Репродуктивно здраве > Емоционална подкрепа
Как се справихте с емоциите след аборта и приятелския ви кръг от бременни?
Rocket:
Здравейте! :)
Предполагам, че заглавието на темата звучи объркващо.
Преди няколко седмици преживях спонтанен аборт в 7гс, първа бременност. За щастие всичко приключи бързо и без нужда от лераска намеса. Тъй като имах зацапване почити от самото начало, психически се бях подготвила, че е възможно да загубя ембриончето. Може би и затова приех новината, че плодния сак не се вижда в матката сравнително спокойно. Проблемът дойде след това.
В рамките на седмица от случката научих, че 2 мои близки приятелки са бременни, като едната има същият термин, който трябваше да имам и аз. Излишно е да казвам, че това ме събори психически и ме хвърли в 10та глуха. Сякаш съдбата се гавреше с мен!
Започнах да се замислям дали сред колежките или приятелите ни има такива с загуби. Не можах да се сетя за нито една двойка, а повярвайте ми това са хора, с които се виждаме ако не всеки ден, то поне всяка седмица.
Изведнъж, в рамките на месец след моя аборт се оказа, че няколко приятелки и роднини са бременни, другите работят за бебе, а две мои колежки излезнаха в майчинство почити едновременно.
Малкото хора, които знаят за моята загуба, ме успокояват, че всичко ще е наред и че нещата ще се случат рано или късно. След това се прибират в къщи, гушкат децата си и благодарят на Бог, че не са на моето място.
Знам, че ще прозвуча като ужасен човек, но в момента емоционално не мога да се справя с бременноста на другите около мен.
Нещата ескалираха до там, че в момента обсъждаме преместване в друг град, за да може да се дистанцирам от близките ни хора, които очакват деца. Не знам как ще се справя да ги виждам и да си мисля "Ако не бях загубила ембриончето това сега можеше да съм аз".
Този месец ставам на 32г. и като се сетя, че отново започваме борбата за дете, след като бяхме толкова близко, ми прилошава. Междувременно, докато ние се мъчим като грешни дяволи и се мъкнем по доктори и клиники, ще трябва да съм до близките си, които раждат и се радват на децата си. А от тази мисъл се задушавам!
Има ли някой друг изпитвал същите или подобни чувства?
Успяхте ли и как се справихте с тях?
teri_90:
Здравей, Рокет. Съжалявам за това, през което минаваш. Аз до бременност не съм стигала, но познавам всичките ти чувства. Всяка една, която ще те прочете, познава тези чувства. Коментирали сме го преди и някак ти олеква, че не си сама ти. Онова чувство на вина, че твои близки са благословени с най-големия дар и вместо на 200% да се радваш за тях, това ти носи тъга, завист и чувство, че и ти заслужаваш също толкова.
Знаеш ли от кое най-много ме болеше. От това какъв човек бях станала. Приятелката ми от бебешка количка забременя (тя има мисед преди това). Най-сетне и тя имаше щастлива бременност, а аз не можех да се радвам на 100%. Исках всичко най-хубаво за нея, но всеки път като ми показваше снимки от ехографа, коремът и растеше и аз изпадах в нервен срив. Нервен срив, не защото това не съм аз, а заради това, че не се понасях, че завиждах. Осъзнах, че аз имам проблем основно с бременни. Когато се родят децата, няма как сърцето ти да вгорчи обичта към тях, колкото и да е изтощено от чакане. Трудно понасях новини за бременност, но давах 100% от себе си да съм до приятелките си. Не ги избягвах. Всички около мен забременяха и родиха около мен. Тикам си количките и си обичам бебетата. Не мога да си представя да ги бях избягвала и тези деца да не са в живота ми. Дори с едното си потушавам майчиния инстинкт. Той ме обича и като ме види веднага ляга в мен да го приспивам като бебе. Сама търся повече контакти с него, да си го гушкам и обичам.
Това да се отдалечиш от приятелите може да се окаже стъпка назад за теб самата. Хората не сме създадени да живеем сами. Ние пускаме корени, търсим други хора, да споделим, да пием кафе. В един момент няма да има кой да забременява вече и ще се радвате на деца. На чуждите и на твоите, защото ще се случи и на теб.
Rocket:
Тери, благодаря за включването. :)
При мен много лошо се наредиха нещата чисто времево. Най-близката ми приятелка ми съобщи, че е бременна точно в деня, когато бях на контролен преглед след аборта и осъзнах, че при мен всичко е приключило.
Сега нейното щастие и моето нещастие са като свързани. Всеки пък като се сетя за нейната бременност и веднага пред очите ми изскача моята загуба. Не мога да се зарадвам истински за нея, защото съм прекалено тъжна за себе си.
Възхищавам се на хора като теб, които успяват да се съхранят в трудни моменти. Аз не мога така. Знам, че няма да мога да бъда до приятелката си когато роди и няма да имаме същата връзка след като стане майка. Затова ми се струва безсмислено да оставам и да се самоизмъчвам.
Цялата истина е, че не мога да се зарадвам на чуждото щастие, когато ме боли толкова много. А най-лошото е, че не усещам вина заради това. Напротив, дори не ми пука и го възприемам като нормална реакция в случая.
Слънчицето:
Рокет,не си единствената,какво ли не сме мислили и чувствали,много пъти сме го коментирали тук.Аз от известно време насам се радвам само за хората с репродуктивни проблеми.За случайно ,на втория месец и т.н. бременни ,еми все едно ми е.Като знам аз през какво съм минала и ми каза една ,че не знае що е овулация а е бременна...
Просто приех,че това е моя път и моя случай,и аз ще успея и това е.Моя колежка като беше бременна и се обърна и ни в клин,ни в ръкав ми каза"това което ти имаш,някои хора цял живот не го намират",грях може да ми е ,но се почувствах морален победител,тя визираше отношенията с мъжът ми,много пъти се е възхищавала на това.
Просто знай,че са ти нормални емоциите и не си единствената,която ги има.Успех!
teri_90:
Рокет, звуча силна, защото бях на дъното. Моята история на хартия звучи много лека, но само жените, които ме четяха последните две години тук знаят, колко психически бях изтормозена от целия процес и абсурдите, които ми се случиха. Отидох един ден за пореден преглед и общо взето лекарката ми се отказа от мен. Каза ми: "Давам ти за последно антибиотик и спираме. Нямам повече идеи за теб". Излязох от кабинета с 15тата рецепта антибиотик и знаех, че и той няма да помогне и съм останала без лекар. Не знаех накъде да ида, към кого да се обърна. Отидох на работа, едва сдържайки сълзите си. И ме чакаше моята колежка, която ми съобщи, че е бременна в 3ти месец. Тя ми е много повече от колежка, тя ми е приятелка. И се зарадвах за нея, но това ми заби нож в раната и не успях да се сдържа. Разаказах й за мен и ревах цял ден зад монитора. Работех и ревях. Прибирах се към вкъщи и ревях. Отидох си вкъщи и ревях. къпах се и ревях. На другия ден пак така. И ударих дъното. Бях в нервен срив. Вдигнах Пролактина, дойде ми цикъла на 13 ден. Пак на лекар, пак рев. Нещата вървяха само надолу.
И просто нямах избор. Трябваше да намеря начин да изплувам. При всеки това е различен път. Намери своя, ако трябва премести се. Ако това ще те успокои, давай. Защото депресията е хлъзгав път и той е само надолу. Само ти можеш да си помогнеш, да усетиш кое ще те успокои. Бъди силна, накрая ще видиш светлина в тунела. Сигурна съм.
Навигация
[0] Списък на темите
Премини на пълна версия