Здравейте.
Не знам дали тук мога да пиша, но предполагам, че във форум за емоционална подкрепа мога да намеря полезни съвети.
Търся помощ за да се справя след като загубих двама от най-значимите хора в моя живот, хората които ме отгледаха, моите баба и дядо. Ако кажа, че за мен те са повече от майка и баща няма да излъжа, тъй като те ме гледаха повече от 7 години и винаги ми бяха опора в живота. Загубих и двамата в рамките на две години и няколко месеца. Най-мъчно ми е, че и двамата починаха в ужасни мъки и това допълнително ме натъжава.
Когато баба почина беше неочаквано и жестоко, трудно го преживях, но преживях, започнах нови проекти, съсреодоточих се върху опитите за бебе в срещи с приятели, един вид избягах.
Дядо обаче...преди два месеца му откриха метастази в белите дробове, един месец лекарите търсят рака, объркани изследвания, липсата на които не позволи слагане на морфин, останали бяха само 10% бели дробове. Това, което видях в ковчега не беше той, не беше човека, който познавах и ме отгледа. Беше останал 30кг. човек.
От тогава не мога да спра да плача. Държа се когато съм с хора, дори и с мъжа ми и с брат ми, но понякога останала сама избухвам в сълзи. Знам, че още е рано и че казват, че времето лекува...ами ако не лекува? Не е първият обичан човек, който изпращам, но този път е различно някак си. Сънят ми избяга напълно, апетита го няма, опитвам да водя смислени разговори, като единственото което ми идва на ум е, че искам да се върнат моите обични баба и дядо. Всичко започва да ме дразни. Не мога да се отпусна да се наплача, защото веднага съпругът ми започва да се опитва да ме утешава, да ме разсейва с детето. Аз се избърсвам и преглъщам и се опитвам да не натъжавам бебето.

Това състояние не ми харесва, аз не съм депресивен човек, не са ме възпитавали така. Възпитавали са ме да приемам смъртта като естествен край на живота, да не се плаша от нея, но гледката на отворените ковчези все е пред очите ми и нищо естествено не виждам в тях.

Искам да излеза от тази депресия и приемам всякакви идеи и съвети.

Вени, моите съболезнования.
Намери си време и се наплачи, без утешители. От сърце и душа се наплачи. Не че ще ти мине от раз, но за момента ще ти поолекне.
На мен ми помагаха странни за някои неща. Явно при всеки е различно. Но си намирай време да поплачеш. И това за времето, дето лекувало .... ами мен не ме излекува. Просто с времето свикнах да живея с болката. Няма и ден в който да не се сещам за загубените си близки. Но вече не боли толва силно. Човек е странно същество и свиква с всичко.А и тези загуби са .... неизбежни. Повтаряй си го от време на време.

И аз преживях голяма загуба. Според мен лек няма.
Мъката ме връхлита внезапно и се разстройвам много и трудно идвам на себе си, случвало ми се е да шофирам така. Но си поревавам и после ми олеква.
Чакам времето да помогне. Животът е за живите.

Пеше, моля сподели какви неща са ти помогнали.
Ако искаш и на ЛС може.

Да, може би времето не лекува, а свикваме да живеем със загубата. Въпросът е докато свикнем да не пострада някой около нас или ние самите.
Аз например се усетих, че започнах да говоря и пиша грешно. Слагам думите на грешните места, замествам една дума с друга, която не й е синоним, разбърквам буквите в думите. Просто пръстите ми, очите ми и част от съзнанието ми не работи в момента на 100%. Ами ако забавя някоя реакция към бебето или не реагирам адекватно докато шофирам (затова и от два месеца близо не карам, освен ако не е наложително).
Ей затова ме е страх да се отпусна и да се настрадам, защото в това време съзнанието няма да е на 100% и може да изпусна нещо важно. Вчера напромер не усетих, че водата във ваната на бебето е по-гореща от обичайното.

приеми моите най-искрени съболезнования... смъртта на близък човек е една от най-големите стресове в нашия живот и реакцията на тъга, болка, скръб, отричане, депресия е естествена, нормална. здравият психически човек тъжи, като лека-полека тъгата отслабва. празното място от загубата и свързаната с това мъка никога не изчезват, но се трансформират в едно много по-спокойно изживяване. така че, времето лекува, но и ние трябва да му помагаме. всеки човек си намира своите начини за справяне с мъката. аз често съм писала, че за мен потъването в работа е най-доброто лекарство. при теб може да е друго. може би е добра идея да се консултираш с психоложката, която пише в нашия форум.

Най-искрени съболезнования и от мен!
За себе си забелязвам, че колкото повече време минава, толкова повече осъзнавам какво съм загубила и на моменти мъката ми се усилва повече, отколкото мога да понеса. Използвам точно тези моменти /когато е възможно / и се наплаквам, настрадвам, говоря си мислено с човека и споделям всичко, което бих казал и "на живо". Помага ми..

Съболезнования за тежката ти загуба!
Плачи! Много, изтощително.Не отмива болката, но носи временно облекчение. Иначе, казват, времето, лекувало. Още не съм разбрала дали е така- вече година и осем месеца откакто загубих майка си не мога да се преборя с болката, но се радвам наистина за това,че тя вече не страда. Мисли така и за обичния ти дядо- вече не го боли, не се измъчва.
Друго, което ми помага е вярата ми, че майка ми, и баба ми , и моят любим дядо са някъде, откъдето ме виждат и ми помагат и че един ден ще бъдем отново заедно. Може и да е налудничаво, но понякога си говоря с тях и това ми носи спокойствие- разказвам им през какво преминавам, какво ми се случва.
Просто отказвам да мисля за тях като за изгубени- те са някъде, където не ги виждам, но знам, че са там.
Нещо такова.
Прегръщам те!

Болката отминава с времето, остава само тъгата, че повече няма да видиш човека и да му кажеш колко много го обичаш. Преди години баща ми почина, 22 дни преди него дядо ми (неговия баща, който тогава живееше при нас), после и свекърва ми и сякаш ужаса се завърна отново. Много тежко преживях нейната загуба, защото спомените за баща ми по погребението и т.н. бяха пресни. След това още 2 погребения последваха, но сякаш бях претръпнала вече...
Справяш се, защото нямаш друг избор, животът продължава. Разсейваш се с приятелите, семейството и се радваш на всеки свой ден, защото не знаеш какво ти предстои на другия.

Моите съболезнования!
Ако имаш възможност потърси компетентна помощ. Явно преживяваш силен стрес. Времето лекува,но не достатъчно. Може и да свикнеш с болката, дори да я заключиш някъде дълбоко в себе си, но след толкова силни емоции съм убедена, че се отключват страхове, които ти пречат да живееш пълноценно.
Стегни се! Ти, бебето ти, семейството ти , имат нужда от теб! Това е живота! Звучи гадно! Просто вярвай, че те вече не страдат!
Противно на всеобщото мнение не се крий когато плачеш! Споделяй болката си! Изливай душата си! ГОВОРИ! Ако се затвориш, проблемите няма да се решат, а ужасните картини и спомени няма да изчезнат. Опитай се да си спомниш всички хубави неща, които си преживяла с тези хора! Разказвай, усмихвай се на всеки приятен спомен! усмивките гонят лошите мисли. Всичко е в теб и ти решаваш как ще продължиш! Ако не можеш сама, позволи на другите(било то близки, приятели или психолози) да ти помогнат!
С най-добри чувства!
Даниела

Благодаря ви за подкрепата, за милите думи.
Ще се събера малко по малко и ще се наплача.
На връщане от погребението накарах брата на дядо да разкаже семейната история и сега започвам да събирам снимки, да сканирам и да разказвам тяхната история. Това ще е котвата на Ники към миналото.

Вени, нещата които ми помогнаха на мен : Първо за майка ми - върнах се на работа на 3 ти ден след погребението. Както каза Джам - работа и да съм сред хора. За да не се отпускам и влизам в руслото на самосъжалението, понеже се познавам и знам, че щях яко да затъна и излизането от тази дупка щеше да е трудно. Другато - некролога ѝ стоеше до входната ми врата 6 години. И аз като лудите на всяко влизане и излизане си говорех с нея. Къде отивам, къде съм била ... ей такива нещица. Освен това четях за не знам кой път "Истории от света на Диска" на Пратчет. Странно може би, но ми помагаше. Къде защото са изпълнени с ирония, къде защото казва и много истини, които не съм разбирала преди. Като това, че ако смяташ че живота е постъпил несправедливо с теб, можеш да извикаш към вселената "не е честно" и тя веднага ще оправи нещата .... ама друг път. И някак разбрах, че някои неща не зависят от нас и от това какво правим. И ни остава само да ги приемем някак и да продължим напред. Просто няма друг начин.
Не особено хубавата последица от тези загуби е че станах малко по-зла и цинична. Но тези неща те променят искаш или не.

жаси, моите съболезнования. Много съжалявам за загубата ти.
Аз загубих баба си преди доста години, и до ден днешен страшно много ми липсва. Сега след загубата на Божидар първите дни бях изпаднала в страшна дупка, не можех и не исках да се примиря със случилото се. Няколко дни по-късно случайно попаднах на едно предаване по телевизия Реалити ето това http://www.google.bg/url?sa=t&source=web&cd=3&ved=0CCsQFjAC&url=http%3A%2F%2Ftv.dir.bg%2Ftv_movie.php%3Fid%3D728&ei=cvBKTbj7OZDvsgaq-eWpDw&usg=AFQjCNG311sorGfLvSGk95VyZD9CrtVlBA&sig2=Dihk760L03SSKJ7ltUj2Hg не знам как и защо, но след това се почувствах много по-добре. Разбрах, (или по-скоро искам да вярвам)че ще се срещна отново със загубените си близки хора.
Другото, което ми помага много е да говоря за това.
Това, което правиш за семейната история е страхотно. 

Аз също загубих баща си преди 2 месеца един месец след това загубих и близка приятелка . И двамата починаха от рак. Особенно приятелката ми си замина в мъки ,цяла година я гледах как бавно си отива а каква жена беше .Стахотна. Последния път неможах да я позная през ноември когато я посетих беше само 30 кг ,пречувствах че няма да доживее до нова година така и стана ,отиде си точно на коледа.

Няма как да се забрави това. Точна рецепта също няма .Аз също страдам защото когато бащами са го приели в болница е искал да ме види но аз тогава не бях в България .Така с него имаме една несъстовла се стреща,много ми е мъчно за това искал е да види само мен.Аз поне знаех че това ще се случи някой ден в близко бъдеще и си мислех че съм подготвена но когато ми го казаха по телефона не се сдържах и изригнах в сълзи .
Времето лекува ,ще видиш че ангажиментите за едно или друго а и като си родиш детенце ,вниманието ще се пренасочи от самосебе си .
Аз също понякога си говоря с тях и така се успокоявам .

Здравей, Жаси! Приеми и моите съболезнования...
Вчера - на 3-ти февруари се навършиха 11 години от смъртта на татко! Отиде си на 60 години, не можа да се наслади на дори ден без работа, не можа да види внуци... сестра ми тъкмо беше забременяла и тя след тежък стерилитет, показа му снимка от видеозона... Как се свиква със загубата ли? Никак, не се свиква, научаваш се да живееш с нея и с годините болката понамалява, повярвай ми... Ходим всяка събота на гробищата, ако пропусна - сякаш нещо важно съм пропуснала, отивам там - запалвам свещичка, помълчавам или поплаквам ... та там се е пренесъл половината град... Бабите и дядовците също си отидоха, някои отдавна, други по-скоро - мъчно ми е, разбира се... само, че бабите ми си отидоха на една почтена възраст - около 80 години, което за нашето общество в момента е химера... Знам, че ти е трудно и мъчно, но виждам, че и твоите баба и дядо са си отишли от този свят с време... Естествено, че ти е болно и мъчно, но си помисли за това, че те са преживели отреденото им време на този свят и освен, че са починали в мъки, преди това са били млади, влюбени, радвали са се на деца, внуци...Ще мине време и ще разказваш с усмивка за тях, повярвай ми. Много мъка има по света - отиват си млади при катастрофи, малки дечица - с тежки диагнози, много болни хора има, много, много... Много говоря за баща си, макар и да е починал преди цели 11 години. На погребението се стегнах, за да организирам всичко и нямах време да плача. Започнах да плача по-късно, по мъничко, с и без причина, да говоря за него с насълзени очи, да разказвам моменти от живота си с него, да гледам снимките... Ще намериш начина да преодолееш мъката, е не цялата, но поне част от нея - погледни какво слънчице имаш в подписа си!  Силно те прегръщам! 
Мише - 

Аз не знаех за баща ми, беше скрил болестта си от мен и майка ми ... Ходеше на лекар сам и казваше, че е добре, ще се оправи и когато точно на Нова година почина беше шок за нас. Ходих на гробището редовно, но дори и да се пренеса там няма да го върна.Само се разстройвах. Не съм го забравила, липсва ми... Но за смъртта възраст няма. Беше на 45г.
Един ден ще разказвам на децата си за него. В спомените ни хората продължават да живеят.

В спомените ни хората продължават да живеят.

Права си. Мисля да напиша някъде в някой дневник технологията на дядо за правене на вино и може би като остарея ще правя и аз.
Писането, говоренето, плаченето и мисленето за него ми помагат да се справя.
Пък и все си мисля, че сега е с баба и са на някое тяхно любимо място и са млади и красиви, разхождат се хванати за ръка, дядо й разказва за Ники и за братовчед му Кики.
Ей такива неща си мисля и гледам съзнанието ми да избяга от другите гледки - на ковчези и гробове.

Момичета, едва ли щях да се справя тази седмица без вас
Благодаря ви от сърце, за пореден път се убеждавам, че във форума може да намериш повече приятели и повече разбиране, отколкото извън него.

Пък и все си мисля, че сега е с баба и са на някое тяхно любимо място и са млади и красиви, разхождат се хванати за ръка, дядо й разказва за Ники и за братовчед му Кики.

Този филм го бях гледала преди много време, но миналото лято, преживявайки моята загуба, го гледах отново и намерих надежда и утеха.
http://www.imdb.com/title/tt0120889/

Моите съболезнования.
Времето лекува, но празнотата остава. И близките ни винаги ще са в сърцата ни.
Преди 9 години загубихме баба. На панахидата за 40 дни на баба почина и татко. А брат ми имаше рожден ден.

Жаси ,Раждането и смърта са естествени процеси и също това е пътя на нащия живот
Просто го гледай по филосовски ,няма как да си роден и да не си отидеш от този свят .
А начина по който си отиваш е съдба .Да всички емоци които те владеят давай им воля ,-помага но небива да е непрекъснато ,трябва да си намериш по-аггажиращи ума и съзнанието неща.

Жаси нацели най-голямата ми мъка. Преди три години дядо ми почина. За мен беше съкровище. От тогава, не съм същия човек...и не мога и не мога да се примиря!
Все си казвам, ако беше така, нямаше да се случи. ако бях направила иначе нямаше да е така... но е факт, че той почина на 80 години след 4 инсулт. Падна и счупи костица в таза. Остана на легло и се предаде... Това са най-тъжните 4 седмици в живота ми, а погребението просто ме довърши. Сънувах го, че ме прегръща и се смее. Каза ми че сега е добре и е щастлив. Този сън ме кара да се усмихвам, защото въпреки, че ми липсва много, аз знам че е така. Вярвам, че това беше неговият начин да ми го каже.
Как се спасявам от тъжните мисли ли?
Намирам си работа до пълно изтощение..

Зарина, раждането и смъртта са естествени процеси, с това съм напълно съгласна, но страданието на близък човек не. Ако почине човек, който обичаме, бързо и на преклонна възраст без да се мъчи, тогава тъгата е голяма. Но когато си го гледал дълго време как се мъчи и си изпитал яростта породена от безсилието да му помогнеш, тогава вече картинката е по различна. При мен проблема е точно такъв. Ясно, починал е. Но когато се сетя за него, винаги в главата ми изплуват последните кадри, а те са отчайващи. Мъча се да ги изтрия и да си спомням само хубавите моменти, но за 3 години имам съвсем мъничък напредък.

jasmin_veni, приеми моите съболезнования.
Видях когато публикува темата и чак сега набирам сили да ти отговоря. Аз загубих баща си, точно по време на първото ми ИКСИ. Бях стресирана, влезе в болница за рутинен преглед, /диабетик беше и единият му крак беше ампутиран/ доктора искаше да му направи само изследвания да не би да пострада и другия крак. Сутринта в която почина, аз се събудих защото го чух да чука на входната врата - "хайде отвори вратата, дошъл съм за подкрепа за инвитрото". След 10 мин майка се обади и ми съобщи лошата новина. Исках да прекратя опита, за мен всичко се срина, приятелите казваха, че сега е момента и докато душата му е около нас, да продължа и заради него. Опитът беше отрицателен и аз тотално се сринах. От тогава всяка сутрин в 6 часа, се будя и със ужас и свито сърце звъня на майка си, за да я проверя как е. Не съм успяла да се справя. Заринах се с работа, започнах да давам и частни уроци. Не помогна. Започнах втори опит с надеждата, че този път ще успеем, дата на теста съвпадаше с една година от смърта му. Представях си как ще отида нагроба му и ще му кажа добрата новина (умря с голяма болка в душата си, че нямам дете). Опитът беше отрицателен и аз окончателно се сринах. Спрях да пиша във форума, по-малко четях и пак работа до безкрай. Аз не мога да се справя, малко след татко почина единият ми вуйчо, после и другия в рамките само на четири месеца изгубих много близки хора. Казват, че времето лекува, но при мен с всеки изминал ден празнотата се увеличава и болката става все по-голяма, не знам с времето все повече ми липсва. И аз като теб, реших да запиша неговите рецепти за домашно вино, водка и т.н. - татко беше технолог вина и ракии и голям майстор и на мезетата. Това решение го взех преди Коледа - сега когато усещам, че по този начин успявам да съхраня частица от него, започвам сякаш да се успокоявам. Може би това е решението за мен. Ти ще намериш правилния път за себе си - работа, съхранение на спомени или препрочитане на любима книга... Аз от два дни пак чета - Пътеводител на галактическия стопаджия.
  И майка ми постоянно казва - един човек умира окончателно, тогава когато вече няма кой да си спомни за него!
Така, че мила спомняй си!

Днес нелепо и трагично загина баба.
Нея обичам повече от майка. Тя ме отгледа, от нея се учех на добродетели. Тя е най-добрия човек, когото познавам. Как ще живея без нея сега?
Господи, не мога да повярвам!
Защо  толкова крехък живота? Защо се случват в миг такива трагедии? Защо си отиват най-добрите хора?
Сама съм с детето цял ден. Няма с кого да поговоря, държа за да не разстройвам Добри, а отвътре сякаш някой ме реже парче по парче. Знам, че трябва да съм силна заради детето, но докога ли ще издържа...
Простете, че ви натоварвам, просто няма никой до мен и така...

Моите съболезнования Светле:(

Искрени съболезнования мила...Мога само да предполагам какво ти е на душичката
И аз имам любима баба,която много ми помага и много обичам..Не искам и да си представям какво ще ми е ако я загубя.....
Прегръщам те и ти давам моята виртуална подкрепа....Трябва да си силна заради малкия...много силна...

Tarja моите най-дълбоки съболезнования Ужасно е, немислимо е, но се случва и тогава трябва да се съхраниш заради детето си, заради семейството си, заради себе си.
Ужасно е когато останеш сама, ужасно е когато детето заспи и нямаш вече начин да разсееш мислите си.
Наплачи се, накрещи се ако трябва, излей мъката и гнева си, ще олекне само за минута, но после ще станат две минути и постепенно ще приемеш да си спомняш за нея като за красивата, топла и сърдечна баба, която си познавала.
Знаеш ли, ще сънуваш, ще я сънуваш много и ще си благодарна на тези сънища, защото ще ти носят радост, ще я усещаш близо до теб духовно. И до днес почти всяка вечер си говоря с моите баба и дядо и им разказвам някои важни неща. И плача, свикнах да плача за тях, защото много, много ми липсват и след сълзите се замислям, че бих искала да изживея живота си така, както те изживяха своя - силни, непоклатими в увереността си, че ще се справят с всичко, моят пристан, моите родители.
Да, родители, защото въпреки, че не ме родиха са направили за мен хиляди пъти повече от колкото собствените ми родители.

Прегръщам те силно мила, оставяй всяка вечер за нея чаша вино или каквото там обича, ще я усещаш на вашата трапеза. Когато баба си отиде оставях всяка вечер по нещо сладко и чаша вино. Когато дядо ме напусна оставях вино и цигара.

Виждам, че вече не се пише в темата, но ми се иска и аз да подам ръка за подкрепа. Jasmin, съветвам те да се погрижиш за себе си, като отделиш време за нещата, който най-много обичаш. Знам, че когато си на дъното не ти се прави абсолютно нищо. Но точно тогава, за да излезеш от упойката на тъгата, трябва да действаш. Когато съм в подобно състояние аз си правя списък на любими занимания и после си избирам едно и си поставям за задача на следващия ден да го направя. Например отивам на Панчарево в спа центъра и лежа с часове в минералната вода.
Близките ни си отиват от Живота, рано или късно. В своя Свят  ние разчитаме основно на себе си. Затова - научи се да се обичаш и приемаш такава каквато си в момента. Дай сама на себе си съчувствието, любовта и подкрепата, която си получила от близките си. Подкрепата към себе си е различна от егоизма, защото само когато обичаш и приемаш себе си, можеш да обичаш и другите. Когато ти е най-тъжно, обърни се към себе си с най-топлите думи, които ти дойдат на ум. Тъгата е мощна, но любовта е още по-мощна. Потърси в себе си мостът между тъгата и любовта.
На думи е лесно, но дано и само като думи гореписаното ти е от полза.

Клариса, благодаря ти, че писа. Думите ти ще помогнат не само на мен, но и на други момичета преживели загубата на хората, които са ги отгледали.
Да, болката заглъхва, след месец вече не може да скърбиш, защото животът продължава, а на теб разчитат ЖИВИ същества.
Не спирам да мисля за тях, за тяхната обич помежду им, която ми даде пример за семейство, за живия смях на баба, за шегите на дядо и усещам, че пренасям подобен модел и в собственото си семейство - много смях да има в една къща, ако ще да е за пълна глупост, смях да се чува, да не е тиха къщата, да не мълчи дома.
Но знаеш ли какво установих?Че започнах честичко да готвя любимите им ястия и придобих техния вкус към розето, ако може по 100гр. всяка вечер, те така живяха толкова дълго.
А сам на себе си да даеш време и любов е много трудно, когато не си свикнал да го правиш, това е нещото, което тепърва трябва да уча. Научила съм се на самоирония и сарказъм, но след краткия миг на съчувствие към себе си винаги идва иронията към настоящата ситуация.

Благодаря за милите думи.
Има моменти, в които за минута или две забравям какво се е случило и посягам да се обадя на баба или се замислям какво сме се разбрали за дена - тя ли ще дойде или аз ще отида. Като ме връхлети реалността след това е ужасно - сякаш пак изживявам новината за нелепата и трагична смърт на баба и стринка...
А всички очакват от мен да съм силна и да се държа. Повтарят ми да подкрепям майка и татко и да се грижа за тях, и аз се старая, наистина много се старая, но не знам докога ще ми стигнат силите.

Благодаря за милите думи.
Има моменти, в които за минута или две забравям какво се е случило и посягам да се обадя на баба или се замислям какво сме се разбрали за дена - тя ли ще дойде или аз ще отида. Като ме връхлети реалността след това е ужасно - сякаш пак изживявам новината за нелепата и трагична смърт на баба и стринка...
А всички очакват от мен да съм силна и да се държа. Повтарят ми да подкрепям майка и татко и да се грижа за тях, и аз се старая, наистина много се старая, но не знам докога ще ми стигнат силите.

Светленце, 

Наскоро попаднах на една теория, която е гранична между езотерика и научна психология, и обяснява закономерностите на взаимоотношенията между роднини. Разглеждат се отношения между живи и роднини, които вече не са сред живите. Но всички са свързани в една система чрез законите на любовта. Теорията се нарича "Семейни констелации". Има книги на български за нея.
За мен тази теория беше истинско откритие, защото някак несъзнателно винаги съм вярвала, че оставаме във връзка с близките и любимите си хора и след смъртта. Просто връзката приема различни форми.

И аз трудно се уча на приятелски взаимоотношения със себе си. Много по- ми се отдава самокритиката, самоосъждането, самообвиненията, безграничните изисквания към себе си. Но ведъж откриеш ли, че има и друг начин, живота ти става по-лек и удовлетворяващ, независимо какво ти се случва.
Самокритиката при мен е включена на автопилот. И за най-дребното нещо ме отстрелва със светкавична бързина. Аз я оставям да стреля, а после преформулирам всяка нейна стреличка.
Например: Първа в главата ми се появява мисъл от вида "Не успя да свършиш всички планирани за днес задачи!" Оставям тази мисъл леко в страни и търся по-любезен вариант, като: "Успя да свършиш почти всичко. Имаш прекалено високи изисквания към себе си. Щади се. И утре е ден. Има достатъчно време".
Смятам, че взаимоотношенията със себе си са нещо, което се развива и можем да ги променяме. Аз, например, имам необходимост да гледам на себе си с топли, а не укорителни очи.
Понякога шока от преживяно събитие те води до необикновени открития за себе си и живота. Може би понеже те разтърсва до дъно и вади на повърхонстта, неща, които ежедневието е затъмнило.
Прощавайте за дългия пост.

Taja, моите съболезнования 


Аз имах много силна връзка с моите старци, тъй като те ме отгледаха.
Баба почина внезапно, както си беше на крак, бях далече, от шок обърках транспорта - качих се на експрес вместо на бърз влак, подминах родното ми място, слязох на първата спирка, хайде нов влак, едва успях да пристигна навреме за погребението.....
Дядо по същия начин, бяхме на дълъг път с мъжа ми едва ни откриха

Сега са в сънищата ми.Баба я сънувам постоянно за някакво събитие или случка. Изхвърлих едно тесто за сладки за именния ден на мъжа ми / те са съименници с мъжа ми/, че не ми хареса и реших да не ги правя....е, не знам каква е тази енергия, три поредни вечери я сънувам, че меси сладки, говори си с мен.... и  взех, че ги направих, пак не ги харесах, но всички бяха очаровани от вкуса

Забравих да раздам за задушница, а и много не вярвам....появява ми се мнаго ядосана...мина се една седмица и мъжа ми направи тежка катастрофа на деня, в  който тя почина.