиват на „куп и килограм“ по пътищата ни, при кръчмарски сбивания, при нелепи битови инциденти... (ужасно е наистина). И не е като между тях да няма достатъчно подходящи, изпаднали в мозъчна смърт, които да бъдат донори на едни други хора изтеглили късата клечка, ама много късата....Обаче донори все няма (не по-малко ужасно според мен).
Аз се питам защо това е така и защо това е така тооолкова много години? В материала от линка – една от главните причини е посочена и разяснена добре. Заставам с две ръце зад автора по този въпрос. Така са форматирани законово нещата в момента, че моята воля приживе, въпреки, че е ясно заявена и изразена (щом не съм декларирала изрично, че не желая да бъда донор) – просто може да бъде игнорирана. Или казано направо и не особено красиво – „личната ми воля по темата - отива за храна на червеите“. Изпратена там от някой мой опечален роднина, който разбира се в такъв момент – няма как да е в най-добрата си форма и адекватно състояние. Или пък защото някой мой роднина е силно религиозен, или има някакви си там убеждения размнаващи се с „донорството е ОК“ и правото да решава вместо мен в такава ситуация. А аз УЖ вече съм решила по този въпрос какво и как точно...Защо това изобщо е допустимо? Не следва да бъде според мен. Не само защото така моят избор може да бъде пренебрегнат. А защото не следва кой да е мой близък, да бъде длъжен в ТАКЪВ момент да решава нещо подобно и да ме приеме като „просто труп“. Не е неестествено повечето хора да не могат да го направят. Не е неестествено в пикът на собствената им мъка - да изгубят сетивност към всяка чужда. Дори за момент, ама то стига... Защо ги подлагаме на това? Законово и законно?
Друга главна причина донороството у нас все още да е вид „чудо“, според личното ми мнение е, че доколкото изобщо са се провеждали кампании през годините за популяризиране на този почин – те са много зле скалъпени и с неефективни послания. Залага се на нещо „сълзливо“ и имагинерно, а липсва информация за какво точно става дума аджеба. Не е тайна, че за всички хора е най-страшна неизвестността, все тази за какво става дума. Ами средностатистическият гражданин - няма никакво понятие какво точно означава „мозъчна смърт“ например, защо това е необратимо състояние и, че дефакто...вече си умрял тогава. Доста хора си мслят, че „мозъчна смърт“ и „кома“ са едно и също например. Ами нека следваща кампания в подкрепа на донорството да наблегне на тези неща, важно е! Важно е когато призоваваш някого да направи нещо – да му обясниш какво ТОЧНО го караш да направи все пак. Той не е длъжен да го знае предварително, че и в детайли. Това е специфична материя най-малкото, не става дума за туршия и компоти.
Поредна причина за да сме на този хал по темата, е самото ни общество и отношението му към „разговори за смърт“, което е почти езически суеверно и във вид: „Бе да не го говорим, че да не вземе да стане“. И съответно – не го говорим де. Сакън! Както преди години и за стерилитет не смеехме масово да говорим, че то пък...“срамна работа“ се явяваше. Обаче към днешна дата, по последната тема – имаме страхотен напредък. Видно е и от форума , в който пиша в момента. Дълбоко съм убедена, че и по темата „донорство“ можем да го постигнем това същото – стига да посмеем да го говорим. Не по телевизията, не на някакви специални мероприятия, не... Всеки от нас – у дома, с партньор, с близките и децата си. Няма нужда, няма и смисъл и полза – да чакаме държават да ни вмени едва ли не насила необходимостта този разговор най-после да започне да се случва. Масово, във всеки български дом, по наша собствена инициатива. Защото този разговор е важен, много важен, за всички нас! Защото никой от нас няма „застраховка съдба“ и не знае, дали утре той самият няма да чака „присъда“ ще живее, или не, ще гледа ли как расте детето му, или не, молейки се някой, някъде да е провел въпросния разговор и да няма колебания, дали да спаси няколко живота, докато преживява своята лична загуба.
За много неща чакаме на държавата и много от тях наистина няма как да се случат без нейната активна подкрепа, да. Това обаче не е от тях. Това наистина зависи от нас и осъзнаването ни колко е важно. За всички ни е важно, поне веднъж да поговорим с близките си по въпроса и да им заявим волята си по него "в случай, че..." И това не е разговор, който можем да отлагаме "за утре", понеже може да нямаме утре просто.
