Oххх как сте улучили "правилната" тема днес. Ако довечера по новините чуете за убит предпразнично съпруг - моят ще е!
Той последните три дни е извън града. Мара Пепеляшка естествено си е у дома, соло с "малкия принц" и огромни списъци със задачки за празниците. За да ми е още по-гот, оказвам се и с възпалени очи, а час за очен успявам да запиша за днес за 10ч. чак.
Междувременно, във вторник следобед имам бавачка за детето и в рамките на 6 часа се хуквам от магазин на магазин, за да избера и купя подаръци на цялата рода, опаковъчните материали за тях, после отивам в Метро, за да заредя с провизии и за празниците и по принцип. Очите ми стават все по-зле, капя някакъв "Визин", който с нищо не помага, но...не съм някоя лигла аз, с всичко ще се справя. Половин час разтоварвам колата и мъкна, мъкна, мъкна - торби, бутилки, стекове с безалкохолни и пр. тежки неща, което ми коства 10-ина курса кола-апартамент и пак си разбутах дископатията. Карай нали, очи, кръст, гъз - важното е, че ще успея с всичко, дори без чужда помощ. Милото детенце обаче - не е в настроение тези дни и се чуди за какво да реве и още повече да не спи. И той няма да ме събори - притичвам до спалнята да го приспивам и после пак при хартиите и панделките. Разгеле опаковах!
Чувам се с мъжа ми 10-ина пъти тези три дни и повтарям единствено: "И да не забравиш на 22-и в 10ч. трябва да гледаш детето, за да отида на лекар". Отговорът неизменно е: "Разбрах бе миши, стига си ми мелила едно и също".
Та ставам днес в 9ч. - ни мъж, ни дяволи, някаква прелестна снежна виелица навън...звъня му. Къде си казвам, да не се моташ, че ще закъснея. Невинно ми се отговаря: "Ми....аз съм в Пловдив, че ми излезе нещо спешно, ти къде трябваше да ходиш?"
Направо ми кипнаха лайната /с извинение/. Затворих телефона, защото не знам какви реплики щях да изръся и да се вбеся още повече. Поглеждам Дани, който дава вид на кротък днес и решавам, че очната и с него ще ме изтрае за един преглед, позната ми е, има две деца - ще ме разбере. Хуквам през глава да обличам и детето - термо панталони, якета, шапки, ботуши, колд-крем да не му стане нещо на муцуната докато го нося към колата... В 9.50 съм в коридора готова да излизам и ухххх къде съм си сложила ключа за колата и документите?! Преравям и трите чанти, които съм ползвала напоследък - нъц, започва да ми се прокрадва едно бееегло съмнение и пак звъня на г-н Павлов. "Къде ми е колата?" питам. И безотговорната мъжка твар, с мъркащо гласче ми "обяснява", че: "Ами аз, ми такова, ами аз днес взех твоята кола, защото беше много студено, пък кашлям и да не ходя по студа до гаража за моята и аз не знаех, че ще ти трябва днес..." /не, че е питал ДАЛИ ще ми трябва/
Е те тука вече се разревах от яд, казах му, че е безотговорен идиот и ми беше все тая, че по принцип не е хубаво да се изпускат нерви и в яда си човек да обижда някого и пр. важни неща, които добре знам, но...преля ми!
Хайде намрънках се, за което се извинявам на всички
, ама ми идва да се пукна от яд и безсилие в момента.
