Пловдивски Льошко, привет!
Стопли ми сърчицето твоят разказ. За места толкова познати и близки си написал, места, които съм обиколила по няколко пъти. Все пеша, защото е здравословно и защото го обожавам този начин на придвижване. Много ме трогна.
Връщаш ме назад във времето, когато в този град се случваха най-вълнуващите и себеутвърждаващи неща в живота ми. Неща, които се случваха, благодарение единствено на това чудо наречено "сила на човешката воля", напук на почти гладните и студени години. Че човек е повече от тяло, не е вчерашно откритие. Човек е дух най-вече и оцелява благодарение на силата на този дух, на въображението на мисълта си и на куража на личността да следва мечтите си, напук на всичко.
Пловдив е и първата ученическа любов, който за нещастие се оказва влюбен в друга, но това не прави въздишките по-него по-малко сладки, независимо от възрастта и липсата на какъвто и да е друг опит на фронта на Амур.
Пловдив е и романтичното посрещане на изгрева на слънцето на тепето на Альоша, когато седиш там горе, мръзнеш тихо и фантазираш за големите неща, които те чакат занапред. С теб са и други тийнове, все рошльовци безподобни, които рецитират поезия, романтизират и идеализират живота и големите цели, които си поставяме. Защото големите успехи, са невъзможни без големите цели преди това.
Пловдив е и разходките по Марица, и разбойническите набези в близките до Руската гимназия оранжерии, в които садяха пролетни цветя - лалета, нарциси, зюмбюли. Ех, с какви наръчи сме се връщали от оранжериите, за да изплетем с цветята венците за 24-ти май. От оранжериите, между храстите по река Марица и през задния двор на Руската. И всеки е награбил по един цветен рай в ръцете си. Не се забравя такава гледка.
Пловдив е и опасните преходи по железопътната линия, която минава над моста на Марица зад гимназията. Неразумен аватюризъм, съчетан с желание да се докажеш и поперчиш, че не те е страх и че си по-голям от страха даже. А когато се случваше влакът да ни свари на моста - прегръщаш здраво тръбата на моста пред теб и застиваш, представяйки си, че момчето, в което тайно си влюбен, отнякъде те вижда и ти се възхищава, почти като на героиня от неразумен уестърн. Легенди се разказваха за учителката по история, една къдрокоса и много истерично-емоционална рускиня, която по този начин беше паднала в реката долу. Очевидци, или просто ученическият фолклор, гласяха, че падайки долу, тя извикала победоносно: "Я русский человек, я не умру".
Пловдив е и най-вкусният хот-дог, който продаваха на Главната.
Пловдив е и Народната библиотека, в която с желязна дисциплина прекарах почти всичките си години. Беше време, когато не бяхме разглезени все още нито от компютри, нито от копирни машини. Време, когато отиването на библиотека и работата там, наистина беше свързано с работа - въоръжен с тетрадки и химикали, буквално преписвахме любимите книги, учебници, граматики. След това излезе на мода ксероксът, започнахме усилно да копираме и да го оставяме да отлежава недокоснато.
Пловдив е и прословутата Руска книжарница в началото на Главната до пощата, посещението в която беше равносилно по трепет с посещението на храм. Някои я помнят сигурно книжарницата от преди Промените. За много българи тези книжарици бяха единственият начин да се докоснат до големи западни умове, превеждани и издавани на руски език. Посещения, които те карат да се чувстваш празнично, все едно ти самият се издигаш една идея по-важен в собствените си очи, докосвайки се до примери на проява на човешкия ум, интелект, въображение, сила на волята и на духа.
Пловдив са и големите имена художници, посещенията на театър, концерти. Пловдив са и годините с още по-желязна, военна почти дисциплина, за да създадеш неща, които продължават да се ползват.
Пловдив е и късната неправилна любов, за която проливаш толкова сълзи, но за която впоследствие си благодарен, че не се е реализирала.
И всичко това, напук на бедното, мизерно съществуване, което водехме. Напук на почти гладните и неотоплявани от много електричество години, защото беше пак скъпо. Но съм се чувствала богата и витаеща в измерения, които дават сила да направиш много неща и които те карат да се чувстваш някак си засрамено и виновно, ако постоянно предявяваш претенции към останалите, че те не случват твоя живот. Така ни възпитаваха.
Пловдив и България са много повече от битово-дребно-кръчмарско-клюкарско-дървено философстване, поднасяно като бомбастична и грамаданска претенция за разбиране и компетенция за това как функционира държавата, политиката как се случва, колко е черна и непрокопсана църквата и всичко останало. Удивително и страшно е как хората имат самочувствието, че разбират всичко и теоретизират, и анализират, и си измислят, и се пенят, и се сърдят, ако някой не е съгласен с техните измислици.
Баш като в кръчмата. Усещаш обаче как от изпаренията на цялата тази компетенция започва да ти се гади, защото изпаренията бълват отрова, зла мисъл и битово дребнотемие, което постепенно без твоето съгласие неусетно прониква в теб, превзема мислите ти, душата ти, сърцето ти и то започва по инерция да мрази общото, цялото и себеподобното. България е повече от дребнотемие и постоянно критикарстване от позицията на взискателния най-вече към останалите съвестен гражданин.
Горещо препоръчвам да посетите Градската художествена галерия в Пловдив (който все още не е ходил там):
http://www.galleryplovdiv.com/Особено в картините на старите майстори на първия етаж просто можеш да потънеш. Какви достойни лица и образи, какви изпънати и горди осанки са имали българите преди да дойде фалшивата червена идеология и да започне да прочиства последователно години наред народа ни от всичко свободолюбиво, различно и талантливо. Малшанс е за страната ни, че постоянно нещо започва, достига до някакъв етап на развитие и изведнъж всичко се прекъсва, отива по дяволите постигнатото и се започва отначало. Това постоянно започване изморява, изтощава, обърква хората. Прави ги несигурни, че вече има нещо сигурно и стабилно и че моралните и национални категории и ценности си струват усилието да се овладяват, упражняват и предават на поколенията. А те всъщност си струват усилията. Защото българите са оцелявали през вековете и благодарение най-вече на силата на волята на идеалистите и мечтателите.
Благодарим на пловдивския Рошко! Много мило и за мартеничката също така!
