Чели ли сте книгата "Игра на живот" от Кен Гримунд, жанр - фантастика. Впечатли ме; накара ме да се замисля за нашия проблем някак си по-абстрактно. Главният герой е мъж на средна възраст, който умира, докато говори с жена си по телефона и последната дума, която чува от нея е "трябва" ... Умирайки, той си мисли с колко много "трябва" е пронизан угасващият му живот - трябвало е да заминат на пътешествие, докато още са имали сили да изживяват удоволствия, да се въргалят по пясъка, докато това все още е имало смисъл, да си купят къща и да си намерят по интересна и доходоносна работа, трябвало е да имат дете, но заради извънматочни брменности, не се е получило... И се съживява...на 17 годишна възраст. Бясно се хвърля да поправя грешките от предходния си живот, за който има отчетливи спомени. Но допуска нови, още по- ужасяващи пропуски и несполуки. Пак умира и пак се съживява, носейки спомените и от първия, и от втория си живот...и пак умира..., и пак.... И колкото повече се стреми да игнорира предишните нещастия, толкова по - ясно е съзнанието му, че не може да се отърве от новите , които се трупат, трупат.
Та аз си мисля, ако започнем живота си на 17-годишна възраст, дали правенето на бебе ще се превърне в идея фикс, заради настоящата ни злочестина; бихме се юрнали да "инсеменираме" in vivo младите си яйцеклетки независимо с кого /тогава няма да сме с настоящите си партньори, защото те няма да са живи/,   независимо кога /дори без оглед на стремежа за професионална реализация или друг някакъв социален просперирет/,  независимо от липсата на пари за прилично препитание /все пак ще сме още малки/, независимо от трудностите на майчинството на толкова ранна възраст /то рязко ще ни отдалечи от процеса на създаване на приятелства и опознаване на света/.
Неминуемо 80-90% от нас щяха вече да са преминали през една или няколко успешни бременности, ако бяха започнали с опитите преди 10-15 години...Но, питам се аз, толкова ли неистово прекрасен  щеше да бъде животът ни, ако вече детето ни кандидатстваше за английската гимназия. Такъв един живот би бил променен спрямо настоящия ни, но дали би бил подобрен спрямо настоящия ни???

"if you could live your life again
would you change the things or leave them all the same,
If you look back at your past
will you be proud of what you' re done.."
 . . . Iron Maiden

Много пъти съм си мислела за това в различни етапи от живота си, в повечето случаи, когато съм имала някакъв проблем. Дори последно беше вчера ...
Много хубава тема, Натали, все повече се възхищавам от теб.
В един филм на мен пък ми допадна следната реплика: "Обичам си живота, защото е МОЙ" - много мъдрост има тук, трябва да се радваме на всичко, което имаме - дори на кафето сутрин, защото факта, че сме живи и сме се родили и ни е даден този живот с всички грешки, които допускаме и всички предизвикателства, които ни поднася.
Ако бих могла да се върна (но вече с опита, който имам сега) нямаше да променя нищо - не искам. Не искам да не бях срещала мъжа си - най-прекрасния и добър приятел, който съм имала дори с всичките му недостатъци, не искам да не бях срещала Оля, Мели,  Боровинка, Огънче, Стефи,  jam, Евка, Зайко, Туто и всички всички приятелки тук (извинете ако съм пропуснала някой), не искам да не бях разбрала какво значи да си до човека, когато обичаш и да го подкрепяш в трудни и безизходни моменти, както и той мен, не искам да не бях помъдряла за последните 3 години, не искам да не бях научила доста полезни и интересни неща, които биха помогнали на мои познати и близки за в бъдеще, не искам да не бях преживяла щастливия момент на първата хубава спермограма, с която се отвори път напред и на нова борба, първите хубави резултати, всеки един щастлив миг, до който е достигнато с много сълзи, мислене и преживяване. И все по-често се питам всичко това случайно ли е? Дали живота не ни поднася това, защото в един момент просто ще се роди НАШЕТО дете, което трябва да дочакаме. За да бъде точно то на белия свят! Даможем да му се зарадваме както на нищо досега не сме се радвали, а в същото време да бъдем едни зрели и силни майки, на които то да разчита безусловно (като се сетя какъв въздухар бях преди 3 г. се схващам).
И аз се чудя как щеше да е в момента живота ми ако имах 8 или 10 годишно дете, много мои приятелки имат точно на тази възраст. Сугурно сега щях да съм някъде другаде, да споделям с някой друг и да задавам други въпроси. А дали щях да съм по-щастлива? A ако се замислим малко в стила на фантастичните романи ( конкр. Айзък Азимов) дали няма някакъв вариант на реалността, в която просто не се раждам или вече не съм жива?

Хубави думи

Ох...   Развълнувах се, замислих се.
И аз не искам друг живот, този си ми харесва.

А аz искам да съм друга. Сега съм такава, zащото условията са ме направили такава. А вътре в себе си съм друга. Това другото сигурно никога няма да го иzживея. То и не може да иzрастне, zащото съм като в менгеме. Все опъвам и все немога да се иzмъкна.

Да!! Неминуемо почти всички ние сме доволни от живота си, такъв какъвто е сега. Защото проблемът ни е толкова убийствено гаден, че щом не сме се предали досега, това без съмнение значи, че сме станали достатъчно силни да се справим с почти всеки ДРУГ проблем в ЖИВОТА, сиреч сме закоравели. И защото всички ние сме обичани от мъжете си, как иначе ще прилагаме тези нечовеши усилия да се изправяме и да се обнадеждаваме след всяка нежелана менструация. Тоест сме смели, силни, обичани и готови за нови болки и страдания; съгласна съм, че тези компоненти на щастието са в основата на доволството от живота.  
Мислете по - разчупено...ако сега докато ме четете, умрете, и сетне се събудите с кандидатстудентския справочник в ръка, какво по дяволите ще правите - тогава няма да имате нито пари, нито обичания мъж ще е до вас, нито образование....само знанията в сферата на репродуктивната медицина, горчивия опит от множеството разочарования и яйчници пълни с много, много млади яйцеклетки. Пак ли ще построите живота си, както настоящия ви...наистина ли нищо няма да измените

Ами незнам, наистина незнам дали бих променила нещо. Но знам, че бих изживяла не само този, а няколко други живота с мъжа до мен, да, сигурна съм в това. Може би бихме променили нещо в тези осем години през които сме заедно, но знаеш ли, не се сещам какво точно.
Та ние на практика израстнахме заедно, като характери имам предвид, всичко което сме постигнали сме го постигнали заедно, рамо до рамо. Спрявяли сме се с всички трудности, надявам се да се справим и с настоящата битка, която водим.
Незнам, но моя живот се усмисля именно от това, може би подсъзнателно съм искала точно такъв да бъде, защото всички тези моменти на падения и победи ме правят по-силна, по-уверена и щастлива.
Мисля си, че проблемите които имаме сме щели да ги имаме независимо с кой сме и кога сме започнали опитите, но съдбата ни е подала ръчичка поне  в едно, срещнала ни е с най-подходящите и обичащи мъже
успех