www.zachatie.org
Репродуктивно здраве => Емоционална подкрепа => Темата е започната от: silvanchence в Юли 23, 2009, 19:36:27 pm
-
Здравейте, момичета!
Искам да споделя нещо с вас, и да ви питам и вие ли се чуствате така.
Вече се радвам само когато някое момиче като "нас" си роди дечица, искренна радост изпитвам тогава.А за мои близки, които днес го искат и утре са вече мами, като че ли изпитвам скрита завист.Не се харесвам такава!Преди не беше така.
Онзи ден роди на колежката ми племенницата (първата бременност завърши в четвърти месец, а тази беше много трудна и рискова) , и толкова се бях щастлива и доволна, а дори не я познавам.А за моята първа братовчедка, не се зарадвах, даже напротив.
Не се харесвам такава!!!
-
Я стига! :x
Аз пък те харесвам и то точно такава! :P
Недей се съди така строго Силве... и ти душа носиш. Миличката ми тя... разбира се, че няма да се радваш, разбира се че ще те стяга под лъжичката, разбира се че ще изпитваш болка. Ти не изпитваш завист мила... завистта е ето това - :balk_153: :evil:
А ти си - :balk_134:
затова аз те - :balk_21:
-
Да отговоря точно - така съм се чувствала 6 години без почивка. Преди Никола за първи път се зарадвах искрено и много на бебе, когато се роди племенницата ми. После се радвах на няколко зачатчета.
Сега също се радвам само за хора които познавам.... не може да ми трепне сърцето за някой непознат...
Както виждаш - говори ти завеждащ клуба на черните станции :balk_70:
-
При мен също е така. А пък хората около мен се плодат и множат повсеместно. Не мисля, че е странно или лошо - нормално ми се струва. Все пак ние полагаме ВСЯКАКВИ усилия да постигнеме нещо, което други без да искат получават... Това е малко натоварващо и понягока дразнещо...НО колко много се радвам на хората минали през стерилитет, които са успели!!! Защото тяхната радост е доказателство, че това щастие ще стигне и до нашите животи! Просто чакането и постоянната борба изтощава и променя малко психиката, но не ни прави по-малко добри!
-
Преди Никола за първи път се зарадвах искрено и много на бебе, когато се роди племенницата ми. После се радвах на няколко зачатчета.
Жадувам, безкрайно много искам да се зарадвам и аз на племенничета съвсем скоро, даже нямам нищо против сестра ми да са малко преди нас с :bori_007: :bori_004: , миличките, и те много се напатиха.
На зачатки така се радвам от цялото си сърце!Когато ми е много тъжно влизам в подфорума за родени бебчета, разглеждам снимките и се изпълвам с вяра и оптимизъм, че и ние ще успеем, само търпение!!!
Прегръщам ви всички!Благодаря ви за подкрепата!
-
Спокойно ,мила, всички сме така :( Все пак сме хора ,нали :oops: Около мен гъмжи от бебета и майки с деца ,но те на се виновни ,че аз нямам. Гледам да се абстрахирам и да гледам на майчинството ,като нещо много хубаво,но което не ме засяга. Все едно съм някакъв инвалид. :oops: Усещам се на моменти ,че ми идва да изкрещя на всички да престанат да си навират бебешките истории под носа ми. Включвам телевизора - и там бебета ,филми ,реклами - всичко ме подлудява. Даже веднъж на приятелят ми му направи впечатление,че на какъвто и канал да включа телевизора все за бебета става дума и ми каза,"ееее не е истина това те преследва".. Това е живота, нормално е жените да забременяват нормално ,когато си поискат .. Това ,което се случва на момичетата тук е кошмар, ужас , непоносим стрес. Не бива нито за миг да се обвиняваме,че понякога психиката ни не издържа. Само ,който е бил на наше място може да ни съди. Никой друг. Аз мисля,че живота достатъчно ни наказва ,за да се обвиняваме и самобичуваме допълнително. Все пак не сме виновни за нищо. Просто съдба. Гадна съдба.
-
Спокойно ,мила, всички сме така :( Все пак сме хора ,нали :oops: Около мен гъмжи от бебета и майки с деца ,но те на се виновни ,че аз нямам. Гледам да се абстрахирам и да гледам на майчинството ,като нещо много хубаво,но което не ме засяга. Все едно съм някакъв инвалид. :oops: Усещам се на моменти ,че ми идва да изкрещя на всички да престанат да си навират бебешките истории под носа ми. Включвам телевизора - и там бебета ,филми ,реклами - всичко ме подлудява. Даже веднъж на приятелят ми му направи впечатление,че на какъвто и канал да включа телевизора все за бебета става дума и ми каза,"ееее не е истина това те преследва".. Това е живота, нормално е жените да забременяват нормално ,когато си поискат .. Това ,което се случва на момичетата тук е кошмар, ужас , непоносим стрес. Не бива нито за миг да се обвиняваме,че понякога психиката ни не издържа. Само ,който е бил на наше място може да ни съди. Никой друг. Аз мисля,че живота достатъчно ни наказва ,за да се обвиняваме и самобичуваме допълнително. Все пак не сме виновни за нищо. Просто съдба. Гадна съдба.
Напълно съм съгласна с Ели и затова ще я цитирам, защото и аз мисля по този начин.
-
13 години се радвах на чуждите и плачех щом останех сама. На моменти си мислех, че се отнасям супер садистично към душата си. Що за човек би отишъл на изписването на бебето на приятелката си след като 6 месеца по-рано е загубил своето. Пълен садист. Кръсти го така както аз исках да кръстя моето. Втълпих си: "тя ражда моето бебе...изписаха я с моето бебе...аз трябваше да бъда вътре и сега мен трябваше да изписват..." :oops: А толкова много я обичам....
Как да се радваш на другите когато душата ти страда? Може и да може, но едва ли истински. А пък за харесването, че кой се харесва да страда и да "завижда" на другите за онова, което сам на себе си не вярва, че може да постигне? Важно е да успееш да съхраниш надеждата в теб, че някой ден и твоето слънце ще изгрее.
-
Силве, аз се чувствах по същия начин на 1-ви юни. За първи път не можах да се зарадвам на всички тези деца по улицата, които носеха балони, викаха и се смееха. Идеше ми да потъна от срам, заради чувството, което изпитвах.
Така, че не си единствената, която се радва само на дълго чаканите бебета. Но да се надяваме, че един ден и ние ще сме част от навалицата на 1-ви юни.
-
Съвсем нормално е да чувстваш това, мисля че всяка е изпитвала подобна болка. Фуси е права - не бъди така строга със себе си. Самия факт, че го признаваш и не се гордееш с това е важен. Но ти човек и имаш чувства и в този момент те са такива. И аз съм ревнувала и сега не се радвам на новината за всяко бебе. Напротив, ставало ми е тягостно, мъчно. Всички знаем какво всъщност.
Един ден, след като научих, че една позната забременя от раз. И то не защото жадуваше за дете, а защото трябваше да има дете. Как така семейство без дете, това беше просто точка от плана. Плаках цяла нощ и в един момент ми хрумна, че щом Господ дарява и такива хора с деца, които не осъзнават ценността им, то значи и нашия ред да бъдем родители ще дойде. Може би не точно сега, но непременно ще дойде.
Не можеш да промениш това, което изпитваш, но е в силата ти да го контролираш.
Прегръщам те.
-
Силве, ако някоя от нас можеше с чиста съвест да каже, че никога не я е било яд на лесно забременяващите, които даже не са сигурни, че го искат... Нормално е, мила. Докато бях бременна, моя много близка приятелка я навивах да забременее с второ бебче. На втория месец опити успя и тестът и беше ден след като аз родих по спешност. Благодарна съм и, че сподели радостта си с мен, докато плачехме заедно за моите бебчета. И сега се моля да има лека бременност и да роди здраво бебче, защото никой не трябва да преживява нашия кошмар. Тя е до мен като плача за Ники и аз съм до нея когато ходи на лекар. Признавам си, че понякога и завиждам, но пък оценявам, че и тя си има нейните грижи и проблеми. На никой не му е всичко идеално.
Единствено никога не мога да спра сълзите си като ходя в болницата при Ники и срещна една тумба роми с цветя и балони, посрещащи поредното попълнение. Миналата седмица направо ми се късаше сърцето - две бебчета изписваха в сини одеалца, а моето момченце никога няма да си го прибера у дома.
Най се радвам на Зачатските бебчета - желани и дълго чакани! малко или много вече се познаваме тук, знаем си патилата и когато някоя от нас прегърне мечтаното си слънчице, искрено се радвам за нея. Дай Боже в дома на всяка от нас да изгрее такова малко здраво слънчице!
-
:balk_145: :balk_145: :balk_145:
-
Мислих си,че аз съм единствената,която се чувства по същия начин като теб Силве.Беше ми едновременно и срамно и страшно,че имам лоши мисли.
А не мога да опиша чувствата си,когато няколко мои приятелки умишлено направиха аборти.Знам,че имат своите причини, но така и не ги разбрах и не приех избора им.
Боли! Много боли!
-
Момичета, аз вече имам бебче.Но и при мен нещата се забавиха, после като се роди бебчето имах проблем с него и все още треперя.
Преди да забременея и аз изпитвах завист и какво ли още не към случайно забременели жени или забременели от 1-вия път.
Съвсем открито ви признавам,че и до ден днешен въпреки,че вече имам дете все още изпитвам такива чуства към забременели от първи път!
Наскоро позната на 36 години - забременяла веднага.Ами леко кривичко ми стана. Имам приятелка,на която и предстои инвитро.Помагам и всячески и психически и морално и с лекари и т.н. с каквото мога. Чакам с нетърпение инвитрото и да се моля всячески да забременее.
Просто я знам как се чуства и я подкрепям. Незнам как се чустват жени забременели веднага и няма как да им се радвам като не са ми сродни.
Не се харесвам и аз такава, но и болките които съм усещала не са ми харесвали и нещастието,което ме е сполетявало не ми е харесвало.
Все пак психиката ми е отивала да преодоляване на собствените ми проблеми и не и е достигало да се радва на чуждото бързо настъпило щастие.Явно още ми е наранена психиката щом и до ден днешен не се радвам на скорострелно забременели.
Момичета имате достатъчно голям емоционален товар, не се товарете и с други мисли и да се обвинявате.
Пък и бързо забременелеите не си мислете,че и те не завиждат - дали за хубавата ви работа, добрата ви външност или борбеният ви характер и най-вече за огромния успех, който рано или късно ще постигнете. Няма просто къде да ви избягат бебета, щом като упорито се стремите към тях! :P
-
И аз като Stelliana имам вече едно дете сега се борим за второ.След като забременях предполагах, че и с второто ще е трудно, но си мислех, че няма да боли толкова е ужасно съм се лъгала.Не се харесвам, защото отново като видя бременна жена очите ми се насълзяват и в гърлото ми засяда буца въпреки, че държа ръката на детето си вероятно съм пълен егоист, :oops: но така се чувствам. :( :( :(
-
И аз като Stelliana имам вече едно дете сега се борим за второ.След като забременях предполагах, че и с второто ще е трудно, но си мислех, че няма да боли толкова е ужасно съм се лъгала.Не се харесвам, защото отново като видя бременна жена очите ми се насълзяват и в гърлото ми засяда буца въпреки, че държа ръката на детето си вероятно съм пълен егоист, :oops: но така се чувствам. :( :( :(
Все едно аз съм го писала.Същите чувства,същите емоции.Имам чувството,че светът около мен се състои само от бременни жени и аз съм излишното в картинката.Аз пък си мислех че с второ дете няма да има проблеми,защото всички ми казваха:"А,щом има едно ще има и други."Но не е така.И никой не ме разбира,че страдам защото казват -ти имаш дете.
-
Здравейте момичета аз чета форума отдавна, но не съм писала досега нямах смелост, така да се каже.
И аз съм така, не мога искренно да се зарадвам на хората който са забременяли от раз.Дори понякога се ядосвам повече ако ми кажат, че от първия път са забременяли.Да усмихвам се и им чистетя, но не е искренно.Все пак и ние сме хора и ние имаме душа, а нашата е много изстрадала и наранена.
-
Имам приятелка, която в момента е бременна за втори път. Тя е на моята възраст, първото им дете е във втори клас. Когато разбрах се зарадвах повече от нея, бях искренна, много и завиждах и исках да съм на нейно място......., а тя ми разказваше за проблемите с първата бременност/неразположения/ и с досада споделяше за чакащите я проблеми със сегашната.
Мисля си, за да забременеем и да имаме "техните" проблеми, ние правим толкова усилия, влагаме непосилни за много от нас средства, надежди, ставаме роби на мечтата си.
За мен, целия свят е инвитро, процедурата, която ще осмисли живота ми. Не знам какво още ще ми коства моята мечта, но съм сигурна, че скоро няма да се откажа да мечтая.
До момента сме направили няколко инсеминации и три инвитро процедури. Първото ми инвитро беше успешно, но направих спонтанен аборт в 14г.с., докато бях бременна най-големия ми кошмар беше "да не загубя бебето", за съжаление той се сбъдна и въпреки "трагедията ми", бях щастлива, че успях да почуствам бременността и радостта от очакваното щастие. Последваха две неуспешни процедури, които ни най-молко не ме обезкуражиха, напротив, аз вярвам, че ще забременея, непременно ще забременея, следващия път. Чувствата, които изпитваме /завист/ са от мъка и смятам, че не бива да се срамуваме от тях. Ние сме много по силни от всички, и трябва да се гордеем със себе си. Аз се харесвам, въпреки чувствата към другите, които изпитвам по някога.
-
Не знам дали ви се е случвало, когато започвате поредната процедура, да Ви попитат за това дали хормоните и инжекциите увреждат организма Ви. Мен ме питат, а аз им отговарям, че това не ме интересува, докато трае стимулацията, пункцията, трансфера не мисля за нищо друго освен за очаквания щастлив финал, аз по принцип съм страхлива, но по време на инвитрото никога нищо не ме боли, имам чувството, че прага ми на болка се повишава. От както сме започнали процедурите, вече 5години, аз съм готова на всичко - лапороскопии, цветни снимки, хидротубации, игли, хормони и пр., не се замислям, не се страхувам.
Момичета, мисля, че Вие чувствате същото, смятам, че ние които имаме еднакви проблеми, сме от една порода, много силна порода, въпреки всичко и всички. Харесвайте себе си заради силата, която носите, вярвам, че това ще помогне.
-
Преместихме се с мъжа ми от град в друг, имахме ангажименти-нова работа, ново начало, повече стрес. Бяхме започнали с опитите година преди да се преместим, но уви-нищо на никъде. Един месец ми закъсня, отидох на доктор, за съжаление не уцелих правилния, само се сдобих с повече стрес. После си купихме жилище, сменихме квартала. На новото място много млади семейсва, много деца. Излиах до магазина и всяка втора жена бременна или с детенце. Имало е дни в които съм плакала за това. И аз неведнъж съм си мислила: "всички са бременни защо не и аз :(" и съм плакала. След първото закъснение и диагноза ПКЯ, без изследвания и много грубо отношение от страна на лекарката плаках много дни. Дори бях стигнала до момента да кажа на моето слънце да си търси друга жена, която ще го дари с деца и мен да ме остави да си живея самотния и нещастен живот/тогава още незнаех, че проблема ми всъщност не е чак толкова страшен, има къде къде по-страшни и тежки/. След това събрах кураж, смених лекаря. Новия поне назначи изследвания и доста ме успокои. Че имах проблем, имах-нисък прогестерон и нищо повече-камък ми падна от сърцето. Естествено се поуспокоих и след 6месеца, когато видях втората чертичка не посмях да се зарадвам. Плаках, когато лекарката ми каза, че наистина съм бременна. Плаках и на следващия ден, когато получих зацапване, прималя ми от страх че повече няма да видя точицата. Е някой горе е решил, че ще я видя и сега прегръщам малкото съкровище. През цялото време докато стигна до тук съм треперила да не се случи най-ужасното. Плакала съм като видя бременна, немога да се начудя на мои познати, които още се ослшват, сякаш щом решат веднага ще забременеят. Чудя се на майките които изоставят децата си. Плачех при новините за майки оставили децата си в кофи за боклук или пред вратата на приют. Не се харесвам така. Сега пак имам същия проблем като преди и тъй като искаме второ дете пак ще трябва да мина през страховете от преди, но знам че ще се преборя, както и всички силни момичета тук. Това че плачем и че тъгуваме не ни прави по-малко хора, напротив. Оценяваме безценното богатство, което представляват децата ни. Затова всички ние заслужаваме това-да имаме дечица и да ги дарим с всичката любов на света. Не е лошо, че се чустваме така и няма за какво да съжаляваме. Хубавото е че се осъзнаваме и го признаваме, но ние сме хора и просто няма как. :bighug:
-
Цвете мило, във сън сънувано,
на мен наречено, на мен обречено!
Стани ми Слънчице, роса е росна'
поле напоила, гора погалила.
Росата мило ми, за теб водица е,
а за мен най-първо, сълзица е!
Сълзица първа за рожба чакана,
сълзица втора за майка плакала,
сълзица трета за баща дето дума не дума,
за туй що в сърцета на двама им таз тръпка оставила!
...това написа :heartbeat: ми...
-
:youwoman: Направо ме просълзи :bighug:
-
Как да не се чуствам зле, толкова е несправедлив живота!
Цял ден вчера отлагам да чиститя рождения ден на приятелка, защото трябва(не че искам ) да попитам, "а бебето как е, кога е термина".
И защо момиче като нея, дето е сменила стотици мъже, и думи като морал и етика нямат стойност, забременява от раз, а ние се борим с години и се измъчваме.
И моя близка позната, която просто трябва да има, защото така е редно, и ги подмята от баба на баба, от детска ясла на детско клубче, забременява и първия, и втория път почти веднага, без никакви проблеми през бременността, после и лесно раждане, какво е това нещо.
Винаги съм била вярваща, вярвах и, че Господ няма да ме остави, до последния момент не загубих надежда и се молих, и напразно ...Поставя ни прекалено високи изпитания, но не съм сигурна ще може ли вярата ми да издържи на това.Не съм сигурна вече в нищо, не съм сигурна, че доброто побеждава!
-
Ох, като ми е тъжно, отварям темичката за красивите бебенца на zachatie и се зареждам с позитивизъм!
http://www.zachatie.org/forum/index.php?topic=26665.960
Трябва да успеем!И ще успеем всички ние, които толкова се борим, ще се сбъднат и нашите мечти, и то много скоро, трябва да вярваме в това!!!
-
Мила Силванченце, и аз така се чувствам, сякаш подсъзнателно избягвам приятелките ми с деца. Мъчно ми е като ги гледам как се радват. Много пъти ми е идвало да се разплача, едвам съм се сдържала пред тях. Много е странно това, че за близките наистина не се вълувам толкова, колкото за непознати тук от форума. Всеки път като чета за положителен тест се радвам от все сърце дори съм плакала от радост. Преживявам емоцията наравно с всички момичета, които са се борили и продължават да се борят, но с реалните ми приятели не е така. Аз не пиша много често, но препрочитам темите по няколко пъти и чувствам всички много близки.
Знам, че щастието ще се усмихне и на нас, но не знам кога точно :)
-
Досега винаги съм била на 100 % сигурна, че нищо лошо не може да ми се случи, и че Господ няма да го позволи.По принцип съм вярваща, в рамките на нормалното разбира се и големия ми проблем беше веднъж да забременея.И когато това се случи, вече очаквах момента, в които ще родя и ще бъдем щастливи.Затова когато влязох в болница по спешност, не можех да повярвам, че е възможно това, но дори тогава, през всичките 17 дни пак си вярвах, че аз ще съм изключение от всички подобни случаи, и всичко ще е наред!
И сега съм направо ужасена и отчаяна, че нямам сигурност и защита, нямам в какво да повярвам!
Но винаги, когато съм в такова настроение, влизам тук, разглеждам снимките на бебешоците, радвам им се, прочитам за дългоочаквано родено бебче, и вдигам усмихнато глава!
Трябва да успеем!
Благодаря на всички момичета за помощта и подкрепата, която ни давате!
-
Миличка, господ ни праща изпитания с които изпитва вярата ни. На всеки, толкова, колкото може да понесе. Това, което ти се е случило, не бива по никакъв начин да отслабва вярата ти. Господ промисля винаги най -доброто за нас.
Февруари 2008г. забременях от първи опит инвитро, бях много щастлива и много уплашена от това, което ми предстои, чувствах се толкова горда, важна, крехка, отговорна, за това да не се случи нещо на живота в мен. От силно вълнение не можех да спя. Тогава единственото ми спасение бяха молитвичките, вечер преди да зяспя си четях и така се успокоявах. Някъде из форума наскоро четох, че жени с дълго продължил стерилитет, когато забременеят получават депресия от вълнението, тогава обаче го отдавах на хормоните. Моята бременност продължи 14 седмици. Това бяха най-щастливите 14 седмици от живота ми. Няма да пиша как се чувствах след спонтанния аборт, които претърпях - търсех вина в себе си, което ме съсипваше.
След четири месеца ми се случи, нещо невероятно - изтеглиха ме в томбола за безплатно инвитро. Това беше наистина чудо, такъв светъл лъч, толкова сълзи на радост, толкова много нови надежди, ноооооооооо
Първото инвитро правих в София, а томболата, която спечелих беше за инвитро в Пловдив. Месеците в които се подготвях за второто инвитро бяха прекрасни, аз летях, вършех всичко с лекота, нищо не беше в състояние да ме препъне.......,за съжаление втория опит беше неуспешен, въпреки, че по думите на "лекаря" всичко било, като по учебник. Последва трето инвитро в същата клиника - голяма грешка - голямо разочарование, "всичко, като по учебник", но без резултат. И пак ми се случи чудо, след отрицателния тест, една приятелка ми отстъпи своя час за д-р Стаменов. Сега очаквам одобрение от фонда и се надявам, че вече съм открила моя доктор и моята клиника /клиника "Надежда"/ в която ще успея. През всичкото това време вярата не ме е напускала, мисля си, че може би е трябвало и трябва да извървя този път, макар, че не е чесно.
След моменти на токова мъка са изгрявали лъчи на щастие и толкова много нови надежди, в които винаги съм откривала знаци, че не трябва да се отчайвам. Толкова чудеса стават всеки ден, сигурна съм, че ще се случат и на нас, трябва да сме търпеливи и да ги чакаме.
-
Сложих си ангелчета в профила, но не мога, не, та те са като истински, ще ги махна.Но се чудя нещо, ами третото ембрионче, което махнахме в 9 г.с., то не е ангелче, кога ембриончетата стават душички, за него няма ли място в рая :(.
Когато ходих на прегледите, д-р Сигридов ми каза, че на сто процента едното е момченце, на хистологията обаче излезе, че и двете са момиченца, по 600, но доколкото съм чела, в 23 г.с. са по 300-350 грама, не по 600 грама, къде е грешката според вас.
-
роnima,и аз съм "удавник",който се хваща като за "сламка" за д-р Стаменов.С един неуспешен опит ин витро съм в друга клиника и сега такава голяма надежда тая,че това е моят доктор,така се успокоявам като го видя...Нормално е и според мен да реагираме с една скрита,благородна завист,когато става въпрос за бременни жени и бебчета.Не се чувствайте виновни за нищо момичета,това са изпитанията на живота...Знам,че всички си задаваме въпроса "Защо точно аз?",но явно отговора е-"Съдба", или е друго...Ще успеем-вярвайте!Нали мечтите се сбъдват?Ще се сбъднат и нашите!И то двойно...Дай Боже :bighug:!
-
Милички, СПОКОЙНО!
Няма начин да не станете майки, щом силно го желаете. Помислете трезво и логично, ако можете за момент оставете емоциите настрана и съберете едно и едно. Наистина няма начин да не станете майки :lol:
Просто пътя към нашите деца, за добро или лошо е по-дълъг.
Първото и последно ин витро, което правих беше в края на 2005 година. Като гледам сега кооолко по-напреднала е медицината колко по-изобретателни са станали нашите лекари и колко повече варианти мислят, а това е само за 3 години и половина...
Второ сега вече има някаква финансова помощ от фонда...
Трето ако НЕ ДАЙ БОЖЕ по никакъв начин не се получи - България все ощ
е е е страна, в която който не е поискал, той не е осиновил.
Въпрос на време е, да станете майки, наистина!!!
-
Досега винаги съм била на 100 % сигурна, че нищо лошо не може да ми се случи, и че Господ няма да го позволи.По принцип съм вярваща, в рамките на нормалното разбира се и големия ми проблем беше веднъж да забременея.И когато това се случи, вече очаквах момента, в които ще родя и ще бъдем щастливи.Затова когато влязох в болница по спешност, не можех да повярвам, че е възможно това, но дори тогава, през всичките 17 дни пак си вярвах, че аз ще съм изключение от всички подобни случаи, и всичко ще е наред!
И сега съм направо ужасена и отчаяна, че нямам сигурност и защита, нямам в какво да повярвам!
Това сякаш аз съм го писала, Силве. Винаги е така - мислим си, че на нас няма да ни се случи - да забременеем трудно, да не успеем с инвитрото, да загубим бебетата си и т.н. Бях сигурна, че ще успеем с 1во инвитро, че ще са близнаци. След 3-тия месец се престраших да си харесам и легла за бебчетата от интернет. Разглеждах дрешки, помпи за кърма, статии как се кърмят и гледат близнаци и до последно вярвах, че може и да полежа в болницата, но ще изляза от нея с момченцата си. Не можех да осъзная какво става, като ми казаха, че е тръгнало раждане и не можем да го спрем. Само ревях и молех докторите да направят каквото и да било, но да спасят бебетата. Губят ми се моменти от този черен ден. Не знам колко силни сме според Господ, но се уморих да бъда силна и да се усмихвам, докато вътрешно плача. Моля те Господи сложи край на изпитанията ни! Дано да ни предстои само щастие вече.
Прегръщам ви, момичета.
-
Няма отговор на тези въпроси. Защо аз ,защо на мен и т.н В това съм се убедила. На мен ми помага ,когато отида и си запаля свещичка в църквата например или когато общувам с любимите хора.. Давам си сметка ,че те са много ценни за мен и без тях не бих се справила ..
Винаги съм мислела ,че в мига , в който забременея изведнъж живота ми ще стане хубав и всички облаци ще се разсеят ,като с вълшебна пръчка. Уви. Явно това не е гаранция ,че кошмарът ще свърши.
Най-важното според мен е да понасяме трудностите с вдигната глава и да не допускаме злобата и завистта да ни обсебят,защото няма по-благородно нещо от това в своето нещастие да намериш сили да се зарадваш на чуждото щастие , да помогнеш с каквото можеш на приятел ,макар и силите ти да са финала. :balk_136:
-
Досега винаги съм била на 100 % сигурна, че нищо лошо не може да ми се случи, и че Господ няма да го позволи.
Какво се чудя защо съм ме наказана, та ние доброволно направихме редукцията, вместо да оставим и трите бебенца, оправдавахме се пред себе си, че не можем да се справим физически, но най-вече финансово.А Господ не харесва такова поведение.
Не се самообвинявам, грях ми на душата, но това за нас беше правилното решение.
Всичко ще се нареди някой ден, скоро може би, само трябва да имаме сили и търпение!
А защо живота е толкова несправедлив, за това не мога да намеря обяснение, поне за себе си.
-
silvanchence , не можеш да се наказваш за нещо такова като редукцията. Взели сте това решение и то не е било прищявка. Милиони жени правят аборти по собствено желание, но това не е повод да са "наказани". Излишно е да търсиш вината за случилото се вътре в себе си. Тя не е твоя, не е на съпругът ти, не е ничия ... Просто както много неща си остава необяснимо "защо", но в никакъв случай не е в Теб !!! Решението за редукция е било (предполагам) и лекарски съвет, така че ти няма как да знаеш кое е за твое добро и кое не е ! Всички знаем, че пътят извървян по време на стерилитет е много сложен и нелек. Опитай се да не се самообвиняваш, а макар и много трудно да намериш нови сили вътре в себе си и да продължиш...
Ти ще се справиш !
Всички ще се справим, дори и само за да докажем на останалия свят, че също ще бъдем майки !
-
silvanchence , не можеш да се наказваш за нещо такова като редукцията. Взели сте това решение и то не е било прищявка. Милиони жени правят аборти по собствено желание, но това не е повод да са "наказани". Излишно е да търсиш вината за случилото се вътре в себе си. Тя не е твоя, не е на съпругът ти, не е ничия ... Просто както много неща си остава необяснимо "защо", но в никакъв случай не е в Теб !!! Решението за редукция е било (предполагам) и лекарски съвет, така че ти няма как да знаеш кое е за твое добро и кое не е ! Всички знаем, че пътят извървян по време на стерилитет е много сложен и нелек. Опитай се да не се самообвиняваш, а макар и много трудно да намериш нови сили вътре в себе си и да продължиш...
Ти ще се справиш !
Всички ще се справим, дори и само за да докажем на останалия свят, че също ще бъдем майки !
Гардже Страхотно си го казала напълно те подкрепям.За съжаление живота е несправедлив понякога, но трябва да гледаме напред и да продължаваме борбата.
-
По отношение на редукцията - за мен сте взели правилно решение. Многоплодните бременности са доста рискови - така че оставащите са имали по-голям шанс всичко да е наред.
Не можеш да се обвиняваш за това - не знаеш дали ако не бяхте оставили и трите, нямаше още по-рано да се появи проблема.
Има една източна мъдрост: "Глупавият обвинява другите, умният - себе си, мъдрият никого не обвинява". И още - "Достойният човек прави каквото му е по силите, после се оставя на съдбата".
За съжаление, никой не ни е гарантирал справедливост в този живот. :(
Много силно ти стискам палци да се възстановиш бързо и за успешен край на следващия опит.
-
Поредната глупост си мисля, но все пак.
Никога не съм ги сънувала моите дребосъци, а толкова искам да ги видя, че са на хубаво място поне.
На моменти си мисля, че трябва нещо в църква да им пеят молитва ли, нещо да се направи.Доколкото съм слушала, кръстените дечица отиват на едно място,некръстените на друго ли, не съм сигурна.
При нас не става дума за това, но все пак, не се ли прави нещо по този въпрос.
-
Мила silvanchence, аз не знам отговорът на въпроса ти. Само ми се иска да ти кажа нещо хубаво и окуражително.
Преди години имах колежка, която беше загубила двете си деца, близначета, при инцидент. Така и не ми стигнаха силите да я попитам за подробности, въпреки, че тя държеше снимките им на бюрото си и често ги споменаваше с много обич и нежност.
Прекарала години наред потънала в мъката си. После, когато вече е била над 40, решила, че за нея все още има живот и иска дете. На 45 родила момченце. Веднага след раждането се появили първите симптоми на критическата...
Когато работихме заедно, малкият разбойник вече беше в 1 клас и я подлудяваше с белите си, а после си взеха и голям, рошав пес - най-щастливата лудница, която съм виждала в живота си. И аз искам такава! Пожелавам я и на теб, silvanchence, и на всички изстрадали момичета, от цялото си сърце!
Та така... тогава аз бях млада, морето беше до колене. Харесвах много колежката - струваше ми се, че мъката и изпитанията я бяха направили по-добър човек, уважавах силата и куража й, само не съм предполагала, че някой ден нейната съдба ще бъде една от малките сламки-надежда, за които ще се захващам в страха и тревогите си.
Днес нямам връзка с нея (моя грешка). Много се надявам да е все така щастлива майка!
Ако знае само, колко често се сещам за нея...
-
.. и като съм почнала, някак не успявам да спра, макар, че с доста закъснение се включих в темата и след доста колебания....
Рядко стигам до "Емоционални", защото отделям цялото си възможно време да препрочитам по хиляди пъти по-"практичните" теми, нагоре в списъка. И сега, като кликнах случйно тук, направо ми бръкнахте в сърцето. Сякаш половината думи тук, аз съм ги писла. Или по-точно, бих искала да можех и аз да ги напиша така добре. Да изразя така добре противоречивите си чувства и мисли.
Ето, в неделя ще кръщаваме племенницата ми - едно прелестно създание, което обожавам. Майка й също е прекрасен човек, с добро сърце. Много е мила и внимателна, искренно вярваща и знам, че искренно се моли за нас (нещо, което аз самата трудно постигам). Обичам ги и двете. И по-големият племенник, баткото-умник, също. Искренно се радвам на щастието им. Искам да купя най-хубавия подарък на малката кукла... И не разбирам, защо във всичко това има 2 капки горчилка? Не е завист, защото те заслужават щастието си. По-скоро е някаква обида - Нима аз не заслужавам същото??
И още нещо странно не мога да си обясня. Защо понякога нямам желание да гушна племенницата си?! Не винаги, но понякога се получава. Тя е толкова красива и винаги се разтапям като я гледам. Мога да я гледам с часове. Но ръцете ми сякаш не се подчиняват на мисълта и имат собствени чувства?!
даа... изглежда не случайно, точно днес, попадам на тази тема... Вие, момичета, сте отговорите на моите въпроси. И моето упование.
Аз не съм от хората, които вярват, че Господ ни праща изпитания колкото можем да понесем, за да кали вярата ни и т.н. Смятам, че Господ ни праща изпитанията на съвсем случаен принцип - на кой каквото се падне. И само от нас зависи дали ще оцелеем, дали ще се справим или нашият дял изпитания ще се окаже прекалено бреме за нас и ще ни смачка.
Бих искала да имах по-силна вяра. Ако я имах, тя щеше да ми бъде опора. Но нещо не ме бива във вярата и в молитвите. И в суеверията дори се оказа, че не ме бива - почти всичките се разпаднаха по пътя до тук.
Затова търся опорите си в прагматичните неща и отговори на въпросте си - в написното тук от други момичета, минали по моя път. И ще се радвам на техните бременности много повече, отколкото на младите, спонтанно зачеващи майки, които вечно се оплакват, колко им е тежко. И, да, няма да чувствам грам вина за това. :balk_50:
И така, минутката ми за самосъжаление свърши. :balk_87: Утре започвам нов опит ИКСИ, с нови страхове и ОГРОМНА НОВА НАДЕЖДА. Този път трябва да успея! Този път ще бъде МОЯТ щастлив миг. Защото нямам време да чакам повече. Защото трябва да стане точно сега!
Имам нужда от всичката сила и вяра на света. Затова багодаря, момичета, че ме изслушахте! Че ме изтърпяхте да си поплача на рамото ви. Че ви има. Че заради вас се престраших да излея душата си, преди да ми е "спрял тока" от страх... Знам, че бихте ме разбрали и без думи. :bighug:
-
Plumeria, напълно и безрезервно те разбирам как се чувстваш. Затова няма да ти казвам нищо повече, само ще те :bighug:
Ще издържим, вярвам, че щастието ни е близо!
-
plumeria, така хубаво пишеш :D, макар че написанто хич не е весело :(
Как да не те разбираме?! Всички сме с тежка съдба, но борбата трябва да продължава. След всеки удар се изправяме и единствената утеха може би е, че всяка мъчителна стъпчица ни доближава все по-близо и все по-близо...
Желая ти от цялото си сърце успех в тази процедура и здраво детенце да озарява живота ти!
-
sixsens, видях в другата тема, че ти днес с малко си ме изпреварила на старта :balk_77:
Хайде, смело напред, момиче! И да стигнем и двете финала с големи тумбаци preggo и после :babbycarrage: и това :babyflips:
Иска ми се да видя, от какво ще се оплакваме тогава... :balk_70:
anmar, благодаря!! yahoo_17
-
Благодаря ти за пожеланията! Хич и няма да се оплаквам даже! С нетърпение очаквам всеки пристъп на киселини, гадене, болки в кръста, гърба, а после и безсънните нощи и всичко дето се полага! Чакам си ги кат наследство :lol:
-
Благодаря ти за пожеланията! Хич и няма да се оплаквам даже! С нетърпение очаквам всеки пристъп на киселини, гадене, болки в кръста, гърба, а после и безсънните нощи и всичко дето се полага! Чакам си ги кат наследство :lol:
sixsens, мила,
Пожелавам ти скоро да имаш всички тези оплаквания :wink: и да си много щастлива с тях!
-
Благодаря, Снежинка! Пожелавам го на всяко момиче тук и съм убедена, че всички ще успеем рано или късно!
-
plumeria,заседнала ми е една бучка в гърлото,защото току що те прочетох-много си сърцераздирателна(като писане),много трогваш с думите си,които са толкова силни,нещо тъжно ми стана,но не за теб-личи си,че си силна и не се предаваш,че имаш голяма доза любов сърцето си за всички и за всичко,че си разкошен Човек.По-скоро не тъжно,а меланхолично,ако ме разбираш.Пожелавам ти от цялото си сърце това да е твоят опит!И пожелава на всички тук,ако изпитват някакви чувства,свързани с темата,те да бъдат като твоите!Много целувки на всички тук и имайте вяра в нашето близко бъдеще!А усмивките къде са? :wink:
-
И не разбирам, защо във всичко това има 2 капки горчилка? Не е завист. По-скоро е някаква обида - Нима аз не заслужавам същото??
Имам нужда от всичката сила и вяра на света. Затова багодаря, момичета, че ме изслушахте! Че ме изтърпяхте да си поплача на рамото ви. Че ви има. Че заради вас се престраших да излея душата си, преди да ми е "спрял тока" от страх... Знам, че бихте ме разбрали и без думи. :bighug:
Много е тежко ...
"Само преживените неща са истински разбрани."
Иска ми се да съм по-силна, иска ми се да гледам с надежда и оптимизъм на утрешния ден, иска ми се да бъда пак щастлива и усмихната!!!
Не се харесвам такава, не бях такава, непрекъснато тъжна и унила, непрекъснато с влажни очи, пълни с напиращи сълзи.Имаше такъв период, когато разбрахме, че имаме проблем, но после се стегнах, трудно нещо можеше да ме изкара от равновесие, не плачех, само понякога.
А сега какво, всяко нещо, абсолютно всяка неприятност може да ме разплаче, имам чуството, че само си търся повод да се завра в някой ъгъл и да плача неудържимо...И нищо не ме радва!
Не трябва да се оставям на болката и да се самосъжалявам, опитвам се, но е страшно трудно!
Искам тази буца в гърдите ми да се махне, искам пак да ни е светло!!!
Благодаря ви, милички, че ме слушате и че ме подкрепяте!
-
А сега какво, всяко нещо, абсолютно всяка неприятност може да ме разплаче, имам чуството, че само си търся повод да се завра в някой ъгъл и да плача неудържимо...И нищо не ме радва!
Не трябва да се оставям на болката и да се самосъжалявам, опитвам се, но е страшно трудно!
Искам тази буца в гърдите ми да се махне, искам пак да ни е светло!!!
Благодаря ви, милички, че ме слушате и че ме подкрепяте!
:balk_145: :balk_145: :balk_145:
Толкова ми е мъчно за теб ... Разбирам болката ти, макар че моята съдба засега не ме е сритала толкова гадно...Но и мен ме боли, затова знам за тази ужасна буца, както и за вечно унилото състояние, за апатията и за трудния начин да наддигна глава...Питам се ще има ли хепиенд. Ще ми се да знам предварително, ако няма да има, за да се опитам да изживея живота си по друг, по-малко болезнен начин, ала няма кой да даде гаранция за щастие... Незнам как се продължава напред. Знам, че има хиляди начини да те боли, повтарям си, че има и по-зле, ала това не помага. Затова нямам идея какво да ти кажа, освен да те прегърна виртуално ...
-
А сега какво, всяко нещо, абсолютно всяка неприятност може да ме разплаче, имам чуството, че само си търся повод да се завра в някой ъгъл и да плача неудържимо...И нищо не ме радва!
Не трябва да се оставям на болката и да се самосъжалявам, опитвам се, но е страшно трудно!
Не съм все такава ... нещастна и унила.Не може да съм все така мрънкаща и ревяща.Когато писах в тази тема онзи ден, разгледах темата "Днес се усмихнах на" и се зачудих ... , ами нямаше нищо, на което да съм се усмихнала.
Но на следващия ден вече имаше на какво да се усмихвам, пак си бях нормална.Е има голяма промяна в мен от "преди", като гледам снимките си от преди няколко години, се чудя, ще може ли някога да бъда пак толкова безгрижна, лъчезарна и позитивна.
Не знам това, но сега, колкото и да ни е трудно, и макар тази буца да си тежи в гърдите, трябва да намираме поводи да се радваме на живота, да се усмихваме ...
и да се надяваме!!!
-
Не знам това, но сега, колкото и да ни е трудно, и макар тази буца да си тежи в гърдите, трябва да намираме поводи да се радваме на живота, да се усмихваме ...
и да се надяваме!!!
Ами,Силванченце,ти сама си знаеш урока-помъчи се даи ги повтаряш и практикуваш-там е истината!